Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Пламък.
Сря Сеп 27, 2017 11:59 pm by justwannabeone

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Съб Сеп 23, 2017 3:58 am by Butterfly

» Не знам какво казва сърцето ми (по Наруто)
Сря Авг 30, 2017 6:56 pm by Mimi_Georgieva

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Вто Авг 29, 2017 8:02 pm by Mimi_Georgieva

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Вто Авг 29, 2017 7:53 pm by Mimi_Georgieva

» Със сигурност мъртва
Пон Авг 28, 2017 10:32 pm by justwannabeone

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Авг 21, 2017 3:14 pm by rosi_rosi

» Метресата {GaaSaku} +18
Пет Юли 28, 2017 4:58 pm by Death_Angel

» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

Keywords

fallen  Убийци  

Top posting users this week


~ Знака на прокълнатите +16 ~

Предишната тема Следващата тема Go down

blue ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Чет Ное 24, 2011 7:51 pm

~ Здравейте, драги читатели. С моята колежка и приятелка Nagisa от скоро работим по тази история. Надявам се да ви хареса. ^^
Приятно четене ^^ ~


~Знака на прокълнатите~



« Анотация »


Лондонските докове, мястото, където се събираха най – големите отрепки от града. На това забравено от повечето обикновени лондончани място се сключваха най – големите незаконни сделки свързани с обмяна на дрога, хора и органи. Там можеш да намериш всичко, което си пожелаеш – наркотици, забавление, леки жени, дори масови побои. Това зловещо място криещо в сенките си безброй тайни, привлича вниманието на една млада агентка, търсеща отговори на въпросите си, които я преследват непрекъснато. Но вместо това тя открива нещо коренно различно от търсеното. Какво се случва, когато осъзнаеш, че сам не решаваш съдбата си? Как ще се почувстваш, когато си просто пионка в една по-голяма игра. Игра, която е далеч от представите и мечтите на обикновения човек. Но въвлечен в нея от съдба начертана много отдавна. Нима това може да ти донесе нещо повече от страдание и омраза? Тази игра на сенките ще донесе така исканата истина, но тя не винаги е красива…

Глави:



Последната промяна е направена от Miss Inтerpol ^.^ на Пон Сеп 10, 2012 7:56 pm; мнението е било променяно общо 16 пъти



~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Вто Юни 12, 2012 10:56 pm

Първа Глава


Нежната светлина, идваща от свещите във влажния коридор, премигваше обезпокоително, заради студения вятър, който се промъкваше през цепнатините в подземието и полюшваше малките пламъчета. Мръсната вода се стичаше по стените и се събираше в неравностите на каменния под, образувайки различни по големина гьолове. Неприятната миризма се носеше навсякъде, което караше мястото да изглежда неизползваемо от векове, но това далеч не беше така. Версайският дворец привличаше с красотата си хиляди туристи всекидневно, но никой от тях не беше запознат с тази част от него. Стаите със своите прекалени декорации и ярки цветове можеха да спрат дъха ти, да накарат фантазията ти да се развихри и да те вкара в невероятна приказка, в която ти си собственикът на тази величествена сграда, която някога е била прочута с великолепните си балове и не на последно място огромен, незабравящ се разврат. Но въпреки тази своя повърхностна красота, замъкът имаше и друга страна. Тъмни подземия криещи безброй изненади. А сега, точно там се кроеше зъл план.
Внезапен глух звук от удар на метал с каменния под, накара един дебел, сив плъх да избяга в коридора и да потърси скривалище. Позлатеният бокал се търкаляше близо до трупа, правейки кръгообразни движения, докато най-накрая не затихна, точно като сърцето на горкия човек. Очите му бяха широко отворени , сякаш са се опитвали да изскочат, поради ужасната агония, която бе преминала през тялото му. Устните му, все още наситено червени, бяха леко отворени и от тях се спускаше гъста пяна. Причината за смъртта му беше очевидна – силна отрова, която изключително бързо се бе разнесла из тялото му, причинявайки му ужасна болка, от която не е можел да се спаси.
- Това ще се случи и с вас, ако се опитате да нарушите клетвата си, братя мои! – каза високо и ясно мъж с черна пелерина, чиято качулка напълно закриваше лицето му. Той направи крачка напред, заставайки до трупа на мъжа и леко го побутна с крак, сякаш се опитваше да се убеди, че наистина е мъртъв. Бавно се обърна към останалите десетина мъже, а изпод качулката му се видя само една лека, хитра усмивка.
- Ако още някой от вас реши да ме предаде, не мисля да бъда толкова милостив с него! – погледът му се насочи към мъртвеца на пода, а след това отново се върна на тях. – Ако разбера, че още някой от вас дава информация на врага за местоположението ни, ще срещне смъртта си бавно и мъчително. – бавно изговаряше всяка дума подчертавайки, че е напълно сериозен. Направи няколко бързи крачки към мъжете и отново се усмихна. – Но не се страхувайте братя, вече не е нужно да бягаме и да се крием от тях, защото тук е невъзможно да ни открият! Няма начин да се промъкнат. – в малката стая настъпи внезапна тишина и мъжете отстъпиха крачка назад. Студеното, сребърно острие, допряно до гърлото на лидера им, проблясваше весело, отразявайки светлината от свещите. Нечий горещ дъх се прокрадваше през пелерината му и караше кожата му да настръхне.
- Жестоко грешиш, Джейсън. – поде тъмнокосият мъж, държащ здраво острието. Гарваново черната му коса беше небрежно разрошена и мокра, също като дрехите му, а от дългия му черен шлифер се стичаше вода по пода, по който бе оставил влажни стъпки при влизането си.
- Дементий, кучи сине. – изсъска човекът от сектата, а думите му бяха попити с цялата омраза на света, а ако можеха да достигнат, само леко да докоснат тялото на човека, към когото са отправени, щяха да бъдат по – лоши дори от киселина. Но младият му похитител това не го интересуваше. Изглежда се забавляваше, защото устните му се извиха в доволна усмивка, след което дръпна надолу качулката на жертвата си.
- Колко мили думи. Така ли посрещаш своят стар познат? Къде ти отидоха обноските, Джей? – каза с насмешка и бавно заби острието, разрязвайки леко кожата му и няколко яркочервени капки се плъзнаха по него, нарушавайки предишният му блясък. Стъклено сините очи на Джейсън се разшириха от изненада и събра малко сили, избутвайки Дементий назад, успявайки да побегне към вратата, мислейки си, че там ще открие своето спасение, но грешеше. Усети студеното дуло на пистолет, опряно в челото си и предпазливо вдигна поглед нагоре, като успя да срещне тъмносините очи на млад русокос мъж, който го гледаше студено, без дори да премигне. Джейсън преглътна трудно и направи крачка назад, опирайки гръб в мокрите дрехи на мъжът зад себе си.
- Опитваш се да се измъкнеш от мен ли, пиленце ? – прошепна в ухото му, след което го блъсна жестоко към стената и притискаше все по-силно и по-силно лицето му срещу нея. По бузата на мъжът се стече кръв, изплъзваща се през раната на бузата му, създадена от неравната, груба повърхност.
- Саша, Ваня, дръжте ги на страна! – каза заповеднически Дементий и хвърли лек поглед през рамо, на блондина и чернокосият мъж с него. – Аз имам да наказвам едно малко пиленце, което не се е научило, че не трябва да напуска клетката си. – красивата му арогантна усмивка се разшири и обърна синеокият мъж с лице към себе си.
- Пусни ме, изчадие! – прошепна тихо Джейсън, гледайки надолу, опитвайки се да измисли някакъв начин да спаси жалкият си живот.
- Какво каза, Джей ? Съжалявам, но не можах да те чуя. – кафените му очи проблеснаха хитро и се наведе леко надолу, същевременно увивайки ръката си около врата му, стискайки го леко, колкото да не го задуши, но също така, проваляйки всеки негов опит за бягство.
- Казах да ме пуснеш, шибано изчадие! – извика с последни сили и изплю кръвта в лицето на врага си.
- Изчадие… - измърмори си тихо под носа сякаш не беше запознат с тази дума и избърса кръвта от лицето си, но след това се засмя високо. – Чухте ли какво каза той, момчета?! – погледна през рамо приятелите си и продължаваше да се смее, сякаш наистина му беше забавно, но хватката му бавно се затягаше и задушаваше жертвата му. Когато се обърна към Джейсън, усмивката му изчезна, сякаш някой я бе изтрил с вълшебна гума, а очите му, като тъмни кафяви кристали, блестяха с чиста и неподправена омраза.
- До сега бях внимателен, но това беше последната капка, чашата вече преля. – изсъска между зъби и ловко извади сребърното си острие и го заби в ръката му, усещайки как разкъсва тъканта му и се забива в стената. Ужасният вик се разнесе из подземието, карайки всички да потреперят от ужас. Малко след това следващото острие се заби в другата му ръка и последва още един, дори по-силен вик от предишния. Ехото се носеше из коридора, звучейки още по – зловещо, като в някой филм на ужасите, в който накрая главният герой винаги умираше. Дементий се усмихна самодоволно и извади още едно острие от шлифера си с което сряза пелерината и дрехите му отдолу, след което ги разкъса и плъзна студеният метал по голите му гърди.
- Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде се крият другите? – каза спокойно проследявайки как гърдите на жертвата му се вдигат и спускат рязко, докато си вземаше дълбоко въздух.
- Никога! – Джейсън помръдна леко ръцете си, но остриетата му причиняваха непоносима болка, която го задушаваше и се молеше по-бързо да бъде убит, но това изобщо не беше в стила на Дем.
- Следователно, ще изтръгна информацията на сила. – притисна сребърното оръжие срещу гърдата му, прерязвайки кожата му на не повече от три до пет милиметра, рисувайки бавно по гърдите му хексаграма. Тялото на мъченика се извиваше поради силната болка, а кръвта му се спускаше бързо надолу по тялото му и не след дълго няколко капки достигнаха мръсният под, сливайки се с пепелта. – Ако искаш да спра, просто ми отговори на въпроса. – подметна чернокоското и завъртя острието между пръстите си, очаквайки нетърпеливо отговорът.
- Предпочитам да умра, отколкото да ти кажа! – прошепна Джей, като се закашля и от устните му избликна кръв, която изцапа черните обувки на мъжът пред него.
- Не бързай толкова, друже. – веждите му се извиха хитро над тъмните му очи и направи крачка към него. Плъзна оръжието си по бузата му, порязвайки я леко, след което облиза кръвта от острието си, но изглежда не беше доволен, защото след това се изплю върху пода, правейки отвратена гримаса. – Дори кръвта ти е ужасна на вкус. – поде и след това сграбчи Джей за косата, вдигайки лицето му към своето, за да може да го погледне в очите. – Хайде, бъди така добър и ми кажи, за да мога да те убия бързо и без много болка. – каза спокойно, дарявайки го с една крива дружелюбна усмивка.
- Върви по дяволите. – отвърна му Джейсън и отново се закашля, усещайки кръвта спускаща се в гърлото му.
- Не знам за мен, но ти със сигурност ще отидеш там! – Дементий хвана здраво острието си, след което го заби от лявата страна на гръдният му кош, чуха се няколко силни изщраквания от чупене на кости, след което тялото на мъжа се отпусна безжизнено, но убиецът му не спря. Ужасните звуци от чупещи се кости и стичащата се кръв по пода караше всички да се обръщат на страни с ужас и отвращение, а някои дори бяха изпаднали в безсъзнание, неуспели да понесат ужасяващата гледка. Дем пъхна ръката си в достатъчно големият разрез, след което изтръгна горещото сърце от гръдният му кош и се обърна към другите с дяволски доволна усмивка.
- Колко жалко. Ако беше малко по-възпитан, можеше да удължи живота си с още няколко часа. – подметна нехайно и погледна към треперещите от страх мъже, които не смееха да помръднат. Все още със сърцето в ръка, той се приближи до трупа, държащ се едва, едва на остриетата му и с алената кръв стичаща се от сърцето започна да рисува нещо по стената. Първото нещо, което можеха да видят останалите, опитвайки се да не поглеждат към лидерът си бе отново хексаграма, но след това нарисува и пречупен кръст. Дементий захвърли сърцето в краката на собственика му и извади една бяла кърпичка от шлифера си и избърса изцапаните си с кръв ръце. Той се обърна отново към мъжете и им се усмихна леко, наслаждавайки се на обърканите им, отвратени и ужасени лица , след което излезе съвсем спокойно, оставяйки ги сами с другарите си.
Стъпките му отекваха в коридора, а мокрият му, черен, кожен шлифер достигаше до пода, събирайки цялата мръсотия, а Дементий го поглеждаше с отвращение. Мразеше, когато се получаваше така. Сега трябваше да изхвърли още един шлифер. Устните му се извиха с недоволство и въздъхна тихо.
- Оставям ги на теб, Саша. – прошепна тихо, придържайки с едната си ръка малкото хендсфрий на ухото си. Затвори очи за момент и се усмихна лукаво. Броени минути след това се чуха безброй изстрели и не след дълго всичко приключи и единственият звук, който се чуваше бе тихото свистене на вятъра.





~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Вто Юни 12, 2012 10:59 pm

Втора глава



Беше някъде около полунощ. По лондонските улици беше тихо и спокойно. Типичната гъста и злокобна есенна мъгла беше започнала постепенно да обвива всичко в своето тъмно и влажно манто. В един от най-красивите лондонски квартали, в една китна сграда на петия етаж живее една от най-добрите агенти в страната — Наташа. Както обикновено след дълъг и тежък работен ден, тя още от вратата беше свали всички мръсни и изцапани с кръв, кал и какво ли още не дрехи. Беше останала само по потник и боксерки. Въпреки че беше полунощ Наташа сега приготвяше вечерята си. Като всяка самотна и работеща жена, тя си бъркаше яйца тук-там с по някое парченце от черупка. Тя наистина не беше родена да бъде домакиня. В момент на невнимание тя изпусна тавата и се разбърза да изчисти. Докато минаваше покрай хола, видя, че на екрана се изписваше нещо. Бързо седна на дивана и увеличи звука на телевизора.
- Вие сте с извънредната емисия новини. Тази вечер е станало чудовищно масово
убийство при Версайския дворец от страната на „Павирания” квартал. Повече подробности ще разберете, когато полицията даде изявление.
Да, тя много добре осъзнаваше, че това е най-опасния квартал в града. Но както винаги нямаше време да обръща внимание на такива маловажни подробности. Веднага хукна към спалнята, където облече първото, което зърнаха очите й. Наташа забрави за бъркотията в кухнята, за включения телевизор и дори за факта, че не беше заключила. Тичешком слезе по стълбите и пресече улицата. Качи се в своята кола и потегли към Версайския дворец. Като пристигна се сети, че не може да вкара колата в „Павирания” квартал и ще трябва да продължи пеша. Никак не изглеждаше доволна от този факт, но това нямаше да я спре. Скоро видя скупчилата се тълпа, жълтите ленти, бурканите на полицейските коли. Всичко това й подсказваше, че ще бъде дълга нощ. Но едва ли разбираше, че кошмара едва започва.
С приближаването си към тълпата виждаше и чуваше всеки звук и движение от страна на жужащата група. Както винаги там се открояваха лицата на отегчените минувачи, които за пореден път бяха навън, защото няма какво да правят вкъщи. Другите „редовни” бяха клюкарите, без които не минаваше случай и които често ставаха жертви на присмеха и подигравките от страна на полицията и колегите й. А последната група бяха семействата, приятелите и познатите на жертвите. Те се открояваха от останалите със страданието, ужаса, молитвите и пребледнелите лица не проумяващи какво става. Това пък от своя страна я водеше до извода, че няма да бъде приятна гледка станалото.
Най-сетне преборила се с тази тълпа стига до сложения на пост полицай и глутницата „хиени” (така наричат репортерите), които нямаха никакво уважение към нищо. Мина тихо покрай тях и застана пред високия и добре сложен полицай:
- Стой. Представи се и покажи пропуска си. — изръмжа грубо той.
- Наташа Олегова, агент от отдел „Убийства” към специалните служби на Лондон. — казваше го за пореден път днес и този отегчен тон, който използваше грам не допадна на полицая.
- Моля, покажете пропуска си. — досадата се усещаше във въздуха. Но пък тя го разбираше по-добре от всички. Да стоиш там по цял ден и да редиш едни и същи реплики, като някой папагал не е забавно и на всеки му омръзва в даден момент.
Наташа започна да се пребърква, когато осъзна, че пропуска й е в другите дрехи. Сега виждаше как ще трябва да се върне до вкъщи, за да го вземе. А тази идея събуждаше в нея едно огромно недоволство. Тъкмо тръгваше назад, когато видя зад полицая високия мъж, с мускулесто и атлетично тяло, руси коси, както винаги с тонове гел, сини очи и онази луда и хладнокръвна усмивка. Която вадеше винаги, когато случая си струваше Наташа пое дълбоко въздух и започна да крещи, като невъзпитана селянка:
- Кристофър! Кристофър! — крещеше истерично подскачайки и правейки вълна като някой спортен запалянко щастлив от факта, че любимият му отбор печели.
- Чухте, видяхте. Спри да крещиш, като някоя селянка на битака. — досадата не беше изписана само на лицето му, но и начина, по който се изразяваше даваше ясно да се разбере, че не за първи път е „рицаря на бял кон”.
- След като си ме видял защо се правиш на интересен?! — изричайки това бузите на Наташа се издуха, като на малко дете, което не е получило играчката, която иска и сега прави опит за стачка.
- Защото ми харесва да се излагаш пред всички! — изхили се ехидно. Пак ли забрави
пропуска си? — Наташа поклати положително глава. Добре колко пъти ти го казвах… Вържи си го най-после на шията или ключовете на колата. — гласът му потреперваше от гняв.
- Добре де, спри да ми четеш като някоя свекърва и го накарай да ме пусне.
Крис потупа полицая по рамото и той направи място на Наташа да мине.
- Подготви се психически! — Предупреди я той.
- Аз не съм малко дете! Знаеш, че с всичко ще се справя, а сега какво имаме? — направи типичната гримаса на „ледена кралица”, но при Крис това едва ли минаваше.
- Леле, ама бързаш. Чак си скучна! — Наташа го погледна злобно. Имаме 10 убити и един
с извадено сърце, а най-интересното, ще те оставя да го видиш на място. — изсмя се той като наркоман получил дневната си доза без дори да плаща.
Докато Крис продължаваше да говори Наташа застана на едно място и го остави да продължи. Тя пое дълбоко въздух и си каза:”Време е за екшън”. С решителност в очите си закрачи към стената на двореца. Там отново спря и бавно направи още няколко крачки, като усещаше как увереността й започна да се изпарява от гледката, която се откриваше пред нея. Всички трупове имаха жестоки очи, които излъчваха нуждата да убиват и същевременно подигравателни усмивки подсказващи, че не ги е страх от смъртта, а напротив подиграват й се. Голяма част от телата бяха с дупки от куршуми в главите си. Смъртта е била бърза и безболезнена, но имаше трима, на които липсваха уши, пръсти и по едно око. Въпреки този виден факт, очите на мъртъвците продължаваха да крещят:”Тук съм да убивам и майната й на смъртта”. Всичко това накара Наташа да се напрегне, тя усещаше как сърцето й започваше да бие по-учестено с приближаването си до „черешката на тортата”. Бавно вървеше в тунела водещ до залата, където всичко беше започнало. Стените бяха намазани целите с кръв, такова чудо не беше виждала дори по филмите. С всяка крачка нервите й се опъваха като струни на цигулка, която ще изсвири една тъжна, но зловеща песен. Най-сетне стигна до трупа с изваденото сърце. Около него цялата земя беше в локви кръв. Наташа знаеше, че ще трябва да стъпи там. Покрай трупа бяха наредени други. От лявата му страна мъртъвците бяха с извадени очи, прободени на клечки и сложени в ръцете им. А от дясната труповете бяха с отворени усти, от които се подаваха ушите им, а обеците се бесеха от носовете. Гледката допълнително се утежняваше от сърцето, което беше забито на сабя точно в центъра на вратата. На тази врата беше нарисувана мишена. Устните й се сбърчиха от гняв и безпомощност.
- Какво по дяволите става тук?! — Пискливият й глас се разнесе бързо в огромното пространство.
- Казах ти, че случая е много тежък. — Крис се приближи до нея и я стисна за рамото, гледайки право в очите й.
- Но, аз… Дори не мога да си представя какви чудовища могат да извършат такова нещо?! — тя също го гледаше, готова да пророни една сълза. Но погледът й не излъчваше състрадание, а обърканост.
- Ако искаш се прибери ние ще довършим тук.
- Няма начин! — Наташа се осъзна и се отблъсна от силното тяло на русокоското, който не го очакваше и в очите му се четеше изненада. Но бързо се отърси от шока.
- Ей, веднъж показа, че имаш някаква слабост! — Ухили се отново.
- Не ми говори глупости, ами ми кажи знае ли се нещо повече за извършителите. — Удари
го по рамото, а в очите й гореше пламъка на справедливостта. Крис поклати отрицателно глава сочейки нещо.
Наташа погледна натам и видя изрисувания с кръв знак. Очите й се ококориха, а зениците й се разшириха, сякаш имаха нужда от светлина, която все повече не им достигаше, а мракът пред нея докосваше всяко косъмче на тялото й. Тя се приближи, без да мисли за кръвта по земята, труповете и дори сърцето. Застана много близо и се загледа в хексаграма. Подаде ръката си напред и докосна една от чертите му. Фино и добре изчертани. Сякаш някой ги беше правил с линия. Въпреки грапавата повърхност на сградата. Знака изглеждаше като нарисуван на бяло платно. Тя плъзна пръстите си бавно по линията и в един момент се застопори на едно място. А в главата й, изникна зловещ и груб глас: „Дъще, дъще…” крещеше той. Наташа залитна назад, а през цялото й тяло премина тръпка, която изпитваше за първи път, но беше така позната. Докато се усети тя се строполи, пребледняла в ръцете на Крис.
- Хей, хей добре ли си? — каза той със загрижен и топъл глас, а в очите му се четеше страх, че може да й се случи нещо. Ако Крис имаше някаква слабост, то това беше тя. Но така и не можа да го осъзнае.
- За момент… — промърмори това и в същата секунда се осъзна като подскочи. Добре
съм! Май много се безпокоиш за мен? — шеговитият й тон отекна в ушите на Крис, а сърцето му се сви, сякаш бяха забити милиони иглички. Нещо го стисна за гушата, тази нейна шега наистина го засегна много, но едва ли е човек, който щеше да покаже с нещо, че беше наранен.
- Добро измъкване, ама на приятеля ти от детството този номер няма да мине. Но тъй
като съм добър колега… — Въздъхна той и извика един от полицаите.
- Крис какво правиш?! Крис?! — с огромна изненада в очите Наташа разбра, че този път нямаше смисъл да се съпротивлява. Начинът, по който Крис беше застанал и беше познат до болка. Знаеше, че нещо го тревожи и че може би го е засегнала по някакъв начин и затова се предаде без спорове.
Полицаят я хвана за ръцете и я изхвърли при репортерите. За първи път той я третираше така и то точно в такъв важен случай. Но поне и направиха услуга, защото сега ще разследваше сама. Тръгна уверено по паветата право към „Под доковете”. Тази долнопробна кръчма, то и така не можеше да се нарече, беше си направо дупка. Там се събираха най-голямата сган от цял Лондон. Наташа знаеше, че там ще открие ако не отговор, то поне някаква следа към извършителите.
След половин час непрекъснато тичане в мъглата, най-сетне видя светлините в кръчмата. Навън може да беше тихо и спокойно, но от вътре се чуваха крясъци, викове, чупене на столове и чаши. А светлината създаваше атмосфера, сякаш ще се влиза в гърлото на ада. Тя пристъпи към вратата и внезапно се дръпна назад, защото някой от вътре я ритна и тя готова да се откърти се удари в стената. Глухият тътен от сблъсъка на дървото и цимента огласи почти целия квартал. От вътре излязоха трима мъже.
- Хей, глупаци не са ли ви учили на обноски?! — Наташа не сдържа хапливия си език.
- Сладурано не се перчи, защото такива като теб ги хапвам за закуска! — ухилената
лимонена глава се приближи и я хвана за брадичката.
- Знаеш ли, че малоумно прасе като теб не може и гарга да изплаши. — Изсъска Наташа и го удари през ръката, усещайки, че може би по-късно на това място ще има синина, но това сега не я интересуваше.
- Ау, мацето има кураж! — Каза гологлавия с белег минаващ през половината му лице.
- Много… го… го си прав… в… в. — Промърмори последния, като видимо не говореше
добре, а заекваше.
- Я, да обобщим. — Застана нахакано Наташа. Имаме кльоща, която заеква като задавен
петел. Горила, която не си знае мястото и жена му го е обезобразила и едно прасе, през чието лице е минал камион, затова прилича на сплескан лимон.
Мъжете се спогледаха и се нахвърлиха на Наташа. Тя знаеше как да се бие, но те бяха
трима. В един момент тя затвори очи и замахна с дясната си ръка, като усети как се сблъсква с нечие лице. Шумът от плесницата повтори тътена като първия от вратата. Отваряйки очи тя ги ококори срещу мъжа с дългия шлифер, който нямаше нищо общо със случващото се, но отнесъл плесницата. Наташа, обаче вече нямаше спиране:
- Хей, маминото синче, какво седиш като насрано дете и гледаш като прецицало котенце майка му?! Ти мъж ли си?! — редеше обида след обида, осъзнавайки, че колкото й силна да е този беше два пъти по-грамаден от нея. Трудно би могла да даде отпор и на четиримата. Но никога нямаше да покаже появилото се съмнение в очите си. Тя винаги е имала таланта да носи маска и не в малко ситуации я е спасявала.
Глупаците избухнаха в смях и започнаха да се подиграват на високия мъж, с гарваново черна коса и кехлибарено тъмни очи…




~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Вто Юни 12, 2012 11:05 pm

Трета глава - Първа част


Погледът на чернокосия мъж се местеше от жената, която го беше ударила към глупаците зад нея. Бузата му се беше зачервила, а болката пропълзяваше по кожата му, сякаш малки невидими иглички се забиваха в нея. Досадният смях на нещастниците отекваше в главата му, повтаряйки се като песен от изкривена грамофонна плоча. Можеше да усети как сърцето му забавя ритъма си, но отблъсква все по-силно кръвта в кръвоносните му съдове. Беше гореща сякаш през вените му преминаваше лава и бавно ги изгаряше. Имаше достатъчно лош ден и точно от това се нуждаеше в момента – да излее гневът си върху някого.
Отблъсна момичето на страни без дори да я погледне или да прецени силата си, и тя се удари в капака на близката кола, изсъсквайки няколко обиди, които дори не съществуваха в тълковния речник, но той изобщо не я чуваше. Беше фиксирал погледът си върху горилата, която все още се смееше глупаво. Изобщо не забелязваше какво се случва в заобикалящата го среда, нито пък го интересуваше. За него нямаше нищо по-важно от това да стигне колкото се може по-бързо до глупака и да го запознае от близо с юмрука си. Походката му беше бърза и ловка, точно като на хищник, приближаващ се към плячката си. Заекващият мъж сръчка приятелят си в ребрата, за да спре да се киска, но точно когато лимонът вдигна поглед, някой го запрати рязко назад. От устните му се стече кръв и усети как един зъб започна да се клати, едва задържайки се на мястото си.
- Ти… - изръмжа през зъби и насочи юмрука си към чернокоското, но краката му го подведоха, заради голямото количество алкохол, което беше погълнал по-рано днес. Залитна, без да иска на страни и пропусна целта си, изръмжавайки гневно.. Гравитацията сякаш го привличаше по-силно от останалите и едва запазваше равновесие, но не за дълго. Коленете му внезапно омекнаха и удариха мръсният асфалт, изпуквайки тихо. Подпря се на ръцете си, за да не целуне студената земя, но малко след това усети нечий крак върху гърба си, който го натискаше силно надолу. Ръцете му се разтрепериха от напрежението и не след дълго се отпусна на земята по корем, заравяйки лице в прахта. Правеше жалки опити да се изправи, но нямаше никакъв шанс. Приятелите му изглеждаха ужасени. Трябваше да направят нещо, но не смееха да помръднат и на милиметър от местата си. Но за изненада на всички смелостта на единия внезапно се завърна и той се затича към тайнствения мъж в черно, надавайки боен вик. Чернокоското се помръдна леко надясно и юмрукът, който беше насочен към тила му изсвистя покрай ухото му и той успя да го спре, преди нападателят му да се стовари върху гърба му и да го повали на земята.
- Не са ли те учили, че не трябва да нападаш в гръб, а? – обърна се рязко, извивайки ръката зад гърба му. Тъмните му очи блестяха с гняв, въпреки че не се изписваше никаква емоция по лицето му, сякаш бе восъчна фигура без душа и сърце, която бе създадена само за украса в даден музей.
- Майната ти. – отвърна му горилата усмихвайки се глупаво. Дементий проследи с поглед ужасният белег върху лицето му, който изглеждаше още по – голям от близо. Всяка част от този мъж събуждаше силно отвращение, което сякаш се промъкваше в клетките на тялото му и ги караше да се свиват болезнено. Едва ли още дълго щеше да го търпи. Желанието да го премахне от пътя си точно като плевел израснал там, където не му е мястото нарастваше с всяка секунда.
- Хм, изглеждаш смел, но това няма да ти помогне точно сега. – на лицето му изгря хитра усмивка и изрита лимоненият глупак в корема, за да му попречи да се изправи.
Той се закашля и изплю кръв върху асфалта. Приятелят му го погледна изненадано и по гърба му се стекоха малки капчици студена пот. Стисна силно зъби и се опита да измъкне ръката си, но планът му се провали. Чернокосият мъж затегна хватката си и се засмя тихо зад него.
- Щом толкова искаш да отидеш при приятеля си ще ти помогна. – изви по-силно ръката му и тя изпука глухо. Последва силен вик от болка и мъжът беше захвърлен върху все още държащият се за корема глупак на земята.
- Да видим, кой е следващият? – каза самодоволно Дем и се огледа за заекващото приятелче, но то не беше вече там.
- Този беше мой, за това се погрижих добре за него. – Наташа скръсти ръце и го погледна любопитно, пристъпвайки към него с типичната агентска походка. – А сега ще си платиш за това че ме избута. – усмихна се криво и отмести с лекота червената си коса, която по-рано е била вързана на конска опашка, но сега беше разрошена и черният ластик едва се задържаше на нея. Дрехите ѝ бяха раздърпани, а горнището ѝ леко разкъсано. Изглежда се бе борила до последно с третия глупак, но не се беше предала. Устните ѝ бяха леко разтворени и си поемаше тежко въздух. Голяма част от огнените ѝ къдрици се спускаха по раменете ѝ и определено щяха да ѝ пречат, ако се сбиеше с чернокосия грубиян. Но той отново не ѝ обръщаше внимание, а погледът му беше насочен някъде в далечината.
- Хей страхливеца! Да не си глух?! – разкрещя му се силно и го удари в гърдите с малката си длан. Кехлибарените му очи се преместиха лениво към лицето ѝ, проблясвайки едва доловимо от близката улична лампа.
- Млъкни. – каза спокойно, наблюдавайки как веждите ѝ се повдигнаха с изненада. Нежното ѝ малко личице се смръщи с недоволство и изсъска тихо през зъби:
- Какво по дя… - още преди да е довършила изречението си, той я хвана грубо за ръката и я дръпна силно към себе си.
- Бягай! – извика и я стисна още по-здраво, за да не я изгуби докато се отдалечават от мястото. Това я объркваше още повече. Какво се случваше? Защо бягаха? Опита се да погледна назад и леко се препъна, но бързо влезе отново в крачка и се опита да не изостава, за да не я влачи след себе си. Мъжът я издърпа зад ъгъла на близката бездънна улица, скривайки се в тъмнината. Бутна я леко до стената и я притисна с тялото си.
- Просто мълчи. – постави студеният си пръст върху устните ѝ и кимна леко с глава към бара. Тя погледна любопитно натам, като видя няколко мъже да излизат с пушки, оглеждайки се за някого. Очите ѝ се разшириха с изненада, а дъхът ѝ секна. Нима търсеха тях? Изглежда бяха вдигнали прекалено много шум пред заведението, привличайки вниманието върху себе си. Мъжете вдигнаха двамата от земята, занасяйки ги отново към бара. Наташа въздъхна успокоително и най-накрая можеше да си поеме спокойно въздух. Вдигна леко глава, изследвайки всяка част от лицето на мъжа пред себе си – плътните му розови устни, високи скули, гарваново черната му коса, която беше небрежно разбъркана в различни посоки. В кафявите му, вечно търсещи очи имаше една малка, загадъчна светлина. През ума ѝ минаха хиляди въпроси свързани с този мъж, с живота и с миналото му. Изглеждаше секси, нямаше съмнение в това, но характерът му беше ужасен. Направи недоволна гримаса и извърна отново лицето си на страни, вдигайки гордо брадичка.
- Разкарай се от мен! - каза му заповеднически и започна да се дърпа и да настъпва дясното му ходило, привличайки най-накрая вниманието му. Той се обърна рязко с лице към нея, притискайки я още повече с мускулестото си тяло. Тя можеше да усети всяка една извивка под тениската му, която би я възбудила при други обстоятелства, но не й сега. Не и с него! Той се наведе бавно към нея, а горещият му дъх достигна ухото ѝ, изпращайки по тялото ѝ силна, гореща вълна.
- Ами ако не го направя, сладурче? - прошепна съблазнително и отмести един непокорен червен кичур зад ухото ѝ. Момичето затвори очи за момент и плъзна бавно и внимателно ръката си надолу към дънките си и самодоволна усмивка се изписа на лицето й.
- Тогава ще се запознаеш с малкото ми приятелче. - пръстите ѝ се увиха около студеното оръжие и беше готова да го извади, не ѝ липсваше смелост да го направи, но силната му ръка се установи върху китката ѝ, стискайки я достатъчно силно, за да я накара да изпусне пистолета.
- Днес ми омръзна от игрички. – въздъхна отегчено той и я погледна в очите. – Не можеш ли да спреш с глупостите, да се извиниш, че ме удари и да си отидеш мирно и тихо, преди да съм се изкушил и да съм се възползвал от теб? – доставяше му удоволствие да усеща как тялото ѝ се напряга под неговото. Очите ѝ шареха объркано по лицето му, но не ѝ уплашено. Устните ѝ се дръпнаха в лека, крива усмивка, с която сякаш го предизвикваше. Нежната й, гореща ръка достигна лицето му и леко го помилва по бузата, карайки тялото му да потрепне леко. В очите му имаше едва доловимо объркване, което ѝ доказа, че не е толкова силен колкото изглежда. Не и ако използва женската си хитрост и невинността си върху него. Повдигна се леко на пръсти, приближаваща се към устните му. Постепенно тялото му се отпускаше и тя щеше да се възползва от това до край. Дъхът ѝ галеше предизвикателно устните му събуждайки силното му сексуално желание. Притисна малкото си тяло в неговото, избутвайки го леко назад.
- Аз… - прошепна игриво срещу устните му, плъзгайки пръст по ухото му, дразнейки го до върховна степен. - … Никога няма да се извиня! – блъсна го силно от себе си, виждайки единственият си шанс за бягство. Успя да се измъкне от тъмната уличка, докато той все още наблюдаваше объркано, чудейки се как тази жена успя да го плени за момент и да го надхитри. Едно тихо ръмжане се породи в гърдите му и се спусна след нея, като бясно куче.

~~~~~
Улицата бе пуста, а малките дъждовни капки се прокрадваха в косата ѝ, която се развяваше като див огън докато тичаше. Можеше все още да го чуе как тича след нея, макар и да изоставаше леко. Беше успяла да се измъкне от този побъркан, но сега по – важното беше къде ще се скрие? Вече сигурно минаваше три през нощта, едва ли някой можеше да ѝ помогне точно в този късен час. В последния момент, когато беше изгубила почти всичките си надежди и мислеше, че ще бъде хваната, погледът ѝ долови силна светлина, идваща от близкия 24 часов супермаркет. Краката ѝ вече се подкосяваха, но нямаше да се предаде, не и сега. Затича се с последни сили, чувствайки краката си тежки като бетонни блокове и едва не се строполи на земята, когато вратите се отвориха пред нея. Обърна се внимателно, поглеждайки към осветената улица, забелязвайки тъмната фигура, крачеща спокойно и гордо напред.
- По – дяволите, този не се ли предава?! – измърмори си, прекарвайки нервно ръка през косата си. Влезе бързо в магазина усмихвайки се леко на касиерката и се скри бързо зад големите рафтове. Чу вратата как се отваря, докато нервно набираше един дълъг номер в телефона си. Дишаше тежко и се оглеждаше, прокрадвайки се от единия рафт зад другия.
- Хайде, вдигни. – прошепна тихо, слушайки сигнала свободно, който ѝ изглеждаше мъчително дълъг.
- Ох, какво пък сега? Ако ще ми мрънкаш за преди, забрави да се разправям с теб. – звучеше уморен, а когато беше така ставаше непоносимо мрънкало, което грам не изслушваше другите.
- Ела да ме вземеш, веднага! – прошепна Наташа, дишайки все още тежко, едва успявайки да си поеме въздух.
- Тъкмо бях открил… - заговори разсеяно и почти отнесено като не обърна никакво внимание на думите й, но внезапно се чу звук от падане на книги, която му помогна да се осъзнае. – Чакай, какво? Къде си? Тръгвам веднага! Просто ми кажи къде си! – чу се тих звук от издрънчаване на ключове и Наташа можеше да се обзаложи, че в момента си облича горнището в движение.
- Успокой се. Супер маркета Day ‘N’ Night на три пресечки от управлението. И майната ѝ на колата, малко спорт ще ти се отрази добре, просто си довлечи задника бързо! – нареди му и затвори, преди да се е размрънкал отново. Прибра телефона в задния си джоб и подаде леко глава, за да види, къде точно се намира преследвача ѝ, оглеждайки се предпазливо. Той беше там, както и предполагаше. Флиртуваше с младата руса продавачка и се усмихваше леко, пленявайки я с чара си. Наташа издиша тихо и го погледна с отвращение. Беше хитър, може би щеше да чака там, докато тя не излезеше, но това нямаше да стане. Смехът на вече влюбената блондинка се носеше из голямото помещение, сливайки се с тихата класическа музика. Червенокосата жена крачеше нервно напред, назад, като малка мишка хваната в капан. Кристофър се бавеше, а точно той беше спасението ѝ в този толкова тежък момент. Нервите ѝ бяха изпънати до крайна степен, точно като струни на цигулка и само едно леко докосване и някоя от тях щеше да се скъса. Започна да гризе ноктите си, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак. Бяха минали десет минути или може би тридесет? Все още не знаеше, но ѝ се стори цяла вечност. Разклати леко глава и събра смелост, за да излезе и да си тръгне сама. Сърцето ѝ биеше силно, а адреналинът ѝ се покачваше. Чуваше гласът на опасния мъж все по-близо и по – близо. Знаеше, че той щеше да тръгне веднага след нея, но не знаеше до кога ще ѝ стигнат силите да бяга. Щеше да е късметлийка ако успееше да стигне до управлението. Преглътна трудно и се помъчи да се усмихне криво на продавачката, когато минаваше покрай касата. Погледът ѝ се засече за част от секундата с този на мъжа. Въздухът между тях сякаш се нажежаваше и прехвърчаха искри. Приближаваше се все повече към вратата и можеше да се обзаложи, че усеща погледът му върху гърба си. Вратите се отвориха и престъпи крачка напред, опитваща се да измисли план как най-бързо да се измъкне. Точно тогава заби нос в нечии гърди и усети така познатият остър парфюм, който изпълни тялото ѝ с нова надежда.




~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Вто Юни 19, 2012 12:00 am

Трета глава - Втора част


- Кристофър! – ахна с изненада и го прегърна, без дори да се замисли.
- Хей, хей, какво ти става? Толкова ли се радваш да ме видиш? – сините му очи грееха радостно и постави нежно ръце върху раменете ѝ, карайки я да го погледне. Върху устните ѝ беше изписана крива усмивка и му прошепна едва доловимо през зъби:
- Върви, без много въпроси. – хвана го под ръка и го задърпа напред, като хвърли тайно поглед към маркета, за да види какво ще направи преследвача ѝ. Но той не бе помръднал от мястото си. Все още сваляше горката блондинка. Кой знае какво я очакваше тази нощ, но като знаеше какъв е грубиян, едва ли щеше да е нещо хубаво.
- Сега ми кажи какво има! – каза настоятелно Крис, спирайки се в парка, поглеждайки я сериозно.
- Нищо сериозно, ти какво си помисли? – отвърна му момичето и върза наново косата си на конска опашка, усмихвайки се фалшиво. Блондинът застана пред нея, поглеждайки я право в очите, без никаква следа от усмивка, а лицето му излъчваше силно притеснение.
- Никога не си ставала за лъжкиня, просто ми кажи, моля те. – сините му очи потрепнаха леко, но не се отместиха. Колкото повече Наташа гледаше в тях, толкова повече се чувстваше сякаш потъва в дълбините на океана. Нямаше да издържи дълго на този поглед. Не искаше да му каже, но това мило и невинно детско личице я пречупваше.
- Знаеш ли колко те мразя понякога! – измърмори и погледна на страни, свивайки леко юмрука си. – Но добре, ти печелиш! – обърна се рязко към него и проговори тихо и внимателно подбирайки думите си, без да повишава тон:
- Отидох под доковете, където минах през леко сбиване, но нищо сериозно. Просто един глупак хукна след мен, но всичко е наред, добре съм. – усмихна му се мило, като малко дете, което се опитва да изглежда по най - невинният начин, след като е направило беля.
- Непоправима си! Къде е онзи тип? Ей сега ще го подредя! – Крис нави ръкавите си и започна да се оглежда наляво, надясно, но тя го хвана за ръката, поклащайки отрицателно глава.
- Не е нужно, а сега ми кажи какво беше открил! – погледна го любопитно с големите си сиви очи, умолявайки го без думи, надявайки се да успее да смени темата. Все пак това почти винаги минаваше при него.
- Това! – Кристофър извади една снимка от джоба си и Наташа въздъхна облекчено. Ето, че пак ѝ се върза, благодареше на господ, че приятелят ѝ поне бързо се разсейваше. Грабна бързо снимката от ръката му и изтича на два метра от него, като малко дете, успяло да открадне играчката на друго. Заоглежда я с интерес, опитвайки се да намери, какво толкова важно имаше на нея. Веждите ѝ се събраха объркано, а очите ѝ шареха бързо, опитващи се да открият малкият детайл. Беше кървавата стая, в която бе извършено ужасното убийство. Виждаше хексаграма, мястото, където по - рано беше окачено тялото на мъжа, но не виждаше нищо друго. Абсолютно нищо!
- Какво толкова? – измърмори, гледайки съмнително към Крис, разклащайки леко снимката. – Тук няма нищо ново. Не трябва да ме лъжеш така! – присви недоволно очи и потропна тихо с крак.
- Погледни по – внимателно. – отвърна ѝ той и направи няколко бързи крачки, заставайки точно пред нея. – Точно ту, погледни. – пръстът му посочи някакъв знак върху стената, който беше закрит по - рано от трупа. Агентката присви леко очи, опитвайки се да види какво точно имаше там и точно тогава, сърцето ѝ се сви. Изпусна снимката и тя се намокри от асфалта и цветовете се стекоха. Наташа стоеше с ръка пред устните си и не знаеше какво да каже.
- Пречупен кръст… - прошепна едва, едва, докато си поемаше рязко въздух. Беше го виждала някъде. Беше сигурна в това, но не знаеше къде. Имаше изключително лошо предчувствие за случващото се. Само ако можеше да си спомни, всичко щеше да бъде разрешено. „Дъще…“ тази толкова простичка и обикновена на пръв поглед дума я караше да настръхва. Въртеше се непрекъснато в ума ѝ. Гласът – зловещ и груб ѝ беше до болка познат, но от къде? Зави ѝ се свят и леко залитна на страни, олюлявайки се, падайки в ръцете на приятеля си.
- Наташа! – извика тихо името ѝ, разклащайки я леко. – Казах ти да не се преуморяваш, Наташа! – обърна я с лице към своето, и клепачите ѝ бавно се вдигнаха.
- Отиди в библиотеката. Там ще намериш нещо. – очите ѝ отново се затвориха и тялото ѝ се отпусна напълно. Вече наистина беше изпаднала в безсъзнание. Сякаш този глас изпиваше силите ѝ, и блокираше спомените ѝ. Имаше нещо, което бе забравила или може би не трябваше да си спомня.
~~~~~


Часовете минаваха бързо и неусетно. Старият часовник в библиотеката отбеляза четири часа и половина. Кукувичката накара зачелият се с интерес русокос мъж да подскочи на мястото си и да хване здраво пистолета си. Около него на масата имаше отворени най - малко десет старинни книги, чиито страници вече бяха пожълтели. По кожата на Кристофър се спускаше студена пот, а устните му бяха почервенели от постоянното нервно прехапване. Наташа беше права. В библиотеката можеше да открие всичката информация, от която се нуждаеше, но никога не си беше представял, че положението е чак толкова лошо. Записа на един малък бял лист заглавията и страниците на книгите, след което бързо го пъхна в джоба на панталона си и грабна якето от стола, решавайки, че е крайно време да се прибере и да си почине, защото го очакваше един наистина тежък ден.
Нощта беше студена, и духаше силен вятър, който разрошваше косата му. Крачеше спокойно, замислен за това, което беше открил, мислейки си, че в този късен час няма никого, но грешеше. Точно в края на парка се намираха двама мъже, които водеха разгорещен разговор и си прехвърляха една цигара, която изглежда беше ръчно свита. Във въздуха се носеше мирис на марихуана, който подразни носа му и се намръщи.
- Ааа човече, Дементий още не се е обадил. Ако пак е направил някоя кървава баня няма да разчиствам след него, честно! – каза на висок глас блондина, подавайки цигарата на другия, олюлявайки се леко. Мъжът с черна коса, който изглеждаше по - млад с няколко години пое цигарата и дръпна леко, задържайки дима за момент. Зелените му очи се бяха зачервили и гледаха към небето. Изпусна дима и изхвърли остатъка от цигарата в мократа трева, без да каже нищо.
- Хей, слушаш ли ме изобщо?! – блондинът се ядоса и застана пред него, след което протегна силната си ръка и сграбчи зеленото горнище на чернокосия. – Ако още веднъж ми изхвърлиш тревата ще те разкъсам, момченце! – извика ядосано и го блъсна на пейката, захвърляйки го като някакъв боклук.
- Просто млъкни за малко, Саша, окей? – момчето се отпусна назад на пейката и погледът му отново се насочи нагоре, сякаш копнееше да види звездите, които сега бяха скрити от него, зад тъмните сиви облаци. Кристофър се спря рязко и се скри зад едно огромно дърво, не далеч от тях. Беше чул всяка част от разговора им, но все още не разбираше, за каква кървава баня говореха. Трябваше да научи повече, все пак това му беше работата. Прилепи тялото си плътно до стъблото на дървото и се заслуша внимателно.
- Ти малък негодник! – продължи да мърмори напушеният до неузнаваемост блондин и застана зад пейката поглеждайки хитро приятелят си. Бръкна в якето си, търсейки нещо. Кристофър моментално постави ръка на пистолета си, готов да го застреля, ако извади оръжие. Но за негова изненада той извади някакъв спрей за коса. Не можеше да види какъв цвят точно, но и не го интересуваше. Саша го разклати бързо и започна да пръска косата на приятеля си, хилейки се доволно.
- Ванюшка, Ванюшка, рижав ми Ванюшка! – започна да си пее докато продължаваше да боядисва косата му. Ваня стисна ръката му и изтръгна от нея спрея, като го хвърли, уцелвайки коша от първия път.
- Рижав ли каза? Страхотно, сега сигурно приличам на гей! Много ти благодаря, няма що! – блъсна ръката му на страни и се изправи, пъхвайки нехайно ръце в джобовете си.
- Хаха, как сам си знаеш! – Саша изтича след него, все още смеейки се на резултата от детската си игричка. Изглежда не бяха забелязали Кристофър, а той не възнамеряваше да ги изпуска. Може би, тези двамата имаха нещо общо с престъплението от тази нощ. За това реши да ги проследи и сам да се увери в това.
~~~~~


Крис се беше уморил. Сега всичко това му изглеждаше като една наистина лоша идея. Не знаеше от къде тези типове имаха толкова енергия, но за него никак не беше лесно да прекоси почти половин Лондон, докато стигне до квартирата им. Намираше се в един отдалечен квартал и всичко му се стори като капан. Мислеше си, че са го забелязали и искат да го хванат на тясно на своя територия, но бяха прекалено напушени, за да направят подобно нещо. Влязоха в една малка къща със разбита предна ограда и един счупен прозорец на втория етаж, чието бяло перде се развяваше спокойно от вятъра. Вътре се виждаше лека светлина, която потрепваше, изглежда нямаха ток и използваха свещи. Кристофър се промъкна в градината, оглеждайки се предпазливо за куче, но след като не забеляза подобна опасност се приближи до прозореца и леко се повдигна, поглеждайки вътре. Пердето беше дръпнато на една страна и му позволяваше до някъде да огледа стаята. Имаше книги, разхвърляни навсякъде и бутилки от уиски, търкалящи се по пода. Светлината, която бе привлякла вниманието му е идвала от голямата висока камина, разположена в единия край на стаята. Нямаше други източници на светлина, за това не можеше да огледа хубаво. В стаята влязоха двамата мъже и захвърлиха мокрите си обувки в единия ъгъл на малкото помещение.
- Хей, Дем! Взе ли това, за което те помолих? – върху устните на Саша се изписа една самодоволна усмивка и се завъртя на пръсти към вратата, очаквайки някой да влезе. Кристофър се повдигна още малко, изгарящ от любопитство, кой може да бъде. Тогава в стаята влезе висок чернокос мъж, който подхвърли едно малко пликче с трева в ръцете на блондина и завъртя раздразнено очи.
- Разбира се. Иначе всичко щеше да омрънкаш. – каза недоволно и погледна на страни, забелязвайки странният цвят на косата на другия си приятел. Първоначално присви очи и ги разтърка с ръцете си, за да провери дали не сънува, след което се усмихна леко и след това изпадна в необуздан смях.
- Приличаш на Роналд Уизли, Ваня! – коментира чернокоското и се приближи до приятеля си, разрошвайки косата му. – Точно копие на Уизли! – изкикоти се и се отпусна на голямото кресло до камината, опитвайки се да се успокои и да се държи сериозно. Прокашля се тихо и извади един лист от джоба си, подавайки го на Саша.
- Това е следващото място, момчета. Крият се като мишки, мислейки си, че са трудни за откриване, но винаги има един страхливец, който го е страх повече от мен, отколкото от тях. Измислете плана, оставям го изцяло във ваши ръце. Последният път в двореца всичко мина по вода, постарайте се и този път. – усмихна се доволно и извади една кутия цигари от джоба си, разклащайки я леко. – Действайте! – изправи се бавно и с грациозна крачка напусна стаята, излизайки направо отвън. Студеният вятър се разби в тялото му, прокрадвайки се през тънката му черна тениска. Подпря се на ъгъла, поглеждайки към Кристофър с любопитство.
- Я виж ти, господин полицай, какво правите толкова рано при нас? Да не би да сте изгубили малката си, буйна червенокоса приятелка? – повдигна съвсем леко едната си вежда и извади една цигара, поднасяйки я пред устните си. Лекият пламък от запалката му с изрисуван бял пречупен кръст изгони тъмнината и освети безразличното му лице. Очите му изглеждаха по - тъмни от всякога и оглеждаха внимателно блондина, който бавно се изправяше и търсеше с поглед къде точно е скрил оръжието си.
- Знаех си, че си ти. Повярвай ми, ще си платиш за това, че преследваше приятелката ми. Скоро ще те вкарам зад решетките, само почакай! – Крис постави грубо ръка на рамото на Дементий и го блъсна назад.
- Уау, уплаши ме. Ще очаквам с нетърпение този ден. Бъди сигурен в това! – усмихна се самодоволно и дръпна веднъж от цигарата си, наблюдавайки как полицаят бавно, но сигурно се отдалечаваше.
„Но преди този ден тя ще бъде моя, само моя.“ помисли си Дем, напълно уверен в себе си, не отделяйки поглед от гърба на противника си.
~~~~~


- Планът очаква вашето одобрение, шефе! – каза с насмешка Саша и постави листовете с чертежите и обясненията върху малката масичка, поглеждайки самодоволно Дементий, който разклащаше една полупразна чаша с уиски с лед.
- Колко пъти съм ти казвал да не ме наричаш така, дявол да те вземе. – отвърна му с недоволство и взе плана, оглеждайки всяка подробност, защото всичко, дори най - малкият пропуснат детайл можеше да им създаде проблем в подобна ситуация. Дългият му пръст се спускаше по хартията, проследявайки ту тънките линийки начертани внимателно с молив, ту трудно разчетимият шрифт на блондина.
- Хмм, всичко изглежда наред, но нямаме повече време. Не мога да стоя и да чакам последният момент. Трябва да започваме, ако искаме да го хванем на тясно. Искам да го срещна със смъртта, колкото се може по - бързо. А ако нещо се обърка, вие двамата ще си платите за това. – изпи на екс останалият алкохол и постави чашата върху масата, а големите кубчета лед издрънчаха тихо. Мъжът грабна новият си черен шлифер, който беше сравнително по - къс от предишния и с големи, бързи крачки прекоси стаята. Пръстите му се увиха около студената желязна дръжка на един огромен, дървен шкаф и го отвори бързо, използвайки минимална сила. Извади от него няколко сребърни остриета и ловко пъхна една част от тях във вътрешните джобове на шлифера си, а останалите ги постави между стегнатия си кожен колан.
- Време е за шоу! – върху лицето му изгря зловеща, самодоволна усмивка, която би уплашила дори и самият дявол. Желанието му да убива бе толкова голямо, че имаше чувството, че под кожата му се събираше електричество, което нямаше търпение да излезе. Очите му бяха тъмни като нощта, жестоки и студени като вековните ледове на северния полюс. В момента искаше само да убива и да лее кръв навсякъде около себе си, и никой и нищо не можеше да го спре да го направи.
~~~~~


В далечината, точно под премигващата лампа в самотния парк се виждаше нечия сянка, и светлина от захвърлено в тревата мобилно устройство, от което се чуваше тих сигнал свободно. Някой бе завързан за студения метал, а въжето се затягаше все по - силно около глезените му, докато тялото му се клатушкаше леко от вятъра, изглеждайки като голяма парцалена кукла. Под него се образуваше все по - голям тъмен гьол, който може би бе от собствената му кръв, която се стичаше бавно от огромния разрез на шията му…




~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Съб Юни 23, 2012 6:39 pm

Четвърта глава


Телефонът иззвъня и Наташа отвори очите си. В главата й бързо изникнаха въпросите - къде е и какво стана с непознатия нахалник. Повдигна глава, за да изключи алармата на часовника. При изключването й тя погледна да види колко часа е. Скоро щеше да започне да се съмва, беше станало почти 4 сутринта. Повдигна се лениво и видя, че си е вкъщи оставена на дивана. Явно умората и изтощителната битка я бяха довели до припадък, а и вълнението от всичко останало не беше малко. Изправяйки се видя, че на масата до телефона й има бележка: „Хей, червенокоске дължиш ми едно носене! Да знаеш напълняла си, така че забрави за колата и започни по-редовно да тичаш, че следващия път ще трябва да викам целия отдел на помощ. Оставям те да се наспиш, а аз продължавам със случая. Скоро ще ти се обадя, така че очаквай новини по случая ни, а относно идиота, който те преследваше щом го спипам лошо му се пише.” Както винаги знаеше как да се перчи, но никога не е бил и няма да бъде толкова агресивен. Крис беше от хората, които обичат всичко да се решава по спокоен начин. Мразеше насилието, но го използваше щом се наложи. Спомняйки си този факт след обидата, която й нанася с първото изречение, Наташа се ухили на среща на бележката. В същия този момент се сеща за безпорядъка в кухнята, но първо реши да си вземе студен и ободряващ душ. След като приключи тя си облече любимата бяла риза и един от онези черни панталони, които правеха краката и по-дълги, а любимите и ботушки я очакваха пред вратата. Тъкмо беше тръгнала да слага калъфа на пистолета си, когато чу телефонът й да звъни. Спомни си бележката и хукна към хола, за да вдигне. Като видя да се изписва името на Крис се въодушеви много.
- Ало, мрънкало къде се губиш?! Знаеш ли от колко време те чакам? Много гадно беше от твоя страна да ме накараш да стана толкова рано! – но от другата страна се чуваха само звуци от удари и тежко дишане. - Крис?! Кристофър, плашиш ме! Отговори ми веднага!!! Кристофър! – крещеше тя, но никой не отговаряше, а звуците ставаха все по - зловещи. Точно, когато за пореден път щеше да изкрещи името му, дъжда заглуши дори тези звуци. - Ало, ало, ало…
Наташа изхвърча през вратата, без да сложи обувки или да заключи. Забрави си ключовете, палтото, чадъра, в този момент не я интересуваше нищо друго, освен Крис. Нямаше време да мисли за поройния дъжд, който се изсипваше върху нея, а ризката й вече беше толкова мокра, че прозираше идеално. Тя тичаше по всяка позната уличка, минаваше покрай прозорците на всяко кафене, където Крис обичаше да ходи. Питаше всеки от съседите къде за последно го е видял, но никой нищо не знаеше. Чувството, че нещо му се е случило се засилваше все повече и повече. Цялата беше мокра, а от тялото й излизаше пара, защото навън беше почти два градуса. Но на нея не и беше студено, нито пък дъждът и пречеше по някакъв начин. Сега тя мислеше само как да се добере до информация за местонахождението на най - добрия й приятел. Скоро краката й започнаха да отмаляват отново и тя си помисли „Наистина трябва да отслабна” като не отчиташе фактът, че е боса. В един момент тя се закова на място сякаш времето беше спряло. Сега си спомни, че каза на Крис да отиде в библиотеката. Колкото повече тичаше, толкова по - силен ставаше дъжда, а мъглата все по - гъста и гъста. Типично за този сезон в Лондон винаги имаше прекалено гъста мъгла, за да се каже, че навън става светло. Отиде в денонощната библиотека и попита дали са виждали рус мъж, с нестандартно много гел. Библиотекарката си го спомняше, но и как иначе, кой луд по това време на нощта ще ходи да чете?! Тя излезе от там и се огледа, от мъглата не виждаше абсолютно нищо. Но скоро установи, че е близо до „Павирания” квартал. За да продължеше нататък трябваше да прекоси един от най - големите паркове в града. Без да се замисля тя тръгна по възможно най - пряката алея, но и най - опасната. Там винаги се навъртаха подозрителни типове, а пък за наркоманите няма смисъл и да се говори или това, че всяка седмица изкарваха по няколко трупа точно от тази алея. Вървеше през мъглата и дъжда, а светлината от лампите я водеха, защото почти нищо не виждаше. Когато забележеше сянката на предмет в далечината и стигнеше до него се оказваше някоя потрошена пейка или дърво, а надеждата и увяхваше като цвете стояло твърде дълго без вода. Тя провери телефона си за позвънявания, но нямаше. Докато тичаше толкова много пъти беше опитвала да се свърже с Крис, че батерията й беше почни накрая. Имаше колкото да позвъни още веднъж.
Тя извади телефона си, вдигна капачето и тръгна да набира номера. Ръцете й трепереха, очите й излъчваха огромна надежда, а начина, по който държеше телефона беше сякаш се молеше за чудо. Докато натискаше зелената слушалка, цялото й тяло тръпнеше, а в очите й се четеше страх и надежда. Номерът даваше свободно и в този момент тя чу така познатата мелодия. Някъде около нея, звънеше телефона на Крис. Бързо се насочи към звука, но батерията й падна. Тя въздъхна отчаяно, но беше стигнала достатъчно близо, за да го открие. Щом видя телефона, целият свят се завъртя около нея. Ужасът и отчаянието се изписаха на лицето й. Като агент, тя осъзнаваше, че това е знак за нещо лошо. Наташа започна да върти главата си във всяка посока, като бавно отстъпваше към лампата, която примигаше. Тя не спираше да крещи името на най - добрия си приятел, а виковете и ехтя като на отчаяна пантера загубила малкото си. Без да осъзнава вече беше застанала под лампата и продължаваше да се оглежда, докато не погледна надолу и видя червена локва от съсирваща се кръв. С ужас вдигна главата си нагоре, а една огромна капка кръв падна върху челото й и бавно започна да се стича покрай носа й, докато не стигна до брадичката. От дъжда тя не беше усетила, че върху нея пада нещо друго, освен дъждовни капки. Тъкмо да се премести и нещо тежко се строполи върху нея. Сега усещаше, че това е мъжко тяло, но аромата му беше толкова познат, и въпреки всичко обзелата я паника, я накара да крещи и да се съпротивлява. Докато не усети, че тялото не се помръдва и не диша. Пое си дълбоко дъх и го отблъсна от себе си. Бавно погледна надолу и видя, че човекът строполил се върху нея беше нейният приятел.
- Крис! Не, не, не… Кристофър кажи нещо! Моля те, умолявам те, не ме плаши така! Кристофър! – писъците й отекваха в пустия парка, но нямаше кой да чуе страданието й. Сълзите й не спираха да текат, а с ръцете си тя продължаваше да го блъска в гърдите. - Защо, защо, защо?! Кристофър кажи ми нещо! Моля те, моля те! Виж обещавам, че никога повече няма да упорствам и да говоря глупости! Моля те отвори очите си! – по лицето на пребледнелия Крис сега не падаха дъждовни капки, а сълзи изпълнени с мъка и страдание. Сълзи родили се от нечовешка болка и разбиващи се върху източника им.
В този момент като на лента минаваха всички хубави спомени, които беше преживяла с него. Мечтата, която бяха сподели още от деца да бъдат агенти стана реалност. В деня на приемането й в отдела той беше първият човек, който я поздрави. Всеки път, когато имаше нужда от рамо, на което да се опре, той беше на среща. Крис беше семейството, което тя не помнеше, а и си беше обещала да не търси. Те бяха сираците гледащи звездите в къщичката на дървото, намиращо се в средата на двора, в сградата на сиропиталището. Това беше техният дом, те бяха семейството, което нямаха, един за друг. Всеки празник беше изпълнен със смях и топлота. Те споделяха болката, страданието, мечтите, щастието и надеждите си. Обещанието никой да не изостава другия се спазваше като свещен закон. Когато Крис се сбиеше с някое дете и получеше синини, Наташа се удряше някъде, за да разбере и сподели болката му. Всяка вечер имаха ритуал преди лягане. Щом луната и звездите се покажеха на небосклона, те лягаха на верандата един до друг и крещяха мечтата, която искаха да се изпълни. Като сираци, те нито веднъж не поискаха нещо повече, от това, което имаха, мечтаеха само да бъдат агенти. В деня, когато Крис трябваше да изпълни военната си служба, Наташа не спря да плаче четири дни, защото част от нея липсва. А в деня, когато той се завърна тя се закле, че винаги ще вижда усмивката на лицето й. В този момент спомените я връхлитаха като бясно куче, разкъсващо жертвата си. Наташа беше застанала на колене и беше свела главата си над неговата. Дъждът се стичаше по косата й и смесвайки се със сълзите й падаше върху лицето му. Очите й не излъчваха нищо. В момента, в който откри мъртвият си приятел и член на семейството й, душата й умря. Сега тя беше мъртва сред живите. Не изпитваше нищо, не усещаше нищо, просто стоеше взряла се в трупа на Крис, цялата в негова кръв и измъчваща се от спомени.

~~~~~


Схлупило се бе небето, а есенният дъжд тихичко ръмеше. Една възрастна жена беше извела кучето си на разходка, когато пред нея видя седнало момиче с приведена глава. Приближавайки се писъците й огласиха целия парк. Тя бързо извади телефона си и се обади на полицията. Не след дълго полиция и доктори стояха надвесени над Наташа и трупът на Крис. Колегите й я молеха да стане, да каже нещо, просто да издаде звук, но тя не помръдваше. Сълзите продължаваха упорито да се стичат по снежнобялото й лице, а очите й, пълни с болка и страдание не слизаха от пребледнялото лице на най - добрия й приятел. Един от агентите махна с ръце на още двама от колегите си, и те я хванаха за ръцете. Тръгвайки да я местят тя припадна.
- Крис! Не, не, не… Шефе?! – изблещи се на среща на завеждащия отдел „Убийства”. - Защо сте тук? Всъщност къде съм аз? Леле, шефе ако знаете какъв ужасен кошмар сънувах! – тя продължаваше да говори объркано като човек събуждащ се от наистина ужасен кошмар и не намиращ място, защото емоциите, които е изпитал продължават да го владеят.
- Наташа, може ли да се успокоиш. – каза и той със строг тон. - Намираш се в болницата, защото припадна, а относно Кристофър… - докато изрече това, тя започна да се клатушка цялата и да рони горчиви сълзи. Блясъкът на надежда, който за момент се беше върнал в очите и отново изчезна. В стаята настъпи гробно мълчание, чуваха се само стъпките на сестрите и докторите в коридора.
- Шефе може ли да ме оставите сама? – прошепна тя с тих и пълен с болка тон. След това се завъртя на другата страна и заби главата си във възглавницата. Цялото и тяло се мърдаше, а дишането и беше трудно и тежко. Едвам преглъщаше сълзите си, и когато мъжът видя това спокойно и с възможно най - тихите стъпки излезе от стаята.
Наташа отново остана сама, но този път не беше само за момент. Този път тя наистина усещаше какво е да бъдеш сирак. Знаеше каква е болката на всеки един от хората с прежълтели лица в тълпите. Сега разбираше, че не е трябвало така студено да се отнася с тях и дори да ги упреква, че им пречат на работата. В един момент дъхът и секна, тя се изправи цялата и изтръгна иглата, която беше забита в дясната и ръка за броката. Затича се боса по болнично облекло, излезе от болницата, пресече няколко улици и влезе в парка. След няколко минути падна на колене пред очертанията от трупа на Крис. Стоеше там, а сълзите й не потичаха, но болката си оставаше същата. Тя прояждаше всяко кътче от тялото й, а сърцето й беше като надупчено. Половината го нямаше и може би никога повече нямаше да бъде възстановено. С пръсти нежно докосваше линиите, очертаващи местоположението на тялото, правеше го толкова нежно сякаш докосваше скъп порцелан. Вдигна ръцете си и ги обърна с длани към лицето си. Пред очите й изскочи картинката от снощи, когато ръцете, лицето, ризата й бяха покрити с кръвта на Кристофър. Бавно се изправи и тръгна, но при направата на третата крачка залитна и падна в тревата. Спомни си, че точно там откри телефона му. Сложи ръцете си на земята, за да ги използва за упора, но нещо я убоде. Вдигна го и видя, че е нещото е метално, с добре заострени краища и по средата имаше някакъв знак. Но от калта върху него не се виждаше. С пръсти премахна калта и ококори очи срещу острието. На него беше гравиран пречупен кръст. Болката и беше заменена от ненавист и омраза. Точно в този момент тя откри нещо заради, което си заслужаваше да живее.Острието се яви нейният спасителен пояс, но това не беше щастлив момент, а момент изпълнен с гняв, отчаяние, болка и желание за отмъщение. От тук нататък тя забрави какво е щастие, а усмивката й беше само служебна, още една фасада към милионите други. В живота си тя виждаше само един смисъл. А острието беше знакът, мотивът, който й беше изпратен от отвъдното, за да продължи да живее.
Докато държеше острието един вял спомен проблесна в съзнанието й. Една топла ръка с ужасно червена кожа и огромни нокти милваше лицето й. Но въпреки ужасния и страховит вид на ръката, тя не се страхуваше, а напротив, смееше се. Усещането беше толкова приятно и познато, но и толкова далечно и нараняващо. С решителност в очите Наташа се изправи и тръгна обратно към болницата. Този път тя не вървеше като жив мъртвец, а като човек от плът и кръв, но с единственото познато чувство – омразата. Влезе в болничната стая, преоблече се и тръгна към апартамента си. След два дни погре*аха Кристофър, но тя все още нямаше нищо повече, освен това острие. При преобличането на трупа му, дрехите, които беше носил онази нощ останаха в нея. Тя седна на дивана и ги хвърли върху холната масичка. Хвана се за главата и се чудеше какво да ги прави. Но тъй като не можеше да се раздели с тях реши да ги изпере и прибере. Все пак те бяха спомен от него. Пребърка ги, защото Крис имаше навика да оставя глупости в тях, които щяха да развалят пералнята й. Когато бръкна в десния джоб, тя откри лист със страници от книги, заглавията им и дори бяха наредени по азбучен ред. Спомни си нощта, в която го извика на пожар да я спаси от онзи грубоват идиот. „Значи все пак наистина си открил нещо. Опита се да ми го кажеш, но аз не те изслушах, точно по същия начин, както го правех винаги. Толкова съжалявам.” при тези мисли тя сбърчи устните си, сякаш се беше ударила и изпитваше остра болка. Но този път болката далеч не беше толкова лека, даже можеше да се каже, че онази болка е приятна. Докато продължаваше да мисли, телефонът й иззвъня.
- Добър ден шефе. Какво има? – използваше онзи свой типичен тон на досада.
- Наташа имаш десет минути да дойдеш в управлението. Разбирам, че близък за теб човек почина, но също така той беше наш колега. Осъзнавам болката ти, но работата си е работа. – след тези думи затвори телефона. Още по тона му и стана ясно, че става нещо важно, и че ако не отиде ще коства работата й. А загубвайки нея, погубва мечтата на двама.
Бързо си сложи палтото, заключи и тръгна към колата. След пет минути с една тежка въздишка прекрачи прага на участъка. Запъти се по - дългия коридор, а усещането, че очите на колегите й бяха в нея, не я оставяше намира. Шушукането я подлудяваше, но от много отдавна му беше свикнала. Въпреки това знаеше, че щом се шушука нещо няма да й изнася, и както винаги ще и държи влага дълго време. Влезе в офиса на шефа си.
- Агент Наташа Олегова се явява по служба, сър. – сложи ръка на челото си, като послушен войник и застана мирно със затаен дъх.
- Нямаше нужда да си толкова официална. Бързо затвори вратата след себе си, и се настани удобно. – тя затвори и седна на „наказателния стол”, там се сядаше само, когато много яко си сгафил нещо, но този път тя не беше направила нищо или поне така смяташе. - Отпусни се няма да те убивам. – пошегува се той, а тя стоеше като восъчна фигура. - Добре знам, че е твърде рано, но заповедта е от горе, така че не мога да направя нищо. От днес ще имаш нов партньор. Преди да си започнала да ми опонираш или спориш, това е последното ми решение. – тя продължаваше да седи спокойно, сякаш само телом беше там. - Наташа запознай се с…
Преди да го представи, вратата се отвори и през нея влезе висок, мускулест, с черна коса и много дълъг шлифер мъж. Наташа ококори очите и бавно се изправи, като в очите й се четеше недоумение и обърканост.
- Ти?! – посочи го с пръст, като тонът и беше гневен и веднъж гледаше него, веднъж шефът си. - Аз няма да работя с този кретен и това е последната ми дума. – тропна недоволно с крак и застана в типичната си нехайна поза.
- Наташа казах ти, че с мен няма да спориш, а сега ви оставям да се опознаете. – набързо шефът излезе от стаята и ги остави сами.
- Приятно ми е, казвам се Дементий Алексеевич. – ухили се на среща, добре познатият нахалник.
- Какво прави престъпник като теб тук ?– заяви с груб тон тя.
- Май не си поплюваме? – при тези думи направи крачка към нея. - Не са ли те учили, че трябва да се представяш и да уважаваш по - старшите от теб? – направи още няколко крачки към нея, като самодоволната усмивка не слизаше от лицето му. - А сега да те видя как ми козируваш като на колега. – тонът му стана груб и сериозен. Наташа се приближи до него и го хвана за вратовръзката. Започна да я стиска силно и го дръпна да се наклони към лицето й.
- Такива като теб са ми ясни като бял ден. Не си мисли, че като съм два пъти по - ниска от теб и съм жена ще ме разиграваш както си искаш. Ненапразно съм си заслужила мястото в този отдел, така че внимавай какво правиш и какво говориш. – опитваше се да изглежда непоколебима и страшна. Но си спомняше вечерта, когато я беше притиснал до стената и едвам се измъкна. При тази мисъл цялото и тяло тръпнеше.
- Леле, малката вади голяма уста. – сведе глава точно до лицето й, като тя се опря на бюрото, а той хвана бюрото с ръцете си от двете страни. - Като гледам тялото ти не е забравило последния път, май и ти искаш да продължим започнатото. – очите му шареха по цялото й тяло, а тя стоеше в стил „ледената кралица”
- Смятам, че си прав трябва да продължим до където бяхме спрели. – на лицето му се изписа изненада. А Наташа насочи пистолета си право срещу челото му. - Ето това щях да направя и онази вечер, ако се беше опитал да ми направиш нещо. Сигурно ще искаш да знаеш името на собствения си палач? – изсмя се с насилен глас. – Старши, казвам се Наташа Олегова и следващия път, в който пробваш нещо ще се сбогуваш с този свят.
- Така ли? Тази игра се играе от двама. – той се отдръпна от нея и с един бърз замах насочи своя пистолет насреща й. - Не си мисли, че момиченце като теб ще ме победи.
Атмосферата в кабинета се нажежаваше с всяка минута. Погледите им бяха пълни с амбиция и желание да се докажат. Телата им тръпнеха при всяко движение или помръдване. Пръстите им все повече и повече натискаха спусъка. Точно в този момент вратата на кабинета се открехна и във въздуха отекна звука на забиващ се куршум…



~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Съб Юли 07, 2012 12:20 am

Пета глава


Двамата не помръдваха. Не усещаха болка, но един тих глас в съзнанията им нашепваше „ранен си“ . Не смееха да погледнат надолу, за да не изпуснат от поглед другия. Тогава вратата изскърца тихо и двамата се обърнаха натам, взирайки се любопитно в блондина, показващ се през нея. Лицето му беше бяло, сякаш беше видял призрак, а ръцете му леко трепереха от шока. Едната му ръка се намираше върху касата на вратата, и не отделяше поглед от нея. Между разтворените му пръсти в дървото се беше образувала дупка,а в нея все още се виждаше железният куршум. Той преглътна трудно и бавно се обърна назад, хвърляйки убийствен поглед на рижавия си приятел, чийто пистолет все още се клатушкаше на показалеца му.
- Ще те убия, Ваня. – изръмжа тихо и тъкмо щеше да направи крачка към него, когато момчето го бутна на страни и влетя в стаята, взе пистолетите на Наташа и Дементий и ги хвърли заедно със своя на бюрото, след което ги прегърна силно и двамата. Няколко секунди след това на вратата се озова шефът им, задъхан и с притеснено изражение, който изглежда беше тичал от края на управлението чак до тук.
- Колко се радвам да се запознаем! – крещеше Ваня, прегръщайки ги все още, не пропускайки да огледа Наташа. – Хубав задник. – прошепна в ухото ѝ и чу тихо изръмжаване, след което коляното ѝ се заби между краката му, изпращайки силна туптяща болка из тялото му.
- Всичко наред ли е ? Чух изстрел и… - заразказва шефът, оглеждайки се за ранени, но блондина го потупа успокоително по рамото.
- Всичко е наред, всичко е наред. – каза му успокоително, усмихвайки се. – Аз ще се погрижа за тях, вие можете да си вършите спокойно работата, разчитайте на мен! – козирува и се промъкна в стаята, като затръшна вратата под носа му. Въздъхна тихо и се обърна към Ваня, все още ядосан от малката му игричка. – Ще си платиш, идиот! – направи няколко крачки към него, но рижавото момче се строполи внезапно на земята, притискайки достойнството си с ръце.
- Мамка му. Тази малката удря силно… - прошепна едва, едва през зъби.
- Ха! Заслужаваш нещо по - лошо от един прост удар! – отвърна му Саша като го заобиколи като шофьор софийска дупка и застана пред колежката им, държейки леко брадичката си с няколко пръста, оглеждайки я от главата до петите.
- Мм, изглеждат големи, предполагам, че мога да ги пипна, щом сме колеги. – протегна ръка към гърдите на Наташа, но последното, което усети бе нечий юмрук, забиващ се в лицето му.
- Боли… - изсъска, държейки носа си, от който се стичаше доста кръв. – На теб пък какъв ти е проблема, Дем? Просто щях да ги докосна! – разкрещя се ядосано и вдигна леко поглед към чернокосия мъж.
- Никой не може да докосва играчката ми, ясен ли съм? – тъмните му очи се присвиха заплашително към блондина, сякаш му казваха „Докосни я с пръст и си мъртъв“ . Но на Наташа това изобщо не ѝ харесваше. Не знаеше от къде бяха изпаднали тези идиоти, но щеше да ги сложи на мястото им, преди да ѝ се качат на главата. Обърна се бързо към Дементий, а тялото ѝ потрепваше от необуздана ярост, a стойката й беше като на наежена котка. Вдигна неочаквано ръка и му удари най – силната плесница, на която беше способна в момента.
- Твоят играчка?! Върви по дяволите, нещастник такъв! Не смей да се връщаш повече тук, ако не искаш да те убия, ясна ли съм?! – избута го на страни, усмихвайки се леко щом забеляза кървавочервените отпечатъци от пръсти върху бузата му.
- Ти малка, никаквица! – в кехлибарените му очи, в които преди имаше малка искрица, сега гореше бурен пожар от ярост. Подмина бързо приятеля си, като едва не го бутна докато профучаваше като тайфун през стаята, след което настигна Наташа и я блъсна към стената, стискайки силно шията ѝ. – Този, който ще бъде убит си ти, ако не ми се подчиняваш! – изръмжа тихо срещу лицето ѝ, усещайки как дишането ѝ се затруднява. Но за негова изненада, върху лицето ѝ се изписа лека усмивка. Стисна ръката му, въпреки че знаеше, че не може да се измъкне само с това, след което се изплю в лицето му.
- Майната ти. - прошепна с дрезгав глас, като го ядоса още повече. Яростта го поглъщаше и го караше да губи разсъдъка си, и ако в този момент вратата не се беше отворила и не бяха влетели трима полицаи със сигурност щеше да я убие.
- Пусни я! – единият от тях беше насочил пистолета си към него и хватката на Дем се отпусна, изпускайки Наташа на земята, която се свлече на пода, подпирайки гърба си в стената. Започна да кашля тихо, успявайки отново да си поеме въздух, въпреки че беше доста трудно и болезнено.
- Престанете всички! - грубият глас на шефа на отделението се разнесе из стаята и мъжът моментално свали пистолета си. – Всички напуснете, а вие – обърна се към Дементий и приятелите му, които най – накрая успяваха да се задържат на краката си. – От утре ви искам на работа! – Саша кимна леко като помогна на Ваня да се изправи, и напуснаха тихо и смирено заедно с всички останали, които им хвърляха зловещи погледи, най – вече на Алексеевич.
- Престани да се правиш на велика. – поде мъжа и клекна пред все още отпуснатото до стената момиче. – Те ще бъдат твои колеги, не можем да ги заменим, за това спри да се заяждаш.
- Но… - опита се да възрази тя, но той я дари с един неодобрителен поглед.
- Всичко е решено, за това днес си почини, а утре се опитай да бъдеш мила. – изправи се трудно и след това ѝ подаде ръка. – Знам, че ще се справиш. – усмихна ѝ се леко и тя пое ръката му, изправяйки се на крака, хвърляйки му една крива, фалшива усмивка, докато в ума ѝ се въртеше „ Да бъда мила с тях? Как пък не!“

~~~~~

Наташа крачеше нервно из тихите коридори на управлението, събирайки всички погледни върху себе си.
- Нима са се сбили? Той е щял да я удуши? Какво му става на това момиче? – тихите им шепоти, които долавяше я ядосваха дори още повече. Нямаха си ни най – малка представа как ѝ се искаше в момента да извади пистолета си и да изпразни пълнителя в нечие тяло. Скърцаше тихо със зъби, стараейки се да ги игнорира, защото накрая наистина някой щеше да излезе наранен от цялата ситуация, в буквалния смисъл.
- Наташа! Наташа! Хей, Наташа! – една ниска брюнетка тичаше след нея, опитвайки се да привлече вниманието ѝ, но момичето беше до толкова потънало в мислите и яростта си, че изобщо не я чуваше. – Наташа, чакай! – миньончето едва не се спъна в нечии протегнат крак, докато се опитваше да се добере до нея. Най –накрая, след дълго и упорито тичане успя да я настигне, и хвана ризата ѝ, дръпвайки я леко назад.
- Джесика?! - Наташа я погледна стреснато, току-що измъкнала се от транса, в който се намираше. – Добре ли си? Изглеждаш уморена, да не се е случило нещо? – сивите ѝ очи оглеждаха брюнетката от главата до петите, търсейки някаква нередност, но за сега нищо.
- Аз дали съм добре? Въпросът е ти дали си добре! Караш ме да тичам като луда след теб! – разкрещя ѝ се, и подпря ръце на коленете си, едва успявайки да си поеме дъх.
- Съжалявам. – прошепна тихо Наташа, забелязвайки как приятелката ѝ, смръщи вежди и леко се нацупи.
- Непоправима си. – въздъхна тихо, докато се изправяше. – Минавам на право. Днес в 21:30 часа те очаквам в Под доковете, ясно? И не приемам възражения!– потупа я по рамото и ѝ се усмихна мило, преди да си тръгне.
- Чакай, не мога! – Наташа я хвана за ръката, обръщайки я отново към себе си. Ниското момиче я погледна сърдито и хвана силно раменете ѝ, разтърсвайки я леко.
- Виж, не мога да те оставя така. Знам, че страдаш, знам колко ти липсва, но трябва да продължиш напред. – заговори ѝ с тих и спокоен глас, не отделяйки поглед от нея.
- Спрете да ми повтаряте това! Трябва да продължаваш напред, не трябва да живееш в миналото, трябва това, онова... Що за глупости?! Просто ме оставете на мира! – Наташа избута ръцете ѝ и очите ѝ се напълниха със сълзи при спомена за Крис.
„Не трябва да плача. Обещах и на двама ни, че няма да плача. “ – помисли си и затвори очи за момент, опитвайки се да спре сълзите си. В този момент, горещата малка ръка, ухаеща на ванилия, докосна нежно лицето ѝ и Наташа отвори очи. В погледа на Джесика се четеше притеснение и разбиране.
- Мен също ме боли, той беше мой колега и приятел, но скъпа, не трябва това да попречи на досегашния ни начин на живот. Не искам да стоиш в къщи и да тъгуваш, тънеща в самота. Аз съм с теб. Просто искам да помогна, обещай ми, че ще дойдеш този път, моля те. – тъмните сини очи на Джес се напълниха със сълзи, напомняйки ѝ за тъмното морско дъно в очите на Кристофър. Не можеше да се съпротивлява повече. Трябваше да направи нещо, може би щеше да е по-добре да излезе и да се напие навън с приятелка, вместо да стои в къщи и да се обвинява постоянно за смъртта му и за това, че в тази толкова тежка нощ го е оставила сам. Насили се и се усмихна леко, като избърса горещата сълза, спускаща се по зачервената буза на приятелката ѝ.
- Добре, ще дойда, но само този път. – Джесика я погледна изненадано, като едва успя да измърмори:
- Д - добре. – червенокоската ѝ се усмихна мило и ѝ помаха за довиждане.
- До 20:30часа! - извика докато се отдалечаваше, без дори да си прави труда да се обърне.
- Казах 21:30 часа! Глупаче… – отвърна ѝ брюнетката, наблюдавайки я как бавно се отдалечава, проправяйки си път през изненаданите полицаи, вперили погледи в нея.

~~~~~

Нощта беше тиха и спокойна, не предвещаваща нищо нередно. Вятърът бе изненадващо горещ, развяващ разкопчаната риза на червенокосото момиче, крачещо смело само из парка. Сетивата ѝ бяха изострени и всяко потрепване в някой близък храст я караше да посяга към пистолета, старателно затиснат с кожения й колан, и покрит с дългия бял потник и небрежно разкопчана изцяло бяла риза, чиито ръкави бе навила, за да не й пречат. Очите ѝ шареха нервно, оглеждайки за нещо, но там нямаше никой, дори катериците, които през деня излизаха и се катереха по пейките и високите дървета, притеснявайки посетителите, сега спяха дълбоко. Но тя не искаше да приеме факта, че това е една съвсем обикновена нощ. Някакво предчувствие, дълбоко в нея караше сърцето ѝ да бие силно, сякаш очакваше да бъде изтръгнато като в онези жестоки убийства, които бе разследвала наскоро. Искаше ѝ се да открие какво се случва в този град, но винаги стигаше до задънена улица. Стисна силно юмрука си и реши, че утре ще отиде да провери какво е открил Крис. Беше решена да продължи вместо него, следвайки неговите стъпки, уверена, че ще открие изход от тази ситуация. Звукът от стъпките ѝ, отекващ в тъмнината, постепенно се изместваше от силната музика, изплъзваща се през отворените врати на заведението. Наташа присви очи, оглеждайки паркинга за приятелката си, но тя не беше там. Отправи се решително към долнопробната дупка, възнамерявайки да си отиде ако Джесика я нямаше. На входа се размина с един наистина дебел и пиян глупак, който едва се добра до съседната градинка, връщайки върху горките цветя всичко, което беше изпил до сега. Агентката се обърна на другата страна с погнуса, а стомахът ѝ се преобърна няколко пъти, опитвайки се да върне скромната вечеря, която беше успяла да направи в бързината. Щом прекрачи прага в бара настъпи пълна тишина. В дъното се чу звук от счупване на чаша, а след това още една. Наташа си пое дълбоко въздух и продължи напред, вдигнала гордо глава, без да поглежда към пияниците около себе си. Очите ѝ бяха насочени към ниската ѝ приятелка, която беше на бара и изглеждаше изплашена. Оглеждаше се наляво, надясно и сякаш лицето ѝ ставаше дори по-бяло от обикновено. Наташа ѝ се усмихна и седна до нея, забелязвайки как един от мъжете до нея си тръгва бавно, като изплашено куче с подвита опашка.
- Здравей! – поздрави весело Natawa, забелязвайки недружелюбният поглед на бармана.
- Здравей. – отвърна плахо Джес, все още гледайки я и преценявайки внимателно ситуацията.
- Един коняк. – каза с усмивка Наташа на бармана, който оглеждаше една чаша, сякаш искаше да я изчисти и да няма нито едно петънце. Наташа го погледна любопитно, накланяйки глава на една страна като малко коте. Очите ѝ проследяваха бавното движение, с което търкаше чашата и ѝ лазеше по нервите. – Извинете, поръчах един коняк. – повтори с леко раздразнение, повдигайки леко едната си вежда, очаквайки най – накрая някаква реакция, преди да скочи през бара и да го разкраси.
- Съжалявам госпожице, но не сте добре дошла тук. Моля ви да напуснете, без много шум. – отвърна ѝ монотонно, избягвайки очен контакт с нея. Агентката стисна юмрук и удари по бара, като ледчетата в чашата на Джесика подскочиха.
- Как се осмеляваш! – изправи се рязко и се наведе към него, стискайки ризата му, издърпвайки го към себе си. Горкият се опитваше да махне ръцете ѝ, но тя все по-силно го стискаше.
- Госпожице, моля ви напуснете. – дръпна се леко назад опитвайки се да се освободи, но тя го стискаше здраво. Нечия тежка ръка се стовари върху рамото ѝ и тя погледна през него, виждайки едно така познато, леко посиняло лице. Големият белег минаващ през лицето му изглеждаше дори по-грозен на посинялата му кожа. Наташа блъсна бармана назад, който се стовари върху витрината и няколко скъпи шишета с алкохол се олюляха и се разбиха в пода, пръсвайки алкохол навсякъде.
- Я виж ти, и това ако не е господин горила. А и.. – тя се усмихна и надникна зад него, намигайки и махайки на ниския му другар. - ... Малкият заекващ грозник. Да не би да искате още, момчета? – една арогантна усмивка се изписа на лицето ѝ, и отблъсна мъжа от себе си.
- Сама си го изпроси. – отвърна злобно той и я хвана за ръката, издърпвайки я грубо на вън. Джесика бързо скочи от стола си и ги последва, но беше оставила оръжието си в къщи и можеше да се каже, че нямаше никакъв шанс срещу тях с голи ръце. Но докато се оглеждаше за някакъв тежък предмет, с който да нокаутира някой от мъжете, Наташа вече забиваше юмрука си в лицето на единия, като се възползва от възможността и извади пистолета си, прицелвайки се високо в ръката му. Високият, мускулест мъж падна на земята, гледайки как кръвта му се стичаше и проклинаше жената от дъното на душата си. Тя се приближи до него като го изрита в лицето, поваляйки го изцяло на земята.
- Джесика, тръгвай! – извика на приятелката си, докато държеше на мушка заекващият приятел и бавно се приближаваше към него. Докато брюнетката тичаше към колата си, мъжът се измъкна и побягна към една тъмна уличка не далече от бара. Олегова хукна след него, не мислейки да го оставя да се измъкне. На около стотина метра от него, от уличката изскочи един черен джип, който за малко щеше да мине през него. Агентката по някаква чиста случайност погледна към шофьора и за нейна изненада зад волана беше нейният нов партньор. Проследи джипа с поглед и в последния момент ѝ дойде лудата идея да го последва. За неин късмет, точно в този момент минаваше едно самотно такси и тя успя да го спре. Хвърли се на задната седалка, напълно забравяйки за допреди малко преследваният грубиян.
- Карайте след джипа, моля! И побързайте! – дръпна силно колана, издърпвайки го почти целия, докато усещаше как колата набираше скорост. Сърцето ѝ отново биеше бързо, чувстваше напрежението, което изпълваше всяка част от тялото ѝ. Сега щеше да го хване и да докаже на шефа, че греши за него. Че той е просто един долен престъпник промъкнал се в управлението като вълк в овча кожа. Постепенно джипа отпред намаляваше, навлизайки все по - навътре в „Павирания“ квартал. Две пресечки по - надолу спря плавно и от него излязоха тримата ѝ нови колеги, като Саша, слагаше заглушител на един пистолет.
- Спрете веднага! – извика в ухото на шофьора, като бързо му бутна петдесетачка в ръката и се опита да изскочи от колата, но предпазният колан я спря. – По дяволите! – изпсува тихо и го откопча, като затръшна силно вратата след себе си и се затича към сградата, в която се бяха промъкнали мъжете. Огледа я внимателно, чудейки се дали да влезе, но реално погледнато нямаше шанс срещу тримата. За това се скри в близката задънена уличка, надничайки предпазливо зад ъгъла. Не се чуваха изстрели, нито писъци. Всичко изглеждаше толкова спокойно, че чак я побиваха тръпки. Изведнъж от входа изскочи един слаб, тъмнокос мъж, чиято черна роба се развяваше и той се опитваше да не се спъне в нея, докато се отправяше точно към Наташа. Тя успя бързо да се скрие зад големите контейнери, като в последния момент откри един достатъчно голям, черен найлон, за да се покрие с него. Леко го размести, за да може да гледа какво се случва през дупката, която имаше. В този момент мъжа взе трудно завоя, спъвайки се и падайки по лице. Успя бързо да се изправи и погледна ужасено назад, пребледнявайки като призрак. Стъпките му отекваха в тишината, а коженият му шлифер се удряше в дънките му заради вятъра и издаваше още по-зловещи звуци.
- Няма да избягаш, Фреди. – каза съвсем спокойно, докато го вдигаше и след това го удари срещу стената, и няколко малки парченца стара тухла се разбиха на пода.
- Пусни ме. Нищо не знам. Дементий, моля те. Пусни ме. Заклевам се, че не знам къде са! – проплака мъжа с робата и Наташа долови страха в треперещия му глас. Но изглежда това не трогна похитителят му, защото той го удари дори по - силно в стената, изкарвайки въздухът му.
- Лъжец. Кажи истината, иначе ще ги убия дори по-брутално! – захвърли го на земята като боклук и стовари кракът си върху достойнството му, стъпвайки го грубо като все още горящ фас. Наташа гледаше с ужас, притискайки ръка към устните си, не смеейки да издаде и звук. Само ако можеше да се измъкне от тази ситуация жива, щеше да го подреди. Но само ако можеше…
В краткия миг, в който беше мигнала, пред очите ѝ, върху мръсната земя, вече се стичаше гореща, червена кръв. Можеше да чуе отново стъпките му, които този път, бавно се отдалечаваха. Най - накрая можеше да отпусне задържаният въздух, но кракът ѝ, който се беше схванал , поддаде напред и подметката ѝ изскърца тихо, благодарение на малките камъчета, покриващи асфалта.
- Хм… - Дементий повдигна леко едната си вежда и се обърна на пети, насочвайки погледът си към нея. Между пръстите му за част от секундата проблесна нещо бяло, след което среброто се заби в стената зад нея. Очите ѝ се разшириха, а ужасът изпълни цялото ѝ тяло. Мислеше си, че всичко вече е изгубено, че я е хванал и ще свърши на пода с прерязано гърло, но за нейна най - голяма изненада, той се обърна и изчезна зад ъгъла, без да каже нито дума. Повече от десет минути Наташа не смееше да помръдне, чувствайки върху себе си погледът му, някъде от сенките. Но в крайна сметка реши, че всичко трябва да е приключило и се измъкна от скривалището си, забелязвайки, че ръкава на ризата ѝ, малко под рамото е разкъсан и напоен с кръв. Притисна ръката си силно до раната, надявайки се кръвта да спре или поне да я задържи за малко докато се прибере. Огледа се внимателно, но никъде не забеляза убиеца, за това изтича бързо към най - близката уличка, която може да я изведе от квартала. Все още замислена, стискайки силно ръката си се блъсна в някого, и едва не падна назад, но за щастие се опря в един кош за боклук, задържайки равновесие.
- Какво си имаме тук? – гласът му, до болка познат, разкъсващ сърцето ѝ на хиляди парченца и смразяващ кръвта ѝ, звучеше толкова близо и беше изпълнен с лека доза закачка и опасност. Тя вдигна поглед, усмихвайки се леко, като се опита да извърти ръката си отзад, за да скрие кървавият си ръкав.
- Здравей, колега! Каква неочаквана среща. Би ли ме извинил, бързам. – усмихна му се насилствено и се опита да мине покрай него, но той я стисна силно за ръката, и я извъртя към себе си, оглеждайки кървавите й дрехи.
- Така значи, ти си била. Знаех си, че рано или късно страхливият плъх ще излезе от скривалището си и ето го тук, пред мен. – усмихна се доволно и я стисна по-силно, когато се опита да се отдръпне.
- Не знам за какво говориш. – издърпа грубо ръката си от него и го блъсна на страни, опитвайки се да му избяга, но отново се блъсна в някого, който доста силно миришеше на алкохол.
- Хванахме те, малката. – ужасният дъх, който се разби в лицето ѝ я накара да отстъпи крачка назад и да се сблъска с Дем. Зад непознатия, се появи горилата от бара и още осем мъже, които изглеждаха дори по - заплашителни и от новия ѝ партньор.
- Пак си се забъркала в неприятности, а? – прошепна в ухото ѝ Алексеевич, както при първата им среща, но този път липсваше приятната тръпка, сега бе заменена от страх и ненавист.
- Мога да се справя с тях. – извади пистолета си и го насочи към дебелака, но той отблъсна ръката ѝ и оръжието падна в близката градина, доста далеч от нея.
- Все още ли можеш? – подметна закачливо Дементий и се усмихна доволно.
- Може би. – Наташа се намръщи леко и сви юмруците си, приготвяйки се да удари първият, който я нападне, но в този момент, агента я избута назад и тя падна в нечии ръце.
- Дръж я, Саша. – заповяда бързичко и повали един от групата, още с първия удар. Блондинът се нацупи леко и блъсна Наташа в ръцете на Ваня, като ѝ намигна накрая.
- Ти я пази! – спусна се бързо като млад тигър към групата пияни горили, като се промъкваше пъргаво между тях и ги удряше ниско, като не след дълго, голяма част от тях бяха на колене, а някои дори със счупени ръце или крака. Наташа измърмори нещо и настъпи крака на Ваня, измъквайки се от захвата му, побягна към главната улица, надявайки се да хване някое такси, ако има отново късмет. Рижавото момче все още подскачаше на мястото си като на пружини, привличайки вниманието на Дементий.
- Избяга. Хвани я! – посочи му бързо на къде е хукнала, и той се спусна бързо след нея.
- Останалите са ваши, действайте! – извика Дем на приятеля си, като се затича с всички сили след момичето. Този път нямаше да му се измъкне. Нямаше нито маркети наблизо, нито пък приятелят ѝ вече беше на този свят, за да й спасява задника. Сега бяха само той и тя. И по-силният и издръжлив от тях щеше да победи.
Краката ѝ вече омекваха от продължителното тичане. Ставаше все по – трудно да си поеме въздух и недостигът на кислород, забавяше нормалният ритъм на сърцето ѝ. А как само искаше да си почине поне за минутка! Но бързите стъпки зад нея, не ѝ го позволяваха. Не смееше да се обърне и да погледне кой наистина я преследва, но едно странно чувство ѝ подсказваше, че това беше Дементий. Сякаш във въздуха се носеше аромата му, примесен с огромна доза опасност и тъмна, зловеща аура. Нощният вятър, внезапно се беше променил и сега галеше грубо лицето ѝ със студените си пръсти, дразнейки очите ѝ, предизвиквайки нежелани сълзи, които се спуснаха бавно, примесвайки се с разбърканата ѝ коса. Внезапно усети нещо, което се удряше в дънките ѝ и бавно погледна надолу, опитвайки се да не се забавя. Дългите връзки на левия ѝ кец се бяха отвързали и бързо се развяваха, минавайки като по чудо, без да бъдат настъпени. Но изглежда късметът ѝ не работеше за дълго, защото няколко метра по – напред се строполи върху студения асфалт, успявайки да обели дланите си. Погледна ги с изненада, но успя бързо да се опомни и се обърна по гръб, успявайки само да седне, преди той да се озове точно пред нея, наблюдаващ я със своите студени и жестоки очи.
- Ставай! – изкомандва веднага, проследявайки с хладния си поглед, лекото потрепване и свиване на тялото ѝ.
- Върви по дяволите! – отвърна му хапливо както винаги и се изправи, изтупвайки прахта от дрехите си, сякаш нищо не беше станало, опитвайки се да запази хладнокръвие.
- Ще отида, но ти идваш с мен! – усмихна се криво и я хвана, прехвърляйки я през рамо, като непослушно дете, отказващо на баща си да се прибира и хващайки краката ѝ, малко преди да започне да рита.
- Пусни ме, кретен! – крещеше като луда удряйки го с юмруци в гърба, но той дори не трепваше. Продължаваше да се дърпа, да излива хиляди обиди и да го удря, но той сякаш не усещаше нищо. Момичето изръмжа гневно и се опита да се обърне, за да може да се добере до лицето му и при първа възможност да го одере, като побесняла котка, но той я подхвърли леко и тя изтръпна от ужас, сковавайки се отново. За един кратък момент си мислеше, че щеше да я захвърли! Слепоочията ѝ болезнено туптяха и тя затвори очи за момент, опитвайки се да измисли начин да се измъкне. Ако не беше действала толкова импулсивно, насочвайки единственото си оръжие към непозната лоена топка, то сега можеше да има по - голям шанс да се измъкне невредима. Изскърца силно със зъби, решавайки, че щом я пусне ще го подреди хубавичко, използвайки най – гадните, подли номера, които знае.
- Предаде ли се вече? – можеше да усети нескритото доволство в гласа му. Щом не можеше да се измъкне със сила, то тогава щеше да използва отново хитрост. Усмихна се лекичко и въздъхна, отпускайки се нацяло върху рамото му.
- Да, изморена съм. – прозя се и се изтегна, усещайки го как отново се поддава и отпуска захвата си. Може да беше непознат, но беше намерила слабото му място и щеше да се възползва от това. Точно, когато в главата ѝ се въртяха планове за бягство, усети как въздухът внезапно се промени и изглеждаше някак си по – топъл. Отвори очи и се огледа стреснато, като забеляза грубите пожълтели стени и множеството стълби, извиващи се надолу към входа.
- Къде си мислиш, че ме носиш?! Пусни ме! Пусни ме веднага!!! – разкрещя се отново удряйки два пъти по – силно от одеве, но Дем отново я игнорираше. Дращеше и се опитваше да го защипе, но нищо се получаваше. Тъкмо щеше да извика силно, но случайно погледът ѝ се насочи към номера, залепен върху стъклото на входа - № 6. Разтвори шокирано устни, опитвайки се да огледа колкото се може повече, докато мъжът я носеше спокойно към квартирата си. Вече подминаваха първи етаж, където забеляза така познатата изтривалка с кученце на семейство Томпсън. Още в началото всичко ѝ изглеждаше толкова познато и чак сега осъзнаваше, че това беше сградата, в която тя живееше от толкова много години насам. Изглежда този идиот не възнамеряваше да вземе асансьора, което пък от своя страна не ѝ позволяваше да крещи като луда по стълбището, защото съседите ѝ така или иначе не я харесваха. Заключи дълбоко в гърдите си яростното ръмжане и отново се отпусна, опитвайки се да се успокои и да мисли трезво. Защо я водеше към апартамента ѝ? Защо? Кога изобщо е разбрал, че живее тук? Тези и хиляди въпроси се въртяха в главата ѝ, карайки я да прехапва злобно устни. Докато бавно изкачваха стълбите към третия етаж, един ярък болезнен спомен изскочи в съзнанието ѝ, разпилявайки различните ѝ емоции като хиляди разноцветни нишки, които се преплитаха и преплитаха.
Преди около не повече от половин година, в една гореща пролетна нощ, отново бе прекалила с алкохола и не можеше да помръдне от близкия бар. Собственикът, който добре я познаваше се беше обадил на Кристофър да дойде да я забере, игнорирайки всичките ѝ опити за съпротивление. Сърцето ѝ се забърза само при спомена за красивото му лице, върху което в този момент се намираше недоволна, смръщена физиономия, показвайки горещите му опити да се сдържи, за да не я смъмри като непослушно хлапе. Имаше чувството, че можеше да усети парфюма му и успокояващата топлина от тялото му докато я носи към апартамента ѝ. Несъзнателно се сгуши в мъжа, сякаш не искаше да го пуска. Имаше чувството, че всичко до сега е било просто сън или лоша халюцинация причинена от алкохола. Опитваше се да отблъсне реалността, потъвайки в желанието си да го усети, да чуе отново спокойните удари на сърцето му и да потъне в дълбоките му сапфирено сини очи, но в този момент чу изщракването от отключване на врата и отвори сепнато очи, връщайки се в действителността. Малката ѝ фантазия изчезна като прашинка, неочаквано попаднала в огромния мрачен океан, наречен реалност. Тялото ѝ се схвана в момента, в който видя отсрещната врата, пред която стояха две бутилки мляко. Потърка леко очите си, за да се увери, че не сънува и ахна тихо. Още сутринта, преди да излезе ги беше видяла, но тъй като нямаше време да ги прибере, беше решила, че по – късно ще го направи. Никога не беше подозирала, че той можеше да ѝ е съсед! Дементий затвори вратата с крак, като същевременно хвърли жената на дивана, и скръсти ръце, заставайки като страж пред вратата. Наташа се изправи бавно, заглаждайки косата си, доколкото може , за да не стърчи сякаш бе бръкнала в контакта и се изправи, скъсявайки разстоянието между двамата с няколко бързи крачки.
- Няма да те пусна, преди да ми отговориш на няколко въпроса. – предупреди я предварително мъжа, като не помръдна дори и с милиметър. Тя срещна погледа му, като присви леко очи, просъсквайки тихо:
- Няма да ти отговарям. Просто се разкарай от там! – застана точно пред него, вдигайки гордо глава, като чак сега забелязваше, че той беше висок колкото Крис и въпреки заплашителния си мрачен вид, мислеше, че може да се справи с него.
- Казах, че ще ми отговориш на няколко въпроса, искаш или не! – Дем хвана грубо брадичката ѝ, стискайки я достатъчно силно, за да ѝ причини болка, като я повдигна леко нагоре. Усети как момичето стисна челюстта си и посегна отново към лицето му, но този път хвана ръката ѝ, отбягвайки новият, болезнен шамар. – Изглежда вече започвам да ти научавам номерата. – блъсна я на страни, опитвайки се да я притисне отново към стената, но тя беше бърза и пъргава и успя да се измъкне под ръката му, още преди да е посегнал към шията ѝ.
- Изглежда и аз твоите. – усмихна му се доволно проследявайки с поглед всяко леко трепване в тялото му.
- А може би не. – протегна се бързо и хвана ръката ѝ, извивайки я за част от секундата зад гърба ѝ, като след това хвана и другата и я блъсна към стената, притискайки лицето ѝ жестоко към нея.
- Казах ти, че няма да отговарям! – сопна му се червенокоската и измъкна едната си ръка като се извъртя и одра леко бузата му.Кехлибарените му очи замръзнаха за момент и плъзна пръсти по лицето си, след което погледна червената течност по тях. Очите му бавно и заплашително се насочиха към нея и тя инстинктивно отстъпи назад. Без да каже нито дума се приближи към нея, като я удари жестоко и тя падна на земята, гледайки го потресено. Не можеше да усети бузата си, а тялото ѝ трепереше леко от ужас. Но той не можеше да спре. Изглежда отново беше изгубил самоконтрол и този път нямаше кой да я спаси.
- Този път ще си платиш наистина. – ненавистта и яростта се четяха ясно в очите му, които в момента бяха като широко разтворени книги, а смъртта развяваше черната си пелерина около него, очаквайки всеки момент да вземе със себе си душата на момичето.




~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Нед Юли 15, 2012 10:21 pm

Шеста глава - Първа част 18+



Наташа продължаваше да се взира в него, инстинктивно се изправи и побягна към съседната стая, надявайки се да си спечели поне малко време. Но Дементий отново се спусна след нея, като едва не разби затварящата се врата. Момичето я буташе с всичка сила, опитващо се да го отблъсне назад, за да заключи, но той беше прекалено силен и успя да я отблъсне. Докато се опитваше да се задържи на крака, той преплете пръсти в косата ѝ и я дръпна грубо към себе си, извивайки я така, че да го погледне.
- Не ме дразни още повече. — изсъска срещу лицето ѝ, след което я захвърли грубо на леглото. Наташа седна сковано и пропълзя назад, докато гърбът ѝ не се допря в студената стена. Червенокоската уви ръце около краката си, наблюдавайки го внимателно. Очите ѝ бяха изпълнени с ужас, тялото ѝ трепереше, а от разцепената ѝ устна се спускаше алена струйка кръв. За първи път в живота си се чувстваше толкова незащитена и безсилна пред някого. Мразеше да показва слабата си страна, но сега беше неизбежно. Нямаше кой да я спаси, а борбата с този мъж не беше по нейните сили. В момента беше загубила всякаква борбеност и надежда, че ще се справи в ситуацията. Точно в този момент в главата й изскочи спомен от сиропиталището. Един ден тя се беше сбила с по - голямо момче от нея и то заради това, че той беше нагрубил някакво друго момиче. Дори устата и беше цепната по същия начин. Директорът на сиропиталището ги беше разтървал, но вместо да им се кара ги беше научил на нещо.
- Искате ли да разберете, какви са характерите ви? – усмихваше им се вежливо и топло, сякаш бяха собствените му внуци. - Сплетете пръстите на ръцете си сякаш ще се молите. Когато сплетеш пръстите си и водещата ръка е лявата, значи, че си уравновесена и дипломатична личност. Но когато сплетете пръсти и дясната ръка е водеща това, значи, че сте импулсивна и твърдоглава личност.
Този спомен винаги беше помагал на Наташа. Сега тя си спомни, че нейната водеща ръка е дясната. Досега никой не си беше играл с нея и нямаше намерение да дава тепърва някой да го прави. Въпреки огромния страх, който я беше завладял цялата, знаеше, че трябва да направи нещо. Реши, че е време отново да изпробва женските трикове, които предишният път я спасиха. Вдигна гордо главата си, пусна краката си и погледна Дем с възможно най - влажният поглед, който можеше да извади в този момент.
- Сега какво ще правим? Още ли смяташ да ме удряш или има нещо по - приятно за правене от това. – мърдаше бавно и много нежно краката си, прехапваше долната си устна и продължаваше да го гледа предизвикателно.
Дементий се приближи до нея с бавни и добре премерени крачки. Застана срещу нейното лице и се вгледа в очите й.
- Погледни се? Смяташ ли, че можеш да скриеш страха си! – говореше с насмешка и незаинтересованост, но всъщност вътрешно гореше от желание да й налети още в този момент.
Наташа се усмихна и постави ръцете си на бузите му. Милваше го нежно, опитвайки се да изглежда съвсем естествено.
- Не ме е страх. Нима искаш да ти го докажа? – примигна невинно, като бавно и съблазнително облиза долната си устна и се повдигна бавно към устните му.
Дем повдигна едната си вежда, типично в негов стил. Той усещаше как адреналинът му се покачваше, но за първи път не беше от гняв или омраза. Знаеше, че го иска, но си спомняше последният път, когато така успя да го изиграе. Все пак тя беше точно неговият тип момиче, но дори и така да бъде, той приемаше собствения си живот като игра, а какво оставаше за останалите. Разбира се те бяха също играчи, но жените, които го интересуваха бяха играчки. Затова си каза: ” Тази игра се играе от двама” и я бутна грубо назад. Надвеси се над нея, усещайки как цялото и тяло потръпва, знаейки, че я е страх, но пренебрегвайки всичко. Бавно плъзна ръцете си по нейните, хващайки ги при китките. След това доближи устните си до ухото й, за да може тя да усеща дъхът му и с върха на езика си, леко го докосна.
Наташа затвори очи и леко потрепери. Мразеше го, ненавиждаше всяка част от него, без никакво изключение. Отвращаваше се, когато я докосваше, но сега беше заложено много. Сама започна играта, а гордостта нямаше да й позволи да се върне назад. Лесно се измисляха причините да продължи с това. Дори Крис и беше извинение, но какво точно и самата тя не знаеше.
- Ммх, Дементий. – изстена тихо, знаейки, че това щеше да го подлуди, но какво пък, играта си е игра, затова ще се играе до края.
Изглежда, обаче него въобще не го интересуваха възклицанията й. Той плъзна ръката си надолу, следвайки извивките на тялото й. Спря на бедрото й и бавно започна да плъзга ръката си в обратната посока, но този път мушна пръстите си под потника й. Спря ръката си близо до корема й, очаквайки отреагиране от нейна страна. Знаеше как да изпитва хората около него. Трябваше да бъде сигурен какво става в главата й.
Наташа импулсивно избута ръката му и се вгледа в него. Усещайки, че е сгрешила, трябваше бързо да измисли извинение, а усмивката щеше да го залъже през това време.
- Прекалено избързваш! – измърмори тихо, усещайки как голямо количество кръв се покачва в главата й, сякаш беше стояла часове с главата надолу.
Дементий се усмихна, знаеше какво може да се очаква от момиче като нея. Корава външно, но само за пред света, а всъщност от вътре с душа на страхлив заек, който не обича да излиза наяве. Въпреки че имаше много по - различни начини да я спечели, той осъзнаваше, че играчките са си играчки и ако не си знаят мястото ти се качват на главата. Но забравяше фактът, че от играчка става плачка. Милиони изводи изскачаха в главата му, но емоциите надделяваха. Вече беше започнал и нямаше намерение да се отказва. Приближи се на милиметри от устните й, усещайки учестеното й дишане. Нежно облиза долната й устна и я гризна игриво, спускайки през това време ръката си по гърба й. Нямаше къде да му бяга, добре я беше опрял на рамката на леглото. Вкара ръката си под потника й и бавно я плъзна нагоре, усещайки как цялата й кожа гори и тръпне.
Наташа с цялото си същество усещаше горещите следи, които оставяха пръстите му. В момента искаше да го пребие, до този ден не беше позволила на никого да я докосва така. Защо трябваше да стане сега? Защо точно с него? Стисна силно очи и прехапа устните си за момент. Нямаше спиране или връщане назад. Повдигна се към лицето му и го целуна страстно, докато се опитваше да си представи, че е с друг човек. За да го излъжеше, първо трябваше да излъже себе си, което наистина й се струваше невъзможно. Повдигна леко единият си крак и потърка коляно в достойнството му, едва сдържайки убийственото си желание да го удари с всички сили там.
Това нейно действие го подлуди напълно. Вече усещаше как съзнанието му напълно се замъглява. Прокара и другата си ръка по гърба й, като бавно вдигаше потника й все по - нагоре и по - нагоре. Отдръпна се внимателно от нея и го свали. След това бавно започна да целува шията й, насочвайки се към гърдите й. Бузите на Наташа порозовяха, усещайки горещите му устни. Преплете ръка в тъмната му коса, която на допир беше изключително мека, не както си я беше представяла. Затвори очите си за момент, отпускайки се в ръцете му. Дишането й постепенно се ускоряваше, и не разбираше защо изпитва удоволствие? Предполагаше се, че той е груб убиец, чиито ръце са попити с кръвта на много хора. Но защо сега тези ръце бяха толкова нежни с нея? Сякаш не бяха на същия онзи Дементий, с когото се сблъсква от момента на запознанството им. Можеше да се заблуждава колкото си иска, но знаеше, че дори отдала му се, скоро щеше да го вкара в ада за всичко причинено.
-Дементий… - прошепна леко името му, потрепвайки цялата от удоволствие.
Алексеевич за миг се спря и се вгледа в очите й. Бързо установи, че и нейното съзнание се е замъглило напълно, и че този път не шептеше заради преструвката. Плъзна ръката си между гърдите й и спря за миг при ръба на колана на панталона й. Много сръчно го разкопча, и бавно задърпа ципа надолу, очаквайки отново реакцията й. Наташа почервеня и в очите и се четеше срамът, който изпитваше. Но бързо се отърси и постави ръцете си на раменете му, отблъсквайки го от себе си. След това го блъсна на леглото по гръб и се качи върху него, поглеждайки го предизвикателно. Плъзна ръцете си по гърдите му, ловко и сръчно свали шлифера и тениската му.
-Подценяваш ме! – прошепна и се усмихна доволно. Нямаше да му се остави просто така. Мразеше, когато друг определя правилата на играта особено, когато тя е започнала първа. Наведе се към него, като го целуна нежно и плъзна ръцете си по тялото му, забивайки нежно ноктите си, колкото да остави червени следи. – Искаш ли да продължа? – измърмори и изпусна горещия си дъх срещу устните му, след което отново ги докосна леко със своите, гледайки го хитро в очите.
Дем зарови пръстите си в косата й и бавно наведе главата й към него, давайки и целувка спираща дъха. Лявата му ръка, бавно се плъзна по гърба й, стигайки до закопчалката на сутиена й, и сръчно го откопча. Плавно започна да дърпа презрамката и сутиенът започна да се смъква, но в този момент телефонът му започна да звъни. Той сам осъзнаваше, че не може да го пренебрегне. Всеки момент можеше да има златна информация за онези, а нея можеше да я хване, когато си поиска. Бързо се повдигна и погледна кой е. В същото време Наташа скочи като опарена и закопча сутиена си. Грабна потника, който се намираше на ръба на леглото и бързо се опита да стане, но Дементий я хвана през кръста, и я залепи близо до себе си. Обаждаше се техният шеф, така че едва ли беше нещо кой знае колко важно. А и да я изпусне точно в такъв момент въобще не му допадаше. Вдигна телефона, като и запуши устата, защото само това му липсваше, да го обвинят в сексуален тормоз. Изслуша скучната тирада на шефа и с въздишка затвори телефона. Обърна се към Нашата и нежно засмука кожата на врата й, докато не посиня. Бавно доближи устните му до ухото й, нашепвайки:
- Това ти е като спомен за днес. Не се разочаровай скоро ще завършим започнатото. Но следващия път няма да има кой да те измъкне. А сега бързо се обличай, че имаме нов случай. – докато изричаше тези неща вече беше открил една чиста тениска на стола до бюрото и я обличаше. – Чакам те отвън и побързай, не съм от най - търпеливите. – заяви й заповеднически.
- Знаеш ли колко ми пука! – озъби се Наташа. – Да съм ти казвала, че ще ме караш, където й да е? – отмести главата си на другата страна.
- Слушай какво! – изви устните си Дем, а в очите му отново се четеше надигащата се ярост. – Казах чакам те отвън и не приемам възражения! Или искаш да довършим започналото! – изсмя й се в лицето, затваряйки вратата след себе си . Знаеше, че е способна да го изкара от кожата му за секунди, а не искаше да си разваля удоволствието от предстоящите сцени с кръв. Толкова обичаше убийствата, те са неговата втора природа. Страхът, който изпитваха жертвите го въодушевяваше до крайност, а преследването вдигаше адреналина му до неузнаваемост.

~~~


Наташа открехна внимателно вратата и се огледа дали не е на близо. Като видя, че го няма отвори широко вратата и се затича към изхода, но настъпи нещо. Погледна надолу и видя, че това беше метална запалка. Тръгна да я рита, но в този момент видя, че отгоре има изобразено нещо. Когато я взе, очите й се отвориха широко от изненада. Тя не можеше да повярва, върху запалката беше изобразен пречупен кръст. Дъхът и секна за момент, а тя самата не знаеше какво става. Толкова много неща се случиха за толкова кратко време. Не само, че той наистина беше убиец, а сега ще се окаже, че е и убиеца на Крис?! Докато милионите въпроси изскачаха в главата и чу, че по стълбите се качва някой. По това време в сградата нямаше много хора, а и това е последния етаж. Апартаментите са два единия е нейният, а другия на този убиец. Бързо се затича към нейния, забравяйки ризата си. Затваряйки входната врата тя се свлече на земята. Какво щеше да стори с убиеца на Крис? Въпросите и отговорите не я оставяха намира. В този момент повдигна главата си, а в погледа й се четеше ужас. В ризата, която носеше днес беше оставила острието. Откакто го беше намерила винаги стоеше в нея. Сега какво щеше да прави? Бързо се изправи и тръгна да отключва вратата, но вече беше късно, Дем беше връхлетял в апартамента си бесен,а тя не искаше точно сега да има нов сблъсък с него. Оставаше й да се надява, че няма да открие острието. Мислите й бяха толкова отдалече, че когато телефонът й иззвъня, несъзнателно хвърли запалката на пода. На екрана се изписваше номера на управлението. Какво ли искат пък сега?
-Ало? – чудеше се кой щеше да я търси точно сега.
-Наташа, къде се губите с Дементий? Веднага идвай тук. Преди да отидете на местопрестъплението трябва да ви запозная с някого.
-Слушам! – ако трябваше да бъде честна не осмисли нито дума от това, което и беше наредено. Просто отговори автоматично, защото мислите й бяха в стаята при ризата й.
Дементий не изглеждаше изобщо доволен от факта, че го карат да чака. Връхлетя в стаята, мислейки си, че тя е там, но видя, че само ризата и стои там. Знаеше, че е в нейния апартамент. Грабна ризата й и тръгна към изхода, но в този момент от джоба изпадна острието. Когато го вдигна и видя, че това е неговото острие му идваше да крещи като луд имената на онези двама глупаци. Как можеше така да му развяват нещата? Дори не се сети за факта, че може да бъде заподозрян в нещо. С това острие можеше да убие още двама - трима поне, преди да го изхвърли, защото нямаше да върши никаква работа. Опита се да се успокои и да си придаде фасада, че не е бесен. Излезе и потропа на нейната врата.
-Хайде! Казах ти да побързаш! – не спираше да удря по вратата, която бързо се отвори.
-Не ми крещи и давай зор! Тръгвам! За последен път ти казах, че няма нужда да ме чакаш! Какво повече искаш от мен?! – говореше му сякаш нищо не се е случило. А мисълта, че е откриел острието я ужасяваше все повече и повече. Виждайки собствената си риза в ръцете му се паникьоса.
- Какво гледаш? – бързо прибра острието в джоба на шлифера си. - Да вървим. – хвана я за ръката, хвърли ризата й в нейния апартамент и тръгна по стълбите надолу.
По пътя до участъка не обелиха дума един към друг. Гробната тишина, обтягаше и без това обтегната атмосфера още повече. От време на време си хвърляха по някой поглед с периферното зрение, но нищо повече. На вратата пред управлението се сблъскаха, но отново нито дума. Сякаш бяха дали обет, че ще мълчат. Бързите им стъпки отекваха по коридора, събирайки погледите на колегите им. Всички бяха напълно наясно, че не могат да се понасят, но все пак вървят рамо до рамо. Пред кабинета на шефа и двамата едновременно тръгнаха да натискат дръжката на вратата, но Наташа бързо дръпна ръката си, сякаш се беше опарила. Дем я изгледа подигравателно и влезе.
-Наташа по - бързо! – изкрещя шефът. - Чакаме ви от достатъчно време, за да ми се размотавате даже на вратата. Човекът, който виждате пред вас е Габриел Уолдън. Изпратен е от Интерпол, за да разследва едно престъпление. Повече информация не мога да ви дам, но трябва да знаете, че от днес нататък вие сте отговорни да го въведете в случаите, по които работим и да му предоставите всяка информация, която поиска.
- Шефе! Не може ли само Дементий да се занимава с него. Не стига, че съм с нов партньор. – хвърли злобен и недоволен поглед към Алексеевич. – А, сега ще трябва и куфар да си мъкна с мен. Направо страхотно! Ти няма ли да кажеш нещо. – Сръга Дем в ребрата.
Но той не отговори на въпроса й, защото беше зает да гледа новият. В очите му се четяха омраза и непоколебимост. Щом Наташа го погледна видя, че гледа с онзи поглед, с който уби човекът снощи и със същия, с който я зашлеви. Не знаеше какво му става, но точно в този момент тръпки я побиваха от начина му на държание.
Дементий позна Габриел. Той беше един от най - големите му врагове. Какво по дяволите правеше там? Не го ли беше страх, че в момента, в които го зърне нямаше да бъде убит на място? Тези въпроси мъчеха съзнанието му, но сърцето му пееше друга песен. Песента, с която щеше отново да пролива кръв. Изгаряше от желание да го премахне още тук и сега. Но знаеше, че ще провали всичко, което беше постигнал, затова бързо се отърси и подаде ръката си.
- Приятно ми е, аз съм Дементий Алексеевич, а това е партньорката ми Наташа Олегова. С удоволствие ще ви помогнем с каквото можем. Разчитайте на нас. – погледът, който извади Наташа, за момент го накара да се усмихне, но бързо придоби отново сериозна фасада.
- Много се радвам, че мога да разчитам на пълната ви подкрепа. – усмихна се Габриел и пое ръката на Дем. Но при ръкостискането им се чу изпукване,а напрежението в стаята растеше, обаче сякаш само Наташа го виждаше. Шефът изглеждаше напълно доволен от развитието на нещата.
В главата й изскачаха все повече и по - объркани въпроси. Вече нямаше идея какво да прави. Просто стоеше и гледаше фалша на двамата и колеги, които май не бяха точно това, за което се представяха. Или пък бяха? Всичко ставаше все по - объркано, а тя вече не беше сигурна какво е истина и какво лъжа. Атмосферата в стаята се нажежаваше по същия начин като в деня, когато и представиха Дементий. Но този път усещането беше по - различно. Сега беше примесено с гняв, омраза, лицемерие и дори желание за убиване. Толкова тежка откъм емоции обстановка я вглъбяваше в себе си. В стаята беше много тихо, а тя изглеждаше на милиони, дори светлинни години разстояние от тях. Само телом се намираше в стаята, точно когато за пореден път се беше замислила, звукът от телефона й я накара да подскочи цялата. Дем се доближи до нея и се наведе към ухото й.
- Защо подскачаш? Дори с пръст не съм те докоснал, все още. – изгледа я с подигравателен тон и отново насочи вниманието си към Габриел.
- Извинете ме, но разговорът е спешен. – изрече това и с всички сили настъпи Дем по стъпалото, и със самодоволна усмивка се насочи към вратата, като при отварянето на й отново придоби много сериозна физиономия.
- Е, колеги явно вие оставате. Какво ще кажете да отидете на местопрестъплението, а Наташа ще дойде по - късно? – шефът знаеше, че тя не би напуснала без причина. Но какво се залъгваше беше сигурен, че са я извикали за резултатите от аутопсията на тялото на Крис.
- С удоволствие ще видя как работи екипът ви. – вежливо подчерта новодошлия. – Но преди това ще може ли да разгледам участъка.
- Шефе оставате на мен. Имам огромно желание да го разведа. – подчерта Дементий, а на лицето на шефа му се изписа изненада.
- Добре, Дементий за първи път те виждам толкова ентусиазиран от нещо. Не бих секнал това твое желание. – след тези си думи направи знак на мъжете да излизат от кабинета му.
Дем нямаше абсолютно никакво търпение да спипа Габриел сам. Имаха много неща да си кажат и още толкова да изясняват, но едно позвъняване от Саша отвлече вниманието му и той загуби новодошлия. Сега ще трябваше да го търси навсякъде, но пък приятелите му само можеха да се радват, че не са пред него, защото в този момент щеше да им види сметката заради разпиляването на оръжията му. Когато затвори беше още по - бесен, защото не само, че ще трябваше да търси в участъка най - големият си враг, ами не можеше да се разправи с него веднага. А той не беше от най - търпеливите същества раждали се на тази планета. Започна да върти главата си във всички посоки и да търси Габриел с поглед, но в дъното на коридора видя Наташа с една папка. Любопитството му веднага се изписа на лицето му.
Наташа стоеше с папката, а ръцете й трепереха. Въпреки че вече беше минало известно време откакто Крис си отиде от този свят, тя все още не го приемаше. За нея приятелят й всеки момент щеше да се затича от другия край на коридора и да изкрещи името й, започвайки да чете поредната лекция, заради не свършени доклади или други глупости. А тя щеше да го прегърне и целият му гняв за миг щеше да се изпари. Но това нямаше как да се случи вече и тя го знаеше, и въпреки това все още се надяваше на чудо. Отваряйки тази папка, убиваше и последната искрица останала надежда. Ала нямаше време да се коле*ае повече, пое си дълбоко въздух и я отвори. Вътре нямаше скучен доклад от 15 листа, които трябваше да прочете, а само една снимка. Когато я погледна се облещи на среща й, и не знаеше какво да каже. Просто стоеше там, а сълзите й бяха готови да се стекът. В този момент снимката се измушна от пръстите й и тя вдигна глава.
- Я, колко интересно?! – с усмивка каза Дементий. – Много яко е изрисуван този хексаграм, а тялото на пича си го бива. Ти какво гледаш знака или тялото? Какво парче си изпуснала само. – злобно изкоментира той. Наташа бързо подскочи и грабна снимката от ръцете му.
- Дай ми я и не се подигравай! – изкрещя тя, гледайки го с ненавист. В този момент той си спомни, че тези дрехи са му познати. Сети се за нощта през, която беше посетен от Крис и за заплахата му. Но в него нямаше никакви емоции.
-Какво толкова? Вече е мъртъв, има ли какво повече да му гледаш. Дай я насам, забранявам ти да гледаш чужди мъжки тела. – направи сериозна физиономия.
- Ти си нещастник. Много скоро ще си получиш заслуженото и ще те пратя там , откъдето си дошъл! Сигурна съм, че ада те зове. – сериозното и изражение говореше много, за това, което беше намислила. Но вече нямаше време да се занимава с него. Обърна се и тръгна да се отдалечава. Дем я хвана за ръката и я дръпна обратно към лицето му.
- Слушай какво. Ами ако не аз идвам от ада? Какво ще правиш тогава? – гледаше я със студен поглед. – Но за всеки случай не се тревожи, където съм аз, там ще бъдеш и ти, защото нямам намерение да те оставя нито в този, нито в никой друг живот. Аз не обичам да си деля играчките. – бутна я от себе си и се запъти да открие следващата си жертва.
Кръвта на Наташа кипеше. Вече нямаше кой да я спре, беше убедена, че нещо се случва. Но от къде трябваше да започне? Толкова много въпроси, а дори един прост отговор нямаше. Въздъхна и бръкна в джоба си. В този момент извади листчето, на което Кристофър беше отбелязвал различни страници от книги. Това си беше знак, че трябва да започне от библиотеката. Усмихна се доволно и се насочи към изхода забравяйки дори за случая. Но за какво да ходи там, като знае кой е убиеца. Ала едва ли подозираше, че случая далеч не свършваше с убитите в онази сграда. Пред входа на участъка стоеше строен и много висок мъж с къдрава кестенява коса. Очите му се бяха вглъбили в нея, сякаш й казваха, че трябва да говорят и то веднага. Да, това беше описанието на новия.
- Хей, новия какво си ме зяпнал? Спри да си мислиш глупости, преди аз да те накарам да го сториш. – заплашителният й тон накара Габриел да се засмее.
- Леле, какъв характер! Обичам да работя с огън жени. – засмя се той. - Не се притеснявай не си мисля нищо лошо. Или поне за мен не е. Исках само да поговорим, но явно все не мога да те хвана сама.
- Пак не си уцелил момента. Много съм заета, а сега ме извини бързам. – тръгна да го подминава. В този момент я хвана за ръката и се приближи към нея.
- Внимавай с партньора ти. Не му имай доверие за нищо, защото той е ключа към тези случаи. Ако искаш да знаеш повече нека се срещнем утре следобед в парка на „Павирания” квартал.
- Ще си помисля. – прошепна тя и се отдалечи, а той остана да гледа гърба й.
Но дори не беше забелязал, че до вратата стоеше Дементий с недоволна физиономия и искра в очите нашепваща „Ако си жив, за да разказваш”. В този момент по гърба го потупа шефа му, който не изглеждаше никак доволен, но и как щеше да бъде при условие, че още се мотаеха, а на местопрестъплението беше изпратил Ваня и Саша. Дори при мисълта за първия им ден се ужасяваше какви може да са ги свършили тези двамата. Предпочиташе да ги държи в участъка на бюро. Така поне не бяха опасни за собствените си животи.




~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Съб Авг 11, 2012 5:07 am

Шеста Глава - Втора Част





Наташа застана пред огромната сграда, в която се простираше една от най-големите денонощни библиотеки в света. Бръкна в джоба си и извади запалката. Оглеждаше я толкова внимателно, докосваше пречупения кръст, сякаш щеше да разгадае мистерията му още сега. От другия си джоб извади портмонето си, и в последното разделение, точно в ъгъла имаше една малка снимка. На нея беше образа на Крис, но я криеше там, защото не искаше приятелят й да разбира, че обича винаги да е до нея. С тази снимка винаги се е чувствала в безопасност, защото осъзнаваше, че каквото и да направи, и в каквато и опасност да се намира, винаги има човек, който да покрива гърба й. При мисълта за всичко това, по бузата й се стече една огромна сълза, която падна точно върху снимката му. Знаеше, че с плач няма да го върне, но поне можеше да отмъсти за смъртта му. Този път беше в правилната посока или поне тя така си мислеше. Още една сълза тръгна по другата й буза, но тя я избърса с ръкав. Вдигна главата си и извика:
- Добре, хайде, Наташа, време е за истината и само истината! Направи го заради Кристофър. Чуваш ли Крис? Това е само и единствено заради теб, затова побързай да се върнеш при мен. – при последните си думи се засмя, сякаш отнякъде най - добрия й приятел я викаше. А когато се огледа видя, че минувачите я гледаха с изненада на лицата си, а в очите им се четеше, че я смятат за луда. Но нея това не я интересуваше. Всеки човек има нужда от стимул, а нейният начин беше малко по - нестандартен от на другите.
Прекрачи огромната врата над, която пишеше „Международна и национална библиотека”. Закрачи бързо по дългия и добре осветен коридор, а ехото от стъпките й огласяваха цялата сграда. Сякаш всяко кътче пееше за нея и я приветстваше. Тази тишина и действаше успокояващо, а ехото я радваше до неузнаваемост. Това беше единственото място на света, където човек можеше да бъде сам с мислите си и същевременно с всички останали. Тук можеше да обиколиш целия свят и да видиш всяко кътче от човешката душа. На това място беше събрано миналото, настоящето и бъдещето на човечеството. Всяка книга туптеше със собствен дух и лъхаше на своя собствен живот. Единственото, което трябва да направиш е да я докоснеш и тя ще се разкрие за теб, без лъжи, без маски, ще ти разкрие най - съкровените си тайни. За Наташа всяко посещение на такова място беше като празник за душата й. Но това беше първият път, в който не влизаше с такава нагласа, и въпреки всичко пак се радваше на тези мънички подробности. Бавно открехна вратата на читалнята и пред нея застана една възрастна жена с побеляла коса и очила. Усмивката и беше някак добродушна, но и същевременно много лукава. Сякаш зад нея се крие страшна тайна, която трябва да бъде разкрита.
- Добър ден. Искам да ми дадете всички тези книги. Моля ви по - бързо, защото ми се налага да се връщам на работа. – подаде листа на библиотекарката и се настани на първата свободна маса.
- Заповядайте. Това е всичко, което имаме в наличност. За съжаление една книга липсва и няма как да ви я предоставя в момента.
- Може ли да ми кажете коя е тази книга? – полюбопитства.
- Ами „Договорът от Рая към Ада” беше взета преди повече от седмица и никой не я върна. – след тези думи Наташа присви вежди, защото времето на изчезване на книгата съвпадаше с нощта, в която умря Крис. Но в него не беше открила нищо друго, освен това листче. Нима тази книга беше толкова важна, че да не искат да бъде прочетена?
- Добре, благодаря ви за помощта. От тук поемам аз. Приятна работа! – усмихна се на библиотекарката и наведе поглед към купчината книги, която я зовеше. Тя не обичаше сухите доклади в управлението ами какво оставаше за тези безинтересни книги. Само като им гледаше кориците и й се приспиваше. Обичаше да чете романи наситени с екшън и овкусени с щипка мистерия. А тези вехти книги разказваха истории, една от най - омразните дисциплини в училище. Но какво да се прави. Пое дълбоко дъх и започна да търси страниците, които бяха отбелязани.
Времето минаваше, а нервите й вече бяха на своя предел. Не откриваше нищо интересно, сякаш Крис нарочно беше отбелязвал такива глупави неща. Или просто си е харесвал книгите и е решил да се върне да ги прочете всичките. В този момент и се искаше да е пред нея, за да го удуши, защото отново губеше ценното й време с глупости. Най - после стигна до най - дебелата и стара книга. Като погледнеше жълтите листа се виждаше, че е много стара, а това, че не се отваряше на всички страници разкриваше колко интересна ще бъде. Това, което и направи впечатление беше знака отпред. Много приличаше на тези, които откриваха по труповете. Но тя никога не се беше заинтересувала какво всъщност представлява. Разтвори книгата на стр.180, където беше отбелязал Крис, бяха изобразени два символа. Единият приличаше на звезда и й беше познат от филмите като пентаграм, а другия приличаше на две пирамиди, като едната от тях беше обърната надолу с върха. Точно на това казваха хексаграм, но освен тази картинка там нямаше нищо друго. Нито една страница, която можеше да й подскаже нещо или да прочете някакъв текст. Прекара още половин час в ровичкане из книгата, но така и не откри нещо, което да й бъде полезно. Бързо се прехвърли на компютъра, който се намираше на съседното бюро и започна да търси повече информация. Имаше чувството, че беше търсила половин век, а бяха минали едва десет минути. Разочарованието й се четеше в очите. Вече напълно губеше надежда и осъзнаваше, че денят и замина за глупости. Вместо да разследваше убийство, което нямаше нужда да разследва, защото знаеше кой е извършителя, но нямаше как да го докаже. Дори като на очевидец нямаше да й повярват, защото всички осъзнаваха, че не харесва Дементий и щяха да си помислят, че се опитва да го натопи, само и само да се отърве от него. Достатъчно я ненавиждаха в управлението, че да започваше сега и да се излага с такива неща. Затвори интернет страниците и се върна при книгите. Въздъхна тежко и подпря главата си с ръка, както често правеше в училище, докато имаше математика. Това наистина беше огромно наказание за нея. Такова отегчение не беше очаквала, че ще изпита отново след завършване на гимназията. Но уви, съдбата си знаеше работата, а май и Крис добре и помагаше.
Почете още десет минути и затвори недоволно книгата. Каза си, че приключва за днес. Осъзнаваше, че вече няма смисъл, нищо не откриваше. За какъв дявол Кристофър беше направил този списък, след като нямаше нищо важно в него. В този момент и проблесна, че който не е искал да бъде намерена онази книга може би не е искал да бъде открито и съдържанието на истинското листче. „Да му се не види колко съм глупава” ехтеше в главата и през цялото време. Сега знаеше, че наистина си е губила времето. Нямаше да открие абсолютно нищо, време беше да се връща към случая за деня и без това шефът нямаше да й прощава цял живот, че непрекъснато кръшка от работа. Взе всички книги и ги постави на бюрото пред библиотекарката.
- Помогнаха ли с нещо? – усмихваше се вежливо тя, а Наташа я побиваха тръпки.
- Не може да се каже. – измърмори недоволно под носа си.
- Знаете ли? Като знам книгата, която сте искали да прочете се сещам за една много стара легенда. Не си я спомням точно, но беше написана в онази книга, която един рус младеж взе и не я върна. – това заинтригува Наташа и тя се загледа в библиотекарката с любопитен поглед. – Нека да седнем и ще ви я разкажа. – с ръка и посочи стола на съседното бюро.
- Надявам се, че това ще бъде интересна история. Но признавам си, събудихте любопитството ми. – настани се на стола като ученичка, очакваща най - интересния час през целия ден.
- В легендата се разказва за договор между бога и дявола. В едни смътни години е имало хора, които са се опитвали да разрушат тези два паралелни свята. Затова двете воюващи страни решили да сключат договор. Но за целта трябвало да пожертват по нещо много ценно. Знаеш в този живот няма нещо, което да не се плаща скъпо. Затова те изпратили най - скъпото си – децата им. А с тях за подкрепа тръгнали и най - добрите им приятели. Но не това било най - важното. Двете страни спечелили войната и за да бъде запазен мира на тази планета било създадено равновесието, което двете страни наричали „Ордена на хексаграма”. Те бил…
- Моля ви достатъчно. Нямам време за такива глупави истории. Аз съм агентка и животът ми е достатъчно напрегнат, за да слушам за измислени неща като Рай и Ад, съдба, Бог и Дявол и т.н. Извинявам се, но трябва да тръгвам. – блъсна стола на страни и тръгна да се изправя, но в този момент се загледа в шията на жената. – Хей прекрасна пентаграма.
- Какви ги говорите? Нима не знаете разликата между пентаграм и хексаграма. Не, не и не. Няма начин да си тръгнете, преди да я разберете. – хвана я за ръката и я дръпна да седне.
- Добре, това ще го чуя, но после дори с пистолет няма да ме спрете. – говореше с груб и недоволен тон, като дете, на което ще му четат една и съща лекция.
- Разликата между двата знака е много проста. Пентаграма е средновековен знак използван от вещери, сатаната и всички митични същества. Той е знака на дявола, чрез който е довеждал своите пратеници тук. Но също така е използван и за събуждането на древна магия, в която вече не се вярва. Много често се е използвал за жертвоприношения. Сега затова, което ми е на врата. Това е хексаграм той е доста съвременен знак, който се използва от алхимиците, за които със сигурност не си чувала, защото виждам как ме гледаш. Този знак има две пирамиди с причина. Едната сочи към Рая, а другата към Ада. Хексаграма е много опасен знак, който знае как да използва силите му може да властва над трите измерения – Рай, Ад и Земята.
- Това ми стига. По никакъв начин няма да ми помогне, но ви благодаря за информацията. – бързо стана и излезе от залата, а усещането, че жената зад нея се усмихва не я напускаше дори след като се качи в колата си.
Отново беше останала с празни ръце. Чувстваше се в задънена улица, нямаше желание да ходи на работа, затова реши да се прибере. Толкова много и се беше струпало, че един ден вкъщи никак нямаше да й се отрази зле. Тъкмо отчаянието беше започнало да я обзема, когато си спомни за срещата й с Габриел утре. Това и беше последната надежда или поне така си мислеше. Явно Интерпол бяха разбрали що за човек е Дементий, и сега бяха по петите му. Но начина, по който Габриел й каза нещата, изглеждаше много личен. Сякаш разчистваше стари сметки, а чувството беше доста познато. Като чели двама съседи са се скарали, и за да отмъсти единия на другия ще го натопи на жена му. Нещо такова изпитваше, докато той и казваше къде ще се срещнат. Но какво можеше да загуби?
Докато нея я измъчваха милионите въпроси без отговори, в другия край на града близо до мястото, където беше убит Крис, сега друг човек лежеше на земята и животът му угасваше като догарящ факел, а стенанията му огласяха пустия парк, не трогвайки най - близките му и същевременно най - далечни хора. Скоро пълна тишина обхвана парка, единствено от време на време се прокрадваха звуците на премигващата лампа…



~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by -*-What The Hell-*- on Съб Авг 11, 2012 9:28 am



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Miss Inтerpol ^.^ on Пон Сеп 10, 2012 7:54 pm

Седма глава

В полицейската кола беше настъпила гробна тишина. Напрежението се усещаше във въздуха, който сякаш се сгъстяваше и задушаваше и двамата. Дементий не отделяше поглед от платното, а ръката му, която спокойно лежеше върху волана и едва доловимо го завърташе ту наляво, ту надясно, за да подмине колите, които го забавяха, постепенно се затягаше, стискайки пластмасата по – силно от нормалното. Лицето му беше студено като камък, без никаква емоция, а устните му, затихнали в права линия, стискайки ги, опитвайки се да не излее всичкият си гняв, защото тогава щеше да погуби не само неговия живот, но и своят. Изгаряше от желание да приключи с Габриел още сега, на мига, но трябваше да продължи да играе ролята си на добър агент, помагащ на новия си съдружник поне още малко. Слепоочията му туптяха болезнено, подсилвайки лудостта и гнева му. Габриел от своя страна изглеждаше напълно спокоен. На няколко пъти хвърляше таен поглед към Дементий, след което върху устните му изгряваше лека усмивка. Познаваше го отдавна и му харесваше как се напряга от самото му присъствие в колата. Усещаше желанието му да убива, което се прокрадваше във въздуха и го заобикаляше, но той не се плашеше от това. Харесваше му да го измъчва, да гледа как се бори вътрешно със себе си. Да го убие и да загуби всичко постигнато до сега или да продължи да се преструва? Беше убеден, че точно за това мислеше в момента старият му приятел. Познаваше перфектно този поглед, толкова студен и кръвожаден, който сякаш бавно убиваше душата ти, докато я изваждаше от тялото. Внезапно, за един кратък момент Дем се обърна към него и присви очи, когато засече погледа му, след което отново се съсредоточи върху пътя.
- Мразя да ме зяпат така отрепки като теб - каза най – накрая с отвращение и неприязън.
- Отрепка? - промълви тихо Габриел и подпря ръка на широко отвореният прозорец, извъртайки глава към събеседника си. – Не трябва ли теб да нарека отрепка? Твоите дрехи са попити с кръв, не моите – ниският му глас беше като студена кофа вода, току - що изсипала се върху беснеещия му партньор, който вече беше на ръба и едва се сдържаше да не се протегне и да изтрие бързо, бързо коварната му усмивка.
- Млъкни! – отсече рязко, без дори да го погледне, но въпреки тихия вятър, свистящ около колата, се чу тихото изскърцване на зъбите му.
- Защо? Истината понякога боли, нали? – Габриел повдигна любопитно едната си вежда, следейки реакциите на Дементий и ликувайки на удобното си меко местенце до прозореца. Но докато го очакваше нетърпеливо да избухне, забеляза нещо ново, което наистина го изненада. Тялото на Дем бавно се отпускаше, а дишането му се задълбочаваше. Яростта му бавно се заместваше с нещо, което дори и Габриел не можеше да разчете. Блясъкът в очите му беше различен, устните му се извиваха в едва доловима, хитра усмивка. Не можеше да долови за какво си мисли, нито да разбере на какво се дължеше тази рязка смяна на настроението. Лявата му ръка незабележимо се плъзна към вратата и натисна някакво копче, което вдигна прозореца на Габриел, карайки го да се отдръпне сепнато.
- Какво си мислиш, че правиш?! – повиши тон, взирайки се в Дементий, бавно заключвайки пръстите си около студената метална дръжка на вратата. Сърцето му биеше бързо, адреналинът му се покачваше, а предчувствието , че нещо не е наред не го оставяше на спокойствие. Имаше нещо странно в стария му познат - беше дяволски спокоен, плюс това онази зловеща, хитра усмивка не изчезваше дори и за миг. Не можеше да разбере, дали беше замислил нещо или просто се опитваше да го сплаши и да го изпробва колко далеч можеше да стигне.
- Отрязвам ти пътищата за бягство, а и да не мислиш, че на един бъдещ мъртвец ще му позволя пълни екстри, преди да го срещна със смъртта? – изсмя се подигравателно и внезапно направи рязък завой, преминавайки в крайната лява лента, постепенно натискайки газта.
- Мислиш, че можеш да ме спреш да избягам ли? – вратата на Габриел се отвори и една кола профуча на милиметри от нея, разминавайки се на косъм. Мъжът откопча колана си и погледна за последно Дем, предпочитайки да се търкаля по пътя и да счупи някоя кост, отколкото да остане в ръцете на този убиец. Дементий го забеляза и отново направи няколко резки завоя и Габриел, без да иска изпусна вратата и изпадна на пътя, влачейки се няколко метра по покрития с различни по големина камъни асфалт. Агентът му хвърли поглед в огледалото за задно виждане, усмихвайки се доволно. Знаеше, че не е мъртъв все още, но фактът, че се намира на платното, лежейки безпомощно, не можейки да се изправи, очаквайки някоя кола да го сгази, го изпълваше с удовлетворение. Дем наби спирачки и превключи на задна, и в съзнанието му изникна недоволната физиономия на шефа му от една страна, а от друга това, че Габриел по този начин се отървава с твърде малко. Той заслужаваше, да страда, да се пържи на бавен огън в ада. Трябваше да му се причини болка, която дори друг негодник като него би го съжалил от причиненото и в този момент планът бавно се подреждаше в главата му и не след дълго беше готов. Слава на господ, пътят беше чист и нямаше нито една кола. Може би по това време, всички се бяха прибрали вкъщи при семействата си, а и заради честите убийства, доста хора избягваха да пътуват през нощта. Колата рязко спря на сантиметри от мъжа и вратата се отвори грубо, изскърцвайки от силата на отваряне. Дементий слезе моментално, като бързо стигна до задната част на колата, поглеждайки с недоволство мъжа. Вдигна го и направи недоволна физиономия, когато Габриел се опита да се отдръпне от него.
- Пусни ме, нещастно копеле! – прошепна едва доловимо и вдигна поглед към колегата си.
- Просто млъкни, преди да съм те убил още сега! – отвърна му гневно Дем и бавно го занесе до мястото му и го захвърли на седалката, затръшвайки силно вратата след това. Ако не играеше ролята на добрия агент, щеше да може да го убие на момента, но сега трябваше да бъде търпелив и да изчака подходящият момент, но точно в това не го биваше. Хвърли един бърз поглед на Габриел и потегли, без да каже нито дума. Ако отново се опиташе да избяга, изскачайки в движение ще умре, а той не заслужаваше такъв бърз край. За това Дементий използва друг бутон и заключи всички врати, които сега не можеха да бъдат отключени от друг, освен него. Габриел го погледна и леко се усмихна, въпреки болката от счупените ребра и ожуленият му десен крак. Може би подценяваше това момче. Не подозираше, че толкова много може да се промени през тези дванадесет години, в които го беше оставил и се беше присъединил към останалите. Знаеше отлично, колко много го мрази в момента, че кой не би го направил? Човекът, който те е отгледал като малък да изчезне внезапно и да се присъедини към враговете ти, нима това не беше достойно за омраза? Години наред бе наясно с какво се занимават и щеше да ги спре, преди да провалят всичко постигнато до сега. Гледайки Дементий усещаше, че за тях няма връщане назад, тази битка определено щеше да свърши със смъртта на някой от тях, но на кой?
Неусетно, колата спря и вратата се отключи. Габриел отвори очи, излизайки от малкия свят от спомени и зловещи планове за убийството на синовете му. Вратата му се отвори и студеният вятър се промъкна в колата, галейки тялото му и до някаква степен, успокоявайки раните му.
- Излизай, всички те чакат – каза му грубо Дементий и го погледна студено, преди да го остави сам. Пред старата сграда, чиято външна лампа на входа премигваше бързо, давайки знак, че ще изгори, имаше около десетина полицая, които все още се опитваха да заградят мястото и да отблъснат репортерите назад. Мъжът слезе бавно и плъзна ръка по студения капак на колата. Ребрата му адски много го боляха и едва успяваше да се прави, че нищо не е станало. Точно в този момент се чудеше, как може на човек , на неговата възраст да му хрумне подобна лудост? Не всички четиридесет и пет годишни се хвърлят от движеща се кола. Усмихна се леко и си проправи път сред полицаите, оглеждайки внимателно входа. Изглежда всички бяха уведомени, че имат нов колега, щом го оставиха да влезе, въпреки че му хвърляха по някой странен поглед, оглеждайки раздърпаните му дрехи, покрити с пепел и малко кръв. Коридорът в сградата беше малък и тесен. Дори той се зачуди дали биха могли да се разминат изобщо двама души. Лекият аромат на кръв се носеше във въздуха, дразнейки носа му. Кръв, която никога не можеше да обърка. Може би на всички останали агенти им изглеждаше съвсем обикновена, но той знаеше перфектно, че не е. Това можеше да е дело само на Дементий и приятелите му, нямаше грешка. С всяка крачка, любопитството му се засилваше. Знаеше, че са убийци, но гледката в хола, напълно го шокира. Подавайки се вътре първото, което му направи впечатление бяха отрязаните и закачени на вратата езици. От тях още се стичаше кръв напоявайки килима, който беше целия в червено. В хладилника имаше три глави, а на вратичката му беше написано с кръв: „Да не кажете, че не пазим умовете ви”. Един от труповете си личеше, че е убит още в момента, в който е хвърлен върху стъклената масичка в средата на хола. Огромна част от стъклата се подаваха от тялото му, а едно от тях беше изкарало окото му. Други два трупа бяха прилежно сложени седнали на дивана, като на единия в ръката си държеше дистанционното. Телевизорът беше изтърбушен и от другата страна бяха напъхани главите на други двама. Изглеждаше сякаш труповете си търсеха нещо за гледане, а по телевизията дават ужас. Отзад над телевизора до изработения от дърво и закачен на стената хексаграм беше изрисуван и пречупен кръст. При вида на всичко това на лицето на Габриел се изписа някакво двусмислие. От една страна изглеждаше много горд, а от друга усмивката му говореше за злорадство. В стаята заехтяха ръкоплясканията му:
- Браво, браво на вас момчетата ми! – засмя се срещу лицето на Дем, който го изгледа с безразличие.
- К’во прави този тук?! – разкрещя се Саша зад него и го посочи с пръст, като малко дете. Габриел се обърна бавно и го огледа, усмихвайки се, преструвайки се, че е наред, въпреки че му се искаше да се махне, колкото се може по-бързо от там и да изтръгне жалките им животи.
- Ти… - изсъска с омраза и присви очи. - .. ще те… - направи няколко бързи крачки към него и щеше да го блъсне, ако Дементий не беше застанал пред него, гледайки го сериозно.
- Внимавай как говориш на новия си колега от Интерпол – отблъсна го назад и погледна любопитно Ваня, който пребледня, когато един от полицаите зад тях спомена нещо за другото местопрестъпление, по – надолу по улицата. Алексеевич ги отблъсна и с бързи крачки напусна сградата, игнорирайки виковете им да спре. В близката уличка, точно там, където ги беше оставил с пияните побойници, премигваха сини и червени светлини, идващи от насъбралите се полицейски коли. Тъй като беше открито, имаше дори повече репортери, отколкото пред сградата. Полицаите едва се справяха да ги задържат на страна, без да настъпят или поместят нещо. Дементий избута грубо един репортер, които едва не падна на земята и го наруга тихо. Мъжът най – накрая успя да премине през огромната тълпа хиени и лицето му почервеня от гняв. Всички до един бяха мъртви и не в по-добро състояние от хората от сектата. Бяха с разкъсани дрехи, следи от куршуми почти по целите им тела, дори няколко бяха хвърлени върху желязната ограда и шиповете ѝ бяха преминали през телата им. Агентът изръмжа тихо и се обърна назад, виждайки зад тълпата, русата коса на приятеля си. Ваня и Саша усетиха, че са загазили, за това се отдръпнаха бавно назад, но не можеха да избягат. Трябваше да си понесат наказанието на всяка цена. Преглътнаха трудно, наблюдавайки как приятелят им се приближава все повече и повече, а очите му бяха тъмни, като на побеснял звяр. Той ги хвана и ги задърпа към една тъмна улица, а те не смееха нито да се съпротивляват, нито да кажат каквото и да е било. Блъсна ги към стената и изръмжа гневно:
- Какво е това? Защо по дяволите са мъртви?! – двамата се спогледаха, чудейки се, кой пръв да започне. Саша измърмори нещо и сръга най-малкият от компанията в ребрата, гледайки го все още уплашено.
- Ами, ти каза, че останалите са наши, така че… - поде Ваня, стискайки леко панталоните си, докато гледаше все още побеснелият мъж срещу себе си, който след малко щеше да избухне.
- Така че ги убихте? – прошепна тихо Дем, за да не го чуе някой, защото щяха да са в сериозни проблеми. – Разбирате ли какво изобщо сте направили? – изражението му леко се смекчи, но очите му бяха пълни с укор. – Мъртви са невинни, това е против правилата. Аз не мога да направя нищо, но той определено ще ви накаже и не мисля да смекчавам наказанието ви, ясно? – момчетата кимнаха леко в знак на съгласие и той се отдръпна назад. И двамата се отпуснаха, мислейки си, че са се отървали, но получиха по един силен юмрук в стомаха и се свиха от болка. Дементий ги изправи отново и се намръщи — Това да не се повтаря! Нито пък това! – извади острието от шлифера си и го плъзна по бузата на Саша и той потръпна.
- Н-нито, кое? – започна да заеква, усещайки студеният метал върху кожата си, а Дем се засмя леко.
- Кое? Кое ли? Това да ми разхвърляте нещата навсякъде! Знаеш ли къде намерих това?! – стисна горнището му и го повдигна към себе си, докато блондина го гледаше объркано. – В ризата на вашата любима колежка, а вие трябва да ми обясните как е попаднало там! - отблъсна го назад и момчето се свлече по стената, но Ваня го хвана, опитвайки се да го задържи прав.
- Не знам… - успя едва да промълви и погледна Ванюшка, надявайки се поне той да знае, иначе се намираха в голяма беда.
- Предполагам, че… - започна плахо момчето, гледайки страхливо Дементий, опитвайки се да подреди случките в главата си. - … се е случило в нощта, преди да отидем в управлението – агентът повдигна едната си вежда и скръсти ръце. Спомняше си отлично тази нощ и първата му и последна среща с приятеля на Наташа. Напълно си беше заслужил смъртта, промъквайки се при тях и подслушвайки разговорът им. При този спомен, устните му се извиха в лека усмивка и върна отново поглед, върху приятелите си.
- Тогава, Саша си играеше с него, забивайки го в едно дърво в парка. – измърмори и след това усети болезнена болка в ребрата.
- Идиот! Можеше да бях напушен, но помня, че ти го хвърли и не уцели, за това го загуби някъде в храстите! – разкрещя му се блондина и едва се сдържаше да не го напердаши.
- Господи… - Дементий потърка слепоочията си и отново пусна острието в джоба на шлифера си, след което ги захвърли към близкия контейнер и звукът от сблъсъка им с него отекна в задънената уличка. – Колко пъти да ви казвам, да не си играете с нещата ми?! Щяхте да загазите сериозно, ако онази малката беше разбрала нещо! – крещеше им ядосано и изрита Ваня между краката, тъй като му беше най-близо. – Ще ви пребия, веднага щом се върнем в бърлогата, ясен ли съм?! – направи няколко заплашителни крачки към тях и забеляза как бавно се отдръпват назад, притискайки се към пластмасовата повърхност. – Мамка му, вбесявате ме понякога! – изрита контейнера и се чу тихо изщракване от чупеща се пластмаса.
- Чакай, не е ли по – важно е какво ще правим с Габриел?! – прошепна Саша опитвайки се да смени темата и да отвлече вниманието му се нещо друго, изправяйки се внимателно, въпреки омекналите си колене. Дементий се спря и се обърна леко към тях, усмихвайки се дяволито.
- Ще го накараме да си плати за стореното – и двамата го зяпнаха изненадано, след което се спогледаха.
- Но сигурно е избягал – промълви Ваня, забелязвайки с периферното си зрение лекото кимане на Саша.
- Грешите. Сигурен съм, че е там, където отива винаги, когато иска да помисли на спокойствие – обясни Дем, гледайки нарастващото объркване в погледите им.


~~~~~


Пълната луна обливаше парка с нежната си светлина, осветявайки замисленото лице на самотния мъж, стоящ напрегнато на една пейка, гледайки безбройните звезди, които блещукаха игриво. Внезапно излезлият вятър, разроши къдравата му коса, сякаш се опитваше да привлече вниманието му. Когато очите му се насочиха към алеята, забеляза трима мъже, които крачеха гордо, отправяйки се точно към него. Дементий беше в средата, а вятърът развяваше дългият му шлифер, придавайки му тайнственост и заплашителен вид. По – ниските му приятели се намираха на крачка зад него, следвайки го като верни кучета. Около тях танцуваха, носени от вятърните вълни, листа и различни по големина хартии, които допълваха пейзажа и мъжете изглеждаха като престъпници, излезли от някой филм на ужасите. Габриел се усмихна доволно и се изправи, усещайки как костите му изпукват тихо.
- Здравейте, деца – поздрави ги вежливо, въпреки треперещите му от нетърпение ръце. Дементий го погледна пренебрежително, издавайки тих звук на отвращение, докато Саша инстинктивно се спусна и удари мъжа с всичка сила.
- Как се осмеляваш да ни наречеш деца?! - развика му се гневно, опитвайки се да се измъкне от силния захват на Ваня, който едва го удържаше да не се нахвърли отгоре, на олюляващият се мъж. Габриел, който едва се задържа на краката си, се хвана за пейката и изплю малко кръв, която се беше насъбрала в устата му.
- Вие все още сте мои деца – заяви с отзвук на недоволство. Дементий го гледаше надменно, а лицето му дори не потрепваше. Изглежда, когато искаше можеше да овладее емоциите си и да заключи сърцето си, изолирайки го от чувства, които не желаеше. Той се отпусна на пейката и извади от шлифера си кутия цигари и сръчно и бързо извади една, поставяйки я между устните си. Бръкна отново в джоба си, търсейки запалка, но нея я нямаше. Въздъхна тихо, не обръщайки особено внимание и захвърли цигарата в тревата, чудейки се, къде ли може да е изпаднала.
- Чудесно, днес изобщо не ми е ден. – промълви и хвърли един поглед на Габриел, който го гледаше объркано, недоумявайки какво се случва. – Какво сте ме зяпнали? Просто продължавайте, сякаш не съм тук! – скръсти ръце, но моментално се сети за нещо и бръкна в шлифера си, хвърляйки острието си към Ваня, който го улови в последния момент и се усмихна мазно, досещайки се на къде бие, приятелят му.
- Твои деца, казваш? – отблъсна Саша назад и се наведе към лицето на Габриел, взирайки се в дълбоките му зелени очи. – Кой нормален баща ще изостави синовете си, без да каже и дума? – погали бузата му с опакото на острието, усмихвайки се още по – широко, когато усети потрепването му.
- Много мъже го правят – повдигна небрежно рамене и плахо погледна към Саша, който стоеше отзад и си бърбореше нещо без глас и не изглеждаше никак доволен.
- Нима? О, извинявай. Изглежда не зададох правилно въпроса – каза Ванюшка, отдръпвайки се назад, завъртайки сребърното оръжие между пръстите си, сякаш очакваше Габриел да погледне точно там, както и направи. – Кой ще изостави децата си и ще се присъедини към най – големите престъпници в света? – усмихна се самодоволно и направи крачка в страни, обменяйки си поглед с Александър.
- Просто млъкнете! – развика му се и посегна към него, за да го удари, но не очакваше ритник в корема. Саша изскърца със зъби и се спусна към него, сграбчвайки го за черната риза и го вдигна от пейката, върху която беше отблъснат и го разклати ядосано.
- На кой ще казваш да млъкне? Не сме ти деца, запомни го! Ти си никой! Просто поредният от онези нещастници, които се опитват да провалят всичко, не се мисли за нещо повече! - захвърли го на асфалта и след това го изрита в корема. - Не мисля да бъда милостив с теб, за това казвай, къде са останалите! – извика, изритвайки го отново, след което клекна до него и се вгледа в лицето му, което беше смръщено, заради адската болка, от счупените кости, които вече наистина не му позволяваха да се изправи. Но въпреки това обърна лицето си към него и леко се усмихна.
- И да ви пратя на самоубийствена мисия? Никога – момчето изръмжа тихо и го обърна по гръб, разкъсвайки ризата му от първия път, а малките блестящи, стъклени копчета се разпръснаха около него, търкаляйки се по асфалта.
- Спри да бръщолевиш глупости! Просто престани с тази фалшива загриженост. Както казах ти си никой! А сега изплюй камъчето, преди да съм започнал! – заяви и взе острието от Ваня, който бавно се приближи и клекна до Габриел, хващайки китките му и притискайки ги към студената земя.
- Никога няма да кажа. Но ако ме убиете, ще подпишете със сигурност смъртната си присъда – съобщи Габриел и погледна в искрящите сини очи на блондина, които бяха студени като айсберги.
- Тогава ще те накарам на сила – усмихна се самодоволно и го удари в ребрата, тъй като беше усетил, че се опитва, точно тях да опази, малко преди да му нанесе първият удар в корема. Габриел се сви от болка и от устните му се спусна струйка кръв, стичайки се надолу по брадичката му. Саша се засмя доволно и смъкна левият му ръкав, проследявайки с поглед татуировката, малко под рамото му. – Вече няма да имаш нужда от това – прехапа нетърпеливо устни и заби бавно острието, плъзвайки го бавно под кожата му, отделяйки цялата част с татуировката за броени секунди, след което я захвърли на пода и погледна с отвращение кръвта, стичаща се по метала. Габриел се свиваше от болка, а сълзите му бавно се стичаха по бузите му. Тихите агонични стонове се опитваха да се измъкнат, но той ги заключваше дълбоко в гърдите си. Ваня се засмя доволно и извади една средно голяма черна епруветка от джоба си и бавно изсипа течността върху огромната рана, която беше направил Саша. Мъжът ги прокле няколко пъти и се опита да измъкне ръцете си, но колкото и да се дърпаше, нямаше измъкване. Блондинът се засмя зловещо и извади една запалка и кимна леко на брат си, за да се отдръпне.
- Сега ще ти покажа малка част от болката, през която ще преминеш в деветия кръг на ада! – изхвърли запалката към раната му, която моментално се възпламени, заради бензина, с който беше покрита, не след дълго ризата му също се възпламени, а след това и останалите му дрехи. Агоничните викове на Габриел се разнесоха из целия парк и се опита да стане, но в следващия момент, два куршума преминаха през десния му крак, проваляйки всеки негов план за бягство. Момчетата отстъпиха няколко метра назад и скръстиха ръце, усмихвайки се самодоволно, наблюдавайки го как изгаря жив.
- Дърпаш дяволите за опашките – заяви Ваня и използва двете си ръце, събирайки ги като пистолет и насочи показалците си към него, сякаш стреля, прошепвайки тихо „бум“. Саша го погледна и се изкиска злокобно, а в очите му се отразяваха големите, червени пламъци. Само Дементий не беше доволен. Изправи се бавно като постави ръце на главите им и ги удари една в друга.
- Поне да ми беше дал запалката, глупак – недоволничеше, докато наблюдаваше Александър, който все още потъркваше главата си.
- Не виждаш ли, че ми беше нужна? Пък и си е моя, ти като нямаш, следователно няма да пушиш – измърмори раздразнено и пъхна ръце в джобовете на дънките си.
- Просто направи това, което ти казах по – рано – нареди му Дем и им даде гръб, потърквайки леко челото си, умирайки за сън и някое хубаво хапче, което да се справи с главоболието му. – Разчитам на вас. Не ме разочаровайте този път.


~~~~~


Вече беше три без пет. Наташа крачеше нервно из апартамента си, все още чудейки се дали да отиде на уредената среща или не. Нямаше спор, че около Дементий имаше куп мистерии, които я примамваха към себе си, за да бъдат разгадани, а единственият, който можеше да го направи, може би беше Габриел. Сещайки се за колегата си се огледа из стаята, търсейки отчаяно с поглед старата си риза. В последния момент, вече изгубила надежда я видя захвърлена в ъгъла на коридора и я грабна бързо, претърсвайки я за острието, но за нейна изненада, него го нямаше. Започна да се върти, оглеждайки навсякъде, повдигайки килимите и дори поглеждайки под обувките, но там нямаше нищо. Предположи, че е изпаднало някъде и изруга тихо, но все пак имаше запалката, която беше открила в коридора. Въздъхна леко, опитвайки се да се успокои, след което грабна бързо една черна риза, която беше захвърлена небрежно на стола в хола и се затича на вън, обличайки я в движение, като първо подаде любопитно глава на входната врата, оглеждайки се за неприятния си съсед, защото в момента изобщо не искаше да се засича с него, след това се затича надолу по стълбите. В този момент асансьора просто щеше да я забави, за това предпочиташе да тича, и без това беше по – лесно. Изскочи неочаквано от входа, като мина на косъм от една стара жена, която подскочи уплашено назад, щом я видя. Докато мърмореше „Извинете“ се добра бързо до пешеходната пътека, забелязвайки, че светофара е със знак червено, но също така не виждаше приближаващи коли, за това се затича с всичка сила, пренебрегвайки едно правило на пешеходците и продължи към парка. Денят беше горещ и задушен, а алеята беше претъпкана с хора, което я затрудняваше, да намери мъжът от Интерпол. Докато се опитваше да заобикаля, разхождащите се двойки и тичащите в различни посоки деца, някой я дръпна на страни и тя ненадейно залитна, отпускайки се в ръцете му. Усмихна се леко, мислейки си, че е Габриел, но когато погледна нагоре, видя онази така позната самодоволна усмивка.
- Здравей, кукличке – Дементий ѝ намигна игриво, но тя го блъсна силно и го погледна укорително.
- Какво правиш тук? – изсъска през зъби и се огледа, но никъде не виждаше другият мъж. Почувства силен страх и безпокойство, които пропълзяха по кожата ѝ, но въпреки това тя бързо скъси разстоянието между двама им и застана пред Дем. – Всъщност, къде е Габриел? – прошепна, гледайки го непоколебимо в очите. Дементий се засмя и помилва нежно лицето ѝ, наблюдавайки я изучаващо.
- Не ти ли казах, че не си деля играчките? – наведе се към устните ѝ и леко я целуна, но тя го ухапа злобно и го ритна в коляното, измъквайки се от него.
- Животно! – извика, малко преди да хукне към управлението, надявайки се поне там да го намери, опитвайки се да отхвърли мисълта, че той вече е мъртъв. Вземаше завоите с изключително голяма трудност, сякаш се подхлъзваше на лед, но най – накрая в далечината се виждаше голямата бяла сграда с позлатени надписи „Полицейско управление“ . Наташа ускори с последни сили, поемайки си все по – дълбоко въздух, а досадните слънчеви лъчи я заслепяваха и както винаги, се спъна и падна, точно пред вратата на сградата. Измърмори нещо недоволно и се опита да се изправи, но точно в този момент усети, че не се намираше върху коравите, студени стълби, а върху нещо меко. Бързо скочи на крака и беше готова да се извини, но тогава видя отпуснатото, безжизнено тяло на Габриел и се разпищя. Първият стигнал до вратата и успял да я отвори бе шефът ѝ, а след него идваха все повече агенти, които се взираха с изненада в нея.
- Пак ли тя? Защо винаги тя открива мъртвите тела? Може би има нещо общо? Проклятие? Дали трябва да стоим на страна, току-виж сме следващите? - гласовете им бяха тихи и далечни, сякаш бяха в друг свят, далеч от нейния. Сърцето ѝ биеше силно, а очите ѝ бяха насълзени, едва сдържайки се да не отпусне сълзите си. Мразеше Дементий и глупавите му игрички, заради които винаги умираше някой. Първо Крис, а сега и Габриел, какво целеше с това? Стисна силно юмрука си и падна на колене, усещайки как почвата под краката й се срива. Глупавите предположения на колегите ѝ бързо плъзнаха из цялото управление и шефът им се опита да ги спре, но не можеше. Ако продължаваше така, трябваше да я уволни, колкото и да не му се иска. Внезапно погледът му попадна на едно прилежно свито, бяло листче, поставено в ръката на убития. Разтвори го с треперещи ръце, хвърляйки му един бърз поглед, след което го подаде на Наташа и тя го погледна немощно. Прокашля се, опитвайки се да възвърне гласа си докато проследяваше с поглед добре изрисуваните знаци - хексаграм и пречупен кръст, и зачете тихо:
- „Когато търсиш истината го прави на правилното място от правилните хора, за да не умират „невинни“ заради глупостта ти. Дори големите и силни мъже като него плакаха, преди да умрат, а ти ще плачеш ли за него, както плака за приятеля си? Хайде, малката, покажи ми сълзите си. “



~You lost because of one reason, and only one reason. Because I was your opponent. ~
avatar
Miss Inтerpol ^.^
Състезател
Състезател

Female
Мнения : 1646
Дата на рег. : 05.05.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: D. Gray Man ♡ Sword Art Online ♡ Katekyo Hitman Reborn! ♡ One Piece ♡ Psycho-Pass ♡ Kuroko no Basuke ♡ Fairy Tail ♡ Kuroshitsuji 1/2 ♡ FullMetal Alchemist - Brotherhood ♡ Hakuouki ♡

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by -*-What The Hell-*- on Пет Фев 08, 2013 1:31 pm



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: ~ Знака на прокълнатите +16 ~

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите