Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Пламък.
Сря Сеп 27, 2017 11:59 pm by justwannabeone

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Съб Сеп 23, 2017 3:58 am by Butterfly

» Не знам какво казва сърцето ми (по Наруто)
Сря Авг 30, 2017 6:56 pm by Mimi_Georgieva

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Вто Авг 29, 2017 8:02 pm by Mimi_Georgieva

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Вто Авг 29, 2017 7:53 pm by Mimi_Georgieva

» Със сигурност мъртва
Пон Авг 28, 2017 10:32 pm by justwannabeone

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Авг 21, 2017 3:14 pm by rosi_rosi

» Метресата {GaaSaku} +18
Пет Юли 28, 2017 4:58 pm by Death_Angel

» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

Keywords

fallen  Убийци  

Top posting users this week


Faith and Hope

Създайте нова тема   Напишете отговор

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

blue Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Фев 01, 2012 4:09 pm

- Айра Левит беше пуснат на свобода рано тази сутрин. Адвокатът му Хобсън Олтър, познат още като „Куба” и „защитникът на мафиотите”, отказа да даде коментар по делото, но сподели, че всички обвинения, отправени към г-н Левит са снесени. Второ дело няма да има.
Фейт изсумтя и изключи телевизора с троснато натискане на копчето.
- Скъпа, пак ли гледаш новините? – провикна се баща й.
- Това са пълни глупости. – отвърна, когато главата на Старши се показа иззад прага на кухнята. – Всички знаят, че Айра е убиец и изнасилвач! Как може да го пускат всеки път?!
- Корупция, пари, власт... – отговори той. – За жалост вече много малко неща се крепят на добрия закон. – и отново се скри за стената, продължавайки да бърка палачинки в тиган.
Фейт и Олдридж Мейн – баща и дъщеря – живееха само двамата от десет години. Майката и съпруга Адисън, си бе отишла от този свят, давайки живот на Фейт. Няколко години след това семейство Мейн, приютиха баба и дядо, но родителите на покойната бяха така тактични да се изнесат след известно време.
Сега на Фейт й предстоеше една последна година в училище, след което отиваше да учи право в Англия, както винаги е мечтала. Беше амбициозна и начетена. Знаеше повече неща, от колкото хора на нейната възраст знаеха. Не обичаше да излиза много, затова желанията й и липсите й се съвместяваха перфектно. Имаше само двама приятели на целия свят. Хоуп, когото винаги е обичала и който винаги е бил до нея, и Синемън, пълната противоположност на двамата другари. Синемън обичаше партитата и безпаметните дълги нощи, в които се случваха неща, за които никой не знаеше и никой не помнеше, за да разкаже след това. Вероятно причината поради която бяха „безпаметни”.
- Закуската е готова. – извика я Олдридж и Фейт се спусна ведро към кухнята.
Седна на стола срещу баща си и загледа с широка усмивка, как сипва две палачинки в чинията й.
- Мммм. – затвори очи и се захили още повече. – Обичам палачинки.
Олдридж се засмя, когато Фейт напълни устата си.
- Как така се получава всеки път, че когато ти правиш палачинки добиват онзи вкус, който обикновено палачинките имат? – попита го и няколко парчета от тестото паднаха от устата й
Баща й отново се разсмя.
- Защото използвам онова нещо, на което му се вика олио, за да не залепват и изгарят. – обясни й.
- А как се получава така, че всеки път са толкова вкусни? – зададе пак, и пак половината съдържание на храната в устата й се изсипа в съда.
- Това е тайната на готвача. – каза й. – И плюса на това да имаш готвач в дома си.
Фейт закима енергично, твърде вглъбена в това да яде, повече от колкото да го слуша.

- За втори път този месец, Айра! – висок мъж, облечен в строг черен костюм, хвърли недоволно вестника на бюрото, зад което се намираше голям стол, обърнат с облегалката напред. – Не можеш ли да бъдеш малко по-дискретен?
- Затова се изисква някаква вътрешна морална кост, а аз нямам такова нещо. – отвърна Айра, очевидно невпечатлен от създалата се ситуация.
- Действията ти пораждат последствия, които все още не можеш да оправяш сам! – скара му се мъжа. – Баща ти няма да е щастлив.
Айра изпухтя. Пръстите му забарабаниха по дръжките на стола с досада и отегчение.
- Слушаш ли ме въобще? – извиси глас тъмнокожия адвокат.
- Кога съм те слушал някога, Куба? – с ирония подметна Айра и се обърна към него.
Сивите му очи се присвиха с насмешка. Капризните му устни се извиха в усмивка. Младежкото му лице имаше вулгарно излъчване примесено с чар. Парадокс, който привличаше хората и по-специално, жените. Черната му коса стоеше нагоре, естествено и непринудено. Черният му тоалет се сливаше с цвета на стола и само бялото му лице даваше индикация за присъствието на човек в тъмната стая. Стройното и силно тяло, беше резултат от усилените тренировки, които му се налагаше да прави по заповед на строгия му баща, който продължаваше да е единственото нещо, което всяваше страх не, ами някаква доза уважение у младия Левит. Робърт Левит беше кошмарът, който Айра избягваше да сънува.
- Баща ти ще се върне след една седмица. Какво да му кажа за безцелното ти вилнеене? – тревожеше се Куба.
Айра повдигна рамене.
- Нищо не съм направил. – каза и вдигна невинно вежди.
Хобсън удари по бюрото.
- По дяволите, момче! – изсъска. – Не мога вечно да те пазя от закона! Ако продължаваш по този начин ще те затворят и аз няма да мога да направя нищо!
- Напротив. – безцеремонно отговори Айра, като се заигра с една от фигурките на скъпата мебел. – Затова ти се плаща. Ти си най-добрия, сред най-добрите, и затова баща ми те избра.
- Силата ми отслабва пред убийствата ти. – каза му.
- Стана без да искам. – защити се, не особено пламенно, както иначе прави невинния. – Дадох й малко повече доза от колкото успя да понесе. Не съм аз виновен, че светът е пълен с лигли. – изсумтя.
Куба отвори уста да каже нещо, но след няколко дълги мига удивено зяпане се отказа. Просто поклати глава и се отдръпна назад.
- Следващия път ще си търсиш нов адвокат, който да те представлява. – предупреди го.
- Да бе! – изсмя се Айра, докато мъжът излизаше от кабинета.
И въпреки че не беше съвсем типичния разглезен син на богатия мошеник, имаше моменти, в които достоверно се превъплъщаваше в тази роля. Отговорността не бе нещо, което му прилягаше и това бе една от многото причини, семейството му да е в устата на пресата и гражданите.
Айра се изправи от стола и грабна ключовете от колата си.

- Добре, отивам на училище. – обяви Фейт, докато слизаше по стълбите и закопчаваше чантата си.
- Учи здраво. – подвикна баща й от хола.
Фейт се засмя и хвана дръжката на вратата.
- Както винаги. – въздъхна в отговор и излезе.
Вдиша хладния есенен въздух и превключи мозъка си на вълна правосъдие. Винаги го правеше. Голяма част от свободното й време минаваше в гледане на криминалния канал, по който даваха евтини и зле режисирани криминални истории за убити деца на бедни и богати семейства, за изчезнали хора на дадена общност или гениално изсценирани убийства, разкрити благодарение на добрия късмет. Когато всичко онова, което я интересуваше приключеше, се качваше в стаята си и отваряше сайтове, чийто имена винаги съдържаха думата „криминално”. Четеше с часове наред, следваше внимателно уликите, действията на убиеца, причините да стане такъв, признаците за подобен потенциален и начина по който мистерията бива разгадана. Често бъркаше правото със следствието. Минаваше границата и от правните книги и писания се пренасяше към криминалистиката и действието се случваше от само себе си. Без едното, не можеше да стане другото. Това е като да има зима без лято, огън без лед, любов без омраза…
Ръката й се стрелна към гърдите, а въздухът й излезе наведнъж, когато на сантиметри от нея спря голяма тъмна кола, с шумно изсвистяване на гумите, изпод които излезе пушек от рязката спирачка. Близо минута нищо друго не се случи, освен стреснатото изражение на Фейт и безмълвното застояване на автомобила. След това очите на младата жена се затвориха от облекчение, а вратата на колата се отвори гневно.
- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! – ядния глас привлече погледа й. – Да не си луда?! Не се пресича на червено! Сляпа ли си?! – възрастният мъж изглеждаше захабен и изморен. Синият му костюм беше смачкан, все едно цяла нощ е висял в офиса си и чак сега се прибира за няколко незначителни часа сън.
- Извинявайте много. – искрено изказа Фейт. – Отнесох се. Съжалявам.
Мъжът се изплю грозно и я изгледа неодобрително. Троснато отвори вратата си, мърморейки.
- Глупаво момиче. Да я бях прегазил, да се научи. – запали колата си и надменно профуча покрай виновния поглед на Фейт.
Очите й проследиха големия груб автомобил.

Звънецът удари и коридорите се изпразниха за отрицателно време. Хоуп се настани до Фейт с обикновената, неслизащата от лицето му усмивка.
- Как си днес, вяра моя? – попита я с поетичен глас.
- О, добре съм. Благодаря ти, надежда моя. – със същата поетична звучност отвърна, като неотстъпваше изражението на творец.
- Пак ли използвате реалното значение на имената си? – шепнешком запита Синемън, когато се обърна към тях. – Пораснете, за бога! – подбели очи.
Фейт и Хоуп се спогледаха и потиснаха смеха си.
- Ами ти, канелке, сладка и ухайна? – подразни я Хоуп.
Не получи отговор, а само ръмжене, което ги развесели. Г-жа Билсън смъмри двамата говорещи и след като получи смирено свеждане на глави, продължи урока си.
В обедната почивка тримата седнаха заедно на масата до прозореца, която се бе превърнала в „тяхната маса”. Винаги седяха там, а когато един ден малкия Били се опита да се докопа до бленуваното място, Синемън се намеси, властно и безпощадно. От тогава никой не смее да дори да поглежда натам.
- Чух, че пак са затворили Айра Левит. – сподели Синемън.
Фейт поклати глава, изваждайки вилицата от устата си.
- Хобсън Олтър го е измъкнал. – осведоми я. – Отново. – добави.
- Айра? – повдигна вежди Хоуп.
Размъкнатият му вид не бе само маска, прикриваща брилянтен ум, както повечето смятаха. Не че беше глупав, просто непоправимо мързелив и неамбициозен. Не се интересуваше от нищо конкретно, освен от писане, но дори там не влагаше много труд. Винаги ходеше с неумишлено смъкнати панталони и карираните му ризи бяха в повече. Захабените маратонки, които носеше го караха да изглежда като бедното дете, което не беше. Но небрежният му вид, допадаше на приятелките му и това бе най-важното.
- Това не беше ли синът на дилъра… - замисли се.
- Мафиота. – поясни Фейт. – Да, същият. Не мога да повярвам, че всеки път успяват да го измъкнат! – раздразнено, забравила апетита си, захвърли пластмасовата вилица. – Целия град знае, че е престъпник, но никой нищо не прави.
- Това е защото ни управляват корумпирани копелета. – съгласи се Хоуп и кимването килна кърпата на главата му, смехотворно настрани и той я махна, прокарвайки пръсти през косата си, за да не стои сплескана.
Синемън набоде зеленчук на вилицата си и премести дългата си, права светло-кафява коса на едното рамо.
- Аз мисля, че е сладък.
Другите два чифта очи се вторачиха в нея, съмнително и осъдително.
- Какво? Гледам позитивно на нещата.
- Той е убиец. – напомни й отчетливо Фейт, все едно говореше на малоумен. – Сещаш се. Онова не добро човешко същество, което отнема живота на другите човешки същества.
Синемън изпусна въздуха и я погледна примирително.
- Просто виждам, че се разстройваш от тази тема. Исках да ти дам материал за перспективен размисъл.
Фейт поклати глава.
- Никой няма право да отнема правото на човек да живее. – обяви внезапно сериозно. – Никой!
- Права си. – подкрепи я Синемън. – Но е факт, че има и изключения. Олтър е доста добър адвокат. Такъв, какъвто ще бъдеш и ти някой ден. – усмихна й се мило.
Фейт подбели очи, но също се усмихна.
- Хей, кога взимаш колата си от сервиза? – попита я Хоуп.
- Този следобед . – отговори, преглъщайки картофеното пюре. – Би трябвало да може да върви вече. Което може и да се окаже проблем, предвид факта, че баба и дядо искат да отида до Ел Ей този уикенд.
Съпричастните изражения не се забавиха. Остатъка от обедната почивка премина в безсмислен спор за насекоми, който се развихри и по време на часа по де*ати. Както често се случваше, Хоуп и Фейт имаха различни представи за света и нещата и това често ставаше повод за… „караници” би било твърде мека дума. Случваше се да не си говорят дни наред заради упоритостта на другия да признае правотата на първия.

Айра излезе от скъпото кафене, викайки любопитни погледи зад гърба си. Без да им обръща внимание се пъхна в колата си и потегли към единствения клуб, който стоеше отворен денонощно, способен да се похвали с лукса, че притежава желаната нощна атмосфера, понеже главната атракция се намираше долу, в уютно подземие.

- Няма никакво значение, Хоуп. – Фейт ръкомахаше, докато се опитваше да го убеди в правотата си. Вървяха по тротоара и всички ги гледаха лошо, заради високите им децибели – Гнусни са и ти пречат, когато започнат да те лазят.
- Не ме лазят…
- Теб или завивките ти, докато си лягаш вечер. – прекъсна го, насочвайки показалеца си, предупредително.
Хоуп се нацупи и вдигна ръце, сякаш се предаваше.
- Добре, знаеш ли какво? – спря пред нея и размърда глава така както Синемън го беше учила веднъж. Трябваше да изглежда нагло и отстояващо, но не изпълни движенията съвсем по точките. – Никой от нас няма да убеди другия в това, което другия си мисли, затова е абсолютно безсмислено да водим глупавия спор, в който ти просто няма да се съгласиш с факта, че грешиш.
Фейт отвори уста да отвърне на удара подобаващо, но Хоуп захлупи ушите си с длани и започна да си тананика някаква песничка.
- Не те чувам, Фейт. – подигра й се, отдалечавайки се от нея. – Не те чувам! – изплези й се и забърза напред.
Тя потрепна с ноздри, обичайна практика всеки път, когато се ядосваше, и започна да забива петите на черните се ботуши в асфалта. Скръсти ръце пред гърдите си и ускори крачка към сервиза, нетърпелива да си вземе колата и да се пъхне в нея, да врътне ключа и да покара безцелно. Обичаше да го прави.
- Г-це Мейн. – сравнително нисичък, дебел човечец на средна възраст я посрещна с гостоприемно махане на оцапаната си ръка. Изправи се на два крака и започна да бърше ръцете си с не особено чиста кърпа.
- Здравейте, г-н Ори. – поздрави го.
- Колата ти е готова, красавице. – заяви. – Само да я изкарам, ще видиш как хубаво съм я почистил. Като нова е.
- Страхотно. – пъхна ръце в джобовете на червеното си палтенце.
Настоятелно бибибкане от току-що пристигнала кола, спря монтьора насред крачката му и предизвика любопитния поглед на Фейт. Не видя добре кой излезе от колата, че така бързо изиска присъствието на г-н Ори, който принципно си падаше по лежерен по душа.
- Колата ми отказва да върви често, Дони. – гласът на мъжа звучеше ядосан. – Каза, че е поправена.
- Поправена беше, г-н Айра. – сдържано отвърна г-н Ори.
- Беше? – повтори го той, все едно неразбираше съвсем. – Колата или е поправена, или не е. Няма минало време.
- Съжалявам, г-н Айра. Веднага ще се заема. – обеща с нервно преминаване на дланта през челото.
- Да, ако обичаш. – формално каза Айра и се отмести от автомобила, за да позволи на човека да си свърши работата.
Тогава Фейт успя да види лицето му, за да е сигурна дали свърза името и гласа правилно. Айра Левит. Лицето му не се различаваше много от снимките или репортажите, които бе виждала. Само дето на живо наистина се излъчваше тази власт, която те плашеше дори от разстоянието. Това, на което Фейт често се бе надсмивала. Власт? Глупости! Не бяха глупости. Носеше име, от което хората се бояха с право. На километър да го видиш, пак щеше да усетиш онова присвиване на стомаха. Страх.
Айра с нежелание пъхна ръце в джобовете на якето си и погледът му зашари наоколо. Мина през Фейт и там спря.
Взря се в нея с присвитите си, сиви очи и наклони глава, разтваряйки устните си, леко. Няколко секунди Фейт бе под влиянието на погледа, и накрая бързо се осъзна и отмести очите си с неловко преглъщане. Чу обувките му върху циментовия под и стомахът й се преобърна. С периферното си зрение го видя как се обляга на колата до нея.
- Съветвам те да не се осланяш на Дони. Не е толкова добър за колкото всички го имат.
Фейт премигна, зяпайки напред, но отказа да гледа очите му.
- Намирам го за приличен. – отговори пресипнало и прочисти гърло. – Освен това не е толкова скъпо.
Айра се засмя и подсмъркна оттласвайки се от ламарината.
- Значи всичко опира до парите? – попита я, многозначно стори й се.
Фейт го стрелна с очи.
- В конкретния случай, да. – отговори.
- А принципно? – повдигна вежда.
Имаше чувството, че й намеква нещо. Не знаеше какво да отговори. Колебливо отвори уста, само за да издаде няколко нечленоразделни звуци и да го развесели.
- Разбирам. – подсмихна се.
- Едва ли. – побърза да се защити от вероятни нечистви мисли, които се въртяха в главата му.
Айра присви закачливо очи.
- Може би би искала да ми обясниш на чаша кафе или предпочиташ вино?
Фейт моментално поклати глава и гласът й стана почти строг, в комплексен опит да прикрие неудобството.
- Нямах това предвид. – каза.
- Тоест искаш да преминем направо към леглото?
- Не, исках да кажа, че…
Айра вдигна ръка, давайки й знак да замълчи.
- Много се оправдаваш. – прошепна заговорнически и й смигна.
Точно навреме, Дони докара колата му.
- Леко задръстване с пясък и камъни в ауспуха. – обясни, докато излизаше. – Трябва да внимавате повече, къде карате тази кола.
- Поучаваш ли ме? – равно го запита.
Дони се отдръпна от автомобила.
- Не, г-н Айра. Моля, карайте си я със здраве, а ако имате проблеми с радост ще помогна. – издекламира.
Айра кимна, доволен от покорството и взе ключовете си. Влезе в джипа и отново погледна към Фейт, която избягваше визуалния контакт. Когато с Дони останаха сами тя се поотпусна, а както изглежда той също.
- Винаги се напрягам около този човек. – сподели й.
- Често ли идва?
- Достатъчно често, за да се притеснявам всеки път когато се случи. – отговори и с поклащане на глава се скри, за да донесе колата на Фейт.
Петместната й тъмночервена машина, бавно се появи през прага и озари погледа й. Забравила за неудобния разговор със сина на мафиота, лицето на Фейт грейна. Боята беше излъскана и стилна, а не захабена и мръсна, както преди да я докара няколко дена по-рано. Счупеният фар, който се счупи по простата причина, че Фейт бе твърде заета да ръчка радиото и не видя крана, също бе поправен и като нов. Гумите изглеждаха здраво напомпани, а седалките й измити и чисти. Колата светеше, също като благодарственото лице на момичето.
- Харесва ли ти, красавице? – попита я с очаквателна усмивка.
- Г-н Ори, невероятна е! Наистина е като нова. Подарявате ми нова кола! – изкикоти се и плесна с ръце.
Изражението на монтьора стана гордо и ведро.
- Пробвай я за едно кръгче да видиш как върви. Сменил съм всичко.
Фейт се пъхна в колата си с ентусиазъм.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Чет Фев 02, 2012 6:26 pm

Трясъкът на стъкло в пода беше нещото, което накара очите на Фейт да се отворят рязко и стреснато. Изправи се до седнало положение в леглото си и инстинктивно погледна през прозореца, установявайки липсата на светлина. Стана и обу пантофите си, след което затътри крака. Заслиза по стълбите несигурно, когато чу още едно счупване на съд. Подаде глава през вратата на кухнята и видя баща си, опрял длани на плота, навел отчаяно глава.
- Татко? – Фейт влезе в малкото помещение и приближи Олдридж.
- Съжалявам, че те събудих. – каза той, без да я поглежда.
- Какво има? – очите й попаднаха на разпилените парчета стъкло до краката на баща й.
Той се засмя печално и заклати глава.
- Имам много работа, а не знам кога ще я свърша.
Фейт потърка гърба му.
- Специална вечеря? – налучка.
- Утре вечер. – добави. – Не знам нито какво да направя, нито дали ще ми стигне времето. Персоналът също е малко. Нямаме достатъчно сервитьори. – отвори един от горните шкафове и извади нова купа. Загледа се в нея и накрая я метна при останалите. Добре, че беше пластмасова. – На времето майка ти викаше всичките си познати да помагат в моменти като този. – гласът му стана нежен, а изражението на Фейт омекна осезаемо. – Винаги намираше решение на тези проблеми. – облегна се на масата и присви лекичко очи срещу детето си, задържайки влагата вътре. – Толкова много искаше дете. Когато разбрахме, че е бременна вдигнахме нечувано празненство. Продължи два дена. – засмя се на спомена.
Очите на Фейт също се навлажниха и тя се усмихна. Всеки път ставаше така, когато говореше или слушаше за майка си, която не познаваше. Нещо като рекация. Застана до баща си и също се облегна на масата.
- Знаеш ли, че когато се роди, майка ти имаше още няколко минути живот в себе си. – каза й. – Взе те на ръце, цялата плачеше и се тресеше.
- Видяла ме е? – въздъхна Фейт, сякаш облекчена от този факт. Радостна.
- Видя те. – кимна той. – И ти беше най-прекрасното нещо, което бяхме зървали.
- Малка, сбръчкана и ревяща… едва ли. – пошегува се в опит да запази сълзите, своите и тези на баща си.
- Когато станеш по-възрастен и сантименталността ти нараства. – погледна я с искрящи очи. – Знаеш ли защо те кръстих Фейт?
Тя поклати глава.
- Майка ти винаги ме упрекваше, че съм твърде песимистично настроен към всичко. Казваше, че светът гради успехите си на вяра, а на мен ми липсвала такава. Каза, че без вяра, няма да постигна нищо. Спрягахме много имена, но твоето ми дойде чак след смъртта й. Реших, че е най-подходящо, най-символично. – усмихна се. – Знам, че Адисън щеше да го хареса.
Сълзите напуснаха ъгълчетата на очите й.
- Никога не си ми казвал това. – каза му и се опита да не се поддаде на плача.
Олдридж замълча и прегърна дъщеря, увивайки едната си ръка около рамената й. Фейт въздъхна и избърса сълзите си.
- Син и Хоуп с радост ще помогнат. – поде по въпроса. – А за храната можеш да се допиташ до „Божествения Боб”. – засмя се и още веднъж прокара длани по бузите си.
- Аха. – баща й вдигна показалец с изражение на човек, чиято лампа току-що е светнала.
- Хайде, ще ти помогна. – побутна го да стане от масата и се зае да чисти счупените съдове.
Остатъка от нощта премина в готвене и провал, от който накрая се получаваше нещо прилично и вкусно за рецептори на семейство Мейн. Денят мина сравнително бързо. Фейт бе уморена от половинчатата нощ. Не бе спала добре и това винаги й изиграваше лоша шега. Спечели си оставане след часовете, понеже заспа в часа по математика и не беше особено дискретна.

Куба тропаше по вратата на Айра вече десет минути и в отговор на разпалените юмруци получаваше само: „Разкарай се”. В стаята му имаше момиче и това бе причината Хобсън да се разтревожи толкова. Мърмореше и кълнеше, но Айра не отваряше вратата.
- Айра, ако нещо стане с това момиче, ще се оправяш сам, кълна ти се! – извика накрая и недочака подигравките, които бе сигурен, че ще последват, а се врътна ядосано и се отправи към собствения си кабинет.
От вътре се чуваше само див смях и леки стенания в отговор на някоя страстна целувка или докосване.
- За какво говореше той? – попита русото миньонче, лежащо само по бельо и сутиен в голямото балдахиново легло.
Айра повдигна рамене, докато внимателно минаваше с пакетче хероин по крака й, оставяйки белия прах да се разположи по дължината й. Наведе се и прокара носа си по линията, от която не остана нищо, след като вдигна глава обратно към девойчето и подсмъркна няколко пъти.
- Притеснява се за благоразположението ти. – отговори.
Момичето направи объркана физиономия.
- За кое? – попита го, неразбираща.
Айра се вгледа в нея, забравяйки, че говори на глупава курва, която забра от долнопробен бар, и парафразира.
- Тревожи се, че нещо може да ти се случи ако си достатъчно дълго с мен, за да ми се отдаде възможност да ти направя нещо.
- А ти искаш ли да ми направиш нещо? – запита и повдигна едната си вежда, заигравайки се косата си.
Айра стисна устни замислено и присви очи. Огледа я, както лежеше срещу нея, опрял се на единия си лакът и прокара ръката си по бедрото й.
- Не съм много сигурен. Ще се съпротивляваш ли?
- Не мисля. – захили се и се смъкна до нивото на лицето му. – Ти си изключително секси. Ако можех да избирам кой да ми направи нещо, щеше да си ти.
Тя не знаеше какво иска. Не знаеше и какво щеше да получи ако си го изпросеше както си му е реда. Много неща за младежа пред нея, бяха неизвестни. Но за една неука проститутка, това не бе от значение. Не разбираше колко опасен можеше да бъде само разговорът с него. Колко много можеше да си изпати само от флиртаджийските погледи, които му хвърляше. На какво бе способен, само ако му досадее, понеже жената решава да се прави на недостъпна.
- Внимавай какво си пожелаваш. – предупреди я. – Може да не съм толкова добър избор.
Но за глупаво създание като нея, това не прозвуча като ясно изказана заплаха.
- Смятам, че си перфектния избор. – опита се да го целуне, но той стана.
Драконът на рамото му, чието изтънено крило продължаваше по врата му, последва контура на мускулите му, когато се изправи и изви глава.
- Гледаш ли новини, Санди? – попита я.
Момичето поклати весело глава.
- А четеш ли вестници?
Тя отново поклати глава. Той се облегна на края на леглото и запали цигара, поглеждайки към малката жертва в леглото си.
- Значи не знаеш нищо за мен? – обобщи.
- Знам, че си секси. – контрира го и онази захилена физиономия пак се лепна на лицето й.
Задържа подбелването на очите си, с труд и воля.
- А знаеш ли, че обичам да изнасилвам? – дръпна от цигарата си и пепелта падна на пода.
Санди изглежда не схвана съвсем какво точно й казва.
- Не мога да обясня, но е инстинкт, който не съм способен да потисна. – обясни й. – А пък може и просто да не искам, разбираш ли?
Тя го гледаше и не правеше друго освен да мига.
- И сега искам да изнасиля теб. – отново дръпна от цигарата си.
Момичето се взира дълго в него, несигурна и нащрек, но след близо минута се разсмя звънко. Айра не изглеждаше изненадан. С отегчение продължи да пуши и премести полезрението си някъде встрани.
- Не можеш да изнасилиш момиче, което те иска. – изкикоти се и също стана от леглото.
Приближи се към него и обгърна кръста му.
- Глупчо. – целуна бузата му.
Той мигновено изстреля цигарата си. Едната му ръка се обви около кръста й, а другата хвана русите й коси. Толкова рязко, че Санди притаи дъх, той доближи лицето си до нейното и издиша цигарения дим в него.
- Искам да пищиш. – ниско й заповяда.

Хобсън стоеше в кабинета си и разлистваше папки с документи, все още притеснен за момичето, от чиято уста сега чуваше писъци и стенания. Работеше за това семейство вече десет години и така и не разбра кога от адвокат, се превърна в детегледачка на най-малкия от тримата сина. Айра, Оусън и Робърт Младши.
Робърт бе кръстен на баща си като първородния син и наследник, естествено. Разбира се, той намери друго призвание и заряза семейния бизнес, което го направи мъртъв в очите на Робърт Левит Старши. Робърт Младши беше вече на тридесет години, някъде в Европа. Продаваше сирене в големия си магазин и беше щастлив с жена си и двете си деца. Мразеше семейната история, миналото си, което не можеше да укрие от съпругата си, но и никога не й бе споделял всичко с детайли. Той бе единствения нормален в тази фамилия.
Оусън Левит излежаваше двегодишна присъда за убийството на човек. Публично. Не можеха да го оставят на свобода, поради наличието на твърде много свидетели, но властта на Левит успя да се споразумее за двете години, от които оставаше още една. Оусън пазеше име на най-красивия от тримата сина. Чар и сила, които му печелеха множество завоевания. Не се отнасяше към жените или хората както подобава. Те бяха просто средство, което да върти и използва както му изнася. Разбира се, Оусън беше най-достойния за поемането на поста. Като втори и най-отговорен син, имаше потенциала и възможността да развива името на баща си все по-високо и високо. В криминалния свят, колкото по-голяма отрепка си, толкова по-готин си. Левит се стремяха към това.
Айра, бидейки най-малък и дързък, се славеше с неприятни думи. Не бе чаровник от класа като брат си. Беше престъпник и това го знаеха всички. Имаше много приятели, все като него и все лицемерни. Всички се страхуваха от най-малкия син, защото беше ненормалник, който само с поглед можеше да се прати в Ада. Бе му приятно да наблюдава неудобството и уплахата у хората. Обичаше да гледа страданията и мъката и това го правеше извратен от класа.
Олтър затвори папката с данните, когато Айра влезе в кабинета му,закопчавайки колана си.
- Жива е. – успокои го, докато присвиваше очи срещу дима от новата цигара в устата си. – Може би ще й е трудно да ходи, но поне е жива. – засмя се и се отправи към бюфета с алкохол.
Куба извърна поглед от голия му гръб. Отвращението му често го разколе*аваше, но лоялността му бе по-силна.
- И това ако не е прогрес? – с ирония подметна.
Айра изсумтя.
- Не бъди саркастичен, Хобсън. – примоли се. – Момичетата в днешно време не обичат да викат. Не са добра плячка. – отпи от бренди направо от бутилката.
Хобсън бързо го приближи и отне шишето от устните му.
- Ако обичаш, Айра. Живеем в двадесет и първи век. Ако пиеш, пиеш в чаша. – осведоми го.
Айра го погледна и се разсмя.
- А сега по-добре да се приготвиш. – каза.
- За какво?
- Баща ти идва след няколко часа. Приемът е днес. Изисква присъствието ти, като единствения син на разположение в момента.

Главата на Фейт почиваше върху сгъвката на лакътя й. Висеше в библиотеката вече час. Трябваше да подрежда книги, което очевидно се считаше за наказание, но за човек като Фейт, да подреждането на книги си беше жива възможност да докопаш нещо и да си го отнесеш вкъщи. И ако не беше така изморена вероятно щеше да се втурне да краде литература, но поради липсата на нужните часа сън, сега не можеше да отвори очите както трябва.
- Г-це Мейн. – библиотекарката, г-жа Флетчър, я буташе по рамото вече половин минута. – Г-це Мейн, захващайте се на работа. Трябва да изтърпите наказанието си.
- Идвам. – измърмори в просъница.
- Г-це Мейн. – възмутено продължи библиотекарката. – Г-це… Фейт! – изкрещя силно и Фейт мигновено стана от масата. – Вдигайте си четирибуквието и отивайте да подреждате книги. – нареди и показалецът й се насочи към етажерките.
С пъшкане и нежелание, тя избута стола си назад и се понесе към мястото. Стовари се тежко на пода пред двата кашона с книги и се смръщи. Изплака жално и просна глава в първия кашон. Отвори очите си, когато чу настоятелното прочистване на гърло зад себе си. Вдигна се и започна машинално да подрежда твърдите корици, покриващи меки страници, в които се криеше история, която Фейт щеше да се заеме да чете ако не заспиваше по време на самото действие.

- Кафе за момичето, което ще стои цяла нощ на крак. – Хоуп изникна иззад Фейт предоставяйки на първо виждане, чаша топло кафе.
Фейт се взираше в предната празна чаша от десет минути. Стоеше в кафенето на две пресечки от дома си и се опитваше да събуди преди да се прибере и да помага с хамалията и всичко останало. Пое новата със скептично изражение.
- Може би няма да е зле и ти да се подготвиш. Теб те чака не по-малко дълга нощ. – натърти. Споделянето на страданието я правеше някак по-силна и позитивна, от колкото иначе бе склонна да бъде.
- Да, но аз имах разума да се наспя предната вечер. – контрира я.
Фейт кимна победено с гримаса. През прозореца на кафенето, две момчета бяха по средата на скандал от вече половин час. Спореха с усилени мимики и гласове, очевидно за нещо изключително важно.
- Пет долара, че ще се сбият. – предложи Хоуп и постави залога на масата.
Фейт го изгледа.
- Няма да се обзалагам с теб. – отвърна му. – Къде е Син? – попита. – Сигурна съм, че няма да иска да изпусне това.
- Каза, че идва. Трябвало да си оправи униформата за тази вечер.
Фейт доби недоверчиво изражение.
- Оправи? – повтори го. – Имаш предвид…
- Че вероятно ще я превърне модна дрешка ли? Да, това имам предвид.
Тя изстена отчаяно и отпи от кафето си. Наклони глава, когато едното момче блъсна другото.
- Казах ти, че ще се сбият. – плесна с ръце Хоуп.
- Ммм, браво на теб. – похвали го незаинтересовано и се изправи. – Да тръгваме.




justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Чет Фев 02, 2012 6:26 pm

- Татко, прибрахме се. – провикна се Фейт, докато махаше ключа от ключалката на входната си врата.
Хоуп влезе като у дома си и седна тежкарски на дивана, качвайки крака на масата срещу себе си. Фейт се намръщи на гледката.
- Свали си краката, глупако. – нареди му тя и получи смеха му, но и подчинението. - Татко? – още веднъж го извика, когато не получи отговор първия път.
Запъти се към кухнята и остави чантата си пред нея. Огледа празното помещение и намери бележка на масата. Учуди се, че всичко беше почистено и още веднъж се огледа с недоверие, докато отваряше листчето.
„Вече съм там. Доведох подкрепление, за да не се налага да хамалувате. Обичам те, ще се видим в девет. Почини си преди това.”
Фейт се усмихна и целуна хартията. Върна се в хола и се просна до Хоуп.
- Какво? – зададе той. – Няма ли да вкарваме големи ястия в камион и да развалим всичко, понеже ти ще се спънеш? – разсмя се на собствената си шега.
- Ха-ха. – скептично отвърна. Излегна се назад и затвори очи. – Няма да се налага. – издиша доволно. – Работата започна едва в девет, което ми дава възможност да поспя няколко часа.
И след няколко минути се беше качила върху Хоуп, неумишлено, и се бе наместила удобно за негова сметка. Похъркваше лекичко и това развеселяваше Хоуп. Внимателно се облегна назад, за да даде възможност на Фейт да легне изцяло. Обърна глава към телевизора, чийто звук намали драстично и се вгледа в криминалния канал.
До някаква степен разбираше страстта на Фейт. Криминалистиката беше изключително интересен отдел. Мотивите за убийство, начина по който то бива разкрито. Признанията, които често се разминаваха с истината. Сега попадна на история с трагичен сюжет. Дъщеря, убила мащехата си, по заръка на собствения си баща, който след това я оставя да поеме цялата вина и да лежи в затвор за малолетни. Разбира се, накрая справедливостта възтържествува, но точно тогава се замисляш кое има значение. Крайният резултат или пътят, който си изминал до крайния резултат. Дъщерята е станала проста жертва на лоялността и любовта към родителя си, а той я оставя сама да поема бремето на решенията, които не са били продиктувани от собственото й съзнание. В ход на разследването се разбира, че дъщерята е действала по чужда воля и накрая бащата влиза в затвора за престъпление от първа степен. По изчисленията, които Хоуп направи, този човек още е в затвора, а дъщеря му е вече на около тридесет години.
Какво ли правеше? Как ли живееше със знанието, че е отнела човешки живот? Разкайваше ли се? Как се отнасяха близките й с нея?
Започна репортаж за Оусън Левит, и Хоуп веднага смени канала. В този малък град нямаше някой, който да не знае за мафиотските семейства и най-популярното от тях беше това на Робърт Левит. Хоуп, както и всеки друг, знаеше абсолютно всичко, което можеше да се знае за тези престъпници. Не можеше да отрече, че се впечатлява от изобретателността при убийствата или другите провинения, но не беше чак толкова впечатлен, за да гледа поредното разбулване на мистерия, включващо тези глупаци.

Всички бяха в паника и разчистваха последните боклуци от бурните събирания на Айра и неговите „приятели”. До пристигането на шефа оставаха броени минути, а къщата не изглеждаше задоволително за очите на слугите. Подръпваха покривките, местиха вазите със сантиметри от обичайните им места, разреждаха цветята, опъваха завесите, настъпваха килимите, за да премахнат бабунките. И в следващия момент всички замръзнаха по местата си. Дори Айра изправи тържествено гръб и пооправи изцяло черния си костюм без вратовръзка. Застана уважително и зачака да види стареца, който вече минаваше през лобито.
Бастунът, от който нямаше нужда, но винаги вървеше с него, се подаде първи. След това марковата черна, кожена обувка се присъедини, накрая и посивялата коса, над която бе поставена шапка, стилна и типична за човек от неговия ранг. Леко хлътналите му очи огледаха критично мястото, но като че ли не останаха много разочаровани. Сетне спря поглед на сина си. Направи няколко крачки към него и обувките му отразяваха всяко движение.
- Айра. – въздъхна той и стисна рамото му. – Радвам се, че си тук, момче. – като единствения син на разположение, Робърт бе изключително щастлив от присъствието му. А и също факта, че Айра му беше любимото дете, въпреки глупостта и несъобразителността, с които вървеше. Или може би просто беше последния, който не го бе оставил, или нарушил заповедта му да не убива на публични места.
Айра се усмихна и обви пръсти около китката на баща си.
- И аз, татко. Добре ли прекара?
Робърт закима и се закашля.
- Доста добре. – отговори гърлено. – Трупаме партньори и семейно богатство. – засмя се и всички се засмяха с него по чистата принуда и желание да запазят шефа добронамерен. – Ела, Айра. – подтикна го да вървят, обвивайки рамената му.
Въведе го в офиса си и затвори плътно вратата. Застана пред бюрото си и извади от джоба на сакото си червена кутийка.
- Имам подарък за теб, сине. – обяви. – В знак на благодарност, че се грижиш къщата в мое отсъствие и затова, че си тук. Не мога да ти опиша колко много значи за мен, че ще бъдеш от дясната ми страна тази вечер.
- Просто официална вечеря, татко. – успокоително отвърна. – Нищо толкова ангажиращо. Трябва да си горд от себе си. Отиваме на истинско градско събиране.
Робърт седна на стола си с пухтене.
- Знаеш, че ако не беше сделката, нямаше да се явя на подобно място. – почти му се скара. – Но това е без значение. – побутна кутийката. – Отвори я. Мисля, че ти ще го оцениш подобаващо.
Айра лепна широката усмивка на лицето си и пое червената кутийка в ръцете си. Отвори и я без да сваля поглед от баща си и когато махна капака, стария кимна към съдържанието с очакване. Айра сведе глава и изражението му издаде удивление. Очите му се разтвориха, устните също. Плавна усмивка плъзна по тях.
- Това да не е…
- Истински е? – прекъсна го баща му. – Верижката е от чисто злато, а рамката на циферблата е от диаманти.
- Като този на…
- Дядо ти. – отново го прекъсна. – Само че този е чисто нов. В мига, в който го видях си казах, че трябва да го имаш. Ще ти подхожда перфектно.
Айра поклати глава със същата удивена усмивка и сложи часовника на ръката си, нетърпеливо. Дръпна ръкава си нагоре и разгледа внимателно бижуто.
- Невероятен е. – свали ръката си и погледна баща си с искрящи очи. – Благодаря ти, татко.
Отиде до него и го прегърна.

Фейт закопча нежния сребърен часовник, който имаше от както се помни. Подарък от баща й, когато спечели състезание по спелуване.
- Син, размърдай си задника! – извика от долния етаж, подавайки глава към горния, докато оправяше огънатата верижка.
- Идвам де! – тросна се Синемън.
Фейт се отблъсна от парапета на стълбите и влезе в кухнята.
- Готов ли си? – попита Хоуп, докато оправяше яката на ризата си.
Вдигна поглед към него, когато не получи отговор и се опита да потисне смеха си.
- Не е смешно, Фейт! – предупреди я ядно.
Бялата риза и черни панталони му изглеждаха малки. Елека, който бе сложил, колкото да прикрие абсурдния си вид, само го правеше по-смешен. Беше уникално колко дебилно изглеждаше в този момент. Фейт закри с длан устата си и се разсмя стараейки се да спре порива.
- Казах ти нещо! – обърна се към нея. – Спри да ми се смееш! – нацупи се и сложи ръце на кръста си.
Тази гледка придаде само повече забавление към иначе комичния му вид и Фейт излезе от кухнята с див смях. Синемън бързо слезе по стълбите с любопитно изражение.
- На какво се смеем? – запита.
Фейт все още се кикотеше и поклати глава през смях.
…Спряха пред на задната алея. Малка и мрачна, напомняше на онези филми на ужасите, в които главната девойка винаги бе залавяна и лоши неща й се случваха. Като персонал обаче, не можеха да си позволят лукса да влизат отпред, където чакаха всички гости. Проправиха си път през готвачите и вече пристигналите сервитьори и Олдридж ги стресна с рязката си поява на края на дългото, тясно помещение.
- Добре, че сте тук. – гласът му издаваше тревога.
И тримата сбърчиха вежди.
- Гостите са повече от очакването. Яденето се бави. Бързо си оставяйте чантите и се залавяйте за работа. – и ги остави сами, раздавайки задачи на всеки, който попаднеше под зоркия му поглед.
- Здравей и на теб. – подметна на себе си Фейт. – О, няма защо да ми благодариш, че съм тук. – продължи, сваляйки чантата от гърба си. – Не, моля те. Веднага се заемам, изобщо не трябваше да молиш.
Обърна се към Хоуп и Синемън с пухтене и се сблъска с недоверчиво повдигнатите им вежди.
- Добре ли си? – попита я Син.
- Защо си говориш сама? – зададе Хоуп.
Фейт подбели очи и размаха ръце, подканвайки ги да мърдат.
Залата наистина беше пълна. Голяма и широка, светла и почти уютна. Само количеството хора се бореха за кислород, но това не бе проблем, при наличието на огромния отворен прозорец в ъгъла. До едната стена имаше маси с наредени ордьоври по тях. Имаше малък дансинг, около който се ширеха други маси, кръгли, чакащи да се напълнят с блюда.
Всички присъствуващи изглеждаха прекрасно. Скъпи рокли и бижута, изгладени костюми и щастливи лица. Толкова красиви и богати. Фейт облегна глава на стената, точно пред вратата на персонала и се усмихна замечтано. За твори път присъстваше на подобен прием, но все като помощник в кухнята. Така й се искаше някой ден да бъде на мястото на тези хора и някой да обслужва нея. Не в злобни намерения, но искаше да се почувства желана и великолепна.
Гледаше мъжете, как премерено пристъпват към жените и прегръщат изваяните им тела. Обиците на ушите им се мърдаха с всяко движение на главата. Когато кимаха, когато отвръщаха на нечий поздрав, когато се врътваха, блъснати от някой келнер. Джентълмени подаваха ръце и канеха дамата на танц. Движенията бяха красиви, сякаш репетирани. Атмосферата се харесваше на Фейт повече от колкото искаше да признае.
- Завиждаш ли? – Хоуп се появи зад нея, подавайки й поднос с хапки.
Фейт пое таблата.
- Само благородно. – отговори.
Двамата се засмяха и се смесиха с талпата. На няколко пъти се наложи да вдигат подносите на високо, заради гъчканицата от хора, но преминаха ли първоначалното море, се намериха на по-разреден участък и се разделиха, предлагайки хапките на гостите.
Айра се здрависваше с принудена усмивка и дружелюбни очи. Не намираше обстановката за приятна или уютна. Чувстваше се недобре на място пълно с честни и нетолкова богаташи, които слушаха скучна музика и единственото, което правеха бе да си говорят. Танците не бяха като тези, които обичаше. Бавни песни, които предразполагаха само за също толкова бавни танци. Обгърна кръста на дамата си по-плътно и се огледа отегчено.
- Хапки? – Фейт застана пред групата говорещи и подаде подноса леко напред.
Робърт се усмихна благодарно и пое една в ръцете си. Айра също протегна ръка и когато видя лицето на Фейт действието му спря. Наклони глава и плавна усмивка запълзя по устните му.
- Момичето от сервиза на Дони? – присви закачливо очи при спомена.
Лицето на Фейт се напрегна едвам доловимо, когато свърза думите с човека, който ги изговори.
- Здравейте. – изломоти несигурно и притеснено, и моментално пое по другата посока.
Айра озадачи очите си върху нея, докато я наблюдаваше как се отдалечава. От самото момиче, от израженията, които правеше, от факта, че бяга. Озадачи се.
Фейт остави празната метална тънка табличка на ъгъла на масата и се обърна към един от готвачите.
- Трябват още хапки. – обяви. – Гостите ги харесват.
Той кимна и се скри за няколко минути. Излезе с нов пълен поднос и й го подаде.
- Мерси.
Когато отново се върна към навалицата от хора, умишлено избягваше местността, в която видя сина на мафиота. Стресна се когато Синемън изникна иззад нея със зловещото „бау” .
- По дяволите. – промърмори.
- Разбрах, че г-н Левит е довел синчето си. – сръга я в ребрата.
- Леле, слуховете летят бързо? – минаваше покрай хората, които оставяха подноса с хапка по-малко.
- Видя ли го? – попита я Син и набута една в разтворената длан на изискана дама, оставяйки я с възмутен поглед.
- Даже имах честта да го обслужа. – кимна Фейт с фалшив ентусиазъм.
Синемън се разсмя. Наложи се да се разделят и в продължение на половин час имаше усилено движение до кухнята и обратно. След още един час, Фейт изпитваше трудност да ходи с високите черни обувки, за чието обуване имаше непоклатимо оправдание, но сега някак не можеше да се сети. Присъстващите не се разотиваха ами напротив – подобно на хидра, с всеки един загубен гост, се появяваха двама на неговото място. Олдридж бе така любезен да остави на дъщеря си предостатъчните двадесет и пет минути, в които да се опита да успокои глезените си и да си поеме въздух, преди да е умряла от недостига му.
Фейт излезе на огромната тераса, която не бе толкова пълна, колкото в началото. Подпря ръце на парапета и наведе глава, за да погледне надолу. Никога не се бе впечатлявала от височини, но трябваше да признае размерите на тази сграда.
- Височко е, а?
Фейт потисна писъка си, когато мъжки глас долетя зад нея. Обърна се към въпросния мъж, установявайки, че е Айра.
Той отново видя промяната в лицето й. Това напрежение и нежелание да стои до него, или по-скоро смут и неудобство. Още не можеше да определи.
- Да, малко. – отвърна със задъхване от отминаващия шок. Пак избягваше очите му. Сведе своите някъде надолу, някъде настрани, но не и към него.
Айра се усмихна и направи няколко небрежни крачки към нея. Ако не се беше подпряла на парапета, сигурно щеше да отстъпи назад.
- Забелязвам, че ме избягваш? – повдигна вежди. – Умишлено ли е?
Фейт разтвори очи и преглътна с трудност. Не си мислеше, че изобщо му пука, камо ли да забележи опитите й. Насили се да върне усмивката му.
- Само косвено. – увери го и го погледна за няколко кратки секунди, след това орбитите й продължиха да търсят друго място.
- И факта, че избягваш визуалния контакт, също ли е извън твоя контрол? – направи още една крачка. – Или зад това се крие история?
Тя стисна устни и се взря в очите му.
- Гледам ви. – каза го така, все едно го обещаваше.
- Тогава може би щеше да забележиш, че и аз го правя. – беше на няколко сантиметра от нея. Разстояние, подминаващо обичайното или приетото.
- Гледате се? – попита в опит да отклони темата към собствената си измислена глупост.
- Теб. – и с последната крачка, гърдите й се повдигнаха срещу неговите. – Гледам теб. – мило изви ъгълчетата на устните си.
Фейт притаи дъх и обви пръсти около парапета. Изви се леко назад, но се притесняваше, че ако продължи просто ще се преобърне и ще падне. Телата им се докосваха леко, едвам.
- Почивката ми свърши. – каза му тя и прочисти гърло.
- Мога да уредя това, ако искаш. – повдигна любопитно вежди.
Тя поклати глава, категорично.
- Няма да е необходимо. – стисна устни.
Вече не знаеше накъде да гледа. Знаеше, че е жалко. На погледа се отвръща с поглед. Но както много пъти практиката бе доказала, при Фейт не се случваше така. Всеки път когато засечеше погледи с някого в кафе или на улицата, тренираше наглото си вторачване, но опонента винаги успяваше да спечели битката. Сега не бе по-различно. Не можеше да гледа в очите му. Не искаше, освен това се плашеше от тях. Не харесваше сиво.
- Сигурна ли си? – прошепна, доближавайки лице до нейното.
Фейт не издържа близостта и се измъкна от интимните очи на Айра. Той обърна глава към нея, когато тя се оказа зад него.
- Съжалявам, но наистина трябва да тръгвам. – усмихна се любезно, почти, с нежелание и забърза крачка към вътрешността на залата.
Айра пъхна ръце в джобовете на черните си панталони и сви рамене, вдишвайки хладния въздух.
- Срамежливо цвете. – засмя се и прехапа устна.
Впусна се в тълпата, за да се присъедини към дамата си за тази вечер.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by Butterfly on Чет Фев 02, 2012 7:12 pm





Butterfly
Ако можех да летя, никога не бих докоснала земята... дори да съм с прекършени криле...




http://place-the-butterfly.webnode.com/
avatar
Butterfly
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Earth
Мнения : 497
Дата на рег. : 18.11.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto Shippuuden, Monster, Higurashi No Naku Koro Ni, Kuroshitsuji, Elfen Lied, One Piece, Berserk, Neon Genesis Evangelion, Soul Eater, Mirai Nikki, Byousoku 5 Santimeter, Samurai Champloo

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пет Фев 24, 2012 11:50 am

С минаването на полунощ, голяма част от присъстващите се разотидоха, но все още продължаваше да има значителен брой хора. Фейт се надяваше от заминалите си и Айра да е сред тях, но докато минаваше да събере мръсните прибори го видя да шепне нещо в ухото на кокетната си дама. Бързо извърна очи от гледката, преди да е предизвикала неговите – нагли и дръзки, грешно интерпретиращи действия и думи.
- Фейт, някой трябва да обслужи гостите в задната зала. – спря я един от главните шефове в кухнята. Висок и едър, с весело лице, което сега бе плувнало в грижи. По плешивото му теме бяха избили капчици пот и той системно ги попиваше с бялата си кърпичка.
- Заета съм тук. – отговори. – Не можеш ли да пратиш някой друг?
- Съжалявам, дете, но всички сме заринати в работа. Син и Хоуп мият съдовете, баща ти готви вече от няколко часа, а тези проклети богаташи не спират да ядат. Саманта, Линдзи и Чък не смогват на всички поръчки, а останалите просто правят турове от тук, до кухнята и обратно. Олдридж ти е казал, че персонала не достига, Фейт. Моля те, няма време за преговори. – и преди да е получил възражението й, я обърна с гръб към себе си, улавяйки я за рамената и я забута към края на огромното помещение.
Буквално я блъсна зад завесите и тя с трудност запази равновесие. Огледа задименото помещение и направи недоволна физиономия. Тази зала беше по-малка. Имаше не повече от тридесет човека в нея. Музиката бе тиха и идваше от красивото момиче на арфата, застанало на мъничък подиум. Фейт се заслуша в музиката с внезапен интерес и неусетно се усмихна на нежността на пръстите на младата дама, които съвсем леко подръпваха струните. Дълги и бели, ръцете й се движиха по инструмента, красиво и изящно. Фейт въздъхна раздразнено, когато чу настоятелно свиркане, което май целеше да я повика. Въздържа се от цветущата псувня и извади тефтерчето и химикалката, която стоеше на ухото й. Лепна принудителната усмивка на лицето си.
- Какво ще обичате?

Айра и неговата дама седяха заедно, а до тях стоеше Робърт. Срещу им се намираха още трима мъже и една възрастна стилна жена, наближаваща петдесетте. Висока, леко напълняла от многото храна, която поглъщаше заради раздялата със съпруга си, облечена в тъмнозелена рокля и тъмно рус кок, се ширеше на главата й. Водеха индивидуални разговори и все още не бяха стигнали до темата, причина да се съберат на това празненство и по съвместителство – да се усамотят в този салон. И този момент обаче дойде. Робърт прочисти гърло и спечели привличането на вниманието. Всички на масата го погледнаха и моментално сложиха деловите си маски.
- Дъглас, Патрик, Ланс, Патрисия. – поздрави всеки един поотделно, официално и непринудено. – Всички знаем защо сме тук. – продължи с въздишка. – Затова предлагам да преминем към работата. – вдигна ръката си и щракна веднъж с пръсти.
Една от едрите му мускулести мутри се появи с черен куфар в ръка. Постави го внимателно на масата, отключи го и след това се отдалечи. Робърт остави бастуна който държеше в ръката си настрана и повдигна леко капака на куфара. Отвори го широко и го обърна към останалите.
- Чиста стока, направо от Андите. – усмихна се гордо. – Най-доброто за опитомяване на новите ви курви, или звезди, или както там им викате.
Четиримата поръчители се спогледаха съмнително, но в същото време доволни, като че ли.
- Назови цената. – подкани го Патрисия с плътния си монотонен глас.
- Деветстотин и петдесет хиляди.
Устите зейнаха, а очите се разшириха.
- Искаш почти сто бона, за едната кока?! – невярващо попита Патрик.
Робърт се смръщи, а Айра присви очи.
- Тази „една кока” – поде сина, жегнато. – Идва направо от мястото, където е направена. По-добра стока от тази, няма да намерите.
- Робърт, толкова пари изкарваме за няколко месеца от всичките ни момичета. – обясни Дъглас.
- Фокнър, не се интересувам от финансите на бизнеса ти. – властно изказа Робърт. – Стоката ми е най-добрата. – изгледа го внимателно . –Стоката ми винаги е най-добрата. Каза, че ти трябва нещо, с което да държиш момичетата в правия път. Разбрах, че са ти избягали няколко. – облегна се назад и положи брадичка между палеца и показалеца си. – Това не е добре.
Дъглас отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Спогледа със съдружниците си, сякаш търсеше помощ от тях.
- Можеш или да вземеш поръчката си и да ми платиш, и по-този начин ще избегнеш загубата на… хората си. – насмешливо изтърси. – Или да откажете – отново огледа всеки един поотделно. – и да ви убия още сега. – директната заплаха, бе неговия начин за измъкване на максимума. Прилагаше я бързо и без да му мисли, в резултат на което получаваше онова, за което е дошъл. - Решението лежи изцяло във вашите ръце. – Робърт опря лакти в масата. –За жалост обаче, последствията от това решение – в мои. И все пак ако това значи нещо за вас, количеството, което ви предлагам би ви излязло много скъпо на черния пазар. Правя ви услуга, вярвайте ми.
- Няма да купим този боклук. – твърдо го сряза Патрисия.
Робърт присви очи и я погледна.
- Пат, виждаш ли онзи мъж ето там. – обърна се, за да посочи същата мутра, която му донесе куфара. – Името му е Салдо. Сам си го избра, когато дойде да работи за мен. Виждаш ли, Салдо е опасно копеле. – издиша замислено, загледан в бавно предаващото се лице на Патрисия. – Ти имаше… дете, ако паметта не ме лъже?
Айра се подсмихна, когато видя смиреното свеждане на глава.
- Салдо обича деца, Пат. Ето какво, - разговорливо зададе и се приведе напред. – Не плащате и не само ще ви убия, но след това моят приятел ще отиде да прибере детето ти от къщата на родителите ти.
Патрисия вдигна глава стреснато.
- О, да! – пак се облегна назад. – Господа, разберете, че не правя бизнес без да проверя клиентите си. Ще обезчестя семействата ви и ще ви накарам да гледате, докато го правя. Но вместо да прибягваме до подобни насилствени методи, можете просто да ми платите. В замяна, разбира се, получавате най-добрата кока в страната ни.
Четиримата отново се спогледаха, тревожни и обмислящи. Всъщност нямаха какво толкова да обмислят. Въпреки че беше престъпник, Робърт се славеше с известна доза честност в света на лошите. Грешката бе тяхна. Не бяха преценили възможностите си, твърде заети да поправят щетите, които проститутките им нанасяха. Нуждаеха се от този куфар и съдържанието му, затова Дъглас се обърна към Робърт.
- Лео, донеси парите. – заповяда сухо на кльощавия си счетоводител, с кръгли очила, който се забави малко, докато отдели сумата.
Вторият черен куфар бе голям точно толкова, колкото и първия. Дъглас не сваляше поглед от Робърт, чийто очи се заеха да оглеждат истиността на парите. След няколко минути Левит затвори доволно куфара.
- Много добре. – подаде своя и другата страна нервно го пое.
Лицата им не бяха щастливи, така както ставаше обикновено при завършена сделка, а напротив – напрегнати и доближаващи се до нещастие те станаха от масата, решени да пропуснат планираната вечеря.
Робърт стана с тях.
- Господа. – кимна уважително и подаде ръката си.
С коле*ание, тримата, подред, я стиснаха.
- Патрисия. – Робърт подаде ръката си и тя я хвана с нежелание. Той галантно я целуна и я пусна.
Без повече приказки, излязоха бързо и нетърпеливо.
- Добре мина. – въздъхна Робърт, когато седна обратно на стола си.
Айра повдигна вежди.
- Винаги се хващат на номера със семейството. – отбеляза.
- Не е номер. – каза му.
Айра го погледна, неразбиращо. Робърт навлажни устни и стойката му подсказа, че ще говори нещо.
- Сине, една репутация се гради на действия. Колкото повече покажеш на дадена група хора, от която зависиш, че притежаваш власт и мощ, толкова повече те уважават. Ако кажа, че ще убия семействата им и те си помислят, че блъфирам, трябва да докажа, че съм човек, който държи на думата си. По същия начин, когато обещая добра и стойностна доставка, я давам добра и стойностна. Всичко е в изпълнението, в действието. – отпи от червеното вино. – Трябва да покажеш, че си сериозен и отговорен. Едва тогава те вземат на сериозно. В противен случай си просто поредния аматьор, който им губи времето.
Айра закима и проблясъци от логика се настаниха в главата му. Момичето до него сякаш не забелязваше, че говорят. Тя не спираше да целува Айра по врата или да разкопчава ризата му и да плъзва ръка по голите му гърди. Неговата си стоеше на кръста й и цялото му внимание бе привлечено от стареца му. Слушаше как му обяснява триковете на бизнеса и причините някои неща да се правят и някои – не. Отдавна беше запознат с работата на баща си и това не бе първия път, в който присъстваше на една от сделките му, но чак сега биваше обстойно запознат с детайлите и тактиките.
Робърт подробно му изясни какво се прави, когато се опитат да те изментят, когато не искат да плащат, когато се пазарят, дори когато ти се подиграят. Обясни му от каква важност е хората да знаят с кого си имат работа и да не забравят възможностите, с които разполага отсрещния. Тези правила важаха както за другата страна, така и за тях. Айра винаги е знаел това, но само на теория. Само от това, което бе чувал от този и онзи, но досега не бе сядал с баща си за Разговорът. При нормалните семейства, Разговорът бе важният момент, в който родителите запознаваха детето с истинската причина за появата им - истината за щъркелите, което всъщност не бе истина. А при семейство Левит, Разговорът съдържаше чисти и прости указания за мафиотския свят. Същият, който Айра щеше да поеме, след смъртта на баща си.
- Когато те стрелят… - продължаваше старият. – Стреляш и ти. Когато дори само насочат дулото към теб, не мислиш, а действаш! – вдигна показалец, все едно да подчертае думите си. – Не трябва да се страхуваш да дръпнеш спусъка, Айра. Това го прави слабият, а ти не си слаб. Ти си силен и могъщ и трябва да го знаеш и да живееш така. Да забереш няколко момичета е лесно. – беше го придърпал към себе си и двамата се бяха навели един към друг напред. – Да отстояваш достойнството си е друго. Патрисия Патерсън не е глупава, но не е достатъчно умна, за да прозре онова, което направих.
Айра доби любопитно изражение.
- Нямах представа, че детето й е при майка й. Беше просто налучкване от първия път. Логичното мислене трябва да те следва навсякъде, сине. Тя е тук, живее само с детето си. Отива да приключи сделка, не може да остави отрочето вкъщи. Къде ще го заведе? У приятелка? – заклати глава. – Едва ли, Айра. Тя е дилър, също като нас. Трафик на хора, трафик на наркотици… нищо от това няма значение. Делим една кръв и тя при всички е червена. Трябва да знаеш как да използваш предимствата си, защото всички сме застрашени от колегите си. Единственото, на което можем да разчитаме, е семейството, Айра. То е ключът към успеха и прогреса. Какво направи най-големият ти брат? Изостави ни! – презрително изплю – И какво върши сега? Продава млечни продукти и преживява на жалките си доходи. Ами Оусън? Никога не ме слуша и докъде го докара? Трябва да лежи още дванадесет месеца, задето не може да си държи пишката в гащите. – Робърт обхвана тила на Айра. – Бъди умен, момче! Слушай какво ти говори твоя старец и ще стигнеш далеч. Парите са пари за всички. Всеки иска да е богат. Някои се трудят, други – не. Ние не правим нищо по-различно. Циркулираме в света. Въртим се заедно с него и използваме дарбите му. Трудим се за парите, които печелим. Малко или много, трудим се. За чужд гръб или не, изкарваме парите си с преговори и пот. Чужди животи лежат на съвестта ми, но ако не бях ги отнел, сега нямаше да седим тук.
Айра кимаше на всяко неизказано извинение, на всяко изповедание, което Робърт правеше. Уверяваше го, че би сторил същото и че ще стори същото всеки път, когато трябва, когато се налага, когато знае, че е неизбежно и че ще помогне за развитието на семейството.
Това беше идеологията им. Семейството и всичко за него. Не беше лоша идеология, стига да не се налагаше толкова висока и често ненужна цена да се плаща. Прекрасна идея… на теория. Практиката беше нещо съвсем различно, изискващо жертви, повечето от които никак доброволни. Да се чувства добре, за сметка на нечие нещастие.

Приятелката на Айра за нощта, подвизаваща се под името Аманда, стоеше самотно на бара, изнизала се от крехката прегръдка на кавалера си, без дори той да забележи. Пиеше второто мартини и леко замяна, беше отпуснала глава в едната си шепа. Когато Фейт мина с поднос празни чаши, Аманда я хвана за ръката и я придърпа към себе си.
- Как се казваш, хлапе? – попита я.
- Ам… Фейт, госпожице. – отговори и сбърчи вежди, когато Аманда се оригна и след това изкикоти.
- Фейт, сладурано… - ощипа я по бузата. – Донеси ми още едно мартини. Сухо. Две маслини. Побързай.
Фейт, с послушно повдигнати вежди, се скри в кухнята и със същото обмислящо изражение изпълни поръчаната напитка. И без да изменя лицето си се върна при пияницата, към която трябваше да се държи като с дама.
- Заповядайте, госпожице. – подаде й мартинито.
Обърна се и понечи да си тръгне, но Аманда я хвана за лакътя и я върна обратно при себе си.
- Постой с мен, сладурано. – помоли й се и надигна чашата. – Умирам от скука. – изпухтя и се огледа вяло наоколо. – Айра каза, че ще ме чука на покрива. – върна очи към Фейт, която неловко се почеса зад тила. – Не го прави, мамка му. Продължава да си говори с глупавия старчок! – изсумтя и отпи нова глътка.
- Сигурна съм, че и до там ще стигнете. – с неудобство направи опит да я успокои и да я направи достатъчно благосклонна, за да я пусне да си иде.
- Няма! – извика рязко тя и се изсмя. Вече беше пяна. – Господи! Искам да му духам! – прехапа устната си, издаде странен звук и напъха една от маслините в устата си.
Фейт премести очи. Чувстваше се изключително неловко. Не беше „момчето на бара, с което пияните винаги можеха да си говорят”. Беше „момичето, което сервираше и което ако не се върне на работа, ще й съкратят плащането. Нейното и това на баща й”.
- Вижте, има доста време до края на вечерта. Убедена съм, че кавалерът ви ще се вразуми. А сега трябва да…
Замлъкна, когато главата на Аманда се просна на плота. Фейт отвори леко уста, несигурна и притеснена. Леко я сръга с показалец, но жената се помръдна едвам от побутването.
- Госпожице? – зададе Фейт тревожно и се огледа да види дали няма да засече „кавалера й”. – Госпожице?
- Поспи с мен, сладурано. – измънка изпод лакътя си. – Искам да се гушкам с някого.
Фейт я потупа по гърба с неловки движения.
- Ам… ей сега ще намеря твоят… придружител.
- Да, да. Намери го. Кажи му, че искам да го чукам. Ще го направиш ли заради мен? – мънкаше и Фейт едва я разбираше, но когато схвана за какво й говори разтвори очи от погнуса.
- Ама разбира се. – увери я. – Вие… стойте тук.
Търсенето, в което се спусна не трая дълго. Влезе в малкия салон, по упътване на един от гостите. Огледа залата и видя Айра и Робърт наведени един към друг, очевидно погълнати от разговора, който водеха. Приближи ги с бавни крачки и сплетени пръсти.
Прочисти деликатно гърло, когато застана пред масата им. Двамата отлепиха погледи един другимо и се взряха в нея, Робърт с въпрос, а Айра с усмивка.
- Я виж ти! – проточи щастливо. – Продължаваш да изскачаш. – стисна устни.
- Не, аз… просто… Дамата Ви е… ам… разстроена от отсъствието Ви. Помоли ме да Ви намеря и да Ви предам, че… Ами… - зачуди се как да каже думата „чука” не по този начин и не пред този човек. – Иска да се отдадете на физически удоволствия. – докато го казваше, присвиваше очите си право напред, убедена, че звучи като монахиня, каквато не беше!
След краткото съзерцаване на лицето й, Айра избухна в смях, а Робърт само се подсмихна.
- Физически удоволствия? – повтори я Айра през смях. – Божичко!
Робърт се надигна от масата и взе бастуна си.
- Салдо. – повика охраната си, с обръщане на глава. – Ще й взема такси, а ти ме почакай тук. – каза на сина си. - Имаме още да си говорим.
- Добре. – смехът му продължаваше.
Фейт върна усмивката на Робърт, докато се разминаваха и когато с Айра останаха сами, тя се обърна да си ходи. Удивена въздишка се изпусна от гърдите й, когато усети ръката му да впива пръсти в китката й и докато се освести, се намери обгърнала скута на му с крака и лице към него.
- Какво искаш? – попита остро.
Опря лакти в гърдите му все едно можеше да се избута от вкопчените му ръце зад кръста й, които я държаха близо до него.
- Каква е вероятността нещо да се случи ако ти кажа? – извъртя въпроса й.
Въпреки че не каза нищо, а и лицето й не се промени много от лекия страх, който пробиваше, въпросът в очите й бе ясен.
- Кой ще е отгоре? – усмихна се лукаво.
Фейт се размърда неспокойно в скута му с цел да се измъкне, но това само го приповдигна. Ирисите й се уголемиха, когато усети надигащата се подутина в панталоните му.
- Не се движиш в скута на човек, който иска да прави секс, мила моя. – назида я.
- Пусни ме, моля те. – равно прошепна.
- Напрягам ли те? – повдигна вежди.
- Повече от колкото съм свикнала. – съгласи се.
- Искаш ли да те отпусна?
- Благодаря, но мисля, че ще справя с неудобството си и без ваша помощ.
- Много си възпитана за роб на новото поколение. Защо това е така? Да не си девствена? – изрече последната дума, все едно беше мръсно.
Фейт премигна ядосано.
- Не, че ви влиза в работата, но не, не съм, ако това ви успокоява.
- Със сигурност ме. – приближи лице до нейното. Устните му бяха на сантиметър от нейните и по неизвестни причини тя замръзна.
Не се помести и като никога се взря в сивите му очи. Загледа се в тях с интерес и неразбирателство. Гледаше ту в лявото, ту в дясното и въпреки че още не бе докоснал устните й със своите, имаше нещо изключително интимно в начина, по който Фейт гледаше Айра. Може би защото в трите пъти, в които го бе засякла, не гледаше в очите му от неизвестен страх, а сега, осмелила се да дръпне завесата не можеше да я върне обратно на мястото й.
- Заинтригувах ли те? – усмихна се без да скъсява милиметровото разстояние, нито да го удължава.
Фейт продължи да зяпа очите му и преглътна.
- Аз…
- Ти? – подкани я да говори.
- Не съм… - объркваше мисълта си, докато гледаше сивотата.
Беше клише. Имаше чувството, че се губи в тях. Не, не губи. Виждаше нещо в сивите очи. Нещо, което я разконцентрираше. Продължаваше да търси това нещо и не осъзна, когато ръцете й се оказа свободни. Забеляза го чак когато неговите погалиха лицето й, сякаш са победили. Тогава Фейт премигна и внезапно се изправи. Политна назад, но успя да се задържи малко благодарение на себе си, малко благодарение на него.
- Добре съм. – отблъсна го и направи няколко крачки назад, след това се обърна и почти побягна.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пет Фев 24, 2012 11:51 am

Том Монгомъри затегна вратовръзката на врата си. Жена му, Линда Монгомъри, тъкмо се събуждаше и погледна мъжа си, обвивайки ръце около възглавницата си.
- Къде така рано в събота сутрин? – попита го сънено и с усмивка.
Той се обърна към нея, докато навличаше сакото си.
- Работа. – отговори кратко и седна на леглото, за да обуе обувките си.
- Какво е този път? – Линда се намести по-близо до съпруга си, придържайки завивката към тялото си.
- Някаква клиентка ме помоли да й отделя време... каза, че е имало физическо насилие, вероятно ще иска да повдига обвинение – каза й.
- Всяка събота, Томас. – с досада каза Линда и се изправи.
Взе пеньоара, който седеше на края на леглото и се загърна в него. Линда отиде до Монгомъри и го накара да се изправи.
- Само да не закъснееш за концерта на Моли. – предупреди го.
На прага на вратата се появи мъничко момиченце с кестенява коса, зелени очи и бяла кожа. Лицето й бе покрито с лунички, а усмивката, която се появи на него, предизвика трапчинките на бузките и брадичката й. В ръката си държеше флейта и цялото й изражение бе грейнало.
- Мамо, не мога да си намеря червената рокля. – измрънка малкото девойче.
Том се засмя тихо и протегна ръце към дъщеря си. Тя се затича весело към него и се метна в предложената прегръдка. Той я вдигна от земята и я целуна по бузката.
- Ще дойдеш днес, нали татко? – попита.
- Разбира се, съкровище. – увери я и я целуна още веднъж.
- Къде са ми кубинките, Линда? – чу се женски, ядосан глас.
На вратата се показа тийнейджърка, сърдита, висока, чернокоса с два зелени кичура в косата си. Веждите й бяха кафяви, а луничките, които покриваха и нейното лице, се бяха скрили зад белия грим. Носеше къса карирана пола и черен потник, а на ръцете й се вихреха гривни с почти опасни шипове.
- Каян, хиляди пъти съм ти казвала… - поде Линда сериозно. – Аз съм ти майка, спри да ме наричаш по име.
- Защо? – повдигна рамене и направи балон с дъвката в устата си. – Том го прави.
Том подбели очи с усмивка. Ежедневието, в което бе свикнал да живее много му харесваше. Сърдита дъщеря и малка музикантка. Жена, която често му се караше, но бързо забравяше. И куче, което сереше навсякъде.
- Обсъдихме го вече, миличка. – каза й. – Към родителите се обръщаме с приложените названия. Към приятелите можеш да се обръщаш както искаш.
- Тогава може ли да нарека Ребека „кучка” следващия път когато я видя? – надеждата блесна в зелените й очи.
Том се подсмихна, а Линда въздъхна.
- Каян, Ребека ти е братовчедка, затова не можеш да я наричаш „кучка”.
- Чичо Роб обижда Том понякога. – напомни, визирайки последния къмпинг, на който отиде цялата рода и чичо Роб нарече Том с няколко обидни думи под влиянието на алкохол и силата на кръвната връзка.
- Ние така си говорим, Кая. – побърза да се оправдае баща й. – Приключихме дискусията. – пусна Моли на земята и ги подкани да слизат надолу.
- Успех днес. – Линда го придърпа и го целуна.
Той й смигна.
- Ще се видим на концерта. – обеща й и заслиза по стълбите.

Санди почука на бялата врата, зад която се намираше офиса на Том Монгомъри. Изисканото място не й беше по вкуса. Твърде малко предмети и твърде много излъскани прозорци. Пухтеше, докато слушаше как човека вътре оправя някакви листове хартия и изпсува когато се спъна в нещо. Отвори вратата рязко и леко задъхано.
- Г-це Дрю. – констатира и изправи гръб. – Добре дошли. Съжалявам, че ви накарах да чакате.
- Не се притеснявайте. – усмихна се мило тя и проправи поглед в интериора.
Офисът беше сравнително голям. Стените и бюрото му бяха бели. Червен цвят имаха столовете и килима. Няколко етажерки пълни с книги заемаха белите петна до ъглите. Бяха черни.
Том я придружи до червения стол пред бялото бюро, зад което се настани удобно. Взе химикалка, включи я и придърпа папката си.
- Така. – започна делово. – Искате да повдигате обвинение срещу Айра Левит, ако съм разбрал правилно? – вдигна въпросителен поглед към нея.
Тя кимна.
- Изнасили ме. – заяви.
Том направи гримаса при свободния изказ. Сплете пръсти и я погледна съсредоточено. Когато разбра, че Левит са замесени веднага се зае да поема случая, просто защото винаги е бил твърд привърженик на закона, а повечето хора знаеха какви са Левит. Разбра също така, че става въпрос за физически тормоз, и предполагаше, че е сексуален, но малко по-рано, Том се бе загледал в досието на клиентката си.
- Г-це Дрю…
- Санди. – поправи го.
- Санди. – повтори внимателно. – Вие работите като…
- Проститутка съм, да. – прекъсна го строго. – Но когато Айра ме взе от бара беше изключително внимателен, а след това се отнесе с мен по ужасен начин.
Том сви устни, замислено.
- Санди, има ли някаква специална програма, по която… обслужвате клиентите си? – подбираше думите си. Не искаше да я засегне по някакъв начин, въпреки че тя не приличаше на жена, която може да бъде засегната с думи, най-малкото защото едва ли би ги разбрала.
- Не. – отговори веднага.
Том облиза устни и въздъхна, облягайки се назад, отчаяно.
- Г-це, проблемът на обвинението е… Няма аргументация.
Дрю отвори уста, възмутено, обидено… нещо от тази гама.
- Той ме изнасили! – почти го извика.
Том положи усилие и се вгледа в нея.
- Разкажете ми какво се случи. – предложи.
Санди се намести на стола и прочисти гърло.
- Дойде в бара, в който работя. Богатите често идват там и си взимат по някое момиче. Плаща се на час и той ме взе за цялата нощ, така че му излезе скъпо.
- Каква е тарифата ви? – попита я.
- Сто и петдесет на час.
Том повдигна вежди нависоко.
- Продължавайте.
- Потеглихме с колата му и той ме заведе у тях. Надрусахме се, след това той започна да ми говори някакви неща. Каза ми, че обича да изнасилва и че иска да изнасили мен. Помислих, че е само ефект от наркотиците, но в следващия момент той ме сграбчи и… - затвори драматично очи, а Том подбели своите, прозрял изцяло идеята на жената пред себе си.
- Гце Дрю, това което искате от мен, е да повдигна обвинение в съда срещу човек, който е купил компанията ви, в следствие на което е поискал от вас онова, което правите във вашата… професия. Не само това… - бързо продължи, когато видя, че тя отваря устата си за оправдания. – но и във ваше притежание е имало незаконни средства. – затвори папката си с един замах. – Това не е дело. – каза й, ясно. – Нямаме никаква аргументация, нямаме база за обвинението.
- Но той…
- Г-це Дрю, знаете ли колко момичета като вас, идват тук при мен или мои колеги, и искат правосъдие за човек, който не е направил нищо против определения закон.
- Казвате ми, че…
- Най-малкото ви чакат поне пет години затвор за употре*а на наркотици и незаконна проституция. Информиран съм за бара, в който работите. Стриптийз и проституция не е едно и също нещо. Правите едното като работа, а другото като страничен доход.
- Аз…
- Възхищавам се на труда, който полагате, и често да ви кажа, искам да видя Айра и цялата фамилия Левит зад решетките, но това няма как да стане, когато повдигаме обвинения срещу тях за нещо, което не са направили. Айра Левит вече беше съден за две изнасилвания, едно от които завършило с убийство. Не знам дали сте наясно, че защитата спечели.
- Не гледам новини…
- Тогава не знаете, че Айра е често съден за подобни изяви, чиста неспособност да въздържа поривите си,ако питате мен, но не можем да го съдим за това, че е поискал от вас онова, което е просто в задълженията ви. Колко пари изкарвате за една седмица, Санди? – стреляше думите си бързо, точно и ясно. Санди не спираше да мига и да търси пролука, в която да се изкаже, но такава не се появяваше.
- Четиристотин и петдесет. – отговори тихо.
- Абсолютно недостатъчно за живот, нали? – съпричастно запита.
Тя кимна надеждно, но той разби и това със следващата вълна от думи.
- В такъв случай предполагам, че се надявате на някаква сума пари от делото, което искате да заведете? – наклони глава, заслушан за отговора. След като не получи такъв продължи. – Г-це Дрю, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но е невъзможно. Един случай трябва да изкара неоспорими доказателства, каквито вие нямате. Нямаме нищо срещу… нападателя ви, затова се опасявам, че не мога да ви помогна.
Санди огледа всичко, което попаднеше пред погледа й преценяващо, с бавно помръкваща физиономия. Беше се направила на глупачка, но се успокояваше с мисълта, че не е единствената. Реално, трябваха й пари. За сметка на кого, това бе без значение. Тя беше глупава и неука. Нямаше от къде да знае, че срещу Айра не може да спечели. Той винаги излизаше… Победител.

Фейт още спеше в уютно си легълце, в уютната си стаичка, част от уютна й къщичка. Навън вече бе светло, почти обяд, но поради вчерашната натоварена вечер, благодарение на която Мейн имаха значителна сума в джоба си, Олдридж я бе оставил да поспи, а не я събуди както правеше всяка събута сутрин, повече да я подразни и по-малко, защото просто искаше компания, докато правеше обичайните съботни кексчета. Така и така, не му се наложи да чака дълго.Чу как Фейт сънено крачи към хола и изморено се просва на дивана.
- Добре ли спа, миличка? – провикна се от кухнята. Наглеждаше кексчетата и не искаше да се разсейва.
- Да. – в нова просъница отговори.
И отново заспа.
Дълбокият сън завърши с трагичен кошмар за майка й. Беше жива, усмихната и щастлива. Кадрите се въртяха в съзнанието, като записани на лоша касета. Често прескачаха и се връщаха с няколко секунди назад. На поредното засичане, очите на Фейт рязко се отвориха и тялото й инстинктивно се обърна и за миг се намери на пода. Изохка от болката, при съприкосновението с твърдата земя, но бързо се съвзе и се изправи, внимателно. Повика баща си и когато го видя да слиза с два сака, по един за всяка ръка, сбърчи вежди.
- Заминаваш ли? – попита го, гърлено. Следобедния сън никога не й се отразяваше добре.
- Да. – отвърна. – Баба ти и дядо ти се сърдят от липсата на внимание. – направи гримаса. – Ще се върна в сряда, но взимам повечко багаж, заради… - той я погледна и замлъкна смутено.
Фейт се усмихна, подигравателно.
- Надяваш се да срещнеш някоя звезда, нали? – присмя му се.
Олдридж се смръщи и остави саковете пред вратата. Отиде до дъщеря си й и подаде сгънат лист хартия.
- Това са продуктите, които искам да закупиш. – обясни й, докато го отваряше. – Не желая да се храниш с боклуци, докато стареца ти го няма. Рецептите на Боб са в долния шкаф под умивалника. Оставил съм ти пари на бюрото в стаята ти. Използвай ги разумно. – вдигна показалец. – Забавлявай се, миличка. – целуна я по челото. – И да не забравиш да отидеш на училище в понеделник и вторник, и сряда.
Тя се разсмя, а той вдигна саковете си.
- О, - спря се, когато отвори вратата. – И ако Син поиска да вдига голямо парти у нас… - стисна извинително устни. – Да не се случва, ок?
Фейт кимна и задържа вратата.
- Приятно изкарване. – пожела. – Да поздравиш баба и дядо.
- Непременно. – увери я и се пъхна в колата си. – Фейт, скъпа. – повика я и отвори прозореца на колата си. Тя се наведе към него. – На леглото си съм оставил един плик. Дяла на Чък, който трябваше да си тръгне вчера по-рано и не успя да си го получи. Ще те помоля да отидеш до ресторанта тази вечер или утре сутринта, когато ти е удобно, и да му го дадеш.
- Разбира се. – отново кимна тя и потупа покрива на колата. – Лек път. – провикна се на отминаващия автомобил.
Постоя малко, загледана напред, след това се върна в къщата.
Малко по-късно, Син и Хоуп почукаха на вратата й и тя ги покани с официален поклон. Щяха да прекарат следващите дни на свобода с нея, хем защото Фейт се страхуваше да остава сама, хем защото всеки път когато се окажеха способни да мързелуват дни наред, без родителското тяло да ги назидава, се възползваха от възможността без да питат.
- В осем вечерта не е ли време за ужаси? – попита Хоуп.
И тримата се бяха втренчили в някакъв канал, по който някакво жълто нещо подскачаше и пееше. Трябваше да е анимация, но ножа, който това малко и жълто нещо извади, промени вида на детското.
- Ето. – посочи Синемън. – Има оръжие.
- Да, но е нарисувано. – протестира Хоуп.
Фейт се засмя и се изправи. Извика въпросителните им погледи, когато навлече черното си яке.
- Какво правиш? – попита Хоуп.
- Обещах на татко да отида до ресторанта. Трябва да занеса парите на Чък. Няма да се бавя. – обеща и сложи черната си обикновена шапка. Излезе навън и се пъхна в колата си. Действително беше доста студено и тя запали, за да пусне отоплението. Придвижи се до ресторанта сравнително бързо. Когато влезе в големия топъл и уютен салон, се заогледа, в търсене. Изпусна въздуха от гърдите си, когато Чък сложи ръка на рамото й.
- Извинявай. – вдигна ръце той.
Фейт поклати глава и се усмихна.
- Какво те води насам? – попита я той и я подкани да върви с нея, докато събира чаши и чинии.
- Ами всъщност ти. – отговори и Чък се спря и я погледна с подозрителна усмивка и въпросително изражение. – Татко ме прати да ти дам чека от снощи. – обясни. – Така че, ето. – подаде му плика и сложи ръце зад гърба с очакване.
Чък извади хартията и очите му се разшириха, когато разчете цифрата.
- Това са много пари. – констатира.
- За много труд. – допълни му. – Заслужи ги. – блъсна го приятелски по ръката. – Предай на баща си поздрави от мен и Олдридж.
Чък кимна, без да сваля очи от чека, по-конкретно, цифрата на чека. Фейт излезе и навлече шапката си, затискайки я към главата си. От устата й излизаше пушек и това само потвърждаваше колко е студено. Мразеше студа.
Вървеше към колата си и оглеждайки се безцелно, съзря странна картина. Там, в алеята срещу ресторанта, лежеше мъж. Кашляше и плюеше, опитваше се да стане и се проваляше. Фейт закри долната си устна с горната и завъртя глава на всички страни. Нямаше хора наоколо. Разумът й казваше да си продължи по пътя. Този можеше да бъде всеки и вероятно си имаше причина да стои там, в мърсотията и калта. Съвестта обаче й казваше друго. Казваше й да отиде и да помогне на бедния човечец, който така безпомощно се гърчеше на студа. Както много, много често се случваше, ослани се на съвестта. Пресече улицата внимателно и с бавни и предпазливи крачки започна да приближава човека. С всяка една, чуваше все по-ясно псувните, които отдалече й се струваха като охкания. Постепенно започна да прави странната връзка между звука от гласа и човека, на когото принадлежеше. Крачката й стана по-уверена, а челото й се набразди от объркване и почуда. Вътрешно изсумтя.
Бедният човечец, не беше беден човечец. Айра Левит стоеше на замръзналия асфалт и плюеше кръв от устата си. Изглеждаше ужасно. Лицето му бе в рани, държеше за корема и продължаваше да кашля кръв. Имаше вид на човек, който всеки един момент ще изпадне в безсъзнание.
- Айра? – несигурно се наведе напред, но отговор не получи.
Той се стовари тежко на пода и очите му се затвориха.

Хоуп и Син продължаваха да гледат глупавото детско, когато Син взе дистанционното и превключи канала.
- Какво правиш? – протестира Хоуп. – Жълтият пич тъкмо щеше да убие голямата лоша лопата.
Синемън подбели очи и продължи да мести каналите.
- Омръзна ми да гледам тази простотия. – сопна му се тя. – Искам нещо страшно и опасно. – захили се.
- Ами добре тогава. – каза Хоуп.
Секунда по-късно отне дистанционното й и се качи върху нея, ръмжейки и гъделичкайки я по най-гъделичкащия начин, който знаеше. Син започна да рипа с крака и да се смее. След това нанесе няколко сериозни псувни по негов адрес и накрая, почти останала без въздух, той спря и седна обратно на мястото си, небрежен и спокоен. Синемън пресметливо седна до него и го изгледа. Нанесе своя отмъстителен удар с възглавницата, на която се бе облегнала и борбата между двамата продължи. Между смеха и подигравките, се намираше някоя и друга обидна дума, но като цяло се държаха прилично в този сблъсък.
Чуха ключ да се пъха в ключалката и се спогледаха.
- Да й направим засада? – предложи Хоуп и повдигна вежди.
Синемън пое възглавницата в ръцете си и се приведе, готова за скок.
- В мига, в който я видиш да влиза. – съгласи се.
Но пъшканията и пуфтенето ги спряха на началната права. Пак се спогледаха, този път объркани. Станаха от дивана и Хоуп взе предна позиция като защитника, предпазващ принцесата.
- Помогнете ми, по дяволите! – чуха я да казва с раздразнение.
И двамата изтичаха бързичко до нея и се стъписаха при вида. Фейт буквално влачеше Айра. Беше го хванала за едната ръка, а цялото му тяло бе на земята.
- Какво си направила? – удиви се Син.
- Аз – нищо. – отвърна тя с въздишка. – Той – нямам никаква представа.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пет Фев 24, 2012 11:52 am

- Обясни ми пак, защо му помагаме? – с неяснота запита Хоуп.
Тримата бяха седнали на масата срещу дивана и бяха втренчили поглед върху Айра, който спеше спокойно.
- Не му помагаме. – поясни Фейт – Просто… - замлъкна.
- Сладък е, когато спи. – изтърси Син.
Очакваната контра реплика от Фейт, не последва. Тя наклони глава, замислено. Ами… Да. Беше… сладък. Можеше да мине за… нормален човек по начина, по който изглеждаше в момента. Очите му стояха затворени и по тази причина онази надменност в тях, липсваше. Устните му бяха стиснати в права линия и вулгарните му думи, нямаше от къде да излизат сега. Тялото му бе отпуснато и не излъчваше този мачо вид, който имаше, когато се извиси над слабото човешко същество.
Имаше вид на спокоен млад мъж. Красив, спокоен, млад мъж. Фейт тръсна глава.
- Може би няма да е зле да го почистим? – предположи тя.
- Да, разбира се. А после можем да го събудим и да поиграем на „кой ще успее да изсмърка най-много преди да падне мъртъв”. – саркастично подметна Хоуп.
Фейт и Син се вгледаха в него с укор. Той пребели очи.
- Казвам само, че не е безопасно в къщата ти да се мотае престъпник, докато няма някой наоколо, който може да използва оръжие. – сви рамене невинно. – Като баща ти, например.
Фейт отвори уста и го перна зад тила.
- Стига глупости, Хоуп!
- Очакваш, че когато се събуди на сутринта, няма да иска да хване една от вас двете и да ви… - стисна устни.
Фейт въздъхна, а Син подбели очи. Имаше такава опасност, да. Но сега, изглеждащ толкова безпомощен и безобиден, някак не бяха в състояние да се тревожат за утре.
Фейт се скри в кухнята за няколко минути и излезе от нея с памук, спирт, лепенки и купа с вода. Изгони Хоуп от мястото му и постави медикаментите на масата.
- Добре, лягам си. – изсумтя той, пренебрежително.
Двете го погледнаха гадно.
- Съжалявам, ако смятам, че не е добре убиец и изнасилвач да спи на дивана в същата къща, в която вие двете ще си легнете след малко.
- Взимаш го твърде на сериозно. – отбеляза Син и скръсти ръце пред гърдите си.
Хоуп я стрелна с очи.
- Не, просто си падам малко реалист. – кимна иронично. – Убеден съм, че сте му много признателни, когато откриете, че се е възползвал от вас в съня ви. – изплю последните думи и се зае да изкачва стълбите.
Синемън и Фейт се спогледаха, след това дойде ред да зяпат Айра.
- Наистина не прилича на психар, когато спи. – отбеляза Фейт.
- Това, че е психар, не го прави грозен.
- Не. – с въздишка се съгласи. – Не го.
Сложи спирт върху памука и внимателно започна да почиства лицето на Айра. Толкова нежно, толкова грижовно, с едно замечтано лице, че Синемън се взря в нея удивено. Няколко секунди по-късно, тезата й бе готова и твърдо защитена.
- Харесваш го. – не го каза като предположение или въпрос. Каза го все едно бе ясно като бял ден, все едно е нещо лошо, но в същото време не толкова.
- Какво? – повдигна вежди Фейт и спря деликатните движения.
- Виждам го в очите ти… - Син посочи Айра, сякаш правеше откритие. – Начина, по който го гледаш и го докосваш. Харесваш го.
- Престани, по дяволите! – просъска нервно.
Синемън отвори уста от удивление.
- О, Господи, наистина го харесваш! – издиша въздуха под формата на смях.
- Не го харесвам. – отчетливо отговори Фейт.
- О, така ли! – изсмя се. – Тогава защо изобщо го прибра в дома си?
- Защото съм добра. – моментално отвърна.
Син поклати глава.
- Защото го харесваш.
- Добре. – Фейт хвърли памука на масата. – Красив е. И какво от това? – повдигна вежди, натрапчиво. – Това не го прави добър човек, следователно няма как да го харесвам. Освен това винаги съм добра и нежна.
- И аз винаги съм добра и нежна. – вметна Синемън, сякаш това не бе оправдание.
- О, да? – въпросително зададе Фейт, докато отново поемаше памука в ръката си.
- Така е. – защити се тя. – Аз съм добър човек.
Фейт се разсмя.
- Разбира се. И когато Били седна на мястото ти беше готова да го убиеш от проява на добрина, нали? – припомни.
Синемън направи физиономия.
- З-защитавах територия. – заекна, подкрепяйки самата себе си.
Фейт закима, потискайки смеха си и отново се зае да промива раните, този път по-грубо и бързо от предишния път.
- Не е нужно го криеш пред мен. – увери я Син.
- Нищо не крия, Синемън. – увери я на свой ред Фейт. – И слепец би признал, че е хубав. Но външния вид не е всичко.
Син се изсмя.
- Да бе. – погледна към Айра. – Трябва да признаеш, че си го бива.
Фейт пое глътка въздух без да сваля поглед от движещите се ръце.
- И отново – външния вид не е всичко.
- Щом казваш, но трябва да признаеш, че…
- Син. – прекъсна я Фейт и се загледа в нея, все едно щеше да говори на малоумник. – Уточнихме вече, че е привлекателен. Има ли някаква конкретна цел, към която се стремиш, с цялото това „насилване на признание” от моя страна?
- Не, но трябва да се съгласиш, че това е съдба. – прошепна последната дума с ентусиазъм.
Фейт подбели очи.
- Няма такова нещо. – отрече.
- И все пак, той стои тук в дома ти, когато ти толкова много го мразиш. – изтъкна.
- Не го мразя. – отвърна, с леко извисяване на тона. – Не мога да мразя човек, когото не познавам.
- Но гледаш всяка една статия за него… с омраза.
- Академичен интерес. – контрира я, подготвена и веднага. – И не е с омраза.
- Но следиш всичко за него.
- Ще ставам адвокат, Син. – напомни й. – Подготвям се.
- Но имаш негови снимки в папката си за… - сбърчи вежди. – Адвокатски неща.
- И отново се връщаме към академичния интерес. Събирам информация, има ли нещо лошо в това?
- Само когато събираш информация за красиви хора.
- Красив значи опасен.
- Значи признаваш, че е красив.
- Както вече уточнихме. – с досада въздъхна.
- Но не го харесваш? – недоверие.
- Не го харесвам. – окончателен отговор.
- Освен външността му?
- И нея не я харесвам.
- Противоречиш си.
- А ти си досадна.
- Това не променя факта, че си противоречиш.
- Просто имам различни гледни точки.
- На това му се вика лицемерие.
- На това му се вика мироглед.
- И това също е лицемерие.
Двете се погледнаха и изпаднаха в тих смях. Това беше най-добрия завършек на субективните спорове, които често водеха. След известно време Синемън обяви, че заспива и Фейт, солидарно, предложи собствената си стая.
- Ами ти? – попита я, когато стана да се протегне.
- Някой трябва да наглежда убиеца, който някой ден ще пъхна в затвора. – отвърна.
- Късмет с тежката задача. – потупа я по главата.
Фейт изчака приятелката й да се скрие от погледа й и отново се загледа в Айра по-спокойно, когато знаеше, че никой не я наблюдава. Не искаше хората, па било то и най-близките й приятели, да си мислят, че тя го харесва. Да, Айра беше изключително красив и привлекателен и това го правеше поносим, неотблъскващ. Външния вид играеше роля тук. Но той бе зъл човек, лош човек. Всеки го знаеше, включително и Фейт. Не можеше да намери нищо добро в него, нищо което да си струва. Това в никакъв случай не й пречеше да се възхищава на външността му. Какъв бе смисъла да отрича, когато бе очевидно. Толкова много жени бяха минали през ръцете му, че би било ненормално и нелогично да не признае онова, което бе така видно за очите. Причината поради която не се страхуваше да признае пред себе си чистото физическо привличане бе, че беше абсолютно и твърдо убедена, че Айра е най-долното създание, което някога е срещала. И да искаше, не можеше да се влюби в него. За разлика много други жени, които го харесваха, като секс играчка, или защото знаеха, че характера му не струва, или защото просто бяха глупави.
Разкопча първите няколко копчета на ризата му и по средата, спря. Чувстваше се неловко да го съблича и се наложи да се преглътне това. Права бе, когато си помисли, че и тялото му е ранено. Имаше няколко дълбоки драскотини по корема и гърдите му и докато Фейт се заемаше с тях, неволно започна да почиства не раната, а кожата до нея. Разсеяла се бе, загледана в атлетичното тяло.

Хобсън и Робърт стояха в кабинета на Левит и се гледаха вече няколко минути. Не знаеха къде е отишъл сина, не знаеха какво прави и това ги притесняваше по простата причина, че Айра, въпреки и удивително безотговорен и нее*ателен, се обаждаше да напсува Куба за нещо, което е направил или не е направил. Часът бе безобразно ранен или късен, зависи от гледната точка, и Айра още го нямаше. Дори не бе звъннал да каже дали ще се прибира, дали няма. Имаше практика, когато баща му е тук, да е доста стриктен и Робърт знаеше това.
- Това момче ще ме побърка от притеснение! – Робърт стана от мястото си, избутвайки стола назад.
Хобсън се усмихна леко. Отдавна бе на мнение, че на хлапето трябва да му се даде урок. Познаваше го по-добре от колкото го познаваше баща му и знаеше, че независимо от ситуацията, Айра винаги щеше да си тръгне прав. Не се тревожеше толкова, колкото стария.
- Спокойно, Робърт. Добре е. Сигурно спи в леглото на някое момиче в момента.
- Или лежи убит в някоя канавка. – сряза го Робърт и нервно започна да обхожда помещението си.
Олтър се изправи и пъхна ръце в джобовете си.
- Синът ти е корав, Роб. – увери го. – Също като баща си. Имай вяра на детето. Добре е.

Вече беше шест сутринта. Слънце още нямаше, студът навън бе по-отчетлив сега и Фейт го усети, когато излезе да прибере пощата си. Не се бе възползвала от възможността да се наспи, от известно недоверие в мъжа, все още лежащ на дивана й. Обърна му гръб и се зае да отваря пликовете един по един.
Айра усети некомфорта още преди да се е размърдал по-сериозно. Главата го болеше, тялото го болеше, всичко го болеше. Отвори очите си и премигна няколко пъти, стискайки ги здраво. Имаше чувството, че се събудил от страшна пиянска вечер, но помнеше къде стоеше снощи. За жалост остатъка му се губеше, донякъде. Погледът му попадна на жълт таван и изчанчената лампа, която стърчеше от него. Завъртя очи наоколо и видя кафявия диван, на който се намираше. Повдигна главата си и се сепна, когато видя разкопчаната си риза. Следващото, което попадна пред полезрението му, бе гърбът на момиче. Облечена в синя блуза по нея, наведена докато събираше някакви листа от пода, очертанията на закопчалката на сутиена й се виждаха. И веднага, осъзнал, че е в присъствието на момиче, се усмихна.
- Много хубаво се навеждаш. – отбеляза.
Фейт мигновено се извърна към него и падна на задните си част, когато удари сгъвката на коляното си в ръба на масата.
- Ох! – измрънка тихичко и се пребори с болката със стискане на зъби.
- Виждам, че си се отдала на удоволствия, а? – повдигна вежди и кимна подозрително към голото си тяло.
Фейт сложи длан на шапката, която не бе свалила от главата си, когато излезе да си вземе писмата. Отмести поглед, засрамена. Беше се отдала, да. Само визуално, обаче. С леки докосвания, добре!
- Трябваше да промия раните ти. – обясни се. – Някои от тях бяха доста дълбоки.
Пак избягваше сивите му очи, от страх, че ако погледне, ще забрави с кого разговаря, както стана последния път.
- Разбира се. – съгласи се и се опря на лактите си. – Не си се възползвала от мен, нали? – повдигна вежди.
Фейт разтвори очи и го погледна, изненадано.
- Не разбира се. – каза го сякаш това бе най-очевидното нещо на света.
- Знам ли? – повдигна рамене, лениво. – Аз бих. – присви очи срещу нея и се усмихна лукаво. – Особено ако събличам теб.
- Не съм те събличала! – защитнически пое Фейт и стана на крака, отбранително. – Можех да те оставя да кървиш до смърт или да влязат микроби в раните и да се инфектират. Това щеше да приведе друга насока на разговора ни, не мислиш ли?
Айра изненадано се засмя, виждайки тази така ревностна отбрана.
- Твърде много се оправдаваш за невинен човек.
Фейт скръсти гневно ръце пред гърдите си. Казваше й го вече за втори път.
- Ако не си правила нищо с мен, няма от какво да се притесняваш.
- Не се притеснявам. – отвърна тя.
Айра се изправи рязко и тя се дръпна крачка назад.
- Притесняваш се. – повтори. – Но предполагам си има причина. – зае се да закопчава ризата си. – Все пак дори и слепец може да види красотата ми, нали?
Фейт наново разтвори очите си, изненадана и леко объркана. Айра се подсмихна.
- Имам дарбата да чувам някои неща докато спя. Предимно такива, каквито бих искал да чуя, но и вероятността да изнасиля теб и приятелката ти докато спите, също не ми убягна.
Тя отвори уста да каже нещо, но от нея не излезе нищо.
- Имаш ревниво гадже.
- Хоуп не ми е гадже. – поправи го, гневно. – А приятел. – натърти. – Може би няма да е зле и да се опиташ да си намериш такъв. – повдигна рамене и нагло изви вежди. – Просто за разнообразие.
Айра скри усмивката си, а очите му се присвиха. Изглеждаше, все едно думите й му подействаха и във Фейт започна да прокражда внезапно угризение. Тя отмести яден поглед и пое дълбоко въздух.
- Това не трябваше да е греда. – изказа с нежелание и незнание защо. Може би да види, че няма отговор и плоска защита от глупави думи й напомни, че и той е човек. А тя не беше мизантроп. Не искаше да наранява чувствата никому, пък бил то и извратен убиец, в който имаше странното чувство, че вижда човещина.
- Не се тревожи. – каза й. Гласът му сега бе сериозен. – Рядко нещо може да ме пробие. – замлъкна, взрян в нея за почти минута. – Все още не си успяла, но ако се навърташ повече може и да успееш. – продължаваше да е сериозен, но ъгълчетата на устните му се извиха в циничната усмивка.
Пак забравила за причината, поради която трябва да отмести поглед, Фейт отново започна да води надпреварата на очния контакт. И двамата се гледаха. Никой не помръдваше.
- Звучи естествено, знаеш ли? – поде неясно той.
Фейт сбърчи вежди.
- Кое?
- Името ми. Когато излиза от твоята уста, придобива съвсем различно звучене. – сподели й.
Тя премигна, онемяла от… комплимента? Звучеше като комплимент. Очите му я гледаха почти… нежно и като че ли усмивката му сега бе… мила! Все едно й споделяше тайна, която не може да каже на друг.
- Но така и не разбрах твоето. – добави.
Фейт зашари по лицето му, търсейки някакъв намек, че вероятно й се подиграва или има замисъл във внезапната промяна в говора и изражението му.
- Фейт. – каза накрая.
Айра наклони глава, замислено.
- Фейт. – повтори и кимна. – Хубаво име. Крие ли се нещо зад него?
Тя разбра какво я пита, но да му разказва за мъртвата си майка, благодарение на която баща й я кръсти така, не й се струваше съвсем правилно. Особено пред Левит.
- Ами зад твоето? – върна му въпроса.
- Не. – отговори небрежно. – Мисля, че просто свършиха останалите идеи, след като съм последно дете.
Фейт се разсмя на коментара, истински и рязко. Това накара и Айра да се усмихне. Тя прочисти гърло, за да спре неподходящия порив и след малко пожъна успех. Обърна глава назад, когато чу настървените стъпки по стълбите. Видя Хоуп и стисна устни, молейки се да не изтърси нещо обидно или тъпо. Той застана до Фейт и сложи ръце на кръста, зяпайки въпросително към Айра.
- Мога ли да ти помогна с нещо? – попита Айра и повдигна рамене.
Хоуп се смръщи.
- Да. Да се разкараш от тук, горе-долу обобщава молбата ми. – хапливо каза.
Фейт се притесни.
- Хоуп, едва ли е добра идея да… - поде, разтревожена за бъдещия комфорт на приятеля си, след дързостта да говори така свободно пред лош човек.
- Да, със сигурност не е добра идея да… – подметна Айра, предупредително.
- Какво сега? – изсмя се Хоуп. – Ще пратиш убийци по нас, защото те гоним от къщата ни?
- Не. – отговори Айра и пристъпи към Хоуп. – Всъщност си мислех да пратя убийци по теб, а нея да изнасиля и да оправдая тревогите ти.
Фейт моментално доби онази позната вбесена физиономия с примес от разочарование. Да има нещо човешко в него?! Глупости! Проклето богато престъпно копеленце, което нямаше никакви задръжки и скрупули. Нещастник!
- Мисля, че е време да си тръгваш. – равно каза тя и изблъска и себе си, и Хоуп от пътя му.
Айра я погледна със сивите си и, в момента, непроницаеми очи.
- А мога да остана и да се събличаме със зъби цял ден. – отвърна.
Фейт остана с равно лице.
- Тръгвай си. – посочи вратата.
- Да не би да те стреснах? – предположи той с подигравка.
Хоуп застана пред нея и избута Айра назад.
- Каза ти да се махаш. – настоя.
Айра присви очите и стисна челюст. Изниза се от къщата, вървейки слепешката назад и, учудващо, не се спъна в нищо и стигна невредим до врата с бавните си, премерени стъпки.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by s.m.i.l.e.p.e.s.t on Чет Мар 22, 2012 5:53 pm




Boy you can say anything you wanna
I don't give a shh, no one else can have ya
I want u back
I want u back
Wa-want you, want you back
I broke it off thinking you'd be cryin'
Now I feel like shh looking at you flyin'
I want u back
I want u back
Wa-want u, want u back
avatar
s.m.i.l.e.p.e.s.t
Член на суб група
Член на суб група

Female
От : София ... ;()
Рожден ден : 27.12.1998
Години : 18
Мнения : 1517
Дата на рег. : 30.11.2011

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama и други...

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Нед Дек 29, 2013 11:26 pm

В мига, в който Айра се скри от погледите им, Фейт погледна Хоуп накриво.
-Луд ли си, по дяволите?! – изсъска му.
Хоуп върна разсеян поглед към нея.
-Да се изхвърляш пред Айра Левит е много умно, Хоуп! – назидателно започна. – Далеч по-добре е да го направиш на свой враг, вместо да го прибереш от улицата и от чиста съвест да те остави да живееш.
-Затова ли го прибра? – повдигна вежди Хоуп. – За да не се налага да се тревожиш от силата му?
-Естествено, че не. – отговори веднага. – Но реакцията ти беше неоправдана.
-Той те заплаши! – разпери ръце. – Каза, че ще те изнасили, а ти държиш сметка на мен?
-Да, това беше след като го блъсна и се направи на големия мъжкар. – отвърна.
Хоуп дръпна глава назад и премигна, обидено.
-Значи така. Гоня психар от дома ти и в замяна получавам шут в гъза. – обобщи по собствените си интерпретации.
-Не. – Фейт свали шапката си и я хвърли на масата. – Гониш психар от дома ми и в замяна всички получаваме червен картон.
Хоуп присви очи.
-Защо толкова се плашиш от него? – попита я недоумяващо.
Тя прехапа долна устна и отмести очи от любопитството на неговите. Добър въпрос, който имаше логичен отговор.
-Това, че е опасен не е ли достатъчна причина?
-Не и когато виждам колко много се напрягаш. Направил ли ти е нещо?
Фейт изсумтя и го подмина.
-За бога, не! – отговори.
-Тогава? – обърна се към нея, по-конкретно към гърба й.
Тя поклати глава и облиза устни. Не беше казала нито на него, нито на Синемън, двата пъти, в които го бе засичала, втория от които завърши с опитите му за опипване. Погледнато под друг ъгъл, това не би трябвало да плаши момиче, достатъчно голямо и до някаква степен опитно в тази област. Но да привлича окото на Айра, само защото на него му е скучно, си беше един билет до „земята на земята, на която не искаш да бъдеш”. Страхуваше се от него, искрено и обосновано. Не го искаше до себе си по никакъв начин, а Хоуп току-що уреди точно обратното. А може би не. Ако добрият син реши, че не му се занимава щеше да бъде най-добре. Но всичките проучвания, които бе събирала за фамилията му, а и него по съвместителство, показваха желанието му за мощ. Предполагаше, че това включва смачкване на всеки, който му се опре, колкото и незначителен да е бил сблъсъкът.
-Къде отиде наркомана?
Синемън накара двете угрижени глави да се обърнат към нея.
-Тръгна си. – каза й Фейт и пъхна ръце в джобовете на дънките си.
Син повдигна вежди.
-Ранобудник. – отбеляза.
Фейт се усмихна вяло на коментара й, а Хоуп продължаваше да стои сърдит.
-Добре, плюйте. – въздъхна тя и се облегна на стената под стълбите.
Фейт погледна Хоуп, но той си зяпаше напред намусено. Постояха в мълчание още една минута, след това Хоуп демонстративно си забра якето и излезе пред въпросителния поглед на Син и сведения на Фейт.

Айра изтърпя конското от баща си, след това трябваше да изслуша и това на Хобсън. Умен, но невнимателен, могъщ, но безотговорен. Това обобщаваше думите на Робърт, в общи линии, който свеждаше монолога до перфектността на сина си, но нуждата от малко повече внимание. А тези на Олтър съдържаха повече от „непрокопсаник” до „глупав богаташ, който трябва да се научи да цени и уважава другите и да спре да разчита изцяло на парите”.
През цялото време на караниците, адресирани към Айра, той просто зяпаше напред в една посока и само от време на време отместваше отегчено поглед и търсеше някакво забавление в скучния интериор на кабинета на адвоката. Сега стоеше сам, излегнат на стола, както всеки път, когато се подготвяше за дългите разправии и пуфтеше с устни. Пръстите му започнаха да барабанят по облегалките на стола и погледът му отново започна да блуждае в изблик на отегчение. Надигна се тежко, когато Куба развика името му.
-Какво има, по дяволите! – изруга, докато приближаваше, но Куба продължаваше да го вика.
-Внимавай с езика, Айра. – предупреди го Хобсън с вдигнат показалец.
След това го въведе почти грубо в хола, където чакаше мъж. Висок, абсолютно нормална фигура, може би съвсем леко едра, светли коса и очи – кестеняво и зелено. По лицето му имаше детински лунички и ако не беше строгия сив костюм, вероятно щеше да бъде сбъркан за седемнадесетгодишен.
-Айра, това е Том Монгомъри. – представи Куба.
Айра изгледа мъжа недоверчиво от главата до петите.
-Какво искаш? – попита недружелюбно и не пое предложената ръка.
Том свали ръка си и я пъхна в джоба си.
-Казвам се Том Монгомъри и съм адвокат. – обясни. – Тук съм, защото искам да поговоря с вас.
-Да, не съм си мислел, че си тук, защото искаш да печем курабийки.
-Айра! – смъмри го Куба.
Том се смръщи.
-Всъщност става въпрос за една ваша позната. – продължи той, несмутимо. – Мисля, че ще проявите интерес.
-Ммм. – подсмихна се той и седна на креслото до дивана. – Интригувай ме.
-Санди Дрю. – Том също седна. – Дойде при мен вчера с неправдоподобна, но изкушаваща история. Твърди, че сте я изнасилили.
Айра повдигна вежди, а Куба затвори очи продължително и ядно.
-Санди е стриптийзьорка и… - поде Айра, но Том го прекъсна.
-Наясно съм със занаята на г-ца Дрю.
Младия Левит се изсмя при елегантното „г-ца” преди Дрю.
-Няма от какво да се безпокоите – побърза да изясни Монгомъри. – Обвинения не може да има по простата причина, че потенциалната ми клиентка няма никакви нагледни доказателства.
-И след като никой няма да ме съди, защо, мамка му, сте в дома ми?
-Маниерите, момче. – напомни остро Куба.
-Исках да говоря лично с вас. Подозирах евентуалната възможност Санди да ме е потърсила, за да изкара пари от делото, което би могла да заведе срещу вас. Тя не изглежда особено умна, но пък за сметка на това достатъчно прозорлива. Очевидно е наясно, че човек с вашата… репутация, лесно може да се появи в съда и да се раздели с известна сума пари.
-Няма да дам нищо на тази кучка! – твърдо каза Айра.
Том стисна устни.
-Нищо не очаквам от вас. – увери го. – Както казах, тук съм само за да поговорим.
-Слушай. – Айра подпря ръце на коленете си. – Нищо не съм й направил. Взех я от бара, заведох я тук, надрусахме се, правихме секс. – изреди на пръсти. – Това е.
-Тя спомена за заплахи, които се отправили към нея. Твърди, че сте й казали, че искате да я изнасилите.
Той повдигна рамене.
-Много неща казвам, докато правя неща на някое момиче. – цинично подхвърли. – Особено ако съм друсан предварително. Не мога да разбера за какво е този разговор.
Монгомъри вдигна ръце.
-Просто исках да съм сигурен в подозренията си. Г-ца Дрю не беше особено убедителна, но все пак всички знаем, че вие сте способен на доста.
Айра изсумтя и се облегна назад.
-Това не доказва нищо.
-Факт е, че едно от изнасилванията завърши със смъртта на едно младо и невинно момиче.
-Такива ги обичам. – присви лукаво очи Левит.
На Том му се пригади от думите. Преглътна и звукът се чу.
-Не те ли тревожи, че погубваш жените, чисто физически? – жегнато го попита.
-Не съм виновен, че природата ги е създала по-слаби.
-И не се притесняваш от болката, която си причинил на семейството на убитата? – една вена на челото му отскочи.
-Не съм я убил. – незаинтересовано защити.
-Това е лъжа! – извика Том извън себе си. – Всички знаят, че ти си изнасилвач и убиец.
-И ето ме тук. – разпери ръце и се изсмя. – Седя си в големия уютен дом и чакам новата жертва.
-Ти си безсърдечен и жесток. – извика Том.
-А ти си глупак и авантюрист.
Разговорът се водеше бързо. Още преди единия да е приключил, започваше другия.
-Братче, дори не те познавам и мога да кажа. - очите му светеха. – Идваш тук, в моята собствена къща и ме съдиш за неща, за които вече бях съден. Опитваш се да ми внушиш някакво чувство на вина и сигурно след малко ще искаш да изкупя греховете си!
-Как се гледаш сутрин в огледалото?! – изплю Монгомъри.
-С удоволствие и кеф. – отвърна моментално Айра.
-Достатъчно! – викна Куба и двамата погледнаха към него.
Единият – развеселен, другият – наежен.
-Г-н Монгомъри, съжалявам, че трябваше да си загубите времето. – възпитано и деликатно го изгони. – Може би ще можем да поговорим насаме, само двамата, някой друг път? – предположи, най-малкото, за да смекчи обстоятелствата.
Том преглътна още веднъж и с мъка остави някакво безизразно изражение на лицето си. Пред него стоеше малкия пикльо, години по-незрял и млад от адвоката Монгомъри, и гледаше невъзмутимо с пламъчета в очите. Сега Том бе абсолютно сигурен, че този човек е болен. Нямаше нужда да дава пари, за да не влезе в затвора. Спокойно могат да го обявят за невменяем и нуждаещ се от психиатрична помощ и проблемът щеше да се реши от само себе си. Тръгна си от отвратителния, богаташко обзаведен дом бързо, почти нетърпеливо и без да каже нещо на отправената покана. И все пак, точно в този момент, въпреки силно озлобен към Левит, успяваше да отсее неоспоримия факт, че Куба беше единствения нормален, честен и струващ човек, попаднал в грешната линия на работа.

Фейт подреждаше столовете в ресторанта, където баща й бе главен готвач. Работата често пречеше на ученето и ученето често пречеше на работата. Фейт вече не знаеше кое е по-важно, а и нямаше особено голямо значение, кое бе. Едното й носеше повече пари, за да може да си позволи всички глезотии, които и без това не бяха много, а другото – знание и възможности да учи след гимназията, нещо, за което безумно много мечтаеше, но с всеки изминал ден разбираше, че има вероятност финансите да не стигнат за тази работа. Категорично не искаше Олдридж да дава от парите си за „черни дни”. Искаше да спести необходимото сама, така както винаги правеше. Сега нямаше да е изключение… освен ако, разбира се, много не се наложеше, както очертаваше прогнозата. Но иначе сама. Да, абсолютно сама.
Обърна се да постави поредния стол, върху предния пореден. Опитът й да го повдигне достатъчно нагоре, че да го пъхне при останалите се провали от всякъде. Загуби равновесие някъде между вдигането и задържано. Стола политна назад и щеше да се строполи и вероятно остане с някоя вреда, ако не бе подхванат. Ръцете на Фейт се стрелнаха напред и увиснаха във въздуха, когато осъзнаха ненуждата си. Виновно стисна устни и извинителната физиономия си личеше ясно.
Думите „Благодаря, Чък” или „Извинявай, Сам, мерси”, щяха да изскочат от устата й, още преди да се бе обърнала, но си останаха в гърлото й, когато видя, че спасителя на стола не е човек, когото познава.
Косата му беше тъмно руса, очите му бяха ярко сини, беше висок, привлекателен и слаб. Бе обърнал глава на една страна и синевата на очите му оглеждаха критично помещението. Остави стола на земята и подпря лакти на него, продължавайки да се оглежда.
-Хей, красавице. – разсеяно се обърна към Фейт без лукав и порочен поглед. Просто обръщение така, все едно използваше тази дума за всяко момиче. – Да си виждала една пияница, лежаща на улицата срещу малкото ти ресторантче?
Фейт сбърчи вежди и забрави геройската постъпка.
-Не мисля. – отвърна ниско.
Очите му я фокусираха. Огледа я, колкото просто да я огледа и се върна на лицето й.
-Би ли се напънала, ако нямаш нищо против? – помоли любезно, но й се стори, че зад привидното показано възпитание се крие някаква заплашителна нотка. – Приятел ми е. Вчера ми се обади да го прибера.
-Тогава защо идваш чак днес вечерта?
Вгледа се в нея и устните му леко се разтвориха в някаква подигравателна гримаса.
-Ядох сливи. – отговори.
И ето го пак това напрягане, познато и усещано. Схвана истинското значение на думите му и „пригади й се” не беше точното обяснение, но се доближаваше.
-Сигурно вече си е у дома. – предположи с намек да смени посоката на разговора. Скръсти ръце, което в книгите за езика на тялото, означаваше неудобство, опит за прикритие, неловкост, лесна смутимост. Това последното не важеше за Фейт.
Непознатия отново започна да зяпа в различни посоки.
-Не е. – отвърна той със задъхване. – Потърсих го вече.
-Сигурно е отишъл да… - замлъкна за няколко мига и погледна мъжа. – Яде сливи.
Той присви очи.
-Познаваш ли го?
-Кой не го? – повдигна рамене. – Всички вестници пишат за него, човекът е новина почти всяка седмица.
-Вярваш на това, което казват за него?
-Има ли нещо друго? – попита го с любопитство.
Непознатия също сви широките си рамене и извади кутия цигари от джоба си. Пъхна една цигара между устните си и я запали. Издиша дима бавно и продължително, след което започна да размахва клечката, докато не я изгаси.
-Винаги има нещо друго. – тайнствено отвърна.
Фейт потисна усмивката си и пристъпи от крак с все пак леко извиване на ъгълчетата.
-Например?
-Ако ти кажа бих развалил ефекта на опознаването, но и да не бе така не съм тук, за да си говоря за проклетия наркоман. Знаеш ли къде е?
Фейт пусна ръце до тялото си и поклати глава.
-Рано сутринта си замина. – каза и предизвика любопитния му син поглед. – Не знам къде е отишъл.
-Значи все пак не лежи убит в някоя нива насред нищото? – въпреки сарказма, облекчението в гласа му се усещаше.
-Не. – увери го. „Дори и да беше едва ли би било особена загуба за някого” – добави наум.
-И това ако не е добра новина. – захили се и изгаси до половина изпушената си цигара в подметката на обувките си. – Ще се погрижиш ли, ако обичаш? – подаде й фаса и тя го пое с кисела физиономия. – Благодаря за информацията, красавице. – подхвърли през рамо. – Ще предам поздрави на Айра.
Фейт отвори уста да възрази, но вратата се хлопна зад гърба на мъжа. Тя изстена и ръцете й тупнаха на масата. Бързо привърши с работата си за деня и също толкова бързо се прибра в дома си, където нито Син, нито Хоуп я чакаха с разтворени обятия или възглавници готови за борба, или дори хокане защо няма шоколад, който всъщност се намираше в дъното на шкафа.
Остави раницата си на пода до вратата и се намуси на празната къща. За нея не важаха думите „сам, но не и самотен”. Чувстваше се самотна всеки път, когато се озовеше сама, а за едно дете това не би трябвало да е проблем. Също така едно дете би трябвало да може да оправя безсмислените спорове с приятелите си бързо и лесно, но ето, факт, с Хоуп цял ден не се бяха чували и той продължаваше да се сърди заради незначителното сдърпване. Явно взимаше нещата твърде на сериозно, така както Фейт взимаше на сериозно Айра. Може би даже твърде сериозно.
Телефонът иззвъня и Фейт моментално се втурна към него, събаряйки голямата нощна лампа до дивана.
-Ало? – вдигна, ставайки от пода, на който бе паднала в опити да завземе лошата слушалка.
-Миличка, здрасти. – поздрави я Олдридж весело.
Фейт веднага се смръщи.
-Не чувам тийнейджъри да крещят нито силна музика, така че предполагам че няма голям купон, който вилнее от два дена.
-Не и в тази къща, татко. – съгласи се тя.
-Как си, съкровище? Баба и дядо те поздравяват.
-Благодаря. Как изкарвате? Срещна ли някоя холивудска особа? – пошегува се.
-Мисля, че видях Натали Портман пред Макдоналдс. – сподели й.
Фейт се засмя и седна на дивана. Разговорът продължи в догадките на Олдридж за тази и онази актриса. Не бе наясно със света на киното. Никога не е бил, но един негов приятел му бе показал снимка на Наоми Кембъл на гръцки остров и Олдридж от тогава мечтаеше да се похвали с нещо подобно. След няколко минути на телефона, Фейт успя да убеди баща си, че всичко е наред, въпреки унилия тон, който не успя да прикрие съвсем. Откъсна се от дивана, оставяйки слушалката и се изкачи стълбите с бавна походка. Изкъпа се, изсуши се, облече сиво-розовата си пижама и отново слезе, за да се настани удобно на дивана. Седна по турски, взе дистанционното в ръка и се зазяпа във входната врата с надежда.

Русата й коса бе сплетена на плитка. Ясно бе, че не е естествено руса. Веждите й имаха цвят на кестен, някогашната й коса също. Двете й ръце, слаби, но силни, стояха на облегалките на розовото кресло. Устните, намазани с много бляскав брукат, бяха сгърчени в унижена гримаса. Едното, от двете й прекрасни бадемови очи, бе насинено. По дългите й, стройни крака, имаше няколко синки, а на корема й се ширеше бинт. Оголен нарочно, за да не предизвиква излишна болка, той се повдигаше едвам-едвам и сега розовата блуза с гол кръст, за която всички възрастни я хокаха (живееше в старчески квартал, който уж се пишеше спокоен) имаше точното приложени и оправдание да я разголва.
На вратата й се почука и тя мигновено стана, но на прага се поколе*а.
-Кой е? – попита с тънко гласче.
-Аз съм. Отваряй. – заповяда Айра от другата страна.
Русокосата веднага завъртя дръжката й на лицето й се изписа облекчение в мига, в който зърна Айра. Той изглеждаше изненадан. Огледа я неразбиращо, а лицето му започна да се изкривява в гневна гримаса.
-Къде е той? – гневно изръмжа и влезе без покана.
Очите му регистрираха всеки детайл от апартамента. Дивана, стола, масата, евтиния телевизор, етажерката с точно една книга на нея, уредбата, в която имаше десет диска, само с френски рап.
-Няма го. – жената затвори вратата и пристъпи напред. – Отиде си.
Айра се обърна към нея и застана неподвижен с неразгадаема маска на лицето си.
-Какво стана?
-Не знам. – отвърна искрено. – Каза, че иска да поговорим. Каза, че няма да ме нарани. – няколко сълзи се търкулнаха по бузите й. – Изнасили ме, преби ме и след това си тръгна. – подсмъркна. – Виждал ли си такова нещо, Айра? – засмя се горчиво. – Изнасилена проститутка. И ако това не е заглавие за пресата.
Той бързо се придвижи към нея и я прегърна силно.
-Спокойно, Тамара. – зашепна и потърка гърба й. – Всичко е наред.
-Не е, Айра. – проплака тя. – Върнал се е заради мен, нали? Трябваше да се покрие, така му бяхте казали! Защо е тук?
Не й отговори. Подпрял брадичка на главата й, притиснал я силно до себе си, ръката му утешително минаваше по гърба й, а очите му се бяха концентрирали върху една точка на стената, присвити и обмислящи, ядосани.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Дек 30, 2013 11:24 pm

Айра вървеше бързо, хванал под ръка Тамара. Хората срещу него се разпръскваха на страни, виждайки ярост в очите на познатото лице. Влезе в официалния кабинет на Хобсън, където рядко идваха хора, които не са престъпили закона.
Куба се изправи, когато врата хлопна с трясък. Пред него стоеше клиент, който обърна глава към новодошлия, но не стана.
-Какво правиш тук, Айра? Зает съм.
Айра поклати глава.
-Трябва да поговорим. Веднага!
Куба наклони глава и присви очи. Погледна стоящия и след това пак Левит.
-Не може ли да почака? – съсна той. – Имам работа в момента.
-Не може. – сряза го. – Моля те, Олтър. – вгледа се настоятелно, с молба.
Това като че ли го размекна. Хобсън се поколе*а, прехапа устна.
-Г-н Баковски, дали ще ви е удобно да дойдете утре по това време? – любезно помоли.
Баковски се намръщи, недоволен, но явно наясно с възможностите на адвоката, защото кимна и се изправи. Стиснаха си ръцете – черно и бяло – и големият едър мъжага напусна помещението. Куба се обърна към двойката и ги подкани да седнат.
-Какво става? – настани се удобно на големия черен стол.
-Оусън е тук. – просто отвърна Айра.
Куба повдигна една вежда.
-Оусън е в Европа.
-Оусън е тук! – подкрепи Тамара. – Дойде при мен снощи. Както сам виждаш, насиненото око не е от усилено гримиране.
Хобсън се вгледа в нея.
-Върнал се е по-рано, което драстично усложнява положението. – каза Айра.
-Баща ти знае ли? – попита.
Айра повдигна рамене. Олтър сведе очи към папките на бюрото си, замислен и угрижен. Оусън не беше в затвора. Никога не е бил там, предимно заради многото затворници, които го мразят от дъното на душата, бидейки жертва на клевета, за да може средния Левит да се измъква от неприятности. Затова Робърт Старши уреди въпроса с прост двойник, който не беше случаен. С първия братовчед на Оусън, ( Оусън, който имаше друга майка - както всеки един от останалите двама братя) имаха поразителна прилика. Срещу доста солидна сума, Чарли Хав ( братовчеда) се нави да прекара две години в затвора, които и без това не му се струваха много. Той често се навърташе зад решетките за това и онова престъпление и със сигурност нямаше да излежи присъдата на роднината си само от добри чувства, каквито всъщност нямаше. Чарли и Оусън се мразеха, затова можете да си представите за колко много пари трябва да е ставало дума. Три милиона може да са много или малко, зависи от гледната точка, но на Чарли му се струваха идеално.
Оусън бе прекарал последната година в Европа, където той и неговото семейство не бяха така известни. Явно скуката е това, което го е принудило да се върне и да прави поразии, колкото да е интересно. Проблемът бе, че поразиите докараха Робърт до състоянието, в което бе сега.
Айра, Тамара и Хобсън стояха наредени в редица, гледащи с разтворени очи как Робърт трошеше всичко, което попаднеше в ръцете му. Псуваше, хвърляше неща, застреля един от персонала си след това намушка една от слугините си. Лицето му бе червено, вените на врата и челото му пулсираха, поемаше си въздух на пресекулки и изглеждаш изплашен.
-Този глупак! – крещеше той и метна една фигура слон, която бившата му жена му бе подарила от едно пътуване до Индия. – Ще вкара всички ни в затвора! – дойде ред на тигъра от починалата му майка. – Как смее да се връща?!
Погледна Хобсън с изцъклени очи.
-Намери го, Куба! – заповяда остро и бързо. – Намери го и ми го доведи! Ще пребия това момче със собствения си колан!
Той кимна с готовност. От тримата братя, Оусън беше най-гадния. Робърт младши беше честен и благодарение на това води нормален живот със семейство, а баща му го презира. Айра не беше добър човек, но в него имаше нещо нормално. Някъде дълбоко, но Куба не губеше надежда. Но Оусън… Той беше просто жесток, измамник и неблагодарник. Да се върне преди официалния ден, в който това би трябвало да стане, можеше да доведе до сериозни последици.

Хоуп седеше в стаята си и мяташе мъничката баскетболна топка, в мъничкото си кошче, окачено на вратата. За пети път вече пропускаше и му оставаха още три топки, за да усъвършенства мятането си. На вратата му се почука и когато позволението за влизане не дойде, се отвори. Топката удари Фейт по челото и тя замръзна за няколко секунди.
-Леле. – усмихна се. – И това ако не е за „Здравей”. – опита се да започне леко, за да мине леко, но той не оцени старанието. – Може ли да вляза? – попита.
Хоуп повдигна рамене.
-Ако ти откажа ще си тръгнеш ли?
-Едва ли. – отговори бързо.
Изцъка с език и замята следващата топка в ръката си. Фейт влезе и затвори плътно вратата, като подпря гръб на нея. Взираше се в него, а той продължаваше да си играе с топката.
-Какво правиш? – попита го. Мълчанието я дразнеше почти толкова, колкото и факта, че приятелят й я игнорира така видно.
-Изобретявам нов вид устройство, с което да различаваме истинските сребърни лъжици. – отвърна, все още взрян в играчката си.
Фейт подбели очи и се отблъсна от вратата. Премести краката му на пода, грубо, и седна до него. Хоуп раздразнено се изправи до седнало положение и се отдръпна няколко сантиметра.
-Добре, съжалявам. – въздъхна тя. – Не трябваше да ти говоря по този начин и не трябваше да те нападам, след като ме защити. Обещавам, че повече няма да правя така. – издекламира.
Хоуп продължи да върти оранжевия кръг в ръцете, опрял лакти в колената си. Замислено, без да отделя поглед, попита:
-Обясни ми защо се страхуваш толкова от него?
-Освен по очевидните причини ли? – повдигна вежди.
Очите му я стрелнаха. Фейт отмести поглед и отвори уста.
-Не искам да бъда на ничий мерник. – започна тихо. – Не харесвам този тип, не желая да имам нищо общо с него. Не ме плаши просто той, като човекът такъв, какъвто е. Повече ме притеснява присъствието му около мен.
-Често ли го засичаш?
-Не. Но когато се случи се чувствам зле.
Мълчанието се проточи. Двамата се зазяпаха в различни точки на стаята.
Решен, че по-добро обяснение няма да получи и че вероятно наистина това е причината и да задълбочава би било параноично и не негов стил, след няколко Хоу попита:
-Гладна ли си?
-Умирам от глад. – веднага отговори. Станаха и той задържа вратата, докато дамата мине.
…По-късно следобеда, Фейт вървеше по улицата с две големи правни книги пред гърдите си. Извиваше глава наляво и надясно, нещо се бе схванала, и стъпките й бяха бавни и мързеливи. Мислеше си как един ден ще стане адвокат, ще праща убийци зад решетките и ще раздава справедливост по линиите на закона. Мечтаеше за деня, в който ще спечели първото си дело. Да види как очите на престъпника се уголемяват, разбрали загубата. Как лошия адвокат ще опре чело в шепата със засрамено изражение, повече заради репутацията си, от колкото за неуспеха над клиента си. Нейния ъгъл ще въздъхва облекчено и ще се прегръща с всеки съсед. И нямаше да се превърне в онези адвокати, които пращат невинни хора в пандиза, само за да запазят смешното си име. Не! Фейт щеше да бъде почтена, добра и силна. Щеше да бъде герой. И нямаше да прави добро за да се слави, а защото така считаше, че е редно, защото така искаше, защото така бе устроена… и защото от малка винаги бе искала да бъде герой. Като онези с розовите наметала и телефоните, от които викат някакъв динозавър-робот.
Засмя се. Крачката й бавно започна да замира, когато очите й попаднаха на позната тъмно руса глава и структура на тялото. Падаше си малко с дедуктивна мисъл, затова успяваше да направи връзката или разликата по-бързо от повечето хора. Някои го наричаха прозорливост, но Фейт държеше да се знае, че просто я бива в дедукцията… което не бе винаги така, но тя се придържаше към „повечето случаи”.
Русата глава вървеше по другия тротоар бързо и нетърпеливо. Почти потичваше и накрая се скри зад следващия ъгъл. Фейт присви очи и се огледа. Подвоуми се малко, малко, след това нездравото й любопитство надделя над сензорите й за потенциална опасност. Пресече на бегом и се затича към ъгъла. Там спря и подаде колебливо глава. Виждаше гърба на Русата глава, отдалечаващ се скоростно. Тя отново се огледа и с подсвиркване, което не бе най-доброто прикритие, се скри зад голямата сграда и започна да върви на доста метра зад Русата глава.
След известен брой преки, Фейт започна да губи представа за местоположението си. На няколко пъти извръщаше глава, за да види от къде е минала. Надяваше се инстинктите на Шерлок Холмс да пробият и при нея. Не й беше нужно да гледа, за да вижда.
Когато видя как Русата глава отваря голяма желязна врата, в ъгъла на малка и гадна улица, като онази пред ресторанта, се спря. Издаде врат, все едно можеше да види отвъд вратата. След това се затича към нея. Хвана огромната дръжка и дръпна тежкия метал. Вратата се отваряше с плъзгане. Мина поне една минута, докато успя да се справи с нея. След това претърси помещението с очи. Притисна книгите до гърдите си. Студенината на помещението я лъхна и накара косъмчетата й да настръхнат. Сивото й палто не я пазеше, както обеща магазинерката. Беше си с ботушите на малък ток и се наложи да ходи внимателно, за да не трака. Насочи се към леко притворената врата, занемарена в едната стена на голямото място, което Фейт се сещаше да определи само като гараж. Надникна вътре със стиснати устни.
Голямата маймуна, Робърт Левит, Айра Левит, Хобсън Олтър и Русата глава се бяха настанили в различни краища на малката стая, наобиколили измъчено, завързано за стол, човешко тяло. Фейт разтвори очите си широко, когато разпозна лицето на Оусън Левит. Колкото и измъчена да бе физиономията му, на устните му си седеше една гадна сатаниска усмивка.
-Салдо, кажи на Оусън още веднъж защо трябва да се извини. – нареди Робърт спокойно.
Голямата маймуна отиде до Оусън и му удари силен шамар, който извъртя главата на средния Левит. Айра се подсмихна, дърпайки от цигарата си, Хобсън гледаше безизразно.
-Казахме ти да стоиш в Европа, сине. – Робърт го приближи и го хвана за косата, опъвайки главата му назад.
Оусън изпъшка.
-Ала ето, че ти си тук, в моя град, където нанасяш повреди на моите жители – изсъска и го натисна. – И още не си ми казал защо. – удари го и стисна бузите му. – Кажи ми какво правиш тук, Оусън.
Той само поклати глава. Робърт го пусна троснато, а синът му изплю кръвта от устата си.
-Салдо. – повика го старецът.
Салдо взе голямото остро нещо, което стоеше на масата до стола. Приближи младежът и завъртя инструмента в ръцете си.
-Трябваше да останеш покрит. – каза Робърт. – Не си такъв глупак, за да се върнеш тук преди да ти е изтекла присъдата.
Оусън пак поклати глава.
-Исках да видя скъпото си момиче. – невинно каза. Гласът му прозвуча странно. Някак изтъняло, дрезгаво и звънко в едно. Погледът му се стовари тежко върху Айра. – Как е тя, братко? – попита го. – Духа ли наляво и надясно още?
Айра доби ядна физиономия.
-Хайде, знам, че си наясно. Също когато знаеше, че курвее докато беше с мен. Знаеш какво се случва с нея.
Той отново не каза нищо. Сдържаше се на отиде и да не го прасне и намуши с оръжието на Салдо.
-Жалък си, Айра. – изсмя се Оусън. – Най-добрата ти приятелка е евтина проститутка, а за момче имаш глупавия Октавио, който е поредната дребна риба.
Русата глава, Октавио, се намръщи, а Айра присви очи.
-Стоиш завързан за стол, докато собствената ти мутра държи остър предмет насочен към грозната ти физиономия. – каза той. – Жалък, едва ли би било точно определение за мен в този момент. По би подхождало на теб. Разбира се, до думата „глупак” ако е възможно.
Оусън се изсмя.
-Върна се тук от простичкия факт, че не умееш да се контролираш. – започна Айра твърдо. – Тамара отдавна беше продължила и без теб, но ти си просто голямо лайно, за да го разбереш. Обсебен от нея се връщаш и я пребиваш, за да покажеш някаква власт. Забравяш обаче, кой е на нейна страна.
-Ето това е жалкото, братко. – отговори Оусън и пак плю кръв. – Жена застава между нас, и то каква! Криеше от мен за нея, когато знаеше ти, по-добре от всеки друг, колко много я обичах.
-Обичаше секса с нея. – разсмя се Айра и внимателно се наведе леко напред. – Но не мога да те виня. – повдигна бавно рамене. – Знае доста номера. – прошепна. – За миг и аз си помислих, че я обичам.
Лицето на Оусън постепенно започна да придобива гадна, страшна гримаса. Рязко се изправи, готов да разкъса брат си, когато Салдо го стовари обратно на стола.
-Внимавай, момче. – предупреди Хобсън.
Робърт се вгледа във втория си син. Погледът му бе замислен и силно озадачен. Фейт наблюдаваше през процепа на вратата, капчици пот бяха избили по челото й. Задържаше тежкото си дишане, от страх да не бъде чута. Гледаше всеки един от мъжете и се чудеше до къде ще доведе тази потайна среща на семейство, мутри и приятели.
-Не трябваше да се връщаш, дете. – тежко зададе Робърт. – Постави всички ни в опасност с необоснователното си появяване. Опасност, от която едва ли щяхме да успеем да се измъкнем. Не ме послуша, така както не направи и последния път. Казах ти, че ако това се повтори ще си имаме проблеми, хлапе. Предупредих те.
Изражението на Оусън посърна, стана уплашено, което автоматично се пренесе и на Фейт. Айра затвори очи и пое глътка въздух, почти незаинтересован. Октаиво повдигна рамената си с тихото изсмиване, а Хобсън седна на стол в края на стаята и облегна глава назад. На лицето на Салдо се появи широка усмивка.
-Довърши го. – тихо заповяда Робърт.
-Татко, моля те! – извика силно Оусън.
Робърт спря, но не се обърна към него.
-Не мога да ти се доверя, момче. – дрезгавият му глас изпълваше стаята с фалшиво спокойствие. – Веднъж го направих – провали се, втори път го направих – провали мен. Няма да ти дам трети шанс, да погубиш тази фамилия.
-Моля те! – изкрещя още веднъж, когато Салдо направи крачка към него, а Робърт – назад. – Недей! Ще направя всичко, обещавам ти, че няма да…
-Късно е за подобни обещания, Осуън. Трябваше да помислиш за това преди да ни изложиш така.
Оусън се огледа панически. Със силата на адреналина от страха, той стана, избутвайки Салдо, взимайки острия предмет и го насочи право към гърба на баща си. Всичко стана за секунди. Айра реагира най-бързо. Хвърли новозапалената цигара и се придвижи бързо до брат си. Спря ръцете му, точно на милиметри от тялото на баща им. Опита на Оусън да отклони курса към малкото си братче, се провали. Айра извъртя острието към Оусън и го промуши с него.
Цялото помещение замръзна за няколко секунди. Фейт притаи дъх с широко разтворени очи, Октавио остави цигарата си да гори в устата му, изумен. Айра гледаше непроницаемо осъдителното лице на брат си. Оусън издаде няколко звука на агония и скръб и падна с предмета в тялото си.
Фейт направи няколко крачки назад, зашеметена, шокирана. Да знае, че убиват беше едно, да го вижда бе съвсем различно нещо. Препъна се с третата крачка и падна назад. Буквално чу как очите на всички се вторачват във вратата, затова се изправи с изключителна бързина и побягна без да затваря голямата метална врата, която щеше да я забави с минути.

Фейт затисна входната си врата и притисна гръб в нея. Стисна силно очи и удари главата си умишлено в дървото. Една сълза напусна ъгълчето на окото й и тя веднага проката опакото на дланта си, за да я премахне. Няколко пъти се наложи да си поеме повече въздух, за да не колабира. Току-що видя как човек уби собствения си брат. Още осмисляше как да възприеме тази информация и какво да прави с нея. Не беше идиотка, обаче. Разбираше, че вероятността някой да й повярва е нищожна и схващаше, че няма към кого да се обърне. Очите й трескаво търсеха място, където да се фокусират, да се концентрират. Дори и някой да й повярва, дори и да успее да намери човек, който да се опита да раздаде правосъдие знаеше, че това няма да остане безнаказано за самата нея и всички, на които държи. Дишането й се ускоряваше все повече, когато трябваше да е обратното. Бе далеч от онова място, тичаше през целия път и все се опитваше да асимилира факта, че брат уби брат си. Чудеше се какво да прави. Как да го скрие, ако реши да го крие или как да каже, ако прецени, че така би било по-добре. Объркана и уплашена до смърт, очите й се завъртяха няколко пъти, отчаяни и безпомощни.
След това нещо, което в началото й убягваше, сега я връхлетя. Сведе поглед към книгите подмишницата си, установявайки липсата на една от двете. Очите й се разшириха още повече. Отблъсна се от вратата и започна да оглежда книгата, все едно всеки момент ще изскочи и другата. Издаде изплашено хлипане и още веднъж се огледа.
-Не! – прошепна. – Не, не, не, не! – заклати глава и отиде до кухнята и обратно. – Не! Къде си? – изписка и остави книгата на масата пред дивана. – О, Господи! – впи пръсти в косата си и прехапа силно устната си. – Това е лошо! Това е много лошо!
На вратата й се почука и Фейт рязко се извърна към нея. Ръцете й бавно освободиха стиснатите до болка коси и тя застана неподвижна без да диша, взирайки се във вратата. Новото почукване я накара стисне юмрук. Можеше да е Хоуп или Синемън. Тогава можеше да поговори с тях. Да им обясни. Може би страхът й щеше да се уталожи малко, ако имаше на кого да сподели. Втурна се към вратата и я отвори.
Замръзна. Кръвта напусна лицето й, в мига който очите й се срещнаха със студеното, необичано сиво. Айра стоеше на прага й със спокойно лице, върху което в момента емоция не течеше.
-Здравей, Фейт. – поздрави я любезно и наклони глава. – Нещо против да вляза? – повдигна вежди въпросително.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Вто Яну 07, 2014 4:21 pm

Стискаше вратата и не помръдваше, дишаше едва-едва, сякаш ако поеме повече въздух нещо лошо щеше да стане. Гърдите й се повдигаха твърде настоятелно и тя веднага съжали за усилията си да не диша, когато погледът на Айра се стовари внимателно върху тях.
-Цял ден ли ще ме държиш отвън? – попита и върна очите си към нейните.
Отново нищо. Само даде воля на тежкото дишане и това беше. Айра повдигна рамене и я подмина безцеремонно. Фейт преглътна тежко и флегматично затвори вратата. Със същата скорост се обърна към госта си.
Айра запали своеволно цигара и хвърли пакета и запалката върху масата. Огледа къщата, но повечето неща му бяха познати, така че не даде много време за това. Всмуквайки от цигарата си, се обърна с лице към Фейт и се загледа в нея все едно очакваше нещо.
-Пребледняла си нещо. – отбеляза той. – Всичко наред ли е?
Фейт се чудеше кога ще започне със съществената част. Не беше съвсем сигурна защо е тук и въпреки че бе почти сигурна, пак не бе изцяло сигурна. Надяваше се, че не е заради това, което си мислеше. Вместо да се губи в подобни с нищо помагащи мисли, тя се съсредоточи върху тигана, който седеше на плота зад Айра.
-Какво търсиш тук? – гласът й бе пресипнал и Фейт захапа езика си, за да дързостта да говори.
-Мислех си, че никога няма да попиташ. – усмихна се Айра и направи крачка-две към Фейт. Бръкна във вътрешния джоб на голямото си черно палто и извади от него книга.
Ако преди малко кръвта се бе дръпнала от лицето й, то сега нещо друго си тръгна от там. „Адвокати и дела. 1993”. Това пишеше на корицата, когато Айра демонстративно обърна към нея.
-Предположих, че е твоя. – сподели й и я хвърли на масата с трясък. Фейт подскочи. – Не познавам други хора, които искат да се занимават с нещо толкова скучно. Освен Хобсън. – поправи се и сбърчи вежди. – Но той е изключение. И така, Фейт. – въздъхна и остави цигарата между пръстите си. – Мисля, че с теб имаме за какво да си побъбрим, а?
Тя бавно поклати глава. Айра последва примера й с въпросително лице.
-Не? – попита, неубеден.
Фейт започна да изменя клатенето в кимане.
-Да? – одобрително закима с нея, обаче Фейт пак започна да клати глава.
Айра хвърли цигарата си на пода и я стъпка с крак, след което се приближи към Фейт. Не я докосна, не я удари, само допря тяло в нейното, колкото да усети силата на мускулите му – гръдни и коремни.
-Какво видя? – попита я равно. Нямаше следа от шегичка, закачка или друг вид лъжливо предразполагащ елемент.
-Не знам за какво говориш. – бързо отговори Фейт.
Изтръпна, когато тихото му съскане долетя до ушите й заплашително.
-Недей да тестваш търпението ми. – предупреди я. – Какво видя? – повтори отчетливо.
-Не зн… - поде тя, но той сложи длан на устата й и долепи слабото й тяло до стената.
-Намерих глупавата ти книга на една пряка от гаража. Едва ли просто си минавала, колкото си следяла някого от нас. Чисто любопитство, предполагам. Искам да знам какво видя. – изговори думите така, все едно обяснява на малоумен. Махна ръката си и я постави малко над главата й.
Коле*анието й даде място на инстинкта за самосъхранение.
-Видях как убиваш брат си. – отговори тихо, пак така пресипнало.
Айра изпусна въздуха от гърдите си и закима. Отдели се от Фейт и се насочи към масата. Взе едната книга от нея и я обърна няколко пъти в ръцете си.
-В нашия свят често се случва. – каза й без да се обръща към нея. – Убеден съм, че си наясно.
-Не знаех, че да убиеш собствения си брат е нещо нормално. – осъдително прошепна.
Айра вдигна глава от книгата и се загледа в тавана.
-Много неща не знаеш. Октав изнасили първата си братовчедка. – повдигна рамене и пак остави книгата на мястото й. – Но не за това съм тук. – пъхна ръце в джобовете си и се обърна към Фейт. – Каза ли на някого?
Тя поклати глава.
-А имаш ли подобни намерения? – повдигна една вежда, внезапно напрегнат за отговора.
Не получи кимване, не получи поклащане, получи само свистенето на ноздрите й при поемането на въздуха.
-Ще стане по-лесно ако отговаряш. – каза й. – Не искам да прибягвам до по-драстични мерки. – изглеждаше почти искрен.
-Не знам. – отговори с гърлен шепот.
Айра направи гримаса и изцъка с език.
-Виждаш ли, това не е добър отговор. – пристъпи към стената, на която бяха окачени няколко снимки.
Загледа се в една, на която Фейт стоеше пред барбекю с огромна вилица и лилава шапка с козирка на главата си. Косата й бе вързана на опашка, няколко кичура си седяха отвън. Усмивката й бе широка и чиста. Баща й стоеше зад нея, направил умишлено страшна физиономия и пръстите на ръцете му бяха сгърчени, в опит да имитира някакво ужасяващо чудовище.
Айра повдигна скептично вежди, въпреки че нещо в него отскочи с удар по-нагоре. Сведе глава и се усмихна, когато чу стъпките. Обърна се точно на време, за да хване двете китки на Фейт, вкопчени в дръжката на тигана, който бе вдигнат към главата на Айра с цел да го нокаутира. Единия му крак мина през глезените й и тя се стовари на земята. Взе тигана в едната си ръка и го разгледа с насмешлива физиономия.
-Сериозно ли? – погледна уплашеното лице на Фейт. – Тиган? Мислиш да ме набиеш с тиган?
Фейт опря лакти о земята и се надигна леко. Айра насочи тигана към нея.
-Държиш ме на вратата и после ме нападаш с кухненски уред. – поклати глава, възмутен. – Онова за възпитанието ти, дето го казах на приема преди няколко вечери? – наклони се към нея. – Взимам си го обратно.
Изпуфтя и отиде до полицата с книги над телевизора.
-Знаеш ли, обикновено се отнасям по друг начин към момичетата в подобна ситуация, но за теб ще направя специално изключение. – отвори витрината, където стоеше още една снимка само на Фейт. Светло син потник с тъмни презрамки. На косата й, стигаща до малко след рамената, имаше сива диадема. Счупи рамката и взе снимката. Отиде до домакинката и приклекна до нея, показвайки фотографията. – Ето как ще процедираме: ти си мълчиш за това, което видя, а в замяна аз няма да дам хубавото ти лице на Салдо и да му кажа какво да прави с него, разбрахме ли се?
Новото мълчание извика гнева му. Айра ядно хвана Фейт за косата и я изправи на крака. Фейт изстена от болката в гърба и главата си. Вкопчи пръсти в китката му.
-Казах ти, че ще е по-лесно ако ми съдействаш, глупачке! – раздразнено припомни, на сантиметър от устните й. – Какво не разбираш? – бутна я на дивана и застана пред нея.
Тя вдигна поглед към него, насълзен и стреснат. Опитваше се да бъде силна, но шока от видяното и от това, което се случваше сега, беше по-силен от желанията й.
-Бъди добро момиче и ще живееш. – каза й.
Фейт преглътна със стиснати устни и задържа сълзите на място. Айра омекна лице и опря длан на дивана до тялото й.
-Харесвам те, Фейт. – сподели й. – Затова няма да те убия. Но ако кажеш на някого ще те изнасиля, ще те мъча и ще накарам баща ти да гледа как оправям малката му дъщеричка. След това ще убия първо него, след това теб. Или обратното, зависи в какво настроение съм. Достатъчно ясно ли се изразявам?
Тя стисна силно челюст и прехапа долната си устна. Една малка капчица кръв пропълзя по нея.
-Не, не така. – Айра обхвана брадичката й с пръсти и принудително отдели устните й една от друга.
Приближи лицето си до нейното и езикът му нежно се плъзна по долната й устна. Фейт изскимтя и се сви назад. Айра изпълни неизказаното й желание. Отдръпна се от нея и стана, докато се облизваше перверзно. Присви очи, докато гледаше момичето пред себе си, след това забра цигарите и запалката си от масата.
-Ще те наблюдавам, Фейт. – обеща и отвори вратата. – Внимавай. – подхвърли и се разсмя.

Олдридж се върна след няколко дена. Беше ободрен и щастлив от почивката, която се бе превърнала в безмилостна надпревара с негов стар познат. Обясняваше на дъщеря си всичките недостатъци на Били Уокър, когото не можеше да ступа, защото беше полицай. Едва когато чу думата полицай, Фейт обърна сериозно внимание на разказа.
-Добър ли е? – попита точно преди баща й да продължи.
Олдридж я погледна въпросително.
-Да не би да се насочваш към детективска кариера? – заинтересува се, докато вдигаше вилица с лазания към устата си. Повдигна рамене. – Добър е. До колкото ченге в Ел Ей може да е добро. – подсмихна се. – Мисли да се пенсионира. Дъщеря му щяла да поеме щафетата.
-Ммм. – Фейт продължи да бърка в недокосната си чиния. – Цикълът баща дъщеря, а?
Олдридж кимна.
-Лично аз не го разбирам. Хлапето изглеждаше доста недоволно от факта, че ще остане да работи само.
-Кога е изпращането?
-Този уикенд. Покани ме да отида. Какъв лицемер! – изсумтя.
Фейт го погледна и повдигна вежди.
-Ще ходиш ли? – попита.
-Да, разбира се. Тръгвам. И да не забравя да си взема кутията с желание.
Фейт се засмя непринудено и отново започна да бърка в чинията си.
-Какво има, скъпа? Не си ли гладна?
-Не особено. – отговори. – Всъщност, малко съм изморена. Смятам да си лягам, ще се оправиш ли тук?
Баща й подбели очи и я подтикна да стане. Фейт го целуна по челото, потупа го по рамото и се насочи към стаята си. Преди да се съблече дръпна завесите си, както не правеше преди седмица.
Не бе засичала Айра от деня, в който той дойде да я посети. Но имаше странното и неприятно чувство, че усеща погледа му навсякъде, където отиде. Когато излиза от дома си, докато се преоблича, когато отива на училище, когато изтърпява наказания, когато пресича улицата, когато си взима кафе, когато си кара колата, когато прави вечеря в кухнята, дори когато се къпе. Имаше извратеното усещане, че той е там, че я наблюдава, както сам обеща. Големия Брат е навсякъде, нали така? И все пак да не го вижда на живо, не й пречеше да го сънува. Като сега.
Очевидно й бе, че сънува. Никога не би облякла дълга розова рокля с тънки презрамки и изрязано деколте в реалния живот. Косата й бе вдигната нагоре и два кичура бяха пуснати до лицето й. Това го правеше често и в реалния живот. Стоеше сама в стая с много огледала и черен, мраморен под. Гледаше към вратата с някакво непознато очакване. Когато видя как дръжката се завърта пое дълбока глътка въздух и напрегна лицето си. Черна маркова обувка прекрачи прага. След нея се различи също толкова черния панталон и нагоре до също толкова черната риза, която стоеше разкопчана. Катарамата на черния му колан проблесна, докато пристъпваше към Фейт. И двамата гледаха объркано, неразбиращо. Айра застана плътно пред нея. Ръцете му обвиха кръста й, нейните колебливо отидоха на врата му. Задвижиха се в пълна противоположност на ритъма. Бавно, внимателно, леко.
-Мислех, че си ме оставил. – каза му Фейт.
Айра наклони глава с неприсъщо сериозно изражение… Дори за сън.
-Никъде няма да ходя. Никога няма да си тръгна.
Фейт изви ъгълчетата на устните си надолу. Танца продължаваше.
В следващия момент тя стоеше пред голямо тъмно легло. На него Айра лежеше върху русо слабичко момиче. Движеше се срещу нея, в нея. Смееше се докато то крещеше, молеше за милост, за почивка.
-Остани за финала, сладурано. – изстена Айра с поредния тласък. Момичето продължаваше да плаче.
Фейт гледаше ужасена. Искаше да извика, да му каже да я пусне, но от гърлото й не излезе нищо. Айра се задвижи по-бързо, стенанията му се усилиха, а русото момиче не спираше риданията си. Пръстите й болезнено стискаха чаршафите в ужас.
Фейт рязко отвори очите си и се намери в седнало положение в собственото си легло. Огледа се стреснато. Капки пот бяха избили по челото и между гърдите й. Дишането й се успокояваше, но не достатъчно бързо. След минути вече бе по-спокойна. Точно толкова, колкото й трябваха след всеки кошмар. Стана от леглото и се насочи право към банята.
Отново закъсняваше за училище и колата й отново се движеше с повече от позволената скорост. Влезе в женската съблекалня с тичане и хвърли чантата си на скамейката още преди да е стигнала до шкафчето си.
-Ти си закъсняло момиче. – отбеляза Синемън, докато сваляше обиците от ушите си.
-Успах се. – задъхано отговори Фейт и трескаво започна да напасва кода, за да отвори шкафчето си.
Синемън я изгледа, затваряйки своето. Скръсти ръце.
-Фейт, всичко наред ли е? – попита озадачено.
Фейт свали якето си и го напъха в малкото пространство, по-лесно от колкото изглеждаше на първо виждане, след това се зае да разкопчава ботушите си.
-Да. – отвърна. – Защо?
Синемън съсредоточено сбърчи вежди.
-Последните няколко дни изглеждаш малко… напрегната. – обясни внимателно.
Фейт плъзна ръце зад врата си и разкопча гердана си.
-Не съм напрегната. – каза.
Целия учебен ден мина бавно. Фейт не спираше да вдига поглед всеки път, когато чуе по-силен трясък или просто така, когато й се стори твърде тихо. На масата за обяд, Син и Хоуп си говореха, а Фейт все гледаше през прозореца, тревожно и сякаш очакващо.
-Фейт! – настоятелния глас на Хоуп я измъкна от мислите й. Тя обърна глава към него.
-Слушам те. – увери го.
Хоуп и Син се спогледаха.
-Какво има? – попита я той. – Напоследък като че ли си малко… разсеяна.
-Не е вярно. – защити се Фейт.
-Стига, момиче. – Син сложи длан върху нейната. – Какво се е случило?
-Нищо не се е случило, за бога! – разсърди се тя и се изправи, дърпайки чантата си от облегалката на стола. – Добре съм! – тросна се. – Спрете да ме питате!
Излезе от кафетерията бързо и ядно. Пъхна се в колата си и потегли. Стискаше волана в опит да овладее сълзите, които попаднаха в очите й. Колата й започна да намаля ход, докато накрая просто не спря и Фейт не започна да псува като каруцар. Заблъска по волана гневно и недоволно, когато погледът й попадна на голямата сграда, която стоеше на отсрещния тротоар.
Помръдна с уши назад и стисна устни. Механично излезе от колата и остана пред нея, загледана в полицейското управление, което направо я примамваше да влезе. Направи точно половин крачка, когато пред нея се хвърли току-що загасена клечка кибрит. Вдигна глава нагоре, навреме да види как Октавио дърпа от цигарата си. Изражението й застана нащрек, внезапната надежда я напусна също толкова бързо, колкото се бе и появила.
-Не мислим да влизаме там, нали? – повдигна вежди Октавио.
-Ние? – повтори тя и се насили да се усмихне глупаво, мислейки как да прикрие очевидното. – Аз. – посочи себе си. – Аз да влизам там? Не, няма такова нещо. – увери го с невинно личице.
Октав не се трогна от фалшивата, лесно прозираща миловидност. Приближи се към нея с тежки стъпки.
-Защо ако влизаме там, когато знаем, че не бива… - замлъкна и издуха дима от цигарата си. – Знаеш какво ще се случи, нали?
Фейт премахна лицемерния си вид и сега отново търсеше начин да държи емоциите за себе си.
-Не мога да направя и една крачка без някой да ме види и спре?
-Само тези, които водят към полицейските управления или адвокатските кантори. – поправи я. – Не е момента да си пробваш късмета, красавице. – предупреди я. – Айра твърди, че те харесва, но ако реши да те убие окото му няма да мигне.
-Заплашваш ли ме?! – повдигна вежди Фейт, удивена.
-Лош навик. – съгласи се. – Трябва да го спра. Като цигарите е.
Фейт преглътна, когато Октавио отвори вратата на колата й и се подпря на нея. Кимна вътре.
-Не течи лиги по безполезни спасения, които между другото няма да те доведат до никъде, освен до гнева на Айра. В последствие и моя.
-Някой ден ще те убия. Теб, него и глупавите ви заплахи. – закани се Фейт извън себе си, извън контрола, който така стриктно спазваше около неправилните хора.
-Нареди се на опашката. – присмя се Октав. – А до тогава се пази. Не се знае кога на Айра ще му стане скучно и ще реши да ти направи кратка визита… или може би не толкова кратка. – усмихна се на поток перверзни мисли, които минаха през главата му.

Син и Хоуп продължаваха да висят в стола и да гледат несхващащо.
-Нещо лошо ли казахме? – попита Синемън.
-Нещо й става. – констатира Хоуп.
Син го изгледа скептично.
-Други открития да имаш за мен, Нютон? – саркастично подметна. – Ако поговорим с нея, може и да изкопчим нещо.
Звънецът удари и двамата се вдигнаха от масата.
-Предполагам тя няма да дойде. – отбеляза Син.
-Предполагам не. – съгласи се Хоуп.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Чет Яну 09, 2014 10:13 pm

Тамара лежеше в голямото балдахиново легло. Единият й крак бе отвит и се подаваше изпод черните чаршафи, а остатъкът от голото й тяло бе под тях. Дръпна силно от тревата между пръстите си и затвори очи, когато усети ефекта в гърлото си.
-И си сигурен, че няма да те издаде? – попита тя, задържайки дима. След това го издиша бавно и блажено.
-Обикновените хора са толкова прозаични. – Айра взе цигарата от Тамара.
Черната копринена завивка си стоеше напречно на кръста му. Едната му длан почиваше под главата му и от време на време се почесваше с нея.
-Заплаших я. Мисля, че доста я стреснах. Трябваше само да спомена баща й, за да я разцивря.
-Наистина прозаично.
-Жалко е. И е твърде лесно. Ако не реши да кривне, аз ще трябва да направя нещо, за да я накарам да го стори.
-Това би било грешка от твоя страна. – отне тревата от ръцете му.
-Иначе е прекалено скучно. – изпуфтя той и пъхна и другата си длан под главата. – Слуша, изпълнява и не ми дава нищо, с което да ме развесели.
-Да се опита да те издаде е равносилно на края на живота ти, Айра. – скара му се Тамара.
-Никой не би се осмелил да й помогне. – отвърна, сигурен в думите си.

Линда чистеше трескаво светло кафявия плот, с абразива на гъбата. На главата й имаше кърпа, която обичаше да слага в дните на чистене, които винаги намираха място на календара в четвъртък.
-Скъпи, препарата свърши! – провикна се тя към горния етаж, когато установи липсата на нова бутилка.
-Ще купя като се прибирам. – обеща той, докато слизаше по стълбите и оправяше вратовръзката си.
Целуна жена си и се изстреля от къщата с куфара си в ръка.
-Том! – викна го Линда от вратата и се затича към него. – Някой трябва да вземе Каян от училище днес. – каза му.
Той подбели очи.
-Не мога, Лин. – отвърна и погледна часовника си. – След десет минути имам конференция при шефа, а в два съм на обяд с клиентите на отдел „Финанси”. Обещах на Чарлз да го поема за днес. – обясни на въпросителния й поглед, който се измени в недоволство.
-И аз си имам работа, Том. – сопна се. – Къщата трябва да се почисти за днешното посрещане, а след това трябва да помогна на Шийла в агенцията. Не мога повече да отсъствам, за да намирам играчките на Моли или да се оправям с директорката на Каян. Моля те. – събра длани в умоление. – Убедена съм, че г-жа Удсток няма да те забави. Някой трябва да отиде.
Том гневно отмести поглед. Накрая кимна и се отдръпна няколко крачки назад, без да се обръща с гръб към жена си.
-Добре, ще я взема. Но утре ти ще ги водиш на плуване. – посочи я, предупредително.
Линда вдигна палец.
-Честна скаутска.
-Лин… - негов ред бе да спре крачката й. – Какво пак е направила? Пребила е някого или е избягала от училище?
Тя отвори уста колебливо, но после отстъпи крадешком назад.
-Убедена съм, че и сам ще разбереш. – засмя се неловко и се пъхна бързо в къщата.
Том изопна физиономия и се пъхна в колата си с отчаяние. Каян действително беше проблемно дете и никой от двамата родители не знаеше къде е лошия модел на подражание. Може би беше свободата, която даваха на децата си. Цялата тази демокрация, право на избор… Май трябваше да спре. Да, определено щяха да настъпят промени и нови правила в тази къща, мислеше си Том, минавайки покрай светофара.
И ето го сега, стоеше пред директорския кабинет на неудобен стол и краката му нервничеха. Оглеждаше коридора с любопитни очи и се чудеше кога ще влезе при г-жа Удсток. Стана, когато вратата се отвори и от нея излезе Каян с разкървавен нос.
-Кая, какво е станало? – Том притеснено пристъпи към нея и обви лицето й в шепите си.
Тя не му отговори нищо. Строгата глава на Удсток се показа, придърпвайки очилата по нагоре.
-Г-н Монгомъри, заповядайте. – формално го поздрави и покани.
Том влезе с въздишка и се настани на стола срещу бюрото на директорката, която сключи пръсти пред папките си, както правеше той, когато разговаряше с клиенти.
-Г-н Монгомъри, знаете защо ви повиках. – не го каза като предположение, което придаде неудобство, когато той поклати глава. – Не знаете! – възкликна тя. – Видяхте дъщеря си, нали? – той кимна. – Другото момиче е в болница в момента. Родителите й искат да изключа Каян за непристойното й поведение.
Том разтвори очи.
-Г-ж- Удсток, сигурен съм, че си има логично обяснение за…
-Наясно съм с версиите на момичетата. – прекъсна го тя. – Както сам можете да се досетите и двете са абсолютно противоречиви…
…Каян стоеше пред кабинета и стриктно следваше стъпките на баща си – нервничеше и се оглеждаше. Блъскаше тила си в стената зад нея и пуфтеше, любопитна за какво си говорят двамата възрастни.
-Знам, че петнадесетгодишно момиче като нея винаги може да намери проблем за който да се захване. – обясняваше г-жа Удсток. – И съм убедена, че за нея този проблем би бил точно толкова важен, колкото действията й показват. Но това трябва да се контролира, г-н Монгомъри. Каян е добро и интелигентно момиче. Смятам, че е голяма загуба да се оставя на първичния си гняв.
Том повдигна вежди нагоре.
-Първичен гняв? – повтори неразбиращо.
-Пратила е съученичката си в болницата със счупена ръка и нос. – изсъска Удсток, когато усети обидата в гласа на бащата. – Каквато и да е била истинската причина, не съм склонна да вярвам, че не било възможно да се оправи по цивилизован начин.
-Знаете ги тийнейджърите… - засмя се, в опит да успокои обстановката, но получи само повдигане на вежда.
-Г-н Монгомъри, във вашата работа подобно поведение и отношение към човешките същества в изблик на прост гняв може и да е нормално. Но тук това не е нещо, което ние толерираме. – свали очилата си с рязко движение. –Отстранявам дъщеря ви за две седмици. – отсъди точно като съдия в залата. – И очаквам когато се върне да е готова за повече учене и по-малко боеве, ясна ли съм?
-Като скала. – промърмори Том тихичко и се изправи. – Благодаря ви, г-жо Удсток. – подаде ръката, която бе поета с неприязън.
Излезе от стаята и сам затвори вратата, без да бъде изпратен от милата и приятна г-жа Удсток. Тежко седна до дъщеря си, която моментално заби очи в земята и зачака.
-Интересна женица, а? – подхвана.
Нищо.
-Почти поносима.
Никакъв отговор.
-Ако не ми говори за това как дъщеря ми праща хора в спешното. – завърши кисело.
Каян го погледна извинително.
-Ще ме изключи ли? – попита.
-Отстранява те за две седмици. – отговори. – Миличка, мисля, че за това време няма да е лошо до поговориш с някого.
Каян го изгледа възмутено.
-Какво?! Да не искаш да кажеш, че съм ненормална или нещо такова?!
-Не, скъпа, не. – увери я той и се намести на стола така, че да я гледа в очите. – Но след като не искаш да говориш с мен или майка ти, не знам какво да направя. Опитваме се да даваме възможно най-добрия пример за теб и Моли. Къде грешим?
Каян леко повдигна рамене. Изражението й действително бе виновно, което хвърляше надежда в отчаянието.
-За какво всъщност си фраснала онова момиче?
-Каза, че приличам на изрод. Аз й казах да млъкне, тя попита какво ще стане ако не го направи, аз й казах, че не иска да знае, тя каза, че много иска, аз й казах, че никак не би й харесало, след това тя дойде при мен и се опита да изтръгне зеления ми кичур, затова аз се опитах да направя същото с ръката й. – обясни.
Том я гледаше втренчено по време и малко след краткия разказ.
-Искала си да й откъснеш ръката? – повтори.
-Не да я откъсна. – поправи го. – Само да я… отстраня. – добави несигурно.
Том задържа неподходящия порив на смях и пак се облегна на стола.
-Хайде да се прибираме. – каза й след няколко минутки, ставайки от мястото си.
-Линда знае ли? – запита Каян, докато и тя се изправяше.
-Да. И може би няма да е зле да си придържаш към „мама”, когато й кажеше новината от г-жа Удсток.
-Аз ли? – уплаши се тя. – Защо аз?! Ти й кажи.
-Едва ли, Кая. – контрира я той. – Но пък ще ти купя сладолед по пътя за вкъщи. – обеща и я хвана за тила, извеждайки я от училищната сграда.
-С бисквити? – спазари се тя.
Том я погледна замислено и после кимна.
-С бисквити. – съгласи се.
Излязоха на празния паркинг и той отвори вратата на дъщеря си.
-Не може ли да се возя отпред?
-Разбрахме се, че се возиш отпред само когато жертвите са в училището с гневни лица, а не в болницата си със счупени лица. – сряза я нежно той.
Каян подбели очи и се пъхна отзад под искрената усмивка на баща си. Запали колата и даде на задна. Точно натисна педала, когато задницата на колата блъсна нещо с шумно „бам”.
-По дяволите! – изруга Том и разкопча колана си.
-Кажи ми, че това беше г-жа Удсток. – примоли се Каян.
Том я погледна лошо, докато излизаше.
-Престани, за бога!
Обиколи колата с тичане и съзря младото момиче, което лежеше на земята със затворени очи.
-По дяволите! – повтори той и се приближи към нея.
…Фейт усети болка в главата си, когато клепачите й се помръднаха. Отвори пъстрите си очи бавно и трудно. Тавана действително беше хубав, но като че ли недостатъчно, за да я задържи на мястото й. Кафявата й коса бе разпиляна върху облегалката на дивана и непокорно се размърда, когато Фейт вдигна главата си.
-Таткооо!
Погледът на Фейт бе привлечен от мъничко момиченце с бяла кожа и флейта в ръка, стоящо на отсрещния диван и зяпащо в ступор.
-Татко! – изкрещя по-силно, когато не получи отговор и отзоваване първия път.
Фейт сбърчи вежди, гледайки хлапето. След това чу бързите стъпки на тежък мъжки. Обърна се към неговата посока.
-О, божичко, кажи ми, че си добре! – Том веднага коленичи пред дивана и това накара Фейт да се изниже назад. – Извинявай, извинявай. – вдигна ръце, вдигна и себе си и застана до малката си дъщеричка.
-Какво…? – запита Фейт, но не довърши.
-Нормално е да се чувстваш объркана. – увери я Том бързо. – Не, всъщност не знам дали е нормално. Как се чувстваш?
-Кой си ти?
-Монгомъри. Том Монгомъри, а това е дъщеря ми – Моли Монгомъри. Вината за състоянието ти е моя. – поде и пристъпи крачка. – Изкарвах колата си от паркинга и не те видях. Наистина много съжалявам.
Фейт се надигна от дивана и положи длан на тила си с охкане.
-Повиках лекар. Би трябвало да дойде всеки момент.
-Няма да е нужно. – увери го тя.
Том отвори уста, колебливо.
-Мисля, че те блъснах доста силно. – призна й.
Фейт поклати глава и се изправи, след което мигновено залитна и падна пак на дивана. Този път Том седна до нея и хвана малко над лакътя с тревожно изражение. Фейт се вдигна глава към него, за да му каже, че всичко е наред и тогава очите й се присвиха, а устата й си остана полуотворена. Виждайки лицето от близо и правейки връзката между него и името, на нея й светна.
-Том Монгомъри. – изказа името му ясно.
-Да, така се казвам…
-Вие сте адвоката. – прекъсна го бързо и настоятелно. – Адвокатът, който водеше няколко дела срещу фамилията Левит.
Изражението на Том се измени в професионален лик. Повече заради факта, че малко момиче като това, което стоеше до него, знаеше името му, знаеше кой е, с какво се занимава и срещу кого работи и по-малко, защото усети някакъв зов за помощ.
-Аз съм. – потвърди.
Фейт разтвори очи и уста, които бяха израз на някакво облекчение. Някаква намерена надежда, за която изглеждаше така, все едно всеки момент ще се вкопчи и няма да се пусне.
-Аз… - поде тя, но почукване на вратата я прекъсна. Обърна глава към вратата и Том можеше да усети внезапното напрежение у момичето, което блъсна преди няколко часа.
Той се изправи и се запъти към входната врата, която да отвори. Обърканото му изражение излезе на повърхността, когато Фейт дотича до него, хвана го за ръката и го дръпна при себе си.
-Какво има? – попита я той, учуден от реакцията й.
Тя само преглътна, но не успя да му обясни внезапния страх от това да отвори и да види кой е от другата страна.
-Всичко е наред. – увери я и отиде до вратата. Отвори я и Фейт прочете любопитството на лицето му. – Здравейте. – поздрави той човека от другата страна.
-Здравейте. Казвам се Октавио Готъм. – ръката му се подаде и Том я стисна и се отмести от прага.
Дишането на Фейт се ускори и тя инстинктивно се дръпна крачка назад. Октав я погледна с усмивка. Беше облечен странно. Носеше зелена тениска и бежови бермуди. На главата му имаше шапка, а на врата му броеница. Приличаше на непослушен тийнейджър.
-Фейт, скъпа. – бързо се придвижи до нея и обгърна рамената й. – С нашия приятел те чакахме пред кафенето вече цял час. Притеснихме се и след това поразгледахме, поразпитахме за теб. – повдигна своите и я притисна по плътно до себе си. – Казаха ни, че са те видели в колата на някакъв човек… - поклати русата си глава. – Така се разтревожихме.
Том пъхна ръце в джобовете си.
-Роднина ли сте? – попита.
-Първи братовчеди сме. – наблегна на думите, все едно внушаваше нещо важно.
И това, както повечето неща, които се говореха от престъпниците, си беше чист намек.
-Много сме близки. – засмя се, продължавайки с намеците. – Днеска щяхме да ходим на кино в тъмната зала и да гледаме страшен филм. Винаги подскача на болезнените части. Понякога идват твърде рязко, изведнъж. – направи гримаса и Том се разсмя. – Да… Фейти, миличка, ако продължаваш така да закъсняваш и да не си спазваш уговорките ще трябва да ти вкараме правия път. – повдигна вежди. – Разбираш, че не е нужно да стигаме до там, любима моя първа братовчедке . – потупа я по главата, а тя гледаше с втренчени напред очи и се чудеше дали да проговори сега. – Която така силно обичам, че направо мога да те убия от любов. – засмя се като влюбено хлапе и Том потисна усмивката си.
-Мисля, че доста силно я ударих. – призна все пак. – Може би няма да е зле да я види лекар. – предложи грижливо.
-О, веднага ще я заведа на доктор. – обеща Октав. – Всичко ще оправим. Ще й сложим лекарство точно където трябва. – гласът му прерасна в почти ниско съскане.
Кожата на Фейт настръхна. Новото преглъщане дойде с трудност. Гневът постепенно даваше място на проклетия страх, който се всяваше в нея. Октав я побутна към изхода.
-Хайде, красавице. Айра те чака. – тихо й прошепна, когато подмина Том.
Сковано се завлачи след него. Също толкова сковано седна в колата, в която той почти я бутна. Загледа се напред пак така, докато Октав и Том разговаряха за нещо и разговорът продължи близо пет минути. Том се извиняваше, а Октав го уверяваше, че всичко е наред и че няма да за какво да се тревожи. След това гневно влезе в колата, запали и потегли, като хвърли няколко погледа на Фейт, която гледаше напред със сбърчени вежди. Обмисляше.
Причината Том да не разпознае Октав като приятел на човекът, когото иска да пъхне в затвора не бе толкова заради екипировката, а заради факта, че Октав не беше тукашен. Като такъв, той се появяваше само при нужда и държеше името си далеч от вестниците и пресата. Жалко само, че неговите деяния бяха не по-малко от тези на Айра. Даже вероятно го превъзхождаше с едно или две. Не беше толкова известен колкото сина на Левит, но там, където хората знаеха и се плашеха, той бе причината да не спят нощите от чистия миризлив страх.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Нед Яну 12, 2014 11:43 pm

Пътуваха сравнително кратко и Октавио не се спря с предупредителните погледи през цялото време. Фейт не отвръщаше на тях. Стоеше си с втренчените напред очи и, за изненада, на лицето й не бе изписан нито страх, нито напрежение. Зяпаше напред и приличаше на силно умислен човек, вкопчил се в идеи, намирайки хляб в реализацията им. Дишаше нормално, погледът й не бе паниран, устните й не стояха упорито стиснати, за да държат ума й зает в това да не ги пуска. Просто гледаше с непроницаеми очи, леко присвити.
-На твое място бих бил по-угрижен, красавице. – Октав прекъсна потока на мислите й тя го погледна почти спокойно, докато той паркираше колата на ъгъла на празна алея. Колко удобно всички алеи да са празни, когато ти трябват пълни!
-На твое място бих заключвала вратата, когато водя заложничка. – каза му Фейт.
Октавио се смръщи объркано.
-Какво? – недоумяващо я попита и преди да реагира, Фейт изскочи от колата.
Октав моментално разкопча колана си с куп цветисти псувни и излезе от автомобила. Наложи се да се затича доста сериозно, за да настигне Фейт, чийто крака трескаво бягаха, в търсене на някакво спасение. Догони я и ръката му се стрелна през кръста й и той я повдигна от земята.
-Помощ! – изкрещя Фейт и замята крака във въздуха. – Пусни ме, гадно копеле! – разярено извика. – Помощ!
-Млъквай, по дяволите! – ядоса се той и свободната му длан затисна устата й.
Фейт замята и глава и накрая цялото й тяло се зае да се тресе в опити да се освободи. Жалки, безуспешни опити, които доведоха до подигравателния смях на Октавио.
-Не си мислиш, че ще избягаш толкова лесно, нали? – присмя й се и я завлачи към колата. – Наивна красавица. – пак се засмя.
Вкара я във вход на висока и застояла сграда. Стълбите бяха захабени, мазилката по стените беше в окайващо състояние и миризмата на мухъл и прах лъхваше от всякъде. Влаченето по стълбите се оказа предизвикателство, когато Фейт използва удобен момент да се опита да лиши Октав от най-ценното за мъжете.
-Тъпа кучка! – изпсува той и я зашлеви със сила, която подкоси краката на Фейт и тя падна на земята.
Стисна зъби и задържа влагата в очите си. Не докосна лицето си, а опря длани и колене в пода. Подсмъркна и едното й стъпало опря пода. Щеше да се изправи и сама, но Октавио я хвана за косата и грубо я застави на крака. Обърна я с лице към стената и затисна ръката зад гърба й. Фейт извика от силната болка в ставата.
-Никога повече недей да правиш така, защото ще си имаме сериозен проблем, разбра ли ме? – изсъска й той, допрян плътно зад нея, силен и оставящ я неспособна да се съревновава с него.
-Октав, пусни я. – спокойния глас на Айра долетя през отворената врата на отсрещната стена.
Самият Айра си стоеше небрежно облегнат на прага и тъкмо запалваше цигара, правейки си завет с другата ръка, за да предпази пламъка от гадния и все пак лекичък ветрец, който подухваше из целия блок. Изоставен, смрадлив блок, в който два боклука се мотаеха.
Октавио бързо изпълни заръката, въпреки нежеланието си. Отдръпна се и остави Фейт да се обърне и да разтърка ръката си. В единия ъгъл на устата й се спускаше тънка ивица кръв. Косата й доста непокорно се държеше на главата й, заради избухливата реакция на Октав, а очите й гледаха лошо.
Айра я огледа, докато дърпаше от цигарата и се усмихна.
-Наистина много те харесвам. – въздъхна той, изпускайки дима. – Моля те, заповядай. – откъсна се от прага и направи джентълменски жест, с който я подканваше да влезе.
Фейт преглътна колебливо. Очите й зяпаха Айра с недоверие.
-Не се тревожи, не хапя. – засмя се той. – Освен ако не си го изпросиш. – добави и й смигна.
Тя стисна устни, за да се въздържи от хапливата реплика, която й дойде на ум. Октав продължаваше да я зяпа кръвнишки и неволно посегна към слабините си с болезнено изражение.
-Малка кучка. – измърмори той.
Айра го погледна, Фейт също .
-Силна малка кучка, до колкото виждам. – поправи го той и пак се взря във Фейт. – Лошо момиче си ти, съкровище. – хвърли недопушената си цигара на земята и я стъпка. – Ще трябва да те превъзпитам ако продължаваш така.
-Предлагам да започнем още сега. – настървено каза Октав. – И ако съм пръв няма да се разсърдя. – допълни и потръпна.
-Не. – отряза го лежерно Айра. – Имаме друга работа преди това.
Направи крачка към нея.
-Заповядай! – направи жест към апартамента, който не примамваше по никакъв начин. От този ъгъл изглеждаше точно толкова захабен и миризлив, колкото и цялата сграда.
Разбирайки, че няма избор, Фейт примирено извървя крачките до апартамента. Айра я последва, а Октавио се отправи към стълбите.
-Ще се оправиш ли с нея? – попита го на първото стъпало.
Айра се подсмихна, докато се обръщаше да затвори вратата. Подмолната усмивка бе достатъчно показателна за Октав. Той продължи надолу и опипа джобовете си, за да се трови с тютюн.
Левит внимателно заключи вратата и се зазяпа в гърба на Фейт, която оглеждаше мястото с видно въртене на главата си. Вътрешността на апартамента драстично се различаваше от гнусния интериор на сградата. Топлината я заля още когато влезе. Беше прашно и имаше тук таме дупки в стената, но изглеждаше като много стар дом на някоя много важна особа. Имаше червен килим и червени завеси. Имаше голямо легло, на което Фейт се постара да не обръща внимание, както се постара да не обръща внимание и на факта, че завивките са черни, че има балдахин и че е натрупано с повече възглавници, от колкото нормалните хора спят. Имаше и писалище, което изглеждаше толкова древно, че да се чудиш как не е паднало от огромното количество дебели книги върху него.
-Съблечи се. – не го даде като нареждане, а като предложение, което вместо да изненада Фейт с липсата на острота и заповедническа нотка, я свъси сериозна и твърда.
Айра подбели очи, когато осъзна нуждата да се обяснява.
-Якето. Съблечи си якето, че ще пукнеш от жега. – отправи се към бюфета с алкохол, също толкова прашен, също толкова антично изглеждащ и също толкова интересен със способността си да се крепи при всичките тези бутилки.
-Добре ми е. – отговори Фейт.
Той остави бутилката уиски, чието съдържание изпразни в две чаши.
-Свали си якето. – повтори и ярост се загатна в тона му.
Фейт отмести гневен поглед и разкопча ципа на черното си кожено яке, рязко и раздразнено. Смъкна го от раменете, на които бе наметнат бял потник с тънки презрамки. Странен вид, предвид непредразполагащото време. Айра повдигна вежди като я огледа за втори път.
-Хубава блузка. – кимна.
-Ще ми кажеш ли защо съм тук? – пое инициативата в свои ръце. Искаше да се махне от това място възможно най-скоро.
-Ще ми кажеш ли какво правеше при адвоката? – върна й той въпроса и се приближи с двете чаши, подавайки й едната.
-Не пия. – излъга тя, гледайки го право в очите.
-Лъжеш. – контрира я той и не отмести питието й. Само надигна своето.
-Не искам да пия. – пробва се отново, твърда и непоколебима
-Вече искаш. – разби отново силата й.
Фейт, двойно раздразнена, взе троснато чашата. Айра й се усмихна и я подмина, за да седне на големия маслено зелен фотьойл. Тя се обърна към него.
-Искам да си ходя. – не го каза нагло, не го каза изискващо. Притесняваше се, чакаше да чуе причината за насилственото й стоене на това място и искаше да се прибере при баща си.
-Искам да ми правиш свирка. – отпи от чашата си и повдигна вежди срещу нея.
Фейт стисна силно челюст и се сдържа да не запрати съдържанието на чашата в лицето му.
-Монгомъри е кофти личност. – започна Айра и показалеца му се пусна в чашата, правейки кръгова в златистата течност. – Предимно защото не ме харесва, но сега, когато ти знаеш нещо, което не бива да знаеш, присъствието ти около него е леко притеснително.
-Нищо не съм му казала. – прекъсна го Фейт с поклащане на глава. – Блъсна ме с колата си. Съвзех се секунди преди твоят приятел да почука на вратата.
-Значи не си имала време? – нацупи устна.
Погледът му се бе съсредоточил върху пръста, който си играеше с пиенето.
-Дори да му кажа името си. – потвърди с надежда това да е билета към свободата.
-Фейт. – името й прозвуча по странен начин от устните му. – Съкровище. – въздъхна и продължи да зяпа показалеца си. – Проблемът е в това, че не съм сигурен дали ти вярвам. – звучеше така все едно наистина съжалява за думите си.
-Ако му бяха казала нещо, не смяташ ли, че вече щях да гледам как те вкарват в полицейска кола? – извиси глас тя.
-Ммм. Би ти харесало, нали? – сивите му очи я хванаха в полезрението си. Извади пръста си от чашата и бавно го облиза.
-Ужасно много. – тихо се съгласи Фейт, неволно и непланирано.
Айра остави чашата си на писалището и подпря глава на дланта си. Присви очи срещу Мейн игриво.
-Пий. – подкани я с ново кимване.
Фейт погледна чашата и след това него.
-Не съм сложил нещо вътре, ако това те тревожи. – присмя й се.
Тя повдигна една вежда, едвам забележимо.
-Обещавам. – направи невинна физиономия. Желания ефект не последва.
Едва когато лицето му започна да става предупредително, Фейт победено надигна чашата и реши да изгори гърлото си с необмислената идея да изпие всичко, за да се разсее, за да не ядоса проклетия ненормалник и за да угоди максимално, докато получи разрешение да си ходи.
-Виж какво добро момиче си. – усмихна й се весело Айра и стана на крака.
Пое дълбока глътка въздух и погледна часовника си, след това Фейт и след това пак часовника си. Устните му се разтвориха жадно, когато обърканите пъстри очи се впиха в него.
Фейт се преви леко напред и сбърчи вежди. Изправи гърба си и следващия миниатюрен гърч я свари неподготвена. Този път се преви повече и ръката й се стрелна към корема. Изохка и пак се изправи с яростен поглед, вперен в Айра.
-Какво е това?! – изсъска тя.
Айра наклони глава и повдигна рамене.
-Упс! – отрони. – Май всъщност имало нещо в чашата. – изцъка с език. – Моя грешка. Съжалявам.
Фейт разтвори очи, извика разярена и метна чашата по Айра, който обиграно се наведе и проследи как се разбива на десетки малки парченца.
-Леле, вярно, че си доста силничка. – засмя се удивен.
Тя обаче не го слушаше. Гласът му в момента не бе много ясен. Както и всичко пред очите й. Нещата бяха с две повече, с три повече. Айра имаше близнак… не, двама. Бяха трима. От кога в прозорците имаше прозорци? Чувстваше се толкова объркана. Причерня й. Наведе се напред и след това се изправи рязко. Политна назад и тупна на леглото, където се чувстваше стабилна, но все така объркана.
Айра застана пред нея и очите му се присвиваха, докато оглеждаше мърдащото й тяло и плавната усмивка, която се плъзгаше по устните й, въпреки неразбиращо блуждаещия поглед.

Хоуп стоеше в кафенето, където всички, незнаещи какво да правят тийнейджъри, стояха. Разлистваше някаква книга с отегчена физиономия и няколко пъти спря скучното си занимание, за да се огледа, надявайки се да хване някой уличен побой. Пак забоде очи в книгата и изпухтя няколко пъти.
-Хоуп? – мъжки глас го накара да подскочи стреснат и да вдигне глава към нарушителя на отегчителното спокойствие, към което принадлежеше.
Очите му се разшириха, когато зърна познатото лице.
-Джеф! – възкликна изненадан и объркан. – Какво… Какво правиш тук?
Рижавият висок младеж с благ тъмен поглед се усмихна.
-Прехвърлих се обратно. Баща ми получи работа малко извън града. – отговори. – Явно пак ще учим заедно, а? – блъсна го приятелски по рамото.
Хоуп кимна с несигурна усмивка и поглед.
-Колко време ще… останеш? – попита колебливо.
-Братле, нали ти казвам. Оставам тук, докато завършим. – седна срещу него непоканено и ентусиазирано. Явно твърде, след като не видя намусената физиономия на Хоуп. – А ти как си?
Той сбърчи вежди.
-Добре съм. Добре съм, благодаря. Как така си се прехвърлил? – запита отново.
Джеф подбели очи с усмивка.
-Викнаха татко по спешност, за да следи проектите по новия завод, който се прави в съседния град.
-Тогава защо не си там? – веднага поиска да знае Хоуп.
-Реших, че ще ми е по-добре при вас! – захили се щастливо. – Ам… - сведе глава и след това се огледа. – Къде е Фейт?

Заведението беше пълно с хора. Някои пияни, други тепърва започваха да пият. Фейт бе от първите. И може би думата „дрогирана”, описваше по-добре състоянието й. Айра не си бе позволил наглостта да я преоблича, но и с тънкия си бял потник и черни дънки, които бяха по нея, изглеждаше също толкова предизвикателно, колкото и ако бе с оскъдното облекло, с което бяха повечето девойки. Музиката бе непоносимо силна, та чак мислите да не си чуваш, но като че ли това бе идеята на днешните заведения. А и на никого не му трябваше да говори. Хората се грабеха на дансинга. Всички се свинеха, никой не се чувстваше неудобно от факта, че има куп други около тях.
Айра, както винаги в черно – което от време на време допълваше с нещо сиво, или кафяво, или тъмно синьо, но този случай не беше такъв – се губеше в тълпата и само светлините издаваха присъствието му. Фейт стоеше с полуотворени очи, вперени в една точка. Срещу нея стоеше Октавио, който я зяпаше със странно изражение. Айра се завърна от караницата със сервитьорката, която бе забравила за поръчката и седна до Фейт.
-Сигурен ли си, че е добре? – провикна се Октав в ухото му.
Айра погледна обърканото лице на Фейт, което още се бореше с ярките менящите се светлини. Усмивката непрекъснато се появяваше и си тръгваше от лицето й.
-Перфектно е.
Три големи коктейла се появиха. Айра пое своя и взе този на Фейт, набутвайки го в ръката й. Тя не се противи. Даже напротив. Взе ги и започна да смуче сламката. Очите й се бяха превърнали в полумесеци от засмяното лице. Вглеждайки се в него, Айра наклони глава и също се усмихна леко. Отне пиенето от ръката й и я задърпа към дансинга. Фейт си наложи да подскача, докато го следваше из пълното място. Клатушкаше глава в ритъма на някакъв ремикс и телата на останалите танцуващи се допираха така плътно до нея, че кавалерът й на няколко пъти се върна назад и изгледа двама злобно и предупредително.
-Моят рицар. – изкикоти се Фейт.
Сама преценявайки, че вече са достатъчно близо до официалната зона за танцуване, тя придърпа Айра към себе си. Тялото й започна да се движи по звуците и собственото й усещане за ритъм. Извиваше корем и таз, докато Айра я наблюдаваше с интерес, а тя не реши, че й трябва партньор. Долепи се до него, непорочно, и се задвижи срещу него. Гърдите й корема, бедрата й се притискаха в неговите и той започна да усеща как кръвта му образува подутина в панталоните му. Фейт се усмихна и наклони глава. Косата й падна на едното й рамо и тя обви ръце около врата на Айра. Решен да играе по нейните правила, притисна кръста й с една ръка, а другата вплете в косите й.
-Виждам, че те радвам. – отбеляза тя и захапа ухото му.
-Виждам, че не носиш сутиен. – отвърна той. – Очевидно и аз те радвам.
Фейт се засмя искрено и дланта и обви пръсти около черната му риза, малко над колана му.
-Сексапилен си. – каза му.
-Знам това.
Тя повдигна вежда.
-Самоуверен си.
-Знам и това. – отговори. – Знам също така, че искам да ти направя разни неща.
Фейт отново се засмя тихичко и бавно се врътна, облягайки гръб на гърдите му. Все така плътно прилепена до него, придърпа двете му ръце на корема си, преплете пръсти с неговите и продължи собствения си танц, в който тя беше водач.
-Какви неща? – поинтересува се, с любопитството на хлапе.
-Наистина ли искаш да ти кажа? – прошепна съблазнително в ухото й.
Фейт положи глава на рамото му.
-Така ми се струва. – отвърна и вдигна едната си ръка, за да вплете пръсти в черната му, мека коса.
-А не предпочиташ ли да ти покажа? – притисна дланта си по-ниско на корема й и се задвижи заедно с нея. Плъзгаха се надолу, изкачваха се обратно нагоре и сякаш не бяха достатъчно близо.
-Целуни ме! – заповяда му тя и не изчака подчинението му.
Придърпа лицето му към своето и сключи устни с неговите. Айра изпъшка от внезапната реакция, която устните й му причиниха с рязката си дързост. Възбудата му ставаше непоносима. Пулсираше, направо го болеше. Стисна косата й почти до болка и разтвори устата й със своята. Поемаше нещата в сови ръце и това не изглежда да раздразни Фейт, а напротив. Прие езика му, последва стъпките му.
-Да се махаме от тук. – задъхано предложи Айра и в замяна получи кимване с готовност.
Не каза „чао” на Октавио. Просто изкара Фейт от заведението, в което имаше планове да се задържи повече, но момичето с него ясно показа желанията си, въпреки че ако бе със съзнанието си в момента, щеше да се опита да го убие с първото нещо под ръка й. Айра знаеше това и това правеше нещата толкова забавни за него.
Нетърпеливо запали колата и скоростта, която километража отчиташе, можеше да прекрати живота и на двамата, ако не бяха добрите му, шофьорски умения. Предвид нея, стигнаха твърде бързо в самия дом на Айра.
Вероятно щеше да отвори вратата на Фейт, ако не тя не го беше посрещнала на вратата с бясно обвиване на крака около кръста и ръце около врата. Яростно забиване на нокти в бузата и рамото му. Придвижиха се до стаята му без да се отделят един от друг. Ръцете на Айра шареха по цялото тяло на Фейт с никакво притеснение, а тя му позволяваше и се наслаждаваше. Да вземе всичко, което поиска сега, когато може, когато и тя може. Това си мислеше Айра, докато буташе вратата с крак.
Фейт невъздържано разкъса ризата му и копчетата се разпиляха по пода. Смеха на Айра огласи помещението.
-Явно наистина много те радвам. – прошепна през устните й.
Тя го бутна на леглото и се качи върху него, напасвайки всяка част от тялото си към извивките и издутината му. Целуваше врата му съблазнително и Айра отпусна глава на завивките. Затвори очи, когато устните й се преместиха на ключицата му и изстена, когато пътешествието продължи към гърдите и корема му. Бавни и влажни целувки, които оставяха следа, не само визуално. Не получи това, което иска. Страстните целувки на Фейт спряха точно преди колана му. Заеха се да се изкачват обратно по предишните стъпки и накрая отново нападнаха устните му.
С темперамента на доминиращия мъжкар, Айра внезапно преобърна Фейт.
-Красива си. – каза й и пъхна ръка под блузата й, докосвайки корема й, след това гърдите й.
Фейт облиза устни и изви глава назад. Айра я повдигна до седнало положение и свали потника през главата й. Тя веднага допря голото си тяло в неговото и целувките продължиха. Негови и нейни, оставяха спомени и белези, които след това трудно биха могли да се забравят.
Така незнаеща, ненапрегната и фалшиво щастлива, Фейт надигаше у Айра едно победоносно усещане. Да може да я докосне, да я целуне и тя да не стои като дърво под него, да не скимти като жално куче, чийто врат стискаш. Това в момента беше тя. Една много дълбоко заровена и скрита „тя”. Една вълнуваща, прекрасна и отдаваща се „тя”. За миг съжали, че използва наркотик, за да открие тази находка. Но само за миг. След това ръцете на Фейт се стрелнаха към колана му и той изпълни желанието й. Просна я обратно по гръб и разкопча колана си. Легна между бедрата й, сигурен, че ако изпусне и малко от сега предоставените му привилегии да я докосва, ще съжалява вовеки. Затова свалянето на дънките се оказа проблем, с който обаче бързо се справи, като един обигран любовник, какъвто всички жени минали през него, го знаеха. Фейт се отърва от досадната материя с помощта на Айра, който захвърли панталоните настрани, все по-нетърпелив и настървен.
Проникна в нея рязко, грубо, стараейки се да не се отдава съвсем на същността си. Фейт притаи дъх при внезапното поемане на чуждото тяло и Айра остана в нея за няколко мига, загледан в лицето й, чакащ знак. Тя се взря в сивите му очи и преглътна. Той се задвижи в нея, по-бавно, по-внимателно. Не искаше да я изтощава. Още не. Ръцете му стояха от двете й страни, напрягаха се. Те й гърбът му, за да не изпуска тежестта си върху нея. Или поне не повече, от притискането, което си позволяваше. Кожата му срещу нейната, подлудяваше и двамата. Настръхваха, наелектризираха се и пак имаха чувството, че са твърде далеч. Че не са достатъчно близо.
Айра засмука кожата на вратата й и Фейт заби нокти в гърба му, стараейки се да не изкара вика си. Левит изстена силно, когато усети малки струйки кръв да се спускат по повърхността. Драконът на рамото му се извиваше заедно с него, следваше строя на мускулите му, когато движенията му се забързаха.
Той покри устата й със своята, когато пъшканията огласиха цялата стая и вероятно излизаха извън нея. Ала дори и заглушени, виковете и на двамата блъскаха в ушите им повече, от колкото бе нормално. За секунда Фейт се озова седнала в скута му, предоставяйки й се възможността да се движи по собствен усет. Плътно обгърнала го, плътно обгърнал я, те продължиха да се движат един срещу друг, във друг, със друг.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Нед Яну 12, 2014 11:43 pm

Главата й тежеше ужасно много. Клепачите й бяха натежали и не смееше да ги отвори. Бегло позната миризма нахлуваше в ноздрите й, но не можеше да се сети чия е. Лежеше по корем и бе обгърнала възглавница, която не бе нейна. Размърда се сънено в чуждото легло и отвори очите си трудно и с нежелание. Повтори действието няколко пъти, докато привикна с трудността, която й причиняваше действието. След това веждите й се сбърчиха объркано. Фейт внезапно опря лакти, взирайки се в черната калъфка на възглавницата с объркано изражение.
-Какво? – измърмори и когато понечи да се изправи, черната завивка се смъкна от тялото й, откривайки голотата й.
Фейт моментално придърпа завивката обратно към себе си и сподави един писък. Не знаеше къде е, не помнеше нищо от вчера, след като метна чаша по Айра. Мястото не й бе познато. Всичко беше мрачно и тъмно. Неприветливо. Огледа се, за да се опита да се ориентира. Малката сгъната хартийка привлече вниманието й не по-малко от розата върху нея. Фейт преглътна, както често правеше, когато се подготвяше за нещо неприятно, и взе розата с предпазливост и коле*ание. Гледа я известно време и пръстите й поеха листчето. Разтвори го внимателно.
„Благодаря ти за снощи!”

Олдридж закопчаваше якето си, когато почукване на вратата спря процеса. Той отвори с надежда да види дъщеря си на прага, но вместо това Син и Хоуп го посрещнаха с фалшиво засмени лица.
-Здравейте, г-н Мейн. – твърде високо поздрави Синемън. – Случайно Фейт да си е вкъщи?
Олдридж присви очи, недоверчиво.
-Искате да кажете, че не е останала при някого от вас? – попита с уплаха.
Двамата се спогледаха объркани.
-Не. – отговори Хоуп и поклати глава. – Не е ли…? Не се е прибрала снощи?
-Не. – Олдридж продължи да закопчава копчетата на якето си. Направи точно крачка преди да се спре притеснен, взрян в лицето на дъщеря си. – Фейт! – облекчение и въпрос се долавяше в гласа му. – Фейт, къде беше?
Тя го погледна флегматично и премигна. Поклати глава.
-Никъде. – отговори шепнешком.
Бавно подмина приятелите и баща си и влезе в дома си.
-Фейт, какво се е случило? – спря я Син, хващайки я за лакътя.
Фейт разтвори пресъхналите си устни, които нямаше сили да навлажнява.
-Аз… - поде, но не знаеше какво да каже. – Нищо. – реши накрая.
Не й повярваха. Очите й гледаха почти невярващо напред, устата й бе суха и освен нея, цялото й лице бе бледо и изморено.
-Отивам да си взема душ. – обяви тихо, едвам да бъде чута, и се качи по стълбите с бавните си стъпки.
Затвори вратата на стаята си плътно и се облегна на нея. Опря глава назад и стисна очи, опитвайки се да прекъсне потока на спомените за снощната случка, които бавно се връщаха в съзнанието й.
-Господи! – проплака и удари главата си няколко пъти във вратата.
Душът беше студен и дълъг, какъвто никога не си взимаше. Оставила струята вода да се блъска в косата й, Фейт извиваше врат, за да може студените капки да преминат през всяко едно място, където устните на Айра си бяха позволили да докосват и да си играят с кожата. Търкаше яростно сапуна върху ръцете си, корема, гърдите, врата си. С всяко следващо измиване, нов спомен налагаше ново почистване. Сълзите от чист яд и отвращение се сливаха с водата и падаха от лицето й, разбивайки се в локвата под краката й.
Загърна се сигурно в бежовия си халат и необмислено прекоси стаята си, слезе по стълбите и щеше да се отправи директно към кухнята, но Олдрижд, седящ на големия фотьойл пред дивана, пожела присъствието й.
Фейт зашари с очи и седна на дивана, подпъхвайки ръце между колената си.
-Какво има? – попита тя баща си.
-Бих могъл да те попитам същото. – отговори строго. – Не можеш да изчезнеш за цяла вечер и да не ми обясниш след това.
Фейт сведе поглед, засрамен поглед, който Олдридж интерпретира като досада.
-Виж, знам, че процедурата е неприятна, но трябва да говориш с мен.
Тя поклати замислено глава. Какво да му каже? Че сина на опасния мафиот я следи, защото стана свидетелка на убийството на брат му? Че вчера бе дрогирана и използвана по най-отвратителния начин? Да, това щеше да обобщи всичко.
-Отплеснах се. – излъга, вторачвайки се право в очите на баща си. Добра лъжкиня беше и се бе научила от него.
-Отплесна се в какво? – поиска да знае той.
-В ученето. – непоклатимо отговори.
Олдридж присви очи недоверчиво.
-Искаш да повярвам, че в петък вечер, когато всички хлапета ходят да пият по дискотеките, ти си била навън, но за да учиш? – повдигна вежди с насмешка.
Фейт повдигна рамене.
-Не е невъзможно. – защити се.
-Фейт, стига глупости. – разсърди се. – Видях как изглеждаше, когато влезе. Нещо се е случило.
-Бях уморена. Продължавам да съм уморена. – заяви и се изправи, но Олдридж вдигна показалец.
-Сядай обратно, млада госпожичке. – заповяда. – Не съм приключил.
Фейт въздъхна, този път наистина с отегчение и се върна на мястото си.
-Бях в библиотеката, тате. – успокоително зададе, знаейки, че така ще й бъде повярвано. – Зачетох се в една книга и съм заспала. Доста е неудобно да се спи на твърдо, знаеш.
-Коя?
-Хм? – неразбиращо попита Фейт.
-Коя книга? – поясни Олдридж и в гласът му се долавяше цялото съмнение, на което бе способен.
Фейт отвори уста и наклони глава. Присви концентрирано очи, докато се сети за подходящо заглавие и по ирония на съдбата, въпреки всичките книги, които бе изчела, нито едно не й идваше на ум в момента.
-Малкият Ники. – лека въпросителна нотка се появи, но баща й като че ли не забеляза, само се свъси.
-Това не беше ли филм?
Фейт кимна.
-Да, но има и книга. – уверено излъга. – Много е добра, трябва да я прочетеш. – прехапа езика си, в мига, в който ненужното и глупаво предложение изскочи от устата й.
Олдридж обаче само стисна устни замислено и кимна няколко пъти.
-Добре, свободна си. – обяви и махна с ръка. – Размина ти се този път ,но ако пак се случи нещо такова, ще си стоиш вкъщи, докато завършиш училище. – предупреди я.
Фейт разтвори очи с плахо изражение.
-Добре. Ще го имам предвид. – обеща и вдигна палец.

Айра стоеше с втренчен в тавана поглед, небрежно качил крака на бюрото на Куба, облегнал ръце на дръжките на стола му. Не пушеше, не пиеше, дори не си играеше с една от многото забранени за пипане, мънички фигурки на адвоката. Просто седеше и зяпаше и от време на време някоя мисъл за снощи се прокрадваше в него.
Още усещаше горещия й дъх във врата си, в рамото си. Усещаше и раните по гърба си, които ноктите й му бяха причинили. Фейт не бе с нищо повече от всичките жени, с които Айра бе спал, но имаше един факт, който го озадачаваше и това бе фактът, че тя е още момиче. Хлапе. С наивни представи за живота и света. За бъдещето. Имаше мечти, които искаше да реализира и това я правеше толкова ограничена и глупава, та чак му бе интересна. Не по-интересна от Тамара, но далеч по-интригуваща от Санди. Така прецени той.
-Свали си мръсните обувки от бюрото ми, Айра. – Хобсън хвърли вестника на повърхността и собственоръчно смъкна краката му.
-Сноб! – подхвърли недоволно Айра.
-Хлапак. – изплю в отговор Олтър и отиде до полицата с книги. – Не си бил в пандиза снощи или Октав те е измъкнал? – попита, докато вадеше една от книгите.
-Нито едното, нито другото.
Куба отвори книгата, която държеше и подхвана снимките, които се плъзнаха измежду страниците.
-Ето. – хвърли фотографиите пред Айра.
-Какво е това? – повдигна една вежда той.
-Момичето, което ме накара да следя през последната седмица. – отговори и се настани срещу него.
-О, да. – сети се Айра и се зае да разглежда снимките. – Тя забеляза ли нещо?
-Моят е човек е много внимателен.
Фейт, излизаща от библиотеката; Фейт, влизаща в колата си; отиваща на училище; вървяща угрижена до приятелите си; през прозореца на кафетерията, подпряла брадичка в дланта си. Айра присви леко очи и докосна лицето на снимката.
-Ще ми кажеш ли за какво беше всичко това? – прекъсна погледа му тъмнокожия Хобсън.
-Хм? – вдигна разсеяно очи.
-Момичето. Коя е тя? Защо си така заинтересован от нея?
Айра въздъхна и се изправи със снимките в едната си ръка и новоизвадена кутия цигари в другата.
-Онази, която видя как убивам Оусън. – осведоми го така безгрижно, че това допринесе двойно повече ярост, когато Куба скокна на крака.
-Я пак?! – повдигна вежди. – Момичето, което е видяло как убиваш човек, който по идея е в затвора, се разхожда из града и ти я шантажираш със… - повдигна иронично рамене. – следене?
-Спокойно, Куба. – Айра вдигна нетърпеливо ръка. – Всичко е под контрол.
-Последния път, когато всичко беше под контрол, за малко не влезе в затвора.
-Това не е нова земя за нас. – контрира го. – Държа ситуацията. – настоятелно го увеща.
-Как? – внезапната ярост се изпари точно толкова бързо, колкото се бе и появила. Сега бе повече делово напрегнат. – Сега всичко е под контрол. Колко време, преди тя да реши да се обърне към някого?
-И кой ще й помогне, Олтър? – насмешливо зададе Айра. – Самата тя не би потърсила помощ, след като знае какво ще й се случи ако го направи.
-Не подценявай моралните ценности на младите момичета!
-О. – засмя се Левит. – Тя няма морални ценности, уверявам те.
Хобсън застана нащрек.
-Изнасили ли я? – попита, предпазлив за отговора.
-Практически, не. – отвърна Айра.
-А теоритично? – бавно зададе.
-Ами… - Айра поклати глава с вдигнати рамене. – Важно ли е това, след като в крайна сметка тя беше тази, която ме молеше за това?
-Дрогирал си я, нали? – обвинително налучка Хобсън.
Айра стисна зъби виновно.
-Случва се. – отвърна, мина покрай адвоката си и го потупа по рамото.
Излезе от кабинета със злорада усмивка и когато се обърна подскочи и сложи ръка на сърцето си.
-Татко. – въздъхна. – Толкова по-млад съм от теб, но ще ми докараш инфаркт ако правиш така. – назида го.
Робърт се разсмя и преметна бастуна в другата си ръка.
-Ела, сине. – подкани го да вървят. – Имам да ти покажа нещо.
Въведе го в кабинета си и търпеливо го изчака да седне, след това се настани срещу него и опря лакти върху бюрото си.
Гледаха се известно време и накрая Айра стисна устни.
-Какво става, татко? – попита.
Робърт изцъка с език и отвори единственото чекмедже на скъпото си бюро. Извади плик от него и го подаде на Айра.
-От брат ти е. – обясни – Негодникът имал нужда от пари. – лицето му стана сериозно и предпазливо. – Миналия уикенд, когато ти бях казал, че отивам да завърша една сделка… Минах да се видя с него. След като обсъдихме някои въпроси, склоних да му помогна финансово. Но разбира се, както знаеш, няма безплатен обяд, затова той от своя страна постепенно ще се завърне в семейния бизнес.
Айра разтвори очи и стегна челюст. Робърт сведе поглед и облиза устни.
-Ти си много умен, момчето ми, и много всеотдаен на нашия свят. Но си безотговорен. – говореше с твърдостта на родител, който е категоричен в решението си. – Когато си отида от този свят, искам да знам, че работата ми ще продължи да се върши стойностно и точно.
-И аз не съм достатъчно добър за това? – повдигна една вежда Айра и се опита да закрие обидата.
-Не си готов за това. Знаеш традицията. Мястото ми трябва да се заеме от първия ми син.
-Значи сега пазим репутация?
-Винаги пазим репутация, Айра. – строго припомни Робърт и се надвеси напред. – Обичам те повече от всичките си деца. – поклати глава. – Но любовта ми към теб не може да попречи на това, което е важно.
-Татко, аз…
-Решението ми е окончателно, Айра. – прекъсна го Робърт. – Стар съм вече за тези неща. Скоро ще си отида и искам да знам, че всичко ще бъде както беше до сега.
Айра стискаше челюст, отпускаше я и не беше сигурен какво да каже на това. Мислеше си, че ще получи още един безбожно скъп подарък, или известие, че трябва да замине някъде, да поеме нещо, но през ум не му бе минало, че баща му… Баща му, за когото се грижеше, когото така силно уважаваше, за когото остана… Баща му ще го засенчи с помощта на глупавия си първороден син.
-Това няма да стане! – изкрещя Айра и хвърли нова чаша срещу стената.
-Братле, спри да ми чупиш съдовете! – помоли Октавио, седящ на стола си, преглъщайки глътка уиски.
Домът на Октавио беше доста извън града поради ред причини, една от които беше, че обичаше остава сам. Глух за звуците на града. Всичките тези коли и линейки, патрули и гадните сладоледачии. Голяма и хубава къща на три етажа, от които само един се използваше целодневно. Един-единствен иконом, който даже не беше американец, и по някое момиче, ако еднодневните му връзки прекрачат и следващата нощ.
Айра гневно седна на големия диван, срещу който се ширеше плазмен телевизор. Октав се изправи от стола и се настани до приятеля си.
-Отивам при него. – закани се Айра миг преди Октавио да си отвори устата и да каже нещо, което обещаваше да бъде утешително.
-При кого? – сбърчи вежди той.
-При Робърт. Отивам при него. – повтори и стана. Подсмъркна и подръпна черното си сако. – Да. – кимна сам на себе си. – Отивам веднага. – обърна се към русата глава. – Погрижи се за малката ни свидетелка. Ще мина да я видя, когато се върна.
Понесе се към вратата, но Октавио го догони и го хвана за лакътя.
-Чакай! – извиси глас. – Как така отиваш при него? Не можеш да отидеш в Европа?! Какво ще правиш там?! Няма да го убиеш, нали?
-Леле, толкова ли съм предвидлив?! – иронично запита Айра и изсумтя. – Няма да убия брат си. Вече свърших тая работа с другия. Не, отивам само да поговоря с него.
-И ще му кажеш какво? – разпери ръце Октав. – „Здрасти, не се връщай иначе ще те сполети съдбата на Оусън”?!
-Татко каза, че Роб Младши има нужда от пари. Така че вместо скъпия ми баща да го изнудва, аз ще запълня тази нужда.
Октав отвори уста да възрази, но липсата на аргумент го остави така – с отворена уста. Айра го блъсна приятелски и излезе. Пъхна се в колата си, запали и потегли.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Чет Фев 27, 2014 8:39 pm

Виждаше Синемън и Хоуп през прозореца на кафенето, в което често се мотаеха. Беше дала обещание да се види с тях, да поговорят. Вероятно щеше да е готова да им каже онова, което не можеше да каже на никого, но със случката от миналата нощ, плановете й драстично се променяха. Сега вече не можеше да им каже нищо.
Влезе в кафето със същата несигурна физиономия, с която стоеше отвън. Приближи тяхната маса в дъното, преднамерено бавно и както двамата си седяха един до друг на диванчето, обърнаха погледи към нея.
-Здравей. – поздрави я Хоуп.
Фейт кимна и вдигна ръка, която трябваше да помаха, но си остана във въздуха.
-Заповядай. – Синемън посочи мястото срещу тях и Фейт се настани с неудобство.
Син и Хоуп се спогледаха.
-Къде беше? – попита той.
Фейт го погледна безмълвно. Секундите се сляха и заприличаха на минути, затова Синемън наруши противното мълчание.
-Казахме ли нещо, с което да те засегнем? – попита, искрено чакаща отговора. – Направихме ли нещо… нередно?
-Вие нямате вина за нищо. – увери ги.
-Тогава какво има? – настоя Хоуп. – Не сме излизали заедно от седмици, а ти твърдо отказваш да говориш с нас. Какво има?
Фейт се взря в и двамата и се опитваше да им внуши всичко с поглед, но това не бе талант, който тя притежаваше, нито такъв, който те разбираха. Неуспехът доведе до план Б. Прочисти гърло и тръсна глава.
-Прави сте. – каза им. – Действително бях разсеяна, но вече не съм. – усмихна се широко. – Добре съм, обещавам. – изви вежди с нежно и убедително изражение.
Двамата й най-добри приятели. Двамата, които я познаваха перфектно. Двамата , които биха я разпознали безпогрешно, ако ще да имаше сестра-близначка, абсолютно същия характер и черти… Не й повярваха сега. Когато тя имаше нужда да й повярват, за собствената им безопасност.
-Недей да ни лъжеш. – помоли равно Син.
Фейт скри усмивката си бавно и отмести поглед, с победено лице.
-Не мога да ви кажа. – отказа да срещне очите им. – Съжалявам, но не мога.
Не изглеждаха като хора, които не са очаквали подобен отговор.
-Нещо опасно ли е? – предположи Синемън.
Фейт не каза нищо.
-Добре, виж, няма значение дали е опасно. – намеси се Хоуп. – Просто ни кажи ти добре ли си.
Тя въздъхна и облиза устни.
-Добре съм. – каза го така уверено, че съмненията, ако не прогонени, то поне се разсеяха.
Син и Хоуп се спогледаха. Кимнаха замислено и след това Синемън стана.
-Ок, време е за филм! – обяви с въздишка и щракна няколко пъти с пръсти. – Хайде, мърдайте. Движете.
Фейт стана с объркани движения и лице.
-Не знаех, че планираме кино. – промърмори. Не й се ходеше на кино. Това означаваше няколко часа тъмна зала, в която да не прави друго освен да седи и да мисли. Не можеше да мисли, не искаше. Цялата й идея бе да се държи заета.
-Току-що го планирах. – Син ги подхвана от двете страни и ги задърпа към изхода.
-А, все пак, къде беше онази вечер? – зачуди се гласно Хоуп.
Фейт го погледна кисело, докато Синемън дърпаше и двамата.
-Четох Малкия Ники. – отговори.
Хоуп сбърчи вежди.
-Това не беше ли филм?

Айра караше сребърен мерцедес, взет под наем от автомобилна фирма в Италия. Робърт Левит Младши беше в Италия. Айра се смееше първите няколко минути, преди да осъзнае, че Куба му казва истината. Двамата се бяха разбрали да пазят това в тайна от татко, но Хобсън имаше някое и друго условие. Оказа се, че трябва да бие бая път от Рим, за да се озове в някакво глупаво пристанищно градче, наречено Санремо. Не знаеше там да има сирене, но когато разпита Куба за подробности, се оказа, че е било в близост до Франция, пък и имало много туристи, така че всичко бързо си дойде на мястото.
За жалост Айра не бе от типа хора, които ще спрат да се полюбуват на красивата гледка. Никога преди не бе ходил в Европа и не му се струваше странно да е от другата страна на полукълбото. Нито важно да обърне внимание на този факт. Единствената му грижа бе да стигне до брат си и да говори с него, докато не получи онова, което иска – безусловно подчинение. Или може би не толкова безусловно.
Стигна до мястото, което трябваше да е къщата на благородното семейство Левит. Спря колата, загледан в малкото момиче, което подхвърляше топка в ръцете си. Къщата беше малка и отвън изглеждаше доста спретната. Верандата беше достатъчно голяма, за да може малкото момиченце да тича по ширината й и да си играе с топката. Следващото, което привлече погледа му беше дървената маса, стояща отвън. Видя Робърт да излиза от предната врата с голяма тава в ръка. Русокосата му, младолика и красива жена го следваше с широка усмивка, а тийнейджър със смъкнати панталони изникна от храстите и пое тавата от баща си. Всички бяха усмихнати и изглеждаха щастливи с почетения си живот. Каква идилия!
Айра изключи двигателя и излезе от колата. Никой от четиричленното семейство, не бе забелязал появата на лъскавия и скъп автомобил. Едва когато малкият брат се приближи, привлече вниманието на сина.
-Здравейте. – поздрави объркано младежът, ставайки от масата, на която току-що бе седнал.
Робърт и жена му, Синтия, вдигнаха лица от скарата, към която бяха съсредоточили вниманието си. Лицето му веднага се промени. Искрената усмивка, до секунда залепнала на устните му, се изпари сякаш никога не бе стъпвала там. Тази на Синтия също се измени, едва когато съзря напрежението у съпруга си.
-Робърт, какво има? – попита го нежно, загрижено.
-Какво правиш тук? – игнорира въпроса й той, обръщайки се директно към Айра. Инстинктивно стисна големия нож, който държеше.
-Така ли посрещаш брат си? –Айра разпери ръце.
Робърт стисна устни в права линия, а децата и жена му го погледнаха с въпросителни очи. Той се усмихна принудено.
-Деца… - прочисти гърло и се приближи, хващайки жена си за ръката. – скъпа, това е най-малкият ми брат, Айра. – представи го.
Беше подложен на преценяващо оглеждане, което само го развесели..
-Супер. – незаинтересовано кимна синът и се върна към телефона в ръцете си.
-Чичо! – извика малкото момиченце и понечи да се втурне към Айра, но Робърт изтича да дъщеря си и я улови в прегръдката си.
-Миличка, чичо не обича да го гушкат много, много.
-О, чичо обича. – засмя се Айра и извика неодобрителния поглед на брат си. – Имаш ли си име, сладурано? – попита нежно Айра и пристъпи към момиченцето, защитено от баща си.
-Лили. – отговори то и подаде малката си ръчичка. – Като Лилия, само че не точно. – допълни и с това разсмя новодошлия си чичо. Робърт също не успя да стърпи смеха си, както и останалата част от семейството. – А как е твоето име?
-Айра. – отвърна кратко и стисна пръстчетата на изумителната си племенница, която не подозираше, че има.
Робърт младши бързо прекъсна докосването и пусна детето си на земята.
-А ти? – Айра се насочи към тийнейджъра и седна непоканено срещу него. – Под чие наименование се подвизаваш?
Момчето заджвака дъвката си и погледна своя чичо изпод вежди.
-Жан. – и пак насочи кафяви очи към дисплея си.
Айра изчака още малко, но когато не бе удостоен с друг признак за интерес стана и се приближи към Синтия.
-А вие, трябва да сте красивата съпруга? – хвана ръката й и нежно я целуна.
Робърт го сграбчи за блузата и го издърпа от незнаещата как да реагира Синтия.
-Вътре, веднага. – властно нареди и посочи дома си.
-Да, сър. – засмя се Айра и се насочи към къщата, последван от брат си.
Чу бясното тряскане на входната врата и се обърна с ръце в джобовете.
-Как си, Робърт? – попита той и го огледа. Късо подстриганата му черна коса беше точно като някогашната на Робърт Старши. Кафявите очи показваха колко не истински братя бяха. Стройната фигура бе единственото, по което тримата братя си приличаха. – Отдавна не сме се виждали.
-Какво правиш тук? – повтори въпроса си.
Айра наклони глава и нацупи устни.
-Баща ни ти е предложил сделка, до колкото чух. – делово поде и сивите му очи започнаха да разглеждат снимките на витрината с книги. – Иска да се върнеш, в замяна ти е направил изгодна оферта.
-Нищо не е изгодно, щом трябва да се върна в онази смрадлива дупка. – изплю Робърт отвратено.
Айра повдигна вежди, замислено.
-Давам ти изход. – обърна се към него. – Не искам да се връщаш, Роб. – призна му. – Бих искал аз да бъда този, който ще поеме бизнеса след смъртта на татко, а той те иска обратно, за да има кой да поддържа линията.
-Не моля за тази отговорност. – защити се със съскане.
-О, знам! - увери го Айра и вдигна ръка. – Знам, но татко не го знае. Или по-скоро не му пука особено. Както и да е, той каза, че имаш нужда от пари.
Въпросът в очите му не получи отговор.
-Колко? – зададе накрая.
Робърт сбърчи вежди.
-Какво?
-Колко? – настоя Айра. – Колко пари ти трябват? За ученето на сина ти, или уроците по пиано на дъщеря ти, или фитнеса на жена ти… - започна да налучква с отегчение. – Колко пари ти трябват?
-Не е сума, която ще приема на ръка и то от теб.
-Защо не?
-Защото ще има условие, което едва ли ще изпълня.
-Има условие, но то е само едно и като че ли ще ти хареса. – Айра впи очи в тези на Робърт. – Просто не се връщай.
Младши присви кафявите си, недоверчиви и невярващи, очи.
-И очакваш да се хвана? – изсмя се, за да прикрие факта, че идеята му харесва и обмисля.
-Всъщност, да. – кимна Айра невъзмутимо.
Робърт го погледна внимателно.
-Къде е уловката, Айра?
Той поклати глава и въздъхна.
-Не подценявай толкова желанието ми за власт. – предупреди го. – Склонен съм да ти помогна и без да ми даваш нещо в замяна, говоря за материалните неща. Само ако откажеш предложението на татко. Искам това място, Робърт. Мисля, че всичко се нарежда идеално ако склониш.
Обмислящото му лице се показа на повърхността. Нямаше причина да откаже. Не искаше да се връща при семейството си, което бе странно желание. Искаше да остане, тук със своето истинско семейство и да тъне в забрава от старите спомени.
Нямаше причина да откаже, затова пристъпи към малкия си брат и скръсти ръце пред гърдите си.

Олдридж излезе от кухнята с бялата престилка, опасала тялото му и кашон, заел ръцете му. Разтоварваше новите си играчки, които си беше купил при пътуване до Ел Ей. Често експериментираше с готварските си умения и сега беше един прекрасен ден да прави опити. Не се изненада, когато събори съдържанието на кутията, която пренасяше, но псувнята, която излезе от него беше изненадваща. Олдридж отиде обратно в кухнята, мърморейки си под нос и след това се насочи пак към хола, за да си събере счупената купа, която хареса заради сините шарки по нея.
- Глупаво парче. – ядоса се той и клекна на четири крака, пъхайки ръка под масата пред дивана. Опипом взе голямото счупено парче и тръгна да се изправя, когато нещо на бежовия му килим, привлече погледа му.
На материята имаше черно прогорено петно, което правеше неприятна и забележима дупка в килима. Олдридж сбърчи вежди и се зае да клони глава, за да анализира петното.
-Фейт! – повика я, когато не се справи. Не получи отговор или отзоваване и тогава се сети, че тя е навън с приятелите си.
Изправи се на крака с троснато изражение и запомни, че трябва да пита дъщеря си какво е това на прекрасния хубав килим, който и двамата се бяха заклели да пазят.

-Филмът беше… - Хоуп изду бузи в търсене на правилните думи.
-Да. – кимна Синемън.
-Определено беше. – съгласи се Фейт.
Тримата вървяха в редица с втренчени напред лица и излизаха от киното и по-конкретно от коридора, над който бе надвиснал надпис на филма, както и картинката, на която имаше целуваща се двойка. Никой не мислеше, че в повечето от кадрите ще има истинско порно.
-Може би следващият път, трябва да прегледаме анотацията по-внимателно. – предложи Фейт, бореща се с видяното. Не беше вчерашна, но тези филми показваха съвсем ново значение на думата „секс”.
-Да, Син. – Хоуп сърдито врътна глава към нея. – Може би следващия път, трябва да оставиш избора на нас. Мразя да ходя на кино. – промърмори.
-О, я стига! – сряза ги тя. – Не беше кой знае какво.
-Не, разбира се. – иронично подметна Хоуп. – Дори не знаех какво е „обърнат лимон”, преди да видя това.
Синемън го погледна.
-Всеки знае какво е „обърнат лимон”. – присмя му се и инстинктивно погледна към Фейт, за да види подкрепа. Тя веднага вдигна ръцете си.
-Не ме гледай, сестро. – защитнически поде. – Нямам представа за какво говореха в този филм.
-Не мисля, че имаше диалог. – поправи я Хоуп.
-Стенанията не се ли броят? – попита Син.
-Те не са точно думи. – контрира я Фейт. – Но може би цялото това „Вземи ме; Бъди моя; Искам те до края на света” се брои за реплика.
-Не бяха особено съдържателни. – изкритикува Хоуп.
-Сякаш сега сме и сценаристи. – разсмя се Синемън.
-Можем да си купим от онези сладки бомбета. – предложи Хоуп.
-Това не е шапка за продуценти. Даже не мисля, че ги правят вече. – сподели Фейт.
-Тогава от онези, които носят художниците. – пробва се отново Хоуп.
-И това не става. Може би трябва да носим шапки с козирката назад и да се разхождаме с химикалки в устата си. – усмихна се Фейт и захапа сламката, стърчаща от чашата кока-кола.
Продължиха в този дух, докато пресичаха и се насочваха към до болка познатото кафене, в което ходеха всеки път след несполучливо – както се получаваше при избора на Синемън – или не толкова – когато на някой друг му се отдаде възможността да избира – кино. Старанието на Фейт да държи съзнанието си далеч от мислите, които напираха в него се увенча с успех, до момента, в който не констатира този факт. След това вече беше късно да прибере картините в главата си обратно и се смръщи.
-О-о. – измърмори Синемън, с взрян във вратата поглед.
Фейт вдигна глава към нея.
-Какво? – попита и проследи на къде сочат очите й.
Физиономията й стана гневна. Присви очи сякаш всеки момент щеше да скочи на бой. Фокусира ги към момчето, което й махаше и й се усмихваше дружелюбно.
Джеф прекоси мястото, блъскайки няколко маси и столове без да счита за нужно да се извини. Фейт подбели очи, когато няколко души се обърнаха да му извикат, но получиха безцеремонно подминаване. Хоуп и Синемън се бяха вторачили неодобрително в него, почти толкова, колкото и Фейт.
-Здрасти, Мейн. – поздрави я весело Джеф, когато застана пред тяхната маса. – От кога не сме се виждали? – засмя се и поклати глава, оглеждайки я невъзпитано.
Фейт потръпна с устни в опит за усмивка, но не се получи добре.
-Въпросът ти е реторичен, нали? – отвърна тя.
Джеф не изглежда да се смути от видния неприязън, с който му се отговори. Даже напротив. Както и по-рано, непоканено седна срещу нея и скръсти ръце пред гърдите си.
-Уау! – стисна устни с нова усмивка. – Променила си се. Косата ти е дълга.
Фейт вдигна една вежда и кимна.
-Ти не изглеждаш променен. – каза тя, но не получи желания ефект. Джеф не даваше вид на човек, който е разбрал обидния намек.
-Не съм. – съгласи се. – Как си?
-Перфектно. – излъга и стана от мястото си. – Ще се видим довечера, хора. – обърна се към Син и Хоуп.
Излезе, съпроводена от объркания поглед на Джеф и съпричастните лица на приятелите си. Оправи чантата си и пъхна ръце в джобовете на якето си, блуждаейки с ядни очи пред себе си. Едва когато отключи вратата на дома си и влезе, се почувства далеч от „радиацията Джеф”. Не можеше да понася присъствието му, което не беше проблем, когато знаеше, че е далеч-далеч от тук. Имаше усещането, че тази година може да се окаже една от най-лошите в живота й.
-Фейт, ти ли си? – провикна се баща й от кухнята – както винаги.
-Да. – провикна в отговор тя и се насочи към стълбите, но Олдридж я спря.
-Миличка, на килима пред масичката има някакво изгорено петно. – продължаваше да стои в кухнята, очевидно твърде зает да готви нещо, за да обърне достатъчно внимание.
Фейт сбърчи въпросително вежди, след това разтвори очи и уста.
-По дяволите! – промърмори на себе си. – Ам… Да… - несигурно поде, търсейки правдоподобни лъжливи думи.
-Каза, че не е имало купони, Фейт. – скара се баща й. – Знаеш колко много държа на този килим.
-Знам, татко, съжалявам. – тихо се извини.
Чу въздишката, която се изпусна от устата на стареца й и се успокои. Знаеше, че й се е разминало и няма нужда да дава обяснения. С виновно изражение изкачи стълбите и се пъхна в стаята си, затваряйки вратата. Наклони подозрително глава, когато видя гънките по завивката на леглото й. Възглавниците бяха намачкани и разхвърляни, играчката й също. Подозрително присви очи и огледа стаята си, пристъпвайки към прозореца, който беше отворен. Затвори го преди да излезе, това помнеше перфектно. Дръпна го надолу и трясъкът от затварянето не я стресна. Очите й загледаха навън, сякаш очакваше да види някого.
-Това мирише ужасно.
Фейт рязко се обърна, навреме за да види как Айра затваря мъничко шишенце парфюм. Беше й подарък от много отдавна и никога не го бе слагала, точно заради миризмата. Но чак пък ужасна…
Зениците й се разшириха и цялото й същество се напрегна. Промяната в аурата й можеше да се усети и от глупак. Айра остави шишето на тоалетката й сложи ръце на кръста си.
-И не е аромата, който носеше онзи ден. – добави. – Търся го, но не мога да го намеря. Може би, можеш да ми помогнеш? – запита.
Фейт стегна челюст и направи няколко бавни крачки до нощното си шкафче. Отвори първото чекмедже и от него извади лилаво шишенце. Подхвърли го на Айра и той ловко го пое. Отвори капачката, с одобрително изражение, насочено към Фейт, и помириса. Затвори очи, доволен.
-Този е. – промълви.
-Какво търсиш тук? – попита равно тя.
-Минавах. Реших да се отбия и да видя дали някой адвокат или полицай не се навърта около теб. – изчака малко и продължи. – Налагаше се да замина за малко и нямах възможността да те наблюдавам лично. Липсваше ми. – погледна я внимателно.
-Не очакваш да ти кажа същото, нали? – раздразнено попита Фейт.
Айра се подсмихна.
-Само бегла надежда. – увери я. – Нищо, с което да те ангажирам. Но като че ли съм успял. – продължи и легна на пода, повдигайки завивката на леглото на Фейт. Измъкна голяма черна папка изпод него и се изправи на крака. – Явно наистина доста съм те заинтригувал, за да събираш толкова материал за мен. – предположи и отвори папката.
Фейт ускори гневното си дишане, но не помръдна от мястото си. Баща й беше долу и бе фокусирала вниманието си върху това.
-Чисто акад… - поде тя, но Айра я прекъсна.
-Академичен интерес, чувал съм го и преди. – побърза да уточни и прелисти една страница.
Загледа се в снимка, която показваше хубавото му лице, с черни очила и победоносна усмивка. Около него имаше журналисти, а половината тяло на Куба беше изрязано с ножица.
-Признай, че ме харесваш. – засмя се той и показа страницата.
Фейт стисна юмруци и направи крачка.
-Остави това. – изказа ясно.
Все едно говореше на стена. Айра продължи да зяпа и прелиства страници и се направи, че не я е чул. Фейт, изгубила малкия контрол, с който разполагаше, отиде до него и дръпна папката си, своеволно и грубо. Не трепна, когато очите на Айра бавно се вдигнаха към нея, страшно и заплашително.
-Ще ме удариш ли? – предизвика го тя, жегната от отвратителното му държание. – Или просто ще ме изнасилиш отново?! – изсъска, решена да се отърве от срама си под друга, непозната дори и за нея, форма.
Това като че ли свари Айра неподготвен. Той вдигна високо вежди, в изумление. Прихна да се смее и с това застави Фейт безмълвна и объркана.
-Изнасиля?! – повтори я през смях и прокара пръсти през косата си. Смехът му замря и той пое дълбока глътка въздух. – Приемаш онова, което се случи онзи ден като изнасилване? – попита невярващо.
-Ти ме дрогира. – обвини го тя.
-Това, което направих беше да те отпусна. – поправи я. – Ти ме молеше да не спирам. – прошепна, с приведено напред лице. – Ти ме притискаше към себе си с такава сила, че гърбът още ме боли. Заради теб имам белези по тялото. Ти беше тази, която се качи върху мен и ме помоли да ти го вкарам.
Фейт му удари звучна плесница, която извъртя главата му на едната страна.
-Жалък си. – изплю тя. – Упои ме, защото знаеше, че никога не бих ти позволила да ме докоснеш.
Айра извъртя глава обратно към нея и се усмихна леко.
-А ти си една непорочна малка курва. – устните му се движиха с премерена точност. – Толкова лесно беше да те вкарам в леглото си. – присмя се. – Да не мислиш, че всичко беше заради едното чукане? Не ми трябва да те дрогирам, за да те получа, Фейт. – пристъпи към нея. – Ако исках само това, нямаше да ми бъде никакъв проблем просто да те взема. Нима мислиш, че не съм способен? Още тук, още сега? – повдигна рамене и продължи да върви срещу нея, докато не застигнаха стената. – Фактът, че баща ти е долу не значи нищо за мен. Това, че си просто едно момиченце, което още не е завършило гимназия, няма никаква стойност за мен. Ти си просто една курва, която мога да имам, когато пожелая. А аз? – приведе се по-близо към нея. – Аз просто ти направих услуга, като те накарах да повярваш, че го искаш. Можеше да стане по трудния начин, повярвай ми. Все още може да стане по-трудния начин. – свали якето от рамената й рязко и неочаквано. – Искаш ли?
-Не ме пипай! – просъска тя и опря длани в гърдите му, колкото да покаже настойчивост.
-Уууу! – присви очи. – Защото татко е долу и може да чуе? – повдигна невинно вежди и свъси устни. След това заплашителната маска се върна. – Така не е ли по-възбуждащо?
-Надявам се си се забавлявал онази нощ. – гледаше го настойчиво и обидено, засрамено и твърдо. – Защото никога повече няма да стигнеш толкова далеч с мен. Не и по моя воля. Никога повече няма да те докосна с желание, затова се надявам, че си взел максимума.
-О, взех го. – увери я и положи длан в основата на шията й. – Взех целия максимум и повече. – засмя се и премерено направи още една миниатюрна крачка, с която телата им се допряха. – Най-хубавото е, че ще продължавам да го взимам.
Фейт обви пръсти около китката му и се опита да дръпне ръката му, но неговата сила бе повече от нейната.
-Никога, Айра. – заяви.
-Дали го искаш или не,не е от значение. – настоя на своето с нежно изражение. – Можеш да се бориш с мен, Фейт, но резултатът няма да ти хареса. Ще те смачкам и окото ми няма да мигне. Знаеш това.
-Ти си долна отрепка и всичко това ще ти се върне. – обеща тя.
-Така ли мислиш? – наклони глава и погали лицето й с кокалчетата на пръстите на другата си ръка. – Знаеш ли колко са се опитвали? Почакай, грешен въпрос. До колкото виждам ти си наясно с почти всичко за мен.
-Клише. – хвърли следващата обида, но това само го разсмя.
Наистина беше като стена. Абсолютно нищо не го жегваше. Нито една плоска и зле замислена обида не влизаше под кожата му.
-Хайде, Фейт. – отегчено въздъхна Айра и продължи да гали кожата на лицето й. – Не се стараеш достатъчно. Можеш и по-добре, знам го.
-Не знаеш нищо за мен.
-Наистина? – пое глътка въздух. – Фейт Мейн. – изговори името й и й смигна. – Учиш, за да станеш адвокат, който иска да пъха хора като мен в затвора, без всъщност да си наясно какво означава професията. Искаш да се бориш срещу корупцията и несправедливостта – изглеждаше все едно всеки момент ще избухне в подигравателен смях. – Да направиш света едно по-добро място за живеене. Наивна си и това те прави глупава. Глупава си и това те прави неспособна да се отстояваш, а тази неспособност те прави доброто момиче, което си. Мразя добри момичета, но и двамата знаем, че ти не си такова.
Фейт разтвори очи, недоумяваща.
-Това е само маска, Фейт. – говореше й мило, внимателно, нежно. – Не си нежното, малко, фино създание, каквото се изкарваш. Принадлежиш към подземния свят, видях го онази нощ. С наркотик или без, онази Фейт е далеч по-истинска от тази. Напрягаш се, страхуваш се от мен, но истината е, че ти харесва. Харесва ти адреналина, харесва ти опасността. Направо усещам колко ме желаеш и единствената причина поради която не смееш да пипнеш е защото те е срам. Не от онова, което направихме, а от простичкия факт, че ти хареса и че го искаш. Искаш го отново, искаш го цялото, искаш всичко, което ти направих. Искаш го и се срамуваш от желанията си. Ето това е клише и е жалко. Може да съм престъпник, може да съм отрепка, но поне си го признавам. Лъжа и мажа, убивам и изнасилвам, но това правя и го правя най-добре. А ти не можеш да излъжеш дори и себе си. Събираш информация за мен, търсиш материал за мен, по предлог, че просто искаш да научиш повече? – поклати разпалено глава. – Не, Фейт. Няма нищо общо с мен, има общо с теб. Копнееш да ме докоснеш, да ме целунеш, да ме опиташ и когато аз ти давам точно това, за което мечтаеш, ти ме обвиняваш в изнасилване? Малко е нечестно, не мислиш ли?
-Не мисли, че ме познаваш, само защото една вечер съм лежала под теб и не съм избягала. Наркотикът не е извадил нищо наяве, а само направи от мен нещо, което ти искаш да имаш.
-И каква е разликата? – продължаваше да я милва, а тя не го спираше. – Спах с теб по твоя воля. Не съм те държал, не съм те насилвал.
-Само защото не съм се борила, не означава, че съм го искала. Означава, че не ми остави избор.
-Да, и следващия път пак няма да ти оставя. Тогава обаче няма да те предразполагам със странични средства. Тогава просто ще те просна на първото легло и ще те изнасиля. След това можеш да ме обвиняваш колкото си искаш.
-Не ме заплашвай.
-Спри ме. – подкани я. Приближи лице към нейното, но почукването на вратата спря действието му.
-Фейт, вътре ли си? – Олдридж почука още веднъж.
Фейт пребледня. Погледна към Айра с молба да я пусне, но той не се отзова на нея. Само доби предупредителен вид.
-Вътре съм. – пресипнало отвърна.
-Сама ли си? Чух разговори.
-Говорех по телефона. Малко съм заета, махай се. – помоли го и се опита да заличи истеричната нотка. Гледаше право в очите на Айра. Беше й трудно да говори с баща си, когато на няколко метра от него, разделени само от една врата, дъщеря му бива притисната в ъгъла от убиец.
Чу го да слиза по стълбите след коле*анието, което тя самата долови.
Айра продължи там от където бяха прекъснати. Приближи лицето си и устните му се притиснаха в нейните, успоредно с цялото му тяло. Съпротивата бе очевидна, но той не обърна внимание на това. Разтвори устата й със своята и принуди Фейт да му съдейства. Юмруците й се свиха върху гърдите му и напираха сили да го отблъснат, с нулев резултат. Вероятно щеше да го срита ако баща й не беше долу.
-Продължавай да ме отблъскваш и ще получаваш повече. – прошепна срещу устните й.
Отдръпна се от нея и се отправи към вратата. Отвори я и когато се обърна се наслади на несигурното изражение на Фейт.
-Ще бъда внимателен. – обеща й. – До скоро, Фейт.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Чет Фев 27, 2014 8:40 pm

Хоуп стоеше в стаята си правеше това, което правеше винаги, когато му беше скучно – мяташе топки в мъничкия си баскетболен кош, окачен на вратата му. Поредното мятане замря точно преди да хвърли топката. Чу глух звук и след това тежко стоварване на пода. Изправи се до седнало положение и се заслуша.
-Ставай, проклетнице! – чу се отдолу и женски вик последва.
Хоуп моментално стана и отвори вратата си. Надникна през парапета на стълбите и се наклони напред, за да вижда по-добре.
-Не можеш да ми отнемеш правото да продължа да живея! – разгневен мъжки глас продължи да настоява. – Остави ме без сина ми, остави ме без дома ми, няма да ми отнемеш възможността да бъда щастлив отново.
-Нищо няма да получиш от мен! – извика жената.
Още една плесница я събори на земята и краката на Хоуп затропаха по стълбите бързо и ядосано. Влезе в хола, където майка му пак се изправяше от пода и опакото на дланта й бе допряно на устата й. Баща му стоеше висок и силен пред нея и я гледаше вбесено. Приличаше на човек, който всеки момент ще извади пистолет и ще избие всичко на пътя си.
-Какво правиш тук? – изръмжа Хоуп на баща си и веднага отиде при майка си и й помогна да стане.
Изражението на големия ядосан мъж, като че се промени при появата на сина му.
-Хоуп… - поде, но не каза нищо повече.
Подобно на баща си, Хоуп вадеше отвратително предупредителни и ядосани физиономии, когато се наложеше. Сега бе един от тези моменти. Защитнически застанал пред жената, дарила го с живот, той гледаше кръвнишки мъжът, помогнал за създаването му.
-Тръгвай си.
-Няма да си тръгна от тук, преди тази кучка, която наричаш майка, да подпише документите за развод.
Хоуп се хвърли към баща си, но майка му го сграбчи за кръста.
-Недей, сине. – задъхано го помоли. – Не си струва.
-Махай се, преди да съм повикал полиция. – заплаши Хоуп.
-Не и без подписаните документи. – отказа той.
-Нищо няма да подпиша, Кар. – зарече се жена му. – Отивай да чукаш глупавата си ученичка и се разкарай от имота ми.
-Нямаш право да ме държиш пленник, Нора! – изкрещя Кар. – Ще се омъжа за това момиче и със или без съгласието ти, ти ще подпишеш документите за развод!
-Да видим тази работа! – предизвика го.
-Изчезни до къщата ми. – настоя Хоуп и посочи вратата.
Коле*анието се зарея във въздуха като проклета зараза. И въпреки че нежелания гост напусна след дългия си размисъл, миризмата му остави диря след себе си и това смръщи майката и сина.
Хоуп се обърна към Нора и подхвана брадичката й, за да разгледа пораженията по лицето й.
-Седни на дивана. – каза й. – Ще донеса аптечката.
Скри се в кухнята и излезе след няколко кратки минутки. Седна срещу майка си и извади памук и спирт.
-За какво беше това? – попита я, докато приближаваше памука към повърхностната рана в крайчеца на устните й.
-Иска да подпиша документите за развод. – отговори и стисна очи, когато усети щипещата болка.
Хоуп подбели очи и троснато свали ръката си, захвърляйки памука на страна. Бръкна в кутията и извади лепенка.
-И защо не искаш да подпишеш? – раздразнено разтвори лейкопласта.
Нора го стрелна с поглед.
-И да се ожени за онази никаквица?! – повдигна вежди и изсумтя. – Няма да стане, Хоуп. – твърдо заяви. – Тя ми го отне и последното нещо, което ще направя е, да й помогна да го вземе целия.
Хоуп въздъхна и отпусна ръцете си още по-сопнат.
-Мамо, колкото и да ми е мъчно да го кажа, той направи своя избор. Не те иска вече. Да го държиш на сила е глупаво и безсмислено. Рано или късно ще стане неговото. Защо трябва да го правиш по-трудно?
Нора стисна обидено усти и зашлеви детето си.
-Тогава нека е късно. – изсъска тя и се изправи. – Някой ден ще разбереш за какво ти говоря, Хоуп. – зарече се. – До този момент си дръж езика зад зъбите.
Напусна хола и се изкачи по стълбите.
Хоуп подбели очи и поклати глава. Опря лакти в колената си и се зазяпа в пода с отчаяно изражение. Баща му не беше лош човек, но Хоуп търсеше и намираше единствено недостатъците му. Баналността на историята бе това, което го подлудяваше до смърт.
Кар беше учител в колежа, който се намираше на края на града. Ябълката на раздора се яви под формата на една от студентките, която бе проявила виден интерес, по начало към работата, след това и към работодателя. В последствие двамата се залюбиха и Кар напусна жена си и детето си, за да бъде с новата любима. Хоуп се чувстваше жестоко предаден и това бе вътрешно чувство, срещу което не можеше да се бори. Друг бе въпросът, че не искаше. Считаше се за голям човек, способен да отсее факти и да ослани възгледите си на тях, но за него фактите бяха едни – баща му е зарязал семейството си, заради глупаво хлапе, с двадесет години по-младо от него. Щастлива приказка с нещастен край. Една година мина от както Кар ги напусна и Нора още не иска да подпише документите за развод, без които бившия й мъж не може да продължи напред. А всичко вървеше толкова добре преди това.
Хоуп се изправи от дивана и забра якето си от закачалката, докато отваряше входната врата. Прекара час и половина в безсмислена и безцелна разходка из улиците, която имаше за предназначение да го разсее или да помисли. Не бе сигурен към кое от двете се стреми, нито кое от двете постигна. В крайна сметка се озова сам в обичаното кафене, седящ и умислен, като никога до сега. Втренчен в прозореца, пропусна Синемън, която му махаше през него, объркана от никаквата реакция в отговор. Тя влезе вътре и бързо се придвижи до приятеля си, който продължаваше да зяпа навън. Нямаше уличен бой, така че не можа да схване забилите се в стъклото очи.
-Бау! – стресна го, подчертавайки плана си с тропане на крака.
Хоуп подскочи от стола и сложи ръка на сърцето си.
-Божичко, Син! – въздъхна и изпухтя. – Какво правиш тук?
Тя сбърчи вежди.
-Много си недружелюбен към човека, който ти уреди билети за утрешния концерт. – зададе важно и след това плесна весело с ръце и извади три билета от джоба на якето си. – Успях, приятелю мой! – седна до него и обви рамената му с ръка. – Няколко пари от мама, няколко от тати, няколко връзки с организаторите и воала. – размаха листчетата още веднъж. – Аз, ти и Фейт, утре вечер! Бира, китари и много викове. Какво ще кажеш? – попита и подпря брадичка в дланта си.
-Ам… - Хоуп преглътна с кимане. – Страхотно, Син. – жалък опит за усмивка и продължи. – Наистина страхотно.
Синемън присви очи и направи гримаса.
-Знаеш ли, ентусиазмът ти е точно толкова, колкото и на най-неентусиазирания човек на света.
Хоуп подбели дискретно очи при това глупаво сравнение, с нищо по-различно от всичките сравнения, които Синемън правеше.
-Стига! – извиси глас, нацупено. – Имаш ли представа колко труд вложих в намирането и по-специфично взимането на тези билети. Можех да вляза в затвора! – изтъкна.
Хоуп я погледна скептично, с нотка на лека отегченост.
-Добре, може би не точно в затвора, но със сигурност щеше да се наложи да говоря с важни хора на реда.
Той не промени изражението си.
-Добре, по дяволите, баща ми се зае с мръсната работа, но това не направи моята роля по-малко значима. – защити се и му се изплези. – Ще се обадя на Фейт. – заяви и се изправи, вадейки телефона от чантата си. – Дано нея поне успея да зарадвам.
-Радвам се. – каза Хоуп и прехапа устна.
Син му се изсмя недоверчиво и след това троснато хвърли телефона на масата с ядосано ръмжене.
-Не вдига!

Фейт стоеше на пода в стаята си, облегнала гръб на леглото си. Гледаше снимка на починалата си майка вече половин час и само пръстите на ръцете й играеха по снимката и докосваха лицето, което никога не бе зървала на живо. Стисна устни и отмести очи към прозореца си. Виждаше само сивото небе и една-две клонки от дървото на поляната. Вгледа се в тези клонки и наклони глава. Сети се как на времето се катереше по същото това дърво и баща й й викаше да слезе, а сестрата на Адисън, Една, се смееше и го назидаваше за прекомерните грижи, които често се считаха за параноя.
Усмихна се, когато Една изскочи в съзнанието й. По-възрастна от сестра си с десет години, които не личаха много. Пушеше повече от колкото нормалното позволява и винаги се обличаше малко странно. С широки дамски панталони и ризи, които обикновено биваха съчетани с цигански кърпи около малката глава, множество гривни и пръстени по ръцете и нито един гердан на врата й.
-Една. – засмя се Фейт и пак погледна снимката.
Подпря длан на пода с цел да се изправи, но пръстите й напипаха нещо под леглото и любопитно го опипаха. Сви ги около предмета и го извади. Очите й се присвиха объркано, когато в ръката й се намери златен часовник, тежък и с твърде много диаманти по циферблата. Би помислила, че е на Една, ако Една бе стъпвала в този дом през последните три години, а през това време Фейт не веднъж си бе чистила стаята. Изправи се и продължи да оглежда часовника, опитвайки се да се сети на чия китка го е виждала.
-О, по дяволите!

Айра се погледна в огледалото за пореден път, за да види колко е красив. Насочи се към нощното си шкафче и посегна към празната полегата повърхност. Ръката му си остана така, а очите му зашариха по тъмно-кафявото дърво в търсене.
-Мамка му! – изпсува и седна тежко на леглото.
Три дена не бе притеснявал Фейт и през три дена нито веднъж не се сети да си сложи хубавия скъп часовник, който така харесваше. Със заръката на баща му обаче, да поеме важна сделка, с която да се опита да се докаже, реши, че ще е много по-авторитетен ако сложи тежкото бижу, което му придаваше действително по-строг и доминиращ вид.
Излезе от стаята си и се отправи право към кабинета на Хобсън. Влезе без да чука, както винаги правеше, и завари Олтър надвесен над някакви документи.
-Хиляди пъти съм ти казвал да чукаш, Айра. – напомни му, без дори да го поглежда.
-Имам нужда от услуга. – изстреля той.
Куба повдигна вежди, продължавайки да стои съсредоточен върху документите.
-Каква би била тя? – замислено промълви.
-Часовника от татко ми го няма. – прозвуча така все едно хленчи.
-Намери си го.
-Куба, часовникът е у момичето, което те накарах да следиш. Трябва ми.
Той вдигна очи от бюрото си и погледна Айра. Гледа го, гледа го известно време и накрая въздъхна.
-Защо не си го вземеш сам? – поиска да знае.
-Защото не ми се занимава с нея сега. Дъ! – повдигна рамене. – Ще ме гледа втрещено, ще върви бавно назад, ще се опита да ми бяга, вероятно да ме удари. – поклати глава. – Нямам време за това в момента.
-А за какво имаш време?
-Подготвям се. – отговори. – Днес ще заключа сделка. Татко ми възложи задачата.
-Разбирам. – въздъхна отново и затвори папката. – Добре. Ще отида.
-Да! – плесна с ръце и стисна юмрук. – Ти си върхът!
-Да, да. – махна с ръка Куба и се зае да прибира разни неща по чекмеджетата.
Влезе в сребърната си кола и потегли. Айра се дръпна от прозореца, когато регистрира подчинението и с усмивка си наля чаша уиски, настанявайки се на стола в кабинета на Куба. Силно харесваше този кабинет, въпреки че го смяташе за зле обзаведен. Качи крака на бюрото и се залюшка настрани, облегнал се назад, а чашата почиваше в ръката му. В същата тази поза стоеше и в онази хубава сутрин, в която остави Фейт сама.
Затвори очи и остави хубавите спомени, усещайки възбуда при картините в главата му. Беше се събудил доста преди нея. Тя лежеше по корем, а гърбът й бе гол. Завивката, която се предполагаше да го покрива се бе смъкнала до кръста й с помощта на Айра. Той бе подпрял глава в дланта си и прокарваше пръсти по меката кожа. Оглеждаше я до колкото позата й позволяваше и се не можеше да скрие усмивката от задоволство. Наистина му беше интересна и всеки ден измисляше нови оправдания за това. Сега, стоящ си на стола още няколко се породиха в главата му.

Хобсън спря пред дома на Фейт и се поколе*а. Беше му странно и неловко. Не беше засичал това момиче преди, но знаеше перфектно, че тя е наясно с него и работата му. Айра му бе споделил всичко, което бе научил за нея, плюс сцените, които разиграваше пред нея и караха Куба да се чувства засрамен. Почука на вратата и се дръпна крачка. Чу как дръжката се завърта и когато вратата се отвори видя момичето, което Айра държеше в плен на извратените си игри. Веднага я съжали.
Имаше странно излъчване. Косата й бе светло-кафява и не много дълга, дръпната назад с шнола и няколко кичура бяха пуснати до лицето й. Бе стройна, не особено висока. Куба забеляза как пъстрите й очи се разширяват и му стана още по-неудобно. Можеше само да си представя как се чувства малкото девойче, което бе попаднало на грешното място в погрешното време.
-Здравей. – заговори той. – Казвам се…
-Знам кой си. – прекъсна го тя с тих, почти спокоен глас и преглътна. Не изглеждаше стресната от човека срещу й. – Какво търсиш тук?
Хобсън се вгледа в нея, докато повдигаше гърди в равномерно дишане.
-Дойдох да взема нещо, което Айра е забравил. – обясни й.
Видя как при споменаване на името му, Фейт се стегна. Куба поклати невъздържано глава. Очевидно обмисляше, защото устните й бяха стиснати в права линия и очите й блуждаеха някъде в пода. Накрая, взела решение, тя се отмести от вратата, в знак да влезе. Олтър не се двоуми дълго. Пристъпи пестеливо в дома и още с първите две крачки любопитно започна да оглежда къщата.
-Предполагам говориш за часовника му? – попита Фейт и застана пред него. – Горе е. Последвай ме. – вероятно щеше да му говори в учтива форма, ако не бе толкова настроена против фамилията и всички свързани с нея. Само че знаеше колко по-различен е адвоката. Чувстваше се далеч по-спокойна в присъствието му, но не бе забравила колко незаинтересовано стоеше, докато гледаше как член на семейството бива убит.
Изкатериха стълбите и Фейт го въведе в стаята си, отказвайки да затвори вратата. Подмина го, застана пред тоалетката си и издърпа най-горното чекмедже. Извади безбожно скъпия часовник и се приближи към Куба. Подаде му го, предпазливо.
-Надявам се не е забравил друго. – каза Олтър, докато взимаше часовника.
-Аз също. – отвърна Фейт.
Куба отново се озадачи в пъстрите й очи. Съжаляваше я против волята си. Нямаше вид на крехко девойче, но осъзнаваше колко много би могла да се съсипе заради същия човек, когото представлява и защитава, изкарва невинен, когато перфектно знаеше, че е виновен. Все повече се чудеше до кога ще издържи на това.
-Съжалявам, че те обезпокоях. – любезно наведе глава Олтър и й обърна гръб.
-Има ли намерение да ме остави скоро? – въпросът й го спря на вратата.
Не се обърна към нея, тя също не се помръдна, а просто остана загледана надеждно в гърба му. Зашари с поглед, несигурен какво да й каже, как да разбие надеждата й, кака да я накара да се подготви за напред.
-Не мисля. – отговори кратко.
Фейт премигна и закима, свеждайки поглед.
-Предполагам… когато вече реши, че не съм му нужна просто ще ме убие? – искаше да знае как биха се развили нещата, въпреки че бе почти сигурна.
-Вероятно. – съгласи се неохотно с нея.
Тя пак кимна и сведе очи към преплетените пръсти на ръцете си.
-И ти пак ще го измъкнеш. – каза го като констатация, сигурен развой на събитията за в бъдеще.
Куба затвори очи и стисна зъби. Виновно.
-За това ме наеха.
Фейт се изсмя тихо.
-Предполагах. – потвърди и изпусна въздуха от гърдите си.
Постояха още малко така и Олтър напусна стаята й.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Чет Фев 27, 2014 8:40 pm

Беше полунощ и навън бе смразяващ студ. Черната кола стоеше на няколко метра от входа на църквата и облечената в черно фигура на Айра кротуваше до автомобила и гледаше часовника на ръката си. От устата му излизаше пушек, лицето му бе мъртвешко бяло, но освен ръкавиците, друг затоплящ елемент нямаше. Сакото му не бе от най-дебелите, но Айра не даваше никаква индикация, че му е студено. Беше съсредоточил цялото си внимание върху часовника на китката си и местеше поглед тук към него, ту към огромната църква пред себе си.
Повдигна брадичка, когато видя две черни коли да паркират в близост до уреченото място и присви очи. Видя четири силуета на големи мъже да се насочват към огромната врата на Божия дом и свали другата си ръка от капака на колата. Отвори багажника от който извади сивкав куфар и докато пресичаше празната улица вдигна ръка, за да заключи колата.
Разкопча първите три копчета на сакото си, когато влезе в църквата. Вътре беше топло и светлината идваше от всичките запалени свещи за мъртви и здрави, в цялото широко пространство. Чуваха се токовете на обувките му и четиримата мъже обърнаха глави, за да го видят. Айра остана изненадан, когато те се разделечиха малко един от друг и пред полезрението му се показа жена. Опъната на кок коса, квадратни черни очила, червени панталони и черно поло. Имаше изключително строг вид, но нещо в този вид беше страшно перверзно.
-Господа и… - Айра сбърчи вежди. – Госпожице.
Тя се усмихна.
-Савана Локли. – каза. – Дъщеря на Лио Локли. Баща ти работеше за него, преди да го измами, за да се качи на по-висок пост. – обяви с мило изражение, но беше ясно колко недраго й бе.
-А, сетих се. Хлапето с цаките. – смигна й преди да се разсмее.
Не получи желания ефект. Савана продължаваше да се усмихва мило и любезно.
-Добре… - въздъхна Айра. – Стига стари спомени и да преминем към същината. – предложи.
Жената кимна и обърна глава към двамата мъже в ляво й. Те моментално направиха няколко крачи и онзи отпред постави черен куфар на земята и го отвори, обръщайки го към Левит. Той се приближи и приклекна, за да види достоверността на парите и след близо минута оглед отвори собствения си сив куфар. Даде необходимото време, за да може мъжа да вземе едно от пакетчетата кокаин, да го отвори, да постави малко прах върху пръста си и да го вдиша. Доволната физиономия не се забави. Размениха куфарите и щастлив от успешната и експедитивна сделка, Айра се врътна. Крачката му спря наполовина, когато чу дърпане на предпазител. Сведе глава и леко изви ъгълчетата на устните си. Бавно се обърна към Савана, която държеше сребърен пистолет в деликатната си ръка. Втренчи се в нея за малко и очите му се превърнаха в цепки.
-На какво играем тук? – попита я.
-Все баналности, господин Левит. – невинно повдигна вежди. – Твърде лесно би било, ако ти кажа, че просто искам да ти отмъстя, затова че направи баща ми за посмешище.
С обиграна бързина Айра извади своя пистолет от колана на дънките си и го насочи към Савана. Четиримата мъже, вероятно със стриктна заповед да не се месят, стояха и гледаха към Левит с настървени лица. Сигурно ако имаха възможност вече щяха да са го застреляли най-малко десет пъти.
-Но и двамата знаем, че това не е всичко, нали? – добави Айра. – Татко няма да бъде доволен.
-Няма да доживееш да му разкажеш. – успокои го Савана.
-А ти няма да доживееш да видиш гнева му. Глупава ли си или какво? – присмя й се.
-Не сме единствените, които ви мразят, Левит. – изтъкна тя. – Аз просто ще направя услуга на всички.
-Ммм, кофти е да си на върха в този бизнес, съгласен съм. Някога и ти знаеше какво е. И сега? Баща ти иска да види как моя баща страда от загубата на единствения си стойностен син? – предположи с подигравка.
-Начало е. – отговори Савана.
-Доста тъпо начало. – поправи я.
-Имаш ли по-добро предложение?
-Да. – дръпна своя предпазител. – Да убия теб. – отговори и показалеца му беше на спусъка. В следващия момент всички очи бяха привлечени от малък скърцащ звук.
Айра разтвори широко очи, когато видя Фейт да излиза от изповедалнята на католическата църква. Тя не изглежда да забеляза четиримата яки мъжаги нито самият него, насочил пистолет към нежната красавица отсреща, също толкова въоръжена като врага. Направи няколко стъпки с наведе, тъжен поглед. Останалите стояха втренчени в нея и чак когато телефона на един от мутрите започна да вибрира, Фейт вдигна объркан поглед.
Айра реагира най-бързо от всички. Той се затича към Фейт и се хвърли към нея, събаряйки я на земята в мига, в който куршумът от пистолета на Савана щеше да пробие черепа й. Фейт издаде нечленоразделен звук и не реагира много адекватно, когато Айра я издърпа от земята и я поведе към изхода, игнорирайки лошо изстреляните куршуми от Савана. Излетя през отворената врата, хванал Мейн за ръката. И двамата се приведоха, когато изстрелите започнаха да се приближават и бързо пресякоха улицата, където насмалко да ги блъсне камион, чийто шофьор наби рязко спирачки, когато видя пистолета в ръката на Айра.
Той отключи колата си и вкара Фейт вътре против волята й.
-Не! – крещеше тя. – Пусни ме!
-Затваряй си устата! – тросна се той и превключи на скорост.
Наведе се, когато Савана се прицели и счупи стъклото му. Мутрите й вече се натоварваха на колите си. Айра форсира двигателя и потегли шумно, поглеждайки в огледалото за задно виждане и установявайки, че онези лесно го достигат.
-Не, не, не! – клатеше глава Фейт и дишаше тежко. – Пусни ме да сляза! Моля те, пусни ме да сляза! – истеричните й нотки го дразнеха.
-С мен си в безопасност, глупачке! – ядоса се той и изпсува, когато колата зад него одраска ламарината му.
-С теб?! – извиси глас тя. – Ти луд ли си?! – кресна и се опита да отвори вратата.
-Какво? – викна й той, твърде съсредоточен, за да се отдаде изцяло в това. – Ще скочиш в движение ли?
-Пусни ме да си ида! – изплака високо тя.
Айра стисна зъби и сивите му очи пак се забиха в огледалото за задно виждане. Хората на Савана вече вадеха пистолети и ги изкарваха извън прозореца. Улучиха едното му странично огледало.
-Господи! – изхълца Фейт и панирано се обърна назад, за да погледне.
Айра стисна устни и смени скоростта.
-Отвори жабката. – нареди й.
Твърде стресната, веднага изпълни заръката.
-Вътре има спринцовка. Дай ми я.- упъти я.
Този път обаче се противи, след което последва писък от изстрела.
-Няма да ме упояваш отново. – заяви твърдо и високо.
-Не е за теб, а за мен. – отвърна й той и щракна веднъж с пръст. – Дай ми я, по дяволите! – заповяда й ядосано.
Фейт преглътна и пръстите й заровиха изплашено, докато не намери бялата спринцовка, която подаде на Айра. Той махна капачката със зъби и за миг озадачи поглед в нея. След това направи рязък завой и когато изправи гумите обърна глава.
-Гледай пътя! Гледай пътя! – изписка тя, когато забеляза, че пак бе зареял поглед назад.
Айра направи още един завой и когато Фейт почти се долепи до него, той заби иглата в сгъвката на лакътя й, оголена, от липсата на яке.
Фейт изкара удивена въздишка и погледна Айра осъдително.
-Защо го направи?! – възпротиви се с вбесен крясък.
-В паника си. Разсейваш ме. – кротко обясни и последното, което тя видя бе как върти ожесточено волана.

Размърда клепачи, събудена от неспокойния си сън. Причината бе досаден звук, удряне на желязо в желязо. Отвори пъстрите си очи и пред нея се появи познатия таван, който не искаше нито да вижда, нито да познава.
-Най-после. – гласът на Айра долетя до ушите й от малкото диванче до леглото му. – Мислех, че съм прекалил с дозата.
Фейт объркано завъртя очи и когато премигна няколко пъти рязко се изправи, опряла колена и длани в меките черни завивки.
-Не можеш да правиш така! – протестира високо и подразнено.
-Не мога да правя как? – поинтересува се той, кръстосвайки крака.
-Така! – повиши тон тя. – Не можеш да ме дрогираш когато ти скимне! – настоя още по-високо.
-Ако не беше забелязала, бяхме в сериозна опасност. Едва ли щяхме да се измъкнем ако през цялото време трябваше да слушам истеричните ти изблици.
-Онази жена стреля по мен! – отново извика Фейт, очевидно все още в шок. – И ти имаш наглостта да ме упояваш?!
-Бяхме по средата на сделка. – обясни се той, почти незаинтересовано.
-Затова ли се държахте на мушка? – недоверчиво и изискващо попита тя.
Айра направи обмисляща физиономия и кимна победено.
-Добре, може би не точно по средата. – съгласи се. – А ти какво правеше там?
Въпросът изглежда я смути. Фейт отпусна съвсем леко отбранителната поза, която беше заела и отмести поглед.
-Аз… - запъна се. – Бях на църква. – отговори накрая.
Айра повдигна подигравателно вежди.
-В дванадесет часа през нощта? – изсмя се. След това скри усмивката си и я погледна недоумяващо. – Защо?
Фейт се смръщи.
-Обичам да ходя на църква! – защити се. – Само там мога да мисля както трябва. – тихо добави.
-Ахам. – скептично кимна Айра. – Това пак не обяснява какво търсеше там посред нощта.
Тя изкриви лице в гневна физиономия.
-О, извинявай! – пусна сарказма в действие. – Не знаех, че в днешно време в Светия Храм се провеждат тайни сделки на долни отрепки. Следващия път ще знам, да си намеря друго място, където никой като теб няма да ме притеснява. Въпреки че ако има Бог, никога не би те допуснал в църква. – сопна му се.
-Глупаво девойче. – измърмори Айра и се изправи, отправяйки се към бюфета, от където отвори нова кутия цигари. – Още вярваш в Господ? – обърна се към нея, докато палеше цигара.
-Господ не е герой от комикс или приказка. – отговори твърдо. – Герой, в който един ден вярваш, в друг решаваш, че всъщност не съществува. Не можеш да сменяш вярата си. Или вярваш, или не.
-Какво ще кажеш за „не”? – присмя й се.
Тя стисна обидено устни.
-Ти в нищо ли не вярваш? – попита го.
Айра издиша пушека от устата си и присви очи, докато обмисляше отговора си.
-Вярвам в удоволствията, в секса, в парите. В Господ? – повдигна една вежда и всмукна от цигарата си. – В него не вярвам. Не вярвам в любовта нито в късмета. – вдиша замислено, със зареян в стената поглед. – Не вярвам в нищо от наивните ти глупости. Тази вяра е за ограничени хора.
Фейт се свъси.
-Не мислиш ли, че нетолерантността ти към избора на другите е ограничена.
-Не ми пука. – отряза я внезапно отегчен. – Интересувам се от други неща.
-Като например кого да убиеш днес, колко пари да откраднеш утре? – силно подразнена, Фейт иронично повдигна рамене. – Сигурно за престъпник като теб нещата са много прости. Само трябва да гръмнеш някой човечец в главата и да му вземеш всичко и получаваш билет за Хаваите с почивка за цял уикенд. Или може би усложних нещата твърде много?
Айра жегнато се изсмя.
-Мислиш си, че знаеш всичко, а? – изгаси цигарата си и направи една заплашителна крачка към леглото.
-Ти не си толкова труден за разбиране. – отговори тя и предпазливо стана от леглото, озовавайки се от другата, точно срещу Айра.
-Така ли? – усмихна се нетърпеливо той. – И какво друго знаеш за мен?
-Знам, че си нещастник, който ме дрогира и се възползва от мен, знам, че ако имаш възможност ще го направиш отново и знам, че след няколко секунди вероятно ще се опиташ да ме изнасилиш.
-Дали не се изхвърляш малко? – скръсти ръце пред гърдите си. – Смяташ, че те желая толкова силно?
-Греша ли? – с прикрита надежда попита.
-Не. – срина я той. – Но това е лошо за теб. Аз съм този, който ще се забавлява.
-Да видим тази работа. – промълви тя и слепешката докопа лампата на нощното шкафче.
Айра проследи мигновения й поглед и вдигна показалец, поклащайки го в отрицание.
-По-добре си махни палавите пръстчета от там, за да не им намеря по-добро приложение.
Фейт изпълни заръката, прибирайки ръцете си, но твърдостта в очите й не се изпари.
-Добро момиче. – похвали и я изръкопляска веднъж. – Виж колко добро момиче си. – ухили й се весело. – Ако беше така през цялото време нямаше да имаме никакви проблеми.
-Убеден ли си? – съмнително зададе тя.
Айра изцъка с език вдигайки очи към тавана.
-Ами не. Всъщност не особено. – призна й.
Фейт кимна.
-И аз така си помислих.
Ръцете й се обвиха здраво около дръжката на пистолета и тя го насочи към Айра. Изражението му осезаемо се промени от лукаво и подканващо към внезапно ядосано и предупреждаващо.
-Внимавай сега да не се нараниш. – колебливо протегна ръка и спря, когато треперещи ръце на Фейт показаха настоятелност.
-Няма да ти позволя да ме докоснеш отново. – зарече се тя и преглътна. – Няма да ти го позволя. Ти само ще продължаваш да съсипваш живота ми, докато накрая не ти стане скучно и не ме убиеш. Няма да живея така. Имам планове за бъдещето и ти няма да ги провалиш.
-Ще ме убиеш ли? – недоверчиво попита Айра.
Фейт не отговори веднага. Гледаше с цялата твърдост на която бе способна, но тя избледняваше на фона на вътрешните й мисли.
-Ако се наложи. – реши накрая.
Айра стисна здраво устни и направи крачка встрани, към края на леглото.
-Предупреждавам те, Айра. – Фейт стискаше пистолета с ненужна сила. – Стой далеч от мен, защото не знам още колко ще издържа.
-О, не бой се! – безизразно поде, с още една крачка. – Веднага ще те отпусна. Няма нужда да задържаш нищо, обещавам.
-Сериозна съм! – просъска тя, когато той се озова на два метра от нея без легло, без бюро, без дори малка масичка, която да служи за преграда.
-Аз също. – увери я бързо той. – Сега вече няма да ти се размине, а най-досадната част е, че си мислиш, че можеш да го направиш.
-Ще го направя. – заяви тя.
Той поклати категорично глава.
-Не, няма. – каза й. – Защото не си убиец, защото не си като мен. Имаш го вътре в себе си, носиш го, но няма да се прояви сега.
-Спри! – изсъска Фейт.
-Не се безпокой, след малко ще извадим тъмната Фейт.
-Нищо няма да вадим! – тонът й скочи с една идея нагоре.
-Ще вадим. – Айра направи крачка. – Ще си извадя оная работа и ще те накарам да клекнеш на четири крака, за да…
-Млъкни! – извика Фейт и премахна предпазителя. – Млъкни, защото кълна се ще те убия. Не се доближавай! – предупреди, когато той я доближи с още една стъпка.
-Иначе? – предизвика я.
-Още малко и ще ти покажа. – непоколебимо отговори и насочи дулото още по-настоятелно.
Айра спря и плавна усмивка запълзя по устните му.
-Страшно много ти отива така. – каза го сякаш на себе си и я огледа от глава до пети. – Казвал ли съм ти колко много те харесвам? – повдигна любопитно вежди.
Фейт сбърчи своите и пристъпи от крак на крак, несигурна на къде бие.
-Няколко пъти. – промълви съсредоточена.
-Не мисля, че е достатъчно.
Нещо в погледът му се промени внезапно, изведнъж. Гледаше я странно. Гледаше я сякаш беше единствената жена на света. Шареше с очи по лицето й и изглеждаше удивен. Фейт сбърчи вежди, объркана и несигурна, значейки че играе на нещо.
-Поразително красива си, Фейт. – нежно й продума. Наклони глава на една страна, а сивите му очи я наблюдаваха с възхищение. – Не изглежда да го чуваш често, а смятам, че трябва. – пристъпи към нея и Фейт стисна оръжието по-силно.
-Айра! – предупредително изсъска.
-Смятам, че го заслужаваш. – продължи и дулото опря гърдите му. – Първият ти трябва да е бил голям късметлия.
-Айр…
-Прелестна. – прекъсна я и вдигна ръка, за да премахне ластика на косата й. Кестенявите й коси се спуснаха по рамената й и той вплете пръсти в тях. Долепи се до тялото й и единствената преграда между тях бе пистолета, който Фейт държеше здраво с две ръце, но не използваше вече дори като заплаха. – Ти си втората жена за тази вечер, която насочва оръжие към мен. – прошепна. – Но аз не се сърдя. – успокои я и се усмихна. Обви другата си ръка около кръста й. – Даже напротив. Виждам, че не си хлапе, на каквото иначе приличаш.
-Не съм…
-Много се оправдаваш. – притисна устни в нейните.
Фейт добре разбираше колко изпечен женкар е и колко приказки би казал, за да получи онова, което иска. Но тяхната ситуация бе друга, затова не разбираше. Не помръдна първите няколко секунди. Не се опита да го отблъсне нито го прие. Просто си остана вцепенена. След това пръстите й постепенно започнаха да отпускат силата, с която стискаха оръжието, докато накрая неусетно, то падна на земята, а ръцете на Фейт останаха като предпазна мярка върху гърдите на Айра, но отвръщаше на страстната му целувка. Това стресна нея и изненада него.
Отблъсна го от себе си. Удивена от краткото позволение, което му даде, го отблъсна от себе си, а Айра се разсмя от сърце и облиза устни.
-Знаех си! – беше сравнително сдържан, но можеше да се усети лика в гласа му. – Отвърна.
-Не съм. – отрече тя ядно и го подмина, подпирайки се на черния дървен стол.
-Отвърна. – повтори и се въздъхна дълбоко. – И ти хареса. Просто не искаш да помолиш за още.
Фейт троснато се обърна към него, посочвайки го с показалец.
-Нищо не искам от теб. – заяви официално. – И никога няма да поискам нещо от теб.
-Да видим. – простена Айра и отново я дръпна към тялото си, този път насилвайки я за целувка и този път получавайки съпротива.
Фейт се задърпа непокорно в ръцете му, но той отказа да я пусне. Отдели лицето си на милиметри от нейното.
-Моя си тази вечер. – каза й. – Затова решавай дали ще го преживееш така или ти трябва наркотика.
Тя разтвори възмутено очи и заудря с юмруци по гърдите му.
-Няма да стане! – задърпа се. – Няма да ме упояваш!
-Добре тогава. – съгласи се той и я метна на леглото.
Застана пред нея и свали блузата си, след това разкопча колана си.
-Не! – изръмжа Фейт и се опита да пропълзи до другия край на леглото, но Айра я хвана за глезена и я върна на мястото й, задържайки я с тежестта на тялото си, когато легна върху нея.
-Стой мирна, защото…
Тя го срита в слабините, оставяйки заканата му недовършена. Новия опит за бягство доведе до новия провал. Айра пак я дръпна към себе си, този път с тройно повече енергия, за да я задържи, да протегне ръка, за да отвори чекмеджето и да извади спринцовка и да се пребори с болката.
-Недей! – умолително извиси глас. – Недей да ме…
На нея също не й се даде възможността да се доизкаже. Айра вече забиваше иглата в сгъвката на лакътя й, точно както направи и няколко часа по-рано.
-Казах ти да избираш. – напомни й и целуна шията й, докато тя стискаше завивката и извиваше глава в малък гърч.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Чет Фев 27, 2014 8:41 pm

Хоуп тичаше по коридорите, закъснял сериозно за първия час. Влезе с гръм и трясък в стаята, прекъсвайки не само учителката, а и всички тихи разговори, които се водеха из помещението. Плашлива усмивка се появи на устните му, когато госпожата по химия го изгледа твърде лошо.
-Колко мило да се появите, Хоуп. – поздрави го тя. – Моля, седнете. – и след като посочи мястото му се обърна обратно към дъската и продължи да пише.
Хоуп предпазливо тръгна към мястото си, да не би да провокира нечий гняв с някакво евентуално грешно движение. Очите му се придвижиха из пространството в търсене на Синемън и Фейт, откривайки само едната. Син седеше на последния чин и дъвчеше дъвка, загледана през прозореца. Тя бе единствената, която не обърна внимание на буйната поява.
Той седна на чина до нея и изсъска, за да привлече вниманието й. Тя се обърна разсеяно към него.
-Къде е Фейт? – прошепна, взрян в учителката, за да не изпусне ако реши да се врътне и да го изгледа лошо още веднъж.
Синемън повдигна рамене.
-Вероятно пак ще закъснее. – отговори.
Хоуп кимна разочаровано и извади химикалката си.
-Често й се случва напоследък. – отбеляза, а Син отново вдигна рамене и върна очи към прозореца.
Хоуп подпря брадичка в длан и въздъхна умислено.

Едната му ръка почиваше плътно върху кръста й, а другата бе под възглавницата. Спеше спокоен сън, почти толкова, колкото и Фейт. Бяха се прегърнали така, все едно са влюбена двойка, живееща щастливо под благословията на късмета. Вместо това обаче, и двамата бяха изтощени от вчерашните забавление. Айра, защото просто беше ненаситен, а Фейт, защото просто беше под ефекта на наркотика, вкаран в нея за втори път същата нощ.
Тя първа отвори очи. Трудно и дълго, но в мига в който вече не виждаше размазано, пред погледа й се мернаха две добре оформени мъжки гърди, които се повдигаха равномерно в спокойно дишане. Очите й се разшириха и тя вдигна леко глава. Устните на Айра стояха в права линия, брадичката му беше вирната, вероятно до преди секунди лежаща върху косите на Фейт.
Замръзна, когато видя клепачите му бавно да потрепват. Сивите му очи се отвориха с лекота и когато премигнаха няколко пъти се сведоха към момичето в прегръдките му. И двамата се гледаха за един дълъг момент, сгушени един в друг с безизразни лица. След това Фейт моментално се изправи, блъскайки Айра с ненужна сила и дърпайки собственически завивката, оголвайки го пред погледа си.
-По дяволите! – изруга тя и рязко се врътна на другата страна, за да не й се налага да гледа.
Айра сънено разтри очите си и не обърна много внимание на реакцията. Краката му стъпиха на мекия тъмен килим и отново разтърка очи.
-Не е като да не си ме виждала целия, така че не мога да разбера за какво е тази сцена. – промърмори дрезгаво и прокара пръсти през косата си. – А и повечето неща от тялото ми са ти доста познати. Снощи пипаше повече от последния път. – разсмя се и подсмъркна. Спеше му се.
-Млъквай, нещастнико. Гнусна отрепка. Насилник. Мизерник! – мърмореше ядосано под нос, докато търсеше дрехите си. – Грешка на природата. Гадна змия. Противен плъх. Не мога да те понасям. Ще те убия и ще те вкарам в затвора. Ще умреш там. – заканваше се несвързано, докато обикаляше стаята и си взимаше панталоните, сутиена и блузата.
Айра не я слушаше с голям интерес, въпреки че от чутото му стана смешно. Стана от леглото и с бавни стъпки отиде до бюрото си до което бяха захвърлени черните гащи на Фейт.
-Това ли търсиш? – попита я той и тя се обърна, когато усети гласа му близо зад себе си.
Видя, че държи гащите й и протегна, със скрит смут, ръка, за да си ги вземе. Айра обаче дръпна своята назад с вдигнати вежди.
-Искаш ли си ги? – поинтересува се с неприкрита подигравка.
-Дай ми ги, малко копел…
-А. – той вдигна показалец. – По-леко с обидите, съкровище. – предупреди я. – Никой не обича груби момичета.
-Наистина ли? – надеждна, иронична усмивка се появи на устните й.
Плесна му силен шамар и дръпна своеволно гащите от ръката му.
-Надявам се тогава съвсем скоро да ме оставиш на мира. – добави.
Айра извърна глава към нея убийствено бавно със стисната челюст.
-Позволяваш си твърде много. – също толкова бавно и отчетливо изрече.
-А ти не си ли? – сериозно зададе тя. – Това е вторият път, в който ме заставяш против волята ми.
Айра поклати енергично глава.
-Не, пак грешиш. Молбите ти бяха твърде много. „Малко наляво, малко нагоре. Не, да, точно там. Оооо” – изимитира я, извиквайки вбесеното й изражение. – „О, Айра, не спирай”.
Фейт посегна отново към лицето му, но той хвана китката й.
-Добре, това последното си го измислих. – призна си неохотно и я придърпа към себе си.
С губенето на равновесието, загуби и завивката си.
-Я виж ти. – протече той, когато видя червените й бузи. Нежно прокара кокалчетата на пръстите си по лицето й. – Колко уязвима изглеждаш в момента. Дали не ти се прави секс?
Фейт се опита да се дръпне, но както често всеки подобен завършваше, резултат нямаше.
-Спокойно. Нямам повече блажен наркотик, с който да те заставя мирна. Но пък затова мога да използвам друг мой любим метод. Колко ще ми се разсърдиш ако те изнасиля? Въпреки че едва ли би го счела за изнасилване. – погледна я с жив интерес.
Мелодията на телефона й бе това, което я спря от фаталния ритник, който предприемаше. Айра мързеливо взе телефона й от повърхността на бюрото си и й го подаде, след което обви и двете си ръце около кръста й.
-Пусни ме, ако обичаш. – равно помоли тя.
Той повдигна рамене.
-Не ти преча. – отряза я и се заигра с един кичур от косата й.
Фейт сърдито натисна зеленото копче.
-Ало?
-Къде си, дявол те взел?! – ядосания глас на Синемън се чу от другата страна. – Изпусна вече два часа. Госпожа Удсток ще иска да те види, това няма да е добре. – караше й се като майка.
Фейт затвори гневно очи и подпря длан на гърдите на Айра. Естествен жест, който тя мигновено прекрати с рязко сваляне на ръката си и извръщане на очи от любопитството на неговите. Той продължаваше да си игра е с косата й.
-Успах се. – излъга уклоничево. – Идвам веднага. – обеща и затвори преди рояка от въпроси да последва.
Опря лакти в гърдите му и положи усилия.
-Трябва да тръгвам. – каза му троснато. – Би ли ме оставил да се облека?
Айра сви устни обмислящо и накрая я пусна, отделяйки се една крачка.
-Моля те. – подкани я и скръсти ръце.
Фейт колебливо започна да се облича и си наложи да побърза. Не й харесваше начина, по който Айра наблюдаваше непохватните й движения. Бързо преметна черната си блуза, когато очите на Левит решиха да изучават по-обстойно цвета на сутиена й.
-Чакай. – спря я Айра на вратата.
Тя се обърна нетърпеливо към него. Не можеше да престъпи заповедта на принца. Проследи го как отива до гардероба си и вади коженото си яке. Подхвърли й го и тя инстинктивно го пое.
-Какво е това? – попита недоумяващо.
Айра се взря в нея тъпо.
-Бална рокля. – отговори. – На какво ти прилича?
-Не, имам предвид… - тя заекна няколко пъти, неразбиращо. – За какво ми е?
-За да летиш с него. – с пълна сериозност в гласа и лицето си, това не прозвуча като шега.
Фейт отвори уста, но не каза нищо. Сведе поглед към якето.
-Не го искам. – каза няколко секунди по-късно. – Нямам оправдание затова, че се появявам закъсняла с мъжко яке.
Айра подбели очи и се приближи.
-Облечи тъпото яке, за да не ти го сложа аз. – заплашително нареди и кратката очна борба завърши с подчинението. Фейт навлече якето с безизразен поглед.
Постояха малко така и тя наруши мълчанието.
-Няма да ти благодаря, ако това чакаш.
Айра се подсмихна.
-Да кажем, че си ми благодарила предсрочно. – смигна й, когато ядния й поглед го стрелна.
Отвори вратата и излезе, подтичвайки до входната врата. Айра се облегна на прага на своята и подвикна към излизащата Фейт:
-До скоро, скъпа.

Вървеше бързо и студеният вятър до такава степен удряше голата кожа на лицето и ръцете й, че тя се видя брутално принудена отново да облече якето на Айра. Влезе в училището, целеустремена към стола, където бяха приятелите й. Трескаво мислеше ново обяснение за закъснението си, докато напасваше кода на шкафчето си. Нямаше да се яви пред Синемън и Хоуп облечена в мъжко яке, за което не можеше да мисли лъжа. Набута го с ненужна сила в шкафчето си и когато влезе в кафетерията, привлече погледите на двамата със задъхването си.
-Знам, че често задавам този въпрос, но… - Синемън остави бутилката вода. – Къде беше?
-В нас. – излъга моментално. – Успах се.
-Отново? – недоверчиво запита Хоуп. – Доста често ти се случва, предвид баща ти, който става два часа преди теб.
Фейт повдигна внимателно рамене.
-И двамата сме малко разсеяни. – обясни.
Син и Хоуп се спогледаха.
-Добре, десет точки за опита. – усмихна се отегчено Синемън. – Нула за казването на истината.
Фейт застана нащрек, оглеждайки лицата на двамата.
-Какво мислите, че съм правила? – опита се да вкара небрежна нотка в гласа си, но не бе сигурна, че се получи.
-Теориите са няколко, но за сега се спираме на онази, която разкрива тайните ти отношения с нови двама най-добри приятели. – отговори Хоуп и пъхна сламка в устата си.
Фейт остана втренчена в нея за няколко секунди след това се разсмя с облекчение, което можеше да бъде прочетено като веселост.
-Само вие сте, обещавам. – зарече се тя и седна при тях.

Хобсън бе облегнал гръб на сребърната си кола и почти допушена цигара стърчеше между устните му. Дългото му черно палто го топлеше достатъчно, за да не си тръгне от срещата с Айра, който закъсняваше. Както винаги. Видя го да пресича невнимателно улицата, както винаги, и да псува шофьора, който не бе виновен с нищо… Както винаги.
-Закъсня. – провикна се Куба и отблъсна гръб от колата си.
-Бях зает. – отговори Айра и се изкашля веднъж. – Даде ли парите на Робърт?
-Пратих Октавио. – призна, докато двамата бавно започнаха да крачат към пустия парк със замръзнал асфалт. – Баща ти изисква присъствието ми тази вечер. Не е щастлив от държанието на дъщерята на Локли.
-Тя ни мрази. – незаинтересовано обяви Айра. – Мисли, че сме отнели правото им на власт.
-Това няма значение. – Куба извади кутията си с цигари и Айра нагло си взе една. – Баща ти иска да се разправи лично с тях, а ти – сериозно наблегна на местоимението. – трябва да си стоиш вкъщи.
Айра се спря и го погледа с вдигнати вежди.
-Какво? Защо?
-Безопасност. Баща ти се притеснява. Бидейки единствения син на шефа, хората ще започнат да правят опити. Стария иска да е сигурен, че ще доживееш… до някога. – добави неловко.
Айра се смръщи.
-Няма да си стоя вкъщи като наказан пубер! – отказа твърдо. – Имам си занимания.
-Сигурен съм, че можеш да пропуснеш няколко стриптийз клуба за една нощ, лигльо.
-Не мога и няма! – настоя той.
-Слушай, нямам време за това. Трябва да взема баща ти от летището всеки момент. Ти кротувай, защото си на острието.
Айра сбърчи скептично вежди.
-На кое?
Куба подбели очи и продължи сякаш не го е чул.
-Октав отиде да занесе парите на брат ти. Той сам ще си мисли оправдание защо е отказал, ние нищо не сме видели, нищо не сме чули. Когато баща ти ти спомене новината, а той ще го направи, прави се на ударен.
-За идиот ли ме вземаш? – тросна се той, поради трескавите обяснения, все едно идеята не бе негова.
Куба стисна устни.
-Не е нужно да ти отговарям, нали? – блъсна го по рамото и го подмина. – О, и да не забравя… - обърна се към него и извика въпросителния му поглед. – Робърт спомена, че иска да говори с теб. Обади му се по някое време. Но почакай първо Октавио да се върне.
Въпросът „за какво иска да говори с мен?” така и не излезе от устата му. Куба побърза да се мушне в колата си, за да пристигне на летището преди да е накарал Старши да чака.
Айра свъсено се отправи към любимия си бар, евтин, пълен с глупави отрепки и точно два пилона, пред един от които обичаше да сяда. Отпиваше глътка уиски от чашата и наблюдаваше момичето, което танцуваше пред него с цел да го възбуди, но той гледаше през нея. Мислеше за Савана Локли и проклетото оръжие, което бе насочила към него, както и за предупреждението на Куба, което не го стряскаше, но го караше да се замисли по един притеснителен начин. В такива моменти се радваше, че баща му на времето проявяваше строгост и го караше да тренира като луд, за да има силна и подържана физика, с която сега можеше да издържи повече от колкото обикновен човек.
Телефона му иззвъня и Айра бръкна в джоба на палтото, оставено до него. Погледна дисплея и натисна зелената слушалка.
-Свърши ли? – зададе направо.
-Взе парите. Няма да се върне, така че бъди щастлив. – отговори Октавио.
Айра можеше да чуе двигателя на шумната му кола.
-Добре, ще се видим довечера. – затвори телефона и след кратък размисъл го отвори пак.
Набра номера на брат си и зачака.
-Ало? – гласът на Робърт звучеше сънен, сякаш току-що са го събудили от дълбок сън върху бюрото.
-Здравей, големи братко. – не можеше да стърпи подигравателните нотки, когато разговаряше с него. – Чух, че всичко е минало по план. Доволен ли си?
Тихото ръмжене го накара да се подсмихне.
-Благодарност ли очакваш? – попита ядно Робърт.
-Ни най-малко. – отвърна Айра. – Разбрах, че си искал да говориш с мен.
Мълчание и Айра подбели очи.
-Слушам. – подкани го.
-Племенницата ти има рожден следващия уикенд. – формално зададе и дразнението в гласа му бе осезаемо. – Иска да дойдеш.
Айра премигна срещу танцуващото момиче, сляп за тялото й изумен от чутото. Повдигна високо вежди, за първи път истински объркан и сварен неподготвен. Отвори уста и от нея не излезе нищо. Гласовите му струни бяха отказали.
-Там ли си още? – досадно въздъхна Робърт.
Айра направи няколко движения с устни.
-Тук съм. – колебливо и тихо отговори. – Аз…
-Просто кажи да. – настоя Робърт с неприязън. – Това е единственото, което Лили иска за рождения си ден. Знам, че не ти е проблем да дойдеш.
-Ами… Виж, аз… - замлъкна и потърка слепоочие. – Да. – каза накрая. – Разбира се, защо не.
-Ахам. – промърмори той. – Добре, рождения ден е събота, трябва да си тук сутринта.
-Да, разбира се, защо не. – повтори се той и се усмихна колебливо.
-Айра, сигурен ли си, че ще успееш? Ако би ти било твърде голям проблем да се явиш на място, където няма да се разменят куфари с дрога и прани пари, може би е по-добре да не идваш, а?
Айра веднага се намръщи, обидено.
-Не се надявай толкова. – тросна се хапливо. – Ще бъда там. – заяви и затвори преди да е чул още безсмислени инструкции и обиди.
Сведе поглед с плавна усмивка от чистото удивление.

Тримата вървяха бавно по тротоара, мълчаливи и умислени. Хубавото на дългите приятелства бе, че не се налагаше да запълваш паузите мълчание. Синемън, мислейки си, че са тихи, защото тя отива на купон, а те не, застана пред двамата, принуждавайки ги да спрат.
-Ок, единствената причина, поради която не поканиха и вас беше, че на вчерашния концерт и двамата ни отрязахте. Хората са сърдити и наранени от липсата ви. Оценете това.
Фейт и Хоуп се спогледаха с отегчени физиономии. Спорът със Синемън беше безсмислен, затова просто я подминаха. Тя се обърна към отминаващите им фигури с отворена уста.
-Това не беше никак мило. – подвикна пискливо и с тропане на крак тръгна в обратната посока.
Двама се подсмихнаха и пак се погледнаха.
-Днес си по-мълчалив от обикновеното. – отбеляза Фейт. – Какво има?
Хоуп повдигна рамене.
-Баща ми пак притеснява майка ми с глупавите документи. Нищо сериозно. – махна с ръка, за да добие по пренебрежителен вид, но Фейт не пожела да остави темата.
-Тя твърдо ли отказва да подпише?
-Да. – отвърна отчаяно Хоуп. – Не мога да я разбера! Казах й, че глупаво и че той така и така ще намери начин да се ожени за онази тъпа студентка. – сопна се след това изсумтя. – Но тя не слуша. Смята, че това е начин за отмъщение.
-Един вид е. – промълви Фейт в защита.
-Може би. – Хоуп отново повдигна рамене. – Не ми се говори за това. – умолително каза.
Фейт кимна и подпъхна ръка под неговата.
-Няма да говорим за това. – склони.

Вечерта дойде тъмна и ужасяващо студена. Фейт стоеше в стаята си, седнала на стол, с крака върху бюрото и книга в ръцете. Четеше от както се бе прибрала и когато на вратата на стаята й се почука, тя се стегна за миг изплашена.
-Здравей, миличка. – баща й подаде глава през прага на открехнатата врата.
Фейт отпусна облекчена нерви и свали краката си от бюрото.
-Здравей. – отвърна с въздишка. – Не те чух да се прибираш.
-Явно не си чула и как приготвях вечерята нито как те извиках да хапнеш. – усмихна се очаквателно.
Фейт сбърчи вежди.
-От колко време си тук? – попита го изненадана.
-От два часа. – отговори Олдридж и се разсмя. – Явно още не ти е минало от вчера. Концерта трябва да е бил много шумен.
Фейт кимна моментално и енергично.
-Доста. – съгласи се и премести очи.
-Вечерята е готова. – каза й. – Чакам те долу.
-Идвам след минутка.
Когато остана сама пое дълбока глътка въздух. Разтърси глава с назидателно лице, отправено само към нея самата. Губеше форма, рационалност и всичко това се дължеше на глупавия Айра.
Заслиза по стълбите вкопчена в това да се държи нормално и обичайно. Принудена усмивка се появи на устните й и Фейт бодро седна на стола пред баща си. Опря лакти в масата и се загледа в Олдридж ухилена до уши.
-На какво си се ухилила така? – попита я той, усмихвайки се в отговор, докато сипваше омлета от тигана в чинията й.
-На теб. – каза и взе вилицата. Прехапа долна устна и премести очи върху баща си, почти внимателно. – Какво ще правиш този уикенд?
Олдридж спря хапката, която бе на път да поеме. Взря се в дъщеря си подозрително.
-Защо? – попита предпазливо. Продължи преди Фейт да му каже каквото и да било. – Да не би да искаш да правиш голямо празненство по случай нечий рожден ден. Синемън не ставаше ли на осемнадесет следващата седмица?
-Месец. – поправи го Фейт и поклати глава. – Следващия месец.И не, нямах това предвид. Искаш ли… - сведе поглед. – Искаш ли да отидем някъде? Можем да посетим баба и дядо. Може би да видим и Една. От кога не сме се събирали?
Олдридж отвори колебливо уста.
-Скъпа, много бих се радвал да замина с теб, но…
-Татко, моля те. – милите й очи и изражение не бяха с цел да го подкупи. Копнееше да замине с баща си, да отиде при малобройното си семейство и да избяга за малко.
-Фейт, имам твърде много работа, не знам дали бих могъл… - спря се, когато видя разочарованието й. – Нека говоря с Престън. Ако успея да се измъкна, тогава ще отидем където кажеш, става ли? – надеждно извиси глас с една идея.
След кратък размисъл кимна победена. Олдридж отново спря вилицата пред устата си, втренчен в дъщеря си.
-Фейт, скъпа, всичко наред ли е? – внимателно подбра думите си преди да ги изрече.
Тя вдигна очи и повдигна вежди.
-Разбира се.
Не й повярва.
-От известно време насам изглеждаш малко…
-Малко какво? – подкани го, когато не получи продължение.
-Малко нещастна. Малко угрижена. Малко предпазлива.
-Леле, много малкота. – усмихна се като хваната в лъжа.
-Сигурна ли си, че няма нещо, което искаш да споделиш?
Фейт стисна устни и поклати бавно глава.
-Нищичко. – отговори се съсредоточи върху яденето си.
Известно време в цялата къща се разнесе мъртвешка тишина, докато домашния телефон не звънна. Фейт и Олдридж се спогледаха и Фейт отново кимна.
-Аз ще вдигна. – пое тя и стана от масата.
Допря слушалката до ухото си.
-Ало?
-Фейт? – треперещият и разплакан глас на Хоуп долетя от другата страна.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Нед Мар 02, 2014 6:04 pm

Караше бързо. Не помнеше колко псувни изяде, задето мина на червено, но беше нетърпелива и разтревожена. Хоуп не й бе казал причината поради която я изкара от дома й по това време на нощта, а сълзите никак не й помагаха да мисли, че всичко е наред.
Спря пред къщата му с рязко забиване на спирачките. Изскочи от колата като попарена и дори не заключи, нещо, което никога не пропускаше. Още не бе застана пред вратата и тя се отвори. На прага на тъмнината се показа Хоуп. Не бе нужна светлина, за да се види отлично, разплаканото му, уплашено до смърт лице.
-Хоуп? – Фейт се приближи до него и го прегърна силно.
Действие, което правеше всеки път преди да чуе важната част. Правеше го и за себе си и за него.
-Господи, Фейт! – стисна я силно в собствената й прегръдка и изхлипа. – Какво направих?!
-Какво е станало? – внимателно се отдръпна от ръцете му, за да го погледне. – Хоуп! – повдигна брадичката му. – Хоуп, кажи ми какво се е случило.
-Не знам какво стана. – започна той и клатейки категорично глава, целия облян в сълзи. – Не знам как…
Погледна Фейт и тя ясно прочете зов за помощ.
-Хоуп, трябва да говориш с мен. – настоя тя.
-Не исках… - продължи Хоуп и се отмести от вратата. – Не исках да го правя, но той… - облегна се на нея и се спусна, докато не тупна на земята. – Той ме накара.
Фейт приклекна пред него.
-Кой? Какво те е накарал да направиш?
Хоуп я погледна с разширените си от ужас очи.
-Не исках да го убивам, Фейт! Трябва да ми повярваш!
Фейт разтвори очи. Премигна, за да разсее объркването.
-Кого? – прошепна. – Кого си убил, Хоуп! – извика тя, неспособна да издържи още малко от напрежението.
-В кухнята. – тихо отвърна. – Намушках го няколко пъти… Аз… Не исках. Не исках да се получи така.
Фейт се изправи, глуха за паническите оправдания на Хоуп. Бавно пристъпваше към кухнята с предпазливи стъпки, докато мракът не биваше разцепен от нищо. Влезе внимателно в кухнята, където светеше слаба светлина. Хладилникът бе отворен, на пода имаше множество счупени прибори, а до единия крак на масата имаше нож, върху чието острие бе полепнала кръв. Фейт премигна и преглътна. Стъпките й отекваха в тишината, докато приближаваше края на масата. Настъпваше счупени чаши и чинии, отдръпваше се от отворените врати на кухненските шкафове. Всичко бе в безпорядък. Стигна ъгъла над масата и гледката на пода я накара да постави и двете си длани пред устните.
-Божичко! – изкара целия въздух, насъбрал се в дробовете й.
Кар лежеше на пода с отворени очи, взиращи се в нищото. В тялото му имаше няколко дупки, които се бе процедила до преди часове топлата кръв. Всичкото около него бе изцапано в червената течност и на Фейт й се пригади. Крайниците бяха сгърчени, изражението на лицето, вече празно, все пак изглеждаше измъчено.
Фейт не издържа дълго на гледката. Сълзите от шок се спускаха по бузите и бързо наброиха тези на Хоуп. Върна се обратно при него и го намери в същата поза, в която бе оставила. Клатеше машинално глава в отказ, който не можеше да бъде приет. Той вдигна насълзените си очи към нея.
-Какво ще правя, Фейт?! – проплака. – Какво направих?! – положи лице между колената и стисна юмруци.
Фейт отиде до него и го прегърна. Прегърна го силно и окуражаващо, въпреки неавторитетния си вид. Тя бе също толкова шокирана като него.
-Не искам да отида в затвора! – каза й той, когато вдигна глава, която заби във вратата. – Господи, не мога да повярвам какво направих!
-Какво стана? – попита Фейт, опитвайки се да сдържи порива, да застане до Хоуп и да прави същото.
Хоуп облиза устни и пак поклати глава.
-Дойде тук да търси Нора. Казах му, че е заминала, но той не ми повярва и започна да тършува из цялата къща. Беше пиян, можех да го усетя от вратата. Сдърпахме се. Аз… - заекна и стисна силно устни. – Той… Говореше как ако Нора не подпише ще стане грозно и аз… Тогава го нападнах. Вбесих се и го нападнах. Започнах да го удрям и да му крещя. Бях толкова ядосан, Фейт! – просъска. – Толкова ядосан, че взех ножа и… - стисна челюст и поклати глава. – Нямаше сили да се съпротивлява. Аз съм непокътнат, защото беше пиян. Толкова пиян, че не можеше да се бори за живота си. По дяволите! – изрева Хоуп и удари с юмрук по земята. Взря се във Фейт с вина. – Не исках, но го направих! И сега ще прекарам остатъка от живота си, гледайки ви през решетки! Как можах?!
Фейт го гледаше с разширени очи и напрегнато лице. Гледаше го и мислеше същото, което и той. Какво да правят?
-Хоуп, всичко ще е наред. – зададе успокоително тя. – Всичко… - преглътна буцата в гърлото си. – Всичко ще се нареди.
-Как? – извика той и с това я стресна. – Как, Фейт?! Не виждаш ли какво има в кухнята ми?! Току-що убих човек. Току-що убих баща си, Фейт?! – гласът му изтъня накрая. – Намушках собствения си баща!
Фейт стана на крака и го отблъсна от вратата, която затвори с трясък.
-Ще се оправим! – изсъска тя изискващо.
-Не искам да отида в затвора, Фейт! – панически продължи той. – Знаеш, че нямам шансове за свобода! Ти ще станеш адвокат, знаеш, че по никакъв начин няма да се размина! – също се изправи и прехапа долна устна с нова порция сълзи. – Убих баща си, защото не можах да сдържа гнева си! Аз съм чудовище! И ще умра като такова!
-Хоуп, слушай ме! – настоятелно, Фейт го хвана за рамената и го разтърси веднъж. – Никъде няма да ходиш, ясно ли ти е?
-Не знам какво ще правя! – не я слушаше. – Как ще кажа на мама, какво ще…
-Хоуп, обърни внимание! – извиси глас тя и обхвана лицето му между шепите си. – Ще ти помогна.
-Как? – проплака той. – Как ще ми помогнеш ти, Фейт?
Тя се загледа в него, докато дишането й се поуспокои.
-Няма да влезеш в затвора. – внезапното спокойствие в гласа й сепна и двамата. – Искам да се качиш горе и да се измиеш. – равно нареди. – Отивай.
Хоуп объркано зашари по лицето й.
-Какво…? Фейт, ти слушаш ли въоб…
-Отиди горе и се измий. – повтори се властно тя. – Ще се погрижим за това, заедно. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.
Коле*анието се проточи дълго и мъчно. Фейт го гледаше настоятелно, а Хоуп несигурно. Изпълни заръката й, катерейки се по стълбите, спирайки на всяко стъпало, за да погледне приятелката си, у която се бе разнесла студенина. Чу го как пуска чешмата и едва тогава бръкна в джоба на палтото си. Набра номера, който търсеше и зачака.
Двадесет минути по-късно Фейт и Хоуп стояха в хола със сведени лица, все още чудейки се какво и как да го направят. На вратата се звънна и Хоуп моментално подскочи стреснат.
-О, не! – прошепна с пребледняла физиономия, но Фейт се изправи и изтича надеждно до вратата.
Отвори я и за първи път я заля облекчение, когато видя лицето на Айра. Сивите му очи гледаха непроницаемо и иронията обикновено полепваща по чертите му, сега я нямаше.
-Влез. – Фейт се дръпна от вратата и Айра мина покрай нея.
-Къде е? – пое направо към въпроса.
Фейт посочи към кухнята точно когато Хоуп излизаше от хола. Втрещен се спря, когато видя Айра да влиза там, където лежеше убития баща.
-Какво прави той тук? – никак разбиращо извика Хоуп.
-Ще ни помогне. – строго го сряза Фейт. – Затова тихо.
Последва Айра в кухнята и скръсти ръце, за да потисне вътрешните си инстинкти. Айра седеше неподвижен срещу трупа и оглеждаше всичко около него. Устните му бяха стиснати в права линия, а едната му вежда бе вдигната в преценяващ вид.
-Колко пъти го намушка? – попита.
Вкопчен в това да бъде спасен или избавен по някакъв начин… Вкопчен в това да се почувства по друг начин освен този, по който се чувства сега… Вкопчен, забрави да задава въпроси, а само да отговаря.
-Пет. – отговори пресипнало.
-Доста. – отбеляза Айра и клекна срещу мъртвия. Напипа пулса му.
-Мъртъв е, глупако! – разсърди се Хоуп.
Фейт го изгледа свирепо, но Айра не му обърна внимание.
-От колко време лежи тук? – зададе следващия въпрос.
Хоуп затвори очи и стисна зъби.
-Час… час и половина най-много.
-Някой знае ли, че е идвал?
-Не мисля. Може би годеницата му… - пое глътка въздух и поклати глава. – Не съм сигурен.
Айра кимна и се изправи.
-Добре. Донеси ми белина и парцал. Трябват и чували. Поне два.
Хоуп веднага се скри зад стената, а Фейт започна да рови из шкафовете. Извади два големи черни плика и ги постави на плота. Айра заобиколи трупа и свали якето си, мятайки го на един столовете. Хоуп се появи с туба белина и няколко парцала.
-Фейт, единия чувал ако обичаш. – любезно я помоли Айра и тя веднага му подаде първия. Разстла го до тялото и погледна Хоуп.
-Ела от тази страна. – поръча и посочи пред себе си. Наведе се и хвана глезените на Кар. – Подхвани ръцете му.
Хоуп поклати глава.
-Не мога! – преглътна. – Не мога да пипам мъртвия си баща.
Айра троснато изправи гръб.
-Може би нямаше да е зле да помислиш затова преди да го убиеш. – повдигна вежди нагло. След това се смръщи. – Изпълнявай, ако не искаш да висиш в затвора от тук нататък.
Хоуп примирително се наведе и обви пръсти около китките на баща си. Сълзите пак завзеха бузите му и той се опита да не обръща внимание. Поставих го върху огромния плик и Айра сърба краката и ръцете му. Фейт подаде и другия, но Айра поклати глава.
-Няма да е нужен. Помогни ми да го преместим в хола. – заръча на Хоуп.
-Какво? – възпротивително викна. – Защо?!
Айра потрепна гневно с устни.
-За да го увием в килим, малоумнико. – отговори той.
-Не ме обиждай, отрепко.
Айра го посочи с пръст.
-Внимавай как говориш на човека, който ти спасява задника.
-Не съм те молил за помощ.
-Аз го помолих за помощ! – намеси се Фейт с ядосан глас, обърната към Хоуп. – Просто прави каквото ти казва. – помоли го.
Хоуп отмести гневен поглед към Айра и кимна. Пренесоха тялото на килима в хола и след това избутаха всички мебели от него.
-Сега какво? – попита задъхано Хоуп.
Айра извади кутия цигари.
-Увий го. – отговори.
Хоуп потисна всичките си емоции, подкрепени с думи и когато Айра излезе от хола, колебливо застана пред мъртвото тяло на родителя си и го претъркули, подхващайки двата края на килима. Стисна устни и продължи, превръщайки килима във вид на руло. Опря длани в него, когато приключи. Усети ръката на Фейт върху гърба си, окуражително и съпричастно.
-Това е решението за момента, Хоуп. – обясни му тихо.
-А след този момент? – погледът му бе съсредоточен върху дебелия килим.
Фейт повдигна брадичка.
-Тогава ще му мислим. – отвърна. – Ще се справим. Не си сам.
-Ами ако проклетия убиец реши да ни изнудва?
Фейт сведе поглед и събра дланите си.
-Няма. – перфектно знаеше, че тя ще се отплаща. Във всеки един случай.
-Е, поне не съм единствения убиец тук. – подметна Айра, облегна гръб на бравата.
Хоуп го изгледа, а Фейт отмести поглед.
-Не исках да става така. – защити се Хоуп с равен глас.
-Естествено. – съгласи се Айра. - И аз намушках брат си. Не е кой знае какво. – оттласна се от бравата и застана пред него. – Хората умират всеки ден. Никой пет пари не дава.
-Аз давам! – промълви сериозно Хоуп.
-Да, разбира се. Как пък точно го улучих на цивилен със съвест? – повдигна рамене с ирония.
-Може ли поне веднъж да не се държиш като дете?! – сопна се Фейт и с няколко крачки застана до Хоуп. – Не всеки е свикнал да ликвидира собствени членове на семейството.
Айра повдигна вежди.
-Не ми казвай, че не ти хареса. – подкачи я той. – Да видиш как отнемам живота на една грешка на природата. Как не се превърнах в герой в очите ти?
Хоуп я погледна неразбиращо, а Фейт размърда челюст.
-Да правиш добро, не те прави добър човек. – изговори отчетливо.
-За какво говори той? – попита Хоуп.
-За нищо. – Фейт се отмести назад и прибра косата зад ушите си. – Давайте да приключваме.
Килимът, и без това тежък, се оказа огромно предизвикателство с мъжкото тяло вътре. Изнесоха го от къщата, отправяйки го директно към багажника на джипа на Айра. Набутаха го вътре и дължината се оказа повече от колкото си бяха мислели.
-Ами сега? – прошепна притеснено Фейт.
Потъркваше ръцете си, оставила якето си в къщата. От устите им излизаше пушек, причинен от ледения въздух.
-По дяволите! – измърмори Айра. – Няма страшно. – обяви по-високо. – Ей сега ще оправим проблема.
С няколко движения на ръцете успя да вкара целия килим и затръшна вратата на багажника, за да задържи с трудност направената поза. Обърна се към Фейт и Хоуп.
-Аз ще се погрижа за тялото, а на вас оставям чистенето. Погрижете се всички мебели да са изтъркани до стерилност. – сериозността в гласа му ту идваше, ту си отиваше и беше трудно да се следят промените. – Когато се върна ще трябва да обсъдим някои неща. – и преди да е чул въпроси, се пъхна в колата си и потегли.
Чистенето беше безмълвно. Чуваше се търкането на гъба върху дърво, на абразив върху мрамор. Кървавите петна изчезваха и на тяхно място се показваше чистата повърхност миришеща на белина. Всички прозорци бяха отворени, няколко лампи в къщата светеха слабо.
Когато свършиха не бяха сигурни, че е достатъчно, затова минаха още веднъж, за всеки случай. Не се поглеждаха, не си говореха и мълчанието продължи и когато седнаха на дивана, един до друг, якетата им бяха на тях заради студа, който нахлуваше през отворените прозорци. Гледаха напред и всеки мислеше за себе си. Фейт, за всичките неща, които трябва да направи, за да се отплати и да запази благоразположението на Айра, а Хоуп се опитваше да асимилира онова, което направи. Не можеше. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за празното лице на баща си. И до там.
-Каква е историята между теб и Айра? – безизразно попита, с цел да държи съзнанието си в мислене за нещо, освен нищо и нещо, различно от малкото, за което можеше да мисли.
-Наистина ли искаш да говорим за това сега?
-Той ли е причината за вечното ти напрежение и закъснения? – игнорира въпроса й.
Фейт пак сведе поглед.
-Видях как убива брат си. Метода му за шантажиране не е от най-обичайните.
-Спала ли си с него? – зададе следващия си въпрос с толкова безразличие, че Фейт не бе сигурна дали слуша за отговора. За всеки случай реши, че да го лъже би било безсмислено, а сега едва ли би я погледнал с такова отвращение, с каквото ако ситуацията бе друга.
-Той спа с мен. – опита се да прехвърли вината, но думите й звучаха нескопосано. – Исках да кажа, че… дрогира ме, така че може би до някаква степен и аз спах с него. Не съм го искала. Просто… стана.
-Хей. – Хоуп се усмихна печално и повдигна рамене. – Кой съм аз, че да те съдя?
-Не говори така. – помоли го Фейт. – Ти си добър човек, взел лошо решение. Това не те прави лош.
-Кажи го на съвестта ми.
-Казвам го и на двама ви. Хоуп, погледни ме. – настоятелно прошепна Фейт и продължи, когато очите му се впиха в нейните. – Имаш добро сърце. Не го забравяй. Никога.
-Благодаря ти. – проговори тихо. – Благодаря ти за всичко, Фейт!
Спирането на двигателя отдели погледите им. Дръжката на вратата се завъртя и Айра влезе все едно си беше у дома. С бавни крачки застана пред двамата и скръсти ръце пред гърдите си.
-Две неща. – поде той. – Първо – не казвате на никого какво се случи. Второ – който дойде да пита за него, правите се на глупаци и не знаете нищо, ясно?
Прочете съгласие по израженията им.
-Ако годеницата на баща ти дойде… - обърна се към Хоуп. – Не казваш нищо. Не знаеш къде е, не знаеш какво е правил. В някакъв момент вероятно ще се свърже с полицията, ще иска да го издирват. Продължаваш да не знаеш нищо. Ако някой дойде да те разпитва, не се спичаш като лигава госпожичка. Твърд си, когато казваш, че не си чул нито видял, каквото и да е.
-Не знам дали ще мога. – призна Хоуп.
-По-добре да можеш. За твое и нейно добро. – посочи Фейт. – Какво каза на баща си преди да излезеш? – попита я.
-Че Хоуп не се чувства добре и отивам да го видя. – отговори.
-Отлично. – одобрително кимна. – А сега ставаш и се прибираш.
Фейт сбърчи вежди, а Хоуп вдигна глава.
-Няма да оставя, Хоуп сам. – отказа.
-Хоуп ще се качи горе и ще си легне. А ти ще се прибереш у дома преди баща ти да е решил да те потърси и да види колко добре е Хоуп.
Фейт погледна приятеля си.
-Има право. – каза той. – По-добре да се прибереш. Мисля, че всички имаме нужда от почивка.
-Сигурен ли си? – внимателно го попита Фейт.
-Сто и десет. – отвърна. – Прибирай се. Ще се видим утре на училище.
Тя се изправи и сложи шапката на главата си. На вратата се обърна, за да види Хоуп. Сведе глава и излезе навън, следвана от Айра.
-Ще те изпратя. – каза й.
-Няма нужда да…
-Качвай се в колата си. – прекъсна я той.
Нямаше сили да се противи. Съсредоточи се върху пътя, опитвайки се да игнорира факта, че Айра кара зад нея. За да се увери, че ще стигне здрава ли? Или за да поиска тялото й в замяна на помощта? В момента това не я интересуваше. За пръв път. Спря на алеята и изключи двигателя. Погледна в огледалото за задно виждане как Айра излиза от колата си. Тя направи същото. Измъкна се от червения си автомобил и го заключи.
-Сигурно искаш да започна с отплащането още сега? – предположи и се обърна към него.
Той се засмя и се приближи с още една крачка. Фейт обаче постави длан на гърдите му и се загледа в нея, докато се канеше да изрече следващите думи, които никога не си е мислела, че ще каже на него.
-Благодаря ти.
За трети път днес остана изненадан.
-Вероятно, когато пак ме упоиш и ме накараш да правя неща, които ти допадат, отново ще те намразя до болка, но… - пое глътка въздух и се насили да го погледне и присви съсредоточено очи. – Благодаря ти за помощта.
Айра наклони глава и постави длан отстрани на врата й.
-Тепърва ти предстои да ми благодариш, Фейт. Но за момента имам само едно желание. – едвам доловимо докосна тялото й със своето. – Целуни ме. – трябваше да прозвучи като заповед, но не беше. Беше като молба, като лека поръка, но с нотка на молба.
Фейт обви пръсти около китката му и се надигна леко на пръсти. Така благодарна и склонна, нямаше как да не изпълни простичкото искане, въпреки познатото нежелание, което с лекота игнорира. Очите й се взряха в неговите предупреждаващо да не прекалява. Лицето на Айра издаваше само нетърпение, но все пак чакаше. Тя приближи лице и клепачите му бавно се пуснаха, когато устните й докоснаха неговите. Внимателно и деликатно, не изглежда да не се хареса на Айра, който обичаше нещата да стават по-първично. Но въпреки че се възбуди от целувката, не придърпа Фейт към себе си. Не я притисна в колата, нито пое водачеството в нежните й действия. Остави се на целувката, невинна и благодарствена и когато Фейт отдръпна лицето от неговото, очите му продължиха да стоят затворени, а нейните зашариха по лицето му. Няколко секунди по-късно освободи вратата й и се отправи към колата си без повече приказки.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Нед Мар 02, 2014 6:04 pm

-Хоуп. – извика Кар, лежащ на земята, целия покрит с боя. Смееше се, докато чистеше латекса от лицето си. – Ах ти, лошо момче! – изръмжа шеговито и го повдигна от земята, завъртайки го в кръг.
Хоуп се разсмя и малките му детски ръчички се замятаха във въздуха.
-Пак ли те поля с боя, Кар? – присмя му се Нора, влизайки в стаята с още две кофички.
-Този малък дявол. – остави го на земята и се приближи към жена си, за да я целуне.
-Иуууу! – възпротиви се Хоуп и закри очи с мъничките си длани.

Очите му се отвориха бавно, пускайки няколко сълзи от двете страни на лицето му. Съвсем леко обърна глава, колкото да види тъмнината през прозореца. Абсолютно машинално взе часовника от нощното си шкафче, мърдайки само и единствено ръката си. Четири и половина сутринта. Малко повече от двадесет и четири часа, от както уби собствения си баща. Учебния ден, който не издържа, мина изключително тежко. Фейт и Хоуп не спираха да се споглеждат сякаш крият огромна тайна, както всъщност беше. Нора трябваше да се върне след шест часа, когато Хоуп щеше да бъде на училище за още един отвратителен ден, в който няма да прави друго, освен да гледа втренчено в избрана точка.
Зяпаше тавана, молейки се времето да мине по-бързо, за да стане и да се оправи за училище. Със стиснати устни, опит да задържи влагата, неприятни мисли започнаха да се въртят в главата му. Започваше да се притеснява какво е направил Айра с тялото. Не го беше попитал, когато се върна след като заяви, че ще се погрижи, защото беше твърде шокиран. Целия ден мина по същия начин, но сега, когато въпреки страха от самия себе си, намери време да помисли, се зачуди. Къде лежеше Кар в този момент?

Куба пухтеше в мазето. Стоеше пред огромен скрин с вина и свиваше очи в опит да намери подходящото. Имаше среща с клиентка, която се случи да хареса. И въпреки че осем часа сутринта едва ли бе най-доброто време за пиене на вино, някак си мислеше, че на една добра реколта, красивата и умна Жулиет не би отказала. Освен това смяташе, че подхода „ранното пиене” беше изпечен и готин, и показваше на жените небрежност.
С намусена физиономия се завъртя в кръг и се огледа все едно нещо щеше да му даде знак, да му подскаже. Погледът му падна на хладилника, в който се складираше бирата на Айра. Куба изви ъгълчетата на устните си дяволито и издаде глава, оглеждайки се наляво и надясно, напред и назад. Засмя и тръгна с танцова стъпка към хладилника.
-На ти сега, малък лигльо. – изхили се заговорнически. – Ще ти взема цялата бира. – закани се, знаейки че не би могъл да го направи, най-малко заради броя ръце, които притежаваше.
Ръцете му обхванаха капака и точно когато щяха да го повдигнат, бялата длан на Айра се стовари тежко върху сивия хладилник и го бутна обратно надолу.
-Какво правим, Куба? – разговорливо попита Айра.
Куба потисна усмивката си, борейки със стряскането което рязката поява причини.
-Смятах да ти взема по-голямата част от шишетата, за да видиш какво е всеки път да ми липсва скоч или уиски. – сподели искрено.
Айра се разсмя и тупна задник на капака, палейки цигара.
-Разбирам. В седем часа сутринта дали не е малко рано за пиене?
Куба го изгледа кисело и оправи костюма си.
-В седем часа дали мързеливец като теб не спи в леглото си?
Айра поклати глава и издиша дима.
-Заслугата е на Тамара. Изрита ме рано. Каза, че имала работа.
-Да, повечето хора работят. Сещаш се, запълват безцелното си свободно време с друго освен с преследване на млади момичета.
Подкачи го, докато се отправяше към изхода. Айра размаха показалец с усмивка.
-Сарказъм. – кимна. – Харесва ми. Обичам когато хората ми се подиграват рано сутрин.
Смеха на Куба изпълни помещението с дълго ехо. Едва когато чу хлопването на вратата, Айра скри усмивката си и слезе от хладилника. Пъхна цигарата между устните си и ръцете му подхванаха капака, обръщайки глава назад още веднъж. След това го отвори с въздишка.
Тялото на Кар лежеше върху леда, изнемощяло и тотално мъртво. Кръвта по дрехите му бе замръзнала както и цялата му кожа, лицето, устните, клепачите, които Айра бе захлупил над някогашните весели очи. Той сведе глава и изгаси цигарата си в кубчетата лед. Погледна лицето на бащата на Хоуп и поклати глава.
-Не можеш да останеш тук още дълго, старче. – замислено рече и дръпна капака надолу.

Звънецът за започване на следващия час би. Хоуп седеше на стола и гледаше една цепнатина в чина. Фейт умишлено бе избрала мястото зад него, за да го сръгва когато прецени, че вината твърде много се е загнездила в умисленото му мълчание. Никой от двамата не можеше да прикрие, че нещо не е както трябва, но за щастие единствения човек, от когото трябваше да крият най-драстично, все още си мислеше, че проблема е в неходенето на глупави купони.
Както и предния ден, Фейт и Хоуп излязоха заедно от училищната сграда, когато часовете свършиха и се отправиха към колата на Фейт, където Хоуп се спря.
-Какво има? – обърна се тя към него.
Хоуп стисна очи и прехапа устна.
-Майка ми се прибира днес. Така де, вече би трябвало да се е прибрала. Предпочитам да се прибера пеша. Ще трябва да се подготвя за дългия й разказ относно прекарването.
Фейт присви лекичко очи.
-Сигурен ли си? Мога поне да те закарам.
-Сто и…
-Десет. – довърши тя. – Хоуп, знам че е…
-Може ли… - прекъсна я той с вдигане на ръка. – Може ли да не го обсъждаме сега? – помоли я. – Бих искал да помисля малко. Ще се оправя, ти се прибирай.
Фейт сведе замислен поглед и кимна без да връща очи към Хоуп, който не каза нищо повече, а просто се отдалечи.
Фейт обходи пъстрите си очи около студения асфалт с отчаяна въздишка. Сбърчи вежди, когато нечий черни, видно скъпи обувки застанаха пред полезрението й и не се отместиха. Вдигна поглед и изражението й се промени с една идея към дразнение.
-Какво търсиш тук? – тихо попита.
Айра повдигна една вежда и пъхна ръце в джобовете на палтото си.
-Дойдох да видя как си. – отговори. Странно как нито един от двамата не бе заел обичайната поза. Той не беше ироничен и циничен, а тя не го гледаше с напрежение и страх или омраза.
-Свежа като краставичка. – помърмори тя и пак зарея очи.
Айра прехапа устна и след няколко секунди мълчание проговори.
-Какво ще правиш другия уикенд?
Фейт го погледна и наклони подозрително глава.
-Не че отговорът ти би имал значение, просто съм любезен. – побърза да поясни той. И сега вече бе заел обичайната си поза.
Тя се смръщи и го изгледа с презрение.
-А, не, не ми давай „погледа”. – присмя се, определено в стил „себе си” – Племенничката ми има рожден ден и иска да отида. А аз искам ти да дойдеш с мен. – обясни кратичко.
Фейт се сепна изненадана.
-Имаш племенничка? – попита и не успя да скрие удивлението си. – И тя иска да дойдеш на рождения й ден? – опита й да не се разсмее се провали. Смехът й накара главите на хората покрай тях да се обърнат в нейна посока.
Айра се свъси и подсмъркна оглеждайки се, търпеливо изчаквайки порива й да си отиде. И това стана. Смехът постепенно замря и Фейт поклати глава с последните остатъци от него.
-Уау! А ето ме мен тук, мислейки си, че съм се нагледала на всичко. – засмя се още веднъж, кратко.
-Въпросът не подлежи на обсъждане. – припомни й, вдигайки рамене. – Можеш да го приемеш като покана.
Получи желания резултат. Доминиращия му вид не й се понрави и тя изви устни надолу в недоволна гримаса.
-Чудесно! – възкликна той и плесна с ръце. – Ще се те взема в пет. – смигна й и я подмина.
Фейт се задиша яростно със стисната челюст. Обърна се към него и отвори уста. Догони го и го хвана за лакътя, врътвайки го към себе си.
-Тялото. – издиша, гледайки го съсредоточено. – Какво направи с тялото на Кар?
Айра премигна насреща й и сериозното лице пак се появи като маска, която всеки момент ще свали.
-Казах, че ще се погрижа. – равно я подсети. – Направих го. Няма нужда да се тревожиш за това.
Усмихна се, свеждайки очи към пръстите й, които бяха обвили палтото му. Тя моментално го пусна и се отдалечи крачка. Айра направи лек поклон и продължи да върви към колата си.
Фейт проследи отдалечаващия се автомобил с присвити очи. Отидоха й плановете с баща й. Сега трябваше да мисли поредното оправдание, с което да обясни пътуването, което не предприемаше тя. Разбира се, ако до тогава не намереше начин да се измъкне, но това не бе никак вероятно.
Спря пред дома си и хвана волана, загледана в екстериора на къщата си. Дълга и дълбока въздишка се откъсна от дробовете й и тя положи чело между ръцете си. Постоя така известно време, замислена. Замислена, за Хоуп, за Айра, за баща си. Всяка мисъл за всеки един от тях бе складирана в отделно чекмедже, което отваряше всеки път, щом се появеше нужда, причина дори принуда.
Почукване на стъклото й я накара рязко да вдигне глава, която удари в тавана на колата.
-По дяволите. – измърмори и очите й се насочиха към виновника.
Преглътна и кръвта се дръпна от лицето й. Ръката й спря да протрива болното място и бавно се спусна надолу, несигурна къде да застане.
Бутна Том Монгомъри почти грубо в дома си и се огледа предпазливо преди да затвори вратата.
-Какво правите тук? – попита недружелюбно, когато хвърли чантата си на земята.
-Исках да говоря с теб. – отговори, недоумяващ студената страна, която момичето пред него показваше без причина.
-Защо? За какво? – скръсти ръце, чакащо.
Том разтвори устни.
-За теб, всъщност.
Фейт видимо се напрегна. Напрегна се почти толкова, колкото всеки път, когато бе край Айра. Потисна тревогата, която искаше да излезе на лицето й и се втренчи в Том още по-настоятелно и чакащо.
-Онзи ден, когато те блъснах с колата си… - започна той и непоканено влезе в хола.
Фейт го последва с предубедено изражение.
-Искаше нещо от мен. – обърна се към нея с едната ръка в джоба, а другата стоеше до тялото му.
-Не знам за какво говорите. – изсмя се Фейт.
-Виж, когато ме позна… Искаше нещо. – повтори вглъбено. – От мен. Искаше помощ.
Едвам доловимо очите й се разшириха.
-А аз това правя, Фейт. Помагам на хората.
-Нямам нужда от помощта ви. – бързо отрече. – Не знам защо сте останали с друго впечатление.
-Това не е вярно. – отряза я той. – Онзи който дойде да вземе… - наклони глава, преценяващо. – Това не беше братовчед ти, нали?
Фейт повдигна насмешливо вежди.
-Има нещо, което криеш и знам, че е свързано с фамилията Левит.
По погледа й позна, че е прав. Изражението й показа съгласие, което обаче думите й се опитаха да отрекат.
-Това са глупости. – каза тя.
-Видях лицето ти, когато на вратата се звънна, видях и реакцията ти, когато онова момче влезе. Не беше част от семейството ти, в това съм убеден.
Физиономията на Фейт отново бе завзета от отчаянието. Пристъпи към него с ужас на лице.
-Какво искате от мен? – умолително издиша.
Това като че ли даде повече тласък на Том.
-Слушай, Фейт, мога да ти помогна. – започна да я увещава. – Посветил съм по-голямата част от живота си в проучване за тази фамилия, знам методите им. Ти си кукла. Станала ли свидетелка на нещо, знаеш нещо, което не бива. Айра се върти твърде често около теб, за да е просто смешно желание да те има.
Фейт поклати глава с назидателна физиономия.
-Шпионирате ли ме?!
-Просто си върша работата.
-Как това има нещо общо с работата ви?! – сърдито попита. Това беше още един проблем, за който нямаше сили да мисли.
-Можем да си помогнем! – настървено продължи, не обърна внимание на обвинителните нотки. – Ще се погрижа за теб, ако ти се погрижиш за тях.
-Какво искате да кажете? – изгледа го жегнато тя.
-Само трябва да ми кажеш какво знаеш. – приближи се надеждно към нея.
-Нищо не знам! – защити се и се дръпна назад. – Идвате тук и ми говорите за неща, които не разбирам! – наблягаше ненужно на думите си. – Какво очаквате от мен? Да ви излъжа и да ви кажа това, което искате да чуете?
Том изправи гръб.
-Искам само истината.
-Тогава ето ви истината – нямам представа нито за какво говорите, нито какво искате от мен. И ще ви бъда благодарна ако от сега нататък си държите любопитните очи далеч от ежедневието ми.
Том понечи да каже нещо, но показалеца на Фейт предупредително се вдигна.
-Тръгвайте си. – студено изрече. – Тръгвайте си и повече не се връщайте тук.
Том постепенно отпусна лице и спокойното му дишане беше в контраст с нейното. Бръкна в джоба на сивото си палто и извади визитната си картичка. Постави я внимателно върху една от етажерките с книги над телевизора и се вгледа във Фейт.
-Когато ти писне от играта им ми се обади. – мина покрай нея и хвана дръжката на вратата, неудостоен с поглед или изпращане. Гърбът на Фейт стоеше с лице към него. – Мога да ти помогна и го знаеш. Само трябва да говориш с мен. – отвори вратата и излезе.
Фейт изпусна въздуха от гърдите си и поклати глава, за да прогони… нещо. Мисли, току-що проведения разговор… Нещо. Отиде до прозореца и видя отдалечаваща се фигура на Том Монгомъри, адвоката, който знаеше, че нещо не е наред.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Нед Мар 02, 2014 6:05 pm

„-Всичко, което искам си ти! – проплака младата жена, обгръщайки силното мъжко лице в шепите си.
-Не можем, Алия. – поклати глава той и опря чело в нейното. – Твърде опасно е!
-Но аз… „
-О, млъквайте, по дяволите! – Фейт троснато смени канала с такава сила, че за малко да забие копчето навътре. – Проклети сапунки! – сопнато стана от дивана и залитна назад, тупвайки обратно.
Завъртя замаяно очи и изсумтя.
-Глупаво пиене! – нацупи се срещу шишетата бира и водка. Втори опит да стане завърши с втори провал, който от своя страна доведе до тупването на Фейт върху неособено мекия килим. Тя измрънка недоволно и няколко сълзи от яд паднаха от очите й.
-Искам да се изправя! – извика тя и удари длани в пода.
Пръста на лявата й ръка хлътна в дупка и Фейт мръдна ръката си. Прогореното петно от цигарата на Айра още си стоеше там. Фейт се загледа в него, подсмъркна няколко пъти, след това се огледа. Усмихна се щастливо и извади телефона от джоба си, изпускайки го на земята няколко пъти. Набра номера му и сложи телефона на ухото си от грешната страна.
-Стой на място. – промърмори тя и завъртя устройството няколко пъти, докато нацели слушалката. – Сега ще дойдеш да ме разсееш, нали? – надеждно се запита сама себе си, докато чакаше да вдигне.
Чу линията да се отваря и не дочака.
-Здравееееееей! – проточи и се излегна назад. – Какво правиш?
-Уча. – кисело отвърна Синемън от другата страна.
Фейт моментално се облегна на единия си лакът и разшири очи.
-Син?! – извиси глас.
-Ау! – изнегодува тя. – Да. На кого си мислиш, че се обаждаш – Дядо Коледа?
-Не, аз… - сякаш мигновено изтрезня. Изправи се на крака и положи длан на челото си, за да спре въртенето на стаята. – Съжалявам.
-Да не би да ми се обади, за да ми натриваш носа, за това, че с Хоуп сте против мен.
Фейт подбели очи и седна на креслото облягайки глава назад.
-Не, Син, не ти се обадих за това. И не бих ти натривала носа. – добави отегчено. Тези малки проблеми бяха твърде малки, за да се тревожи за тях.
-Да, добре. Знаеш ли, че докато вие двамата сте твърде заети да ми се сърдите, сериозни неща се случват навън. Джеф не спира да говори за теб. Все се оплаква, че го отбягваш, а онази странна метълка все ме зяпа подозрително. Все едно очаква да си призная за убийство или нещо такова.
-О, не! – въздъхна заспало Фейт. – Какъв ужас, не мога да повярвам! О, колко е късно, я време за сън. Лека нощ! – и затвори преди да е чула поредното обвинение за грубостта и небрежността относно отношението й към приятелството.
Зазяпа се в една точка, нацупила долна устна. Внезапно й стана лошо. Дали заради пиенето, или заради факта, че осъзна, че беше на път да се обади на човека, когото мразеше, за да може да се позабавлява с него, тя самата не разбра. Качи се в стаята си физиономията на човек, който всеки момент ще повърне. Беше физиономията на човек, който всеки момент ще повърне – Фейт изтича до тоалетната и вдигна чинията, хващайки косата си с една ръка.
Измънка няколко пъти, изми зъбите си с бясно търкане, намокри лицето си и се отправи към леглото, върху което тупна ненужно тежко и обгърна възглавницата си.

Отвратителния звук на алармата й я накара недоволно да отвори очи. Пиукането я изкара от нерви след третото припомняне, че трябва вече да става за училище. Фейт ядосано хвана часовник и го метна по стената, след което сърдито обви възглавницата си.
Ала не закъсня за училище, даже напротив. Пристигна твърде рано и докато ходеше бавно из училищния двор се чудеше какво да прави. Решението дойде като гръм от ясно небе. Фейт седна на една от пейките, качи крака, облегна се назад и се загледа напред без да мисли за каквото и да било. Беше хубаво. Да успее просто си поседи и да се опита да накара мозъка си да поотпочине малко. Това краткотрайно и фалшиво спокойствие трая до момента, в който нечий познат глас не извика името й. Фейт ококори очи срещу празното пространство и поклати веднъж глава.
-Моля те, не! – изстена отчаяно и изви врат.
Джеф беше на два метра от нея, продължавайки да крачи с весела усмивка на лицето си, която никога не слизаше от там.
-Не ме ли чуваш? – попита я, вече застанал пред нея. – Викам те от сто века!
Фейт го изгледа пренебрежително.
-Какво искаш?
Джеф се вгледа в нея и усмивката му постепенно започна да се изправя от лицето му. Поклати веднъж глава с леко присвити и съсредоточени очи.
-Знаеш ли за човека, който взе крайното решение, си доста недружелюбна. – изкритикува с внимателно изражение и тон.
Фейт стисна устни в отказ да говори. Извърна поглед и го озадачи в едно от малките дръвчета. Джеф сведе очи и кимна с въздишка.
-Явно няма да получа дори извинение, а? – печално отбеляза.
Тя го стрелна с яден поглед и се изправи на крака.
-Или поне обяснение? – продължи той.
-Толкова сигурен ли беше, че няма да се появя? – повдигна една вежда, в чакане на отговора.
-Знаех, че няма да се появиш. – твърдо се съгласи, приближавайки се с една крачка.
-Не ти ли хрумна, че може да дойда? Да се върна при теб? – гласът й беше тих, почти нежен, искрен.
Втренчиха се един в друг за дълго време. Гледаха се в очите, но от устните им не излизаше и звук. Фейт се подсмихна също така печално и поклати глава. Подмина го, придърпвайки раницата към себе си, сдържайки всичко което напираше да излезе под формата на сълзи или крясъци.
-Нищо не съм искал от теб, Фейт! – подвикна се зад гърба й Джеф, разпервайки ръце. – Нищичко освен да останеш с мен!
Тя продължи да крачи и не се обърна. Устните й бяха толкова здраво стиснати, че ако намесеше и зъбите си, щеше да пусне кръв.
Влезе в училището и се отправи към шкафчето си. Улучи кода си и повдигна чантата си, за да я пъхне вътре. Обаче черното кожено яке, което бе завзело пространството, възпря движението й. Фейт прехапа устна и бавно извади якето, оглеждайки го. Пое дълбока глътка въздух преди да го напъха обратно и заедно с него, чантата. Отправи се към класната стая и закрачи към чина си. Не видя Хоуп, което не я учуди. От няколко дена не се беше вясвал.

Ръцете му бяха обгърнали краката. Стоеше мирен на леглото си, вперил в една точка кървави очи. От време на време падаше по една сълза, но дланите му не си правеха труда да изтриват влагата, която буквално оставяше следи по бузите му. Беше изтърпял разговорът с майка си и не можа да стърпи порива да избяга в стаята си, когато Нора му сподели че е склонила да подпише документите за развод. Водата потече от очите му, когато Нора също така сподели, че иска нещата да са нормални, че не желае да се кара повече с Кар, че не желае да подлага самия Хоуп на тези безсмислени скандали.
В обикновена ситуация, Хоуп би си помислил, че нещо изключително странно се е случило по време на пътуването на майка му. В тази ситуация обаче, можеше само да съжалява и да плаче. Не можеше да направи друго.
Сънят му бе неспокоен, останалото – еднообразно, което го правеше страшно. Дни наред единственото, което правеше, бе да гледа в една точка. Ходеше рутинно на училище и в движенията му имаше невероятна машиналност. Хоуп спокойно можеше да мине за ходещ труп. Очите му не шареха весело наоколо, в попиване на цветове, картини, дървета… хора. Не размяташе щастливо ръце, не говореше високо и небрежно, не остроумничеше и не се заяждаше с Фейт за глупости, както иначе винаги правеше. Ежедневието му се бе превърнало в ад, от който не можеше да се отърве. Не виждаше изход, дори не мислеше за него. Мислеше само за едно. Само за един. Мислите за баща му окупираха цялото му съзнание. Виждаше го навсякъде, имаше чувството, че го усеща навсякъде. Мъртвите му очи, посинялата му кожа, показалец за смъртта. Отиващата си душа, която никога вече няма да се върне. Отново и отново в главата му се прехвърляше свадата между тях. Ножа, острието, пробива плътта, отнема живота. Толкова просто. Краят на един живот, колко нелеп можеше да бъде и колко отвратителен бе. Уби човек, уби собствения си баща.
Почукване на вратата го накара да подскочи стреснато.
-Зает съм! – изграчи.
-Аз съм. – гласът на Фейт долеят от другата страна и Хоуп веднага се отпусна.
-Влизай.
-Как си? – попита го тя, докато затваряше вратата.
Хоуп повдигна безизразно рамене. Фейт изопна физиономия в съпричастност и тъга и се приближи към приятеля си. Седна на края на леглото срещу него.
-Днес пак не беше на училище. – констатира.
-Не бях. – съгласи се с нея Хоуп и гласът му бе все така дрезгав и изморен.
-Г-жа Удсток се спъна в стола, по време на поредната лекция тази сутрин. – засмя се лекичко, но от Хоуп не получи и усмивка. Пробва пак. – Синемън май ни мрази в момента. Мисля, че скоро ще се реши да се реваншира с поредното парти в нечия къща. Вероятно моята или твоята.
Отново нищо.
Фейт въздъхна и наклони глава.
-Хоуп…
-Моля те, не сега. – помоли й се.
-Не, искам да ме изслушаш. – настоя тя и се настани по-удобно, когато привлече погледа му. – Ще излъжа ако ти кажа, че знам какво преживяваш. – започна тихо. – Защото не знам. Но това не означава, че не мога да разбера.
-Не можеш. – прекъсна я той.
-Слушай ме. – настоя повторно. – Мога да разбера, защото познавам теб. – колебливо облиза устни. – Виж, това което ще ти кажа може да прозвучи жестоко и отвратително, но… Забрави го.
Хоуп разшири очи срещу нейните, което я обезкуражи за миг, но тя продължи смело.
-Не можеш да прекараш остатъка от живота си затворен в стаята си, обвинявайки се за нещо, което не би могъл да промениш. Ужасно е, Хоуп, но се случи. И нищо не можеш да направиш. Беше грешка. Импулсивна, грозна, мърлява грешка. Но ти вече я стори. Така че какво ти остава? Да стоиш тук до края на дните си?
-Ти сериозно ли?! – удиви се Хоуп и се надигна от облегналото си положение.
-Знам как звучи. – увери го нетърпелива. Поклати глава. – Но не можеш да отречеш, че съм права. Хората започват да говорят, градът е малък. Разстроен си, имаше нужда да помислиш. Аз също имах нужда. Но е време да продължим.
-Да продължим?! – повтори я Хоуп с разширени от изумление очи. – Какво си пила?!
-Хоуп, спри и помисли! – извика тя и стана. – Тежко е, знам го! Знам какво е да загубиш човек, когото обичаш и знам какво е ти да си причината. Но това има край.
-Убих баща си, а ти…
-Точно заради това! – прекъсна го на свой ред. – Не разбираш ли, че колкото повече стоиш заключен и прехвърляш онова което се случи, толкова повече се вглъбяваш в него! Още малко, Хоуп, и няма да можеш да спреш. Отвратителния спомен ще те погълне и ще останеш в него завинаги!
-Какво очакваш от мен?!
-Очаквам да си силен.
-На това ли те учи шибания убиец, когото чукаш?!
Фейт се сепна с отворени уста, а Хоуп извърна глава, без да стане ясно дали се чувства виновен или не.
-Той ни помогна. – промълви тя, след няколко секунди нормализиране на дишането си. – И ти трябва да си благодарен за това.
-Не съм искал…
-Това не е от значение, Хоуп. – тихо взе думата. – Не искам от теб да го харесваш нито да му благодариш. Но ти трябва да си признателен затова, че той дойде и изчисти бъркотията ти.
-И кой знае след колко време ще дойде да ни изнудва за помощта, която ни оказа. – подхвърли ядно Хоуп.
-Това не е твоя грижа. – сдържано, но жегната от коментара, изръси Фейт.
Той се вгледа в нея и премигна.
-Какво искаш да кажеш? – предпазливо попита.
Фейт изцъка с език и се изсмя.
-Каквото и да стане, Айра няма да дойде при теб за отплата. – изгледа го остро. – Разбирам през какво преминаваш. – повтори. – Мен изнудва за помощта. – размърда челюст и се отправи към вратата. – Заедно сме в това и аз ще остана с теб. – заяви официално. – Затова извини ме, ако се опитвам да направя животите ни по-малко неприятни. – излезе, оставяйки Хоуп сам с мрачните си мисли и новата информация, която да присъедини към тях.
Студът навън я обгърна за пореден път и Фейт пъхна ръце в джобовете на палтото си. Не беше с колата си затова забърза крачка, за да стигне по-бързо до дома.
Когато се събуди тази сутрин с ужас осъзна, че е петък. Никога не се бе радвала на петъците, защото отнемаха ценно време от възможността за знания, което никога нямаше да може да върне. Но от няколко месеца насам ги намразваше все повече. Отключи входната вратата и се пъхна в топлата си къща, тъкмо навреме, за да чуе как телефона звъни. Остави ключовете си на масичката до вратата и изтича до телефона.
-Ало?
-Фейт, още ли не си тръгнала? – попита баща й от другата страна.
-Както виждаш. – тя сложи една ръка на кръста си.
-Миличка, знам, че си сърдита понеже не можем да заминем заедно, но…
-Всичко е наред. – прекъсна го тя. – Не съм сърдита.
Олдридж се поколе*а.
-Знаеш, че ако имах възможност…
-Спокойно, татко. Оправям си багажа и потеглям, така че вероятно няма да се видим. Ще ти се обадя от Ел Ей.
-Добре. – въздъхна баща й. – И карай внимателно.
-Както винаги. – усмихна се едвам и затвори.
Качи се в стаята си и извади сака си. Започна флегматично да събира дрехите си и тъй като нямаше представа къде отива, сложи от всичко по-малко. За рожден ден на малко хлапе се двоумеше за подходящ тоалет, но след това се сети, че това е фамилията Левит, така че имаше ли въобще някакво значение?! Взе си бърз душ и когато се подсуши облече бежова жилетка върху черния потник и най-удобните черни панталони, които успя да намери. Дръпна ципа на втория си ботуш, когато чу клаксона на нечия кола, продължителен и нетърпелив отвън пред двора й. Фейт надникна през прозореца и пое дълбока глътка въздух, виждайки колата на Айра. Слезе долу, взе ключовете си и отвори вратата. Стресна се, когато го видя на прага.
-Дай това. – взе сака от ръцете й и й обърна гръб.
Фейт го изгледа и заключи вратата. Сбърчи вежди, когато Айра джентълменски отвори вратата от нейното място. Влезе несигурна под зоркия му поглед. Проследи как той също се пъха в колата и не свали очи от него, докато потегляха.
-Какво си ме зяпнала? – попита я той.
Фейт сведе поглед и обърна глава към прозореца.
-Нищо. – отвърна.
Напрежението я разкъсваше от вътре, докато се чудеше дали Айра знае за малкото посещение на Том Монгомъри преди няколко дена. Не бе засичала нито единия, нито другия от тогава, но се страхуваше, че и двамата може да са научили нещо повече за всичките тези дни. След няколкото мълчаливи часа обаче, тревогите й избледняваха на фона на внезапно объркване.
-Къде отиваме? – подозрително запита, когато погледна часовника и установи двучасовото каране, с което стигаха до никъде.
-Европа. Не ти ли казах? – повдигна невинно вежди.
Фейт разтвори очи и се надигна от седалката си с бясно изражение.
-Европа?! Не, Айра, не мисля, че ми спомена тази част! – извика ядосана. – Не мога да отида в Европа!
-Правиш го, скъпа.
-Айра, зарежи глупостите! – скара му се тя, разтревожена. – Не мога да… Как така Европа?! Аз мислех, че…
Замлъкна и се огледа.
-Спокойно. – наруши мълчанието той. – Отиваме само за уикенда. Ще се върнеш на време за училище. – подигравателно се разсмя.
Фейт присви ядно очи.
-Айра, не мога да отида в Европа. – сериозно настоя, все едно имаше някакъв шанс да го разубеди.
-Фейт. – издиша името й, отегчено. – Отиваме в Европа за рождения ден на моята малка племенница и ако не искаш да ти затворя устата с нещо, което ще ти хареса, по-добре млъквай.
Тя стисна зъби и се извърна към прозореца. Нямаше голямо значение. Така и така бе измислила прекрасното оправдание за пред баща си. Отишла е в Ел Ей, порадвала се е на водата и дългите разходки, поседяла е в книжарница две и си е тръгнала. Не е искала да се заминава с роднините сега, той знаел колко форстрирана се чувствала напоследък.
Опитваше се да спазва бързото ходене на Айра, докато минаваха от едно гише в друго, без да има представа за какво служат. Не беше летяла със самолет до сега, освен онзи път, когато беше много, много малка и баща й бе спечелил някакъв билет за возене с пилот. Даде го на нея тогава и тя оповръща цялата кабинка.
-До прозореца или до пътеката? – откъсна я Айра от мислите й с въпросително изражение.
-Хм? – разсеяно отвърна тя.
-До прозореца ли искаш да си, или до пътеката? – повтори той, подбелвайки очи.
-О! Ам… Прозореца? – предположи.
Айра кимна и я подтикна да сяда. Фейт тромаво се намести на мястото и се огледа наоколо.
-За първи път ли ти е? – поинтересува се той.
-Какво? – обърна глава към него, почти назидателно.
Айра повдигна вежди.
-Летенето. – поясни. – За първи път ли ти е?
-О, ам... – Фейт се усмихна прокара пръсти през косата си. – Да. Всъщност летяла съм веднъж, когато бях малка, но споменът е лош и неприятен. – сподели разговорливо. Резултат от напрежението и страха от предстоящото летене из въздуха. – Мисля, че никога повече няма да ми позволят да се возя с онази авиокомпания. Въпреки че не съм сигурна, че беше авиокомпания. – замислено наклони глава. – Не може да не е било. Но пък от друга страна…
Айра я наблюдаваше развеселен и заинтригуван. Следеше жестовете й, физиономиите, падането на косата пред лицето й, как я дърпа обратно назад. Стюардесата прекъсна глупавите й разсъждения и изучаващия му поглед.
-Моля, закопчайте коланите си. – учтиво инструктира и се отдалечи.
За разлика от спокойните ръце на Айра, тези на Фейт трескаво се опитваха да напаснат двата елемента. Няколко пъти и успех нямаше.
-Имаш ли нужда от помощ? – попита я той, гледайки нескопосаните й движения.
-Не. – изпъшка, докато кривеше лакти. – Ще се справя. – изръмжа, когато пак не сполучи.
Айра се подсмихна и хвана китките й.
-Хей! – протестира тя, но когато пръстите му се обвиха около закопчалките, просто спря и се загледа в тях.
-Магия. – присмя се, когато се справи успешно със задачата.
-Благодаря. – кисело измърмори.
-Пак заповядай.
Облегна глава назад и затвори сивите си очи.

На вратата се позвъня и безизразните очи на Хоуп се оживиха с една идея. Не беше майка му. Тя винаги носеше ключове със себе си. Затова помръдна крайниците си и се изправи трудно. Звънецът продължаваше нетърпеливо да бъде натискан и Хоуп усети и гняв успоредно с празнината в себе си. Тътреше се по стълбите, неспособен да е по-бърз и когато обхвана дръжката за миг се поколе*а. После обаче отвори широко вратата и замръзна.
Тъмно русо миньонче, стоеше на прага му с нещастен поглед. Беше млада. Не повече от двадесет, двадесет и две години. Големите й кафяви очи гледаха тъжно, с надежда.
-Ти трябва да си Хоуп, нали така? – проговори с тънко гласче. – Казвам се Ив. Ив Бенет. И се опасявам, че баща ти липсва.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 03, 2014 8:45 pm

Стискаше вратата и знаеше перфектно, че трябва да я покани, знаеше, че трябва да играе ролята на нищо чулия и виделия, но сега, когато тази жена стоеше пред него се вцепени. Вместо да я мрази задето е провалила семейството му, започна да я съжалява с цялото си сърце. Изражението й бе толкова мило и нежно, че Хоуп се намразваше все повече за стореното.
-Убедена съм колко трудно ти е да го чуеш… - започна успокоително тя, интерпретирала грешно ужасената му физиономия и напрегната стойка. – Но последния следобед, в който го видях, той спомена, че може и да мине тук. У вас. Каза, че Нора е почти съгласна да подпише документите за развод… - замлъкна, виждайки несекващия ужас в очите му и си помисли, че причината е в самата нея. – Просто исках да знам дали си го виждал. Цяла седмица го няма… - прехапа устна и поклати глава. – Никога не се е затривал за толкова време.
Хоуп се насили да успокои дишането си. Ив пристъпи от крак на крак и продължи да говори, с ни най-малка идея за истинската причина, повод за лицето на Хоуп.
-Скарахме се същия ден. – заобяснява предпазливо. – За глупост, но той има навика да… изчезва след подобни скандали. Не съм съобщила в полицията, защото знам как минават караниците между нас, но досега трябваше да се е върнал, а той не се е. Наясно съм с… някаква част от отношенията ви… знам, че не сте много близки, но ако случайно е минавал…
-Не е. – прекъсна я с пресипнал глас и прочисти гърло. – Имам предвид… Не съм го виждал от последния път, когато дойде. Това беше доста отдавна.
Чертите на Ив видимо посърнаха. Тя сведе поглед в сплетените си пръсти.
-Не се безпокой за нищо. – несигурно вдигна ръка, за да го погали, но движението така и не последва. – Ще се обадя в полицията, ще го намерим.
Стана му още по-гузно, съзнавайки, че тази жена успокоява него. Него, той, който уби мъжа й. Той беше този, който трябваше да я увещава, да я моли за прошка. Ако беше дошла преди две седмици, тя щеше да бъде намушканата, но сега… Потисна с цялото си същество желанието да избухне в плач и съжаления.
-Съобщи ми ако разбереш нещо. – проговори, опитвайки се да докара същата поза, която би заел ако всичко беше нормално.
Ив кимна.
-Обещавам. – прошепна и след няколко мига, гледайки го, бавно се отдалечи и се пъхна в колата си, докато не се скри от погледа му.
Хоуп затвори вратата и се облегна на нея. Стисна здраво очи и се свлече надолу.

Главата й се удари в нещо твърдо и Фейт отвори рязко очи. Едната й длан бе залепнала за кожената тапицерия и тя я отлепи потърквайки двете си ръце. Хвърли кратък поглед на Айра, който гледаше пътя спокойно и обърна очи към прозореца.
Плавна усмивка запълзя по устните й при вида на зелените дървета, които се редяха едно след друго, едно зад друго. Слънчевите лъчи проблясваха измежду клоните и ту блестеше в очите й, ту се скриваше зад поредното мъничко листо. Натисна копчето за свалянето на прозореца и вдиша въздуха, издавайки леко глава навън. Беше топло, може би съвсем малко прохладно, но приятно. Наистина приятно.
-Къде сме? – попита, когато върна глава вътре.
-В Италия.
-Италия. – повтори блажено Фейт и пак погледна към зеленината. – Красиво е. – сподели.
Айра откъсна очи от пътя и се загледа във Фейт. Косите й леко се развяваха от ветреца, устните й стояха разтворени, сякаш да поемат миризмата, да я вкусят. Пъстрите й очи бяха наполовина захлупени от клепачите. Той пое глътка въздух и кимна.
-Наистина е красиво. – замислено се съгласи и върна бавен поглед напред.
Умишлено намали скоростта, за да даде възможност на Фейт да се порадва на природата. Можеше да усети спокойствието й. Тя самата имаше вид на безгрижно девойче, което се оставяше в ръцете на слънцето и зеленината. Нямаше търпение да види реакцията й, когато й покаже морето. Знаеше, че тя обожава морето, водата.
Спря колата в една отбивка и това предизвика объркването на Фейт.
-Стигнахме ли? – недоверчиво попита.
Айра се разсмя.
-Имаме още около час път, но трябва да се протегна малко. – отвърна и излезе.
Фейт последва примера му. Разкопча предпазния колан и отвори вратата. Беше удоволствие да стъпи на асфалта, да позволи на топлия въздух да я лъхне и тя удължи този миг, излизайки ненормално бавно. Протегна се с дълбока, дълбока въздишка и откопча единственото копче на бежовата си жилетка, която свали и остави на седалката си. Айра я огледа, докато палеше цигара. Седна на предния капак и издиша дима. Фейт се настани на разстояние до него и се загледа напред. Пътят бе пуст, от двете страни имаше полета, сега само от време на време се мяркаше някое дръвче. Беше наистина красиво.
-Харесва ли ти? – озадачено се поинтересува.
Тя го погледна и се усмихна щастливо.
-Харесва ми. – отговори. – Не съм ходила на много места, така че може да се каже, че каквото и да ми покажеш лесно ще се впечатля.
Айра се подсмихна и зарея поглед напред, също като нея. Поседяха известно време в мълчание.
-Кой е Джеф? – изтърси Айра ни в клин ни в ръкав.
Фейт обърна глава към него, объркана и изненадана.
-Какво? – промълви неразбиращо.
-Наблюдавам отношението ти към него, както и неговото към теб. – продължи без да я удостоява с поглед. – Да не сте бивши?
-Това не ти влиза в работата! – защитнически отговори Фейт.
-Всъщност мисля, че съм доста пряко свързан.
-И как така? – жегнато скръсти ръце пред гърдите си.
-Ами аз съм причината, поради която глупавият ти приятел не е в затвора и сега ми дължиш.
-Това не те прави пряко свързан.
-Не ме, но пък ми дава правото да изисквам. – усмихна й се мило. – Така че пей, малко птиче.
Фейт изсумтя недоволно и извърна поглед. Нагъл изнудвач!
-Е, била ли си с него? – подтикна я той.
Тя преглътна и стисна зъби.
-Бях. Едно време. – бързо добави.
-Какво стана? Той намери по-тясно момиче? – захили се игриво.
Фейт не реагира, а само стисна устни в права линия и премигна срещу красивия път.
-Той мисли, че го оставих да си тръгне. – тихо каза и сведе поглед.
Айра се съсредоточи върху честния й тон и присви очи.
-Скарахме се, аз полудях, каза му, че ще го напусна, той каза, че ако не му дам повод да остане ще замине с баща си, на когото предложиха работа… - затвори очи в опит да си спомни. – Някъде. – каза накрая и повдигна рамене. – Аз… - навлажни устни и въздъхна. – Отказах да се върна при него и след това размислих. – изсмя се и поклати глава.
-Какво стана после? –попита с интерес.
Фейт го погледна сякаш бе очевидно.
-Изпуснах влака. – отговори безизразно. - Качих се на нов, намерих го, видях го с друга. – изреди принудено. – Край на историята.
Айра се вгледа недоумяващо в нея.
-Не му ли каза, че си там?
Тя се разсмя.
-За какво? За да гледам неловкото му изражение? Беше сигурен, че няма да дойда. Може би не трябваше да го правя. – прошепна на себе си.
Айра наклони умислено глава.
-Обичаш ли го? – зададе следващия въпрос.
Фейт повдигна вежди срещу земята.
-Обичах го. Бях лудо влюбена в него. – повдигна безсилно рамене. – Има ли значение това, когато той мисли, че го оставих. Или когато толкова бързо ме разлюби? – вдигна глава към небето и присви очи. – Понякога се чудя дали въобще е чувствал нещо към мен или съм била просто поредното момиче, с което да се… - замълча преди да е завършила неподходящото изречение. – Няма значение. – неловко се засмя.
-Можеш да кажеш думата, Фейт. – увери я Айра. – Едва ли съм човека от когото да се криеш.
Тя се зазяпа в лицето му.
-Той ли ти беше първият?
Фейт се изсмя и кимна.
-Доста нелепо, нали?
-И единствения? – предположи Айра внимателно.
Видя как очите й се разширяват едвам-едвам.
-Единственият преди теб. – съгласи се неохотно. – Това прави ли те щастлив? – насмешливо зададе, с цел да прикрие болката от спомените.
-Зависи.
Искаше да попита от какво, но се опасяваше, че ако проговори ще се разплаче, както често ставаше, затова просто си замълча. Айра изстреля цигарата си и се оттласна от ламарината.
-Да тръгваме. Остана малко.
Остатъка от едночасовото пътуване мина в мъртвешка тишина. Фейт изтикваше неприятните спомени от съзнанието си и красотата навън й помагаше нещата да се случат по-лесно, а Айра напасваше различните познания за момичето до него и обмисляше. Хиляди прилагателни минаваха през съзнанието му и той се чудеше как да селектира всичките.
Спря пред позната малка къща, към която с удоволствие би прибавил още някой и друг квадратен метър.
-Пристигнахме. – обяви и излезе, като преди това натисна клаксона.
Малката Лили изхвърча през вратата, тичайки весело към своя чичо. Айра се усмихна широко и се подготви да я хване. Тя се хвърли в обятията му и той я повдигна от земята, завъртайки я в кръг.
-Ти дойде! – радостно извика Лили и го прегърна силно.
-Разбира се, малко съкровище. Как бих могъл да пропусна шестия рожден ден на най-красивото малко хлапе на света!
Фейт не успя да стърпи искрената си усмивка при трогателната семейна картина. Погледът й се привлече от излизащите родители.
-Дошъл си по-рано. – нервно отбеляза Робърт.
Айра повдигна рамене.
-Нямаше по-късни билети. – излъга.
Очите на Робърт пробягаха към Фейт. Той кимна предпазливо.
-Виждам, че си довел компания. – направи следващата констатация с по-малко неприязън, може би защото Фейт му се виждаше… нормална.
-Да. – Айра пусна племенницата си на земята и повика Фейт с ръка. – Фейт, това е брат ми Робърт и неговата жена Синтия.
Фейт се усмихна принудено и стисна ръцете и на двамата.
-Приятно ми е да се запознаем. – послъга. – Хубаво местенце имате. – кимна към къщата.
Робърт изви устни нагоре.
-Живеем скромно, но и така ни е добре. – сподели.
Фейт наклони глава, а Айра се прокашля.
-А това… - вдигна отново малкото си съкровище. – Е Лили. Като Лилия, но не точно.
Фейт се разсмя и пое ръчичката на малкото детенце.
-Приятно ми е, Лили като Лилия, но не точно. – издекламира с широка, чиста усмивка.
-И на мен. – ухили се хлапето и отново прегърна чичо си, силно и задушаващо. – Гони ме! – извика изведнъж момиченцето и принуди Айра да я пусне на земята. След това побягна с късите си крачета из двора. Той се затича след нея.
-Фейт. – Синтия със странна деликатност я хвана за лакътя. – Нека ти покажа стаята за гости. Сигурно си изморена от пътуването.
-Може би малко. – съгласи се тя и последва Синтия към вратата.
Къщата миришеше на свежест и прах в едно. Беше приятна миризма, ненатрапчива, но запомняща се. Кухнята и хола бяха едно широко помещение. По стените бе пълно със снимки, спомени, по подът бяха наслагани килими в различни нюанси на бежово, синьо и жълто. Повечето цветове в къщата, установи по-късно Фейт, бяха в тези нюанси, но от време на време се срещаше зелено, например по килима на стълбите. Мебелите бяха дървени, сякаш съседа дървар ги е направил в някоя почивка. На втория етаж бяха разположение три стаи – тази на Робърт и Синтия в дъното, на Лили до тяхната, за да я чуват, когато сънува кошмар и на сина Жан.
-Стаята за гости е долу. – обясняваше тя, слизайки по стълбите. – Когато ремонтирахме къщата с Робърт, решихме, че е по-добре за уединение и такива неща.
Фейт се стегна при тази дума. Не й трябваше уединение с Айра. Не искаше уединение с Айра. Мразеше уединенията с него.
-Не е много, но общото мнение е, че е доста приятно. – скромно сподели, докато отваряше вратата.
Голямото леглото, способно да побере петима човека, беше заставено между две нощни шкафчета. От лявата страна на стаята имаше огромен гардероб, а от дясно – тоалетка и малка библиотека. Фейт се насочи именно към нея.
-Обичаш ли да четеш, скъпа? – любопитно попита Синитя.
-Доста. – обърна глава към нея и след това пак я паркира пред книгите. – Голяма колекция имате.
Госпожа Левит се усмихна и пристъпи в стаята.
-Заслугата е на Робърт. – каза тя. – Винаги си е падал книжен плъх. – засмя се и скръсти ръце пред гърдите си.
Фейт разсеяно върна усмивката й.
-Кърпите са в банята, а ако имаш нужда от нещо друго повикай ме, става ли?
Тя кимна. Синтия постави длан на рамото й.
-Почини си и ще те чакаме за вечеря.
-Добре.
Остана сама в малката уютна стаята и се поколе*а. Изви врат, все едно че можеше да види през дървото дали Айра ще влезе тъкмо когато се съблича. След това обаче реши, че е твърде зает да си играе с племенницата си, затова съблече дрехите и се напъха в банята, където се наслади на дълъг и топъл душ. Загърна се в ярко жълта кърпа и излезе. Почувства се добре, когато видя, че е сама. Почерпи смелост и отиде до прозореца. Дръпна леко пердето и погледна навън. Гледката я стъписа. Поле. Зелени и жълти кръпки, дълго и широко. Красиво. Фейт издиша въздуха от дробовете си бавно и блажено. Поклати глава, борейки се с твърде многото красота.
Сепна се, когато нечий ръце пропълзяха по кръста й и се сключиха на корема й.
-Харесва ли ти тук? – прошепна Айра във врата й и целуна кожата на шията й.
Фейт потрепери и остана неподвижна и неприятно напрегната.
-Да. – отговори.
-Би ли се отпуснала? – помоли учтиво. – Направо усещам кокалите ти.
Цялата се напрегна, за да се отпусне. Ха, какъв парадокс! Дишането й стана равномерно, рамената й слегнаха, спря да стиска челюстта си.
-Благодаря ти. – целуна рамото й.
Не можеше да не се напряга, когато усещаше възбудата му да се надига изпод панталоните.
-Страшно много ти отива жълтия цвят. – каза й и я притисна по силно до себе си.
Ръката му премина през хълбока й, надолу по бедрото и започна да набира плата нагоре. Фейт моментално хвана китката му.
-Моля те. – изсъска надеждно. – Недей.
Пръстите му останаха колебливи, след това обаче пуснаха кърпата и ръката му се върна при другата. Усети облекчението на Фейт.
-Отпусни се. – наново я помоли. – Просто погледай малко навън. Залез и птички, и такива глупости.
-Само това?
Айра изправи гръб и положи брадичка в косите й.
-Само това. – обеща с въздишка.
Фейт отпусна изцяло нервите си и ръцете й се стовариха върху неговите, за да й е по-удобно.
-Дали ще можеш да свалиш онова, дето ми ръби отзад? – спазари се тя.
-Не си насилвай късмета. – предупреди я.
-Добре. – мигновено се съгласи и се върна към мълчанието и гледката, които правеха цялата обстановка далеч по-поносима.
Дълго време стояха така. Толкова дълго, че Фейт се зачуди дали не е заспал. Дишането му бе твърде равномерно и спокойно и тя обърна внимателно глава. Остана разочарована. Очите му обхождаха пространството навън и свалиха поглед към Фейт. Гледаше я така няколко секунди, приятно учуден от липсата на смутително извръщане, както обикновено се случваше.
-Ако бях на мястото на Джеф никога нямаше да те оставя да избираш. – тези фрази, които идваха от никъде започваха да я стряскат и объркват. – Между това да ме оставиш или да го преглътнеш… - продължи. – Каквато и да е била причината, щях да те получа обратно.
Фейт раздразнено врътна глава към красотата навън.
-Аз не съм вещ, Айра. – строго припомни. – Имам право на глас.
-С мен нямаш. – напомни й на свой ред и повторно целуна шията й. – С мен си просто каквато те искам и когато те искам. Никога не го забравяй.
Фейт стисна зъби и овладя гнева.
-Доставя ти удоволствие да се гавриш с хората, нали? – просъска.
-Не чувам възражения, когато се гавря с теб.
Опита се да го избута, но той я стисна по-силно.
-До тук с милото ти държание, а? – ядоса се тя.
-Какво каза на Монгомъри, когато дойде да те види?
Фейт замръзна и разтвори очи. Преглътна максимално тихо и вряза ириси в прозореца. Айра се засмя тихичко до ухото й.
-Не мислеше, че ще пропусна тази подробност, нали? – ръката му отново се плъзна по бедрото й и започна да повдига кърпата.
Фейт настойчиво хвана китката му.
-Разказвай, ако не искаш да пренеса интимностите си по-нагоре. – заплаши я равно и остави пръстите си обвити около кърпата.
-Нищо. – спокойно отвърна. Рутината й бе позната.
-Нищичко? – недоверчиво попита Айра и повдигна кърпата с няколко сантиметра.
Фейт изкара въздуха под формата на сдържано и ядосано свистене и натисна ръката на Айра надолу.
-Не опитвай, а отговаряй. – нареди.
-Нищо не съм му казала. Не минахме ли вече през това?!
-Да, но тогава нещата бяха други. Сега той умишлено те е потърсил и аз искам да знам защо.
-Не знам защо.
-Грешен отговор. – повдигна кърпата още.
-Айра, нищо не съм му казала! – настоя високо тя. – Той просто…
Замлъкна. Внезапно се сети, че в зависимост от това, което каже, може да постави самия Том в опасност. Това не й хареса. Тя стисна здраво в очи, за да задържи псувнята, която напираше да излезе.
-Той просто какво? – подтикна я той.
-Искаше да знае как съм.
Айра облегна брадичка в рамото й и изпухтя.
-За колко глупав ме мислиш?
-Каза ми, че реакцията ми му се сторила странна, когато Октавио дойде, но аз го уверих, че няма такова нещо. Искаше да знае дали всичко е наред. Кълна се, само това беше!
Усети как ръката на Айра се стяга около кърпата и за миг си помисли, че ще я скъса или премахне. Но пръстите му отпуснаха захвата си и силното му тяло се отдели от нейното. Фейт облекчено се обърна към него и проследи как дракона на гърба му се извива с мускулите, докато сваля и мачка блузата си.
-Трябва ми студен душ. – обяви с отегчена въздишка. – Искаш ли да се присъединиш? – попита я с весело изражение.
Тя притисна хавлията към себе си и поклати глава. Айра се разсмя и влезе в банята.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 03, 2014 8:46 pm

Вечерята минаваше сравнително добре, като изключим колко неловко се чувстваше Фейт и колко много се заяждаха двамата братя, които правеха непрестанни забележки за начина на живот на другия. След обилната храна, която Фейт почти недокосна, малката Лили реши, че е време за игри и със силата на изключително миловидното си лице и благ поглед, застави всички на волята си.

Хоуп извади ключа от джоба си и когато понечи да го пъхне в ключалката, установи, че няма нужда от него. Вратата бе открехната и това го напрегна с една идея. Прибра ключовете в джоба на якето си, внимателно отвори вратата и надникна вътре.
-Мамо?
Никакъв отговор. Влезе и затвори тихо вратата. Огледа се и взе първото, което му дойде под ръка – стар чадър, който вече никой не използваше. Хвана го здраво в едната си ръка и пристъпи към хола.
-Мамо? – повика я втори път.
Чу трясък в кухнята и главата му веднага се обърна натам. Не забърза бавните си крачки, премерваше всяко движение и бе готов всеки момент да влезе в битка с евентуалния нарушител. Кухнята бе празна. Нов трясък дойде от отворения прозорец, срещу който Хоуп подбели очи и се насочи към него, за да го затвори. Едва завъртя дръжката и нечий глас го стресна.
-О, здравей! – възкликна Ив.
Хоуп рязко се обърна към нея, с въздишка.
-Господи! – промърмори. – Какво правиш тук? – попита я.
Това изглежда я смути. Тя сведе поглед към чашата с почти допито вино.
-Майка ти ме покани. Обади ми се и ми каза, че е съгласна да даде подписаните документи на Кар. Беше подходящ момент да я уведомя, че той… липсва за момента.
Хоуп видимо се напрегна и Ив отново интерпретира погрешно действието му.
-Спокойно. Съобщих в полицията, ще го намерим.
Той кимна сдържано и се опита да прикрие страха, който накара кръвта да се дръпне от лицето му. Гледаха се в продължение на няколко секунди. Хоуп гледаше направо през нея, овладявайки страха, а тя гледаше право в него, с виновни очи. Беше видно колко неловко се чувства да бъде в къщата на чието семейство открадна мъжа.
-Къде е Нора? – попита Хоуп, колкото да наруши отвратителното мълчание.
-Отиде да вземе още една бутилка вино. – отвърна, коле*аейки се на всяка втора дума. – Мисля, че просто се опитва да държи ръцете си заети, за да не ме разфасова. – добави и се усмихна леко, но не и осъдително.
Хоуп върна усмивката й, несигурен и не слушащ я особено внимателно. Ив отвори уста и се опита да изкара звук от нея.
-Извинявай, преча ти. – каза накрая.
Хоуп я погледна разсеяно и поклати глава.
-Не, не! – увери я бързо. – Не, аз просто… - присви очи, докато мислеше подходящо обяснение. – Малко съм напрегнат. Заради татко и всичко останало. – изломоти и извърна поглед.
Ив отпусна рамена и се приближи.
-Не се притеснявай за нищо. Добре е, знам го.
-Това ми казваше и той, когато кучето все изчезваше. – промърмори замислен и стисна устни.
Ив внимателно се наведе, за да го погледне в очите.
-Бил е прав, нали? – опита се да го успокои, говорейки мило и с ясното съзнание, че всичко ще се оправи.
Хоуп се зазяпа в нея.
-Кучето не се върна. – отговори.
Ив сбърчи вежди и наклони глава.
-О. – измърмори.

Фейт се надвеси над мивката, за да изплакне устата си и се изправи с въздишка, докато прокарваше топлите си от водата ръце, по бузите си. Погледна се в огледалото и вдиша спокойно, наблюдавайки изражението си. Имаше странното чувство, че вижда промяна в себе си. Сякаш скулите й се бяха изопнали така, че я правеха по-възрастна, или може би просто по-зряла. Изглеждаше като жена с дълъг житейски опит, изглеждаше уморена и угрижена. Това не й хареса. Пъстрите й очи с форма на бадем се присвиха подозрително. Ноздрите на правия й нос се разшириха, бледите устни се свиха в права линия. Брадичката й потрепна, тънките й вежди се вдигнаха нагоре. Гледката определено не й харесваше, а и от по-ранен опит знаеше, че е много лошо да не се харесваш. Ти, сам – себе си. Нито личността, в която се превръщаше, нито онази, която вероятно щеше да бъде след време. Внезапно всичките планове, които бе измислила в главата си започнаха да се разпиляват с отвратителна бързина.
Фейт разтърси глава и се наведе да измие лицето си още веднъж. Избърса водата с малка кърпа и излезе от банята.
-О, по дяволите! – издиша тя, когато видя голото тяло на Айра, който очевидно търсеше нещо в гардероба. Рязко се обърна с гръб него и стисна зъби и очи.
Айра се подсмихна и извади черно долнище и синя изтъркана фланелка.
-Винаги правиш така. – обвинително поде, докато слагаше долнището. – Виждала си всеки сантиметър от тялото ми, не мога да разбера за какво е сцената.
-Не е сцена. – възрази Фейт, в същата поза. – А предпазна мярка.
Айра изсумтя и навлече фланелката през главата си. След това се огледа критично в огледалото.
-Срещу какво? – попита я, продължавайки да се оглежда.
-Срещу… теб. – отговори накрая.
-Мхм. – незаинтересовано кимна Айра и продължи да върти тяло на различни страни, все едно можеше да придобие по-различен вид от този, който имаше в момента.
-Добре е да знаеш, че е много нормално да се разхождаш гол в къща, където има две малки деца.
-Не се разхождам в къщата, а в стаята. – поправи я и се обърна към нея, оглеждайки я, все още с гръб към него. – Освен това голотата е нещо напълно естествено. – скръсти ръце. – Кой е казал, че трябва да се срамуваме от нея?
-Същият който е казал, че секса е лошо нещо. – отвърна тя и го удостои с поглед.
-Кой е той?
Фейт повдигна рамене и се насочи към леглото.
-Ти ми кажи. – погледна го, поемайки една възглавница в ръцете си. – Ти си този, който вярва в секса и удоволствията.
Айра се усмихна и застана срещу нея от другата страна на леглото. Започна да разкарва горната ненужна завивка с плавни, мързеливи движения.
-Очарован съм, че помниш нещата, които ти говоря. – каза й с присмех.
-Не се ласкай. – контрира го тя и започна да увива една завивка около ръката си.
Айра сведе поглед, докато продължаваше да оправя леглото за сън.
-Днес беше много мила с Лили. – проговори той и този път нямаше подигравка.
Фейт зашари с очи по завивките, несигурна какво да каже на тази искрена и неясно изказана благодарност.
-Тя е добро дете. – отговори накрая. И двамата не се поглеждаха. – Има шанс за добър живот.
Айра присви очи.
-Или беден. – измърмори.
Фейт спря заниманието си и го погледна лошо.
-Мисля, че искаше да кажеш скромен? – предположи тя.
-Не. Исках да кажа това, което казах. – отиде до прозореца и дръпна пердетата.
Фейт сърдито скръсти ръце пред гърдите си.
-Парите не са всичко, Айра. – напомни му собствените си идеологии и представи.
-Това е твоето мнение. – отбеляза незаинтересовано той. – Аз имам друго.
-Базирано на един единствен факт. – гневно добави. – Винаги си бил богат, не знаеш какво е да ти липсва нещо. Струва ти се невъзможно да живееш без парите и наркотиците си, но те уверявам, че не никак трудно.
-Ти какво знаеш? – изсмя й се Айра и се пъхна под завивките. – Живял съм малко повече от теб и съм видял доста повече неща от теб.
-Това не те прави умен или мъдър. – изрече тя, възмутена от плоската му защита. – Парите не правят живота перфектен.
Айра въздъхна отегчен и облегна глава назад.
-Добре тогава. Какво прави живота перфектен?
-Хората, които го запълват. – отговори веднага. – Човек не живее сам, живее с хората и за тях.
-Аз не живея за никого.
-Така си мислиш. – увери го тя. – Утре ще опрат пистолет в главата на приятеля ти и ти просто ще стоиш и ще гледаш? – постави твърдата му позиция под въпрос, но той разби това с една простичка констатация.
-Убих брат си, Фейт. – спокойно и припомни. – Не мисля, че съм квалифициран за играта на съвест.
-Не става въпрос за съвест, Айра. – извиси глас тя. – Най-малката ценност, която да те държи далеч от лоши решения или да те подтикне към тях. Не ми казвай, че нямаш такова.
Той отвори изморено очи.
-Познай от три пъти. – прошепна.
Фейт изсумтя и се отдръпна от леглото със завивка и възглавница.
-Всеки път като те погледна си мисля, че може и да има поне една добра кост в тялото си. – поклати презрително глава. – Колкото повече те гледам, толкова повече разбирам илюзията си. – пое въздух и повдигна печално вежди. – Някои хора просто го нямат в себе си.
-Ти за сметка на това обаче, притежаваш от всичко по-малко, нали?
-Нямам представа за какво говориш. – сопна му се и се зае да постила пода, където щеше да легне след малко.
-Познавам те, Фейт. – проточи и се протегна сънливо. – Ще се присъединиш към моя свят много скоро.
-Нищо подобно няма да направя. – настоятелно заяви тя.
-Продължавай да си го повтаряш, скъпа. Ако това те кара да спиш спокойно нощем.
-Не спя спокойно. – тросна се тя. – Отдавна не спя спокойно. Познай благодарение на кого.
-Чичо кофеин? – очите му вече бяха затворени и той даваше вид на човек, който спи.
-Чичо Айра. – поправи го в отговор и загаси лампата с повече сила от необходимата.
Легна на пода, твърде ядосана, за да се учуди от възражението на Айра. Мислеше си, че той ще я накара да седи мирна в прегръдките му, за да запълва собствените му извратени фантазии, но така жегната от диалога им, бе забравила тези си тревоги.

Не можеше да повярва, че бе прекарал целия ден у дома си с новата жена на мъртвия си баща. Ив бе останала по молба на Нора и тримата висяха няколко часа в хола и разговаряха. Разговаряха за твърде много неща, за да може Хоуп да запомни всичко, но за първи път, от както бе убил баща си, се чувстваше… нормално. Слушаше внимателно Ив, за да държи съзнанието си заето и се учуди, когато схвана този факт. Слушаше я толкова внимателно и с такъв интерес, че самата Ив не можеше да спре да говори. В някакъв момент Нора се изнесе по заръка на шефа си, но детето и жената, с която искаше да оправи нещата, въобще не забелязаха липсата й. От един миг нататък спряха да забелязват и присъствието й преди да излезе и след като се прибра. Беше зареждащо за Хоуп. Почти можеше да усети как лицето му се оцветява от живот. Бегъл, блед цвят, но все пак цвят. Различен от това безсмислено втренчване и гадното напрягане всеки път, когато на вратата се звънне.
Ив като че ли подбираше внимателно думите си, но в мига, в който Нора се скри от погледите им, облекчението можеше да усети, въпреки че и двамата не обърнаха внимание на това. Хоуп също вземаше роля в монолога на Ив, като се стараеше да избягва теми от детството си, свързани с Кар. Беше му учудващо лесно. Думите им често замираха по средата, колебливи дали не са засегнали събеседника, но тези неловки моменти, ловко се избягваха. Представата за времето изчезна безследно до момента, в който телефона на Ив не звънна и откъсна погледите им един от друг.
-Извини ме. – тя протегна ръка, за да вземе чантата си. Движенията й станаха ядосани, когато не успя да намери телефона си веднага, а когато той най-сетне се озова в деликатната й длан, рязко натисна копчето.- Ало? Ало? – забързано зададе, преди онзи от другата линия да е затворил.
Заслуша се и лицето й започна да придобива разочарован вид. Хоуп наклони съсредоточено глава при тази промяна на изражението, което до преди малко изглеждаше почти щастливо.
-Благодаря ви. – каза в отговор на някаква информация, току-що получена.
Махна телефона от ухото си и погледна Хоуп съпричастно.
-Още не са го намерили, но казаха, че продавач в магазин за алкохол и цигари му е продал евтино уиски ранния следобед на същия ден, когато видях за последно.
Хоуп пребледня далеч по-бързо от скоростта, с която цвета на кожата му бе почнал да се връща. Грешно разчела вида му, Ив постави ръка на коляното му, както седеше срещу нея.
-Ще го намерим. – настоя тя. – Всичко ще бъде наред.
Хоуп се вгледа в нея и премигна. Разсея страха си, увещавайки се, че Айра се е погрижил добре за тялото и че няма нищо, което да води към него. Усмихна едва-едва и кимна.
-Добре. – съгласи се шепнешком.
-Ще отида в участъка. Искам да видя как текат нещата, между нас да си остане – струват ми се малко немарливи. – докато говореше се изправяше и навличаше кафявото си яке.
Хоуп зашари с очи, обмислящо. Ив застана пред него, придържайки чантата си.
-Ще ти се обадя щом науча нещо.
Понечи да тръгне, но той сви пръсти около китката й.
-Не си тръгвай. – помоли я и извика обърканото й изражение.
Хоуп прочисти гърло и пусна ръката й.
-Искам да кажа… - погледна я с надежда. – Трябва ли да отидеш веднага?
Ив отвори уста да каже нещо, но след кратък, но съдържателен размисъл, я затвори и смъкна чантата от рамото си. Седна срещу Хоуп, този път по-близо до него и скръсти крака. Виждаше, че е напрегнат и въпреки че за нея причината бе една и очевидна, трябваше да признае, че и тя се чувстваше по-добре в компанията му, докато чака новини за своя любим.
-Разказваше ми за приятелите си, нали така? – подкани го тя. – Искам да чуя още. – окуражително се усмихна и спечели същото от Хоуп.

Звукът на детски крясъци от радост се носеха из къщата и май това бе нещото, което накара клепачите на Фейт да помръднат. Това и миризмата на бекон, която някак успяваше да проникне и през вратата на стаята й, чак в дъното, където се предполагаше да е далеч от кухнята. Ала не можеше да оплаче. За миг се почувства като у дома си. С тази уютна миризма и естествената детска глъч не можеше да стърпи порива да се усмихне. Освен това тънкия лъч слънце, който минаваше през процепа на зле дръпнатите пердета, топлеше лицето й и я правеше още по благоприятна. Отдавна не бе усещала топлината, а сега имаше възможност да й се наслаждава за малко. След това осъзна нещо, което й убягваше първите няколко секунди от събуждането си. Сбърчи вежди и се огледа, като продължи да се протяга. Беше на леглото, завита до кръста, а прилепнал бял потник, който не помнеше да е слагала, покриваше гърдите и корема й. Надолу беше само по бельо.
Потрепна гневно с устни и се изправи сърдито на крака. Погледна се в огледалото и се смръщи още повече, когато видя в отражението долу на пода, широката бяла фланелка, която бе облякла вечерта, умишлено, за да се покрие.
-Ама разбира се. – измърмори гневно сама на себе си и влезе в банята, за да отмие евентуалните по-интимни докосвания, които Айра си е позволил, докато я е преобличал.
А самият той стоеше в кухнята и четеше вестник с незаинтересован вид. Надигаше чаша учудващо вкусно кафе, което излизваше в гърлото си с нечовешка бързина и за по-малко от пет минути цялата кафеварка си отиде.
-Братле, къде кафето? – Жан откъсна очите на Айра от скучния вестник. В ръката си държеше кафеварката, а лицето му бе сънено и кисело.
-Братле, излетя. – хапливо отвърна Айра. Не обичаше да му викат на „пич” или „братле”, или „човек”, освен ако не идваше от устата на Октавио.
-Братле, в чужда къща си и може би няма да е зле да живееш по правилата на домакина за малко. – с гангстерски маниер пристъпи напред.
Айра го изгледа с изненада.
-Братле, да не си в някоя улична банда? – повдигна вежди той.
Жан остави троснато кафеварката и вероятно щеше да си позволи необмислено действие, ако Робърт и Синтия не се бяха повили мързеливо в помещението.
-Добро утро на всички. – поздрави Синтия с потъркване на очите си, които бе измила няколко пъти, за да се разсъни. Явно всички в това семейство имаха сериозен проблем със ставането. – Какво има, Жан? – попита го, виждайки ядосаната физиономия.
-Няма с какво да се събудим. – вдигна кафеварката във въздуха.
Лицата на Робърт и Синтия посърнаха и Айра веднага се притесни. Онова истинско и може би малко подигравателно притеснение, с което показваше вина и разбиране относно ситуацията. Изправи тихичко и като крадец в нощта, пристъпи към стаята и се шмугна вътре, точно навреме за погледите на останалите.
Робърт изръмжа, но Синития постави ръце на рамената му и ги разтри.
-Спокойно, Роб. – засмя се тя. – Да се залавяме за работа. Гостите скоро ще пристигнат.
Два часа по-късно къщата беше пълна с хора. Големи хора и несметно количество малки хора. Всичките приятелчета на Лили се бяха разпръснали из цялата къща и търчаха от единия до другия й край. Айра седеше на едно от креслата и зяпаше едно хлапе, което не спираше да се разхожда напред и назад из хола. Но то само това правеше – правеше турове от едната стена до другата с глава надолу. Вече десет минути извършваше упражнението и Айра изпита силни затруднения да мести вратата си в тон с детето. Изправи се, масажирайки тила си. Излезе на двора и потърси Фейт с поглед. Разтвори устни и присви очи срещу гледката.
Фейт и Лили стояха на меката зелена трева и се смееха. Фейт си играеше с буклите на косата й, а Лили късаше листенцата на маргаритка. Айра направи крачка напред силово съсредоточен в двете момичета. Правилно – и двете си говореха и се смееха, все едно бяха стари приятелки, които не са се виждали отдавна.
Плавна усмивка пропълзя по устните му. Искрена усмивка, която се залепи естествено на лицето му.
-Съжалявам я. – гласът на Робърт прекъсна погледа му.
Айра обърна глава към него и го изгледа.
-Кого?
-Приятелката ти. – поясни той и отпи от чашата си. – С какво я заплаши, за да дойде?
Айра се намръщи и скръсти ръце пред гърдите си. И двамата се загледаха в Лили и Фейт.
-Не съм. – отговори.
Робърт се изсмя.
-Не виждам как момиче като нея би се съгласило да дойде чак до тук с човек като теб. Не се обиждай. – добави бързо.
Айра стисна устни.
-Не че нещо, но… - продължи Робърт с умишлена колебливост. – Тя е малко над нивото ти.
Той присви очи и положи огромни усилия да задържи гнева, който брат му запалваше.
-Внимавай, братко. – проточи сдържано Айра. – Да не реша да насоча вниманието си другаде.
Погледа го многозначително и след това обърна глава към Синтия, която сипваше напитки на няколко чакащи дечица. Върна очи към брат си с широка усмивка.
-Човек никога не знае. – допълни.
Робърт троснато хвърли чашата си на земята и заплашително се приближи към Айра.
-Мери си приказките, малкия, за да не ти се случи нещо.
Айра лениво застана лице в лице с Робърт.
-Слушай, тук съм, за да празнувам рождения ден на племенницата си, която сама пожела компанията ми. – повдигна рамене с невинна физиономия. – Затова ако не искаш да се бориш за попечителство, ти също си мери приказките.
-Искам те вън от дома си. – просъска Робърт.
-Съжалявам, не мога. – потупа го по рамото. – Но пък отивам да видя момичето си.
Понечи да се отдалечи, но Робърт го хвана за ръката и го дръпна обратно при себе си.
-Докато си в този дом, не желая да я насилваш.
Айра повдигна вежди.
-Извинявай?
-Устата на Октавио е голяма, а Куба също не умее да си мълчи. Не желая да я докосваш без нейно позволение, докато си тук.
Айра дръпна ръката си и приближи лице до това на Робърт.
-Тогава ще я заведа в хотел. – прошепна лукаво и му смигна.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 03, 2014 8:47 pm

Робърт висеше с кисела физиономия над барбекюто и ръгаше една пържола с голямата вилица, докато наблюдаваше Айра, който подмяташе Лили във въздуха. Същото детенце, което до преди малко се разхождаше безцелно от единия край на хола до другия, сега гледаше Робърт изплашено от настървените движения на бащата на домакинката. Той обаче не обърна никакво внимание. Едва когато Синтия дойде и тактично побутна момчето към масата със сандвичите, Роб отклони очи от малкия си брат.
-Плашиш гостите, мили. – каза му Синтия. – Дали да не… - хвана вилицата и се опита да я дръпне от ръката на мъжа си, но той я стисна упорито.
Синтия го погледна предупредително и Робърт отпусна пръсти с неприязън.
-Разбирам, че не го харесваш, но той е тук заради дъщеря ти, Роб. – настоя тя и обви лицето му в шепи. – Затова бъди добър. Утре си тръгва, така че положи усилия.
Той се вгледа за дълго в жена си, след това кимна примирително.
-Така да бъде. – въздъхна и с крачката, която предприе се опита да си вземе вилицата, но Синтия я дръпна към себе си.
-Добър, Робърт. – припомни му строго.
Робърт изсъска и поклати глава.
-Знаеш ли, мисля, че сиренето свърши. Ще отида до магазина да взема още. – сдържано обяви и с бърза крачка се отдалечи.
Синтия нацупи устна срещу огромната буца сирене право пред очите й.
-Но ние имаме сирене.

Фейт стоеше настрани от останалите, изправена като струна, загледана към пътя в края на двора. Вятърът леко подухваше, беше топло, беше приятно. Фейт вдиша дълбоко и затвори очи, повдигайки брадичка. Остана така, въпреки стъпките, които спряха до нея и почти усещаше познатата миризма на парфюм и цигари. Много мъжествено.
-Хубаво е, нали? – попита я той, пъхайки ръце в джобовете си.
-Питаш ме за трети път, от както пристигнахме. Човек да си помисли, че наистина ти пука.
Айра облиза устни.
-Предпочиташ да съм груб и невнимателен? – повдигна вежди в очакване на отговора.
-Не. Просто не вярвам нежността и вниманието ти. – погледна го бавно и плавно.
-Ако обещая да не се държа лошо в следващите двадесет и четири часа, ще престанеш ли да поставяш под въпрос намеренията ми?
-Ако обещая да се постарая, ще обещаеш ли, че няма да съжалявам? – за миг да се върже, но усети подигравката и съмнението в гласа й. Подбели очи.
-Сериозен съм. – настоятелно каза. – Да се опитаме да се държим добре. Само за ден.
-И след това преминаваме към дрогирането и секса?
Търпението му бе на изчерпване и той укроти гнева.
-Ако не искаш да преминем към това веднага, кажи да – заплаши я.
Това не изненада Фейт по никакъв начин. Тя само поклати осъдително глава с насмешка и след това кимна, оставена без право на избор, както често ставаше.
Айра я изведе от къщата като тактично се извини на Синитя, с оправданието, че имат малко работа, а за Лили остави причината, че излизането им е свързано с подаръка й и е много наложително, но ще се върнат съвсем, съвсем скоро. Караше целенасочено към морето. Искаше да го покаже на Фейт, усещаше приповдигане при мисълта за вероятните й реакции. Тя от друга страна не задаваше въпрос, както правеше обикновено. Гледаше през прозореца с естествената усмивка на щастлив и безгрижен човек и от време на време подаваше глава навън с изплезен език. Това разсмиваше Айра, но той задържаше порива за себе си, да не би да я смути по някакъв начин и да спре да го забавлява така неволно.
Спря на пристанището, от където знаеше, че близо километър ги водеше до празен и красив плаж. Искаше да походи и искаше да походи заедно с Фейт.
-Къде отиваме? – попита тя, когато излезе от колата.
Айра се подсмихна и застана пред нея.
-На разходка.

Тичаше по коридора отново закъсняла. Спря се пред шкафчето си, почти блъскайки се в него и започна да напасва кода. Изпсува, когато не улучи първия път. Отвори рязко вратичката и точно посегна да си вземе учебниците, звънецът за края на часа би и ръката й увисна във въздуха. Сведе глава с печална физиономия и поклати бавно глава.
-Браво, Фейт. – измърмори на себе си. – Стремглаво към директорката. – въздъхна и смъкна якето от раменете си.
Понечи да го пъхне в шкафчето, но коженото мъжко яке, което бе заело половината пространство спря движението й. Фейт преглътна и обви пръсти около кожата. Извади дрехата и я огледа.
-Пак закъсня. – Хоуп изникна зад нея и тя заби длан в шкафчето, стресната.
Бързо набута и двете якета вътре и затвори вратичката.
-Да. – съгласи се, обръщайки се с лице към него. – Имах проблем с превоза.
Хоуп закима и застана пред собственото си шкафче. Фейт го огледа, докато той ровеше вътре и пъхаше и вадеше разни неща. Косата му бе чиста и разрошена, беше се облякъл с типичните си широки панталони и ризи, а лицето му изглеждаше зачервено. Самият той изглеждаше… жив. Тя наклони подозрително глава и скръсти ръце пред гърдите си.
-На теб какво ти се е случило? – попита, гледайки го изучаващо.
Хоуп сбърчи вежди и повдигна рамене.
-Какво имаш предвид?
-Изглеждаш… - тя заекна несигурно преди да довърши. – Добре. – каза накрая и се усмихна леко.
Хоуп върна усмивката й и сведе очи, замислен.
-Предполагам… Реших да послушам съвета ти. – погледна я. – Ти беше права. Не мога да живея вечно с това. Направих го и беше грешка, но е минало. Трябва да продължа напред.
Фейт пристъпи към него и погали лицето му.
-Ще се оправим. – увери го с тих глас и очите й се загубиха в искрена усмивка.
-Знам. – отвърна той и обви пръсти около китката й.
Трогателния миг трая до момента, в който г-жа Удсток не прочисти гърло, застанала назидателно пред двамата приятели. Фейт се отдръпна и удостои директорката с поглед, който мигновено се разшири.
-Г-жо Удсток. – плахо констатира.
-В кабинета ми. Веднага. – изрече тя и насочи показалец натам.
Фейт изстена отчаяно и последва директорката, под съпричастното лице на Хоуп. Мина покрай Удсток и седна на строго посочения стол, пъхайки длани между колената си, психически подготвяйки се за конско от нейна страна и лъжи от собствена.
-Госпожице Мейн, наясно ли сте, че през последните месеци, присъствието ви в училище е… непълноценно.
-Ами аз…
-Вие идвате тук, колкото да си вземете нещо от шкафчето и да се видите с приятелите си. Закъснявате всеки ден, тръгвате си, когато прецените, че ви е удобно… - поклати глава и свали очилата си. – Наясно съм с възрастта ви, Мейн. Някога и аз бях ученичка, не си мислете, че не помня какво беше.
Фейт повдигна високо вежди, неубедена.
-Повечето учители се оплакват от вас. Спите в часовете или не се явявате, а когато не е нито едното, нито другото, просто стоите. За присъствието. Тялом, но не и духом. Фейт… - продължи тя, когато видя как отваря уста да каже нещо. Пое глътка въздух. – Ти си едно от най-умните момичета във випуска. Голяма загуба ще е да обърнеш гръб на амбициите си.
-Не съм обърнала гръб на…
-Разбирам за какво става въпрос. – прекъсна я Удсток и кръстоса крака. – Има някого, нали? – погледна я очаквателно. – Момче. Сигурно сваля звезди за теб, но е важно да запомниш приоритетите си.
Фейт изправи гръб от облегалката и поклати категорично глава.
-Не, госпожо Удсток, няма такова…
-Виж, знам какво е да се влюбиш на тези млади години. – тя се облегна назад със замечтано изражение. – Невинна, едва напъпнала любов, чакаща да се превърне в цвете.
Фейт потисна смеха си при мисълта за Айра и думите „напъпнала любов”.
-Разбирам перфектно положението, в което се намираш, затова няма да се обадя на баща ти. – продължи сериозно. – Но изпусни още един час и ще те отстраня.
Фейт се стегна върху стола.
-Няма да е необходимо. – бързо каза. – Обещавам, че няма да се повтори.
Удсток вдигна една вежда, внезапно върнала строгия си вид на лидер, до преди секунди заменен със замечтаното лице на ученичка.
-А сега изчезвай. И помни… - извиси глас и спря Фейт по средата на изправянето й. Вгледа се в нея и сложи бавно очилата си. – Учи здраво. – прошепна и махна с ръка към изхода.
Фейт се отправи към вратата с кисело изражение. Излезе в коридора пълен с ученици, с далеч повече пропуснати часове и закъснения от нея и тя започна да се ядосва на тази дискриминация. Не беше честно, а и това бяха първите й провинения. Винаги е била примерна и, сещайки се това, предупреждението на Удсток внезапно доби смисъл. И тя би се учудила ако една от най-добрите й ученички започне да се държи като една от най-лошите.
Още две стъпки и крачката й започна да се забавя. Очите й се присвиха, за да виждат по-добре, отвори уста изненадано, възмутено и ядосано. Каян и Том Монгомъри разговаряха на няколко метра от нея, очевидно за нещо изключително важно. Неочаквано, чак сега, когато ги видя двамата един до друг, схвана връзката баща-дъщеря и с невероятна бързина всичко си дойде на мястото, което никак не се хареса на Фейт. С гневна крачка тя се приближи до семейство Монгомъри.
-Караш дъщеря си да ни следи?! – назидателно се провикна, извиквайки въпросителните очи и на двамата. – Смяташ, че те лъжа и пращаш нея да ни наблюдава и докладва?
Том вдигна отбранително ръце.
-Нищо такова не съм правил. – защити се.
-Така ли? Защото на мен ми изглежда точно такова. – жегнато пристъпи още една крачка. – Казах ти да не се месиш в живота ми. – гласът й стана нисък.
Том сблъска поглед с Каян.
-Просто искам да ти помогна. – промълви той.
Фейт се изсмя.
-На мен или на себе си? Казах ти всичко, което знам.
-Не беше много. – обвинително отговори.
-Съжалявам, че не можеш да чуеш онова, което искаш. Но аз няма да лъжа, за да може да на теб да ти стане по-добре.
-Той иска само да оправи нещата. – намеси се Каян. Фейт извърна очи към нея и се опита да каже нещо, но не успя. – Добър адвокат е. Знае когато нещо не е наред, защо не искаш да му се довериш? – милото излъчване, което се яви не отиваше на фона на дрехите и репутацията й.
Фейт я изгледа лошо.
-Не знам защо си мислете, че имам нещо общо с фамилия Левит, но докато сме на темата, нека изясня положението – не ги познавам, не знам кои са, не знам какво правят в свободното си време. Не знам нищо за тях.
-Видях те с него на приема. На мен ми изглеждахте доста близки. – каза Том, озадачен в думите й.
-Поиска нещо от мен, отказах му. Случаен разговор, нищо повече.
-А Октавио Готъм?
-Братовчед ми е. – отвърна твърдо и непоколебимо.
-Напрегна се, когато той влезе.
-Болеше ме главата.
-Айра е бил тук преди няколко дена. С теб. – продължаваше с нападките, неспособен да се откаже.
-Минаваше. Решил да види как съм. Ти знаеш повече неща за него от мен. Това, че е женкар не е тайна за никого.
-За всичко ли имаш отговор?
-Само когато е истината.
Разпаленият диалог с фалшива обложка на спокойствие спря за няколко мига. Том преценяваше, а Фейт търпеливо изчакваше с вдигнати вежди. Когато реши, че асимилацията е приключила заговори отново.
-Предупреждавам те за последен път – стой на страна от мен.
Обърна се да си ходи, но следващата атака на Том я спря, смаяна.
-И когато отиде с него в Европа пак ли беше случаен разговор? Или нещо друго?
Фейт преглътна буцата в гърлото си. Задиша се и се поколе*а преди бавно да забоде очи в тези на Том.
-Не можеш да ме лъжеш вечно, Фейт. Все някога ще стигна до дъното на тази история и колкото повече отказваш да ми съдействаш, толкова повече затъваш с тях.
Не му отговори. Не направи нищо. Просто стоеше и го гледаше, чудейки се каква лъжа да изтърси, но сварена неподготвена, не можеше да се сети за нищо.
Том дълго се взираше в нея очаквателно и предупредително и след това хвана Каян за ръката и я поведе към изхода на училището. Едва тогава Фейт отпусна изцяло дробовете си и жадно пое въздух. Врътна се в обратната посока и забърза към кафетерията.

Айра и Октавио вървяха бързо по тясна и празна алея. Ледения въздух беше залегнал навсякъде и разликата в климата бе направо потресаваща, в сравнение с този в хубавата Италия.
-Закъсня. – Куба ги посрещна пред голяма черна врата, водеща към скъп и недостъпен за всички клуб.
-Имах работа. – отвърна Айра и продължи безцеремонно, минавайки през отворената за него врата.
Клубът бе голям и празен в този час на деня. Тъмнината бе част от цялостната картинка и по-светло от двете лами, не можеше да стане. Но и това, като че ли, беше достатъчно. Имаше твърде много стълби, всеки прозорец разполагаше с наситено червено перде, а барът бе прекалено голям заедно с алкохола, с който вървеше.
-Добре. – въздъхна Айра, разкопчавайки палтото си. – Къде е татко? – попита Куба, който навлажни устни и изцъка с език.
-Ами… - поде, но замлъкна.
Замисли се за малко, след това вдигна показалец и ги повика, отстъпвайки назад.
-Не те повиках тук, заради Старши. – започна и хвана дръжката на вратата в ъгъла, водеща до по-уединена зала. – А заради Младши. – отвори вратата.
Айра и Октавио се спогледаха объркани и престъпиха прага. Айра се шашна от картинката и моментално се хвана за рамото на Октав. Имаше нужда от опра.
Робърт, Синтия, Жан – който държеше глупавия си телефон в ръце – и малката Лили стояха на кожения черен диван. Айра се усмихна принудено и изскимтя.
-Ние не се ли разделихме преди няколко часа? – попита ги колебливо. Мисълта за посещение не му се нравеше особено.
Само лицето на Робърт беше назидателно. Само това на Жан бе незаинтересовано, но тези на Синтия и Лили бяха уплашени.
-Да, това беше преди една твоя приятелка да нахлуе в дома ми през нощта и да стреля по семейството ми. – отговори Роб и прегърна жена си по-силно.
Айра погледна към Куба, с ясен въпрос. Той закима и пъхна една ръка в джоба си.
-Савана е решила да изпробва нов метод за отмъщение. – обясни. – Проблемът не в това. Баща ти не знае за двете ти пътувания до Европа, точно както аз и ти се бяхме разбрали. Сега не трябва да разбира и за присъствието им. – посочи към честното семейство Левит.
Айра изгледа всеки един от тях по отделно и когато видя уплашеното личице на Лили, веднага смекчи физиономия, която бързо прерасна в маска на гнева.
-Стреляла е по Лили? – изсъска той.
Робърт подбели очи и се изправи.
-Да. – троснато отговори. – Защото ти трябваше да се появиш и да довлечеш всичките си проблеми. Домът ми е съсипан, Айра! – кресна той извън нервите си. – Нищо не остана от него. Наложи се да дойдем, защото нямаше къде другаде да отидем! – натъртваше всяка дума отчетливо, но Айра се бе съсредоточил върху частта, в която Савана Локли е стреляла по Лили като лилия, но не точно. – И сега ще се наложи да останем тук, докато ти – заби пръст в гърдите му, но и това не го отърва от мислите му. – не оправиш кашата, която си забъркал.
-Баща ви заминава утре вечер за няколко дена. Имаме дело, което шефа помоли да приключи бързо, но ще се постарая да протакам нещата до колкото мога. – продължи Куба, без отношенията на двамата братя да му прави впечатление. – Използвай това време, за да я разкараш от пътя си, Айра. – посъветва го. – Когато баща ти се върне, Локли и брат ти, трябва да са изчезнали. Момче? – Куба стисна бузите му и обърна главата му към себе си. – Чуваш ли какво ти говоря?
Айра кимна. Куба го пусна и се отдалечи няколко крачки назад, докато не стигна дивана.
-Не разбирам. – промълви Айра и се загледа в Куба. – Как ги е намерила?
Хобсън повдигна рамене.
-Проследила те е, наела някой друг да го прави. Има ли значение? Това е най-лесната част. Факта обаче, че се е опитала да убие тях, а не директно теб, показва, че Савана знае повече неща за теб от колкото си мислиш. Все пак те мрази, това е силен мотив.
-И какво да правя сега?
Робърт отвори уста за ироничен отговор, но нечий телефон иззвъня и репликата си остана да виси във въздуха. След кратко мълчание, ръцете на Октавио започнаха да обхождат тялото си и най-накрая се добраха до търсения телефон.
-Ало?
Заслуша се и след няколко секунди смъкна слушалката от ухото си, подавайки я към Айра,
- За теб е.
Айра пое телефона и го допря до ухото си с предпазливо изражение.
-Уличила ли съм поне някого? – гласът на Савана Локли долетя от другата страна и Айра мигновено присви злобно очи.
-Голяма грешка от твоя страна. – изтъкна той.
Смехът й се разнесе неприятно.
-Странно, защото цялата история ми се струва толкова правилна.
Айра излезе от стаята, затваряйки вратата пред любопитните очи. Не искаше Лили да слуша неприличния език, който бе на път да използва.
-Колко правилна ще ти се струва, когато напълня задника ти с олово? – усмихна се мило, въпреки че тя не можеше да го види, по интонацията му се долавяше тази подигравателна усмивка.
-Ела, за да разберем. – подкани го с лукава тоналност.
-Звучи ми като директна покана.
-А на мен ми звучи като отказа на страхливец. – присмя се весело.
Айра стисна зъби и сниши глас до смразяващия тембър на обигран и напълно сериозен убиец.
-Ако още веднъж посегнеш на семейството на брат ми, ще дойда при теб и ще те изнасиля по най-бруталния начин, който можеш да си представиш, след това ще те накарам да гледаш как малката ти сестра ми духа.
Усети напрежението й и продължи.
-О, да. Не си единствената, която си е написала домашното. Баща ми ми каза как е минала срещата ви с него. Алтеа ли беше? Така се казваше сестра ти, нали? Алтеа. – изкара въздуха от дробовете си умишлено бавно. – Красиво име. Знаеш ли, обичам момичета с красиви имена. Прави цялата история толкова… правилна.
-Гнусно малко…
-Опа. – прекъсна я той и се разсмя. – Доста лесно се предаваш, Савана. На твое място не бих бил толкова избухлив. Лоши неща могат ти се случат от всичките импулсивни решения, които несъмнено ще вземеш. Но не бой се. Аз съм тук, за да попреча на това да стане с едно-едничко предупреждение – още веднъж, Савана. – отново стана смъртоносен. – Само още веднъж и сестра ти ще гълта.
Миговете мъртвешка тишина започнаха да го дразнят и тъкмо да направи нещо по въпроса, Савана проговори.
-Помисли си за някого, за когото ти пука, Айра. Напъни си мозъка и хубаво си помисли. Помисли си и когато се сетиш… искам да знаеш, че този някой е вече мъртъв. – линията рязко прекъсна и Айра остана загледан напред.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 05, 2014 7:35 pm

Фейт пъхна ключа в ключалката и влезе в къщата си. Главата й бе сведена, а очите – замислени.
-Татко? – провикна се унило, докато затваряше вратата и оставяше ключовете на масичката.
Наклони глава и се насочи към кухнята с мързеливи стъпки.
-Татко?
Опря длан на прага на кухнята и се наведе напред, оглеждайки мястото. Въздъхна и повдигна рамене. Оттласна се назад и направи крачка. В този момент нечий ръце обвиха тялото й и запушиха устата й, повдигайки я във въздуха.
Реакцията на Фейт беше моментална. Опита й за писък не я доведе до никъде – изкара само мънкането й, докато човекът стискаше здраво дланата си върху устните й. Замята с крака, движеше цялото си тяло с всичката си сила. Яростната й съпротива оказа ефект. Фейт успя да изблъска нападателя си в отсрещната стена, но когато се опита да избяга, мъжът я хвана за косата и я удари в етажерките с книги и снимки. Фейт падна на земята и стъклата се посипаха отгоре й.

Гумите на колата му изкърцаха и Айра излезе от нея, затичвайки се към вратата. Нетърпеливо влезе в къщата й, задъхан и изплашен.
-Фейт! – извика името й и бързо изкачи стълбите. Мина през късия коридор и влетя в стаята й. Огледа я и отново извика. – Фейт?
Тичешком слезе долу и след като прегледа кухнята пристъпи в хола с бавна крачка. Повдигна брадичка и стисна челюст ядосано. Масичката пред дивана беше потрошена, на пода до нея имаше стъкла и кръв по тях, голямата лампа, която стоеше изправена до малкото кресло бе на пода. Айра се приближи и приклекна. Пое едно от стъклата в ръка и го разгледа. След близо минута въздъхна и хвърли обратно острия предмет. Прокара пръсти през косата си и започна да се разхожда напред назад, стискайки устни и зъби.
Мелодията на телефона му огласи стаята и Айра веднага го извади от джоба си. Скрития номер на дисплея му беше достатъчен, за да присвие очи и бавно да го допре до ухото си.
-Бавен си, Айра. – укорителния глас на Савана Локли раздразни всичките му сетива.
-Не знам защо си мислиш, че тази цивилна значи нещо за мен.
Чу я как въздъхва.
-У тях си, нали?
Айра сбърчи вежди и отиде до прозореца. Дръпна пердето и огледа внимателно периметъра.
-Сладка е. – продължи Савана. – Не мисля, че е точно твой тип, но…
Зачака, готов да улучи точния момент, в който да действа с думите си. Очите му продължаваха да сканират.
-Кажи ми, носи ли на бой?
-Недей да правиш неща, за които ще съжаляваш, Савана. – предупреди я приятелски.
-Дочувам загриженост. – присмя се тя.
-Не обичам да ми пипат нещата. – отвърна той.
-Разбира се. Аз също. Не обичам и когато твоя баща, праща моя баща в болница с натъртвания и рани, които няма да заздравеят месеци. Също така не обичам и когато някакъв долен подлец взима онова, което ми принадлежи по право и след това има наглостта да вдига ръка срещу нас. А най-много не обичам някой да заплашва сестра ми. Сега аз ще убия твоята малка приятелка и след това ще отида да си пека задника на плаж следващите няколко дена.
Айра се засмя.
-Смешно ли ти се вижда, Левит?
-Смешно? Направо нелепо, Локли.
-Какво ще кажеш да чуеш нещо и да видим дали пак ще се смееш? – попита го любезно.
Айра се напрегна и пристъпи от крак на крак с предпазливо лице. Писъкът на Фейт го накара да рязко да дръпне слушалката от ухото си.

Хоуп стоеше на бялата пейка, подпъхнал ръце под бедрата си. Мърдаше глава наляво и надясно и нервничеше. На няколко пъти дърпаше ръкава на якето си, за да погледне часовника и всеки път беше с една минута повече от последния път, в който дръзнеше да зърне. Беше му странно и неловко да чака приятелката на баща си, но присъствието й му действаше толкова успокоително, че той не можеше да се насили да откаже приятелската й покана. Да излязат и да поговорят, да се разсеят. Това целеше тя. Да излязат и да се разсеят от мислите за мъртвия Кар. Това целеше Хоуп.
Облекчението мигновено се загнезди в него, когато я видя на няколко метра, оглеждаща се, търсеща го с очи. В двете й ръце имаше по една чаша, очевидно кафе или чай. Хоуп се усмихна и стана на крака точно на време, когато тя обърна глава към него. Нейното лице също се разтегна в широка усмивка и тя запристъпва към него. Застанаха на крачка разстояние и първите три секунди се гледаха усмихнато.
-Закъсня. – ухили й се той.
-Донесох топла напитка. – невинно повдигна вежди и му подаде чашата. – Надявам се обичаш захар с кафе.
Хоуп се разсмя и пое чашата.

Айра се качваше в колата си, докато набираше номера на Октавио. Наруга го, когато при първите иззвънявания не вдигна и изстреля нарежданията си, когато го направи.
-Робърт и останалите са в къщи. – поде той, докато въртеше волана. – Искам да ги наблюдаваш. – каза от нежелание да използва думата „пазиш”. – И гледай Лили да не рови много из нещата ми. Не искам да се уплаши от… някои от тях.
-Ами Фейт? – нямаше тревога в начина, по който зададе въпроса си, а само дразнение задето приятеля му се занимава с нея.
-Скоро ще я доведа.
-Знаеш къде е Савана? – недоверчиво попита.
-Знам къде е баща й. – отговори и затвори телефона.

Стаята беше голяма и осветена от огромния полилей, стърчащ от тавана. Стените, мебелите, завивките и килимите бяха в светли нюанси на бежово и кафяво. Вратата с две крила, която водеше към просторния балкон бе отворена и белите пердета се полюшваха в тон с вятъра.
Фейт бе завързана за неудобен, дървен стол и ръцете и краката й бяха приковани за него. Имаше дълбока драскотина на челото и кръвта се спускаше чак до брадичката й, където се сливаше с втора струйка, идваща от ъгъла на устните й. Лицето й бе плувнало в пот, първите три копчета от синята й жилетка бяха скъсани и по кожата се ширеха няколко малки синини.
Савана пристъпи към нея, влачейки стол със себе си. Седна на него и опря ръце на облегалката му.
-Искам да знаеш… - поде тя с мил глас. – Че това, което Майлс ти направи и ще ти направи за в бъдеще, не е нищо лично към теб, ок? Просто имаш нещастната съдба да се сприятелиш не с когото трябва.
Фейт вдигна изморено глава и сълзите й се смесиха с капчиците пот.
-Защо си мислите, че му пука? – проплака, съскайки, не успявайки да задържи яростта дори и в гласа си. – На него не му пука за никого!
Савана вдигна виновно рамене.
-Не мога да се съглася с теб, миличка. – жално призна. – Той прекарва твърде много време в компанията ти и ако не те чувства толкова близка, то поне ще е разярен задето сме убили една от курвите му.
Фейт стисна зъби и се опита да овладее гнева, който нямаше да й спечели нищо освен физическа болка. А не бе сигурна, че ще може да издържи още дълго.
-Виж, наистина изглеждаш добро момиче. – увери я бързо Савана. – И ако това ще те успокои, скоро приключваме. Майлс. – повика набития сивокос мъж, с твърде широки рамена.
Майлс влезе, увивайки бинта около ръката, с която нанасяше ударите си. Савана стана от стола и го избута настрана. Бавно заобиколи този на Фейт и застана зад нея. Погали косата й и я отмести от едното й рамото. Наведе се към ухото й.
-Кажи ми само… - прошепна и се усмихна, когато Фейт се опита да се дръпне. – Добър ли беше?
Тя преглътна и вирна брадичка.
-Защо? – попита с надменен глас. – Искаш да го опиташ ли?
Савана се изсмя и опъна силно косата й назад.
-Имаш кураж, малката, това ти го признавам. – трябваше да е похвала, но имаше нещо фанатично в начина, по който извиваше гласа си. – Кой да знае, че Айра си пада по устати момиченца.
Фейт усети нещо. Онова шесто чувство, което се предполага, че жените имат, сега се обади и при нея и въпреки смъртната ситуация, в която се намираше, любопитството й надделя и тя реши да му даде шанс..
-Ревнуваш ли? – предизвикателно зададе, озадачена за отговора повече от колкото тези въпроси предполагат.
Изстена сдържано, когато Савана стисна косите й още по-силно.
-Моля ти се! – изсмя се пренебрежително.
-Трябва да има причина, поради която искаш да го накараш да страда. Да не би да те е отхвърлил? – разсмя се злобно.
Савана пусна косата й стисна болезнено врата й.
-Не си играй с мен, момиченце. – предупреди равно.
Напрегнатото й лице и дробовете й, борещи се за въздух, бяха в противоположност на нотката в гласа й, която внезапно се бе изменила.
-Това ли е? – продължи тя. – Не те иска?
Савана извика и я удари.
-Нож. – вдигна едната си ръка, готова да поеме оръжието, което Майлс й подаде.
Заби острието в бузата на Фейт и тя стисна очи.
-Знаеш ли кое е тъжно… - задиша се Фейт, докато се бореше с болката. – Колкото и да се стараеш, Айра няма да забележи. Той не те мрази, не те презира. Той не дори не мисли за теб.
Савана дръпна рязко острието и остави червена резка по бузата й.
-Можеш да убиеш всичките му познати… - продължи Фейт и пое дълбока глътка въздух. – И на него пак няма да му светне… - погледна я с искрящи очи. – нито за теб, нито за това, което си направила.
На ръба на нервите си, Савана стисна бузите на Фейт и приближи лице до нейното.
-Наистина имаш голяма уста. – просъска. – Можеш да говориш каквото си искаш, но аз ще бъда тази, която ще си тръгне от тук тази вечер. А твоето тяло ще лежи на скъпия килим.
-О, свикнала съм тялото ми лежи на скъпи килими. – продължаваше да я дразни въпреки трудността да говори. – С Айра рядко успяваме да улучим леглото. Като жена с повече опит, може би ще успееш да ми кажеш защо това е така. – предположи и вътрешно се наслади на яростта, която прозираше през цялото същество на Савана.
-Затвори си устата, защото ще ти откъсна езика.
-И Айра го обича грубо. Свикнала съм. – повдигна подигравателно вежди, но лицето й бе ранено и напрегнато.
-Ще умреш, знаеш ли? – изсъска тя и се приближи още по-близо. – Ще умреш всеки момент.
-Ако това те кара да се чувстваш важна. – неохотно се съгласи Фейт. – Но няма да промени нищо. Ти ще си останеш нищо.
Острието на ножа потъна в кожата на бедрото й и тя извика от пронизващата болка. Задиша се тежко и сълзите пак покапаха по страните й.
-И това ли е нищо? – попита с разширени от гняв очи.
Фейт стисна зъби и разтърси глава, за да махне косата от лицето си.
-Малка сополанка. – троснато измърмори Савана. – Смееш да ми говориш по този начин? Ехо! – извика. – Опряла съм нож пред лицето ти, а ти продължаваш да се правиш на интересна?!
-Това е повече внимание, от колкото някога отново ще получиш. – отговори Фейт и стисна устни след поредната плесница.
-Млъквай. – посочи я с показалец, излизаща извън контрол.
-Знаеш какво е казал Уайлд, нали? „По-добре е да говорят лоши неща за теб, от колкото да не говорят за теб изобщо”. – вгледа се в нея с изражението на победител. – Колко жалко, а?
Пое следващия удар с по-малко достойнство и когато отново извърна глава към Савана, тя вече държеше пистолет в ръцете си. Няколко ужасяващо дълги секунди го стискаше здраво и той потрепваше между дланите й. Зъбите й почти скърцаха, докато цялата трепереше от ярост. Фейт гледаше право в очите й, уплашена, но привидно готова. Мигаше и се чудеше кое затваряне на очи ще й бъде последното. Объркването се показа на лицето й, когато Савана отпусна ръце.
-Няма да умреш толкова бързо.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 189
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите