Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Търся аниме
Today at 2:03 pm by lipsitooo®

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Юни 05, 2017 11:39 pm by Death_Angel

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Сря Яну 11, 2017 1:53 pm by IVE-STORM(bg)

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Окт 31, 2016 8:29 pm by Shizuka

» Една душа, едно желание
Вто Сеп 20, 2016 7:30 pm by justwannabeone

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

» Пламък.
Вто Юли 05, 2016 6:43 pm by justwannabeone

» непопулярно-популярно
Нед Юли 03, 2016 3:36 pm by desi78

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Сря Май 25, 2016 4:58 pm by desi78

» Starway
Вто Яну 19, 2016 2:35 am by Lifeholic

Top posting users this week
krasimir97
 
lipsitooo®
 
IVE-STORM(bg)
 


Faith and Hope

Създайте нова тема   Напишете отговор

Страница 2 от 2 Previous  1, 2

Предишната тема Следващата тема Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 05, 2014 7:36 pm

Болницата беше почти празна, което бе рядкост. Обикновено непрекъснато се разхождаха подивели сестри и доктори, хукнали да спасяват човешките животи, половината от които не си струват усилията. Самият Айра бе идвал тук по спешност веднъж или два пъти. А сега вървеше по-здрав от всякога, ядосан и целенасочен. Мина безцеремонно през рецепцията и една сестра на длъжност се провикна зад него.
-Господине!
Не получи отговор, не получи дори забавяне на крачка. Стана от стола си и настигна Айра.
-Господине! – вървеше успоредно до него. – Не можете да влизате без разрешение.
-Идвам на посещение. – отвърна, гледайки право напред.
-Спрете! – настоя тя и застана пред него препречвайки пътя му. – Не можете да влезете просто така.
Айра я удостои с гневен поглед.
-Кого търсите? – попита спокойно тя, с вид и глас на решена за компромис жена.
-Лио Локли.
-Роднина ли сте?
Айра присви очи.
-Племенник. – отговори безизразно.
Сестрата се поколе*а и след кратък размисъл кимна и го подкани да вървят.
-От тук. – зави по коридора и спря пред стаята в ъгъла. – Бъдете кратък. Господин Локли се нуждае от почивка.
-О, ще бъда кратък. – обеща Айра и влезе.
Изчака вратата да се затвори и приближи леглото на спящия Лио. Огледа го с неприязън и стисна пръсти в юмрук, който запрати към лицето му. Очите на Локли веднага се отвориха от болката и той извика. Айра постави длан на устата му, а показалеца на другата си ръка застави пред своята, в знак да е тих.
Стреснатите очи на Лио го гледаха с разширени ириси, а Айра се опитваше да задържи гнева си.
-Имам нужда от услуга. – поде тихо той. – И ти като един добър татко ще я изпълниш.
Лио сбърчи вежди. Айра внимателно махна ръката си и скръсти ръце пред гърдите си. Въздъхна и облиза устни.
-Дъщеря ти взе нещо мое и сега не иска да ми го върне. Всъщност възнамерява да го убие. – спокойният му глас бе прикритие. Очите му ясно издаваха яростта. – Не можем да позволим това да се случи, нали?
Лио преглътна и се поизправи.
-Какво искаш от мен? – дрезгаво попита.
Айра се усмихна.
-Ще й се обадиш и ще я попиташ къде е. Споменеш ли името ми ще те убия. Искам да знам точно й местоположение и кога смята да го напусне.
Лио несигурно пое телефона си от ръцете на Айра.
-Защо? – попита го. Не искаше да помага с нещо, което може да нарани дъщеря му. И двете му дъщери.
-Защото не знае кога да спре. – изсъска Айра и стисна Лио за гърлото. Не обърна внимание на апарата, който започна да пиука. – Опита се да ме убие, нападна семейството на брат ми и сега има наглостта да ми отвлича момичето. – стисна по-здраво и се наклони към него. – Няма да го бъде това.
Пусна го и извади пистолета си, насочвайки го към Лио.
-Ако бъдеш добър татко, обещавам да си помисля, преди убия тъпата ти дъщеря.
Лио отново преглътна треперещите му пръсти започнаха да набират номера.
-На високоговорител, ако обичаш. – любезно помоли.
Лио прехапа устна и задържа телефона на няколко сантиметра от лицето си.

Хоуп и Ив спряха пред малката скромна къща на Ив.
Тя се обърна към него, сваляйки якето му от рамената си.
-Благодаря ти, че ме изпрати. И че ми даде якето си. И че ми купи десет чая през цялата разходка. – разсмя се леко неловко и Хоуп направи същото.
-За нищо. – взе якето си от ръцете й. – Беше забавно.
Ив отвори уста с усмивка на лице.
-Да. – съгласи се. – Надявам се да го повторим. – сведе поглед и поклати глава. – И без това ми е малко самотно без Кар. – погледна го с мило изражение. – Дано да продължим отношенията си и когато се върне.
Щастливото лице на Хоуп мигновено посърна и той също сведе глава. Очите му започнаха да блуждаят по замръзналия асфалт.
-Съжалявам. – извини се Ив. – Лош момент избрах да го спомена. А целия ден мина толкова добре. – стисна устни, виновна.
-Не… - увери я Хоуп и естествено докосна рамото й. Поколе*а се за миг. – Просто… когато съм с теб все забравям, че той липсва. – призна й и върху очите му падна сянка.
Ив наклони трогнато глава.
-Знам. – промълви, вгледана в Хоуп. – И с мен е така. – засмя се печално.
Хоуп я приближи с крачка.
-Това… Това притеснява ли те? – попита я внимателно и махна едно листенце, заплело се в косите й.
Ив сбърчи съсредоточено вежди, търсейки правилния отговор.
-Зависи. – прошепна и също се приближи с крачка. – Теб?
Хоуп повдигна рамене, докато прокарваше ръка по дължината на косата й.
-Не съм сигурен. – сподели й искрено. – Има ли причина да ни… притеснява?
Ив прехапа долна устна и също вдигна рамене, оправяйки яката на якето му.
-Защо да има? – преглътна тя. – Ние… ние нищо не правим. – закима сама на себе си и Хоуп последва примера й.
-Права си. – съгласи се. След това поклати глава и се отдръпна от нея. – Не си права. – контрира я. – Какво правим?
Ив също заклати глава и направи крачка назад.
-Не знам. – звучеше объркана. – Съжалявам. Това е толкова нередно. Би трябвало да ме мразиш.
-Трябва. – подкрепи я. – Опитвам се. Ти си жената на баща ми, открадна ми го… - задъха се, докато се стараеше да се сети. – Майка ми се поболя заради теб.
-Така е. – закима окуражително тя. – Аз съм лоша, лоша личност. Семейството ти се разпадна заради мен.
-Презирам те! – изплю.
Ив го погледна с тъжна изненада.
-Наистина ли? – попита го жално.
-Не. – отвърна отчаяно той и прокара пръсти през косата си. – Но ми дай още няколко минутки и ще опитам отново.
Тя кимна примирително и след няколко секунди мълчание запита надеждно:
-Някакъв успех?
Хоуп поклати глава в отрицание.
-Но съм убеден, че скоро ще стане. – каза.
-Имаш ли нужда от помощ? – любезно попита.
Хоуп я погледна и настървено започна да поскача.
-Добре. Давай. – подкани я и изви врат няколко пъти.
Ив пое дълбока глътка въздух и го зазяпа с присвити и концентрирани очи.
-Аз съм… гадна манипулаторка. Какво направих, за да спечеля баща ти. О, аз! – запъна се за няколко секунди. – Разрушителка на семейства.
Хоуп направи гримаса и издиша шумно.
-Това звучи секси. – каза й. – Смени го. Дай ми нещо друго.
Ив закима разпалено.
-Ам… Имаше скапано детство заради мен.
Хоуп поклати замислено глава.
-Не. Имах скапано детство и преди ти да дойдеш.
-Направих те нещастен, защото съм егоистка.
-И майка ми е егоистка. Някак съм свикнал.
Ив разтвори отчаяно очи.
-Хоуп, не ми даваш друго, за което да се захвана. – обвини го. – Спри да ме прекъсваш.
-Извинявай. Моя грешка.
Постояха в мълчание, докато лицата им постепенно започнаха да възвръщат спокойния си вид.
-Да го отложим за утре, искаш ли? – попита го тя и се усмихна лекичко.
Той повдигна едната си вежда.
-Втора среща?
Ив сведе замислени очи и после кимна.
-Защо не? Може би до утре ще измисля нещо. – засмя се.
Хоуп облиза устни и се приближи до Ив.
-Девет устройва ли те?

Савана попи водата от лицето си с малка бяла кърпа, която захвърли на пода, крачейки към вратата на банята, готова да продължи със заниманията си. Намери се обратно при Фейт, чиято глава стоеше безпомощно килната назад. Нараняванията й се бяха удвоили, лицето й бе плувнало в повече вода, от колкото ако я бяха мокрели с маркуч в продължение на часове. Единственото нещо, което гордо бе отказала да отхвърли бе остроумието. Продължаваше да дразни Савана и колкото и да плачеше от болката, колкото и да викаше от нея, не спираше да я вбесява.
Савана извади малко швейцарско ножче, подарък от дядо й преди да почине, и в другата си ръка пое черната запалка на Майлс. Застана пред Фейт палейки запалката няколко пъти.
-Наистина имаш кураж. – засмя се Савана и се загледа в пламъка. – И понеже ме забавляваш, ще ти предложа сделка – спираш да изкарваш звук от тази голяма уста и ще те довърша бързо. Защото в противен случай процедурата се очертава бавна и томителна.
Фейт бавно хвана очите й в капан. Кожата й лъщеше от потта с всяко движение, което мускулите й предприемаха.
-Можеш да си завреш сделката в…
Савана не я остави да довърши. Стисна лицето й между дланите си и изсъска.
-Защо го правиш толкова трудно? – ядоса се. – Обичаш да страдаш ли?!
Фейт стисна челюст.
-О, твърде много ли ти дойде болката? Не искаш ли да ми остроумничиш вече?
-На какво ти приличам? – присмехулно поде с тежкото си, напрегнато дишане. – Святата Фейт? Не мога вечно да забавлявам загубеняка.
Савана се подсмихна и пусна лицето й. Фейт извърна глава и подсмъркна. Щракна наново запалката и прокара пламъка й по острието на ножчето си. Въздъхна с усмивка и разкопча още едно копче от жилетката на Фейт. Дръпна плата грубо от едното й рамо, смъквайки и презрамката на сутиена й.
-Да видим още веднъж, колко силно може да вика Святата Фейт. – усмихна се дружелюбно и запали запалката още веднъж. Почти нежно допря ножа в кожата на рамото й и нажежения метал накара Фейт да стисне силно очи и зъби, само да не изкара вик, с който да развесели ненормалницата пред себе си. Издиша облекчено, когато Савана отлепи желязото от кожата й. Обгореното място бе повече от видно.
Савана наклони глава и нацупи устни.
-Упс. – промълви. – Май току-що оставихме белег.
Фейт поклати глава.
-От това не можеш да ми оставиш белег. До няколко дена ще изчезне. – обясни й.
-О, сега и на умна ли се правиш?
-Върви в пакет с проницателните ми изрази и достатъчна външна физия, за да привличам мъже като Айра. Нещо, което ти очевидно не притежаваш.
Плесницата извъртя главата й на едната страна и й причини остра болка. Изхлипа тихо, достатъчно, за да не бъде чута добре.
-Откажи се, малката!
-Не си ли чувала… - Фейт изплю кръвта от устата си. – В днешно време не е модерно да се предаваш.
-Тогава ще паднеш. – отдръпна се назад и взе пистолета си. – Омръзна ми от тази игра. Става еднообразна и вече не ми е забавно. – обърна се към нея и дръпна предпазителя.
Истинският страх се разпростря из цялото тяло на Фейт. Първия път знаеше, че няма да я убие, но сега го усещаше. Шесто чувство. Задъха се, настръхна. Разшири очи в очакване на чудо, което да я избави от безмилостния патрон, който вероятно след мигове щеше да пробие тялото й. Името на това чудо беше Айра. Поемаше ударите и глупаво дразнеше Савана, защото вярваше, че Айра ще влети достатъчно скоро, за да я спаси. Печелеше време. Сега вече се съмняваше, но някаква част от нея продължаваше да се надява. Да се надява и да очаква.
-Къде предпочиташ? В главата или в сърцето?
Фейт премигна и след това стисна очи, стягайки цялото си тяло. Зачака изстрела.
Савана потрепна, когато телефона и звънна и насмалко да изпусне оръжието си. Остана замръзнала за известно време и накрая вдигна телефона си от масата. Натисна зелената слушалка и не каза нищо, когато до допря до ухото си.
-Погледни през прозореца, кучко.
Савана стисна устни и присви предпазливо очи, когато чу гласът на Айра. Погледна ядосано към Фейт и изпълни заръката. Отправи се към балкона и излезе на терасата, подаде глава надолу.
Издаде нечленоразделен звук, когато зърна Айра, който дори през тъмнината можеше да гледа право в очите на хората. Докато едната му ръка държеше телефона, другата стискаше силно лакътя на Алтеа.
-Така както аз го виждам имаш два избора: или пускаш Фейт да излезе от проклетата сграда, или ще пръсна мозъка на сестра ти и след това ще дойда да взема Фейт собственоръчно.
Савана не се двоуми. Влезе обратно в стаята и моментално развърза ръцете и краката на Фейт, чието облекчение, примесено с объркване, можеше да се прочете не само по лицето й. Грубо я застави на крака, но тя веднага се строполи на пода. Савана се подсмихна злобно.
-Изтощих те, а? Майлс. – повика го и когато той влезе, тя посочи отпадналото тяло на Фейт. – Слизаме. Доведи останалите.
Тежките стъпки кънтяха из цялата сграда. Всичките пет охранители на Савана слизаха в изряден ред с бързи и почти нетърпеливи крачки. Майлс придържаше Фейт понеже тя се разяри, когато се опита да я вдигне, затова слизаше най-бавно от останалите. Улицата беше празна, наоколо нямаше хора, което правеше нещата удобни за всички.
Излязоха през вратата един по един и когато видя Фейт, Айра се оттласна от колата си и дръпна Алтеа със себе си. По средата на празната улица, двете страни се намериха на разстояние от два метра. Айра огледа Фейт и стовари ужасяващ поглед върху Савана.
-Мъртва си. – спокойно й каза.
Савана гневно дръпна Фейт и опря пистолета в ребрата й.
-Внимавай, Айра. – предупредително зададе. – Ти си един, ние сме повече.
-Не съм сам, Савана. – изтъкна самодоволно. Наклони глава така, все едно я съжаляваше. – Никога не съм сам.
С бавни крачки Октавио, Куба и Салдо се присъединиха към лагера на Айра, който се усмихна.
-Виждаш ли колко сериозен съм с думите си? – изопна лице в плашещо предупредителна гримаса. – Предай ми момичето. – нареди.
Савана поклати глава.
-За колко глупава ме мислиш?
-Наистина ли искаш да ти кажа?
Тя потрепна с устни и пак поклати главата си.
-Първо Алтеа.
Айра изръмжа и стисна момичето здраво.
-Първо Фейт.
Савана стисна зъби и изсъска невъздържано.
-Едновременно. – реши накрая и направи половинчата крачка напред.
Айра обърна глава към Октавио и му подаде пистолета си.
-Стреляй ако се наложи. – каза му и получи доволно кимане.
Притисна тялото на Алтеа в своето и направи две стъпки към Савана. С още една стъпка от двете страни, застанаха почти достатъчно близко. Айра отдели Алтеа от себе си и протегна свободната си ръка. Савана се доближи още малко и бутна Фейт в ръцете на Айра, който незаинтересовано пусна сестрата да падне на земята, с треперещи от шока крака.
Савана клекна до сестра си и силно я прегърна, дърпайки я назад. Айра вплете пръсти в косите на Фейт и я накара да го погледне.
-Фейт? – гласът му бе загрижен и облекчен.
-Айра. – въздъхна тя и затвори очи с едва усмивка на устните си. Беше повече от изморена.
-Да. – той я притисна в гърдите си. – Тук съм. – потърка гърба й утешително без да знае, че тя няма нужда от утеха. – Тук съм.
Очите на Куба се присвиха.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 05, 2014 7:36 pm

Положи я внимателно на леглото си и седна до нея. Премахна полепналите кичури коса по челото й и се изправи, изстрелвайки се от стаята. Насочи се към кухнята, където взе първата купа, която видя и я напълни със студена вода. Забърса кърпата, която стоеше на дръжката на печката и с бързи крачки се понесе обратно към стаята си.
-Айра. – гласът на Куба го накара да спре и нетърпеливо да се обърне към него.
След като не последва добавка, Айра подскочи веднъж.
-Какво? Какво има, Куба?
Той го приближи, докато закопчаваше копчето на ръкава си.
-Трябва да поговорим, момче. – каза му.
-Добре. Изчакай да приключа и веднага ще дойда при теб. – обеща му с фалшив ентусиазъм и след това подбели очи.
Врътна се обратно.
-Не мога после, трябва да замина с баща ти, забрави ли?
Айра въздъхна тежко и отново се обърна към Хобсън.
-Тръгвай, дръж го колкото се може по-дълго, аз ще измисля нещо.
Олтър се поколе*а дали да не настоява, но очите на Айра бяха по-настоятелни. Айра се върна в стаята си с чиста съвест. Сложи купата и кърпата на нощното си шкафче и отново седна до Фейт.
Изкърца със зъби, когато огледа лицето й. Потопи кърпата във водата и я изстиска, деликатно започна да промива първо раната на челото й. Не помнеше някога да е бил толкова съсредоточен в нещо, което не засяга пряко него. Гледаше затворените й очи, наранените й страни, пресъхналите й устни. Разкъсаната наполовина блуза, клеймото на рамото й, протърканата кожа на врата й, сините по ключицата от здраво стискане. Дълбоката рана на бедрото й, причинена от острието на нож, с удоволствие пробило плътта. Всичко това, внезапно намери отвращение в него. Той, който бе правил същото стотици пъти, сега презираше това, което бе в природата му да прави, в професията му, в задълженията.
Веждите му бяха сбърчени, челюстта стисната, ръцете нежни. Приключи с челото й и пренесе мократа кърпа към скулите й. За миг вцепени движенията си, когато клепачите й трепнаха. След този миг, той продължи да промива раните й и не обърна внимание на бавно отварящите се очи.
-Айра… - прошепна тихо.
-Не говори. – каза й, озадачен в работата си.
Изненада се от липсата на спор от нейна страна. Но може би не трябваше, тя бе толкова изтощена, че едва ли щеше да понесе и перце върху себе си.
-Благодаря ти. – промълви шепнешком.
Айра забави движенията си и премигна срещу кърпата, в която бе втренчил поглед. Тръсна глава и намокри почервенелия плат. Сгъна го в удобна форма, за да може да промие единия ъгъл на устните й, който също бе ранен.
-Ще трябва да сваля дрехите ти. – обяви след като хвърли кърпата в купата. – Обещавам, че няма да те… докосвам с друга цел. – несигурно добави, сериозното му изражение не го напускаше.
Фейт кимна немощно и очите й отново бяха затворени. Айра потри ръцете си една в друга и се настани по-удобно. Запрати коле*анието си някъде, където да не му пречи и се зае да разкопчава жилетката й. Стигна до долу и я оголи пред погледа си. Не можеше да спре нарастващата си възбуда, но можеше да я игнорира и да не й се отдава. Усилията му костваха много, на психиката и на физиката му, но докато премахваше дразнещата материя максимално, устоя на изкушението.
-Как ме намери? – попита тя с отмалял глас. Пъстрите й очи останаха захлупени под клепачите.
Пое рязко въздух, когато усети щипещата болка. Айра отново бе поел кърпата в ръцете си.
-Накарах баща й да й се обади и да я попита къде е. – отговори й той.
-Как го накара?
-Опрях пистолет в главата му.
Фейт се засмя. Тих звук, почти недоловим.
-Номера с пистолета винаги действа. – съгласи се тя.
-Не беше номер. – със същата сериозност, която бе полепнала по лицето му, бе полепнала и по езика му.
Фейт се опита да отвори очи, но не пожъна успех, затова се отказа.
-Наистина ли щеше да го убиеш?
-Него не. Но Савана? – въздъхна настървено. – Нея ще убия.
-Можеше да го направиш тази вечер. Защо я остави жива?
Айра се подсмихна я погледна.
-Виж се ти. – засмя й се. – Вече не противиш на методите ми?
-Никога. – изръмжа шеговито тя, но звукът бе толкова слаб, че можеше да мине за пръхтене на крила.
Айра се разсмя повторно.
-Първо възнамерявах да вляза с гръм и трясък и да избия всички, но после реших, че ако взема сестра й има по-голяма вероятност да си тръгнем живи. – сподели й, в отговор на въпроса й.
-Предпазливост. – отбеляза Фейт. – Не е в твой стил. Омекваш. – подкачи го.
Той се вгледа в затворените й очи, докато разхождаше кърпата по корема й.
-Ти също.
Фейт погледна Айра, замислена и леко объркана.

…-Къде отиваме? – попита тя, когато излезе от колата.
Айра се подсмихна и застана пред нея.
-На разходка.
Фейт сбърчи вежди, докато подтичкваше след него. Той усилено я дърпаше за ръката, нетърпелив и въодушевен.
-Айра, мразя безцелните разходки със социопати. – припомни му тя и го погледна невинно, когато той се спря и се обърна към нея с досада.
-Върви, ако не искаш да влезем в колата и да ми потанцуваш в скута. – усмихна й се мило.
Фейт направи гневна гримаса.
-Докога ще продължаваш с шегичките и заплахите за секс? – сърдито се тросна.
-Когато спреш да ми доставяш такова огромно удоволствие с реакциите си. – ухили й се дяволито.
Фейт продължи да го гледа сериозно и обидено. Айра въздъхна и се приближи към нея със сведена глава.
-Нали обещах да съм мил? – подсети я той и обхвана двете й ръце между дланите си. – Само един ден, Фейт. Може и да го запомниш с нещо хубаво.
Тя се изсмя.
-Късмет с това.
Айра наклони глава и присви очи. Фейт го гледа дълго време и накрая кимна победена.
-Хубаво. Какво пък толкоз? Докато не поискаш от мен нещо ужасяващо отвратително, може и да успея да се държа… добре. – промърмори последната дума и се почеса по главата.
Айра разтегна пръстите на ръката си. Фейт погледна нея, след това лицето му. Огледа се наоколо и вдигна ръка към неговата. Поколе*а се малко, след това преплете пръсти с неговите. Поведе я напред.
Слънцето грееше ярко и топло. Морския бриз се усещаше, блъскаше се в лицата им. Вървяха като двойка влюбени, а не убиец и жертва. И изглеждаше така, че и двамата бяха, ако не друго, то поне спокойни от този факт. Фейт черпеше необоснована надежда, че Айра наистина ще спази обещанието си и ще се държи прилично, а той имаше усещането, в което пъхна цялата си увереност, че тя наистина ще играе в днешната му игра. Бе решен да пробва какво би се случило, ако бъде внимателен с нея. За един ден. Беше нещо като експеримент и Айра искаше да получи резултатите него.
Не си говореха по време на разходката. Даже почти не се поглеждаха. Просто спокойно мълчание, което не притесняваше никого. Едва когато стъпиха на пясъка, Фейт дръпна ръката си и направи крачка напред, вдижшвайки дълбоко. Айра пристъпи към нея.
-На времето с баща ми прекарвахме почти всеки уикенд в открития океан. – промълви тя, загледана напред. – Наемахме лодка от някое пристанище и скитохваме из водите. – усмихна се печално.
Айра я погледна с присвити заради слънцето очи.
-Защо спряхте? – попита я.
Фейт повдигна рамене.
-С възрастта започнах да наблягам повече на ученето. В един момент загубих желание да ходя където и да е.
-А сега?
Фейт стовари очи върху него за миг, след това пак ги върна към неспокойното море.
-Сега съм тук. – промълви и скръсти ръце пред гърдите си.
Загледа се напред и стисна устни, докато изучаваше хоризонта. Вълните се блъскаха една в друга, по брега, в скалите. Наоколо нямаше почти никого, тихо и спокойно. Остави се в спомените си като дете. Лодката, баща й, разказите за тролове и тези за майка й. Хилядите истории на баща й за отдавна починалата й майка.
Не обърна внимание на сълзите преди да ги усети по бузите си. Преглътна и премигна срещу гледката. Зачуди се дали да не вдигне ръка и да ги избърше, но се опасяваше, че движението може да подскаже нещо на Айра и се отказа. Притаи дъх, когато на преден план се появи синя кърпичка. Замига срещу нея, несигурно, и след това я пое между дланите си.
-Нещо нередно ли направих? – попита я, взрян право напред.
Тя само поклати глава.
-Тогава защо плачеш?
-Просто така. – тихо отвърна. – Понякога е полезно.
-Изпитана система. – съгласи се той.
Фейт бавно обърна глава към него. С намсешка, която се опита да прикрие под любопитството. Айра върна погледа й и се усмихна.
-И аз мога да плача, Фейт.
Тя повдигна вежди. Той отвори уста и кимна в подкана да ходят. Бавно заточиха крака по пясъка, докато Айра събираше точни думи.
-И на мен ми се случва. – простичко каза накрая.
-В коя Вселена? – подметна иронично Фейт.
Той сведе поглед към краката си. Фейт се загледа внимателно в лицето му и подбели очи.
-Извинявай. – звучеше искрена. – Това беше грубо на фона на днешната уговорка.
-Не очаквам да разбереш.
Внезапното чувство на вина се загнезди в нея и направо я раздра. Колко искрен и почтен в думите си можеше да изглежда. Колко различен от това, на което тя бе ставала свидетел. Бе мистерия колко хора даваха вид на едни, а всъщност бяха съвсем различни, съвсем други. Често забравяше, че Айра не е Бог, а човек. Човек, който имаше какво да й разкаже за света и който може би искаше. Човек, който бе обещал да се държи добре и човек, който не даваше гарацния, че ще удържи на думата си, но онази непокрита сигурност пак се разпростря във Фейт.
-Порбвай ме. – подкани го тя.
Айра се изсмя.
-Не всичко в моя свят е толкова просто, колкото изглежда.
-Не мисля, че нещата в твоя свят са прости. – контрира го тя. – Мисля, че адреналина и незнанието дали ще доживееш следващия ден, те правят жаден за още. Мисля, че ти харесва.
Айра замислено бръкна в джоба си и извади кутия цигари.
-И това. – съгласи се той. – Но понякога нещата са много по-тежки.
-По-тежки от куфари с пари и хероин? – предположи с насмешка.
-Много по-тежки. - повтори той, сякаш не я чул.
Спря, за да запали цигара си и след като се огледа с въздишка, седна на топлия пясък. Фейт последва примера му и се настани близо до него.
-Правя секс от четиринадесетгодишен, пия от дванадесет, пуша от тринадесет… - засмя се и дръпна от цигарата си. – За първи път убих човек, когато бях на десет. Без да искам, но така се започва. На шестнадесет си направих пиърсинг на веждата, но после в една схватка я изтръгнаха от там. – обърна глава към нея, колко да посочи малкия белег на края на веждата си, който приличаше на гръмотевица. – Не засегна окото, но беше близо. – отново зарея поглед напред. – За деветнадесетия си рожден ден си направих татуировката. На твоята възраст вече се друсах редовно. Сега на съм двадесет и три, с теб имаме пет години разлика, а между моите осемнадесет и двадесет и три години вече бях убил над двадесет души. Изнасилил съм повече жени, от колкото можеш да си представиш, гаврил съм се с майките на повечето, със сестрите… с децата. – не звучеше отвратен от думите си, не звучеше така, все едно се разкайваше. Не звучеше никак. Безразличен и безпристрастен. – Винаги ми доставяше удоволствие. Продължава да ми доставя удоволствие. Да ги съсипвам бавно и полека. Когато опре до оръжието мъж, жена, няма значение. Убиваш, защото искаш да видиш как умира.
Фейт преглътна със съсредоточена физиономия. Не бе сигурна дали да вика и бяга, или да го изслуша и да разбере накъде бие с извратената си изповед.
-Живееш със страха, че когато ми омръзнеш ще те убия. – констатира собственически. – Искрено го вярваш и аз се храня от този страх,Фейт. Представи си как ще гладувам след като ти кажа, че… - погледна я с усмивка и дръпна от цигарата си. – Този момент няма да настъпи. Смъртта ти няма да дойде от моята ръка.
И се обърна безцеремонно, изстрелявайки цигарата си във водата. Фейт разтвори устни и заекна безшумно. Бръчката между веждите й стана дълбока.
-Защо ми казваш това?
-Защото ми писна да стоиш като струна всеки път когато те доближа. Знам какво си мислиш в такива моменти. „О, не той ще ме убие”. – нищо в гласа му не се промени. – Или „Това е краят ми. Сега ще ме изнасили и после ще ме довърши”. Няма да го направя.
-Думите не значат нищо, Айра. – проговри тихо. – Аз не ти вярвам.
Погледна я вяло и наклони глава. Огледа я преценяващо.
-Тогава живей в страха си.
Фейт стегна челюст и презрението й бе ясно доловимо, също като напрягането й.
-Нищо не е вечно.
-Какво значение има това, когато аз взимам всичко, което искам, когато го поискам.
-Има, защото един ден ще ти се върне.
-Това не си ли ми го казвала и преди?
-Поласкана съм, че помниш нещата, които говоря. – повтори го жегнато от предната вечер.
-Не се ласкай. – и той не изостана. – Може и да си права… - поде той с насмешка. – Наистина може нищо да не е вечно, но на мен не ми трябва вечността, Фейт. А само една хубава спринцовка и знанието, че докато аз и ти сме на този свят, аз съм по-мъгъщия и по-силния, и това ми дава правото да прилагам ултиматуми.
-А моите права?!
-Те са да изпълняваш. – отгвори й.
Тя го гледа гневно дълго време след това се изсмя презрително.
-Знаеш ли какво? – изправи се на крака и почисти пясъка от себе си. – Наистина си помислих, че този ден може и да бъде различен, че ти ще се опиташ да се държиш нормално, поне заради племенницата си, заради всички гадости, които ми причини.
Засмя се, сякаш се смееше от сърце, а не бе бясна.
-Колко съм глупава?! – извика и пак се разсмя. Удари се по челото. – За миг да си помисля, че можеш да бъдеш добър човек, Айра! – погледна го с усмивка на уста и цялото презрене, на което бе способна в очи. – Че можеш да се държиш като човек. Но истината е, че на теб ти харесва да си говедо. – изгледа го от горе до долу. – И никога няма да се промениш. – изплю.
Айра се изправи лениво и пъхна ръце в джобовете си.
-За нищо не ти пука. За нищо не ти е пукало! Ти си една отрепка от началото на живота си, досега! И ще бъдеш тази отрепка, защото смяташ, че това те прави важен и доминиращ, но реалността е друга, Айра! Това не те прави нищо по-различно от песачинка в пясъка. Един от многото, Айра! Един от многото! Не си по-различен от останалите в твоя свят. Не си с нищо повече.
-Запазих теб и това ме прави различен. – прекъсна я със спокоен и уверен глас.
Фейт се задъха, докато събираше сили да не направи нещо избързано и за което после ще съжалява. Не разбираше за какво й говори.
-Не разбираш сложността на нашия свят. Законите, които имаме са също толкова важни, колкото твоите. Ние държим на тях и ги спазваме.
-Да убиеш?! – извика тя. – Това ли наричаш ти закон?! Какво не ти е наред?!
-Да убия теб! – викна в отговор той. – Видя как убивам човек, който трябваше да е в затвора и си мислиш, че ако беше някой друг, сега нямаше да си отдавна мъртва?! – изсмя й се. – Толкова си наивна. – каза го така все едно беше нещо лошо. За него беше. – Смяташ, че нещата са толкова лесни?
-Вие ги правите лесни. Просто вадиш пистолета и гръмваш когото не ти изнася.
-Никога не е толкова просто. – изсъска.
-Нима? Кажи ми един път, в който не си се насладил на страха в очите на жертвата! – предизвика го с крясък. – Един път, Айра, в който не си бил на ръба, докато гледаш как жената, мъжа, няма значение… - цинично го повтори. – е плакал за живота си, лежащ в товите ръце, и ти си свалил ръка!
-Ти! – кресна и стисна силно устни, за да задържи порива да й направи нещо лошо. – Свалих ръка за теб! Твоят страх не ми изнасяше. Не ми беше приятно да те гледам плашлива. Не ми е приятно да го правя и сега. Не те дрогирам, защото си много специална и не искам да те насилвам. Дрогирам те, защото не искам да се страхуваш! – спря и си пое въздух. Крещенето винаги го изтоващваше.
Фейт закима гневно.
-Това ли е начина ти? – попита го и преглътна буцата бяс. – Докарваш ме тук насила, лъжеш ме, заплашваш ме и смяташ, че това е ключа към премахването на страха ми от теб?
Айра стисна силно зъби, загледан във Фейт. Поклати отсечено глава, борейки се с вътрешни мисли.
-Когато си под въздействието на наркотика е единствения път, когато си ти. – изрече отчетливо. – Без задръжки, без маска.
-Това не съм аз, глупако! – беше на ръба на силите си. – Нещо без морал, без ценности не е мен! Махаш мен, давайки ми онзи боклук. Искаш да бъда страстна и издръжлива, и огън, но аз не съм! Не мога да бъда жената, която искаш да имаш. Знам за какво е всичко това, Айра. Искаш да имаш истинска връзка и си мислиш, че можеш да я имаш с мен, защото аз съм по-различна от останалите ти курви! Защото не съм от твоя свят, но ти си ме представяш в перфектния тесен кожен костюм, с който ще приличам на една от вас! Няма да стане! Не те искам до себе си по никакъв начин. Искам да се разкараш от живота ми и никога повече да не те видя!
-Аз съм единственото нещо, което те държи жива, Фейт! Единственото нещо, което те разтърсва.
-Кой ти каза, че имам нужда от разтърсване?! Живях си великолепно преди ти да дойдеш! Имах цели и бях сигурна, а сега дори не знам коя съм.
-И колко време смяташ, че щеше да издържиш тази рутина?
-Живях с тази рутина! Това е, което аз обичам да правя.
-Лъжа. – отрече Айра.
-Нищо подобно.
-Лъжеш се. Лъжеш себе си и се опитваш да убедиш мен.
-Защо си мислиш, че ме познаваш?! – изсмя се извън себе си. Виеше й се свят от толкова много крясъци. – Не знаеш нищичко за мен.
-Иска ти се да е така.
-Това, което искам е да ме оставиш на мира! – прокара пръсти през косата си и стисна очи. – Искам просто да изчезнеш.
-Не мога да го направя. – Фейт прехапа устна, с вида на човек, който всеки момент ще заплаче. - Добре, ще парафразирам – не искам да го правя.
-Винаги всичко опира до теб.
-Човекът е егоистично животно.
-Ти не си човек.
-Аз съм човек, който знае какво иска. – настоя той и отново повиши тона си. – А ти си лигла, която не може да приеме истината. Залъгваш се и се надяваш някой ден наистина да започнеш да го мислиш.
-Да мисля, че те искам? Жалък си? Да ме увещаваш по този начин!
-Да те увещавам? – присмя й се и се приближи към нея. – Няма нужда да те увещавам, Фейт. И двамата знаем какво момиче си всъщност.
Фейт поклати разярено глава и засили ръката си към лицето му. Айра улови китката й преди дланта й да остави червен отпечатък въру бузата му. Властно притисна тази длан в слабините си, а със свободната си ръка, притисна Фейт към себе си, за да я възпре от намереието й да избяга.
-Пусни ме! – изсъска тя и се опита да дръпне ръката си, но Айра я притисна по-силно и Фейт стисна очи за миг, отвратена и ядосана.
-Не го искаш! – настоя отново той. – Това… - размърда ръката й срещу слабините си и Фейт се опита да се извие назад. – Ти харесва на теб. Ти си тази, която обича да се въргаля. Може да съм мръсен, но ти обичаш да движиш срещу него. Така че подбирай думите си внимателно следващия път, когато се опиташ да ми внушиш чувства за вина.
Тя го погледна с насълзените си от унижение очи.
-И никога, Фейт. – просъска на сантиметър от устните й. – Никога не си помисляй и за момент, че можеш да се мериш с мен. – устните му докоснаха нейните. – Защото ще загубиш. – съскането му накара цялата й кожа да настръхне. – Ще паднеш и няма да ти позволя да станеш отново.
-Ето ти още един работещ начин да спечелиш доверието и покорността ми. – прошепна. – Продлъжавай така, да видим дали ще доживееш някоя сутрин.
Айра се засмя и опусна пръсти от китката й, като ги сви около косата на тила й и придърпа лицето й още по-близко.
-Обичам когато ме заплашваш. – измърка весело. – Направи го отново.
-Ще те убия! – изръмжа, не в отговор на молбата му. Искаше да се разкара от него, искаше да избяга от него.
Айра се засмя. Притисна устни в нейните и тя веднага се задърпа. Заби юмруци в гърдите му и се изви максимано назад. Замята глава, но хватката му бе твърде отиграна и здрава, за да се отскубне. Въпреки това опитите й не спряха, докато резките й движения не събориха и двамата на пясъка. Това не попречи на Айра да продължи. Той просто закова китките й до главата и разтвори устните й насила. Тя измънка няколко пъти недоволно, а усмивката на Айра бе видима. Плъзна езика си в устата й толкова бавно и интимно, че очите на Фейт се разшириха объркани.
Не осъзна кога спря да се бори и го прие в устата си, нито кога клепачите й бавно се пуснаха над очите, нито кога внимателно застави ръце на гърдите му. Не осъзна и кога сви юмруци около фланелката му и изцяло не разбра, кога обви силно врата му и го притисна към себе си, участвайки в целувката точно толкова, колкото и той. Даже повече.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 05, 2014 7:39 pm

Айра захвърли кърпата, когато установи липста на нужда от нея. Изправи се и протегна ръце към Фейт.
-Трябва да станеш. Раната на крака ти е по-дълбока от останалите.
Фейт се изправи бавно и трудно въпреки помощта на Айра, който внимаваше и с най-деликатните си докосвания. Тя изглеждаше толкова зле в момента, че се чудеше дали да не повика доктор, но настоящето положение не позволяваше подобни планове. Съмняваше се грижите, които лекар би й дал в сравнение с неговите.
Обърна я с гръб към себе си, за да й даде опора и премести ръце на колана на панталоните й. Изглеждаше повече така, все едно щяха да правят секс, вместо да я събува, за да се погрижи за нараняванията й. Разкопча копчето, свали ципа й и за момент спря ръцете си. Главата на Фейт безпомощно бе опряла гърдите му. Очите й отново бяха затворени, дишането й – лъжливо спокойно. Айра леко притисна буза в косите й, сведе поглед, докато вдишваше аромата й. Нищо не можеше да премахне уханието й. Изви врат и докосна косите й с устни. Би се уплашил, че тя може и да усети нежните му ласки, ако не беше в такава еуфория, че е в ръцете му жива.
Тръсна глава и я сложи да седне на леглото. Свали панталоните й и я накара да се облегне назад.
-Изпъни крака си. – нареди и обви пръсти около прасеца й, докато клякаше пред нея.
Взе новата кърпа, която бе понесъл със себе си, докато сменяше водата и я наморки в купата. Фейт трепна.
-Спокойно. – прошепна Айра.
-Боли ме. – отвърна тя.
-Знам. Ще се погрижа затова след малко.

…-Къде е брат ти? – изсъска Синтия, когато посрещна Робърт на вратата.
Всички дечица се бяха събрали около масата на двора, тортата изпълваше очите им с блаженство и хлапетата горяха от нетърпение. Синтия се бе разтревожила именно поради това, защото Лили отказа да духне свещичките, докато Айра не се появи, а той липсваше от известно време.
-От къде да знам? – тросна се Робърт и влезе в къщата.
Отправи се към кухнята и остави голямата буца сирене до малката останала.
-Каза, че излиза за малко и още не се е върнал! – продължи ядно Синтия. – Лили не иска да започва преди той да е дошъл.
Робърт стисна зъби и очи, и изруга под нос.
-Ще се погрижа! – обеща и се отласна от плота. Ядосаните му стъпки мачкаха килима в коридора и Робърт тъкмо излизаше през прага, когато видя колата на Айра.
Големия брат сърдито опря ръце на парапета на верандата и присви очи. Стисна устни и зачака. Айра излезе от колата, заобиколи я и понечи да отвори вратата на Фейт, но тя я блъсна силно в тялото му и излезе самичка. Айра вдигна глава, пресвит от удара и се разсмя.
-Ядосана си ми. – отбеляза.
Тя го погледна с искрено съжаление и гняв.
-Отвратена съм. – отговори му кратко, изкачи трите стълби и подмина Робърт, който не гледаше към нея, засрамен от поведението на брат си.
-Къде беше? – попита го остро.
Айра прехвърли ключовете си от едната в другата ръка и разсеяно повдигна рамене.
-Тук и там. – отговори.
-Тук и там племенницата ти има празник и си тук, защото тя те искаше. – хапливо се скара. – Всички само теб чакат.
Айра пак вдигна рамене с невинна физиономия.
-Съжалявам за закъснението, господин Левит. Ако не ме издадете на директорката обещавам, че повече няма да правя така и утре ще ви донеса ябълка. –прехапа устна и смигна на брат си, докато го подминаваше.
Робърт сви силно пръсти около дървото и преглътна сдържано, докато изпиваше с очи храста пред себе си. Вдиша и издиша няколко пъти, затвори очи, отвори очи, изви глава наляво, надясно, напред, назад. Прокара ръце през косата си и след минута вече бе готов да влезе и да не вземе хубавия нож, с който щеше да разреже тортата.
И въпреки това, когато големият нож се озова в ръката му, коле*анието го забави. Погледа на всички дечица бе вперен в хубавата торта. Жан стоеше на един стол с разстояние пет метра от малките, и телефона не напускаше зорките му очи и ловки ръце. Айра стоеше клекнал зад Лили и лицата им бяха едно до друго. Нейните лакти спокойно си седяха на бедрата му и двамата се смееха тихичко на нещо, докато наблюдаваха твърде внимателно тортата. Фейт се бе скрила някъде, говореше по телефона, но тя не би имала против ако нещо лошо се случи на Айра. Само Синтия гледаше Робърт изпитателно и леко притеснено. Но това нямаше чак толкова голямо значение. Можеше да замахне с ножа веднъж… два пъти. Нямаш да го убие, само щеше да го остави с някой и друг белег.
Вдигна ръката с ножа няколко милиметра от тората, когато Синтия прочисти силно гърлото си и привлече вниманието на мъжа си. Кимна настоятелно към тортата, в знак да я разреже най-сетне. Робърт се вгледа за още няколко мига в Айра и след това въздъхна и прокара ножа през средата.
…-Робърт… - обърна глава към жена си, както стоеше облегнат на прага на хола и гледаше към Айра и частната учителка по арфа – Бет. - Спри да го гледаш така. Изглеждаш страшно. – смъмри го. Робърт изсумтя.
-Погледни го малкия нещастник. – изплю с презрение.
-Робърт, говорихме за това. – припомни му Синтия. – Дръж се прилично.
-На мен ли го казваш? – посочи се, удивен. – Той е този, който трябва да се укроти. Виж го как задява Бет.
Синтия подбели очи и отпи от чашата си.
-Не можеш ли да го преглътнеш за няколко часа?
Искаше да се разкрещи с предобладаващи думи „Не!”, но се отказа и кимна примирено. Пъхна се в къщата си и го правеше твърде често послените два дена, за да може Синтия да избегне сравнението с уплашен заек и хралупа.
-Имаш красиви очи, Бет. – промълви Айра с крачката, която предприе.
Хубавата, слаба Бет пъхна коса зад ухото си.
-Благодаря ти. – отговори с усмивка.
-Много красиви очи. – приближи лице към нейното и щеше да я целуне, ако нечия ръка не се озова на гърдите му и грубо отблъсна тялото му.
Фейт застана между двамата със засмяно лице, отправено към учителката.
-Мисля, че Лили иска още сок. – каза й с дружелюбно лице, зад което се криеше гняв и той прозираше. – Защо не й занесеш? – предложи и премигна, накланяйки глава.
Бет отвори уста колебливо и закима. Отдалечи се с бързи крачки и неловко почесване. Фейт я изгледа лошо и се обърна към Айра с вдигната вежда.
-Някой ревнува. – предположи той и усмивката му стана широка.
-Мечтай. – отвърна. – В твоята игра, всички смятат, че сме заедно, така че ако не искаш въпроси, на които нямаш отговори, си дръж нещото долу.
Айра сведе поглед към дънките си и се захили.
-Тревожиш ли се за мен?
-По-скоро за себе си. –поправи го. – Не искам хората да останат с грешно впечатление.
-С грешно впечатление за нас? – повдигна вежди и направи стъпка към нея.
-Отново – за мен. – отговори и се отдръпна назад.
-А, значи не искаш да те мислят за момичето, което няма уважение? – подиграваше й се. Това не й направи такова впечатление. Някак бе свикнала.
-Ти си курва, Айра. – отчетливо изрече.
-Не чувам оплаквания от клиентелата, докато изпълнявам задълженията си. – каза й той с чаровна усмивка. – А сега ако ме извиниш… - поде той и я подмина, слагайки ръце на раменете й. – мисля, че Лили наистина иска сок. – целуна я набързо по бузата и я остави сама с ядно изражение.
Фейт отпусна рамене отчаяно. Поклати бавно глава, загледана напред и въздъхна. Кокетно хихикане я накара да се обърне и да се намръщи искрено при гледката. Имаше ли значение какво говори на Айра, след като той не слушаше нищичко от това, което чуваше? Изобщо имаше ли смисъл да се занимава с човек, който не възприема?
Отново стоеше пред учителката по арфа на Лили и отново й говореше разни захаросани глупости, с които сигурно съвсем скоро щеше да спечели действия в леглото. Очите на Фейт се разшириха възмутено, когато двамата се вмъкнаха в къщата. Стисна зъби и ядосано завървя към къщата.
-Фейт! – гласът на Робърт я спря рязко и тя се врътна към него разсеяна.
-Да? – попита и изви глава, за да види вътрешността на хола, все едно от там можеше да да зърне какво правят двамата.
-Може ли за секунда? – любезно, с неловко изражение я повика той.
Фейт се поколе*а кое е по-важно да свърши първо, но после кимна и пристъпи към Робърт.
-Какво става?
Той я хвана за ръката и я поведе в празната част на края на двора. Огледа се и след това настоятелно взря очи в нейните.
-Смятах да го оставя за по-удобен момент, но реших, че ще искаш да знаеш по-скоро.
-За какво говориш? – неясното му изказване не й светваше нищо.
-Името Том Монгомъри говори ли ти нещо?
И реакцията й бе достатъчен отговор. Цялата се напрегна, кръвта се дръпна от лицето й и Робърт можеше да види как то пребледнява.
-Спокойно. Нямам намерение да казвам на Айра, но искам да бъдеш откровена с мен. Какво имаш с брат ми?
Фейт изкара въздуха от гърдите си и пое нова порция. Истината ли да му каже или щеше да е по-добре да го излъже? Но защо да го лъже? Нищо нямаше да спечели като го излъже. Той беше добър… Поне така го виждаше, така го усещаше. Беше й проблем да крие истината и не се почувства по-свободна, когато Хоуп я научи. Не искаше да се налага да лъже още един човек, който не бе нито толкова важен, нито толкова навътре, за да имат значение думите й.
-Видях как убива човек, разбра, че съм станала свидетел, дойде в дома ми и ме заплаши. Не съм с него по добра воля. Нямам избор. Човекът, който ти се е обадил – Том Монгомъри – прекарва голяма част от времето си в изучаване на фамилията ви. Адвокат е, доста добър при това. Успя да направи връзката между мен и брат ти, което усложни нещата за мен. Айра сякаш не изпуска и една моя стъпка, така че научи за посещението на Том. Опитвам се да го убедя, че не съм казала нищо, но той трудно вярва.
-А ти казала ли си му нещо? – попита Робърт оазадачен.
Фейт сбърчи вежди.
-Естествено, че не. Айра заплаши семейството ми, нямам намерение да го издам, за да може да избие всички, които обичам.
-Добър мотив да лъжеш добрите. – каза Робърт.
Фейт разшири очи срещу лицето му. Нейното доби обиден оттенък.
-Правя каквото мога, за да запазя себе си и приятелите ми. Какво знаеш ти?! – ядоса се. – Седиш на хиляди километри, нямаш идея какво се случва там.
-Напротив, имам. – контрира я той. – Имам и точно затова съм изненадан. Някой ти е предложил помощта си и ти отказваш.
-До къде мислиш, че ще стигна, ако се обърна срещу брат ти, срещу цялата ви фамилия.
-И е по-добре да стоиш с него?
-Нямам избор. – повтори се тя и се изсмя. – Кой си ти, да ми четеш тази лекция?
-Извинявай, но наистина не те разбирам. – звучеше искрен в думите си и Фейт се вгледа в него отчаяно.
-Какво очакваш да направя? – попита го неразбиращо. – До никъде няма да доведе смешната ми съпротива. Той е по-силен от мен.
-Знам това. – отвърна й с тих, съпричастен глас. – Знам, че нямаш избор. Знам, че няма смисъл от борби. – сведе поглед и остана мълчалив за няколко мига. – Исках да те предупредя. Не искам да си имаш неприятности заради това. Този… адвокат много сериозно те наблюдава. Теб и Айра. Не знам как се е добрал до номера ми, но едва ли ще му отнеме много, за да влезе навътре в нещата. Просто внимавай.
Фейт отпусна чертите на лицето си и наклони глава, а в очите й се четеше благодарност. Размениха си дълъг поглед, който бе прекъснат от един от гостите. Робърт се извини на Фейт, получи кимването й и се отдалечи с въпросния, очевидно недоволен от нещо, гост.
Фейт се огледа, докато изпускаше въздухът от гърдите си. Впери очи напред и походката й се насочи към къщата.

…Лили застана пред стаята на Айра и почука лекичко, веднъж.
-Чичо Айра? –тъничкото й гласче бе притеснено. Чичо й не излизаше от тази стая вече няколко часа, а колкото пъти го видя да излиза, той само взимаше още вода и спирт, или лепенки и не можеше да се престраши да заговори сериозната и леко ядосана физиономия на Айра.
Той вдигна очи към Фейт, когато зави бинта още веднъж около бедрото й.
-Искаш ли да я пусна? Ако не, веднага ще я разкарам. – увери я.
Фейт поклати глава.
-Няма проблем. Тревожи се за теб, нека влезе.
Айра кимна и се изправи. Вдигна я на ръце, дръпна дебелата си черна завивка с крак и положи Фейт на топлия чаршаф. Зави я грижовно и пристъпи към вратата си. Отвори я и откри предпазливото личице на малката Лили.
-Донесох ти ядене. – протегна ръчичките, с които държеше поднос с чаша вода и две кексчета.
Айра се разсмя и клекна пред Лили.
-Хубаво си се досетила, малката ми. – гальвно изрече и я погали по косата. – Хайде да отидем при татко ти. Да оставим Фейт да си почине малко, какво ще кажеш?
Лили закима енергично и се отдръпна назад. Айра я последва и затвори внимателно вратата зад гърба си.

…Айра затваряше вратата, докато Бет се обличаше със засрамено изражение от това, което току-що й бе направено и позволението, което така лесно даде. Неловко обърна глава към затварящата се вратата и гърбът на Айра. Сведе поглед и стисна силно устни. През живота си не се бе сбълсквала с толкова мръстоии, колкото Айра й показа за един час. Винаги е била скромна и сдържана и сега не можеше да повярва какво бе направила с един непознат, за когото не знаеше нищо. Дори името му.
Айра излезе на двора с широка усмивка и потри ръце, докато търсеше Фейт с очи. Не я намираше и това го притесни с една идея.
-Хей… - хвана Жан за ръката и го извъртя към себе си. – Къде е Фейт?
Жан дръпна ръката си и сви незаинтересовано рамене.
-От къде да знам. – отвърна той с не толкова недружелюбен тон, колкото тона на човек, който пет пари не дава. Имаше това излъчване – на хлапе, на което не му пука особено за нищо.
Айра извъртя очи и остави Жан сам.
-Синтия! – провикна се, пъзгайки се между две малки дечица, които разглеждаха някаква книжка. – Да си виждала Фейт? – попита я, когато застана почти плътно пред нея.
Стинтия премигна и се отдръпна.
-Ам… - присви очи и се огледа. – Мисля, че отиде да си наморки лицето. Каза, че и станало лошо.
Айра се врътна и се шмугна в къщата. Сблъска се с излизащата Бет, но не й обърна никакво внимание. Подмина я най-безцеремонно и се изкачи бързо до втория етаж. Не си направи труд да почука на вратата на голямата и просторна баня с бледо лилави и бели плочки. Рязко дръпна дръжката и влетя вътре. Фейт вдигна стреснато глава.
Стоеше въху пуснатия капак на тоалетната чиния, до преди секунди главата й почиваше в шепите. Бе се отдала на отчаянието за момент и сега бе прекъсната. Сърдито остави длани от двете страни на врата си и го погледна също толкова недружелюбно.
-Какво искаш? – троснато попита.
Айра отвори несигурно уста и се вгледа внимателно в лицето й. Наклони глава.
-Добре ли си?
Фейт сбърчи вежди и доби скептичен вид.
-Какво сега? Интересува те как съм? – изсмя се и прокара наново пръсти през косата си.
-Синтия каза, че ти е лошо. – поясни той и затвори вратата на банята.
-О, значи си загрижен за мен? – продължаваше да извърта и да се подиграва с думите му. Незнайно защо, това я караше да се чувства далеч по-добре.
-Какво не е наред? – приклекна пред нея и тя се изниза максимално назад, въпреки че кранчето над тоалетната чиния не й даваше много опции.
-Нищо. – отвърна. – Тоест всичко. – поправи се и стисна зъби. – Искам да кажа, че нищо не е не наред. – каза накрая и поклати глава от собственото си изказване.
Айра я огледа подозрително.
-Пила ли си?
-Какво? Не. – отрече тя и извърна глава.
Айра стисна бузите й с едната си ръка и придърпа лицето й към своето.
-Пила си.
Фейт се засмя.
-И това възмущение идва от устата на най-големия наркоман тук? – изпуфтя и отдръпна грубо ръката му.
-Хей! – ядосано я придърпа обратно към себе си. – Аз съм трениран, а ти смърдиш в тази област. – повдигна нагло вежди. – Буквално. – добави.
Фейт се изправи яростно на крака и пак изблъска Айра и близостта му.
-Прасе. – изрече тя и се облегна на станата пред душ кабината.
Тромаво се свлече по нея, докато не тупна на плочките. Не беше пияна, но главата й бе замяна и повечето неща пред очите й излгеждаха неестествени. Айра изстена отегчено и седна на тоалетната чиния.
-За какво е това? – попита я.
-Кое?
-Това. – натърти той. – Седиш сама, в тоалетна на втори етаж, пияна, все едно си на евтин купон с тъпи тийнейджъри, с които се каниш да се надрусаш. Какво е станало? Да не би големия татко да те е хванал в лъжа? – предположи с насмешка.
Фейт го посочи и се изхили с фалшив тембър.
-Ха. Хаха. Знаеш ли, човек направо да се чуди колко забавен можеш да бъдеш.
-Забравяш остроумието. – допълни и сплете пръстите на ръцете си. – Сериозно те питам. Какво е станало?
Фейт се вгледа в него за дълго време. Преценяваше лицето му, настроението му, собствените си шансове. Или поне до толкова, до колкото замаяното й съзнание можеше да понесе.
-Адвоката се е обадил на брат ти. – изтърси и повдигна рамене. – Явно не съм единствената, към която е насочил внимание. – каза го така, все едно му натриваше носа с това.
Айра видимо се напрегна, за разлика от небрежното спокойствие на Фейт. Той разшири настоятелно очи и стисна устни в гневна гримаса.
-Какво е казал? – внезапната делова нотка не подсказа нищо на Фейт.
Тя наново вдигна рамене.
-Не знам. Не ме интересува. Не би трябвало да интересува и теб. В крайна сметка аз съм тази, която той посещава.
Айра ядно застана пред Фейт и я стисна болезнено силно малко над лактите, разтърсвайки я, все едно я събуждаше от кошмар.
-Интересува те, Фейт, интересува и мен, защото колкото по-близо стъпва, толкова по-голяма е опасността за баща ти. – изсъска й злобно.
Фейт се намръщи, нацупи устна и го изгледа сърдито.
-Защо винаги се държиш по този начин? Веднъж се правиш, че те е грижа, а в следващия момент ме заплашваш и се държиш като гадняр.
Айра зашари с очи по лицето й, безмълвен и леко обиден. Фейт запрати едната си обувка в глезените на Айра и той падна пред нея с охкане.
-Ау! – извика, когато гърбът му удари твърдия под. – Кучка!
-Спри да ме обиждаш, говедо гадно! – двете й ръце се сляха и тя ги насочи силно към корема му.
За момиче си беше доста силна. Можеше да се каже, че за няколко мига прични проблеми с дишането му.
-Тъпа… - стисна устни и се изтласка настрана от евентуалнта следваща атака на Фейт.
Изправи се на колене, докато я гледаше шокиран. Фейт се приближи към него, удряйки колена в плочките и му удари шамар.
-Аз полагам максимални усилия, а ти се държиш така все едно трябва да вършиш всичко сам. – продължи ядосано.
Айра не издържа и опакото на дланта му мина през лицето й. Главата й се извъртя, а малкото алкохол в системата й не й позволи да се задържи и тя падна.
-Копеле! – измърмори и се хвана за ъгъла на устните. Бе успял да нарани кожата й и малката струйка кръв бе възпряна от ръката на Фейт.
Айра просъска недоволно и пропълзя до нея.
-Хората в твоята позоция се разминават с много по-лоши послествия от шамар през лицето.
Очите на Фейт се напълниха със сълзи и тя пак се подпря на стената, обвивайки колената си с ръце.
-Ти си свиня.
-А ти си курва.
-Нещастник.
-Тъпачка.
-Наркоман.
-Лигла.
-Защо продължаваш да ме обиждаш? – изплака тя и изхлипа.
-Ти си тази, която не спира да ме обижда. – защити се той.
-О, значи сега вината е моя?
-В конкретния случай, да.
-Разбира се. Колко удобно!
-Няма нищо удобно, Фейт. – тросна се той и се облегна до нея. Опря лакти в колентата си и отпусна глава назад.
Постояха известно време в мълчание. И двамата гледаха напред, тя - сърдита, той - отегчен.
-Харесваш ли ме изобщо? – зададе тя ни в клин ни в ръкав.
Айра сбърчи вежди и я погледна недоумяващо.
-Какво?
За трети път, Фейт вдигна рамене, този път за да прикрие изгарящото си любопитство.
-Просто… Толкова често изискваш присъствието ми…
-Не се ласкай, момиченце. – вдигна длани все едно се предаваше. – Не е заради теб, понеже си ти… - поде несигурно. – Допадаш ми, но толкова. Харесвам те така както харесвам… кучето си.
-Ти нямаш куче. – изтъкна тя объркана.
Айра подбели очи.
-Харесвам те така, както щях да те харесвам ако имах куче. – поправи се и кимна нетърпеливо. – Така че… не ми задавй неудобни въпроси.
Фейт се разсмя искрено и заклати глава.
-О, боже мой! – пое глътка въздух. – Непоклатим си, когато опре до оръжия и дрога, но когато те попитат за чувства ставаш такъв сухар. – разсмя се отново.
Айра стисна усни и се огледа. Фейт прочисти гърло и впи очи в профила му.
-Днес се събудих в леглото. – повдигна една вежда, въпросително. – Ти ли ме премести?
-Не! Въображаемия ми приятел Виктор. – подигравателно се изсмя и прехапа устна.
-Защо? – попита тя.
-Мислиш, че ще те оставя да спиш на пода като куче, докато аз се къпя в меки завивки от коприна? – съмнително зададе и повдигна недоверчиво вежди. – За какъв нещастник ме имаш?
-Това беше риторичен въпрос, нали?
Айра изсумтя.
-Фейт, недей да мислиш толкова лошо за мен.
-Има ли да мисля добро?
Той повдигна брадичка и извади цигарите си с палава усмивка.
-Искаш ли да има, или вярваш, че има? – върна й въпроса и пъхна цигара между устните си.
-Надеждата умира последна. – отвърна тя и въздъхна. – Но и в най-трогателните моменти ти показваш тъпанарската си страна, така че едва ли мога да се надявам дълго за един ден.
-И това е достатъчно.
Запали цигарата и се заигра с клечката кибрит, изкарвайки цигарения дим.
-Да. – отговори.
Фейт го погледна въпросително.
-Какво да?
Продължи да се взира в клечката.
-Харесвам те. – ясно изказа. – Не само на думи, като „харесвам те”. А с повече емоция.
Фейт се сепна. Почувства се като хлапачка тийнейджърка, която се е усамотила с момчето, което харесва от ужасяващо много време и онзи вълнуващ момент, в който той й казва, че чувствата са взаимни, от който усещаш как нещо ниско в корема ти се приповдига. Онзи неповторим момент, миг, който кара цялата ти кожа да настръхне, да усетиш парене, внезапно желание да целунеш това момче. Дългоочакван миг.
Обърна тялото към него и опря длани в бедрата си. Вгледа се в лицето му, а той, от своя страна, продължаваше да гледа клечката. Това само подсили представа й. Нервния мъжкар, който изказава гласно чувствата си, карайки момичето да се чувства специално, точно заради потайността си, която разкрива постепенно.
-Айра? – тихо изрече името му и той я удостои с непроницаем поглед.
Фейт бавно приближи лице към неговото, очите й се впиха в устните му, които нямаше търпение да целуне. Айра зашари с объркан поглед, търсейки намек за друго намерение освен очевидното. Отказа се да търси повече, когато устните й се допряха в неговите без насилие.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 05, 2014 7:39 pm

Айра тъкмо отваряше шишето бира, когато Робърт и Синтия влязоха в кухнята с резервирани лица. Отпивайки, Айра ги огледа и двамата, преглътна течността и облиза устни. Повдигна въпросително вежди.
-Какво става? – попита ги, когато предпазливите им лица не издадоха друго освен това – предпазливост.
Спогледаха се и Робърт пристъпи по-близо, а Синтия скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на вратата на хладилника.
-Онзи, който разруши дома ми още е… жив, нали? – внимателният му глас напрягаше Айра, вместо да го предразположи.
-Нямах време да я убия, но скоро ще се погрижа за това. – обеща му и отпи.
Робърт заклати глава.
-Нямах това предвид. – отрече нетърпеливо. – Искам да знам какво правим от тук нататък. Не ми харесва идеята жена ми и децата ми да живеят под един покрив с теб - и с никой от фамилията ако трябва да съм искрен - но разбирам, че нямаме много опции.
Айра подбели очи и изстена тихо.
-Какво се очаква от мен? – зададе направо. Разбираше възможността да му поискат нещо, а и така и така те трябваше да си тръгнат преди Робърт старши да си дойде, така че може би нещата щяха да се наредят… някак.
-Нищо, освен гаранция, че това няма да се повтори. – невъзмутимо отговори Робърт. – Твоята дружка ефектно те е следила, така че искам да съм сигурен, че семейството ми не е застрашено.
Айра се разсмя весело и стовари тежък поглед върху Синтия.
-Какво не правим за семейството, а? – попита я иронично.
Тя стисна устни и извърна поглед.
-Искам само децата ми да са в безопасност. – гърлено прошепна.
-И аз искам много неща. – каза с вдигнати вежди в подигравателна гримаса. – Искам да съм неприлично богат, да чукам курви по цял ден, да имам собствен самолет, с който мога да летя до Хаваите, и в стаята ми да не лежи полумъртва Фейт. – усмихна се печално и отново надигна бутилката. – Вместо това получавам отритнатия си по-голям брат и цялата му сган,а Фейт лежи полумъртва в стаята ми. Така че изглежда и двамата няма да получим изцяло това, което искаме.
Робърт изсъска.
-Мислех, че харесваш Лили!
-Харесвам я. – съгласи се Айра. – Харесвам и жена ти. Само синът ми изглежда като тотален загубеняк, но хей, какъвто бащата, такъв и синът.
Синтия го изгледа възмутено и лошо, а Робърт удари по плота ядосан и жегнат.
-По дяволите, Айра, не можеш ли поне веднъж да се държиш като голям човек?! Не можем да останем тук дълго, ти сам го каза. Моля те за помощ!
Айра остави бутилката на полегата повърхност и замислено се загледа в почервенялото лице на Робърт. Присви очи, докато го изучаваше и след това притаи шумно дъх и плесна с ръце.
-Добре. – кимна. – Добре. Когато убия кучката сте свободни да си вървите без евентуална възможност някой да дойде и да се опита да ви убие, докато спите. Ако обаче не ви се чака, кажи ми колко още ще ти трябват.
Робърт внезапно разшири предупредително очи и поклати едвам доловимо глава. Секундно и почти незабележимо двожение, което за жалост не остана незабелязано за Синтия. Тя се отблъсна от вратата с въпрос.
-Колко още? – повтори подозрително. – Как така „още”? – премести очи от Айра върху мъжа си. – Робърт? – поде настоятелно, когато той не й отговори, зает да стиска очи и зъби.
Айра отвори разбиращо уста и се засмя с хълцане.
-Жена ти не знае за малката уговорка, която направихме с теб. – отбеляза със задоволство и след това поклати съпричастно глава, отправяйки се към вратата. – Съжалявам, брато. Успех. – прошепна заговорнически и се скри от погледите им.
Синтия изискващо пристъпи напред и сложи ръце на кръста си.
-Робърт? – зададе тя, властно и неотстъпчиво.
Робърт въздъхна и се обърна към жена си с разкаяние. Сведе глава виновно, в търсене на началото. От къде да започне? От началото, естествено.
-Преди няколко месеца в магазина дойде татко. – започна да обяснява с равен тон. – Каза ми, че трябва да се върна, че някой трябва да продължи бизнеса, че му го дължа. Отказах му, но… - замълча колебливо. – Парите бяха трудни, Син. Щяха да ми вземат магазина. Нямаше достатъчно оборот, не можех да го поддържам. Взех заем от банката, но се оказа, че не мога да го върна на време. Парите ми трябваха.
Синтия наклони объркано глава.
-Каза ми, че баща ти те е отритнал, че за него ти не съществуваш вече. – припомни му. – Така че защо му е да ти помага?
-Не ми помогна той. Айра ми даде парите.
Синтия преглътна и подмина Робърт, пукайки пръстите на ръцете си. Огледа се наоколо и се врътна ядно към мъжа си.
-В замяна на какво? – бързо зацепваше и Робърт още веднъж – за всичките си години брак – се сети за думите на баща си, още когато беше малък:
„Не си взимай умна жена, сине. Ще те побърка.” Не съжаляваше за прозорливостта й, но на моменти пречеше много. Като сега.
-Татко искаше да се върна и в замяна щеше да ми даде сумата. А сделката на Айра беше съвсем различна. Щеше да ми даде парите, ако обещаех да не се връщам. Приех неговото предложение.
-А ако той не се бе появил и не ти бе предложил изгодната сделка? – жегнато запита. – Щеше да се върнеш?
-Не. – веднага отговори. – Не, нямаше да приема парите на баща си.
Синтия закима, не особено убедена.
-Защо не ми каза? – тихо го попита, наранена от липсата на доверие.
Робърт въздъхна и повдигна рамене.
-Не знам. – честно отвърна. – Защото… не исках да те замесвам. Нямаше значение тогава. Няма значение и сега. – бързо допълни.
Синтия се изсмя и пусна троснато ръце до тялото си.
-Как може да го кажеш?! Лъгал си ме през цялото това време.
-Не съм…
-Когато те попитах какво прави брат ти в дома ни, ти ми каза, че просто е минавал, за да предаде писмо от баща ти. За русият мъж, който се появи няколко дена по-късно, ми каза, че е стар приятел, а когато те попитах за проблемите с магазина, ти ми обеща, че всичко е наред и че си се погрижил. Всичко това е било една голяма, тлъста лъжа!
-Не е така! – отрече той. – Не ти казах, защото не исках да се тревожиш излишно. Погрижих се за този проблем.
-Не си се погрижил ти, Робърт! Погрижил се е брат ти, който бива преследван от убийци и дилъри! Никога не си ми споменавал тази част. Как можа да го поканиш в дома ни?! Каза, че е безобиден и няма да нарани никого, а Бет не обели и дума до края на празненството, когато с Айра излязоха от къщата. Кой знае колко още хора го искат мъртъв.
-Това не е ново за тях. Ще се справят.
-Не са те тези, за които се тревожа, Робърт! – извика Синтия. – Тревожа се теб и Лили, и Жан, и себе си. Не искам да стоя и минута повече в тази къща. – заяви твърдо.
Подмина го, но той я улови за китката и я извърна обратно към себе си.
-Навън не е безопасно, Син.
Тя го изблъска от себе си и го изгледа с презрение. Робърт се сгърчи при този поглед.
-Тук също. – сряза го тя и излезе от кухнята.
Робърт положи длан на челото си и стисна очи. Навлажни устните си и последва Ситния в коридора.
-Недей да излизаш, Синтия. – помоли я.
Тя не го слушаше. Влезе в стаята за гости, където Лили гледаше телевизия, а Жан стоеше излегнат на леглото и слушаше музика, затворил блажено очи.
-Ставайте, деца. – строго заповяда тя и блъсна Жан по крака, когато той не я чу. Махна слушалките от ушите му. – Ставай. – повтори. – Махаме се от тази дупка.
Жан сбърчи вежди, а Лили се изправи недоумяваща.
-Но защо? – попита тревожно. – Чичо Айра ли ни гони?
-Не, миличка, сами си тръгваме. – отговори Синтия, докато обличаше якето си.
-Син, спри и помисли. – наново се примоли Робърт, проследявайки трескавите й движения.
-Няма какво да мисля! – каза, докато оправяше яката на якето си. – Ти сам реши дали идваш с нас, или оставаш тук.
-Синтия, не е безопасно навън! – повтори се ядно, последвайки я към входната вратата.
Вероятно щеше да я дръпне към себе си, ако Лили не беше в прегръдките й с объркана физиономия и Жан не се тътреше тромаво след нея.
Всички обаче се спряха, когато Айра излетя от стаята си с небрежни крачки и черно оръжие в едната си ръка. Застана лице в лице с четиримата члена на доброто семейство Левит и се усмихна дружлюбно с нотка на невинност.
-На къде така? – попита разговорливо.
Синтия пристъпи ядно от крак на крак и погледна мъжа си.
-Робърт, кажи на брат си да се махне от пътя ми.
-Не. – твърдо отказа той.
Синтия разтвори настоятелно очи, все едно щеше да му внуши и да го накара да каже „да”. Жан стоеше напрегнат, незнаещ какво да прави. За втори път виждаше пистолет и страхът му бе обясним. Лили бе замръзнала, не по-малко стресната от брат си.
-Няма да изведеш децата ни извън тази къща. – продължи твърдо той. – Няма да ги изложа на този риск.
Синтия стисна гневно устни.
-Тук е не по-малко опасно. – повтори думите си.
-Тук мога да ви предпазя. – намеси се Айра и наклони глава. – Но ако искаш да ти застрелят задника моля те, заповядай. – помести на страна и след това довърши. – Но не излизаш от тази къща с Лили.
Синтия остана вцепенена след това изказване. Взря се нвярващо в Айра.
-Не ме гледай по този начин. – сериозното изражение полепна внезапно по лицето му. – Да ти призная честно, изобщо не се интересувам от теб. Вярвам, че брат ми доста се забвлява с малкото ти телце, но извън това не проявявам отношение. Към нея, обаче. – имаше лошия жест да посочи Лили с дулото на пистолета си. – Към нея имам много симпатии и честно казано, харесвам я повече от всички жени, с които съм се запознавал, така че смятам да я задържа жива, докато зависи от мен. Затова, чувствай се свободна да напуснеш дома ми, но Лили остава тук.
Синтия се изсмя.
-Не можеш да постъпиш така! – ядоса се. – Кой си ти, че да…
-Аз съм човекът с пистолета, а ти би била просто една от многото ми жертви. – прекъсна я.
Робърт се приближи към брат си, миролюбив и разумен.
-Разкрай мерника си от жена ми.
-Разкрай племенницата ми от жена си. – нагло му върна заповедта.
Робърт остана загледан гневно в него, след това се обърна към жена си, защитнически застанал пред пистолета на Айра.
-Прав е, Син. – каза й внимателно. – Никой не си тръгва, докато проблемът не се разреши.
-Робърт… - възмутено и невярващо изкара въздишката си и зачака някакъв сигнал, че това е шега. – Това не е решение, което можеш да вземеш ти. – каза остро на Айра и направи крачка напред.
Айра насочи пистолета с предупредителна физиономия.
-Излез от тази къща с Лили и ще те убия. – заплаши я.
-Айра, махни това нещо! – нареди му Робърт.
-Не и преди да пусне Лили на земята.
-Синтия, не прави глупости. Оставаме тук! – пробва се да убеди нея, но упористта й се намеси.
-Ще ме застреляш, докато държа детето си? – тя недоверчиво запита Айра.
-Не. – обеща той. – Ще оставя на теб да прецениш шансовете си.
Синтия дълго време гледаше Айра сърдито. Преценяваше шансовете си, сериозността на думите му. Неговите и тези на съпруга си. Вирна гордо брадичка и пусна Лили да стъпи на земята. Презрителния й поглед отново тежко се стовари върху Робърт и след това гневните й крачки заглъхнака, докато бясното тряскане на вратата не го накара да подскочи. Той погледна назидателно брат си, който свали ръката си и се усмихна победоносно.

Бледите и слаби слънчеви лъчи проникваха през прозореца на Хоуп, който стоеше пред огледалото и оправяше косата си със съсредоточен поглед и движения. Заставяше я нагоре, връщаше я обратно надолу, решаваше, че иска да изглежда по-небрежен, след това сменяше концпецията и почти прибягваше към гела. Когато най-после косата му застана в прилична и задоволяваща позиция, Хоуп се засуети за облеклото си. Пробва няколко фланелки, преди да спре на любимата си бяла блуза. Едва когато застана пред огледалото за последната проверка на външния си вид, се поколе*а.
Разбираше перфектно колко е нередно това, което правеше. Разбираше перфектно колко е нредно само да мисли за това. За нея. Сведе очи и подрпъна блузата си, докато обмисляше. Беше толкова егоистично. Той беше егоист. Уби баща си в прост изблик на гняв и сега изпитваше чувства към новата му жена. Беше толкова нередно. Но не искаше да стои настрана от нея. Не можеше. Вината, която до преди седмици го изпиваше целия, сега се бе загнездила някъде надълбоко не успяваше да пробива. Само мисълта за Ив го изпълваше с оптимизъм, а знанието, че скоро щеше да я види го правеше още по-щастлив. Не беше осъзнал напълно онова, което извърши, а Ив не улесняваше нещата в тази област.Трябваше да се разкйва и го правеше, но всеки път, когато зърнеше лицето на Ив Бенет всичко се преобръщаше и Хоуп се чувстваше нормален и лек. Спокоен.
Усмихна се в отражението си и излезе от стаята си. Слезе по стълбите и грабна якето от закачалката.
-Къде отиваш? – спря го Нора на прага.
Хоуп се обърна към нея и се опита да прикрие прекалено доброто си настроение.
-На училище. – излъга я. – И вече закъснявам, така че изчезвам. – целуна я по челото и излетя бързо.
Нора се засмя с подозрително присвити очи. Поклати глава и се заизкачва нагоре.
…Хоуп почука на вратата й и се дръпна крачка назад. Докато чакаше прокара пръсти през косата си няколко пъти и подръпна якето си надолу. Вратата се отвори и усмихнатото лице на Ив го посрещна. Косите й бяха вързани на нескопосан кок, няколко кичура се бяха измъкнали от него. Ръкавите на широката бяла риза бяха навити, а бежовите й панталони приличаха на долнище от пижама. Май току-що бе станала.
Лицето на Хоуп с разтегна в широка и честна усмивка.
-Здравей. – поздрави го тя и кимна вътре. – Влизай. – покани го.
Хоуп пристъпи в топлата къща и се огледа. Интериора не се различаваше много от този на повечето къщи в града. Стълбите бяха малко встрани от вратата, кухнята бе в дясно, хола вляво, а напред имаше къс коридор и една врата, която би трябвало да представлява килер.
-Направила съм кафе. – обяви, докато наблюдаваше любопитния му поглед, който се насочи към нея. Последва я в кухнята. – Обещавам, че този път ще те оставя сам да прецениш количеството захар. – засмя се тя и ръцете й обвиха дръжката на кафеварката. Сипа кафето в две чаши и ги остави на масата. Извади захарницата от един от шкафовете и след това две лъжици от чекмеджето под микровълновата. Хоуп я наблюдаваше и тя му се усмихна, докато забърсваше няколко трохи от масата.
-Сядай. – посочи дървения стол. – Съгласна съм, че не е най-удобния стол на света, но пък повярвай, можеше да е по-зле. – разсмя се весело и когато понечи да седне, движението й бе саботирано.
Глупаво се стресна, когато Хоуп улови китката й и я дръпна към тялото си. Впи пръсти в косата й и притисна силно устни в нейните. Очите й се разшириха изненадано, а ръцете й инстинктивно се опитаха да го отблъснат. Устните на Хоуп бяха по-настоятелни. Между тях се прокрадна стенание, когато ги разтвори и обви талията на Ив. Тя се задърпа в ръцете му и накрая спечели битката. Хоуп се отскубна от нея, задъхан и внезапно виновен, а тя постави длан на устните си и поклати глава.
-Хоуп… - пророни. – Хоуп…
-Извинявай. – прекъсна я и преглътна задавено. – Съжалявам. Наистина. Много. – не звучеше убедителен и Ив се уплаши колко добре й стана от това.
-Не, аз просто… - поде тя, игнорирайки задоволството. – Не е редно, Хоуп. По-голяма съм от теб и…
-Три години. – пак я прекъсна. – Голяма работа.
Тя се поколе*а.
-Знаеш, че нямам предвид това. – напомни му всичко което беше срещу импулсивната му реакция, само с очи.
Хоуп закима.
-Знам. Какво си мислех? – изсмя се сам на себе си. – Толкова съжалявам.
Ив обаче не се чувстваше комфортно да остави нещата половинчати.
-Просто с издирването на баща ти и майка ти, която не ме харесва особено… Не мисля, че е добра идея. Още не.
Можеше да види колко внимателно подбира думите си и колко много се старае да не го нарани по някакъв начин. Наклони глава и погледът му умишлено попадна на снимката на масата. Ив и Кар щастливо прегърнати и заедно, втренчени един в дург, влюбени и заедно. Хоуп сведе поглед.
-Съжалявам. – промълви.
-Не, недей да съжаляваш! – примоли се и се чудеше какво да направи, за да премахне неловката част на ситуацията. – Просто… Трябва ми малко време. И на двама ни. – побърза да каже, от нежелание да изтъква себе си като онази, която кара момчето да чака за финален отговор.
Хоуп изпусна въздуха от гърдите си и махна с ръка.
-По-добре да си тръгвам.
Ив сви вежди в съжалителна гримаса и заръфа долната си устна. Задиша се, докато премисляше нещата. Обичаше Кар, обичаше го много, но липсата му доведе Хоуп. А Хоуп беше твърде добър за нея. Твърде онова, което някога бе искала, преди да срещне Кар. Измисляше си оправдания и го знаеше, но беше трудно. Беше трудно да обичаш мъж и да си влюбена в сина му. Не го познаваше добре, не знаеше толкова неща за него, но имаше чувството, че не й се налага.
„Не го прави!” каза си на себе си, но тялото й бе на друго мнение.
Хоуп вече бе отворил вратата, когато тя се затича към него, сграбчи го за плата на якето и го извъртя към себе си. Затвори вратата, притискайки тялото му срещу нея и когато тя хлопна, Ив покри устата му със своята. Той бързо я настигна. Обгърна ханша й, повдгина я от земята. Тя сплете пръсти в косата му и обви кръста му с крака. Хоуп притисна гърба й в стената и подпъхна свободната си ръка под ризата и. Докосна корема й, гърдите й и тя можеше да усети нарастващата му възбуда, докато изчуваше тялото й с ръце. Плъзна езика си в устата й и нетърпеливо разкъса копчетата на дрехата й. Дишаха учестено и несръчно се отърваваха постепенно от досадните дрехи.
Пусна я на земята и й позволи да свали блузата му. Ръцете й невъздържано започнаха да се захождат по голото му тяло и тя отново се впусна в страстната целувка, за която изглеждаше, че и двамата са чакали дълго време. Знаеха, че няма да стигнат до горния етаж, затова се понесоха към хола. Ив блъсна Хоуп на дивана и се настани върху него, заемайки се с колана на дънките му. Хоуп обви лицето й в шепи и нежната му целувка забави движенията й. С изключителна бързина я застави под себе си и притисна таза си в нейния. Целуна врата й, ключицата й, гърдите, корема й. Изкачи се обратно нагоре, целуна бузите й, челото й, носа и, отново устните й. Измъкнаха се от всички дрехи и Ив притаи дъх, когато го усети в себе си.


Олдридж тъкмо се канеше да излезе, когато домашния телефона спря ръката му на дръжката. Остави ключовете си на масичката и забърза преди да се затвори от другата страна. Вдигна слушалката и я долепи до ухото си.
-Ало?
-Търся господин Мейн, моля. – строгия познат глас го накара да се настръхне.
-На телефона. – с прикрита плашливост отговори.
-Обажда се госпожа Удсток. Става въпрос за дъщеря ви Фейт. – звучеше ядосана и това напрегна Олдридж. Фейт никога не е имала проблеми в училище и се притесни от язвителния глас на директорката. – Можете ли да дойде? Бих искала да поговря с вас.
Олдридж вдигна глава и преглътна неспокойно.

-Добре, скъпа, успех днес.
Том Монгомъри оправяше синята рокличка на Моли Монгомъри. Махна едно измъкнало се конче и огледа одобрително дъщеря си.
-Излгеждаш великолепно, миличка. – целуна я по челото и след това докосна нослето й с показалец. – Сигурна ли си, че не искаш да дойда? – попита отново. – Защото веднага мога да отменя днешните ангажименти.
Моли поклати глава и направените букли се размърдаха с нея.
-Спокойно, татко. – уверително отговори с детското си гласче и постави мъничка длан върху бузата му. – Но ще ме вземеш, нали?
-Разбира се. – обеща той и пак я целуна. – Хайде, тичай при мама.
И двамата слязоха долу при Линда, която пъхаше обяда в чантата на по-голямата си дъщеря.
-Каян! – провикна се, закопчавайки ципа. – Каян, слизай! Закъсняваш за училище!
Тежките стъпки на Каян затрополиха по стълбите. Кубинките й отново почти правеха дупки в дървото и Линда укорително я полгедна, когато съзря вида, в който възмнамеряваше да излезе. Късите черни панталони не бяха за студеното време навън, въпреки че под тях имаше чорапогащник, целия на дупки собственоръчно направени от Каян. Черната блуза с дълъг ръкав също бе скъсана, а отдолу се подаваше червения цвят бодито. Металната верига опасваше половината й кръст и се люшкаше почти до коляното й. Том подбели очи.
-Не ти ли пречи това нещо? – попита я, докато оправяше вратовръзката си.
-А на теб не ти ли пречи това? – посочи именно вратовръзката му и той пак погледна към тавана.
-Каян, няма да излезеш в този вид. – скара й се Линда. – Навън е студено.
-Добре ми е. – увери я Каян.
Линда се смръщи.
-Качи се горе и се преоблечи. – нареди тя.
-Линда, и без това закъснявам. Освен това и двете знаем, че ще си сложа нещата в чантата и пак ще ги облека, когато отида на училище. – повдигна рамене все едно с това нещата се изчерпваха и нямаше какво да се направи по върпоса.
Линда погледна към Том и двамата се разсмяха.
-Ще стане чудесен адвокат. – отбеляза той.
-Мислиш ли? – недоверчиво го попита и огледа дъщеря си. – С този темперамент…
Каян сбърчи вежди и изсумтя.
-Няма да ставам адвокат. – заяви.
-Така като гледам и да искаш не можеш. – подразни я Линда и се обърна да целуне мъжа си. – Ще те чакаме след прослушването.
-Стискам палци. – целуна я повторно и взе куфара си от плота. – Идвай, Кая. – подкани я той. – Ще те закарам.
Каян пое чантата от ръката на майка си и последва баща си навън. Том й отвори вратата на предната седалка.
-Ам, Кая… - поде той преди да е влязла вътре. – Относно молбата ми да наблюдаваш Фейт Мейн…
-Не се тревожи. – прекъсна го тя. – Ще бъда по-внимателна следващия път.
Том се усмихна на готовността й да помогне и продължи.
-Нямах това предвид. – успокои я. – Мислех си, дали не можеш да поговориш с Хоуп Ленсън. До колкото успях да разбера двамата с Фейт са добри приятели.
Каян повдигна нехайно рамене.
-Често са заедно. – съгласи се.
-Така си и мислех. – замислено отрони и облегна ръка на вратата. – Наясно съм, че баща му липсва. Намерих обявата във вестника… Хм.
-Какво „хм”?
-Нищо, просто… - присви очи, докато гледаше напред. – Кар Ленсън е преподавател в университета, в който изнасях лекция веднъж. Запознахме се… бегло. Разказа ми за новата си годеница, Ив Бенет. Двамата идваха при мен веднъж или два пъти, за да се допитат относно документите за развод, които предишната му жена не иска да подпише. Чудя се…
Замлъкна, докато се чудеше на ум. Каян го гледаше със странно изражение.
-Чудиш се какво? – попита, когато любопитството й надделя.
Том я погледна разсеяно и премигна.
-Нищо. Разсъждавах на глас. – засмя се и изчака дъщеря си да влезе, след което затвори вратата.
Пъхна се вколата си и запали. Сложи ръце на волана и пак се замисли за миг и още миг по-късно тръсна глава.
-Не. – засмя се наново. – Това не е възможно. – убеди се сам себе си и потегли.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 10, 2014 7:03 pm

Фейт се размърда в леглото, погълната от лош сън. Завъртя главата си няколко пъти и когато картината в съзнанието й стана непоносима рязко се изправи до седнало положение, цялата потна от кошмара. Отпусна рамене и положи разтреперано лице в шепите си.
-Господи! – изстена и прокара пръсти през влажната си коса.
Подсмъркна и преглътна тежко. Остави пръстите си вплетени в косите си и се огледа наоколо. Сепна се пред познатата стена на собствената си стая. Измъкна се бързо от завивките и се завъртя, оглеждайки се, все едно ако е в друга позиция ще се намери обратно в леглото на Айра, където перфектно помнеше, че бе за последно. Сбърчи вежди и отиде до прозреца си. Навън бе непрогледна тъмница и втората мисъл на Фейт бе да погледне часовника си. Четири и половина сутринта.
Остави будилника си обратно на нощното шкафче и отново претърси стаята с очи.
…Олдридж правеше закуска в кухнята с кисела физиономия. Бъркаше в тигана без особено внимание какво точно прави и очите му бяха приковани в една точка, гевни, но все пак сдържани. Не помръдна и на сантиметър, когато чу дъщеря си да слиза по стълбите. Не върна и поздрава й, когато влезе при него.
Фейт се спря колебливо пред масата, когато не чу обратно „добро утро”.
-Татко, какво има? – внимателно попита.
-Седни. – гласът му сух и миролюбив, но недружелюбен в същото време.
Фейт издълба въпрос и недоумение в гърба му, но се подчини и предпазливо седна на стола. Олдридж махна тигана от котлона и изгаси печката. Избърса ръцете си с кърпата, закачена за дръжката на фурната и се обърна към детето си, облягайки се на плота. Захвърли кърпата настрана и скръсти ръце на гърдите си.
-Ам, татко… - Фейт насочи показалец към тигана, от който започна да се вдига притеснителна пара, но Олдридж не откъсна очите си от нея.
-Къде беше миналата вечер? – строгия тон обърка Фейт още повече.
Олдридж рядко й държеше сметка за каквото и да било, но когато и тези моменти идваха, обикновено излгеждаше по-спокоен. А намусеното му лице не даваше добри индикации.
-Навън… - плашливо отвърна.
-Навън къде? – поясни баща й.
-Навън със Синемън? – надяваше се леката въпросителна нотка да не си проличи много. Не бе сигурна какво знае баща й за малко отпуснатите отношения между нея и Син.
-Навън със Синемън в бар? – предположи.
Фейт сбърчи вежди.
-Какво? Не. От къде ти хрумна?
-Лицето ти е в рани. Защо?
Тя отвори уста, за да изкара импулсивна и вероятно неубедителна лъжа, но Олдридж вдигна ръка и се отблъсна от плота.
-Знаеш ли, преди да ми изръсиш поредната лъжа искам да знаеш, че щях да бъда по-угрижен ако не ти бях толкова ядосан.
-Лъжа? – повтори го, правейки се на неразбрала. – За какво говориш?
Олдридж облегна длани срещу нея и въздъхна.
-Госпожа Удсток ми се обади вчера сутринта. – каза й и с това я остави безмълвна. – Каза, че пропускаш часове, че закъсняваш, че не идваш на училище, а когато го правиш все си разсеяна и… напрегната. – поклати неразбиращо глава. – Какво става с теб в последно време? Това не си ти, Фейт. Не се прибираш или се прибираш късно, не ядеш, чувам те колко неспокойно спиш нощем. Какво става?
Фейт се размърда неловко на стола си и сведе поглед. Не знаеше какво да му каже, а истината не беше опция. Да го лъже също би било безсмислено. Те бяха една кръв – баща и дъщеря. Той знаеше когато тя крие нещо, тя също.
-В беда ли си? – попита я внимателно.
Фейт рязко вдигна очи към него и колкото и непроницаем да бе погледа й, Олдридж можеше да прочете страха. Седна припряно на срещуположния стол.
-Фейт, вчера ме потърси един човек. – започна още по-леко и тихо.
Усети напрежението й и продължи.
-Бях в ресторанта и давах поръчките, когато се появи един мъж. Каза, че иска да говори с мен и че става въпрос за теб. – проследяваше емоциите, които минаваха през лицето й. – Каза, че си в опасност.
Настъпи тишина, която Олдридж наруши със следващия въпрос, който остана да виси във въздуха дълго след като бе зададен.
-От кога се виждаш с Айра Левит?
Фейт разшири очи и стегна всеки мускул в тялото и лицето си. Вкопчи пръсти в масата и се вгледа в баща си ужасена и тотално празна от идеи какво да каже. Как да го излъже. И как да накара Том Монгомъри да си плати за дързостта да се меси в живота й, когато тя изрично го предупреди да не го прави.
-И недей да ме лъжеш. Нещо става между вас двамата и не го знам само от човека, който ми го каза. Видях те на приема с него. – каза го строго с примес на разочарование. – Не ти казах нищо тогава, защото мислех, че е просто недоразумение или както там му викате в днешно време! Но сега разбирам грешката си.
Фейт заклати веднъж глава, безпомощно.
-Татко, аз…
-Той е убиец, Фейт! – тона му се качи с една октава и той удари гневно масата.
Фейт подскочи стресната.
-Измамник и мошеник! Ти беше тази, която искаше да учи, за да може да го вкара в затвора.
-Децата и техните мечти, а? – опита се да придаде лекота и шеговитост на ситуацията, но когато Олдридж я погледна с подивели от гняв очи, се сви назад притеснена и върнала се към проблема.
-Лежи на края в подземния си свят…
-Всъщност… - промърмори с цел да го поправи понеже семейството на Айра стоеше най-високо в подземния свят, но отново осъзна грешката да говори с цел да раздаде оптимизъм и замлъкна. – Не се виждам с него. – зададе сериозна и поклатимо твърда.
Олдридж повдигна вежди съжалително и недоверчиво.
-Не ти вярвам. – проговри.
Фейт извърна поглед и се опита да се успокои, но не успяваше.
-Не те лъжа. – увери го пак. – Не и за това. – прошепна.
-От колко време, Фейт? – повтори настоятелно.
Тя се насили да диша по-нормално и заби очи в ръцете си.
-Малко преди да заминеш за Лос Анджелис. – отговори засрамено.
Олдридж затвори продължително очи със стисната челюст.
-Как стана?
Фейт облиза бавно устните си.
-Постепенно. Може би не чак толова… - поклати глава. – Не съм сигурна.
Олдридж деликатно подпбра следващите си думи.
-Имала ли си физически контакт с него?
Фейт изстена отчаяно.
-Татко, моля те…
-Не ми говори по този начин. – сърдито я прекъсна. – Виждала си се момче, което по последните ти думи за него, мразиш и искаш да опандизиш. Виждала си се с убиец , престъпник, изнасилвач, крадец, измамник! Затова ми отговори на въпроса. Дъщеря ми спала ли е с най-отвратителната отрепка, за която някога съм чувал или не?!
Очите й се насълзиха и тя стисна силно устни.
-Не. – прошепна едвам. Излъга го едвам.
Олдридж премигна облекчен вътрешно, но все така яден отвън. Никога не се бе надявал повече на отрицателен отговор и никога не се бе чувствал така добре, щом го получи.
-Посягал ли ти е! – ала въпреки облекчението, строгият му глас продължи да го съпътства.
Фейт поклати глава и сълзите напуснаха очите й. За първи път баща й не се трогна. Не отиде до нея, не я прегърна, не се опита да я утеши и да й каже, че всичко е наред. Можеше ли да го вини? Поредната лъжа току-що бе изказана с жест.
Олдридж остана загледан в нея дълго време преди да продължи разпита си.
-Защо, Фейт? Защо него? Няма ли по-добри? По-добри и на твоята възраст? По-добри и с по-късо криминално досие?
Не му отговори. Избърса сълзите с опакото на ръката си и се постара да заглуши накъсаното си дишане.
-Обичаш ли го? – зададе въпроса си с неприкрит неприязън.
-За бога, не! – отрече веднага.
-Влюбена ли си него?
Този път не получи моментален отговор, нито моментално „не”, както се надяваше. Повдигна брадичка срещу умисленото лице на дъщеря си.
-Това трябва да свърши, Фейт! – властно нареди с авторитета на бащата, отгледал сам детето си, грижил се за нея през всичките тези години и способен да изисква. Тя знаеше това.
Кимна.
-Не ме интересува как ще му кажеш или покажеш, но отношенията ти с този мъж приключват днес!
Фейт кимна отново и се изправи бързо. Обърна се към баща си, когато той я улови за ръката.
-Днес, Фейт! – повтори. – И нито ден повече.
-Да, татко. – смирено отвърна и побърза да избяга от строгите очи, които я гледаха твърде изпитателно и недоверчиво.
Това беше нова земя за нея. Винаги бе поддържала ако не перфектни, то близко до перфектни отношения с Олдридж. Те бяха сами, само давамата и естственото доверие бе част от взаимотношенията им. Така както след деня идваше нощта и сред луната се ширеха безброй звезди. Така както редом до една тухла, седи друга тухла. Толкова естествени и доверчиви бяха, просто защото така се бяха научили и така знаеха, че трябва да бъде. Толкова нормално им се струваше неподкрепеното доверие, което Фейт току-що развали.
Караше колата си не към училище, където трябваше да отиде. Гледаше гневно напред, докато въртеше волана, за да паркира, не особено правилно. Излезе и завървя по късата алея до къщата на Том Монгомъри. Почука нетърпеливо на вратата и когато Линда Монгомъри се показа на прага, бършейки ръце в престилката си, лицето й съвсем леко измени бесния вид.
-Мога ли да ви помогна? – попита любезно Линда.
-Търся мъжът ви. – отговори Фейт с равен тон. – У дома ли си е?
-Съжалявам, тъкмо го изпуснахте. Потегли за работа.
Фейт вдигна глава, оглеждайки къщата и направи няколко стъпки назад, след което се обърна и с бързи крачки се върна при колата си. Запали и гумите изкърцаха, докато потегляше. Линда наклони любопитно глава и повдигна рамене.
…Том преглеждаше новото си дело с отегчено изражение. Някакъв полицай бил застрелян на паркинга в мола от ядосана жена, която твърди, че го е гръмнала при самозащита. Поемаше обвинението срещу убийцата и направо му стана тъжно колко лесно щеше да спечели. Обвиняемата беше проститутка с хидяли неплатени глоби и няколко пъти хваната да шофира в пияно състояние. В системата й имаше повече дрога, от колкото цялото семейство Левит взети заедно.
Том се разсмя на тази асоциация и отпи няколко глътки от студеното си кафе.
-Оу, гадост! – отдръпна го от устните си и остави чашата встрани.
Вдигна служебния телефон и натисна жълтото копче.
-Кора, би ли ми донесла още едно кафе? – помоли учтиво. – Това тук май е от вчера.
-Така става като работите до късно, господин Монгомъри. – назида го тя, точно като грижовната майка, която нямаше вече от пет години. Линията прекъсна.
Том се върна към досадния си случай с пуфтене. Зяпаше листовете си с отегчителна информация в продължение на няколко минути и след това сви устни и присви очи. Огледа се заговорнически и издърпа най-горното чекмедже на бюрото си. Бе задържал копие на документите на Кар Ленсън, още когато дойде при него преди няколко месеца, за да обсъди вариантите относно развода с Нора Ленсън. Познаваше нея, само от това, което Кар му бе казал. Неспокойна и нервна жена, лесно избухлива и не особено сдържана, но въпреки това страшно мила ако няма нещо, което да я стресира.
Самият Кар беше интересна личност. Не изглеждаше като човек, на който може да се разчита, а даваше вид на лежерен и мързеливц, но в същото време обичащ приключенията. По-скоро би офейкал някъде за няколко дена без да каже на никого, от колкото да се погрижи за ангажиментите си, дори ако това означава да го уволнят от работа. От кратките разговори с него, бе останал с впечатлението, че е импулсивен в повечето си решения. Подозираше, че Хоуп Ленсън не бе много по-различен в тази област от баща си.
Синя чаша за кафе бе грубо трясната в повърхността на бюрото и кафето се разля по папките и листовете му. Том вдигна укорителен поглед към Кора. Спена се, когато ядосаното лице не принадлежеше на секретарката му, а на Фейт. Изглеждаше много разтроена.
-Какво правиш тук? – попита мигновено.
-Казах ти да не се месиш в живота ми! – процеди през зъби. – Кой си ти, че да ме наслояваш пред баща ми?!
Том се вгледа в нея и очите му нямаше и следа от разкаяние или намек за извинение.
-Не си в безопасност с него. Знаеш го! Защо продължаваш да го защитаваш?
-Не защитавам него!
Том зачака.
-Не разбираш ли, че колкото повече търсиш, толкова повече затъваш! Не съм аз тази, която няма да успее да се измъкне, а ти! Защо не можеш да проумееш, че се опитвам да те предпазя! – плесна дланите си върху бюрото и се наведе напред. – Ако не искаш Айра да убие теб и децата ти, и жена ти… - настоятелността в очите й бе поразителна. – Стой настрана.
Изражението му показа внезапното коле*ание и несигурност. Той огледа внимателно лицето й за знак, че е искрена или, че го лъже, или нещо друго, което да му подскаже каква да е следващата му реакция. Не намери такова. Остана втренчен в нея загубил увереността си.
-Айра знае, че ме следиш. – продължи Фейт по-спокойно. - Няма да отнеме много преди му писне. А аз нямам друг избор освен да бъда до него. Вече съм затънала. Това е истината, която така усърдно търсиш и сега, когато знаеш, бъди умен. Стой далеч от мен, стой далеч от Айра, преди да е наранил семейството ти. Знам, че искаш да помогнеш, да раздадеш справедливост, да заковеш лошите, но не го прави когато няколко живота лежат на карта.
-Не е нужно да те управлява, Фейт. – прошепна твърдо. – Мога да ти помогна.
-Но не можеш. – отряза го тя. – Свободна съм едва тогава, когато той реши.
-Не позволявай да ти втълпява подобно нещо.
-Не е виновен той. Аз бях лиглата, която оплеска нещата с гордостта си. Сега плащам. Не е нужно и ти да плащаш с мен.
-Не мога да оставя нещата така. – заяви.
-По-добре да можеш. – усмихна се печално. - Моли, Каян, жена ти… Толкова хубави и млади… Не им отнемай това. Не ги лишавай от възможността да живеят и със сигурност не ги лишавай от възможността да живеят с теб.
-Но аз…
-Мога да се грижа сама за себе си, Монгомъри. – прекъсна го тя. – Знам какво да правя, той няма да ме нарани.
-Днес. – побърза да поясни. – А утре, когато реши, че иска да чуе малко болезнени викове? А вдругиден, когато се сети, че не е убивал никого напоследък? Тогава пак ли няма да ти посегне?
-Моля те. – прошепна. Бе готова да падне колене, всеки един момент и нямаше да има общо с това, че искаше да запази живота му, заради самото спасение. Заради самия него. Не. Щеше и има общо с това, че не искаше ничия смърт да тежи на съвестта й. Не искаше още трупове и не искаше пак да гледа как Айра напъхва безжизнени тела в багажника на колата си.
-Искаш просто да оставя нещата така? – невярващо запита. – Да затворя очи? Просто така?
-Понякога така е по-добре.
-Не и за мен.
-Понякога това е правилното решение. – пробва се отново с двойна доза настоятелност. – Моля те. – повтори. – Ще съжаляваш ако продължаваш с това.
Гледаха се дълго време, и двамата неотстъпчиво с доза на отчаяние.
-Повярвай ми! Зарежи. – настоятелният й шепот бе твърде убедителен и Том тръсна глава, за да помисли.
Не можеше да се откаже. Бе посветил целия си живот на това. Нямаше да се откаже. Отвори уста да отговори, но вниманието и на двамата бе привлечено от отварянето на вратата. Фейт веднага се стегна и хвана бюрото за опора, а Том се изправи от стола си готов да защити и себе си и Фейт.
Айра и Октавио влязоха с приятелски лица, които станаха любопитни, докато затваряха вратата. Айра наклони глава, слагайки ръце на кръста си.
-Здравей, скъпа. – поздрави я любвеобилно. – Какво правиш тук, ако мога да попитам?
Тя преглътна.
-Аз само… - заекна и не успя да изкара смислен отговор.
Айра сведе поглед и кимна. Приближи се към нея и въздъхна. Вдигна рязко ръката си и Фейт притаи дъх, мислейки си, че ще я удари. Отвори стиснатите си очи, когато чу смехът на Айра. Върха на пръстите му нежно се спуснаха по скулите й.
-Няма да те ударя, Фейт. – каза й и пак се засмя.
Извади пистолета от колана си и го насочи към Том, без да си прави труд да го поглежда. Очите му следяха само израженията на Фейт, която и този път се стресна, уплашена за живота на адвоката.
-Него обаче… - продължи, все така гледайки към нея. – Ще трябва да отстраня.
-Айра, моля те! – зашепна умоляващо тя с разумен глас.
Той повдигна вежди, а Октавио се разсмя. Том преглъщаше тежко и следваше трескаво движенията на Айра.
-Тревожиш ли се за него? – попита я.
Тя стисна устни и кимна веднъж.
-Проблемът е, че те закача, а аз не мога да позволя това да продължава, нали така? – другата му ръка отново погали лицето й.
Фейт премигна съсредоточено.
-Моля те. Няма да ни притеснява повече. – обеща.
-Така ли? – недоверчиво сви устни и поклати глава с цъкане на език. – Съмнявам се. Ти не се ли съмняваш? - имаше подигравка в начина, по който задаваше въпросите, по който отговаряше и по който я докосваше.
Фейт сбърчи вежди, объркана от промяна в настроението му. Все едно с една лоша дума можеше да изтрие всички внимателни докосвания и грижи, които положи за нея последния ден.
-Не. – отвърна ясно.
Айра закима замислено и измънка нещо като съгласие. Въдъхна пак и вплете пръсти в косите на Фейт. Машиналната й реакция бе да вкопчи своите пръсти в китката му, сякаш можеше по някакъв начин да му попречи ако решеше да я нарани.
-Октав, придружи господин Монгомъри до паркинга, ако не възразяваш. – любезно помоли.
Октавио се разсмя и заобиколи бюрото, хващайки Том грубо за лакътя. Опита му да се дръпне не доведе до резултат.
-И този път бъди по-внимателен. Всички знаем колко добре се справяш с ескортирането на заложници. – припопмни той и караше Фейт да се чувства още по-неловко заради начина, по който не сваляше очи от нея.
-Не се безпокой, този път ще заключа вратите. – обърна се към Фейт с лукаво пламъче. – Съвет от теб, помниш ли? – смигна й игриво и блъсна Том пред себе си, след това отново го придърпа така, че пистолетът да опре ребрата му, а костюма му да скрие този факт. – Отваряй. – нареди и Том завъртя дръжката. – Полека. – изсъска, когато излязоха от кабинета.
Айра прокара палец по бузата й и присви очи.
-Не го убивай, моля те. – шашнато започна Фейт.
-Шшшш. – успокоително зададе и се наведе леко към нея. – Ще преценим това в крачка. – отвърна й и бавно застана зад нея, полагайки длан на тила й. – Да тръгваме. – предложи и тя тревожно завървя редом с бодрата му походка.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 10, 2014 7:04 pm

Хоуп и Ив стояха седнали един до дург на голямото кръгло легло. И двамата гледаха надолу с умислени изражения, които бяха напът да станат разкаяни.
Бяха прекарали целия минал ден от както Хоуп дойде, през цялата нощ, която мина някак твърде бързо и сега той закъсняваше за училище, а тя за работа, но никой от двамата не бързаше да се облича или да излиза.
-Издръжлив си. – отбеляза Ив, колкото да наруши неловкото мълчание.
-Ти също. – отвърна Хоуп, давайки шанс на опита й.
Много бързо обаче отпусна лице и въздъхна примирено.
-Просто го кажи.
-Кое?
Той я погледна с готовност.
-Че това беше грешка. – отговори и видя как нейното лице също се отпуска в победена гримаса. Това си беше борбра. Борба с принципите и моралните ценности, и възрастта, и факта, че го бе направила няколко пъти за една нощ със сина на мъжа си.
-Това беше грешка. – прошепна и закопча и най-горното копче на бялата си риза.
Хоуп сведе глава и замига срещу босите си крака. Не искаше да си мисли колко много щеше да го намрази ако случайно разбереше, че именно той е убил любимия й. За пръв път не се разтревожи за това, което би станало с него ако малката му тайна бе излязла наяве. Разтревожи за това, как тя би го гледала ако знаеше. Колко много би го намразила и колко никога би му простила. Той самият не би простил подобно нещо. Внезапно вината отново се задълба в него с още по-голяма сила от преди.
-Може би трябва да…
-Тръгвам. – прекъсна я той, довършвайки изказването й.
Изправи се и се почеса по главата. Огледа се.
-Да знаеш къде са ми чорапите?
-Мисля, че единия е на стълбите, а другия в банята. – неловко отговори.
Хоуп кимна с бегла усмивка.
-Тогава първо банята да е. – промърмори и се отправи към вратата с бавни крачки.
Повдигна дънките си и сведе поглед към тях, когато осъзна, че му падат. Спря се на прага и се обърна към Ив.
-А колана ми? – попита я.
Тя го погледна върпосително.
-Гащите ми падат ако не ги затегна с нещо. Копчето като че не е достатъчно. – засмя се, но бързи скри неподходящата и фалшива нужда.
-Ам… - Ив извърна замислена глава. – Мисля, че е на дивана в хола… или на масата в кухнята. – стисна челюст. Чувстваше изключително неудобство и можеше да усети и неговото.
Хоуп се загледа в профила й, чакайки. И той не беше сигурен какво точно чакаше. Може би да го спре, да му каже да се върне. Да продължат с прегръдките и целувките, които не бяха проблем, докато слънцето не изгря.
Имало едно време момче и момиче. Те си допаднали, харесали се и било епично, но после слънцето изгряло. И приказката приключила.
Хоуп излезе от стаята й. Намери дрехите с помощта на търпение и физическа подготква, за да се качва горе и след това обратно долу, докато чорапите му не се озоваха на краката му, коланата – на дънките му, блузата му, якето на раменете му. Изненада се колко ужасяващо тъжен стана в мига, в който затвори входната вратата. Лицето му пак се изпона в отчаяние, скулите му потънаха надолу, устните му загубиха цвят с магическа бързна, червения оттенък на бузите му също.
-Хоуп!
Надеждата се разля в него, когато я чу да го вика. Обърна се в миг щастлив към нея, но изражението й веднага стопи моментните му илюзии. Загърна се в халата си, за да запази топлината на тялото си и наклони разкаяно глава.
-Съжалявам. – каза. Остана на първото стъпало и не слезе по-близо до Хоуп. – Не знам какво да… - замлъкна, незнаеща какво да.
Хоуп присви очи и кимна отсечено.
-Не се тревожи. – поиска да я успокои, но не подейства. Не изглеждаше успокоена, а той не изглеждаше искрен.
-Не е редно, Хоуп. – прговори с разумен и уверен, но тих глас. – Знаеш го.
Постояха така, почти безизразно втренчени едни в други. Никой не проговаряше, а по законите бе ред на Хоуп да каже нещо. Той обаче не издаде и звук. Огледа Ив, все едно за последно, и й обърна гръб.

Айра стоеше облегнат на тухлената стена в мазето на дома си. Главата му почиваше върху студената мазилка, едната му ръка бе в джоба на черните му панталони, а другата бе заета да държи почти изпушена цигара. Гледаше към тавана, мигаше с празни очи и не мислеше за нищо. Дори и за Том Монгомъри, който стоеше завързан за стоманен стол в средата на широкото помещение.
Плашеше се от неизвестността и твърде спокойната позиция на Айра, но това не му пречеше да прави тихи и безполезни опити да се измъкне. Левит стоеше в тази поза от близо половин час и не мърдаше. За миг Том си помисли, че е изпаднал в някаква странна кома, но след това Айра извади цигарите си и това веднага разсея налудничавите предположения. Фактът обаче, че не казваше и на правеше нищо беше поттискащ. Том всеки момент очакваше някаква рязка реакция, но такава нямаше. Айра излгеждаше твърде лежерен и спокоен в движенията си. Това напрягаше обстановката допълнително, достигайки до непоносимост.
Айра въздъхна дълбоко и захвърли фаса си настрана. Излгеда Том с капка презрение, капка отегчение и капка назидателност и дръпна тежката вратата на мазето.
Фейт стоеше в просторния и все пак пълен хол. Имаше две антични бюра, една ужасяващо огромна библиотека, която разсмиваше Фейт от сърце. Не вярваше някой в света на отрепките да може да чете или ако може - да го прави. Огънят в камината бе пуснат и правеше къщата топла и почти уютна.
Оглеждайки още веднъж хола, който имаше размерите на почти цялата й къща, тя се зачуди колко наплашени и добре тренирани трябва да са помощниците в чистенто на всичките тези квадратни метра. С неприязън отбеляза, че достатъчно често бе идвала в този дом и не ги бе видяла нито веднъж, нито един от тях.
Рязко се обърна към Айра, който неделикатно прочисти гърло с две ръце в джобовете си. Очите му я гледаха строго, устните му бяха в права линия, недоволни и сърдити, а стойката му показваше фалшивото спокойствие, което Фейт разпознаваше твърде добре, за да бъде излъгана.
-Жив е. – успокои я. – Ще видим до кога, обаче. – добави и с това я смръщи.
-Нищо не ти е направил, Айра. – настоятелният й глас дразнеше ушите му в този момент. – Няма причина да е тук.
-Есествено, че има. – отвърна и маската започна да се напуква. – Навлиза твърде много в тази история и това не ми харесва.
-И какво сега? – жегна се тя и разпери ръце. – Ще убиваме всеки, който прави нещо, което не ни допада? – поклати категорично глава. – Това не е начинът.
-Следи теб, което значи, че се доближава твърде много до мен. – приведе се леко напред и въпреки че той се намираше в единия край на стаята, а Фейт в другия, тя пак изпита нужда да се отдръпне назад. – А аз не мога да позовля това да се случи, съгласна ли си?
-Ако не искаше да се стига до тук, трябваше да ме оставиш на мира още в началото! – сопна се тя.
-Ако не искаше да се стига до тук, трябваше да си държиш любопитни очи далеч още в началото.
Фейт отвори уста да възрази, но обмисляйки набързо и достатъчно внимателно… осъзна, че е прав. Айра се подсмихна и направи крачка напред, към малката масичка, на която стоеше голям глобус на стойка и се зазяпа в него.
-Просто го пусни. – примоли се тя. – Обещавам ти, че…
-Ти, не можеш да обещаеш нищо, скъпа. – прекъсна я снизходително. – Не зависи от теб. – накара я да се почувства недостатъчна с погледа си. – Никога не зависи от теб, не се ли научи вече?
Тя стисна устни и потисна желанието си да го нагруби.
-Ще ни издаде, Фейт. – каза й с уверен глас. – Не искам това да се случва. Не е полезно за бизнеса, не е полезно за семейството, не е полезно за мен. – наклони глава и присви очи срещу нея. – Не е полезно и за теб. Не искаме отговорния татко да разбере, че малката му дъщеричка има афера с големия лош вълк. – нацупи се подигравателно.
-Той вече знае. – ядосано изрече и изненаданата му гримаса сложи край на предположението й, че Айра е наясно с този факт.
Присви недоверчиво очи.
-Казала си му? – не звучеше така все едно ще повярва. Усмихна се замислен и поклати глава. – Не… - проточи. – Не си му казала ти. – бързо схващаше. – Тогава кой… - разшири очи и усмивката му веднага се стопи.
Кръвта мигновено се дръпна от лицето на Фейт и кожата й пребледня. Айра изръмжа ядно и се врътна, излизайки рязко от хола.
-Айра! – повика го уплашена Фейт и се затича след него.
С бърза крачка, Айра се добра до вратата на мазето и дланите му я блъснаха силно. Моментално се насочи към Том и го сграбчи силно за врата така, че стреснатото му лице започна да придобива червен цвят.
-Айра, моля те! – Фейт се спря на няколко крачки от него и гледаше ужасена уплашените до смърт очи на Том.
Айра гледаше злобно същите тези очи и затягаше хватката си все повече, докато стискаше здраво зъби и се бореше да не извади пистолета си и да пръсне мозъка на Фейт.
-Айра! – извика тя и се задиша. – Моля те, пусни го!
Паниката в гласа й бе досадна за ушите му. Очите й бяха разширени и тя търсеше трескаво решение. Изкара въздуха от гърдите си под формата на умилкващ звук и след това се хвърли на гърба на Айра, обвивайки здраво врата му. Постигна желания ефект – удивлението на Айра бе твърде голямо, за да не поддаде. Ръцете му отпуснаха хватката и той изненадано се отдръпна няколко крачки назад.
-Слез от мен! – изръмжа вбесен, но тя само уви краката си около кръста му стегнато. Стискаше врата му толкова силно, че ако беше трениран боец, вече щеше да го е пратила в безсъзнание. – Фейт! – извика по-високо и когато не издържа на глупавия й начин да възпре убийството, което планираше, се засили назад и гърбът й се удари в твърдата стена.
Тя извика от болката в тялото си и се свлече надолу, опирайки длани в студената земя. Айра се обърна към нея и я хвана за косата, изправяйки я насила. Притисна я в тухлите и другата си ръка обви около врата й. Виждаше колко бързо въздухът започна да й става проблем.
-Не прави глупости! – просъска той в лицето й. – Защото така както запазих жалкия ти живот, така мога и да го отнема.
Сигурно щеше да му отговори ако не се бореше с недостига на кислород. Дробовете й започнаха силов протест. Айра приближи лицето си опасно близо до нейното и я огледа като евтина курва.
-Мирувай. – прошепна заплашително и я пусна да се свлече повторно и обратно долу.
Обърна глава към объркания Том и плавна усмивка заигра по устните му. Извади пистолета си и лежерно го насочи към Монгомъри.
-Айра, ако го направиш кълна се в Бога, повече никога няма да ти позволя да ме докоснеш! – извика Фейт, отчаяна и с последни сили, за да запази човешкия живот.
-Не ми трябва позволението ти. – отряза я той, без да я поглежда. Погледът му бе съсредоточен върху този на Том, който преглъщаше тежко.
-Ако някога си имал някакъв шанс да бъдеш с мен без да ме насилваш, то този шанс ще си отиде ако натиснеш спусъка! – пробва се отново с надежда.
Айра се подсмихна.
-Това няма сила върху мен. – каза й озадачен в жертвата си.
Фейт се изправи бързо и поклати бавно глава, гледайки в гърба на Айра.
-Недей да губиш всичко, което беше преди точно един ден. – промълви настоятелно. – Седя тук и те умолявам да попщадиш един човек! – изсъска извън себе си и се опита да запази сълзите. – Прояви малко човещина, по дяволите!
-Речника, Фейт. – припомни й сухо. Беше гневен.
-Моля те. – прошепна тя.
-Бих казал, че съжалявам… - каза на Том. – Но пък не би искал да те лъжат в последните ти секунди, нали? – повдигна вежди и махна предпазителя.
За миг всичко спря, замръзна. След това Айра разтвори изненадано устни, когато Фейт застана между Том и оръжието. Трепереше, страхуваше се за следващото, но имаше усещането, че това може би щеше да помогне… а може би не.
-Махни се от пътя ми, Фейт. – предупреди я той, когато възвърна строгостта в гласа си.
Тя вирна брадичка.
-Не. – изрече го също така ясно, както той изрече заплахата си.
Айра изви сдържано врат и стисна зъби.
-Отстъпи. – повтори.
Фейт беше не по-малко настоятелно от него.
-Казах не.
Айра се разсмя, за да приркие факта, че не знаеше какво да направи. Знаеше какво иска да направи, но защо не го правеше бе причината да се коле*ае.
-Или ще убия първо теб и после него, или само него. – каза й твърдо. – Решавай бързо.
Фейт не помръдна и на сантиметър. Айра отново се изсмя нетърпеливо и я огледа несигурно.
-Сериозен съм. – изсъска.
Тя само повдигна една вежда. Не нагло, не надемнно, не изискващо или предизвикващо. Просто чакащо това, което ще се случи да се случи. Айра насочи дулото на пистолета си и показлеца му бе на спусъка. Трепваше, готов да направи изстрела. Приближи се крачка с лице, което показваше колко е сериозен в думите и намеренията си.
-Убий го, и ще усетиш най-силното оръжие, което имам. – заплахата в тона й не можеше да се пропусне. – Мълчание.
Айра вдигна високо вежди и на лицето му се изписа подигравка.
-Моля? – попита я внезапно отърсен от яростта в себе си. Не успя да стърпи смеха си и гръмко угласи студеното помещение.
-Смей се. – подкани го тя. – Можеш да убиеш мен и него, можеш просто да ме простреляш и пак да го убиеш, или само да ме дръпнеш настрана и да го убиеш… - поклати глава с уверено изражение. – И ти обещавам, че ще бъда куклата с празни очи, която искаше още в началото.
Айра зашари несигурно по лицето й. Пристъпи от крак на крак и стисна упорито устни. Доближи се до нея и разстояние между тях почти нямаше. Излючително бавно премести очи от нейните към тези на Том. Изглеждаше твърде вбесен.
-Тя ти спаси живота. – недоволно изказа. – За сега.
Свали ръката си и изгледа Фейт с неподправена злоба, която можеше да бъде сбъркана за омраза ако за Айра не бе невъзможно да чувства друго, освен плътско желание и жажда за пари.
Нито Том, нито Фейт забързаха с облекчението. Напрегнато стояха, докато Айра я зяпаше и очевидно премисляше нещо. След няколко ужасяващо дълги секунди, които се сториха като часове, той бавно се отправи към изхода, оставяйки вратата широко отворена. Стъпките му постепенно заглъхнаха и едва когато присъствието му вече не се усещаше, Фейт затвори очи и въздъхна.

Хоуп отключи вратата на дома си и влезе вътре с унила физиономия. Чувстваше се изключително зле, отново, и не знаеше как да прескочи тази част. Не може да бъде с Ив и го знаеше, но не очакваше тя да е тази, която да го каже. И това допълнително палеше съжалението и гнева му. Караше го да се чувства жив и по-малко виновен и не можеше да му отнеме това. Не беше честно. Прокара пръсти през косата си, осъзнавайки егоистичните мисли, които го правеха да изглежда като неоправдан психар. Беше виновен и това трябваше да му се напомня всеки божи ден, докато не падне на колене пред несъществуващия гроб на баща си и не моли за прошка не само затова, че го уби, но и затова, че го скри от всички. Дори и от жена му, в която започваше да се влюбва. И дали защото тя го караше да забравя, или защото имаше нужда да се разсее, нямаше значение за Хоуп. Чувстваше се, както се чувстваше и му харесваше.
Чу звук от падане на прибор, идващ от горния етаж и сбърчи вежди. Не вярваше и този път Ив да е причината, както стана последния път, а и след като чу кокетния смях на майка си, веднага разсея и последните съмнения. Погледна часовника на ръката си, установявайки че е достатъчно късно за Нора да си стои в къщи, когато очевидно трябваше да на работа. Хвана се за парапета на стълбите и изкачи първите няколко стъпала. Нададе ухо и вече ясно открояваше смеха на майка си, от този на някакъв мъж. Хоуп присви подозрително очи. Непознат тембър, тежък и леко дрезгав. Изкачи бързо остатъка от стълбите и се отрпави забързано към стаята на Нора. Достатъчно бе да чуе отказа й, за да блъсне рязко вратата. Влетя в стаята и насмалко да се препъне, докато се опитваше да даде задна.
В леглото лежеше възрастен мъж, завит до кръста, гол нагоре. Косата му бе посивяла, фигурна съвсем леко отпусната, но чарът си личеше въпреки годините. Някои бръчки вече личаха по засмяното му лице, което бавно скриваше усмивката си при внезапната поява на момчето. Нора го бе възседнала, за успокоение на Хоуп облечена, и в ръката си държеше течен шоколад, а показалеца на другата бе в устата й.
-Хоуп. – промълви изненадана и не съумя да слезе от непознатия, нито той й припомни да го направи. Гледаха младия и не знаеха какво да направят.
-Да… - несигурно отвърна и продължи критично да оглежда човекът.
-Ам… - поде Нора неловко и внимателно слезе от мъжа. – Това е Дарън. Той е моят… шеф. – добави с деликатен жест на ръката.
Дарън погледна към Нора за момент, след това се изправи до седнало положение, придържайки завивката към себе си. Лека усмивка се появи на устните му.
-Здравей… - прочисти гърло и подаде ръката си.
Хоуп се вгледа в нея и не се приближи да поеме. Не се почувства по-малко задължен, когато Дарън свали ръката си с неудобно изражение.
-Да… - повтори Хоуп със сбърчени вежди. – Аз… - вдигна палец зад рамото си. – Аз ще съм някъде… - огледа отново голия мъж. – Далеч. – завърши и бързо излезе от стаята, слизайки надолу по стълбите.
Не искаше да чува секс игрите на майка си и нейния шеф. Насочи се към хладилника и моментално взе първото нещо, което попадна пред очите му – кутия мляко, вероятно стоящо там отдавна и вече вскиснало. Имаше навика да яде, когато е разстроен. Не истински разстроен, а по-скоро силно удивен и леко объркан, с щипка възмущение и една лъжица дразнение.
Чу Нора да пристъпва към него и когато затвори вратата на хладилника видя неудобството, което се четеше в очите й. Все неудобни лица се блъскаха в него…
-Съжалявам затова. – започна. – Не исках да се запознаете така. А и… ти не трябва ли да си на училище?
Хоуп игнорира въпроса й и облегна лакти на плота.
-Затова ли си толкова добре предразположена към Ив? – попита я. – Защото вече не искаш Кар? – игнорира пронизването при споменаването на името.
Нора сведе поглед и пристъпи напред.
-Не очаквам да разбереш какво е, Хоуп. – гласът й бе мек. – Но когато загубиш мъжът когото обичаш и знаеш, че той вече няма да бъде твой, започваш да търсиш варианти.
-Той ли е твоя вариант или ти неговия?
Нора сбъри вежди с недоверчива усмивка.
-Какво намекваш?
Той вдигна рамене.
-Нищо просто… - замълкна за няколко момента. Погледна я. – Не е ли малко рано?
-Рано? – разсмя се тя. – Хоуп, с баща ти не сме заедно от твърде дълго време. Той продължи напред, не заслужавам ли и аз същото?
Хоуп преглътна буцата в гърлото си. Да е продължил напред?
-Нямам право да бъда щастлива?
Поставяше нормалното му тийнейджърко сърдене под въпрос, което само го подтикваше да търси недостатъци, дори когато нямаше.
-Нямам това предвид. Но… от колкото време сте заедно? Какво точно знаеш за него? Има ли семейство? Обича ли деца?
-Хоуп! – Нора обви лицето му в шепи и се взря в очите на сина си. – Командировката ми мина с него. От известно време прекарваме… време заедно. – засмя се. – Обича готвена храна, не харесва тъмни цветове и жена му почина преди две години. – осъдителната нотка не накара го да се почувства виновен. – Самотен е. Аз също. Допълваме се и това ме прави щастлива.
Хоуп се нацупи. Мразеше когато старите имаха чувства.
-Обичаш ли го? – попита с небрежна нотка.
-За това вече е малко рано. – успокои го. След това внимателно се вгледа в очите му. – Но искам да стигна до там. – добави.
Чакаше реакцията му. Чакаше съсредоточена и нетърпелива. Бе изчела всички възможни книги за тийнейджърите, проблемите с цигари и наркотици, новите бащи… такива работи. Не можеше да отрече, че се напряга от евентуалния му отговор и това напрежения й бе сладко. Нямаше общо с Хоуп, а с факта, че наистина харесваше Дарън и сега чакаше разшерението на сина си. Това за нея бе показно. Хареса й да го констатира и й хареса да го чувства така. Беше приятно, неангажиращо, но някак свързано.
Хоуп вдигна рамене.
-Все тая. – въздъхна примирително и понесе кутията мляко към стълбите.
И върпеки засмяното лице на Нора, задълженията й на родител не изпуснаха млякото и идеята то да се качи горе.
-Хоуп. – повика го и щракна към хладилника. – Никаква храна горе, знаеш това.
Той подбели очи и се тръшна.
-Но това е само мляко. – запротестира, знаейки че е абсолютно безсмислено.
Погледът й стана строг.
-Хоуп! – проточи предупредително и той тропна сърдито с крак и унило се върна при нея, грубо бутайки млякото в ръцете й.
Усмивката отново озари лицето й.
-Благодаря ти. – изчурулика тя и Хоуп я изгледа разсърдено, докато се обръщаше.

Лили стоеше на кожения диван в хола и сменяше каналите на телевизията с отегчено изражение. Правеше го вече половин час по причината, че нямаше какво друго да прави. Айра й бе забранил да влиза в почти всички стаи, което не бе забавно. Да бърника в чекмеджетата и шкафовете на отделните кабинета също бе в листата на „забранени за правене неща”. Не й оставаше друго освен да гледа телевизия, но дори и това не можеше да прави както трябва. Нямаше детски канали, нямаше дори любимата й музикална кънтри програма. Не притегляше, че в тази къща живеят само големи престъпници, които не се заминаваха със зле нарисувани детски и лошо замислени видео клипове.
Остави дистанционното настрана и се огледа с пуфтене. Синтия и Робърт водеха разпален разговор в другата стая и Лили се бе научила да не ги притеснява докато се разправяха за техните си неща за възрастни. Полюшка крака напред- назад и стовари лекичко очички към изхода на хола и приветливата голяма вратата с катинар, който не бе заключен. Детското любопитство се разпали в нея с неистова бързина и Лили не можеше да го задържи или потисне. Вече бе късно. Решението бе взето.
Тъкмо щеше да слезе от дивана, когато усети някой да сяда до нея. Подскочи при поддаването на кожата и се обърна към русоляв младеж с кристално сини очи. Октавио изглеждаше изключително недоволен и зяпаше малкото момиченце с неприкрита доза неприязън. Нещо, което Айра изрично забрани. Насили се да се усмихне.
-Здравей. – поздрави я изкуствена тоналност.
Лили веднага върна фалшиво дружелюбния поздрав и се ухили широко. Сега някой щеше да я забавлява.
-Здравей! – отвърна високо и това веднага разстрои чувствителните уши на Октавио. – Казвам се Лили като лилия, но не точно. – подаде малката си ръчичка.
Той се влгеда скептично в нея и я побутна леко с показалец.
-Да… - проточи несигурно. – Октав. – и веднага пое списание в ръцете си, колкото да ги държи заети, за да не се налага да я подмята наляво и надясно, както Айра бе предупредил, че може и да стане.
-Алоха! – продължи засмяно тя.
Октавио сбърчи вежди.
-Какво? – обърна се недоумяващо към нея.
Ухилената й физиономия му напомняше някой ужасяващ хорор филм, а не сладко малко детенце, както Айра твърде много го превъзнасяше.
-Шалом. – поредната непозната дума го наката да се намръщи.
-Какво ми говориш?
-Гутентаг.
Той хвърли сопнато списанието.
-Говори ми на английски, малко… - задържа обидните и неподхящи думи с мъка.
-Ола.
Октав се изправи заплашително и ядно. Не понасяше малки дечица и вече съжаляваше за това, че се съгласи на глупавата молба. Лили го гледаше все така невъзмутимо усмихната.
-Казва ти „здрасти” на различни езици, глупако! – гласът Фейт го накара да се обърне към нейна посока, а последната дума, с която отправяше директна обида, го накара предупредително да я проследи как се приближава към Лили.
Приклекна пред нея и прибра къдрава коса зад ухото й.
-Бонжур, Фейт. – усмихна й се щастливо.
Фейт й се усмихна обратно.
-Здравей. – отговори.
Октавио изсумтя пренебрежително и тупна обратно на дивана, взимайки списанието от пода. Разтвори го и се зачете без да вниква внимателно в думите.
-Къде е чичо Айра? – попита звънливо Лили.
Фейт също наостри ухо за отговора.
-Оитде да свърши една работа. – каза и разлисти страницата.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 10, 2014 7:05 pm

Тамара бе облегнала лакът на вратата на колата и чакаше Айра да излезе от магазина. Бутилката уиски в ръката му я накара да се усмихне.
-На парти ли отиваме? – попита го със светнали очи.
-Нещо такова. – отвърна той и заобиколи автомобила си.
Тамара се огледа с дяволита усмивка и се пъхна вътре. Взря се в Айра, който гледаше гневно напред, докато измъкваше колата от паркинга.
-Какво ти е? – попита без нотката на приятел готов да помогне.
Айра само поклати глава в отказ. Тамара присви очи и наклони глава с разбиращо изражение.
-Заради онова момиче е, нали? – предположи тя и предположи правилно.
Айра премигна, продължавайки да се взира напред. По лицето на Тамара пробяга изненада.
-Наистина ти влиза под кожата, а? – кимна схизходително.
Той стисна челюст и пак отказа да говори. Тамара сведе внимателен и умислен поглед.
-Няма лошо, нали знаеш? – зададе неясно и той се обърна неразбиращо към нея. – Да я харесваш. – вдигна очи към строгостта на неговите. – Не те прави по-малко този, който си. – увери го.
Айра преглътна и зарея очи напред. Явно наистина не желаеше да говори, което я притесняваше. Не бе свикнала така. Обикновено разказваше всичко с подробности, често се подиграваше, никога не украсяваше и винаги беше безкрайно изчерпателен. Но сега стоеше замлъкнал и студен и караше колата с такава целеустременост, че дори Тамара, която познаваше всяка частица от него, започна да настръхва. Защото тази част от него не познаваше. Никога не я бе срещала.
Колата зави рязко зад ъгъла и спря със свистене на гумите. Тамара изкара удивена въздишка от рязката спирачка.
-Какво е това място? – попита, когато огледа високата бяла сграда.
Айра изгаси колата и отвори вратата.
-Помниш как навремето обичахме игри по тройки, нали? – повдигна той една вежда, докато облягаше лакът на покрива.
Тамара сбърчи вежди, докато затваряше вратата.
-Играе ли ти се сега? – попита я и палава усмивка се появи на лицето му.

Фейт дръпна входната врата на училището и се вмъкна вътре точно когато звънецът би и всички започнаха да излизат от стаите. Смеси се с тълпата, така че да остане незабелязана за евентуалните зорки очи на директорката Удсток, която без съмнение чакаше още едно провинение. Може би нямаше да е зле Фейт да си поговори и с нея, но се опасяваше, че Айра може да изкочи от някъде с пистолет в ръка, за да я защити от лошите опасни думи.
Застана пред шкафчето си и напасна кода. Отвори го и грубо измъкна якето на Айра от там. Не и се щеше, но поради липсата на друга опция, тя го навлече на себе си и затръшна вратичката на шкафчето. Подскочи лекичко, когато видя Хоуп унило да бърка из своето. Стисна зъби и си пое въздух. Преди никога не се бе стряскала толкова лесно. След това се съсредоточи в тъжното изражение на Хоуп. Когато го видя последния път изглеждаше щастлив, а сега пак бе надянал маската на отчаяние и депресия.
-Какво има? – пристъпи към него.
Той само поклати глава и прехапа долната си устна. Фейт сбърчи вежди и със следващата крачка го доближи напълно.
-Хоуп… - поде тя и когато той продължи да не й обръща внимание, положи длан на рамото му.
Притаи дъх, когато бе грубо отблъсната с рязкото вдигане на ръката му. Дръпна се назад като попарена и го изгледа объркана.
-Не ми се говори. – строго й каза и блъсна вратичката с ненужна сила.
Проследи го как се отдалечава с отворена уста от изненадана и недоумение. Отпусна рамене и прехапа езика си. Искаше да се разкрещи подире му. След това познат смях я накара да се обърне назад.
Синемън с дългата си коса и стилно облекло, както винаги, стоеше пред шкафчето на Линдзи Лори, която се славеше като най-голямата повлекана в училището. Може би една от причините, поради които бе популярна. Син не можеше да я понася и знаейки това, Фейт неразбиращо наклони глава, присвивайки очи срещу нея, Линдзи и още едно момиче, чието име не знаеше. И трите се смееха на висок глас, и трите започнаха да се държат като лигли, когато няколко момчета го наобиколиха и и трите накара стомахът на Фейт да се преобърне от отвращение.
Токовете им затракаха по пода и те важно се понесоха по коридора. Въпросът в очите на Фейт не остана незабелязан за Синемън, която я излгеда надменно, високомерно. За втори път в последната минута, тя отвори изненадано уста. Секунда по-късно възмущението й даде път на удивлението и тя я догони, хвана я за лакътя и я извъртя към себе си. Не успя да сдържи ахването си при последвалия поглед от Син.
-Какво искаш? – недружелюбно се тросна.
Останалите две момичета спряха с готовност да помогнат. Син обърна глава към тях и им кимна. Колебливо, двете се отдалечиха и Фейт ги изгледа докато се скриваха.
-Имахме малко проблеми и вече се влачиш с групата на повлеканите? – хапливо запита Фейт.
Син изви вежди цинично.
-Не е като да се навъртахте с Хоуп през последните седмици. – отвърна. – Защо ми е да ви чакам, когато очевидно няма да ви мине?
Фейт разшири очите си.
-Ти сериозно ли?! – изсмя се. – Приятели сме само тогава, когато ни е удобно, така ли?
-Нямах това предвид. – сряза я, но не звучеше да влага много искреност или внимание в нищо, което казваше. – Имате си неща… - повдигна рамене. – Разбирам. Сега и аз си имам.
-Син, ти не си като…
-Виж, преминавате през период. – прекъсня я тя. – Очевидно нещо тревожи и двама ви, защото сте твърде неадекватни последните няколко седмици. Повече от преди. – добави бързо. – Не искате да ми кажете и аз приемам това.
Вината се задълба във Фейт. Щеше да й каже ако можеше, но това нямаше да завърши добре за никоя от двете. За никого от тримата.
-Син, знаеш, че ако можех…
-Не, не знам. – прекъсна я повторно. – Не знам. – повдигна рамене. – Пазите тайни от мен. Тайни, за които вие двамата сте наясно. Отцепвате се или по-скоро отцепвате мен. Не мога да приема това. Ако наистина бяхме толкова близки, колкото се пишехме изминалите години, тогава нямаше да ме държите настрана от нещо, което ви касае. Но вие го правите. А аз няма да ви се моля на колене да ми кажете нещо, което очевидно не искате да споделяте с никого… Освен помежду си. Което отново ни връща към доверието. И факта, че аз не знам какво се случва с теб и Хоуп от доста време насам. Познавам ви достатъчно добре, за да знам, че има нещо, но до там. Какво има, как се е случило…? Обичам те, обичам и Хоуп, но това изолиране ме обижда и аз няма да го търпя. Когато сте готови да разговаряте с мен ще ви изслушам и ще направя всичко по силите да ви помогна, но дотогава, недейте да си правите труда дори да ме поглеждате. Винаги си се чудела как можем да разберем кои са истинските хора в живота ни, нали? Това, наред с всички останали философски простотии… – направи няколко стъпки назад и разпери ръце. – Как ти се струва това за пробация? Да видим кой ще се откаже пръв. – обърна й гръб и я остави сама с шокираното й лице.
Фейт се облегна на шкафчетата и високо вдигнатите й вежди показваха дълбоката изненада. И все пак не е като Синемън да не бе права. С Хоуп я изключиха, но само защото не е лесно да се каже с думи онова, което и двамата направиха. Тя не го разбираше и вероятно нямаше и да го разбере. С всеки изминал ден отчаянието и омразата към живота й нарастваха. С всяка добра стъпка, следваха две лоши. С всеки нежен жест, идваше и по един груб, за да може да възъврне първото си място. С всяка надежда, се появяваше голямо чудовище, което да я стъпче и да я направи такава, каквато си беше – илюзия. Удари главата си в ламарината.

Бялата скъпа сграда беше осветена от слабото слънце и мълчалива насред почти празната улица. Минувачи заглеждаха хубавия екстериор, но всеки бързаше по задачите си и не се застояваше повече от половин минута. Тихата фасада бе лъжа. Зад снежно белите стени се готвеше убийство.
Ръцете на Айра почиваха върху облегалката на същия стол, на който Фейт стоеше завързана и окървавена само до преди няколко дена. Главата му бе килната на една страна, а онази позната цинична усмивка се бе залепила на устните му и придаваше подигравателния блясък на лицето му. Савана имаше една единствена рана и тя представляваше сцепената й долна устна. Изключивайки нея, всичко друго си и беше наред, за което можеше само да бъде благодарна. Погледът й бе зъл и Айра не бе единствената причина за това.
Алтеа бе също така здраво завързана като сестра си. Уплашените й очи следяха предимно Тамара, която бе показала ясно предпочитание към нея. Начинът по който я гледаше и по който завързваше краката й ръцете й, добавяйки допълнителни докосвания, й бяха достатъчни, за да се притесни.
-Прави каквото искаш с мен, но пусни сестра ми да си отиде! – зле прикритата истерия в гласа на Савана показваше колко много се надява.
-И защо да го правя? – попита я с любопитство Айра, вдигайки вял поглед към нея. Очите му огледаха Алтеа със задоволство. – Тя е толкова сладка. Може да ми свърши чудесна работа.
Очакваше опита на Савана да се отскубне от въжетата и очакваше провала й. Инстинктивната реакция на всеки човек, когато е в отчайващо положение и негов близък бива пряко заплашен. Толкова прозаично!
-Айра, пусни я! – заповедническата нотка го ядоса.
Той изопна лицето си.
-Не ти дължа подобна добрина, Локли. – каза й прокарвайки показалеца си по острието на ножа й. – Опита се да ме убиеш. Два пъти! – натякна и и въздъхна тежко, отегчено. – Ако беше прекарвала повече време, учейки се да стреляш по точно, вместо да бъдеш нефелна кучка, сега нямаше да имаме този проблем. Но ти пропусна шанса си, а аз не давам втори. – погледна я и се усмихна почти нежно. – Никога и за никого.
Тамара се засмя звънливо и спусна ръце по русолявата коса на Алтеа, чийто светли очи присвяткаха тревожно, колебливо и страхливо.
-Какво искаш от нас?! – изсъска Савана. Не издържаше на напрежението. Малко хора успяваха.
-Да спреш да дишаш. – отговори й и злобата в гласа му бе парещо доловима.
Савана бавно изостави напрегната физиономия и я отпусна в подигравателна гримаса.
-Дори и да ме убиеш нищо няма да се промени кой знае колко. Баща ми няма да остави нещата така.
-Баща ти не може нищо! – сряза я той. – Той е просто един глупак, който не успя да запази поста си. Живеем в джунгла, Савана! – натърти ядно. – Лъвът е царя. Не телето.
Савана стисна гневно челюст.
-Може би не се целим към теб. – изговори бавно. – Може би малката ти приятелка е мишената. – наклони любопитно глава. – Може би тя е била целта през цялото време.
Айра остана с непроницаемо лице зад което започнаха да бушуват емоции.
-Каква аномалия! – възкликна весело тя. – На теб ти пука за нея. Харесваш я. – присви очи. – Обичаш я. – усмихна се, когато видя стягането на всеки мускул по лицето и тялото му, и продължи – Знаеш ли, въпреки малкото време което имах с нея, разбрах няколко неща. Например колко е добра. Тук не се припокривате. – поклати жално глава. – Силна е. – кимна одобрително. – Сравнително силна за момиче в позицията, в която бе поставена. За момиче, което играе по твоите правила. – добави и огледа Айра с искрящи очи. – Красива е. И е ужасяващо способна да те предизвика, когато вложи труд. Тук разбирам защо си толкова заслепен от нея. Кой мъж не би бил? – повдигна арогантно извитите си вежди – Но ти не си за нея, Айра. – присимваше му се. Всяко извиване на гласа й го подказваше, с всяка дума и поглед с нея, показваше колко наистина мисли това, което казва. Това бе причината, подари която Айра толкова се жегваше. Това, че наистина го мисли. И това, че с някаква част от себе си и той го мислеше. – Какво би могъл да й предложиш? Тя е момиче с амбиции, бъдеще. Ти нямаш нищо от това. Ти си престъпник, Айра! – разсмя се силно. – Убиец, който прави живота й ад. Мислиш, че няма да те убие при първа възможност? Защото аз се съмнявам, че би изпуснала подобен шанс. Аз не бих. – очите й се впиваха в него с всяка изречена отровна истина. – Момиче като нея никога не би могла да обича мъж като теб. Едва ли би си го и помислила, камо ли да го направи. Вървиш с твърде сложен пакет, за да бъдеш приет от нормално хлапе като нея. Твърде сложен, за да може да те гледа по друг начин, освен с отвращение и страх.
Дишането му се ускоряваше. С всяко следващо поемане на въздух ставаше все по-бесен. Алтеа и Тамара бяха забравили своите тревоги и желания. Бяха твърде изненадани от думите, които се лееха от устата на Савана и гневът, който нарастваше в Айра, опасен и унищожителен. Порпукваше се и нямаше да може да бъде държан за дълго.
-Кажи ми, колко пъти си я удрял? – гласът й раняваше ушите му. Това, което казваше също. – Колко пъти я изнасили? Колко пъти я заплаши, колко пъти я дрогира? Не смяташ, че това е нещо, което някога ще забрави, нали? Аз съм жена и ти казвам: ако аз бивам тероризирана по този начин от мъж, само мисълта за него би ме карала да повръщам. Само една мила дума от него, би ме накарала да си пъхна пистолет в устата и да дръпна спусъка. Ако бях на нейно място сега щях да летя от някоя сграда, само защото знам, че скоро ще трябва да те видя. Скъпата ти Фейт те мрази, Айра! Тъжната част е, че вярваш, че с няколко добри дела ще я спечелиш. Ще те погледне с други очи и вече няма да я страх, няма да е гнус. А жалката част е, че вече правиш усилия да й се харесаш. Ако бяхте в училище вероятно щеше да проработи, но в ситуацията, в която се намирате… - изцъка с език. – Едва ли. – вгледа се в него и сега очите й бяха строги. – Рано или късно ти ще бъдеш този, който ще й тегли куршума. В два различни свята като нашия и нейния, няма място за смешение. Единият от двама ви трябва да си тръгне за доброто на другия. Така че въпросът остава: - пак насклони глава. – Пука ли ти достатъчно?
Савана въздъхна бавно и спокойно. Премигна няколко пъти, незаинтересовано и лежерно и след това отново впи очи в тези на Айра. Сиви и гневни. Тамара имаше чувството, че потъмняваха с всяка секунда.
-Оценявам критиката. – прошепна той.
Савана се усмихна.
-Това е ново. – тихо отвърна. – Внимавай да не покажеш новото теб на някого. Ще вземеш да го уплашиш.
-Теб плаша ли те? – попита я и преднамерено бавно пръстите му оставиха ножа на масата и се обвиха около дръжката на сребърното оръжие, оставено на нея.
-Не можеш да ме уплашиш. Твърде си… - огледа го с празни очи. – Прозаичен.
-Имам още прозаични трикове за теб, Савана. – сподели й. Звучеше спокоен, но това не правеше обстановката спокойна.
-Нямам търпение да ги видя. – играеше по точките му. Искаше да го вбеси и не осъзнаваше пълния си успех.
-Всъщност е само един. – поправи се докато напасваше оръжието в ръка.
Очевидното движение накара Савана да се съмнява в следващото. Айра рядко бе очевиден. Също като нея – той играеше.
-Искаш ли да ти покажа? Искам да го покажа на някого и мисля, че ти ще го оцениш най-подобаващо. – равният му глас не се вдигна и с една октава.
Тамара сбърчи подозрително вежди.
Савана се усмихна подканващо.
-Моля те. – отговори и прехапа устна.
Тамара потисна писъка си, когато куршумът изгърмя и с ужасяваща точност се заби в челото на Савана Локли. Тя сложи две ръце пред устата си и гърдите й започнаха да се повдигат тежко, стараейки се да задържи вика, гледайки мъртвото тяло, стоящо на стола все едно е още живо.
Крясъкът на Алтеа разцепи моментната мъртвешка тишина. Сълзите започнаха да се спускат по страните й с мигновена бързина, а плачът раздра гърдите й. Изпъна се напред като струна, обзета от адското желание да клекне до сестра си и да сложи главата й в скута си.
Айра присви очи срещу най-после мъртвото тяло, а лицето му остана същото. Беземоционално. Плашещо беземоционално. Изправи се и бутна стола на страна. Ръцете му, отпуснати до тялото, се полюшваха докато вървеше към Алтеа. Тамара се дръпна няколко крачки назад, без да откъсва поглед от Айра. Той застана пред плачещата Алтеа, която вдигна глава към него.
-Не се безпокой, сладурано. – не звучеше никак успокоителен. – Отиваш при нея.
Тя заклати машинално глава.
-Не! Не, моля те, недей! – молбата й пресекваше, докато преглъщаше сълзите. – Моля те!
Затвори очи, когато дулото на пистолета застана пред лицето й.
-Моля те! – продължи тя. – Моля те, не ме…
Тамара извърна глава, когато вторият куршум бе изстрелян в тялото на невинната жертва, чийто жалостиви молби бяха прекъснати. Празното лице на Айра се обърна към нея. Килна глава на една страна и един бегъл преценяващ поглед бе единственото, което се изписа на лицето му. Заобиколи стола и се насочи към Тамара с бавните си протяжни стъпки. За първи път тя изпита нужда да отстъпи. Това не го изненада или поне не даде индикация да го е изненадало. Продължи да върви след нея, да я преследва. Гърбът й опря бежовата стена и по-назад не можеше да отиде. Притаи дъх, когато Айра застана плътно пред нея. Гърдите му опираха нейните, ръката му полази нагоре по тях и корема й и погали внимателно лицето й. Постави другата си ръка между краката й и я задвижи срещу плата на дънките. Тамара ускори дишането си.
-Спокойно. – прошепна и приближи устни към нейните. – Всичко е наред.
Уплаши се. Не защото уби човек пред нея. Беше го правил много пъти. Уплаши се, защото в тези две убийства имаше противоречието, за което знаеше, че не трябва да съществува. Хладното лице на Айра в миговете, в които дръпна спусъка, бе в пълна противоположност на лицето, което трябваше да покаже. Беше ядосан, не на жената, а на думите, които извираха от устата й. И това бе по-опасно. Пукаше му. Уби, защото истината не му се понрави.
Той впи устни в нейните и се прилепи плътно до нея. Докосваше я навсякъде, до където ръцете му успееха да се доберат. Кръвожадно я блъсна на широкото легло и легна между бедрата й, движейки тялото си срещу нейното. Тя не смееше да протестира нито да го приема твърде отворено. Просто изпълняваше. Твърде бързо, той смъкна дънките й и разкопча ципа на своите.
Внезапно проникна в нея и тя усети болка. Неподготвеното й тяло се възпротиви и се стегна. Тамара впи пръсти в завивките, за да задържи скимтенето, което не бе сигурна дали няма да го раздразни. Стисна очи, когато той се задвижи в нея, неособено внимателен. Тласъците му бях силни, целувките безчувствени, ръцете – безмилостни.
Зад снежно белите стени се извърши убийство…

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 10, 2014 7:06 pm

Олдридж и Фейт стояха на масата, един срещу друг. Фейт бърникаше в чинията си с незаинтересовано изражение, твърде заета да мисли за Том, всместо за караницата с баща си и затова как той не й говореше вече от два дена. Ако съзнанието й бе по-освободено щеше да обърне повече внимание на факта, че никога не се бе карала сериозно с Олдридж и сега той явно беше доста сърдит, за да се отсърди толкова бързо. Но за жалост имаше да се тревожи за по-важни неща, докато вилицата продължаваше да потъва в пържолата, от която не бе хапнала и хапка.
Олдридж вдигна яден поглед към нея, решен да й се муси колкото се може по-дълго.
-Няма ли да ядеш? – попита я, надявайки се да реши, че задава въпроса си от чисто нежелание да хвърля хубавата си храна, вместо че е угрижен за умисленото й лице.
Погледна го разсеяно и сбърчи вежди, свеждайки очи към храната.
-О… Ам… - поклати глава и остави вилицата. – Не съм особено гладна. – каза и избута стола си назад. – Имаш ли нещо против? Малко съм уморена, бих искала да си почина. – опита се да придаде ведър тон и не разбра до колко успя.
Олдридж се намръщи и за момент Фейт изгуби надежда.
-Не. Отивай. – позволи накрая и отпусна рамене.
Фейт кимна неловко и се изправи. На втората крачка обаче се спря. Обърна се към баща си и го огледа. Изражението му бе потънало, цялото му тяло също. Аурата му лъхаше на напрежение.
-Добре ли си? – попита го.
Не й отговори и това я подразни. И той като нея си бърникаше в чинията и гледаше надолу, все едно току-що бе казал нещо лошо и не на място. Не й отне много време преди да се предаде. Нямаше да увещава вечно баща си, че вече не излиза с Айра, защото не искаше да изглежда толкова убедителна, докато го лъжеше в очите. Не можеше да му обясни, че не е с него, защото е лудо влюбена хлапачка, хлътнала по-лошото момче. Не можеше да му втълпи, че нещата бяха много повече от това. Всеки път когато го погледнеше правеше всичко възможно да му каже цялата истина с очите си, но той не слушаше, не виждаше. Не говореше езика на отчаяните детски очи, които му казваха абсолютно всичко.
Качи се в стаята си и плътно затвори вратата. Огледа пространството и въздъхна.

-До кога ще правиш това?
Октавио се беше облегнал на тъмната стена и изражението му издаваше притеснение, което обикновената леност в гласа му прикриваше. Ярко сините му очи наблюдаваха Айра, който забиваше яростно юмруци в червената боксова круша в единия ъгъл на студената стая в дома на Октав. Пространството бе малко, но това май нямаше значение за капризния Левит. Той бе съсредоточил цялото си внимание върху премерените си удари.
-Просто питам. – продължи Октавио, вдигайки рамене. И той не бе сигурен дали успокява себе си или него. – Сещаш се… за да знам дали има смисъл да си окачвам крушата обратно след като я смъкнеш от веригата. – иронията подразни Айра.
Той спря движенията си.
-Ако продължаваш да говориш ти ще бъдеш окачения на верига. – предупреди го.
Октав вдигна ръце, демонстративно заключи устата си и хвърли ключа. Айра се извърна отново към червената кожена жертва и юмрукът му се стовари в нея. Изви врат няколко пъти докато си поемаше въздух.
-Какво ще правиш след като баща им научи, че си ги убил?
Гласът на Октавио, накара ръката на Айра да се спре на милиметър от крушата. Той сведе ядно глава и стисна зъби.
-Октав… - проточи недоволно. – Когато Айра е гневен за нещо и те помоли да мълчиш, какво правим? – попита го, гледайки си надолу, увладявайки емоциите си.
Октав се нацупи.
-Мълчим си? – повдигна въпросително вежди.
Айра затвори очи и вдигна глава.
-Тогава защо устните ти продължават да се движат? – зададе следващия въпрос с още по-ниска тоналност.
Октавио подбели очи и се оттласна от стената.
-Виж, разбирам, че си гневен за онова, което Савана ти е казала и честно, ако бях на твое място, вероятно и аз бих бил доста разтроен, но имаме няколко проблема, за които трябва да помислим и сега, прибавяйки един нов, трябва да помислим и за него. Заплахите срещу мен няма да ни отведат доникъде. Освен това намали темпото. Вече си изкарал ума на Тамара.
Айра изви ъгълчетата на устните си нагоре.
-Не е първият път, в който правим секс пред мъртвите очи на момичета.
-Сега е различно. – контрира го.
Присви очи и направи крачка напред.
-Чувстваш за нея.
Тихо изречените думи накараха Айра да продължи с ударите си и въпреки че името не се спомена, той занеше за кого става въпрос.
-Знаем това. Запази я жива, което не си правил до сега.
-Не значи, че съм влюбен в нея. – отвърна с ярост. Мускилите му се стягаха с всеки ненужно силен удар.
Октавио сбърчи насмешливо вежди.
-Естествено, че не. Значи, че я мразиш от дъното на душата си и искаш да свършиш живота й. – изсумтя.
Айра бясно го погледна.
-Какво искаш от мен?! – изсъска.
-Искам да помислиш, какво ще правим когато Локли разбере, че си убил дъщерите му. – бавно отговори.
-Не ми се мисли сега. – каза и със следващия замах, крушата тежко се стовари на пода и от образуваната цепка, пясъкът започна бавно да изтича.
Октавио се намръщи.
-Видя ли какво направи? – посочи крушата си. – Така става, когато чуваш неща, които не искаш да чуваш.
Айра стисна юмруци и подмина приятеля си, надигайки шишето вода.
-Остави ме на мира. – изрече, докато затваряше бутилката.
-Не ми оставяш голям избор. – тросна се Октавио. – Не може да оставяш трупове наляво и надясно и да не искаш да мислиш за последиците!
-Мамка му! – разсмя се Айра. – Все едно слушам Куба. – обърна се към него и го огледа. – От кога мислим за последиците? Не беше ли ти този, който стоеше до мен, докато оправях онова хлапе преди няколко месеца? Смееше се, пиеше, след това просто си тръгна. Защо тогава не каза нищо за последиците?
-Тогава беше друго! – извиси глас той. – Сега не се изправяш пред закона, Айра. – очите му станаха настоятелни. – Собствените ни хора се обръщат срещу нас. Брат ти за малко не закопа цялото ти семейство долу.
-Справихме се с това.
-А сега? Мислиш, че Лио няма да прати някого след теб? – прехапа устна и се огледа предпазливо. – Или след нея?
Айра вдигна разпалено глава и очите му опариха лицето на Октавио.
-Смяташ ли? – недоверчиво запита, с жив интерес.
Октавио захвърли чашата, която бе поел в ръцете. Айра го изгледа.
-Не, но си струваше да проверя адекватната ти реакция.
Айра стисна зъби отново, за да се успокои и се загледа гневно в Готъм.
-Всичко опира до Фейт, нали? – раздразнението му тормозеше Айра. Начинът по който говореше за нея също. – Нямаше да се занимаваш да ги застреляш и двете, ако не я бяха отвлекли. Нали? – настоя той.
Айра вдигна показалец.
-Не ми повишавай тон, Октавио! – равно предупреди. – Савана Локли беше пречка. Затова я отстраних. Не беше заради Фейт. Така че се успокой!
-Така ли? – ред на Октавио бе да е недоверчив. – Адвокатът е още жив. – напомни му. – Баща ти се прибира до ден-два, а ти още не си остранил пречката. – цинично го повтори. – Какво ще кажеш за това?
-Ще се погрижа. – отвърна.
-Знам това. Въпросът е как и защо. Можеше да го убиеш, но не! Фейт застана на пътя ти, и ти свали гарда.
-Нищо не съм свалил, глупако! – промъмори Айра. Изкушаваше да вземе оръжието си и да затапи тази уста веднъж завинаги.
-Заплаши те, че никога няма да те докосне и изведнъж това се оказа достатъчно, за да смъкнеш ръката си! Защо?
-Защото така прецених! – Айра облече черната риза върху потното си голо тяло и прокара пръсти през косата си.
-И докъде те доведе преценката ти? Имаш два трупа и сега не само полицията ще върви по петите ти, но и хората на Локли. И за какво? Заради някаква малка ревяща пикла, която харесваш само защото не можеш да имаш!
Айра не стърпя порива и запрати юмрука си в лицето му. Октавио се олюля и падна на креслото. Изненада му бе по-голяма от бързината на рефлексите му и очите му все още стояха ококорени, докато Айра се надвесваше заплашително към него.
-Не съм влюбен в нея! – бавно проговори и доближи лицето си още по-близо до неговото. – Но дори и да бях, ти си последната отрепка тук, която може да ми каже да спра. А за проблема с Локли? – наклони леко глава. – Ще се погрижа. – прошепна поверително.

Жан лежеше в една и съща поза вече от два часа. Щракаше копчетата на телефона си с брадичка върху гърдите и скръстени крака. Тялото му се тресеше от нервниченето на Синтия, стояща на ъгъла на леглото с вперени очи в килима.
-Мамо! – ядоса се Жан, когато на десетото друсане започна да му става зле на корема. – Моля те, престани! – продължи, когато тя се обърна въпросително към него.
Синтия изръмжа и стана на крака. Отправи се към вратата и я тръшна зад гърба си. Опря гръб на нея и пое дълбока глътка въздух. Имаше чувството, че нищо не достига в тази къща. Дори и кислорода. А пространството беше доста голямо, хората бяха в липса и би трябвало да изобилства от еликсир за белите й дробове. Но уви. Толкова потисната бе в този дом, че дори не можеше да диша както трябва. Желанието й да се махне ставаше все по-силно с всяка минута.
-Понякога и аз имам чувството, че не мога да дишам тук. – промълви Робърт, все едно бе прочел мислите й.
Дори не трепна, когато чу гласът му. Не му и отговори. Той скръсти ръце пред гърдите си и физиономията му издаваше колко отчаян се чувстваше в борбата с жена си.
-Колко пъти трябва да се извиня, за да ми простиш?
-Брат ти насочи оръжие към мен и децата ми, а ти просто си стоя! – осъдително припомни, поглеждайки го право в очите.
-Не беше съвсем така. – поправи я той, опитвайки се даде оптимистичната страна на нещата. – Застанах между вас и него. Това си беше… вид… защита. – сниши глас, когато видя как вената на челото й видимо започна да пулсира. Стана сериозен както всеки път, когато опитите му се проваляха. – Няма къде другаде да отидем. За момента това е избора ни.
-Не мога да живея с този човек и секунда повече! – ядоса се Синтия. – Снощи се опита да ме целуне. – възмутено извика. – Буквално, направи опит да ме целуне!
Робърт стисна устни.
-Знам, че е малко… неприятен…
-Малко?! Какво ще кажеш за това – Жан пиеше вода и брат ти му я изля в лицето! Просто така. Повдигна чашата нагоре и Жан се задави.
Робърт преглътна, за да задържи смеха си.
-Признавам, че е…
-Защо го защитаваш? Преди няколко дена трябваше да ти се моля да се държиш добре, а сега изведнъж той е добрият?!
-Той ни взе при себе си, за да ни защити! – каза Робърт и поклати машинално глава. – Няма да излагам Лили и Жан на опасност, защото на теб не ти харесват условията.
Синтия повдигна високо вежди, изумена. Този поглед, обикновено караше Робърт да се смути, но този път той остана твърд.
-Той е част от семейството ми, трябва да приемеш тази част от мен.
Синтия бавно отпусна лицето си и кимна.
-Мислех, че аз съм твоето семейство. – тихо пророни. – И Жан, и Лили. Навремето трябваше да ти вадя всички обяснения за братята ти и баща ти с ченгел от устата, но няколко дена и ти вече привикна към стария живот?
Робърт се изсмя изненадан.
-За това ли е всичко? Смяташ, че ще реша, че стария живот ми харесва повече от този, който имам с теб и децата?
-Не е нелогично. – вдигна небрежно рамене. Говореше спокойно и разумно. – Все пак… Крушата не пада по-далеч от дървото. Какво те спира да постъпиш по същия начин, по който би постъпил баща ти, или брат ти?
Робърт я изгледа обидено, чуждо и твърде накърнено, за да отвърне на лошите й думи. Главата му бавно се килна на една страна от чистото незнание какво друго да направи, и с още по-бавни стъпки започна да се отдалечава от очите на жена си, които твърде късно започнаха да гледат с вина, недостатъчна, за да го помоли да спре и да се извини.
Синтия предадено се спусна надолу и затвори очите си, докато обгръщаше колената си с ръце.
-Какво има, мамо? – детското гласче на Лили я принуди да вдигне гордо главица и да изтрие всяко отчаяние по лицето си.
-Нищо, миличка. – отвърна гальовно и протегна ръцете си.
Лили се сгуши в майчината прегръдка и зарови лице в рамото й.
-Просто с татко ти имаме малка кавга, това е всичко. – увери я и потърка гърба й.
Лили кимна и положи чело върху рамото на Синтия. Затвори големите си очи и въздъхна примирено.

Хоуп не се радваше на петъчния ден както всички останали. Училищните коридори бяха оживени от превъзбудени ученици, които планираха съботните купони и неделните махмурлуци. И насред висчки тези усмивки и цялото това щастие, Хоуп бе единствения с намусена и сериозна физиономия, която видно се отличаваше от останалите. Стоеше сам на масата в стола и гледаше през прозореца с умислено лице. Не обърна никакво внимание на боя с храна, който настана, нито на бесния глас на госпожа Удсток, която дойде да вътвори ред. Безизразната му физиономия го следваше като верен спътник от началото на деня. Мислеше си само за Ив. Само и единствено. При всеки спомен за допира на кожата й върху неговата, при всяка целувка, с която го бе дарила, с всяка прегръдка, която изникваше в съзнанието му… Подсещането не го изпълваше с умиление и спокойствие, а с дразнение. Искрено дразнение от простичкия факт, че имаше нужда от нея, а тя не разбираше тази нужда. Не схващаше колко жезненоважна е за състоянието му. И това го вбесяваше още повече.
Отмести поглед от прозореца и се огледа наоколо с отегчено изражение. Всички бяха толкова еднакви и глупави, и прости в прозрачното си ежедневие и плитки представи за истинското. Не искаше повече да стои сред тази сган, която намразваше все повече в нещастието си. Изправи се и грабна чантата си.

Заведението беше пълно. На всяка маса имаше поне по трима човека и днес хората бяха необичайно активни, шумни и гладни. Олдридж беше напрегнат от количеството консуматори и след като Чък и Саманта бяха болни, нещата ставаха по-бавно и изнервяха не само персонала.
Обутите в бели панталони и черни ботуши над тях крака на Ив обхождаха цялото помещение в изнасяне на празни чинии и донасянето на пълни. От както Кар беше изчезнал - според нея и всички в полицията - тя трябваше да си намери някаква работа на половин ден, с която да се изхранва. Добре, че родителите й все още покриваха обучението й, така че единственото, за което трябваше да се грижи бяха наем, храна, ток и топла вода. Не беше евтино, а и заплатата не бе достатъчна, но тя използваше спестените си пари, които с Кар бяха събирали от почти половина година за околосветското пътешествие, за което и двамата мечтаеха от много време насам. Чувстваше се гузна да използва така парите, събрани с труд и пот, но обстоятелствата я притискаха и не й оставяха голям избор. Липсващия Кар също.
Хоуп затвори вратата на ресторанта с объркана физиономия, почти невярваща. Учуди се колко пълен бе и първото нещо, което забеляза бе Олдридж, който размахваше ядосано ръце и нареждаше. Не можа да стърпи усмивката при съзирането на бащата на Фейт. Напомни му как преди няколко години изгори част от кухнята му, докато се опитваше да прави палачинки и тогава Олдридж вдигна такава врява, която се разгорещи още повече, когато Хоуп, Фейт и Син му се засмяха, мислейки го за смешен в яростния си изблик. Всеки готвач би реагирал така, при недостойното и невнимателно отношение към храната и мястото, където се приготвяше.
Хоуп тръсна глава и се насочи към Олдридж, който не го забеляза от началото.
-Господин О! – повика го Хоуп за вотри път.
Олдридж се обърна разсеяно и лицето му веднага грейна, когато зърна познатото лице на Ленсън.
-Хоуп! – възкликна изненадан и го въведе в кухнята. – Какво правиш тук? Не си ли на училище?
-Ами всъщност… - започна, но изстена болезнено, когато голяма сива тава го блъсна в корема и го преви на две.
-По дяволите, извинявам се… - поде Ив, но когато Хоуп вдигна глава, веднага замлъкна и едвам доловимо се смръщи. Разшири очи. – Какво търсиш тук? – попита.
Хоуп изви ъгълчетата на устните си съвсем леко нагоре. Олдридж сбърчи вежди любопитно.
-Познавате ли се? – запита ги.
Хоуп кимна леко.
-Бегло. – побърза да подлъже Ив, объркана от присъствието му. – Покрай изчезването на Кар и всичко останало. – наблегна на името на баща му и се обърна към Мейн с дружелюбна усмивка.
Хоуп присви очи и за първи път не се разтрои от името. Ив видимо пренебрегваше случилото се между тях и това го разтройваше.
-Може ли да поговорим? – помоли я.
Ив преглътна, клатейки глава.
-Имам работа… - поде колебливо и погледна към Олдрдиж, за да получи потвърждението.
-Няма проблем. – разби всичките й надежди, махайки неханйно с ръка. – Вземи си пет минутки, ще се справим.
Ив отвори уста и заекна, докато обмисляше следващото оправдание.
-Да, но поръчките и…
-Моля те. – настоя Хоуп.
Ив се замисли за момент, но после се предаде с въздишка и остави тавата на плота. Свали портмонето от кръста си и го подаде на Олдридж.
-Няма да се бавя. – обеща му.
-Не се тревожи. – отвърна той и се усмихна, виждайки как двамата се отдалечават.
Фейт уклоничево му бе споделила, че Хоуп не се чувства добре от няколко седмици насам, заради липсата на баща си и се радваше, че лицето му имаше цвят. Не знаеше много за Ив, не знаеше и каква е връзката между двамата, но щом тя го караше да извие устни нагоре, то тогава всичко беше наред. Обърна се към печката, подсетил се за дъщеря си и затова как от няколко дена не си говореха. Не знаеше какво се случва между нея и Айра, въпреки че тя му бе обещала, че всичко е приключило. Може би беше време да задълбочи разпита си и достоверността на онова, което Фейт му казваше. Продължи да бърка в тенджерата, потънал в мислите и подозренията си.
Хоуп задържа вратата отворена и вдиша аромата на Ив, когато тя мина покрай него.
-Как ме намери? – попита го, не особено дружелюбно, докато скръстваше ръце пред гърдите си.
С бавни стъпки започнаха да вървят напред.
-Хазяйката ти ми каза, че са те наели тук. – отговори. Почеса се по главата. – Как си?
Ив повдигна насмешливо вежди, гледайки напред.
-Дойде до тук, за да ме питаш как съм?
-Не. Всъщност не. – каза Хоуп и пъхна ръце в джобовете на якето си. – Виж, относно онази вечер…
-Хоуп, моля те. – прекъсна го и пъхна кичурите, измъкнали се от опашката на тила й, зад ушите си. – Говорихме вече за това.
Хоуп стисна зъби и присви очи срещу мъглата пред тях.
-Да, до колкото си спомням това беше след като го направихме навсякъде из къщата. – припомни й с нетърпеливо кимване.
Ив се спря и го изгледа лошо и накърнено. Хоуп също я погледна и в очите му не се прочете нито извинение, нито съжаление за думите.
-Извинявай? – невярващо зададе.
-Харесвам те! – игнорира удивената й питанка и се приближи към нея, но тя се отдръпна. Той се изсмя. – И ти ме харесваш. – продължи разпалено. – Защо не искаш да бъдем заедно?
-От къде да започна?! – извиси глас тя. – Знаеш, че не е редно! Колко пъти трябва да ти го повторя?
-И ти реши това, след като прекарахме цяла нощ заедно? Или преди това? Между кои пролуки разбра, че не можем да бъдем заедно? – вмъкваше подигравка, следствие от обидата и страха. – Когато се преместихме в спалнията ти?
Ив поклати изумено глава.
-Недей да ми говориш по този начин! – предупреди го равно.
-Защо? – ядоса се. – Щом ти можеш да се държиш като кучка, тогава и аз ще го правя!
Ив възмутено посегна към лицето му и ръката й се стовари с пялсък върху бузата му. Главата му леко се извъртя от шамара и Хоуп вдигна ръка, докосвайки зачервеното място. Усмихна се печално и я прониза с очите си.
-Защо не искаш да бъдеш с мен? – повтори.
Ив стисна челюст и преглътна шумно.
-Защото не те искам до себе си по този начин.
-Лъжеш ме. – уверено заяви и я хвана малко над лактите, придърпвайки я към себе си. – Защо не искаш да бъдеш с мен?
-Защото си син на мъжа ми! – пробва пак, но поклащането на главата му показа, че не й вярва.
-Това не беше довод за онази нощ, няма да е довод и сега. Защо?
-Защото не те обичам. – ясно изрече.
-Не искам да ме обичаш. Още не. – побърза да я увери.
Ив изстена отчаяно.
-Какво искаш да чуеш? – прошепна с въздишка.
-Защо не искаш да бъдеш с мен? – попита я за пети път.
Тя сведе глава и здраво прехапа долната си устна. Хоуп наклони глава и отпусна захвата си. Обгърна лицето й в шепи и се взря в очите й.
-Аз ще ти кажа защо искам да бъда с теб. – промълви тихо. – Защо си забавна. Защото ме караш да се чувствам щастлив, а ако знаеше колко нещастен съм всъщност, щеше да знаеш колко важно е това за мен. Защото харесваш футбола.
Ив се засмя леко. Хоуп се усмихна, надушил победа.
-Защото не те е страх от малко мръсотия под ноктите. Защото миришеш хубаво и защото готвиш страхотно. – очите му ставаха все по-меки и нежни с всяка дума. Тези на Ив също. – Защото обичаш сладко в ужасяващи количества и ако не знаех колко си силна, щях да се разтревожа за теб. – отпусна рамене и се прилепи плътно до нея, докосвайки внимателно лицето й. – Защото ме караш да се усмихвам така, както никой друг до сега.
Лицето на Ив вече издаваше колко въодушевена и трогната се чувства от думите му, които излизаха с лекота от устата му и звучаха по-искрени от всички думи, които някой някога й бе изговарял.
-Така че какво ще кажеш? – попита с надеждна усмивка. – Нека опитаме.
Ив замига и се загледа задълго в очите му. Мислеше, премисляше и след минута дискусията в главата й приключи. Обгърна врата му и прилепи устни в неговите.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 10, 2014 7:07 pm

Том за пореден път се опита да дръпне вързаните си ръце. Изруга ядосан от безпомощността и болката от протритите си китки. Нямаше надежда, че семейството му ще го потърси. Айра не беше глупав и най-вероятно бе измислил някакво оправдание, бе платил или накарал някого да свърши работата с алибито. Чудеше се колко време щеше да трае това и какво щеше да стане, след като на похитителя му омръзне. Единствената светлина в тунела бе Фейт. Том силно вярваше, надяваше се, че тя отново ще прояви онази смелост и абсолютното безрасъдие, за да го спаси.
Не знаеше кое време, ден ли е, нощ ли е. Стоеше в това мазе вече твърде дълго и ако не оръжието на Айра, то напрежението със сигурност щеше да го убие. Вече беше готов да затвори очи и да се отдаде на с нищо помагащия сън, но дръжката на вратата се натисна надолу и привлече вниманието му.
Сърцето му прескочи един удар, когато Айра влезе вътре с нож в ръка, но след като Фейт се появи зад него лекото успокение веднага застина редом до страха. Айра застана пред него и усмивката на устните му изглеждаше истинска. Положи длани на двете облегалки на стола и се надвеси към него.
-Свободен си, но ако кажеш на някого за мен или Фейт, ще те накълцам, ясно?
Том остана все така напрегнат, вгледан в сивите, студени очи, които сега изглеждаха топли.
-К… какво? – заекна, недоверчив.
Айра търпеливо стисна устни.
-Казах, че си свободен да си вървиш. – повтори се с една идея по-високо, все едно говореше на глухата си баба. – И след това добавих, че ако посмееш да споделиш с някого за случилото се, ще те накълцам.
Том разтвори невярващо устни.
-Но… Как…?
Айра се отдръпна и погледна към Фейт.
-Май не иска да си ходи. – каза й и се засмя.
Фейт подбели очи и скръсти очаквателно ръце на гърдите си.
-Развържи го. – настоя.
Айра изцъка с език победено и с един замах отвърва ръцете на Том от здравите въжета. След това клекна пред него и скъса и тези на краката му. Том разтри китките си, все така объркан и подозрителен.
-Помни – поде Айра и насочи ножа към лицето на Монгомъри. – Това да си остане нашата малка тайна, нали така?
Том преглътна и се загледа във Фейт. Тя просто кимна отсечено и извърна глава. Той се изправи на крака, които се разтрепереха и залитна назад. Изненада се, когато Айра го подхвана.
-Вече може да изчезваш. – каза му и го блъсна приятелски по гърба.
Том се запъти към вратата с бавни и уморени стъпки. Очите му не спираха да гледат към Фейт с ужас и въпрос. Какво бе направила, за да го освободи или какво трябваше да направи, задето вече е на свобода? Не искаше да носи тази отговорност. Искаше само да й помогне, но вместо това тя бе тази, която помагаше на него.
-Благодаря ти! – глухо прошепна.
Стъпките му отекваха из подземния етаж. Вече не се намираше в студено място, вече не бе и в къщата и облекчението на Фейт от спазеното обещание, се разстла из цялото й тяло. Айра я наблюдаваше с примес от веселост, сериозност и още нещо, което не можа да определи. Смути се от погледа му и отвърна очи така, както правеше преди време.

…Ден-два по-рано…

Фейт вървеше из училищните коридори бавно и умислено. Още осмисляше вчерашния отказ на баща си, дори да й каже едно „добре съм”. С всяка секунда в негово присъствие осъзнаваше колко й е ядосан и колко много трябва да се постарае, за да й прости. Ясно показа недоверието си, когато му каза, че вече не се вижда с Айра. И двата пъти, в които я пита.
-Фейт! – познат и разтревожен глас я накара да спре и да се обърне назад.
Черните кубинки и скъсания чорапогащник, в добавка с червената риза и черен потник, плюс веригите по кръста й и новите червени кичури в косата й, в тон с много грим по лицето й, бяха в противоположност на изражението и прегърбената й от тревога походка.
Фейт веднага съжали за това, че спря и веднага се опита да измисли как да отложи онова, което бе почти сигурна, че ще бъде попитана.
-Бързам за час… - опита се да се измъкне и направи няколко крачки назад, но Каян я достигна бързо.
-Моля те, трябва да говоря с теб. – настоя тя, отчаяно.
-Бих искала, но наистина трябва да влизам в час. – отново излъга и направи още една стъпчица назад.
-Фейт, спри! – извика Каян и с това половината коридор се обърна към двете.
Фейт замръзна на мястото си и неловко се огледа, докато всички останли оглеждаха нея. Каян не излгеждаше смутена от погледите на другите. Доближи Фейт и я хвана грубо за ръката.
-Трябва да поговрим! – настоя повторно и я задърпа към изхода.
Нямаше голям избор. Трябваше да следва гневната крачка на дъщерята на Том Монгомъри. Излязоха навън и Каян почти я блъсна пред себе си, озовавайки се сами в училищния двор. Нямаше никого наоколо, заради студа и мългата, която придаваше онази неприятна страшна атмосфера. Лиспваха само гарваните.
-Баща ми го няма от три дена. Един от служителите му ни каза, че спешно заминал за някаква тъпа командировка, но аз знам, че не е така!
Фейт преглътна и се опита да придаде достоверност на вида си.
-Нямам представа за какво говориш. – уверено каза.
Каян прехапа долна устна и очите й се натъжиха.
-Знам, че гаджето ти го е взел. – проплака тя. – Винаги се обажда, когато заминава някъде и никога не тръгва преди да ни целуне. Просто ми кажи, че е добре. – примоли се безпомощно.
Фейт разтвори очи. Почувства се отвратително при вида на грубата и странна Каян, която я молеше да й каже онова, което всяка дъщеря с отвлечен баща иска да чуе. Поколе*а се и й се наложи много да помисли. Какво да каже, така че не издаде нищо директно и в същото време да я успокои, за да може да успокои и себе си. Навлажни устни и присви леко очи.
-Добре е. – прошепна.
Каян затвори облечено очи и подсмъркна.
-Ще си дойде ли скоро? Къде е? Как се отнасяте с него?
Пригади й се, когато Каян я принизи до това „вие”. „Как се отнасяте с него?” Вие. Те. Тя й Айра. Фейт и Айра. Хора, които отвличат бащи на беззащитни момичета и любяща съпруга. Никой нямаше да направи разликата между нея и него. Никой нямаше да ги отсее като добрата и лошия. Доплака й се. Почувства се лоша, злобна. Почувства се като него. Като част от него. Изпита странно усещане при тази мисъл, но не можеше да разбере какво. Това я уплаши, защото не бе чисто отвращение, както очакваше и както искаше да бъде.
Това не можеше да продължава…
-Скоро. – нямаше глас да говори, затова отново го прошепна. Прочисти гърло и се съсредоточи. – Скоро ще се прибере при вас. – заяви. – И е добре.
Бързо се отдалечи от насълзените очи, неспособна да изтърпи осъдителния и умоляващ поглед в тях.

Айра излизаше от скъптото кафене на дългата празна улица. Времето днес бе странно потискащо и не предполагаше никакви безцелни разходки. Мъглата бе твърде гъста и този път падаше доста ниско. Почти нищо не се виждаше. За втори път през целия си живот пиеше кафе в картонена чаша, но бързаше, а трябваше да се събуди. Беше прекарал изтощителна нощ с Октавио и няколко момичета, за да се сдобрят от кратката свада, която имаха по-рано.
Остави чашата на покрива на колата и съблече коженото си палто, което хвърли на задната седалка. След това извади кутия цигари и си запали една, докато отваряше вратата. Нещо на острещния тротоар обаче привлече погледа му и той остави отново кафето отгоре на автомобила и присви очи, за да вижда по-добре.
Въпреки че го бе виждал малко пъти и за кратко време, Айра бе запомнил чертите, стойката и най-вече смешната коса на Хоуп Ленсън. Имаше тази рядка дарба – да помни горе-долу всичко, което види. Освен това се погрижи за тялото на мъртвия му баща. Това ги свърза по някакъв начин и щеше да бъде грубо да не може да го разпознае. Това, което притесни Айра не бе целувката между него и някакво русо миньонче. Притесни го факта, че познаваше това русо миньонче. Въпреки мъглата и разстоянието на което се намираха един от друг, както и неудобната позиция в гръб, веднага я разпозна.
Още когато отнесе тялото на Кар, беше помолил Куба да направи малко проучване както за сина, така и за бащата. Знаеше, че рано или късно ще започнат да го търсят и искаше да бъде подготвен. Имаше десетина снимки на Ив Бенет в една от много папки на Куба. Тя доста уставно търсеше своя мъж и даже един път се бе сблъскал с нея в полицейския участък.
Знаеше, че Ив Бенет не бе от тук. Учеше в университета на края на града, но родом бе от съседния град, на около двеста-триста километра западно. Живееше в града от няколко кратки години и явно се държи доста заета. Айра се засмя при мисълта в главата му. Първо бащата, после сина. Зачуди се дали ще намери време и за него. Но шегите, които се случваха между съзнанието му и самия него бяха една предпоставка преди важната част на нещата.
Хоуп не можеше да излиза с жената на баща си, когото уби. Това бе лошо за всички, най-вече за сами Хоуп, защото Айра подозираше, че започва да се влюбва в нея и накрая истината ще се изплъзне от устата му. Поклати бавно глава и се пъхна в колата си. Бързо се придвижи през улиците и след няколко минути вече бе пред голямата си къща.
Влезе в топлия си дом и захвърли якето си на дивана в хола. Въздъхна при мисълта, че скоро другото семейство Левит трябва да изчезне от тук. Беше говорил с Куба малко по-рано днес. Не можеха да отлагат повече. До два дена щяха да се приберат.
Замъкна се към бюфета с алокохола, но ръката му спря, хванала бутилката. Подозрително се обърна към дивана, на който бе хвърлил дрехата си и установи, че под нея се подаваше червеното палто на Фейт. Присви очи и остави шишето. Закрачи към коридора и на прага се сблъска със самата Фейт.
-По дяволите! – изсъска тя, стресната от внезапния допир на телата им и се отдръпна.
Айра изстена отегчено и премигна срещу тавана.
-Какво правиш тук? – попита я.
Учуди се на „топлото посрещане”. Обикновено си изпросваше нещо, което съдържаше плът в по-голямата си част.
-Дойдох да говоря с теб. – отвърна и го последва обратно в хола.
-Добре. – въздъхна той и дръпна стъклената тапа на бутилката с уиски.
Наля го в две чаши и когато поднесе едната към Фейт, тя скептично се зазяпа в нея.
-Този път нищо не съм сложил. – обеща.
Фейт повдигна една вежда и пое чашата. Айра пъхна една ръка в джоба си и остана прав пред нея.
-И аз имам да ти казвам нещо. – допълни и отпи. – Мисля, че ще ти хареса.
Фейт зачака.
-Слушам те. – подкани го, когато той не каза нищо.
-Става въпрос за приятеля ти. Хоуп. – произнесе името с насмешка. – Момчето върви по грешния път. - повдигна се и седна на бюрото в единия ъгъл на помещението. – Трябва да поправим това.
Фейт сбърчи вежди и се приближи към Айра.
-Какво искаш да кажеш? – попита озадачена.
-Литнал е по неточния човек. – неясно каза.
Фейт наклони неразбиращо глава.
-Видях го да се натиска с жената на баща си . –поясни с неприязън.
Тя сви дълбоко вежди, невярваща и изненадана.
-Какво? – промълви и се засмя. – Не. – поклати глава. – Объркал си се.
-Не съм. – отряза я той със сериозни очи. – Разбираш, че това не може да бъде. Той ще й каже.
Фейт отвори уста, за да изкара нещо от нея.
-Хоуп не би…
-Рано или късно ще й признае истината. – заяви сигурно. Беше направо досадно с каква увереност предначертваше бъдещето. – Това няма да доведе до нищо добро. Ще трябва да я убия. – повдигна рамене с фашлива съпричастност и жал.
-Айра! – настоятелно зададе Фейт, търсейки да измъкне положителна черта. – Дори и да са наистина заедно, Хоуп няма да й признае. Познавам го. Не би го направил…
-Защо? Защото много обича теб, защото му помогнах…? – подигравателно попита.
-Да. – тросна се тя. – Точно заради това.
Айра се изсмя.
-Ти си глупачка! В момента тя е единственото нещо, което го държи далеч от високата сграда. Обича я повече от собствената си майка и тази лоялност, която развива към нея ще се прояви. Ще й каже, защото няма да иска да пази тайни от нея, защото е влюбен и глупав. А това е най-лошата комбинация. Повярвай ми… - изправи се и отиде да си налее още една чаша, когато пресуши предната на две глътки . – Аз знам.
Фейт доби неприятното чувство, че последните думи не се отнасяха толкова за Хоуп. Сведе поглед.
-Какво искаш да направя? – попита го.
Айра обърна глава към нея и я огледа преценяващо. Учуди се на готовността й.
-Повикай го. – нареди – Ще трябва да си поговорим с него. Това не е от скоро. Виждали са се дълго преди това.
-От къде знаеш?
Айра не свали очи от нея докато оптиваше.
-Дори и аз не те прегръщах така в началото. – изтъкна.
Фейт се смръщи и извади телефона от джоба на панталоните си.
Един час по-късно разпалените гласове на Айра и Хоуп кънтяха из цялата къща, а Фейт бе най-грубо изгонена от мъжката караница в стаята на Айра, където стоеше вече от половина час. Не чуваше отделните думи, но очевидно не бяха съгласни един с друг и на четвъртия яден крясък – не разбра дали от Хоуп или Айра – не издържа повече и стана яростно на крака. Излезе от стаята, блъскайки вратата и направи същото с тази на хола.
Гледката я стъписа и за няколко момента. Айра държеше Хоуп за яката на блузата му, а Хоуп бе стиснал врата на Айра. Очите им бяха изцъклени, все едно в някаква надпревара да докажат правотата си. Когато чуха влизането, неестествено обърнаха глави към Фейт, без да се пускат. Тя се зачуди дали да не се разсмее или да ги разтърве, но след кратък размисъл прецени, че смехът не е най-добрия вариант.
-Какво правите? – реши да попита.
Хоуп троснато блъсна Айра, който посегна към оръжието си, когато насмалко се спъна в масата, на която то стоеше. Фейт прочисти шумно гърло и ръката му с нежелание се отпусна да тялото му.
-Какво става тук? – попита отново.
-Глупавият ти приятел смята, че нещата са под контрол. – обясни Айра, гледайки лошо към Хоуп.
-Нещата са под контрол. – натърти той.
-Естествено. Убеден съм, че нещата са били контрол и когато случайно и под контрол намушка баща си няколко пъти с кухненски нож. – ирнонично подметна.
Фейт го изгледа възмутено, а Хоуп присви очи злобно.
-Това беше различно! – защити се с бавно изречени думи.
-Не е ли винаги това случая? – и отново с ирония повдигна рамене и премигна като госпожичка. След това се намръщи сериозен. – Ако само твоя задник беше застрашен, тогава нямаше да имаш грижи. Ходи оправяй гаджето на баща си. Но не си сам в това, така че би било добре да помислиш и за другите.
-Аз съм влюбен в нея, а не настроен против нея! – извиси глас Хоуп. – Защо ми е да й признавам нещо, което ще я накара да ме намрази завинаги?
-Защото след време на силни усещания, ще започнеш да се коле*аеш пред тайните си. – сериозния му глас напрегна Фейт. Както по-рано – имаше странното чувство, че няма предвид само Хоуп и Ив. – Не можеш да съградиш връзка, основана на лъжа! Сега не ти пука, защото чувството е ново и силно. Но няма да е вечно такова. Трябва да го надграждате, а ти не можеш да го надграждаш, когато под себе си имаш един труп!
Хоуп стисна челюст и не отговори. Разбираше какво му се казва, но бе твърдо убеден, че това не се отнасяше за него. Реши да играе друга карта.
-И какво ако й кажа? – повдигна въпросително вежди. – Дори и да го направя… Какво толкова?
Айра също повдигна високо вежди.
-Ами… - усмихна се сдържано и пак започна с употре*ата на сарказъм. – Ще те издаде в полицията, след това те ще стигнат до мен, а накрая и до Фейт, и до края на дните си ще се гледаме през решетки, ще ядем гадна храна в студени килии и всеки ден ще се събуждаме с надеждата, че нашия скъп и верен приятел, съкилийник няма да ни промуши с пластмасова вилица. – наклони любопитно глава. – Знам ли? – махна небрежно с ръка. – Може… Може и да не съм прав. Вероятно греша. Да, най-вероятно греша. А и какво знам аз? Съдили са ме само няколко пъти. Но, няма проблем. – скръсти ръце и се облегна на масичката с фалшива, дружелюбна усмивка.
Фейт тревожно се загледа в Хоуп, който изменяше лицето си в скептичен вариант.
-Прав е. – тихо подкрепи тя. Хоуп се обърна към нея без да променя изражението си. – Опасно е не само за теб.
Той сбърчи вежди.
-Ти се чукаш с психар, който също е опасен за всички ни. Защо за теб да е по-различно?
-Искаш ли да го застрелям? – попита я Айра настървено. – Защото веднага мога да го накарам да замълчи за дълго време!
Фейт се приближи към Хоуп, игнорирайки щедрото предложение на Айра.
-Този убиец е причината да стоиш на свобода. Прояви разбиране, когато ти казвам, че аз нямам избор. – тихият глас не го убеждаваше за неща, които той знаеше. Но тихите думи жегваха Айра и той предпочиташе да го осланя на вродената му ярост, а не факта, че му пука какво казва и мисли. – Не е безопасно да си с нея точно сега.
Хоуп скри ръце в якето си.
-Няма да й кажа. – тържествено обеща.
-Може би не! – ядно разпери ръце Фейт. – Може би ще успееш да си замълчиш. – приближи се припряно. – Но какво ще стане ако тя сама разбере? Как ще й го обясниш тогава? Какво ще стане с вас тогава? Как ще оправиш нещата и за себе си, и за нас с Айра?
Докато двамата се гледаха изпитателно, Айра не успя да стърпи усмвиката си при това общо споменаване. Те двамата като едно цяло. Хареса му. Прозвуча толкова естествено от устните й, че не успя да не му се наслади.
-Тогава вината няма да е моя, нали? – арогантно попита.
Фейт се дръпна назад от тази чужда проява. След това яорстта я изпълни.
-Какво се опитваш да докажеш? – изгледа го с непознати очи.
Хоуп подбели своите и колебливо вдигна ръце. Сложи ги на рамената на Фейт и тя потисна желанието си да се отдръпне от него.
-Не разбираш, колко е важна за мен. – бавно започна. – Имам нужда от нея. За да живея като нормален човек, без да се губя във вината. Ти беше тази, която ми каза, че трябва да изляза, да спра да мисля за това. И аз го направих. Може би не беше по най-добрия начин, но само с нея мога да мисля за всичко друго, но не и за баща си.
Фейт го гледаше нерешително, подвластна на тихите му, ясни думи, с които я убеждаваше в своето.
-Така че моля те. Опитай се да разбереш като ти казвам, че аз също нямам избор.
Айра изсумтя пренебрежително.
-Моля ти се! – изсмя се той. – Тази лигава простотия ще ти бъде оправдание за няколко месеца. А след това? Когато вече не можеш да издържиш?
Хоуп се отдръпна от Фейт и с нежелание се обърна към Айра.
-А какво е твоето извинение? – двоумеше за следващите думи, резултат от наблюденията му, но всяко нещо си имаше цена. Надяваше се Фейт да разбере.
-Какво? – любезно попита, недоумяващ.
-Не ми давате за се виждам с Ив, защото мога да се влюбя до такава степен, че да й призная, за да няма тайни помежду ни. Какво е вашето извинение? – погледна и Фейт, и Айра. – Уж не можеш да го траеш, но си все с него. – каза на нея. – А ти си хладнокръвен убиец, но тя е още жива. Не само това, но я влачиш в Европа, за да имаш компания за рождения ден на племенницата си? – неговото изсумтяване бе дале по истинско от това на Айра. – Дори не прекарвам време с вас и мога да кажа, че нещо се случва.
Фейт го изгледа сърдито, а Айра присви сивите си очи. Хоуп нагло вдигна вежди.
-Виждам как работи системата. За вас едни правила, за мен други.
-Нямам представа за какво говориш. – отрече Фейт.
Хоуп я погледна с насмешка.
-Да… - проточи замислено. – Така си и мислех. Е, ти си хлътнала по наркоман, а аз по жената на баща си, когото убих. – сложи якето си и се запъти към изхода. – Явно и двамата сме малко сбъркани, а? – усмихна се и се скри от очите им.
Мълчанието се разтегна из пространството, примеси се с неловкостта и отрицанието. Фейт скръти отбранително ръце и изви врат, докато поемаше дълбока глътка въздух.
-Е, това беше много продуктивно. – подметна.
Айра прочисти гърло и се почеса по тила.
-Да… - сбърчи вежди докато се чудеше какво да каже. – Добре, в това нямаше смисъл, така че отивам да го разубедя.
-Не! – извиси глас Фейт и положи длани на гърдите му, когато той понечи да излезе от хола.
Сведе глава към нея.
-Няма да го оставя да ни издаде и да вкара всички ни в пандиза! – защити се той. – Като няма да е с добро, ще е с лошо. Мога я тази игра.
-Да, всички знаем това, Джак! – натърсти саркастично. Айра се свъси. – Няма да го нараниш.
Той се отдръпна с половин крачка и я погледна изпитателно.
-Знаеш ли, започвам да губя репутацията си пред хора, които даже не ме познават.
Замислено стисна устни и очите му се загубиха в цепки. Отдаде се момент и реши да го грабне.
-Ако искаш да стане твоето, ще трябва да си го изработиш. – каза накрая.
Не се усмихна, не й смигна и тя бързо схвана, че е сериозен. Надвеси се над нея.
-Предполагам, че дъщерята на Монгомъри те е потърсила днес?
Фейт отвори уста, но въпросът така и не излезе от нея.
-Проста логика. – отвърна той. Въздъхна. – Ще пусна Том и ще оставя прителя ти в твоите ръце… - замълча за миг, но Фейт знаеше, че има още. Условие. – Ако спиш с мен.
Очите й се разшириха и тя преглътна с трудност. Можеше да види, дълбоко в зениците й, че не вярваше на ушите си. Но също така можеше да усети сърцето й, което заби с един удар по-високо.
-Каза, че ако не оставя адвоката жив, повече няма да ме докоснеш. Повярвах ти, но да видим дали бях прав. – наклони глава. – Ще го пусна, няма да закачам и Хоуп. Но ти трябва да заслужиш тази отстъпка.
Фейт заби поглед в земята и напрежението й пречеше да мисли в права посока. Нямаше какво толкова да му мисли. Имаше два избора – да или не.
Повдигна брадичка и по сериозното й, напрегнато лице не трепна мускулче, когато каза:
-Добре.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 10, 2014 7:07 pm

Затвори вратата на стаята му и завъртя ключа. Можеше да усети колко доволен става с всяка стъпка, с която го доближаваше. Трябваше да бъде доволен. Щеше да я остави да води поне до тогава, докато реши, че тя е изпълнила максимума в доброволните си докосвания. Тръпнеше в очакване.
Фейт застана на един метър пред него и разкопча двете копчета на жилетката си. Чудеше дали да го гледа в очите или да блуждае някъде настрани, за да й е по-лесно. Избра второто. В погледа му имаше твърде тежко очакване и желание, което не можеше да понесе. Сивото блестеше възбудено и нетърпеливо.
Остави жилетката да се свлече на тъмния килим. Айра наблюдаваше действията й с изключителна прецизност. Нетърпението му се засилваше в всяка секунда, но за първи път издържаше на изкушението. Чакаше. Оценяваше това, което вижда и онова, което щеше да получи без капка съпротивление след броени мигове. Фейт застана пред леглото му и бавно вдигна единия си крак върху него. Повдигна черния си панталон нагоре и разкопча ципа на ботуша си. Отърва се от него и го захвърли назад. Същото направи и с другия. Когато отново се обърна лице в лице с Айра, вече разкопчаваше колана си. Взе дръзкото решение да го погледне в очите и веднага съжали. Бяха присвити и вкопчени в ръцете й. Имаше чувството, че й казва толкова много неща с този едничък поглед. Устните му бяха жадно разтворени. Елемент на хищничество се долавяше в начина, по който избощо стоеше в този момент.
Фейт извърна очи, несигурна, че ще успее да продължи нататък ако го гледа. Разкопча панталоните си и освободи бедрата си от тях. Хвърли ги при ботушите си с тайната идея, че когато приключи с това ще си намери всичките неща бързо и ще се махне от тук. Премахна и сивия потник през главата си. Остана само по бельо и сутиен и ръцете й неловко се спуснаха до тялото, докато даваше нужното време на Айра да я разгледа. Все пак трябваше да изиграе добре картите си, ако искаше нещата да се случат по нейния начин. Частично, разбира се.
Айра плъзна очи по бедрата й, през черните дамски боксерки, на които отдели специално внимание, до плоския й корем, по който играеше светлината на пламъка от единствената запалена свещ, стояща на нощното шкафче от предната вечер. Гърдите й се повдигаха неравномерно в желанието си да запази самообладание и запълваха чашките на черния сутиен почти без грешка. Продължи по упорито стиснатите й устни, мина през правия й нос и се спря на очите й. Тези пъстри очи, които не гледаха към нито към неговите, нито към него като цяло.
Припомни си първите им моменти заедно. Онези далечни първи моменти, в които той си позволяваше физическото надмощение над нея, а тя отказваше да го погледне дори и при най-малкия повод. Не му липсваха тези момент. Тогава бяха още чужди един за друг. Сега тя не го гледаше, защото го искаше точно толкова, колкото той нея, и се срамуваше от това. Така вярваше Айра и така беше прав.
Фейт застана пред него и пръстите й започнаха да разкопчават копчетата на ризата му. Обърка се, когато едната ръка на Айра обхвана китките й, а другата се уви около косата й.
-Бавно. – прошепна той и пусна двете й ръце. – Бавно и полека. – целуна рамото й и не й помагаше по този начин.
Разконцентрираше се и започна едвам доловимо да трепери, докато се опитваше да се справи с нагледно лесните копчета. Смехът му погъделичка шията й и я накара да се намръщи.
-Спокойно. Ще те нараня само ако ме помолиш.
Не му обърна внимание. По негова заръка, бавните й движения достигнаха своята крайна цел. Ризата на Айра бе изцяло разкопчана и Фейт прокара ръце по гърдите му. Тихата му въздишка я изпълни с вътрешно удоволствие. Харесваше му да го докосва, а това се хареса на нея въпреки че не пожела да го признае изцяло, дори и пред себе си. Докосваше кожата на гърба му там, където до преди секунди черния плат я покриваше. Тихо шумоли, когато падна на земята. Пръстите й стиснаха косата му. Надигна се, за да го целуне, но гласът му я възпря.
-Накарай ме да повярвам, Фейт. – дъхът му погали устните й. – Иначе не би имало смисъл, нали? – усмихна се.
Впи устни в неговите толкова настоятелно, че почти заприлича на нужда. Нужда да го усети, да го подчини и да го има. Яростта й обаче бе по-силна. Начинът, по който говореше, интонацията, която използваше я караше да се чувства просто малка. Твърде ясно доминираше и още по-ясно го показваше. Това я вбесяваше и тя не бе способна да крие. Не искаше, нямаше значение.
Изненада се от липсата на притискане. Айра стоеше абсолютно неподвижен. Единствената роля, която взимаше, бе в целувката. Ръцете му неусетно се бяха спуснали от двете страни на тялото му и той приличаше на статуя пред нея. Фейт отдръпна лицето си, за да го погледне.
Очите му бяха затворени. Лицето – спокойно. Дишаше равномерно, все едно бе заспал. Фейт вдигна ръката си и нежно я спусна по скулите му. При нежното докосване, клепачите му бавно се вдигнаха нагоре и в сивотата проблеснаха искри.
-Направи го отново. – нареди без глас.
Фейт зашари с очи по лицето му и повтори движението. Нежността и кръстосаните им погледи даваха твърде интимна черта на ситуацията. Гледаха се така, сякаш се познаваха, сякаш изживяваха нещо. Заедно. Сякаш бяха едно цяло, сякаш се… обичаха.
Айра сбърчи вежди и наклони глава. Не се почувства добре, на място. Замислено премигна и поклати глава.
-Какво има? – попита тихо Фейт.
Стоеше полугола в прегръдките му, а той не правеше нищо. Това има! Отдръпна я от себе си с груб жест и застана пред леглото си, прокарвайки пръсти през черната си коса. Загледа се в завивките и отново заклати глава. Това не беше той. Не беше и това, на което бе свикнал и което харесваше. И въпреки че бе здрав и корав, силен мъж, който можеше да получи всичко с добра воля и старание – или пистолет в ръка – не можеше да не отсее, че не обича промените. Не обичаше да се променя. До сега не му се бе случвало, но ето че нещо ставаше с него и чувството бе ново, непознато. А непознатото водеше до мрачна бездна, която бе твърде тъмна дори и за неговия вкус.
Затова реши да го потисне.
Обърна се към Фейт и я огледа. Колебливата й стойка го пропукваше, но той остана твърд. Приближи я с бавни крачки, все още давайки вид на човек, който обмисля нещо изключително важно.
-Какво не е наред? – попита наново. Изражението му се измени. Стана… хладно.
-Всичко. – отговори с тих глас. – Нищо. – повдигна рамене, докато пристъпваше към нея.
Пучвства нуждата да се отдръпне и се вслуша в тази нужда. Пътят й бе отрязан, когато достигна бюрото. Вкопчи се в ръба му за опора, разбирайки че и да можеше, нямаше да избяга и трябваше да понесе вечерта.
-Има ли значение? – продължи я притисна силното си тяло в нейното. – Кога… - наведе се към нея. – е имало значение?
-Какво ти става?
Болезнено стисна косата й с едната си ръка, а другата уви около талията й.
-Ще ти покажа истинския Айра, Фейт! – злобно просъска и това я изплаши. Не го разбираше. До преди секунда бе нежен, внимателен, спокоен, готов да й се отдаде. Той на нея. А сега изведнъж я гледаше лошо, сърдито, сякаш бе виновна за нещо. – Разиграваш ме от както се върнахме от Европа. „Няма да те докосна; не го прави; обещавам да бъда твоя, ако го пощадиш” – изреждаше, а злобата му нарастваше, както и възбудата му. Увещаваше самия себе си. Настъряваше се. – Да видим колко струват обещанията ти! Ще можеш ли да ме понесеш? Да ме издържиш?
Тя инстинктивно постави длани на гърдите му и се опита да го изблъска. Той се засмя арогантно.
-Май не? – предположи и устата му грубо нападна нейната.
Фейт изви тяло назад в изблик на негодувание. Опитите й да го разкара от себе си ставаха все по-самоотвержени, но стоновете на Айра й показваха, че по този начин само го предизвиква. Извика от болка, когато зъбите му захапаха долната й устна.
-Боли ли те? – изстена той и се притисна още по-плътно в нея, помествайки бюрото със сантиметър. – А това? – стисна силно гърдите й и Фейт се замята в ръцете му. – О, не, не, не. – зашепна утешително и обви лицето й в шепите си, принуждавайки я да го погледне. – Шшшшт. Всичко е наред, всичко е наред. – целуна челото й, върха на носа й, устните й. – Всичко е под контрол. Няма да се пречупя. Спокойно.
Фейт се задиша и притеснено измънка, когато Айра я качи на полегатата повърхност. Обхвана дупето й и я притегли към себе си.
-Искаш да ми избягаш. Усещам те. Страхът ти… - носът му проследи извивката на шията й. – Ухаеш невероятно, когато си изплашена.
Облиза врата й, оставяйки влажна след себе си. Фейт задържа скимтенето и зтегна бедрата си около кръста му. Нямаше какво друго да стисне, а това бе единствения начин да остане на място и да получи обещаната награда. Ръката на Айра се плъзна по бедрото й й полази нагоре по гръбнака й. Стигна закопчалката на сутиена й и бързо се справи с нея. Прокара дланата си по целия й гръб и смъкна едната презрамка от рамото й. Положи устни на него, сваляйки другата. Неподвижността на Фейт го жегна.
-Играй, скъпа! – нареди и захвърли сутиена й от едната страна на бюрото. – Ако не искаш да изгориш.
Усмихна се чаровно и езикът му се плъзна по долната й устна. Фейт извърна глава и го изблъска от себе си. Изненада се от успеха си, но нямаше време да се чуди на какво се дължеше. Скочи на крака и блъсна Айра в гърдите още веднъж.
-Хубаво! – изръмжа тя пред удивения му поглед. – Искаш една дива нощ, нали? – ядно запита, докато вървеше срещу него. – Така да бъде, Айра! – съгласи се. – По твоя начин!
Блъсна го на леглото и се качи върху него. Преметна косата си, стигаща едва до раменте, на едното си рамо и устните й се впиха в неговите жадни и търсещи. Или поне така излюзия създаваха. Оскуба косата му и, също като него, облиза врата му страстно и властно.
-Писна ми да се държиш с мен като с някаква евтина, гадна, противна, незначима… - не довръши, но разкопча яростно колана му, дърпайки го от гайките с хрущящ звук. Скъса невъздържано копчето на панталоните му и смъкна ципа. – Няма и да бъда такава! – слезе от него за миг и го измъкне от материята. Движенията й бяха толкова уверени и яростни, че Айра стоеше с весел и вперен в нея поглед. – Защото съм по-добра! И ще ти го докажа! – зарече се и отново го възседна.
Притисна се към члена му, материята на бельото им се търкаше една в друга и това го подлудяваше. Голите й гърди се притиснаха в неговите и тя се задвижи срещу него, оставяйки мокри следи по шията й брадичката му. Усещаше го как пулсира под нея, как няма търпение да влезе в нея и това само я накара да го мъчи още. Малко по малко, докато не започне да я моли. Знаеше, че това никога няма да стане, но можеше да положи максимални усилия. Писна й да се държи с нея като с кукла на повикване. Писна й и от променливите му настроения.
-Продължавай така и ще сполучиш, скъпа! – похвали я.
-Спри да ме наричаш „скъпа”! – ядоса се тя.
-Скъпа, скъпа, скъпа. – дразнеше я като малко хлапе, което дразни друго малко хлапе.
Фейт замахна към лицето му, но той улови китката й и я преобърна под себе си, натискайки я към леглото с тежестта си.
-Скъпа, красива си. Скъпа, искам те. Скъпа, гащите ти ми пречат да те изчукам!
Фейт изкрещя разярена и замахна към лицето му. Остави две черни резки от ноктите си и победносното изражение не я напусна дори когато Айра я изгледа невярващо.
-Скъпи, боли ли те? – попита го с фалшива загриженост. – А това? – отново оскуба косите му, притисна се в него и заби нокти в гърба му, стискайки го до таква степен, че по кожата му се спуснаха струйки кръв.
Айра се разсмя и закова ръцете й над главата.
-Сладурана! Опитваш се да ме победиш в собствената ми игра!
-Нали играя? – повдигна вежди и се надигна, за да го накара да си мисли, че ще го целува, а вместо това имаше намерение да го захапе силно и с добрия късмет, може би щеше да пусне още кръв.
Обаче стреснато се отдръпна, когато Айра застави сребърното острие на среден по големина нож, пред очите й. Фейт преглътна предпазливо и се загледа изпитателно в ножа. Айра го постави между гърдите й, спусна го надолу по корема й. Не изпускаше лицето й от поглед, докато подпъхваше острието под плата на хълбока й. Прехапа устна, когато разряза бельото й.
-Бих ти позволил и на теб, но пък не ти вярвам до толкова, че да ти дам остър предмет, докато ти си в лошо настроение, а аз в ерекция.
-Но, Айра. – въздъхна пресилено. – Връзката се крепи на взаимно доверие. – повтрои думите му от по-рано днес.
Той се засмя и секунди по-късно Фейт също се усмихна. Задвижи таза си срещу нейния и докато я целуваше по гърдите, ключицата и шията, ловко се измъкна от собственото си мъжко бельо. Не й даде знак, но не й и трябваше.
Проникна в нея, но тя бе достаъчна подготвена, за да го приеме. И двамата притаиха дъх. Очите им отново се бяха впили, взаимно изучаващи се и моментът пак придоби интимния полъх на двама влюбени. Направи два тласъка, но после спря.
-Трябва да го изработиш, помниш ли? – подхвана я през кръста и я повдигна от леглото.
Преобърна я, без да я изпуска от прегръдката си и гърбът му тупна на меките завивки, а Фейт се озова отгоре му.
-Искаш да водя? – присмиваше се, но не влагаше услие в това да бъде иронична. Умът й бе другаде и Айра знаеше къде.
-Искам да се движиш. – смигна й игриво и изражението му показа, че чака.
Фейт повдигна предизвикателно една вежда и се наведе към лицето му. Раздвижи се отгоре му и той плавно затвори очи, докато й позволяваше да го води към удоволствията, които водачеството й предлагаше. Езикът й, който обхождаше врата и устните му не го разсейваше ни нйа-малко, даже напротив. Допълваше картината, правеше нещата още по-невероятни, неиздържими. Самият факт, че тя бе по-различна за него, правеше и секса различен. Интересен, вълнуващ. Красив.
Правеше секса, любов.
Айра рязко се изправи до седнало положение и задържа Фейт, да не падне на земята, обвивайки я плътно с ръцете си, притискайки я още по-силно в себе си. Тя продължи да се движи върху него, а той милваше лицето й, махаше косата от изпотеното чело и бузи, и целуваше всяко кътче от кожата й, което можеше да достигне, без да се отлепя от нея. Устните му посяга навсякъде, където Фейт позволяваше с извиванията си. Неусетно нейните ръце също започнаха да шарят по гърдите, през рамената и гърба му. Докосваше татуировката, проследяваше контура й, без дори да вижда и осънзава, че го прави. Кожата й настръхваше срещу неговата, кожата му настръхваше срещу нейната. Нежно допираше устни в гърдите й, в шията й, на рамото й, в сгъвката на лакътя й, опакото на дланта й.
Внимателни и нежни докосвания, придружени с интимни погледи и тихи стенания. Тя не се стресна, когато той я положи отново по гръб върху завивките, а той не й подари една от арогантните си усмивки или изражения, с които показваше, че той е господарят. Настоятелно подхвана брадичката й и обърна лицето й към неговото, когато на Фейт й се стори твърде реален начина, по който я гледаше.
-Гледай ме. – зашепна и изстена със следващия тласък. – Не е нужно да се преструваш пред мен, знаеш го.
Фейт стисна завивката и изви глава назад.
-Аз ще спра ако и ти го направиш. – отговори разсеяно.
Айра закима и се наведе, за да впие устни във врата й. Езика му започна да манипулира кожата там и Фейт изпъшка от причиненото блаженство. Пръстите на ръцете им се преплетоха и колкото повече забързваше движенията си, толкова повече двамата стискаха ръцете си. По телата им започнаха да избиват капчици пот, кожата на корема и гърдите му се допираше в нейната, караше кръвта й да бушува непокорно.
Айра опря чело на възглавницата до главата й и я натисна с тялото си. Мускулите на гърба и ръцете му се напрягаха, отново забърза темпото и Фейт чуваше всяко стенание, което се откъсваше от гърдите му, колкото и тихо да бе. Зарови лице в разрошената му коса и се задиша тежко. Горещият й дъх го затопляше, възбуждаше го още повече. Айра съвсем леко надигна глава и целуна разтворените й устни, през които се бореше да поеме повече кислород.
////

…Искаше само да й помогне, но вместо това тя бе тази, която помагаше на него.
-Благодаря ти! – глухо прошепна Том.
Стъпките му отекваха из подземния етаж. Вече не се намираше в студено място, вече не бе и в къщата и облекчението на Фейт от спазеното обещание, се разстла из цялото й тяло. Айра я наблюдаваше с примес от веселост, сериозност и още нещо, което не можа да определи. Смути се от погледа му и отвърна очи така, както правеше преди време. Дълго време сотяха прави и мълчаливи.
-Смяташ ли, че наистина го мисли? – попита я.
Тя вдигна поглед към него, полагайки длан на врата си там, където кожата бе зачервена от целувките му.
-Има жена и две деца. – кимна с въздишка. – Мисля, че току-що го направихме един щастлив човек. – ироничната й страна бе слаба в този момент.
-Не. – поклати глава той. – Имам предвид онова, което каза Хоуп. – поясни с внимателен тембър и поглед. – За нас. – допълни. – Че нещо се случва между нас.
Видя как лицето й се напряга и автоматично направи същото. Тя се засмя нервно.
-Хоуп говори много неща, когато е ядосан. Това важи за всички ни. – навалжни устните си и скръсти отбранително ръце.
Айра също се усмихна.
-Да… - неохотно се съгласи. – Така е.
Фейт се влгеда в него и присви очи. Сега Айра бе този, който отказваше да я погледне. Физиономията й доби въпрос и предубедено удивление.
-Не се… - поде, но замлъкна несигурна. Стана й още по-трудно да продължи, когато Айра все пак я погледна. – Не започваме да се… харесваме, нали? – попита недоверчиво.
Той се изсмя и я погледна многозначно.
-Е… - повдигна рамене. – Определно има много неща, които харесвам в теб. – огледа я набързо и пристъпи към нея. – Но мисля, че сме твърде различни. – споделянето прозвуча искрено. Излезе без проблем от устата му, излезе така сякаш го мислеше от дъното на сърцето си и беше нормално. Нямаше проблеми.
Фейт премигна и повдигна брадичка. Стисна устни.
-Различни сме. – съгласи се тя и пое дълбока глътка въздух. Не разбра, защо очите й се замъглиха от влага, но това я разтревожи много.
Айра сбърчи вежди и издаде глава напред.
-Добре ли си? – попита я и се опита да я хване за рамото, но тя се отдръпна и разтърка очите си.
-Да… - засмя се. – Просто… нещо ми влезе в окото. – излъга и му обърна гръб.
Изпсува наум и стисна зъби. Отправи се към вратата.
-Фейт? – спря я Айра, недоумяващ, но тя само вдигна ръка.
-Всичко е наред. – увери го. – И без това трябва да тръгвам. – обърна се към него и лицето й се стягаше и отпускаше, докато се стараеше да контролира някаква емоция, която остана скрита за Айра. – Благодаря ти… - посочи вече празния стол и преглътна тежко. – Ам… Ще се видим по-късно, става ли? – не го дочака за отговора. Излезе от мазето и се затича нагоре.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 10, 2014 7:10 pm

Синемън заслиза по стълбите умишлено бавно, докато на вратата й припряно се чукаше. Не бе спала добре предната нощ и сега не беше в добро настроение, та да развали максимално деня и на всеки, дръзнал да се доближи до нея. Почукванията не спираха, но това не й подсказваше да се забърза. Едва когато отвори вратата лицето й придоби друго изражение, различно от отегченото, което я съпътстваше от предната вечер.
-Какво търсиш тук? – попита стоящата от другата страна на прага Фейт.
Вероятно щеше да я нападне със саркастичните си изречения, които замисляше от както се разделиха онзи следобед, но притесненото й изражение я направи само предпазлива и прикрито любопитна.
-Има ли някого у вас? – звучеше задъхана, сякаш е тичала през целия път.
Син само поклати глава. Фейт влезе непоканено и се насочи право към хола. Синемън сбърчи вежди и затвори вратата с трясък, последвайки приятелката си със сърдито скръстени ръце.
-Какво си мислиш, че правиш?! – ядоса се тя, когато Фейт разкопча якето си и го захвърли на дивана. – Не сме говорили от седмици и сега просто нахлуваш в къщата ми и…
-Спя с Айра Левит! – прекъсна я Фейт и стисна устни, докато чакаше реакцията й.
Не можеше веднага да определи каква е. Първо изглеждаше, че щеше да се разсмее, мислейки си, че се шегува, но после лицето й постепенно започна да добива объркано изражение, докато накрая не стана шокирано и още по-любопитно, с нотка на недоверие.
-Моля? – изръси накрая.

Летището беше пълно и Робърт на няколко пъти загуби Лили от погледа си. След третото повикване обаче, тя съумяваше да се появи с усмивка на лице и твърд отказ да каже къде е била. Айра ги превеждаше през потока от хора, държейки билетите, все едно брат му нямаше да се справи с тази тежка задача. Бе съсредоточен и умислен. Разсеяно прегърна Лили, когато седнаха на пейките и той продължи да разглежда информацията.
-Кога ще се видим пак, чичо Айра? – попита Лили, намествайки се в прегръдката му.
-Скоро, миличка. – обеща и не откъсна поглед от хартията.
-Обещаваш ли? – измъмри в рамото му.
Айра подаде билетите на Робърт и уви ръце около телцето на Лили.
-Естествено, Лили като лилия, но не точно. – целуна челото й. – Какво бих правил без теб и твоите кексчета с вода?
Тя се разсмя весело и Айра автоматично разтегна лице в усмивка. Робърт подбели очи, които след това любопитно стовари върху жена си. Синтия не го поглеждаше, нито му говореше и така беше вече от няколко дена. Чудеше се как да я заговори и какво точно да й каже, как да подбере думите си така, че извинението да звучи искрено. Седеше срещу нея и я наблюдаваше, а тя излгежда с лекота отбягваше погледа му. Той се приведе напред и опря лакти о колената си.
-Син? – прошепна поверително.
Тя с нежелание го погледна, бавно.
-Какво има? – зашепна и тя, присмивайки се на тайнствения му тон.
Робърт се намести по напред.
-До кога смяташ да ми се сърдиш?
Синтия повдигна рамене и започна да преглежда списанието, което стоеше на седалката до нея.
-Не ти се сърдя. – отговори лениво.
Робърт стисна зъби и закова очите си в една точка, за да запази самообладание. Винаги правеше така, когато се сърдеше за нещо и искаше отсрещния да си мисли, че няма нищо, докато знае, че всъщност не е така. Понякога вярваше, че това й доставя удоволствие. Психологическата атака, която нанясяше с един прост жест и отрицание.
-Добре… - проточи гневно. – Когато смяташ да спреш да не ми се сърдиш?
Тя въздъхна тежко.
-Не знам. Когато се озова на няколко стотин километра от отвратителния ти брат и маниерите му.
-Чувам те. – намеси се Айра с осъдителен тон.
Синтия обърна глава към него с неприветлива усмивка.
-Леле, не знаех. Съжалявам. – наклони глава и след това милото изражение изчезна и тя се смръщи, връщайки се обратно на скучното списание.
-Не мога да разбера за какво се ядосваш. – поде Айра с неясно изражение. – В крайна сметка получи каквото искаше. Семейството ти е добре, прибирате се обратно в красивата Италия и още утре можете да започнете с ремонта на къщата си. Така като гледам… - въдъхна тежко и повдигна рамене. – Няма от какво да се оплакваш.
Синтия се намръщи и не откъсна очи от списнието.
-Робърт, би ли казал на брат си, че няма да водя този разговор с него? – учтиво помоли.
Робърт неловко сбърчи вежди и бавно обърна глава към Айра. Несигурно отвори уста.
-Синтия каза, че няма да води този разговор с теб. – издекламира с равен тон, чувствайки се като кръгъл глупак.
-Кажи на жена си… - започна той, решен да играе малката й игричка. – Че единственото нещо, което може да си позволи е да ми благодари, задето я опазих жива.
Робърт прочисти гърло и погледна Синтия.
-Айра каза, че…
-Чух го! – ядно го прекъсна тя и троснато хвърли списанието. – Кажи му, че нямаше да се налага да ни обгрижва, ако не беше подземна свиня, която влачи само проблеми със себе си.
-Тя каза…
-Да, чух! – също толкова троснато, Айра изправи гръб от облегалката и внимателно постави Лили да стъпи на земята. – Кажи й, че тъпа!
-Кажи му, че е психар!
-Кажи й, че е кльощава!
-Кажи му, че не мислеше така, когато се опита да ме целуне!
-Кажи й, че никога повече не бих направил подобен опит към крава като нея!
-Кажи му, че очевидно страда от раздвоение на личността, защото току-що каза, че съм слаба и е абсурдно да ме нарича крава.
-Кажи й да спре да философства, иначе ще си извадя оръжието.
-Само това знаеш, нали? – ядоса се тя. – Да убиваш всеки, който ти се противопостави.
-Не всеки. – увери я. – Само онези, които ми философстват.
-Убедена съм, че казваш това на всеки с различни способности.
-Само на теб. – смигна й поверително.
-Ще престанете ли?! – сопна се Робърт. – Държите се като малки хлапета!
Айра извърна глава, точно като дете в училищния двор.
-Тя е хлапето… - измърмори той.
Синтия изсумтя и се извъртя на другата страна. Смехът на Лили накара всички погледи да се заковат в нея. Зъбките й се показваха от широката усмивка, която отправяше, а детското гласче се извисяваше в смеха си. Айра не успя да се стърпи и се усмихна също толкова широко. Това малко детенце го караше да се чувства като такова. Робърт потисна желанието си да се присъедини и стисна устни, за да не се поддаде.

Синемън беше скръстила крака и ръце и зяпаше с безизразно изражение. На няколко пъти отвори уста да каже нещо и правостоящата Фейт усещаше как стомахът й се присвива при всеки такъв момент, но след това Син затваряше устата си и Фейт отново се отпускаше с една идея, ала все така безумно напрегната.
Смехът на Синемън огласи целия хол и веждите на Фейт се сбърчиха, объркано и тревожно. Първите пет секунди реши да не прави нищо и да изчака, но след като започнаха да наброяват повече от десет, тя разпери недоумяващо ръце.
-На какво се смееш?!
Синемън не отговори веднага, притихвайки постепенно. С последните остатъци, лицето й бавно започна да се смръщва.
-Я пак?! – извика с ясен глас и физиономията й започна да става разярена.
Фейт повдигна вежди.
-Коя част изгуби?
-Ами… - отвори уста в учудване. – Цялата! – изтърси накрая.
Фейт въздъхна примирено.
-Знам, че е малко…
-Странно, извратено, нередно, гнусно, противоестествено, незаконно, болно, грозно, лошо, ненормално…
-Добре, разбрах! – прекъсна я Фейт с нетърпелива усмивка, с която целеше да прикрие нарастващия гняв и съжаление, че въобще реши да й сподели. Често започваше да се гневи и то от глупости. Бе го прихванала от Айра. – Недобре е! – натърти ядно.
-Меко казано! – отвърна й със същия тон.
Фейт подбели очи и я изгледа.
-Прекрасно. Започнах да се двоумя за цялата идея да бъда откровена с теб.
Врътна се, готова да си тръгне, но Синемън изтича до нея и я въвлече обратно в хола. Троснато пусна ръце до тялото си и изръмжа под нос.
-Съжалявам… - процеди през зъби и се опита да звучи искрено.
Фейт я загледа с очаквателно изражение. Синемън също пребели очите си и отпусна рамене.
-Съжалявам. – повтори, този път нормално. – И, благодаря ти. Радвам се, че ми каза. Хубаво е да го знам. Такива неща са добре да бъдат знаени от хора, на които се предполага да…
-Син, откачаш! – прекъсна я Фейт с извисяване на глас. – Поеми си въздух, ок? – вдиша дълбоко, гледайки Синемън, побутвайки я да я повтаря.
След няколко дълбоки вдишвания и издишвания и двете решиха, че може би се чувстват по-добре. Синтия бавно се придвижи обратно до дивана, на който седеше и понечи да седне, но после просто остана права, държейки се за облегалката му.
-Нека… обобщя, да видим дали съм разбрала правилно. – предложи тя и прочисти гърло. – Видяла си как Айра Левит убива Оусън Левит, който трябвало да е в затвора, но всъщност се оказало, че не бил там и след това Айра е разбрал, че ти знаеш и е дошъл в дома ти, където те е изнасилил, заплашил, дрогирал, завлякъл те в Европа, помогнал ти с нещо, за което не искаш да говориш, отвлякъл Том Монгомъри понеже той твърде много ровел за вас двамата, и след това, за да го освободиш, ти си предложила на Айра да правите секс и накрая…? – поклати глава и повдигна рамене. – Какво? Защо ми казваш това сега?
-Първо… - поде Фейт и се приближи. – Нещата не се случиха точно в този ред и второ – идвам при теб, защото не искам да загубя приятелството ни и реших, че времето за тайни свърши.
Синемън изви ъгълчетата на устните си в белга, миловидна, благодарствена усмивка.
-И освен това мисля, че съм влюбена в него и ми трябва съвета ти. – добави бързо, стараейки се да вложи колкото се може, повече небрежни нотки.
Синемън я стрелна с осъдителни и възмутени очи.

-Чичо Айра, защо Фейт не е тук да ме изпрати? – попита тихичко Лили, докато си играеше с косата на Айра, стъпила върху бедрата му.
Той разглеждаше същото списание, което Синтия разлистваше по-рано. Повдигна рамене, докато обръщаше поредната страница със скучна и посредствена информация.
-Да не би да не ме харесва? – разтрои се Лили.
Айра я погледна учуден и моментално захвърли списанието, и я сложи в колената си, поглеждайки я в големите й доверчиви очи.
-Миличка, няма такова нещо. – увери я припряно. – Как ти хрумна? Разбира се, че те харесва.
-Тогава защо не е тук?
Айра присви очи и се намести по-удобно.
-Заета е. Виждаш ли, една нейна приятелка има рожден ден скоро и Фейт подготвя нещата.
Лили нацупи устна.
-Не можеше ли поне да ми каже ‘’чао’’?
-Работата е много. – закима той и повдигна шишето с вода.
Лили се усмихна и положи ръчичките си от двете страни на лицето му.
-Ще се ожениш ли за нея?
С изключителна бързина я премести от скута си и се приведе напред, докато се бореше с течността, която влезе неподходящо в гърлото му. Задави се и малката се притесни, когато кашлянето му не спря веднага. Той прочисти гърло няколко пъти, силно и шумно.
-Какво? – попита я дрезгаво и гласът му звучеше потресен.
Лили смутено сведе глава.
-Ами… - поде несигурно. – Все се смеете заедно…
Айра повдигна очаквателно вежди. Спомни си моментите, докато бяха в Италия и всичките пъти, в които той и Фейт се смееха заедно, бяха когато тя му се подиграваше, а той се правеше, че му е забавно или обратното. В повечето случаи наистина се забавляваше на откровените й нападки и обиди, с които целеше да го засегне и понякога не осъзнаваше колко успешни бяха опитите й.
Тръсна глава, за да се отърси от мислите си.
-Скъпа, нямам намерение да се женя за нея. – каза той накрая.
-Не я ли обичаш? – разстрои се Лили.
Айра се свъси. Не разбираше, защо му задава такива въпроси и защо я изобщо я интересуваше. Как да й отговори? Тя бе малка, още живееше в свят на принцове и принцеси. Не можеше да й каже онова, което считаше за истина и което искаше да й каже.
-Обичам я. – отговори. – Но… Нещата са малко по-сложни от това. – отчаянието правеше сянка на увереността му. Не искаше да води този разговор с нея. Не искаше да го води с никого.
-Как? – настоя тя.
Айра подбели очи и въздъхна.
-Понякога, между мъжа и жената се случват едни неща, които пречат на други неща.
-Например?
Това, че я заплашва и дрогира, би попречило на евентуалното желание да бъде с нея. Не че самият той отдаваше голямо значение на това, но Фейт бе на друго мнение.
-Например… Тя не обича животни. – повдигна глуапво рамене. Не се притесни от собственото си тъпо и неубедително изказване, което обаче успя да убеди Лили. Тя се намръщи обидено.
-Не се жени за нея! – извика.
Айра се разсмя.
-Някой ден може би, малката ми. – гальовно изрече. – Но за сега ми е още рано.
-А кога ще спре да ти е рано? – любопитството й го изморяваше.
Той се загледа замислено в нея.
-Когато този момент настъпи, обещавам първо на теб да кажа.
Широката й усмивка сложи край на дискусията.
Оставаше още малко време, докато самолетът излети и тихите спорове на Синтия и Робърт, които обикновено разведряваха Айра, сега не успяваха да му подействат.
Колкото малка и неука да бе Лили, наивните й въпроси, които задаваше с несекващото любопитство на детенце, искащо да знае повече – поне нещата, които пряко я интересуваха или засягаха по някакъв начин – довеждаха със себе си друга купчина въпроси, на които Айра – голям, зрял и изпитал голяма част от нещата мъж – не можеше да говори. От своя страна тези въпроси водеха до мисли, които не му се нравеха. Мисли, за които не искаше да мисли, не искаше да разсъждава, не искаше дори да му бъдат поднесени.
Тъкмо излизаше от мъжките тоалетни, тръскайки мокрите си ръце, когато три познати фигури привлякоха погледа му. Очите му се разшириха, ченето му увисна и тялото му се напрегна.
Куба, Робърт старши и Салдо вървяха в редица, бързо, припряно и почти можеше да усети необяснима ярост в баща си, притеснение в Куба и онова познато безразличие в Салдо, което никога не го напускаше. Никога.
Първата му реакция бе да се скрие обратно в тоалетните, но после реши, че това е безсмислено. Втората му мисъл бе се развика на Куба, задето го излъга така долно. Беше обещал, че не се връщат преди утре. Така че какво си мислеше, че прави Хобсън, да приключва нещата толкова бързо?! Третата му идея бе да изтича бързо и незабелязано до брат си и семейството му и да ги скрие някъде преди баща им да ги е видял. Този план се провали в мига, в който Айра осъзна, че старият Робърт върви към младия Робърт.
Кръвта се дръпна от лицето му. Това не беше добре. Едва когато брат му се изправи стреснато на крака, Айра се забърза към него. Прекоси морето от хора и когато всички застанаха лице в лице, все едно цялото това море затихна, замлъкна, замръзна и спря.
Яростта в очите на Робърт старши говореше повече от думи. Айра вече знаеше, че той е наясно със случилото се. Не знаеше само до колко далеч се простира това знание. Лицето на Куба издаваше само съжаление, което единствено Айра можеше да до долови. Издаването се бе скрило зад емоцията ‘’нищо’’. Салдо стоеше две стъпки зад тях двамата и се оглеждаше отегчено наоколо.

Октавио и Тамара висяха в подземен бар, където пиеха вече от два часа. И двамата гледаха някаква стриптийзьорка и я обсъждаха. Ласкателните думи по нейн адрес й се харесваха и тя се приближи по-близо към тях, дарявайки ги със специален танц и движения.
Тамара се беше съвзела от държанието на Айра. Не й трябваше много, за да й мине особено след огромния букет рози и скъпото колие, което й прати.
-Пробвай се, красавице. – Октавио кимна към подиума. – Убедена съм, че ще ти подейства ободряващо.
Тя повдигна предизвикателно една вежда и плавно стана от мястото си. Изкачи трите стълби с котешката си походка и веднага бе приета от танцуващото момиче. И двете започнаха да се движат възбуждащо за мъжкото око, и Тамара си играеше, вадейки пари от джоба си, натиквайки ги в сутиена си и карайки девойката да ги взима със зъби. Когато започнаха да се целуват, пляскането на малкото публика се разнесе из цялото тъмно помещение. Октавио се усмихна широко и доволно, когато и двете се насочиха към него.
Момичето седна в него задвижи в скута му, а Тамара се озова зад него и обви врата му.
-Харесва ми как върви денят ми. – засмя се той, обръщайки леко глава към нея.
Сви пръсти в косата на момичето и настъпчиво я целуна, притискайки тялото й към своето.
-Хей! – нисък мъж с плешиво теме и потно лице плесна силно с ръце и гласът му прогърмя в интимната атмосфера.
Октавио отдели танцьорката от себе си, а тя се засмя заговорнически и опря чело в неговото.
-Не ти плащам, за да се натискаш с клиентите, Мария! – разсърди се той. – Ставай и се връщай на работа.
-Защо? – проточи тя и обви лицето на Октав в шепите си. – Ако искаш можем да отидем в горните стаички. – измърка. – Там ще ти покажа още номера.
Ниският мъж зачака отговора на Октав, а той – въпреки подканващатата усмивка на лицето си – погледна часовника на ръката си и поклати глава.
-Съжалявам, красавице, но имам работа. – отряза я, викайки възмутеното й изражение.
Хвана я за лактите и я изправи на крака, след което самият той стана и взе палтото си от облегалката на стола.
-Отказваш ми?! – изуми се тя.
Октавио я погледна, докато се обличаше. Повдигна предпазливо рамене.
-Много бих искал да се усамотя с теб, но наистина имам работа за вършене. Благодаря ти за танца, все пак. – бръкна в джоба на палтото си и извади черения си портфейл. Измъкна от там две банкноти по сто долара и се приближи към момичето.
Наклони глава, докато ги пъхаше в сутиена й и след това се надвеси над нея.
-Това е, защото ми харесва как се движиш. – прошепна, целуна я още веднъж и се обърна към Тамара. – Трябва да бягам, красавице. Ще се видим по-късно. – смигна й и бързо се скри от погледа им.
Тамара любопитно се загледа в Мария и след няколко мига се изправи и я доближи.
-Аз ще отида с теб в горните стаички. – предложи и отново повдигна едната си вежда.
Мария разтвори устни и огледа Тамара.
-За теб… - поде и след като видя съгласието в очите на шефа си се усмихна. – Ще направя изключение.

…-Некадърник! – изкрещя Робърт и коланът му още веднъж изплющя върху голия гръб на Айра. Салдо и още един държаха двете му ръце здраво така, че да не може да се изплъзне от безмилостните удари на баща си.
Не издаваше гък. Самото му лице не издаваше никаква емоция. Зяпаше в една точка и чакаше гневът на баща му да се уталожи. Кръвта от раните по гърба му го боляха, но не го притесняваха така, както страхът за Фейт.
-Тя ще умре, момче! – изсъска Робърт и след поредния удар захвърли колана и застана пред Айра, стискайки лицето му с едната си ръка. – И ти ще си този, който ще го направи! Още тази вечер, момче! – извика и дланта ме се стовари с плясък върху лицето на сина си. – Ще я доведеш тук, ще насочиш пистолета си към нея и ще натиснеш спусъка, а аз ще гледам как това се случва!
Жестокостта на баща му не го учудваше. Дори не му правеше впечатление. Продължаваше да не го гледа в очите, напънал мозъка си в това поне да предположи кой го е издал. Не беше Куба. До колкото видя, нараняванията по лицето му вероятно са само малка част от обидата на Робърт. Хубавото бе, че на него бързо му минаваше. С онези, за които не му пукаше се справяше с натискане на спусъка, а с тези, които по дефениция му бяха скъпи… Е, с тях се справяше докато му омръзне да ги бие. След това забравяше.
-Разбра ли ме, Айра! – ядно попита и го хвана за косата, опъвайки главата му назад.
Той изстена, но друг звук, с който да оприличи болката, не издаде. След няколко секунди кимна отсечено. Робърт го изгледа с презрение и свали ръката си.
-Можете да го пуснете. – позволи с по-тих глас и когато се оказа свободен, Айра се строполи на пода.
Опря длани и колена върху килима и се задиша. Чу как вратата на хола се затваря и изправи гръб, гледайки към бледия таван. Стисна очи и изпсува.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Пон Мар 10, 2014 7:15 pm

Отвори рязко вратата на стаята си и излезе бързо от нея, оправяйки яката на коженото си яке.
-Айра!
Разтревожения глас на Куба долетя от кабинета му, самият той също се появи от там. Явно напрегнато се ослушваше за действията на Айра. Не знаеше какво да очаква, след като чу тихите му стенания, докато обличаше дрехите си. Раните му шипеха под хладката водна струя и тъмнокожия Куба не успя да закрие ушите си за съскането и ругатните на младия Левит.
Той се спря на вратата и се обърна нетърпеливо към Хобсън. Загледа го очаквателно, докато той се прближаваше.
-Къде отиваш?
-Навън. – отговори с нисък, равен глас.
Куба преглътна предпазливо.
-Искам да знаеш, че не му казах аз. – внимателно отрони.
-Знам това. – все така студено отвърна. Обърна се и хвана дръжката на вратата.
-Какво смяташ да правиш, Айра? – провикна се Куба, още по-притеснен.
Не му отговори, не го удосоти даже с поглед. Просто излезе.

Хоуп закопча якето си и се обърна към Ив. Не можа да въздържи щастливата усмивка на лицето си, виждайки я облечена с бялата му риза, която бе оставил у дома й преди две вечери. Самата Ив се бе облегнала на стената до стълбите и го гледаше с палава усмивка.
-Ще се видим утре. – каза й той, докато се приближаваше, за да я целуне.
-Не закъснявай. – прошепна в отговор и обви врата му с ръце. – Не искаш кафето ти да изстине, нали?
-Кой би искал студена захар с кафе? – с ирония подметна и се наведе, за да я целуне повторно.
След това се отдели от нея с нежелание, но и предусещане, че Нора вероятно пак ще му прави фасон за късния час, в който се прибира, ако се забави още малко.
Не бързаше особено. Вървеше бавно по тъмните алеи и улички. Сритваше по някое кенче или камъче по пътя и единствената мисъл, която се въртеше в главата му, бе за Ив. Всъщност бяха много мисли и всичките бяха за Ив. Считаше за нужно да прехвърля всичко, което си бяха казали през деня, да следи нишката на разсъжденията й, да следва самата нея. Нейните желания бяха негова цел, нейните идеи ставаха негови, мечтите й възприемаха формата на реалност за него. Губеше се в нея, толкова много започваше да се наслаждава на компанията й. Не, не започваше, а продължаваше. Все повече. Нредно повече, но толкова много му харесваше.
Широката му усмивка бе залепна за лицето му, докато извървяваше малката пътечка до вратата на дома си. Протегна ръка да отвори, когато дръжката сама се завъртя и на мястото на дървената врата се показа разплаканото лице на Нора.

…-Съжаляваме много за загубата ви!
Нора бе притисната на сигурно в прегръдката на Дарън. Гримът й се бе разтекъл, новите сълзи се сливаха със старите. Риданията разкъсваха гърдите й, заедно с нейното тяло, това на Дарън също не успяваше да стои неподвижно. Прокарваше ръка по гърба й, утешително, успокояващо въпреки че знаеш колко безсмислено е действието му.
Хоуп стоеше на стола, с изправен като струна гръб. Гледаше неразбиращо, объркано, в същото време празно, напред. Устните му бях сухи, разтворени, искащи да задат въпроси, които вероятно нямаха отговори. Ръката на Ив почиваше леко на рамото му, в опит да го утеши. Костваше й много, когато не можеше да утеши и себе си. Чувстваше се изключително зле. Нямаше думи, които да опишат колко зле се чувстваше. Не знаеше каква част даваше на тъгата и каква на вината. Границата се размиваше и не можеше да определи, което я правеше още по-несигурна.
Полицейското управление бе заринато с работа, въпреки късния час. Естествено. Телефони звъняха, служители тичаха от едно място на друго, хора с белезници биваха придружавани, блъскани, но дори двете спречквания между проблемен тийнейджър и полицай не бяха достатъчни да отклони дори с една миниатюрна идея вниманието на Хоуп, Нора и Ив. Никой от тримата не можеше да зададе свестен въпрос и детектива, който стоеше от другата страна на бюрото разбираше това, затова започна да обяснява с плътния си, дрезгав глас.
-Намерихме тялото му тази сутрин, но се наложи да го идентифицираме. – поколе*а се за момент, после продължи. – Намерен е от местен рибар в града Еймис. Човекът се е разхождал по брега на реката и видял тялото, заклещено между няколко паднали клона. Обадил се на полицията няколко часа по-късно.
Нора вдигна глава и подсмъркна.
-Защо? – прошепна. Не знаеше къде е гласът й.
Полицаят повдигна рамене.
-Страх, несигурност, отвращение. Не всеки се сблъсква с подобно нещо, уплахата е най-логичната реакция. – сплете пръсти на повърхността на бюрото и се загледа в Нора. – Съпругът ви е бил убит, госпожо Ленсън.
Даде нужната пауза, за да може чутото да бъде прието. Нора разшири очите си в удивление, Ив сложи ръка пред устните си и задържа хлипането. Отдръпна ръката си от рамото на Хоуп и се отдръпна в ъгъла, за да скрие лицето си. Хоуп не променяше изражението си. Нямаше повече кръв, която да се дръпне от лицето му, устните му нямаха повече цвят за губене, очите му не можеха да излгеждат по-кристални от влага, която не се спускаше по бузите му.
-Аутопсията показа, че… - отново се поколе*а, преди да каже следващото. – Бил е убит преди седмици. Тялото му бе неузнаваемо, носело се е по течението…
-Спрете! – изсъска Нора, с вдигане на ръка.
Дарън потупа гърба й.
-Извинете я, детектив Робътс. –помоли.
Той кимна разбиращо и придърпа стола си по-близо до бюрото, давайки необходимото време.
-Нора, скъпа, ако искаш излез навън. – предложи тихо Дарън. – Вземи си кафе, после ще ти кажа всичко, става ли?
Тя прокара ръце през косата си и поклати глава.
-Не. – каза и преглътна. – Не, оставам. – погледна Робъртс с насълзените си очи. – Кой го е направил?! – строго попита. – Кой е убил Камерън?
Той навлажни устните си.
-Боя се, че нещата не са толкова прости, госпожо Ленсън. – извинително поде. – Аутопсията е много непълна. Дори и да е имало някакви отпечатъци, следи… - въздъхна и поклати глава. – Опсявам се, че не можем да направим много.
Очите й се изцъклиха и тя бавно се изправи на крака.
-Казвате ми, че няма надежда? – бавно изрече думите. Ако всички не бяха толкова шокирани, вероятно щяха да се уплашат от нотката в гласа й.
-Съжалявам, госпожо Ленсън, но така стоят нещата. – искреният му глас се опитваше да я убеди. Виждаше по погледа й обаче че не се получава. – Тялото му е било захвърлено отдавна, каквото и да е имало като доказателства, вече не съществува.
Нора наклони глава. Заклати я машинално и Дарън отново я подкрепи, обвивайки ръце около нея. Робъртс стисна виновно устни, преди да каже следващото.
-Хората често изчезват в този и съседните градове. Когато ги намерим вече е твърде късно. Естествено, разследване ще се проведе, но няма гаранция, че нещо ще излезе.
-Какво знаем? – тихо попита Ив и се обърна към Робъртс с очи пълни с надежда.
Той отново въздъхна.
-Не много. - повдигна рамене. – Бил е намушкан няколко пъти с остър предмет.
-Остър предмет? – повтори го разсеяно.
-Нож. Вероятно кухненски. Острието се предполага да е назъбено, като за рязане на хляб.
Хоуп моментално вдигна поглед. Надяваше се никой да не разчете паниката в него.
-Нищо не е взето от него. Портфейла, дрехите му… Всичко си бе на място. Обикновено подобни нападения се случват около покрайнините на града. Някой бедняк се хвърля на първия добре излгеждащ човек, но вярвам, че нищо не липсваше от вещите на Камерън. – сведе глава, подреждайки няколко листа в бледожълта папка.
-И сега какво? – попита Нора неразбиращо.
Робъртс повдигна вежди, умислено.
-Чакаме. – отговори просто накрая. – Вече разпитахме съседите ви, вашите – погледна Нора. – и вашите. – обърна се към Ив. – Никой не го бе засичал, никой нямаше информация за намеренията му. Ще разпитаме отново приятелите му, колегите му, но силата ни приключва до там. Повече от това не можем да направим.
Лицето на Нора се измени в гняв.
-Повече от това не можете? – повтори го невярващо. – Как така повече от това не можете? – развика се. – Вие сте полицията, за бога! – понечи да посегне към лицето му, но Дарън я дръпна на страна.
-Успокой се. – зашепна той. – Мила, успокой се!
Нора изхлипа и зарови лице в гръдите му. Робъртс преглътна колебливо.
-Госпожо, имам нуждата да разберете, че ние сме малък град. Нямаме обурудване, с което да намерим невъзможното. Не разполагаме с парите за скъпите уреди, които бихте намерили в Ню Йорк или Лос Анджелис. Ще направим всичко по силите си, но проумейте, че такива неща се случват почти всеки ден. Съжалявам за загубата ви, самият аз избгубих съпругата си преди две години. Знам, че е трудно, но е просто нещо, с което ще трябва да привикнете. – гласът накрая стана строг и изискващ. – И няма значение колко искате нещо, защото когато няма начин, просто няма начин и със сигурност нападането на полицай няма да ви отведе до истината.
-Полицай, който казва, че не може да помогне. – ядно каза тя. – Кой ви е дал диплома?
-Вижте, знам, че сте разстроена…
Думите постепенно заглъхнаха в главата на Хоуп. Докато излизаха от управлението, докато се качваха в колата, докато се прибираха, докато изкачваше стълбите…
Търсеха убиеца, той стоеше точно пред тях! Чувстваше се като чудовище. Намирането на Кар го тревожеше, но не толкова колко факта, че сега Ив щеше да е нещастна, пак щеше да го отблъсне, нямаше да иска да е с него. Беше чудовище, за да мисли за това. Да се притеснява за това. Беше чудовище, заради това, което направи. И заради това, че го криеше. Изчезнал беше по-добре от мъртъв. За майка му и Ив, да знаят, че Кар никога повече няма да се върне бе също толкова непоносимо, колкото за Хоуп да преглътне информацията, с която би дал спокойствие на любимите си хора.
Тръсна глава, внезапно осъзнавайки колко прави бяха Фейт и Айра. Нямаше да им достави това удоволствие. Нямаше да им позволи да изрекат трите думи в лицето му – ‘’Казах ли ти?’’.

Слабото тяло на Фейт бе грубо блъснато през прага на дома на Айра. Самият Айра влезе след нея и затръшна вратата зад гърба си, гледайки Фейт така, все едно е направила нещо непростимо, за което трябваше сериозно наказание.
Тя не разбираше за какво беше това. Бе дошъл до къщата й, бе я извлякъл от там насила, точно когато тя бе напът да му се усмихне. Ръката му невнимателно се беше вплела в косите й, докато я вкарваше в колата и ударът през лицето, който й нанесе, когато тя имаше смелостта да попита какво, по дяволите, става, й подказа, че наистина е ядосан за нещо. Озлобен. Вбесен.
Сега се обърна към него и го изгледа с насълзените си очи.
-Какво правиш? – попита с шепот и спонтанно се отдръпна, когато той завървя към нея.
Отново хвана косата на тила й и я завлачи по коридора.
-Пусни ме! – развика се тя и опита й да се отскубне от него, само го разгневи допълнително.
Рязко прилепи тялото й в стената и стисна лицето й с едната си ръка, приближавайки се към него. Изглеждаше така сякаш искаше да й каже нещо, но думите не напускаха устата му. Челюстта му бе здраво стисната и Фейт можеше да усети колко е напрегнат. Не го беше виждала такъв преди. Сарказмът му идваше отвътре, злобата също не бе нещо, над което трябваше да работи и за което трябваше да се старае, но напрежението не му прилягаше. Не бе неговото…
Задърпа я надолу по стълбите към мазето, в което Том Монгомъри бе държан за заложник няколко дена. Страхът й нарастваше с всяка минута мълчание.
Сепна се, когато вътре, на обикновен дървен стол, стоеше бащата на Айра., скръстил крака с пура в устата си, очевдино невпчеатлен от появата на сина си, влачещ някакво момиче. Строполи се на пода, за пореден път блъсната от мъжът, в когото си мислеше, че започва да вижда светлина и добро. Наивна глупачка!
-Почти съм изненадан. – просточи Робърт, докато издухваше дима от устата си. – Не мислех, че ще я доведеш.
Айра повдигна ядно и насмешливо вежди. Робърт разпери ръце.
-Добре, това беше лъжа. Бях сигурен, че ще се появиш с нея. – плавно премести очи върху Фейт и започна да я оглежда критично.
Тя бе твърде заета да се изправя, за да отвърне на отвратителния, оценяващ начин, по който Робърт се зае да я разглежда. Все едно бе парче место, което май не му харесваше особено. Сложи косата зад ушите си и се загледа в бащата с примес между пренебрежение и ужас. Не следваше нишката, не разбираше какво става.
Робърт отново върна строгите си очи върху непроницаемата сивота на тези на Айра и вдигна рамене.
-Приключвай. – нареди кратко.
Очите на Фейт се разшириха и устните й се разтвориха, когато чу докосването на кожа с метал. Бавно се обърна към дулото на сребърния пистолет, който Айра непоколебимо бе насочил към главата й.
Замръзна на място, въпреки желанието да избяга на мига. Нишката внезапно доби правия си вид, водеше по правилния път. Крайната дестинация бе повече от ясна. Преглътна тежко и след дълъг взор в оръжието, бавно отмести очи към Айра.
-Какво правиш? – шепнешком попита повторно. Този шепот бе далеч по-лек, едвам доловим от предишния.
Отговор не последва. Сивите му, студени очи не издаваха нищо. Намираше нещо познато в тях. Неприятно познато. Бяха такива, каквито в началото. Лоши.
-Хайде, Айра. – подкани го Робърт и седна обратно на стола. – Както казваше моя старец: ‘’Има и други риби в морето”. Не мога да разбера за какво си загубил времето си, на първо място. – добави и се изсмя. – Тя е толкова… обикновена. – изплю думата, сякаш беше нещо лошо.
Фейт напрегна лицето си, глуха за повърхностните думи на Робърт и чакаща само тези на Айра. Продължаваше да не говори. Защо не говореше?
Ръката му трепна веднъж и тя прати дъх.
-Действай, момче! – настоя Робърт. – Знае твърде много. Не е полезно за бизнеса, знаеш го.
Айра се подсмихна. Беше използвал същите думи, когато се канеше да убие Том.
-Рано или късно ще го използва срещу теб. А след бъркотията, която забърка с дъщерите на Локли, нищо чудно Лио да прати хора след нея. – посочи Фейт, невъзпитано с бастуна си.
Тя наклони глава, осънзаваща нещата бавно и постепенно.
-Да, скъпа, уби ги. И двете. – изцъка с език и дръпна от пурата си. Тя не се обърна към него, но сега вече го слушаше. – Кървава баня, като че един куршум не е достатъчен. – заклати назидателно глава. – Октавио ми каза, че си изкарал ума на проститутката си. А до колкото знам, тя не се плаши лесно.
Айра отново се усмихна. Присви очи.
-Тази малка сладурана, обаче… - зададе Робърт осъдително. – Изглежда доста чуплива. Никога не бих могъл да разбера търпението, което си проявил към нея. Нищо лично, скъпа. – добави небрежно. – Но Айра е мъж, а ти не си точно… жената за него.
Фейт отпусна рамене и премигна без да сваля поглед от Айра. Лицето му изглеждаше спокойно.
-Имаме работа, момче. – провлачи Робърт и се изправи на крака. – Побързай.
Айра пристъпи от крак на крака. Тялото му бе стегнало всеки мускул, ала чертите на лицето ми продължаваха да стоят равни.
-Някой трябва да ти оправи кашата, нали? – продължи да говори, наново палейки пурата си. – За това поисках Робърт да се върне, момче. Толкова си безотговорен.
Айра махна предпазителя. Фейт стисна зъби и затвори очи, никак готова за натискането на спусъка, с който щеше да завърши живота й. Тайно се надяваше на чудо.
Никой не бе подготвен за онова, което се случи в следващия момент, твърде рязко и внезапно. Не на място.
Куба влетя в мазето, ръката му бе протегната напред, а пръстите му бяха обвили дръжката на черен пистолет, който веднага се насочи към Айра. Очевидното решение водеше до извод, който Фейт сама направи – щеше да я защити. Беше усетила нещо странно у него, още когато той дойде до дома й, в онзи късен следобед. Краткия разговор, който бяха провели, съжалението, с което се сългасяваше, желанието да каже онова, което тя иска да чуе и нежеланието да кима, когато повече от всичко искаше да поклати глава. Начинът, по който стоеше й бе подсказало нещо, а сега начинът, по който гледаше Айра и подсказваше други неща.
Благодари на чудото.
Тримата мъже се намериха в триъгълник. Айра бе насочил оръжието си към Фейт, Куба – към Айра, а Робърт – който също извади пистолета си – към Хобсън. Фейт стоеше по средата, не знаеща на къде да гледа. Направи един пълен кръг с малки стъпчици, докато огледа всички ядни подземни лица, които сякаш бяха забравили за миг за нея в дълбокото си, напрегнато мълчание, въпреки че тя бе причината да са тук.
-Какво правиш, Куба? – неодовлно проточи Айра. За пръв път Фейт чу гласа му тази вечер. Имаше нещо странно в него.
-Съжалявам, но не мога да ти позволя да я убиеш. – звучеше искрен. Както в думите, така и в явните си намерения.
Айра стисна ядно зъби.
-Довери ми се, по-добре да се разкараш.
Тъмнокожия Куба поклати категорично глава.
-Махни си мерника от момчето ми, Олтър. – строго нареди Робърт.
-Извинения, Роб, но не мога да оставя това момиче да умре.
Робърт махна предпазителя.
-Предупреждавам те, Куба! – настоя той. – Окото ми няма да мигне ако се наложи да дръпна този спусък, знаеш го.
-Времето, което ще ти отнеме да ме убиеш ще ми бъде достатъчно, за да свърша живота на сина ти.
-И после кой ще защити малката ти приятелка? – намсешливо зададе Робърт. – Недей да правиш глупости.
-В началото нещата бяха наред, защото убивахте само своя вид. – започна Хобсън с глас, загубил уважението и лоялността към семейство Левит. – Не разбрах кога започнахте да посягате на гимназиални момичета, уверявам ви, че границата е много тънка. – изсмя се и разкопча горното копче на ризата си. Напрежението го караше да се поти. – Но този път няма да стоя отстрани и да гледам.
-Добре. Можеш да седнеш ако ще ти е по-удобно. – каза старият с таква честна нотка на човек, който най-дружелюбно предлага мястото си, че Куба се извърна да го погледне, шокиран от детската невинност в гласа му.
Отвори уста, за да зададе единствения въпрос, който му идваше в главата, но тъп звук прекъсна намерението му.
Отново всички погледи се насочиха към вратата и този път изненадата бе по-голяма от първия.
-Какво търсиш тук?! – удивено прошепна Фейт и преглътна тежко, когато Том Монгомъри застави пушката пред тялото си и я насочи към Айра.
Той подбели очи, продължавайки да държи Фейт намушка.
-И ти ли? – иронично подметна. – Сериозно ли? И двамата? Още някой иска ли да се присъедини към купона?
Мълчанието протегна ръце през помещението и обгърна всички. Очите на Фейт вече не можеха да стоят приковани само към Айра. Сега търсеше отговор в тези на Том, който не я удостояваше с такъв. Подобно на Куба, зяпаше към Айра, готов да го убие.
-Както виждам не съм единствения, който отказва да търпи това. – каза Куба.
Том се подсмихна.
-Не се ли разбрахме нещо, Том? – провлачи Айра.
Той вдигна рамене, а сериозното му лице не го оставяше.
-Предполагам се почувствах задължен.
-И затова си насочил шибана пушка към главата ми? – попита Айра, продължавайки да гледа към баща си. – От къде я взе, между другото? Искам и аз такава.
-Почувствах се задължен заради нея. – не каза името, но бе ясно, че става въпрос за Фейт.
-Този пък кой е? – пренебрежителния маниер с очите, който Робърт направи, се стори обиден на всички.
-Пречка. – отговори Айра. – Нищо, което не може да бъде поправено.
-Тази вечер не трябваше да протече така! – изсъска Роб.
Всеки се чудеше накъде да гледа, кого да гледа и кого да убие.
-Да… - разсмя се Айра. – Имаме си един добър и един лош адвокат, шеф, хлапе и…
-Извратен наркоман. – довърши Фейт вместо него, твърде жегната, за да го задържи в себе си.
Айра отново не върна на погледа й. Само се подсмихна, докато продължаваше да следва баща си с очи.
-Твърде е устата. – изплю той.
-Това си има и добрите страни. – допълни Айра.
Куба стегна челюст, а Том пристъпи от крак на крак. Фейт игнорира неловкия коментар.
-Чакаме ли още някого? – попита Айра. – Или можем да започнем?
-Айра, няма да я убиеш! – твърдо заяви Куба и изпъна ръката си още по-напред.
-Няма. – съгласи се и неочаквания звук от изстреляния куршум накара всички да подскочат.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:02 pm

Беше късно, тъмно и много студено. Нямаше повече от два или три часа през нощта. Очите на Хоуп стояха отворени, взиращи се в една точка на тавана, опитващи се да проумеят казаното, да преценят какво ще бъде следващото. Истината бе, че често премисляше варианта да се разбере за смъртта на Кар. Премисляше и действията, които щеше да предприеме. Никога не си бе представял, обаче, че единствената му грижа в такъв момент ще е Ив.
Не искаше да го признае пред себе си, но дългото отчаяние в сърцето му, измъчването, през което минаваше преди да се запознае с Ив,… Всичко това сега бе оказало влиянието си. Той го бе преживял. Смъртта на баща си, фактът, че самият той го уби. Наистина звучеше жестоко, но една част от съзнанието му не можеше да отрича очевидното. Както Фейт му бе казала веднъж – преди много, много време, когато скъса с поредната си приятелка – всичко минава, дори и болката. Всичко минава с точната заличителна способност, която само времето може да ни предостави. И сега някой друг се нуждаеше от това време.
Завъртя глава на една страна, забивайки поглед във вратата, чувайки риданията на майка си.


Погледите бяха приковани в мъртвото, току-що простреляно тяло, лежащо на студената земя. Айра изви глава назад и затвори очи. Изглеждаше облекчен. Отпусна ръката до тялото си и въздъхна дълбоко.
Фейт го гледаше с ококорени очи. Дишаше тежко, но и тихо. Недоверието в нея нарастваше, въпреки нагледните доказателства.
Куба пристъпи крачка напред, докато Том направи точно обратното. Загледа се в гърба на Айра, изумен.
-Какво направи?! – излезе под формата на въздишка. Отдавна чакаща да излезе, въздишка.
Клепачите му потръпнаха и той бавно се обърна към Том.
-Каквото трябваше. – отвърна с тих глас и повдигна брадичка.
Пое дълбока глътка въздух и бавно впи очи е тези на Фейт. Удивлението й бе твърде голямо. Не знаеше какво да направи, какво да мисли, какво да каже. Повече от всякога сега се нуждаеше от обикновената леност и сарказъм в стойката и гласа му, но той изглеждаше толкова сериозен и обременен, че надеждата й угасваше с всяка секунда взор в тези красиви сиви очи, които сега не издаваха друго освен тревога. Не бе сигурна към кого.
Том, не по-малко шокиран от останалите, трескаво започна да оглежда тялото така, все едно по някакъв начин ще живне, ще се изправи и ще се засмее на играта. Ще прегърне сина си и ще каже на Фейт, че всичко е една голяма шега.
Куба бе отпуснал чертите на лицето си в спокойствие и това объркваше Том. Харесваше го, бе честен, почтен и тази безпристрастна физиономия към току-що настъпилата смърт, го плашеше малко. Но трябваше да признае, че Робърт – старши не беше личност, за която някой на този свят щеше да тъжи. Беше направо жалко колко хора бяха излишни в този свят, в това измерение, даже в цялата вселена. Колко много като Робърт трябваше да си отидат и колко малко като Фейт, трябваше да бъдат запознати с този отвратителен подземен свят и неговите закони. Не беше честно, не беше редно, а най-неприятното от всичко си оставаше невъзможността да се направи нещо по въпроса. Светът бе така устроен.

…Том се зави в халата си и се обърна към запотеното огледало в банята. Мина с длан, за да го почисти и зърна твърде разтревоженото си лице в стъклото. Въздъхна дълбоко и прокара пръсти през мократа си коса. Беше излъгал семейството си, че е имал случай в работата и това бе обяснението за късното му прибиране снощи. Само притеснението изписано на лицето му бе достатъчно, за да може Линда да го обсипе с въпроси, но след първата молба да го остави на мира, тя склони и просто го прегърна в леглото.
-Татко! – извикването и почукването на Каян го отърси от мислите му и той обърна глава към вратата. – Приключи ли вече? Трябва да си оправя косата.
Върна лице, за да се погледне отново и лепна колеблива и фалшива усмивка върху устните си.
-Излизам. – подвикна и прочисти гърло.
Изви врат няколко пъти, подсмъркна, повдигна брадичка, пое няколко дълбоки глътки въздух, преглътна.
-Излизам. – повтори на себе си и се отправи към вратата.

Октавио закопча якето си и вдигна сака на едното си рамо. Погледна се в огледалото, огледа се с одобрение и се усмихна.
-Красавец. – смигна на отражението си и пъхна цигарата, която стоеше върху ухото му, между устните си.
Заслиза надолу по стълбите с ленива и щастлива крачка, подръпвайки от тук-от там дрехите си. Спря се пред вратата и хвърли кратък поглед към скрина с алкохола. Погледна часовника си и стисна замислено устни. След съдържателен размисъл решението бе взето. Влезе в хола и се насочи към бутилката уиски, което го примамваше само с цвета си.
-Едно бързо питие и се махаме от тук, нали? – разсмя се, докато сипваше течността в чаша.
-Говориш си сам, Октав?
Стовари чашата си с трясък на повърхността на бюрото и стисна зъби. Гласът на Айра идваше зад него, достатъчно далеч, за да е сигурен, че няма да го намушка с нещо остро. Или поне не веднага. Размърда челюст и очите му започнаха да сканират пространстовото пред себе си, в търсене на нещо. Провал.
Вдигна глава към тавана и прехапа долната си устна с нетърпеливо изражение. Обърна се към Айра.
-Мамка му! – издиша тежко и се удари в дървото, когато видя тялото на Робърт-старши, разполжено по дължината на дивана му. Погледна Айра с разширени очи. – Какво, по дяволите е това?!
-На какво ти прилича? – попита го.
Небрежната му стойка лъжеше за намеренията и чувствата му. Беше скръстил ръце и крака, седнал на дръжката на дивана, едва на няколко сантиметра от главата на баща си. Октав бавно заклати своята.
-Убил си го! – прошепна шокиран.
-Наложи ми се. Можехме да избегнем това, ако не беше голямата ти уста, но какво да се прави? – вдигна рамене.
Изражението на Октавио стана подозрително.
-Защо си тук? – гласът му стана студен.
Айра повдигна вежди.
-За да си сплитаме косите. – отговори и се усмихна весело.
-Твърде къси.
Айра бавно скри усмивката си и гърдите му се повдигнаха, поемайки въздух.

Фейт проследи как госпожа Удсток сяда на стола си. Не можеше да скрие раздразнението си от това, че е отново в кабинета й, за да може отново да слуша как отново е закъсняла, несериозна, с успех, несъответстващ на нивото й.
Сбърчи вежди, когато погледът на Удсток стана изискващ и строг.
-Знаеш защо те повиках, нали?
Фейт повдигна внимателно рамене.
-Всъщност, нямам никаква идея.
Удсток свали рязко очилата си и Фейт премигна срещу реакцията.
-Мейн, мисля че се разбрахме след последния ни разговор! – изсъска тя. – В същата тази стая, ти ми обеща, че ще подобриш ученето си и ще се върнеш към мястото на първите ученици във випуска.
-Да, и в същата тази стая, вие ми обещахте, че няма да разговаряте с баща ми. – прекъсна я Фейт нетърпеливо.
Удсток отвори уста.
-Фейт, страхувам се за теб. – този път гласът й прозвуча… майчински. – Вече не знам какво да правя с теб. Обадих се на баща ти, защото не вярвам, че всичко е наред в момента.
-Какво искате да кажете?
-Държиш се просто… странно. И не знам какво правя с това.
-С това?
-С държанието ти. – поясни. – Ако не мога да те накарам да погледнеш сериозно на ученето, значи не си върша работата както трябва, а отказвам да приема, че това е така. За това се пренасяме на теб. Ти не искаш да говориш с мен, което е напълно разбираемо, но имам нужда да излееш това, което ти тежи.
Сплете пръсти и навалжни тънките си устни.
-Пращам те при Джо Фил. – изказа ясно.
Фейт издаде звук на негодувание.
Удсток се приведе през бюрото си.
-Няма да слушам, Фейт! – скара се. – Отиваш при психолога, иначе те отсранявам за неопределен период.
-Не може да постъпите така! – извиси глас тя, в опит да я убеди в своето.
-Тонът, Фейт! – подсети я Удсток и вдигна една вежда. – Оитваш при Джо Фил веднага и ще ходиш при него всеки ден след учебните занятия, докато не чуя, че има подобрение.
Тя изстена отчаяно. Смирението й нямаше общо с уважението, което насъмненено изпитваше към директорката. Просто не искаше да разочарова баща си. Отново.

Хоуп стоеше пред дома на Ив вече от петнадесет минути. Показалецът му стоеше на звънеца, но не помръдваше и сантиметър, не оказваше никакъв натиск, а само стоеше там. Бе се съвзел от историята с баща си, но перфектно знаеше, че на Ив ще й трябва далеч повече време.
Не можеше да чака повече. Натисна звънеца и се отдръпна крачка от вратата. След почти минута тя се отвори.
Ив изглеждаше ужасно. Тъмните кръгове под очите й по-скоро приличаха на резултат от побой, от колкото от недоспиване. По бузите й имаше засъхнали сълзи, по които се стичаха чисто новите. Устните й нямаха цвят, въпреки честото им навлажняване. Скръбта, която до преди седмици се бе загнездила у Хоуп, сега полепваше по Ив.
Той наклони съпричастно глава и пристъпи към нея.
-Ив… - поде, но нямаше какво да й каже. Вместо това я придърпа към себе си и се почувства толкова добре, когато тя уви ръце около кръста му.
Направи необходимите крачки, за да влязат вътре и затвори вратата с крак. Ръката му се спусна по дължината на косата й.

…-И мен ли ще убиеш?
Наглостта, която Октавио си позволяваше дразнеше всички сетива на Айра. Трудно устояваше на желанието.
-Изкушаващо, но не. – отговори ледено той. – Искам да знам защо му каза.
Октавио свали якето си.
-Затова ли си тук? За обяснение?
-Дължиш ми го.
-Така ли?
-Октавио, започвай да пееш, защото след малко ще стана раздразнителен.
Той тръсна глава и се облегна на масата.
-Не я харесвам. – каза простичко след няколко минути мълчание.
Айра се вгледа в него с непроницаемо изражение.
-Казах ти го още когато реши да я оставиш жива, помниш ли? Казах ти, че нещата няма да завършат добре за теб и тогава ти просто ми се изсмя. Сега е мой ред!
Осъдителния му тон не притесняваше Айра. Беше готов да го изслуша.
-Не те издадох, защото реших, че е време за отплата. Издадох те, защото не вярвам на преценката ти. Когато опре до това момиче ти си слаб, а не си полезен така. Знаеш, че бях прав, когато ти обясних влиянието й върху теб. Не знам как се получава, ако трябва да съм честен, не ме интересува. Нямаше да имам проблем с това, ако не ти се отразяваше по този начин.
-Нещата бяха наред. – студено взе думата.
Октавио го изгледа и се изсмя.
-Погледни вляво, Айра! – поклати глава с насмешка. – Убил си собствения си баща заради нея! И смяташ, че това е ‘’наред’’?
Мълчанието се проточи и той продължи с нападките.
-Трябва да разбереш, че тя не може да те обича.
Айра зарея очи в пода и стисна устни. Октавио преглътна и се приближи с една крачка. Повдигна безпомощно рамене.
-Това… няма да свърши добре. – повтори. – Нещата, които правиш за нея… Полудяваш, Айра. Опитваш се да бъдеш някой, който не си. Решението не е да се промениш за нея, защото тя знае какъв си. Познава те и усилията, които полагаш, за да я накараш да гледа на теб с други очи, няма да доведат до абсолютно нищо. Фейт няма да се влюби в едно фалшиво теб и очевдино няма да заобича онова, което си сега. Така че какъв е смисълът от всичко това? Какво очакваш да постигнеш? Да не би да смяташ, че в някакъв момент тя може да започне да изпитва нещо?
Айра се усмихна с фалшиво спокойствие.
-Помниш какво стана с последния човек, който ми тегли тази лекция, нали? – мрачната нотка бе ясно доловима. – За жалост ти нямаш хора, на които държиш, така че просто трябва да си зададеш въпроса точно колко време ще те държа жив, преди да те убия.
Октавио изтръска пепелта от цигарата си и се засмя.
-Няма да ме убиеш, Айра. – проточи с усмивка. – За жалост не можеш, така че единствения въпрос, който трябва да си задам е какво точно искаш от мен.
Айра остана зазяпан в него за известно време, премислящ нещо, и след това се изправи на крака.
-Като за начало ще ми помогнеш да скрия трупа. – започна, докато се приближаваше. – А след това ще ми помогнеш да довърша започнатото с фамилията Локли.
Октавио не обърна толкова внимание на първата заръка, колкото на втората. Изражението му стана объркано, въпросително и подозрително.
-Ти вече застреля дъщерите му! – припомни сурово. – Какво повече искаш?
-Не съм глупав, Октав. Лио е отмъстителен човек. Не казвам, че върши работата добре, но е факт, че не остава длъжен. Нямам намерение да ме свари неподготвен, за да може да ме гръмне, докато си стоя в уютния дом.
Вече беше близо до него и взе чашата, която стоеше зад гърба му. Отпи, като не откъсваше очи от тези на Октавио.
-Само това ли? – предпазливо запита той.
Айра наклони глава и рязко го хвана за гърлото с такава сила, че Октавио се свелче на колене и впи пръсти в китката му.
-Слушай внимателно думите ми, отрепко. – просъска, доближавайки лицето си до неговото. – И през ум да не ти минава, че не мога да приключа съществуването ти в този миг! Трябваш ми и това е единствената причина, поради която ще живееш сега. – стисна го по-силно и гласът му се сведе до смразяващ шепот. – Ако още веднъж застрашиш живота на Фейт ще ти счупя главата с чук и докато все още има живец в теб, ще потроша всяка кост в тялото ти. Разбираш ли какво ти казвам?!
Лицето на Октавио започна да става червено, лиспата на въздух започваше да го изкарва от съзнание. Айра го пусна навреме преди дробовете му да откажат. Хвана се за гърлото и се закашля.

Том стоеше в кабинета си и подреждаше жълти папки по азбучен ред върху бюрото си. Служебният телефон звънна и той разсеяно натисна копчето.
-Слушам те, Кора. – поде, наблюдавайки внимателно работата си.
-Един господин иска да говори с вас. Казах му, че сте зает, но той отвърна, че няма да имате против.
-Имам против, Кора. Имам доста работа в момента…
-Обясних, но господинът настоява.
Той подбели очи.
-Дай ми името и номера му и ще му се обадя, когато мога.
Чу я как тършува из бюрото си и зачака.
-Ам… Хобсън Олтър.
Том моментално вдигна поглед от папките си и взе слушалката.
-Пусни го да влезе. – заповяда рязко и направо можеше да усети объркването, което буйната му реакция причини.
-Добре… - промърмори Кора и линията прекъсна.
Секунди по-късно вратата се отвори и Куба влезе в кабинета. Костюмът му бе чист и изгладен, лицето му не издаваше тревогата, която би трябвало и която Том не можеше да скрие така лесно. Държеше черно куфарче в ръцете си, което остави встрани от вратата и закрачи към Монгомъри с уверена крачка. Подаде ръката си за поздрав и Том колебливо я стисна. Гледаха се известно време в неловко мълчание и след това той изви вежди нагоре.
-С какво мога да ти помогна? – попита с въздишка и седна обратно на стола си, посочвайки на Куба този срещу него.
-Всъщност, исках да те питам същото. – поде той, докато сядаше. – Разбирам, че вчерашната случка беше малко… Странна.
Том извърна поглед. Хобсън отвори колебливо уста.
-Ако се безпокоиш за безопасността на себе си и семейството си, недей. Айра има други приоритети в момента.
-А кога трябва да започна да се безпокоя? – попита с лека осъдителна нотка, която нямаше за намерение да издава.
Куба стисна устни и вина пропълзя по лицето му.
-Виж… Не сме чудовищата, за които ни мсилиш. Айра обича това момиче, затова посегна на баща си. Нямаше общо с желанието му да е на върха.
Том изпухтя и отново се зае с подреждането на папките си. Сам не знаеше защо. Куба проследи движенията му и несигурно върна очи към лицето му.
-Както и да е, тук съм за да те помоля… - паузата накара Том да вдигне поглед.
-Какво? – зададе с насмешка. – Да не би да… Да не би да смяташ, че ще кажа на някого?
Хобсън вдигна рамене.
-Не е изключена възможност.
Монгомъри изцъка с език и разхлаби вратовръзката си.
-Робърт беше престъпник. Нашия закон няма правомощия в подземния ви свят.
-Значи нямаш намерение да ни… изададеш?
Том въздъхна и ръцете му замряха с работата си.
-Не мога да повярвам, но не. Нямам подобни планове.
Куба кимна и стана на крака. Взе куфара си, но на вратата се спря. Извърна леко глава през рамо.
-Познаваше ли Камерън Ленсън?
Въпросът го свари неподготвен. Сбърчи вежди и се облегна назад.
-Бегло. – отговори внимателно. – Веднъж ме помоли да изнеса лекция в един от часовете му. – лицето му стана подозрително. – Защо?
Куба сведе глава, отвори куфарчето си и извади една страница на вестник от него. Обърна се и я постави пред Том.
-Намерен е мъртъв в Еймис преди около ден. Казват, че е бил убит и полицията възнамерява да разпита наново всичките му приятели и познати.
Том преглътна и пое статията в ръцете си, четейки през редовете, колкото да хване основата. Захапа устна.
-Господи! – прошепна на себе си.
Куба зарея очи наоколо и се почеса по главата.
-Колко добре го познаваше?
Том вдигна рамене.
-Не много. Говорил съм с него веднъж или два пъти. Беше доста… изчерпателен с нещата, които ми разказваше. Мисля, че за пет минути научих всичките семейни проблеми, които го тревожеха тогава.
-Някаква идея кой може да го е убил? – попита Хобсън с предпазливо изражение.
Том повторно повдигна рамене и остави листа.
-Никаква. - след това впи очи в тези на Куба. – Ти имаш ли заподозрени?
Хобсън поклати искрено глава.

…-Не разбирам кой би направил такова нещо. Защо?
Хоуп й подаде кърпичка и Ив изтри сълзите си с нея. Нямаше смисъл. Лицето й буквално се разтичаше под натиска на влагата, която усилено се опитваше да задържи.
Беше му трудно да слуша нападките и въпросите й за човекът без душа, който е наранил един добър човек като Кар. Задържаше всички емоции много навътре в себе си, преди да е избягал от нея, само и само да се отърве от думите й. Обичаше я, искаше да й помогне, и до преди снощи, нямаше идея, че ще се окаже толкова трудно. Трудността не бе свързана с мъката, а с вината. А вината не бе свързана с онова, което направи, а с това, че го крие…
-Не знам, Ив. – тихо й отговори.
Нещата ставаха непоносими, особено след като лежеше в леглото им. Бе облегнал глава назад, Ив се беше сгушила в него и плачеше, а Хоуп просто се опитваше да изкара деня с нея.
-Толкова много неща искаше да направи, Хоуп! – продължи тя. Дори не съзнаваше колко много му действаха думите й. – Знаеш ли колко много искаше да говори с теб? – подсмъркна. – Колко неща искаше да ти каже… Знам, че не е бил най-добрия баща на света, но те обичаше, Хоуп! С цялото си сърце! Онзи следобед… Последния следобед… - вдигна глава към него. – Искаше да се види с теб. Беше го планирал, щеше да отиде при теб. Какво е искал да ти сподели, никога няма да разберем! Никога няма да чуеш онова, което е искал да признае. Не можеш да си представиш колко много се упражняваше. Пред мен, пред огледалото. Ккави ще бъдат думите му, когато най-сетне решиш да го изслушаш.
Една сълза се търкули по бузата на Хоуп и той бързо прокара ръка, за да я премахне.
-Щеше ли да му простиш някога? – попита го с пресипнал глас и се изправи до седнало положение в леглото. Хоуп също се надигна. – Щеше ли да му дадеш шанс да поправи стореното?
Не можа да излезе нито звук от устата му. Струните му сякаш бяха отказали. Разтвори устни, готов да я излъже, за да даде някакъв покой, но не успя.
-А на мен, Хоуп? – прошепна. – На мен би ли простил някога, за това, че те лиших от него? От компанията му, от напътствията и любовта, която само един баща би могъл да ти даде? Можеш ли да ми простиш?
Отново се разплака и Хоуп имаше чувството, че нещо се скъса в този момент. Тя молеше него да й прости. Тя искаше прошка от него. Търсеше я. Мисълта, какво би направила ако разбере истинската причина за смъртта на Кар, започваше да го отвращава с невероятна сила. Нещата излизаха извън контрол. Трябваше да впрегне всички сили, за да остане мирен.
-Ив… - не знаеше какво друго да й каже. Както по-рано, стоеше безмълвен.
-Кажи ми, моля те! – изплака тя. – Кажи ми, че ще можеш. Не мога да изгубя и теб, Хоуп! Просто ми кажи… - задиша се тежко и Хоуп я хвана за раменете.
Обви длани около лицето й и я накара да го погледне.
-Обичам те, Ив Бенет. Прошката е отдавна подмината. Никога недей да мислиш за един миг, че бих задържал нещо подобно в себе си. Каквато и да е причината за изчезването му, за… убийството му… - вгледа се в нея с увереност, сигурност. – Тази причина ме доведе при теб. Това е най-важното.
Брадичката на Ив трепереше. Хоуп обви пръсти около нея и предупреждаващ я с поглед, доближи лице до нейното. Целуна я бавно, внимателно и се надяваше това да е достатъчно да сложи край на днешните обвинения и въпроси. Утре пак, но днес повече не.

Фейт влезе в кабинета на училищния психолог с несигурни, малки стъпки. Джо Фил беше там, зад голямото си писалище, обърнал стола си към прозореца, очевидно загледан навън. Умислен. Това не я окуражи по никакъв начин. Никога досега не бе ходила при него, бе чувала само истории, че е ненормален човек, който намира смисъл във всичко и винаги се впуска в проблема на учениците, което не предразполагало хората, както иначе звучи.
Така бе чувала.
-Господин Фил? – колебливо поздрави тя, докато пристъпваше към стола, отреден за проблемните деца, от които никога не си бе представя, че ще бъде.
Столът се обърна към нея и Фейт се усмихна дружелюбно на мексиканската физиономия.
Джо Фил беше от Мексико, но още като дете родителите му имигрирали в Америка. Чертите му имаха екзотичен вид, типично за мексиканците. Косата му бе черна и почти обръсната, очите му бяха малки и светеха, а устните му имаха интересна форма. По лицето му вече имаше бръчки, резултат от не повече петдесетгодишно живеене. Излгеждаше като човек с опит. Това не й хареса изобщо.
-Госпожице Мейн. – усмихна се за кратко и посочи стола. – Заповядайте.
Тя седна и придърпа черната чанта към себе си. Слънцето осветяваше цялата стая, миризмата на цигари и ароматизатор й бе странно позната. Не знаеше на какво се длъжи, но постепенно започна да се чувства добре. Навън грееше топлото слънце, училището бе вече празно, а времето започваше да се оправя. Самата тя сега имаше върху раменете си само една синя жилетка върху белия потник, което бе индикация, че наистина започваше да става топло. Годината идваше към края си.
Тази мисъл я накара да се смръщи. Бе загубила представа за времето.
-Вижте, тук съм само защото госпожа Удсток ме накара. – побърза да уточни. – Затова… ще съдействам и прочее, но… Нямам намерение да правя нов приятел или нещо такова…
Джо се усмихна и стана от стола си, който приличаше повече на кресло.
-Няма да бъдем приятели, Фейт. – увери я и застана пред нея, облягайки се на писалището си. – Ти вече имаш приятели. Знаеш ли, отношенията между двама връстници са нещо много интересно. Казват ти точно онова, което искаш да чуеш, в същото време могат да бъдат толкова откровени и злобни. Ако бъдем приятели, тогава моята работа тук би била доста непълноценна. Едва ли бих могъл да ти кажа нещо, което не знаеш, но невероятното е, че всъщност мога да ти кажа и неща, за които не си подозирала. Така че от тук следва, че… - погледна я с весело изражение. – Май донякъде ще бъдем приятели.
Фейт се вгледа в него и една бегла усмивка пропълзя по устните й.
-Ще можеш ли да го понесеш? – любопитството, с което зададе въпроса си я изненада.
Наклони глава и повдигна рамене.
-Предполагам, че да.
-Отлично. – потри ръце и ги скръсти пред гърдите си. – Тогава да започнем от начало. Какво се случи с теб?
Фейт изпусна въздуха насъбрал се в дробовете й и присви очи.
-Нищо. – каза накрая. – Наистина нищо. Аз просто… Имам своите проблеми като всеки тийнейджър.
-Всеки има проблеми, Фейт. Нормално е, не съдя никого. Но госпожа Удсток нямаше да те прати при мен просто защото имаш проблеми. Нещо се е случило и аз бих се радвал, ако ми споделиш.
Усмивката и уюта, които до преди секунди стояха естествено у нея, сега внезапно си отидоха и тя се свъси.
-Какво искате да чуете от мен? – попита го.
-Това, което ти е на ума. – каза простичко. Излгеждаше толкова миловиден. – Добре, нека аз дам старта. Кажи ми за момчето, с което си била.
Фейт разшири очи.
-Моля?
-Джеф Франсис, нали така?
Тя сбърчи вежди.
-Как…?
-Дойде при мен един следобед. Говореше ми за теб. – обясни снизходително. – Каза, че сте имали тежка връзка.
Фейт се разсмя и поклати глава.
-Повярвайте ми, Джеф няма нищо общо със състоянието ми.
-Значи признаваш, че имаш състояние? – побърза да каже и Фейт изпсува на ум.
Огледа се наоколо и се облегна назад. Изду бузи, изпухтя и въздъхна. Премигна срещу чантата си, където бе забила поглед, и се подготви да излее душата си с корекции.
-Запознах се с един мъж… - замлъкна за момент. Коле*аеше се. – Той е… лош и зъл. – изсмя се веднъж. – И… докато си мислех, че го мразя, започнах… да… - навалжни устни – Започнах да… чувствам за него. Той… - стисна очи и извърна глава. – Не се държеше особено добре с мен в началото, но после започна да прави всичките тези неща за мен… И аз…
-Влюбила си се в него. – прекъсна я той, спестявайки й неудобството да говори за това.
Тя го погледна мълчаливо.
-Няма нищо срамно в това, Фейт. – увери я. Чак сега разбра какво имаха предвди хлапетата под ‘’твърде много се вживява в проблемите ни’’. – Не винаги обичаме, когото трябва. Това не ни прави лоши или недостойни.
-Предполагам… - поде тя и отново обходи стаята с очи. – Предполагам, че не, но… Начинът, по който се чувствам край него… Той е всичко, което не понасям, но когато съм с него се чувствам… Добре. Не ме отвращава както беше в началото. Не ме е страх от него, не искам да го залича от лицето на земята и е твърде ново. Не мисля, че съм изпитвала подобно нещо преди.
Джо наклони глава, а очите му се четеше въпрос.
-Какво те спира да бъдеш с него?
Фейт стисна устни и заклати глава.
-Нещата, които ми причини… Бяха твърде болезнени и унизителни, за да го преглътна. Изобщо. Някога. Когато и да било. – добави твърдо.
-Мъжът е егоист, Фейт. Като всеки друг мъж, човек, жена. Всеки ще иска нещо от теб, всеки ще те разочарова по някакъв начин. – отпусна ръце и ги облегна на бюрото. – Ако чакаш онзи безгрешен принц на бял кон, се опасявам, че ще чакаш много дълго.
-Значи съществува? – с насмешка запита тя.
-Някъде там, да. – отвърна. – Но каква е верятността да го срещнеш?
-Тоест, това, което ми казвате е… да скоча?
Джо се подсмихна и се приведе напред.
-Това, което казвам е, че ако искаш да бягаш от слънцето, недей да бягаш на запад.
Фейт замислено сведе глава, след това сбърчи вежди, осъзнала смисъла на думите му.
-Слънцето изгрява на изток. – изтъкна тя объркана.
-Въпросът не е от къде ще тръгне, а къде ще те пресрещне. Или по-скоро кога. – замислено добави. – Вдъхновяващите ми речи понякога се объркват в ход на мисълта ми, но схващаш цялостната картина, нали?
Фейт преглътна и заби поглед в прозореца. Схващаше цялостната картина. И все пак.
Съсредоточи очите си върху познатата фигура, която стоеше на няколко метра от прозореца и която забеляза и по-рано, просто реши, че някой ученик чака превоза си. Надигна се леко от стола и присви очи. Айра стоеше там, изправен, облечен в черните си дрехи, както винаги. Фейт сбърчи вежди, а той кимна с глава в знак да излезе.
-Ам… Господин Фил, беше ми много приятно да си поговоря с вас. – поде тя докато се изправяше и обличаше дънковото си яке. – Наистина ми помогнахте. Много съдържателни десет минути бяха това. Благодаря ви. Наистина. – сложи чантата на гърба си и се отправи към вратата.
-Почакай, Фейт, не сме приключили още…
-До утре! – побърза да се сбогува и затръшна вратата зад себе си.
Бързо се придвижи през училището и излезе, нетърпелива. Почти се затича в настървената си походка и краката й заработиха далеч по-бързо, когато между нея и Айра я деляха не повече пет метра. Спря се близо до него и пъхна разрошената, от вятъра и подтичкването, коса зад ушите си.
-Какво става? – попита го все едно бяха приятелчета от училище.
Сериозното му лице не омекна.
-Куба иска да говори с нас. – отговори с формална тоналност.
Фейт го погледна с въпрос. Вчера студената му поза бе обяснима. Трябваше да я накара да повярва, че наистина ще я убие, за да заблуди баща си. Разбираше това. Прие ударите, ледените му очи, скованите черти и хладнокръвието, с което насочи оръжие към нея. Толкова добре изиграна роля, че за няколко мига от онази вечер се зачуди дали наистина не го чувстваше по този начин, за да даде така добрата илюзия. Но от нежелание да мисли по този начин, просто изтръгна тези евентуалности и даде път на фактите. Айра уби баща си. Считаше за необходимо да поговорят за това и тя несъмнено щеше да подхване темата. Но сега не виждаше причина да се държи така дистанцирано от нея.
-За какво?
-За Камерън. Ще трябва да вземем Хоуп по пътя. – още докато говореше започна да върви към колата си. Фейт тръгна след него и усещаше как увереността й започваше да угасва от тази малка проява на… незаинтересованост. – Малко изпуснах частта, в която покрих трупа му и сега, когато са го намерили, Куба храни подозрения.
Фейт отвори уста.
-Намерили са го?!
-Грешката е моя. По-добре си беше в хладилника ми, но реших, че Куба рано или късно ще го намери, а точно това се опитвах да избегна. Немърливо свърших работата, сега ще трябва да поправя това.
-Как?
-Няма значение. – отвори вратата от нейната страна и тя послушно влезе вътре. – След като стария вече го няма мога да взема решенията без да се налага да се консултирам с него и да лъжа. – обясни докато запалваше колата. – Но първо трябва да се оправя с Хобсън.
Фейт кимна разбиращо и след кратък взор в профила му, смени посоката си и умислено се зазяпа в прозореца.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:03 pm

Фейт, Хоуп и Айра стояха на дивана в хола точно като наказани. Гледаха как Куба обикаляше напред -назад, ръфаше ноктите на едната си ръка, а другата стоеше с вдигнат показалец, докато чакаше жест, движение, някакво действие. Беше в това състояние вече от достатъчно дълго време, за да всее тревога у Фейт и Хоуп. Айра обаче го познаваше твърде добре, за да се притесни. Понечи да стане и да си сипе питие, но Куба застави показалеца си пред лицето му и той се облегна обратно назад.
-Как можа да не ми кажеш? – попита и в тихия му глас се долавяше обида.
Айра стисна устни и повдигна невинно рамене. Фейт го изгледа. Що за детска реакция? Като хлапе, което очевидно бе хванато в лъжа, но отричаше до последно.
Засегнатия поглед на Куба се пренесе върху Хоуп. Искаше да изкаже удивлението си как може син да убие собствения си баща, но беше ясно, че той се е разкайвал дълго време, а и не бе нищо, с което не се сблъсквал вече. Очевидно.
-Преди колко време?
Хоуп премигна без да отвръща на погледа на адвоката.
-Няколко месеца…
-И ти си го държал в мазето, в хладилника? – отново се обърна към Айра и стана строг.
-Нямаше къде другаде. – равно отвърна.
Куба повдигна вежди и закима нетърпеливо.
-Нямало къде другаде… Нямало къде другаде… - повтори го няколко пъти, съскащо, ядосано. – Айра, искаш ли да ти кажа колко трупа имаш на главата си, само за последните няколко месеца? – любезно го попита.
Той се загледа някъде зад него, задържайки недоволството си.
-Четири! – показа ги с дългите си пръсти. – Камерън Ленсън, дъщерите на Локли и баща си. О, чакай забравих! – плесна се демонстративно по челото. – Забравих да включа и брат ти в списъка.
-За протокола, нямам нищо общо с първата смърт. – защити се той. Не изглеждаше никак пламенен в това. Не изглеждаше много заинтересован.
Куба наново се заразхожда напред-назад, клатеше неодобрително глава и прокарваше ръка през късата си коса.
-Какво ви става на вас, младите?! – изсмя се той. – Защо не се занимавате само с наркотици като всички останали? Защо трябва да убивате родителите си?
Фейт погледна към Хоуп с предпазливо лице. Знаеше, че тези спомени го връщат там, където никой не иска да се връща. Посегна да докосне ръката му, но той се изправи.
-Не разбирам какво правя тук? – беше враждебен, ядосан и със сигурност не озни Хоуп, който трябваше да бъде и който беше преди.
Куба го измери с поглед.
-Не ми харесва наглостта ти.
Хоуп подбели очи и закопча якето си.
-Все тая. – промърмори и когато понечи да тръгне към изхода Айра стана на крака и препречи пътя му.
Хоуп се усмихна с разширени очи и повдигна вежди.
-Няма ли да се мръднеш?
-Знаеш ли, държиш се като кучка, на която й дължа нещо. – поде Айра и се приближи крачка. – А ако си спомням правилно, ти си този, който има да ми връща едно за помощта.
Хоуп се взря във Фейт за един кратък момент и след това отново погледна Айра.
-И какво сега? Ще ме изнудваш ли? Ще поискаш нещо от мен?
-О, не, сладур, имам си човек, който цедя за услугата, която ти направих. – усмихна му се на свой ред, кимайки към Фейт. – Тя е съвършената компенсация, и все пак не съм доволен, когато пренебрегваш авторитета на човека ми. – посочи към чакащия Куба.
Хоуп проследи накъде сочи пръста му и въздъхна.
-Какво се очаква да направя? – попита недоумяващо. – Убих го, ти се погрижи, намерили са го. - поклати глава и вдигна рамене. – И какво? Няма да намерят убиеца, едвам са разпознали тялото му. Всички сме в безопасност, така че какъв е проблемът?
-Сега ще ти кажа какъв е, неблагодарно лайно! – изсъкса Айра.
Кръвта от лицето на Фейт се дръпна. Не разбираше защо се държи толкова студено. Явно тази фасада не бе насочена само към нея
Тя неспокойно стана, колкото да не е седнала и колкото да успее да се намеси в случай на сблъсък. Последния път бе отишла в разгара му, този път искаше да е подготвена.
-Не ти измъкнах задника, за да може да го развяваш пред годеницата на баща си.
-Бивша годеница. – натърти ядно той.
-Да, като че ли всички перспективи замряха, когато го наръга с нож. – съгласи се неохотно. – Приехме, че трябва да се сбогуваш с нея, когато ти казах, че това между вас не може да продължи и ето, че сега, когато случайно трябва да поговорим, аз те намирам в дома й. Защо?
-Ти не си ми господар, Айра! Не съм Фейт. Аз и ти няма да правим секс навсякъде из къщата и на още няколко места из Европа. – яростта пропукваше лицата им. – Знаейки това, внимавай как се опитваш да се разпореждаш с живота ми. Мога да правя каквото си поискам, когато си поискам. – наклони нахално глава. – Също като теб, нали? Ти си велик, светът е в краката ти, сам определяш правилата и често не играеш по тях. Научи се да се справяш с хора, които са за същата партия.
-О, имам начин да се справям с такива хора. – рязко го хвана за яката на якето и го придърпа към себе си. Фейт подскочи стресната, а Куба стоеше безцеремонно и просто гледаше случващото се. – Ще убия приятелката ти, Хоуп. – бавно каза. – Вероятно първо ще я изнасиля, но в крайна сметка ще бъде мъртва и ти ще гледаш шоуто, което замислям.
Очакваше юмрукът, който се стовари яростен върху лицето му и извъртя главата му.
-Празните й очи ще се взират в теб, точно като тези на баща ти. – продължи да го дразни и вторият удар го запрати върху бюрото.
-Престанете! – извика Фейт.
Айра се засмя и стъпи здраво на краката си, гледайки към подивялото лице на Хоуп.
-Мога още сега да отида и да дръпна спусъка, докато тя се моли на колене и плаче за живота си. Мога да го направя и докато притискам устните й към ципа на панталоните си. – прехапа долната си устна и очите му се замаглиха.
Фейт се отдръпна крачка назад, гледайки към него шокирана. Вече не се тревожеше за Хоуп. Не можеше. Заклати глава, грабна якето си и бързата й крачка не остана незабелязана, както си мислеше. Айра я проследи с поглед, когато му обърна гръб и щом чу затварянето на входната врата рязко върна сивите си очи към тези на Хоуп.
-Нерпиятна е, нали? – тихо попита той. Сега беше сериозен. – Мисълта, че можеш да я загубиш. Никога повече да не я видиш. Засмяно лице, огряно от слънцето, нежно докосване, спускащо се по кожата ти и такива простотии.
Хоуп сбърчи озадачено вежди.
-Е, за да избегнем подобни лоши, лоши случки, най-добре ще е просто да ги държим на страна, нали?
-Заплашваш ли ме?
-О, не, Хоуп. – увери го нетърпеливо Айра, извади кутия цигари и пъхна една в устата си. – Не бих могъл да застраша живота ти, при положение, че си толкова важен за Фейт, но уви, винаги мога да... Да си послужа с други средства. – закима, убеден, че е намерил правилните думи.
Хоуп наклони глава.
-Не можеш да ме спреш да се виждам с Ив.
-Прав си, не мога. Но Фейт зароди една способност у мен – вкарване чувството за вина. И познай какво? – усмихна се въодушевено. – Смятам ти да си първото ми опитно зайче.
Облегна се на масата и изкара бавно дима от устата си.
-И така. Ти и Фейт се познавате от колко… Три години? Четири?
-Близко беше. – подсмихна се той. – Пропусна само с десет години отгоре. – кимна снизходително.
Айра облиза устните си и присви очи срещу Хоуп.
-Осъзнаваш, че връзката ти с Ив е опасна за Фейт.
Хоуп стисна устни и вирна брадичка. Осъзнаваше, да.
-И все пак си готов да я изложиш на този риск?
-За човек, който елиминира семейството си един по един, звучиш доста възмутен от липсата ми на загриженост.
Айра стисна челюст.
-Наистина ли не се интересуваш какво ще се случи с нея, ако нещата излязат извън контрол?
Хоуп подбели очи и въздъхна отчаяно.
-Нещата няма да излязат извън контрол. – опита се да го убеди за пореден път. Тези опити направо го изморяваха.
-Вярвам, че го мислиш. – съгласи се той. – Но знам какво е да убиеш човек, Хоуп.
-Да, не се и съмнявам. – подхвърли той.
Айра го стрелна със студен поглед.
-Ситуацията е сложна. – обясни той. – Разбирам, че си влюбен в тази жена, но трябва да подредиш приоритетите си. Коя от двете е по-важна за теб?
Хоуп се разсмя и поклати глава.
-Няма да играя тази игра, Айра.
Той кимна примирително, обърна се леко назад и обви пръсти около черното оръжие на баща си. Насочи го към Хоуп, а лицето му бе миролюбиво.
-Може и да не мога да те спра да се виждаш с нея, но със сигурност мога да забавя процеса. Съжалявам. Наистина. Понякога се отвращавам от това колко много неща зависят от мен. Честно. Колко много неща мога да направя само защото аз съм този, с когото разговаряш. Сериозно, на моменти стряска дори и мен, но за жалост така стоят нещата. – звучеше почти искрен в думите си. – Последния път, когато водехме този разговор ти се зарече, че случката ще си остане за теб, но тогава тялото на баща ти още бе в неизвестност. Сега са го намерили и това е… - въздъхна. – Кофти. Имам опита, който ти нямаш и знам, че сега се коле*аеш.
Хоуп преглътна и премигна боязливо.
-Да. – усмихна се Айра. – Виждам го в очите ти, точно сега. Прав съм, нали?
Никакъв отговор.
-Искаш да й кажеш? – с уокр извиси глас.
-Добре, може би си го помислих за момент! – тросна се той. – Но това не означава ще й кажа.
-Означава, че в някакъв момент точно това ще направиш.
Хоуп пое дълбока глътка въздух и събра длани така, все едно се молеше.
-Виж, Айра… - погледна го с цялата настоятелност, на която бе способен. – Дори и да го направя, нямам никакво намерение да замесвам нито теб, нито Фейт. – зарече се, убеден в собствените си думи.
Айра свали ръката си и остави пистолета.
-Дано. – оттласна се от масата и се приближи към Хоуп. – Защото в противен случай ще те намеря, ще те накарам да гледаш как скъпоценната ти Ив крещи от болка и след това ще забия швейцарско ножче в кожата ти и ще си правя разрези, а накрая ще ти извадя очите и ще ги обърна към лицето ти, само за да видиш разреваната си физиономия, ок? – повдигна сладко вежди и оправи яката на якето му. – Желая ти приятен ден. – потупа го по рамото и кимна към изхода.
Хоуп изви ъглъчетата на устните си нагоре. В бегла усмивка.
-Опитът ти се провали. Само да си знаеш. – отдръпна се назад. – Следващия път наистина започни с пистолета, защото не те бива особено в ораторството. Ама изобщо. – пъхна ръце в джобовете на якето си и закрачи към вратата под зоркия поглед на Айра.

Фейт вървеше ядосано по улицата. Последните лъчи хвърляха светлина в очите, лицето и косата й. Пречеха й, дразнеше им се, а и когато беше студено имаше извинение да е депресирана, а сега нямаше. С това приятно топло, леко хладно време, всичко беше твърде красиво навън и нямаше от какво да се оплаче, нямаше оправдание пред баща си, подмазвачите от училището, Удсток и Джо Фил. С когото трябваше да се види утре, отново. Чудеше се кога Удсток ще се откаже от мисията ‘’Вкарай Фейт в правия път’’. До колкото се сещаше, последния път, когато й бе казано, че ще бъде вкарана в правия път, бе дрогирана и използвана. Въпреки че от един момент нататък спря да се противи срещу тази мисъл, важен бе принципът. Съмняваше се обаче Джо Фил да има някакви специални претенции към нея. Съмняваше се да има претенции към каквото и да било извън философските си разсъждения и тийнейджърските проблеми поради липсата на свои собствени. Но точно от това имаше нужда – някой, който да я изслуша без предразсъдъци.
Съжаляваше, че не може да му обясни ситуацията с Айра. Съжаляваше, че няма на кого да разкаже колко раздвоена се чувстваше, колко обидена, засегната. Променливите му настроения бяха на твърде висока скорост, която Фейт не можеше да следва. Съмняваше се някой да може и все пак мисълта да има такъв човек я…. дразнеше. Мисълта да има човек, който не е тя. Все по често осъзнаваше колко е далеч от него и неговия свят. Никога нямаше да пасне там, не искаше, но имаше едн нещо, което я задържаше. Не държеше, а задържаше.

Том Монгомъри взе куфара си от леглото и излезе от стаята си.
-Татко? – пресрещна го Каян точно на парапета пред стълбите.
Том подскочи и стисна челюст, за да възспре обидните думи. Не беше на себе си в последно време и всеки рязък и неочакван звук го караше да се стряска.
-Каян… - въздъхна и се опита да прикрие вътрешното си недоволство. – Какво правиш тук? Не си ли на училище?
-Бях, преди няколко часа. – отвърна и скръсти ръце. – До утре има още време. – кимна доволно и след това се съсредоточи върху баща си. – Исках да те попитам нещо, всъщност…
-Не мога сега. – прекъсна я той и я подмина.
Тя извърна глава след него и объркано го последва до долу.
-Не може да чака. – настоя тя. – Става въпрос за…
-Виж, ще го обсъдим като се върна, става ли? – още докато говореше обличаше сакото си. – Сигурен съм, че може да почака.
-Не може да поч… - поде ядно Каян, но баща й вече затваряше входната врата и се отправяше към колата си.
Кая изправи гръб и се смръщи. Глупав баща!
Караше бързо и не особено внимателно. Беше напрегнат, умислен. Не знаеше до каква степен се дължи на факта, че стана свидетел на убийство и си замълча, или защото самият той отиде в онази къща, за да защити с всички предпазни мерки момичето, за което нямаше идея какво е обещало, за да може той да живее. Каян беше мърморила доста по този въпрос, само когато бяха сами естествено. Линда не знаеше абсолютно нищо за връзката му с Фейт, за тази с Айра и неговия честен адвокат – Куба. Малката Моли бе още по-малко осведомена за тези взаимотношения. Чувстваше се още по-зле, че трябва да крие нещо толкова важно от тях. Те имаха право да знаят, най-малко защото когато двамата с Линда се врекоха във вечна любов и вярност, искреността по между им и честността, също бяха част от сделката. Често пъти, когато тя го бе питала какво му е, той я отблъскваше студено, само за да не се поддаде и да й сподели всичко. Но знаеше, че тя няма да одобри.
Влезе в триетажната сграда и се отправи към кабинета на Робъртс.

Октавио се облегна на стената и зачака търпеливо.
-Получил си съобщението ми. – отбеляза доволно Айра, излизайки от стаята си с чаша вода в ръката си.
-А ти имаш сериозни проблеми. – отвърна, бърчейки вежди срещу неотровната течност. – От кога не пиеш в десет вечерта?
-От когато стана първи в черното ми тефтерче – нагло вдигна чашата към устните си, в опит да му покаже колко не се интересува от мнението му.
Октав подбели очи и се оттласна от стената.
-Тук съм, както заръча. – нежеланието се прокрадваше във всяка дума, която изказваше.
-А Тамара? – попита той и се огледа наоколо, все едно се бе скрила някъде и всеки момент щеше да изскочи.
-Тамара замина с Мария. – отговори и наблегна на името с екзотична тоналност в гласа си. Усмихна се, сещайки се за онзи следобед, в който въпросната Мария танцуваше в скута му и направи деня му още по-хубав. – Мария… - повтори и въздъхна.
Айра не изглеждаше щастлив за приятелката си. Троснато смъкна ръце до тялото си и се зазяпа очаквателно в Октавио.
-Казах ти, че се налага да ми я доведеш! Имаме работа и тя ми трябва!
-Тя замина преди няколко дена. Ако се беше сещал за нея от време на време щеше да знаеш това.
Айра стисна зъби и изпусна въздуха със свистене през ноздрите си.
-Тогава ще ми трябва друго момиче. – каза по-скоро на себе си и отново отпи от студената вода.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:04 pm

Фейт затвори вратата на кабинета на Джо Фил. Синемън стоеше на отсрещната стена, седнала на пода, облегнала гръб, зачетена в някаква книга. Не забеляза Фейт, докато тя не прочисти гърло, застанала пред нея.
-О… - Син вдигна поглед и се засмя. – Не те чух да излизаш.
-Предположих… - кимна Фейт към книгата. – Грбваща е, а? – подаде й ръка.
-Не чак толкова. Предпочитам нещо с по-малко убийства в него. – отвърна, докато вдигаше чантата си от пода и я изтупваше.
-Не бих могла да съм по-съгласна. – подметна Фейт, подтикната от ироничната ситуация, създала се през последните месеци.
Двете се отправиха редом към изхода с бавните си, протяжни крачки.
-Спряхме на Хоуп и неговото ново момиче. – подсети я Синемън, прибирайки книгата в кафявата си, голяма чанта.
-А, да. – Фейт въздъхна дълбоко и пъхна ръце в джобовете на белите си панталони. – Хоуп излиза с жената на баща си.
-Това не е ли… странно?
-Е, не е от най-моралните неща, които един син може да направи за изчезналия си и наскоро намерен мъртъв баща, но уви. – небрежно подхвърли Фейт.
Синемън се замисли за кратък момент и кимна в сългасие.
-Точка за теб, сестро. Толерантността ти да не би да се дължи на факта, че ти също не излизаш с най-моралния човек на земята?
Фейт изцъка с език.
-Не излизам с него, Син. – поправи я сърдито.
-Влюбена си в него. Това е по-зле.
Фейт подбели очи и се отказа да обсъжда темата.
-Как успяваш да разговаряш с Джо Фил, след като не можеш да му кажеш и половината от проблемите си?
-Всъщност доста лесно. Оставям го да ми говори с римски поговорки и се правя, че целия ми живот може да се събере поне в три от тях.
-И той се връзва?
-Какво може да каже? ‘’Знам, че се виждаш с Джак Изкоромвача’’?
-Фейт, слушай… - поде Син и се спря, обръщайки се към нея. Очите й бяха предпазливи. – Знам, че изпитваш чувства към този мъж и аз те подкрепям, наистина, но… - замълча за миг, търсейки правилните думи. – Знаеш, че не можете… Имам предвид, че не е никак добра реклама за теб да искаш да пъхаш лошите в затвора, когато излизаш с един от лошите.
Фейт присви очи заради слънцето, което блестеше в лицето й. Вече бяха навън и лекия втрец подухна косите им. Фейт пъхна няколко кичра зад ухото си и пристъпи от крак. Поколе*а се малко, размърда устни и погледна Синемън с някаква настоятелност.
-Син, трябва да ти кажа нещо и не знам как ще го приемеш. Самата аз още се боря с това решение.
Синемън закима и зачака. Фейт отвори уста и очите й се превърнаха в цепки.
-Аз…
Клаксонът на нечия кола прекъсна подготвеното изказване. И двете обърнаха глави към нахалника, дръзнал да прекъсва разговора им.
Айра излезе от колата си и с подтичкване се приближи до двете момичета, които го зяпаха учудени. Косата му бе разрошена, очите – превъзбудени, но отново строги.
-Какво търсиш тук? – попита недружелюбно Фейт, след като го изгледа недоволно.
-Здравей и на теб, скъпа. – усмихна й се мило и след това стовари погледа с върху Синемън.
Тя сбърчи вежди и се изви леко назад.
-Какво си ме зяпнал? – изтърси. Рядко задържаше нещо в себе си, било то пред приятели или убийци.
Айра я огледа и в очите му проблясна пламъче.
-Трябвате ми.

…И двете бяха скръстили ръце пред гърдите си и гледаха към Айра и Октавио с объркани погледи. Неразбиращи, леко подигравателни, строги и отказващи.
-За какво точно ни молиш? – поясни Синемън. Беше й странно да се стои в компанията на тези двамата. Чудеше се как Фейт е успяла да издържи.
-Не ви моля. – поправи я Айра бързо. – Това трябва да приключи и единствения ни шанс е тази вечер.
-Не можеш ли просто да заложиш бомби из цялото имение? – попита го Фейт недоумяващо.
Айра се подсмихна.
-Ако беше толкова лесно нямаше да си правя труда да те викам. – каза й и тя обидено се дръпна назад. Изгледа го презрително и лошото му отношение спрямо нея, я правеше по-твърда, когато отказваше и недоволстваше. Нищо, че уби баща си заради нея.
-Айра, няма да празнуваме рождения ден на най-добрата ми приятелка на самоубийствена мисия. – настоя тя.
-Ще стане бързо. – намеси се Октавио. – Отиваме, правим сделката, убиваме ги, прибираме се.
-Не можете ли да го направите сами? – предпазливо попита Синемън.
-Лио знае, че убих дъщерите му заради момиче, но не познава Фейт. Не я е виждал, не знае за кого става въпрос. – започна да й обяснява Айра, а тя продължи да гледа към Октавио и й стана любопитно, когато видя недоволството, което се изписа на лицето му. – А аз никога не отивам на сделка без момиче.
Синемън вдигна рамене.
-Можеш да кажеш, че си е счупила крака. – предложи му.
-Не е толкова просто. – повтори той. – Фейт ще бъде с мен, но ми трябва някой, който да разсейва един от хората на Лио.
-Имаш си Октавио. – Фейт насочи показалеца си към русата глава. – Разбирам защо въвличаш мен, но не е нужно да замесваш и всичките ми приятели. – изсъска. Първо се разпореждаше с живота на Хоуп, сега и с този на Син…
-Трябва ми жена, която да разсейва един хората на Лио. – поясни Айра.
Настъпи кратко мълчание. Фейт погледна към Синемън, която след като отвори уста да каже нещо, просто се отказа и се разсмя.
-Аз ще го направя. – намеси се бързо Фейт. – Ще разсея, когото кажеш.
Айра поклати веднъж глава.
-Това не ме устройва. – отсече. – Синемън и Октавио ще отидат като двойка и…
-Чакай малко! – ядоса се Син и вдигайки ръце във въздуха. Коле*анието се изменяше в страх, а страха в ярост. Желание да се отбранява. – Не мисля, че имаш каквото и да е право да ми казваш какво да правя! Даже ако трябва да си говорим истината, след като Фейт спря общването с мен за не малко време – и то заради теб – вярвам, че ти си този, който…
-Ще ти купя най-новата колекция на ‘’Армани’’. – прекъсна я Айра и повдигна предизвикателно вежди, когато тя стовари поглед върху него.
Подозрително присви очи и стисна устни.
-Дадено. – кимна и плесна с ръце, приближавайки се към масата в хола, където бяха разположени няколко чертежа.
-Син! – възмутено извиси глас Фейт. – Сериозно ли ще се поддадеш само за няколко модни дрешки.
Тя се замисли за миг и кимна повторно.
-Ами да. – отвърна нехайно. Или това, или просто знаеше, че нямат кой знае какъв избор. Бе слушала внимателно историите на приятелката си. Със сигурност не искаше куршум в главата, само заради някакъв си отказ.
Фейт пое дълбока глътка въздух и замига срещу четирите стени. Простроното място внезапно й се стори тясно и недостатъчно. Свали ципа на якето си и го съблече. Айра не изпусна движението й и се усмихна.
-Хубава блузка. – подметна, кимайки към белия потник с тънки презрамки. Същия потник, който носеше преди няколко месеца, когато за първи я упои и спа с нея.
Фейт погледна надолу и веднага се намръщи. Скръсти ръце, все едно можеше да се предпази от очите му, които й навяваха спомени за онзи път само с пламъка в тях.
-Спри да ме гледаш така. – изсъска му, когато се доближи до него.
-Как? – отново я огледа и тя заби юмрук в гърдите му.
-Престани. – настоя.
Айра вдигна отбранително длани и се отдръпна.
-Спирам. – прошепна поверително и й обърна гръб.
Четиримата застанаха пред четирите страни на масата и се зазяпаха в чертежите.
-Така… - поде делово Айра.

Ив държеше в ръцете си кафява рамка с жълти орнаменти по нея. Бяха бляскави по средата, Камерън я бе изобретил една съботна утрин, когато двамата се мотаеха в малката къща в гората, която той бе построил още преди Хоуп да се роди.
Тогава навън валеше пороен, ситен дъжд. Зелените листа увисваха под тежестта на водата и въпреки завесата от капки, всичко наоколо бе ярко, всичко се виждаше и бе красиво. Камерън стоеше пред прозореца и държеше снимка на него и Ив. Тя тъкмо се бе събудила и когато го зърна до стои изправен и самотен, застана зад него и обви кръста му с ръце.
-Какво правиш? – попита сънено.
-Мислех си как да опазя тази хубава снимка.
Ив надникна над рамото му и видя двете им засмени лица, едно до друго. Щастливи и заедно.
-С рамка? – предположи тя.
Той закима с усмивка, но имаше нещо изморено в самото действие. Ив усети това и сбърчи вежди.
-Какво има? – внимателно зададе въпроса си и той се обърна към нея.
-Нищо, просто… - погали лицето й и се взря сериозно в него. – Ти няма да ме напуснеш, нали? – странното изказване я свари неподготвена.
-Моля… - засмя се нервно и изненадано.
-Имам предвид… - побърза да се поправи, но не довърши. – Не, това имам предвид. – затвърди . – Нали няма да решиш, че искаш по-млад и красив мъж и един ден, когато аз съм на шейсет, а ти си великолепно създание на трийсет, и двамата решим да заминем за Хаваите, няма да се събудя сам в леглото с бележка, която оповестява теб и твоят нов сърфист, впуснали се в страстна връзка? Нали?
Ив остана задълго загледана в лицето на Камерън преди да избухне в смях. Това като че ли го поуспокои и той я прегърна силно, без да зачеква темата отново. По-късно, следобеда, кафявата рамка с жълти орнаменти с бляскаво по средата, бе готова, а снимката красеше вътрешността й.
Една капка падна върху снимката и Ив прокара ръка по бузата си. Хоуп влезе в стаята с две чаши чай. Отново бе прекарал цялата нощ и целия ден при нея, изпускайки училище. Покатери се в леглото и застана до нея. Подаде й чашата, но тя поклати глава.
-Изий го. – помоли й се. – Ще те отпусне.
Пое чашата в ръцете си, но така и не я поднесе към устните си.
-Обещах му, че няма да го оставя за по-млад мъж. – засмя се печално.
Хоуп сведе поглед и остави чашата на нощното шкафче.
-Не си го оставила. – тихо отговори и я прегърна.
-Не… - съгласи се тя и се облегна на гърдите му. – Само потърсих утеха при първата пречка, която се появи. Да бъда с теб, докато още се водеше изчезнал… - въздъхна дълбоко. – Чувствам, че съм го предала.
Хоуп поклати категорично глава.
-Не си го предала, Ив! Не си виновна за нищо.
-Не съм ли? – проплака, внезапно притеснена. – Седя тук, в прегръдките на синът му. Това честно ли е? Спря него, спрямо паметта му?
Хоуп навлажни сухите си устни.
-Не можем да живеем по определенията на моралния закон. – изтъкна в опит да я убеди, че всичко е правилно. – Той вече не е тук. Това, което би искал е да продължим напред.
-Но…
-Ив. – спря я той. В стаята настъпи мълчание, докато тя чакаше да чуе, а той се нагласяше да каже. – Обичам те. – каза просто. – Нямам намерение да се откажем, само защото това може да счете като обида спрямо баща ми. Той е мъртъв, повече няма да се върне, а ние трябва да продължим напред.
Учуди се колко лесно изрече думите. Колко хладнокръвно. И осъзна единственото нещо, което имаше значение за него сега. Ив Бенет. Не баща му, който умря от неговата ръка, не майка му, която тъжеше за бившия си съпруг, не Фейт, която премина през всичко, за да го опази, не Синемън, която само с една дума можеше да го накара да се разсмее и да забрави за проблемите си. Не надгробния камък, не паметта.
Ив Бенет, която се извърна и след дълъг взор в очите му го целуна.

Каян подаде глава през прага на стаята си и се огледа в ляво и в дясно. Лицето й бе стегнато, тялото – сковано. Осъзнаваше сериозността на мисията си и брезентовата шапка само показваше това. Допълнително. Изтича по коридора, стигайки до стаята на родителите си и моментално сканира хоризонта. Беше чисто. Внимателно завъртя дръжката и звукът я накара да стисне зъби.
-Готова ли си, Кая? – провикна се малката Моли от предверието на стълбите.
Каян подскочи и се сдържа да не я напсува. Изтича бързешком до парапета и се надвеси.
-Тихо, войнико! – нареди на малката Моли, която я гледаше невинно от долния етаж, облечена в розовата си рокличка на ягоди. – Пази периметъра и ми сигнализирай ако представители на вражеския лагер започнат да пристигат с колите си. – посочи я с пръст. - Особено ако Линда носи шоколадов мус. Не искам да я предизвиквам да ме остави без десерт. Отново. – добави в обяснение, след това отново стана маршируващ. – Разбра ли ме, войнико?!
-Да, сър, тъй вярно, сър! – издекламира Моли с изправен като струна гръб.
Каян кимна одобрително и се върна бързичко пред стаята на родителите си. Влезе вътре, от начало колебливо, но после легна по корем и умело излази до бюрото на баща си. Застана на колене пред най-долното чекмедже, където Том държеше най-важните си и интересни случаи, по които обикновено работеше денонощно. Предполагаше, че там се намира отговора на въпроса: Какво става с татко в последно време, освен очевидното?
Отвори чекмеджето и заровичка из папките. Имена, които никога не бе чувала и такива, които май бяха споменавали по новнините, но не можеше да се сети съвсем. На една от папките беше изписано с черни букви четирите имена на Айра. Каян се съсредоточи върху това. Любопитно измъкна папката от останалите и я опря на шкафчето. Разтвори я и се зачете по редовете.
Очите й се разширяваха, лицето й добиваше странно въпросителен оттенък и усети как гордостта нахлува в нея.
-Командире, враговете са на път да разбият базата! – развика се Моли от долния етаж.
Каян вдигна глава към вратата.
-Мамка му! – изпсува, затвори рязко шкафчето и се изстреля от стаята на родителите си, стискайки папката в ръце.

Бавната музика, която се лееше из цялото имение беше доста лъжлива. Създаваше обстановка на приятен прием с приятели и познати – доста приятели и познати – които просто ще танцуват, пият и забавляват. Вместо това обаче в затворената зала на горния етаж имаше два куфара и един голям и едър мъж, който стоеше прав като наказан пред тези куфари. Из цялото място имаше хора. Красиви, богати, подземни и честни хора. Роклите бяха официални, дълги и бляскави. Дори и мъжете, които нямаха голям избор измежду смокингите, бяха хубави и индивидуално правеха впечатление с вида си.
Айра отвори вратата и подаде ръка на Фейт. Първо се подаде слаба китка, опасана с три сребърни гривни. След това дойде ред на яркочервената обувка с висок ток. Каишките бяха обвили тънък глезен, леко и внимателно. Тялото й се измъкна плавно от колата и червената рокля се полюшна веднъж. Беше дълга и копринена. С гол гръб, но прилично деколте. Стоеше плътно прилепнала, подчертаваше фигурата на Фейт, правеше я далеч по-изящна, от колкото всъщност беше. Бе отбелязала това още докато я обличаше. Печално. Чувстваше се почти гола в тази рокля. Твърде лека, тънка и по нея. Косата й бе на нисък кок и няколко накъдрени кичура нарочно бяха оставени извън него.
Преглътна, оглеждайки се наоколо и се спря на лицето на Айра с тревога. Беше напрегната и все още се коле*аеше дали да не избяга, но пък Синемън наистина много искаше ‘’Армани’’. Не можеше да я остави тук, въпреки че като видя всичките тези хора, несигурна колко от тях са тук, за да правят мръсни сделки, се замисли за момент.
-Изглеждаш прекрасно. – тихо каза Айра, наблюдавайки я със странен блясък в очите.
Фейт го погледна и на лицето й се озари сянка от усмивка, която така й не се показа на червените й устни.
-Благодаря ти. – отговори. Сви рамене, след като го огледа набързо. – И ти не изглеждаш зле.
Носеше черна риза и панталони в комплект с официално сако. От край време смяташе, че видът, който трябваше да имат мъжете на такива места, повече наподобяваше този на келнер и това не му се нравеше. Особено след като реши, че ще приглади косата си назад, както баща му го бе учил, когато бе малък. Това бе завършеният му идеал за момчето сервитьор, затова пропусна бялата риза и папийонката.
Кимна на комплимента и сви ръката си в покана. Фейт пое дълбока глътка въздух и го хвана подръка. Закрачиха бавно и премерено към входа. Хора се обръщаха и го поздравяваха не защото го познаваха, а защото изглеждаше важен и валстен, а до себе си имаше красива жена.
-Син и Октавио трябва да влязат всеки момент. – прошепна й.
-Продължавам да не разбирам защо не ме остави аз да свърша работата с разсейването. – ядно припомни тя. – Не беше нужно да намесваш Синемън.
-Шегуваш ли се? – изсмя й се той. – Какъв по-добър начин за празнуване, от една изпълнена с адреналин нощ.
Фейт изсъска и обърна глава назад.
-Не! – смъмри я Айра и тя моментално върна първоначалната си позиция.
-Какво има?!
-Не се оглеждай, докато си на мисия. – обясни. – Дръж се е стествено, но не прекалено.
-О, извинявай, това кое правило беше в списъка „Как да се държим, когато отиваме да избиваме дилъри, въвличайки най-добрата приятелка на малтретираната жертва”?
-Първо във всички списъци „Как да се държим, когато хората си мислят, че идваме с една цел, а всъщност отиваме с друга”.
Фейт впи очи напред, с победено изражение.
-Естествено. – промърмори тя.
Айра се засмя. Преминаха през прага и тогава той спря и се врътна с лице към входа.
-Нали уж не трябваше да гледаме назад?
Смехът му излезе тихо от устата. Съсредоточи очи върху двете фигури на Октавио и Синемън.
Нейната рокля бе къса и синя на цвят. Имаше сребърен колан, минаващ под гърдите й и обувки в същия цвят. Радваше, че имаше възможността сама да избира бижутата към тоалета си. Носеше малки сини обици и гердан с формата на полумесец. Гривни нямаше, по простата причина, че не понасяше нещо да й дрънчи по ръцете. Косата й бе пусната, падаше на свободни, направени къдри, придобили червеникав оттенък от последния й опит да я поядиса. Въпреки че този опит – както всички останали – не сполучи, тя се стараеше се да се задоволява с това, което има. Октавио също излгеждаше добре тази вечер. Облечен в традиционен смокинг с русата коса, небрежно нагоре, само сериозното му изражение издаваше нежеланието да бъде на това място, което обаче се опитваше да прикрие. Бе увил ръка около кръста на Син и двамата вървяха напред. Когато краката им докоснаха стълбите на огромната веранда, Айра хвана Фейт за лакътя и я поведе навътре.
-За какво беше това? – попита го шепнешком тя, надигнала се към ухото му.
- В случай, че хората на Лио решат да се правят на заможни. – отвърна й. – Отиди до масите и вземи две чаши шампанско. – нареди кратко.
Фейт кимна без въпроси и се отправи към заръчаното място, подкрепена с леко побутване от страна на кавалера си. Когато остана сам от присъствието й оправи яката на ризата си, огледа се и се отправи напред с целенасочен поглед. Застана зад гърба на нисък мъж, с побеляла коса и изтощен вид. В едната си ръка държеше бастун и бе ясно, че не е моден аксесоар.
-Как е? – Айра се облегна на стената, за да може мъжът да го види.
Лио Локли вдигна поглед към него и се усмихна, докато дъвчеше ядките, които седяха покорно в едната му шепа.
-Айра! – възкликна щастливо. Колко прозаично. – Така се радвам, че успя да дойдеш.
-Не се и съмнявам. – кимна бавно той. – Добре ли се чувстваш? Всичко наред ли е?
-Не може да бъде по-добре. – усмихна се Лио и го прегърна през рамо, превеждайки го през тъплата. – Къде е скъпият ти баща? Ще дойде за сделката, нали?
-Ще пропусне този път. Сподели ми, че има вероятност да не се стърпи и да избие всички ви. – вдигна неохотно рамене.
-О. – промълви Лио. – Тази идея преди или след като уби дъщерите ми се зароди в главата му? – сега гласът му стана с идея строг и заплашителен, но Айра не се върза на това.
-След това, Лио. – изказа го с интонация, от която следваше, че всичко е толкова очевидно. – Естествено, че след това. – засмя се и също уви ръка около рамото му. – Кога ще разменяме стока? – попита с весел тон.
Лио се опита да овладее почервенялото си от гняв лице и се задиша.
-Скоро. Изчакай сигнала ми. Тази вечер имаме служител.
-О. – на свой ред промърмори заинтересовано. – Разбирам. А случайно да знаеш къде е Чарли? – попита, опитвайки се да вкара небрежна нотка в гласа си.
Лио се измсмя.
-Наех този глупак преди не повече от седмица и вече съжалявам. – искрено сподели. – Толкова е мързелив. Сигурно е отишъл да сее зарази по жените тук. Гледа ги така, все едно не е докосвал такава от години.
-Не думай. – каза на себе си Айра и недоволно се огледа, в търсене на познатото лице.
-Приликата с брат ти е поразителна. – спомена той и се засмя учуден. – В началото си помислих, че Оусън е излязъл. Но пък из тунелите се носят слухове, че никога не е бил в затвора.
-Така ли? – изпусна въздухът от гърдите си и видя Фейт с двете чаши да се оглежда с ядна физиономия. – Оставям те с гостите, старче. Ще очаквам сигнала ти. – смигна му заговорнически и се отдалечи от него.
Лио го проследи с гневен поглед и изсумтя. Взе първата чаша от подноса на келнера, който мина покрай него и я изпи на един дъх.
-Бу! – прошепна в ухото на Фейт и тя подскочи, разливайки малко от течността по пръстите си.
Киселата й физономия не се забави.
-Много забавно, няма що! – тросна се и му подаде едната чаша.
Звънкия звук от чукването на стъклата се разнесе около им и двамата отпиха.
-Лепна. – обяви недоволно тя и вдигна лявата си ръка, полята с шампанско. – Оитвам да се измия.
-Няма да е необходимо. – спря я той, хващайки ръката й. Поднесе я към устните си и успя да оближе два от пръстите й преди тя се дръпне като попарена.
-Айра! – изсъска, но не успя да сдържни смеха си. Блъсна го и изтри ръката си в сакото му. – Отвратително. – засмя се тя и продължи настървено да търка ръка срещу плата на дрехата му.
-О, това е възбуждащо, недей да спираш – от тона му стана ясно, че се шегува. Това я учуди. Той никога не се шегуваше. Освен ако, естествено, не броим иронията, но тя не се считаше за шега, а по-скоро за злобна и подигравателна забележка.
Вгледа се в очите му и присви въпросително своите. Колкото и променливи да бяха настроенията му, когато бяха в положителна насока, имаше чувството, че компенсира за всичко останало. Не можеше да отрече, че го харесва такъв.
-Искаш ли… - поде несигурно и вдигна палец над рамото си. – Танцува ли ти се? – попита го.
Айра премигна изненадано и разтвори устни. Опита се да каже нещо, но не успя. Фейт се наклони към лицето му, търсейки нещо там. Кимна деликатно към мястото, където група хора танцуваха в бавния ритъм на музиката. Айра вдигна високо вежди и изпухтя. Подаде ръка и Фейт усмихната я пое.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:05 pm

Октавио завъртя Синемън в кръг и отново я притегли към себе си. И двамата бяха твърде сковани в танца си и Айра не веднъж му изсъска да се отпусне, докато превеждаше Фейт през дансинга.
-Защо се впрягаш толкова? Не си ли го правил преди? – попита го Син, след като в продължение на няколко минути бе наблюдавала съсредоточените му зад нея очи.
Погледна я строго.
-Искаш ли да си наемем стая?
Син вдигна високо вежди.
-Извиянвай?!
-Правила си секс преди, нали? – небрежността, с която зададе въпроса си беше направо смущаваща. – Какъв е проблемът да правиш секс с мен, още тази вечер?
Синемън го отблъсна от себе си и ако не знаеше колко е важно да запазят ролите си, щеше да го удари.
-Никога! – сърдито заяви тя.
Октавио кимна и я придърпа към себе си, продължавайки бавния им танц.
-Тогава следващия път, когато ми зададеш такъв глупав въпрос, бъди готова с наетата стая. – трсосна й се той.
Синемън го огледа и изсумтя презрително.
-Защо изобщо си тук? – реши да попита след близо минута взиране в тъпата му физиономия.
-Дължа на Айра.
-Не можеше ли просто да избягаш?
Октавио я погледна с фалшива усмивка.
-Леле, колко съм глупав! Как не се сетих?! – повдигна рамене и стисна устни. – Носят се обезпокоителни слухове, че мама ме е изпуснала като съм бил малък. Това ще да е причината да не си бях опаковал багажа, готов да офейкам, когато Айра ми стовари мъртвия си баща в хола ми.
Син потръпна недоволно с устни. Само тя можеше да използва този сарказъм.
-Не се и съмнявам. – отвърна и извърна отегчен поглед.
Октавио се взря в нея с отворена уста.
-Аз също. – каза и се засмя веднъж, на някаква вътрешна мисъл. – Фейт трябва да е много щастлива с приятелка като теб. Изглеждаш толкова разбираща и толерантна. Убеден съм, че и за миг не си си помисляла да я издадеш на полицаята или на баща й, най-малкото, защото си вярвала, че това е правилното нещо за нея.
Синемън отвори уста, готова да възрази и да му се опълчи, но всякакви думи бяха заседнали в гърлото й. Опита се веднъж, два пъти, но провалът си беше там – в гласните й струни, неспособни да възпроизведат звук.
Октав се подсмихна.
-Да. – въздъхна дълбоко и със задоволство. – Не се и съмнявам.
-За това ли го издаде? – присмя му се. – Смяташе, че му правиш добро?
-Издадох го, защото дружката ти го разсейва твърде много от главната цел. – остро отвърна. Чертите му придобиха сериозен вид.
Син наклони озадачено глава, искрено любопитна.
-И коя е главната цел? – Повече пари, повече жени?
Отвърна на заинтересования й поглед и присви очи.
-И ти като нея смяташ, че всичко опира само до това. – замислено каза.
-Тогава ми кажи до какво опира всичко. – подкани го. – Аз не живея във вашия свят. Честно казано, нямам идея как Фейт е издържала толкова време с вас. С него. – вдигна рамене и заклати глава, сякаш се бореше със самата мисъл. – През цялото това време я виждах колко е напрегната и ето, че сега е тук. – очите й станаха строги. – Заради него.
Октавио кимна примирително.
-И ето че всички сме тук. Заради нея.
-Фейт не е виновна! – настоя Синмеън в защита.
-Нито пък Айра!
И двамата замлъкнаха. Син изсумтя и извърна поглед. Октавио й се смръщи и също изсумтя в отговор на нейното пренебрежение. Беше детинско, но покрай това момиченце не можеше да се стърпи. Дразнеше го. Тя го изгледа и повторно изсумтя, този път далеч по-силно, принуждавайки Октав да килне глава назад с отворена от яд уста.
-Наплю ме! – изсъска.
…Айра се беше облегнал на парапета на балкона и присвитите му очи оглеждаха периметъра. Гърбът му бе изправен, тялото му можеше да мине за напрегнато, ако можеше да се види нещо от черния му тоалет, който се сливаше с тъмната нощ. Беше сам, застанал пред градината на огромното имение, а вратата беше съвсем леко открехната. Хора на втория етаж почти нямаше, само по някоя двойка се качваше или слизаше, за да използува някоя от стаите на бързо.
Дишаше спокойно, равномерно, въпреки яростта, която усещаше да изплува нагоре при мисълта за новия човек на Лио. Може би необяснимото частично отпускане се дължеше на красотата навън. Вечерта бе хладна, но приятна и с всеки плъх на вятъра носеше ухайния аромат на цветята. Няколко светлинки белщукаха по розовите дървета отдолу, които стояха точно пред лабиринта от ниски, зелени храсти. Не можеше да отрече, че имението си го бива, при това доста. Стилно обзаведено – не модно, а стилно, което му допадаше – красива градина, която да зяпаш рано сутрин, докато пиеш кафето си в порцелновите чаши. Несъмнено слънцето огравяше същия този балкон всеки божи ден.
Фейт леко побутна вратата и надникна навън. Стори й се ужасно трудно да мине през нея в усилието си да не издава звук, но в крайна сметка успя. Скръсти ръце, когато вече стоеше здраво на двата си крака и потърка раменете си.
-Всичко е, а? – подхвърли тя и не сдържа усмивката си. Нарочно използва същите думи, които Айра й бе казал преди много време на един такъв подобен прием. Тогава тя помагаше в кухнята, а сега бе гост, точно както си представяше онази вечер. С красивите рокли, изящните движения и привлекателните джентълмени, с които допираха тела и се понасяха в танц.
Той разсеяно обърна глава към нея и се подсмихна.
-Не особено. – отговори и отново зарея поглед напред.
Фейт прехапа устна и отиде до него. Опря длани на парапета и се надвеси леко напред.
-Полека. – разсмя се Айра. – Ще вземеш да паднеш.
-Само ако бъдеш така добър да ми помогнеш. – поясни, но все пак се върна обратно назад. Облегна се на лакти и проследи очите му. – Нервен ли си?
Айра се подсмихна.
-Не.
-Тогава защо стоиш сам, навън, вместо да ласкаеш някоя млада девица? – подкачи го тя.
Айра премигна срещу гледката и стисна устни.
-Глупаво момиче. – промърмори.
-Моля?
Той се изсмя и пръстите му забарабаниха по парапета, след което се отблъсна назад и погледна Фейт с широка и неистинска усмивка. Очите му бяха разширени. Тя объркана срещна погледа му. Изгледа я от глава до пети и поклати глава.
-Ти… - поде и повторно се изсмя. – Ти наистина не разбираш нали?
Фейт сбърчи вежди.
-Не разбирам кое?
-След всичко, което се случи, не разбираш какво ти казвам? Не може да си толкова тъпа.
Тя стисна ядно зъби.
-Уау. Сериозно, уау! Давай все така. С такива приказки определено ще спечелиш място сред дамите тук. О, да, нямам и най-малкото съмнение. – смигна му нетърпеливо. Думите му я обиждаха.
Айра поклати машинално глава.
-Убих баща си, заради теб и не можеш да схванеш какво значи това?
-Какво значи това?! – развика се тя и разпери ръце във въздуха. Не разбираше на къде бие. Той и неговите гадни, подвеждащи настроения. Ако в една минута я държи нежно за ръката, в следващата ще стисне силно и ще я счупи.
Стегна челюст и й обърна гръб,отдалечавайки се няколко крачки от нея. Затвори очи и се опита да нормализира дишането си. Съвсем леко извърна глава, бегло я виждаше с крайчеца на окото си. Преглътна неудобството.
-Че те обичам. – тихо каза и вдигна глава нагоре към небето. – Значи просто… че те обичам. – нервно заби поглед някъде пред себе си, все така с гръб към нея. Не можеше да срещне смаяното й лице. Не бе сигурен, дали там няма да види шок, щастие или просто презрение.
Припомни си думите на Савана малко преди да я убие. „Само една мила дума от него би ме накарала да си пъхна пистолет в устата и да дръпна спусъка”. Чудеше дали й минава нещо подобно нещо през главата сега. Дали го мразеше толкова много, заради всичко, на което я подложи, че не бе спосбна да види колко искрен е в думите си сега? Не бе сигурен, че понеже не казва нищо, то това е добър знак. Можеше да значи и че е твърде шокирана – в лошия смисъл – и обмисляше кой от начините за самоубийство да приложи.
След няколко твърде дълги минути на мълчание, нарушавано само от щурците, тихата музика и хорски разговори, Айра реши, че е достатъчно подготвен. Обърна се към нея, за да види изненаданото й лице, по което вероятно се четяха хиляди негативни емоции.
Но когато очите му зашариха по лицето й, намери друго. Освен невярващата физиономия, която бе завзела чертите й, се четеше и нещо друго. Изглеждаше смутена. Бузите й се бяха зачервили, малко, но за сивите очи на Айра бе пределно ясно открояващо се. Имаше вид на благодарно момиче, главата й бе леко килната на една страна и бегла сянка на усмивка красеше лицето й. Ала имаше и още нещо.
Вина.
Обезкуражи се. Тя не изпитваше същото. Не можеше да я вини. Какво изобщо си помисли като й го каза?! Импулсивно решение, импулсивна грешка.
Фейт помръдна устните си и кръвта на Айра закипя.
-Айра… - започна, но не бе съвсем сигурна какво да каже. Мигаше по-често, от колкото бе необходимо, все едно за да прикрие искриците в очите си.
За първи й бе казвал подобно нещо. Нещо толкова мило, звучащо толкова истинско. Само ако нещата бяха други, само ако можеше да се хвърли на врата му и да каже същото. Искаше сега, веднага, в този момент да се приближи, да обгърне лицето му и да го целуне.
Само ако нещата не стояха по този начин. И не заради всичко онова, което й причини през последните месеци. Не заради всичките пъти, в които я дрогира, в които се възползва от нея, в които й посегна, в които се подигра с гордостта й, в които я заплаши. В които взе всичко, което искаше и което можеше...
Само ако не бе взела онова решение, само ако не бе с толкова високи морални ценностни. Само ако не държеше толкова много на онова, в което вярваше.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:06 pm

Том Монгомъри стана от масата, вземайки почти недокосната си чиния със себе си. Линда го погледна недоволно и с въпрос. Каян вдигна очи от чинията си. Пламъчета горяха в тях.
-Какво правиш?
Том не й обърна особено внимание. Беше разсеян и напрегнат, затова се провикна от кухнята.
-Имам малко работа в офиса. Може и да се забавя така че не ме чакайте.
Изкачи стълбите до втория етаж и се пъхна в спалнията. Взе телефона и ключовете си от бюрото и забра черна папийонка, докато загасяше лампата. Напъха я в дожба на черните си панталони, слизайки обратно долу. Грабна палтото си и го навлече пред неодобрителния поглед на жена си.
-Съжалявам, скъпа, обещавам, че след този случай, всичко ще бъде както преди.
Линда скръсти ръце и предизвикателно вдигна вежди.
-Надявам се. – сърдито отвърна. – Защото в противен случай ще имаш време единствено за случаите си! – предупреди го.
Том не обърна внимание и на заплахата. Целуна жена си, допря устни до челата на децата си и се изниза от къщата с нечовешка скорост. Пъхна се в колата си, запали и потегли.
Караше бързо, дланите му се потяха и от време на време пускаше волана и ги избъсваше в дрехите си. Тази вечер бе от голямо значение и той се подготвяше за нея от доста време. Надяваше се всичко да мине както трябва, по план, но имаше неприятно усещане. Отдаваше го на напрежението.

Октавио подаде чаша шампанско на Синемън и тя я пое с кисела физиономия.
-Кога ще разкараш тая физиономия от лицето си? – попита я с досада.
-Когато си реша! – отвърна и проследи мъж, който деликатно докосваше ръката на красивата жена срещу себе си.
Октав проследи погледа й и се усмихна.
-И аз да бях такъв, нали? – присмя й се.
Син се намръщи.
-Не бих приела от теб и най-нежното докосване, ако ще да беше три пъти такъв. – отвърна жегнато.
Той озадачи очи върху лицето й и наклони леко глава. Усмивката продължаваше да играе върху устните му и стана по-широка, когато пристъпи към нея и тя се долепи до колоната, която много удобно й отряза пътя за бягство.
-Не си ли твърде близо? – запита го неловко и леко го побутна с пръст.
Той само се засмя и опря едната си ръка на колоната, малко над главата й.
-Трябва да играем, нали така? – припомни и набързо огледа минаващите хора.
-Не виждам как като си завреш лицето в моето заблуждаваме някого. – отговори с нервна усмивка.
-О, повярвай ми, би било странно ако не го правим. В нашия свят да притиснеш някого в колона пред обществения поглед е най-малкото. Никой няма да обърне внимание.
-Внимавай как ми говориш, момченце! – изсъска тя и вдигна заплашително показалеца си. – Не съм ти някоя проститутка от местния бар.
-Разбира се, че не си. – съгласи се и чаровната му усмивка не напускаше лицето му. – Между другото излгеждаш изумително. Роклята ти е страхотна.
Синемън сбърчи вежди.
-Какво правиш? – недоумяващо го попита.
-Правя ти комплимент. – обясни.
-Да… Схванах това. Защо го правиш?
-Предпочиташ да те обиждам ли?
-Чувствам те далеч по-истински така. – призна тя.
-Добре. – кимна той и стисна устни. – Приличаш на курва. – каза кратко.
Синмеън отвори уста и заби юмрук в гърдите му.
-Как ме нарече?
-Каза, че предпочиташ да съм истински, нали? – защити се той.
Синемън го изгледа и поклати глава.
-Толкова жалко за целия ти чар. – изплю презрително и се отласна от колоната, отрпавайки се към едно от обслужващите момичета, което държеше в ръката си поднос с пълни чаши шампанско. Остави своята, която едва бе докоснала и взе нова.
Октавио я проследи със сините си очи, в които се четеше задоволство.
…Вятарът продължаваше да духа леко. Въздухът около двамата продължаваше да е наситен с напрежение и смут.
-Айра… - опита се отново, но и сега замлъкна.
Той пристъпи от крак на крак и лицето му доби настървен вид.
-Виж, знам, че нямам право да ти го казвам. Знам, че направих неща, които едва ли някога би забравила, но… - очите му, ноздрите му бяха разширени, челюстта - стегната. – Исках да го знаеш. Да знаеш какво… изпитвам към теб, защото се опасявам, че все още вярваш, че ти за мен си просто хлапе, което ще убия в някакъв момент.
-Спри… - прошепна.
-Не, изслушай ме. – настоя той и се приближи към нея. Събра дланите й между своите и се наведе, за да я гледа в очите. – Обичам те! – ясно каза. – Не ми се е случвало до сега, не знам на какво се дължи това усещане, не знам как успя да го зародиш в мен, но е факт. То е тук. – постави едната й ръка на сърцето си. – Забързва ритъм всеки път, когато мисля за теб, Фейт. Полудява, когато знае, че можеш да си по-близо, а не си. Страда, когато не си наоколо, за да ме погледнеш с укор или за да ми се изплезиш, или просто за да ме удариш, понеже нещо не ти е харесало.
Фейт стисна зъби и се опита да задържи влагата в очите си. Айра се усмихна нежно.
-Липсваш ми с всяка секунда, в която не си до мен. И няма общо с това, че те искам, нито с това, че не мога да те имам. Няма общо и с факта, че ти си първата, която някога ми е хрумвало да запознавам със семейството си. – засмя се нервно. – То е кръв, която бушува и кипи, само за един миг с теб.
Фейт заклати глава и продължи да стиска зъби.
-Спри. – изсъска. Една сълза се търкулна по бузата й.
-Не искам. – сподели й искрено. – Не мога. Не съм достатъчно добър за теб, това ми е ясно.
-Айра! – изкара името му като въздишка, докато сълзите падаха от очите й. Погледна към вратата и подсмъркна. – Айра, трябва да се махнеш от тук!
-Какво?
Фейт се опита да преглътне сълзите и отново хвърли изплашен поглед към стъклените врати, разделящи балкона и стаята.
-Трябва да бягаш. – прошепна панически. – Спасявай се. Трябва… - задиша се и се отдръпна от него. – Трябва да изчезваш от тук! Веднага!
От внимателно й честно, лицето му стана объркано.
-Какво говориш? Какво има?
Фейт изхлипа и сложи ръце пред устата си.
-Господи, какво направих?! – заклати глава. Продължаваше да диша тежко. След третото поглеждане към вратата, Айра проследи очите й.
-Какво има?
-Аз…
Беше прекъсната. Мелодията на телефона му пресече думите й и Айра опипа джобовете си.
-Дай ми секунда. – помоли той и натисна зелената слушалка. – Тук ли е? – попита делово.
-Току-що влезе. – отговори Октавио. – Лио даде знака си.
-Идваме. – съобщи Айра и затвори.
Обърна се към Фейт.
-Време е.
Тя поклати отново глава.
-Айра, не отивай там! – пршепна през сълзите си.
-Всичко ще бъде наред. – обеща й и погали лицето й. – Ще видиш.
-Не! – настоя тя и го дръпна обратно към себе си. – Айра, направих грешка! Направих огромна грешка, но все още има време! Трябва да се махнеш от тук!
-Спокойно.
Беше толкова изплашена и виновна, че когато той я поведе към стаята, тя не успя да протестира.
…Октавио прибра телефона в джоба на сакото си и се огледа за Синемън. Тя стоеше пред няколко жени и мъже и разговаряше с тях, съпровождайки думите си с усмивки и кимания.
-Син! – невъзпитано се провикна и не можеше да не се наслади, когато видя как тя затваря безнадеждно очи. Усмихна се мило на събеседниците си и в мига, в който очите на двамата се срещнаха се смръщи.
-Сериозно ли? – попита ядно, вече до него. – Защо просто не каза на всички защо сме тук? – иронично подметна.
-Това обезсмисля цялата ми идея. – отвърна сухо и сви ръката си към нея.
Синемън подбели очи и го хвана под ръка с троснато движение.
-Не се безпокой. – поде, докато я повеждаше към стълбите, водещи към втория етаж. – След тази вечер изчезвам от тук и повече няма да се върна.
-Сега вече се чувствам много, много по-спокойна. – увери го саркастично и се загледа напред.

Том затвори вратата на колата си и докато вървеше към входа затягаше папийноката си. Взе стълбите на верандата по две, по три и когато влезе в голямото, светло и красиво имение, първата му работа бе да спре едно от обслужващите момичета.
-Извинявайте, бихте ли ми казали къде мога да намеря домакина? – учтиво попита.
Младото девойче с дълга, черна и лъскава коса се усмихна дружелюбно, точно както трябваше.
-Господин Локли е зает с лични дела в момента. Изчакайте го при останалите гости, ще се присъедини към вас съвсем скоро.
-А господин Левит появи ли се вече?
Девойката кимна.
-И двамата са се срещнали, надявам се? – повдигна вежди.
-Господин Левит и господин Локли уреждат бизнес въпроси. Моля, изчакайте ги при останалите гости. – посочи салона, от който идваше музиката и всичките кокетни гласове.
Том кимна. Очевидно това й бе наредено да казва на всеки, който попита за някого от тях, затова просто взе една от чашите, вдигна я за тост пред все така усмихнатото лице на сервитьорката и прокара очи през мястото, стигайки целенасочено до втория етаж.
Въведе се в салона и подскочи, когато нечия ръка се стовари тежко върху рамото му.
-Закъсня. – отбеляза специфичния дрезгав глас на Робъртс.
Традиционният смокинг бе опънат от голямата фигура на полицая. Черната му коса бе оставена своеволно на главата му и също толкова черните му очи гледаха строго и изследващо. Бе обръснал брадата си, колкото да се приведе в що годе нормален вид, за да се предпази от някои наблюдателни погледи, които да отсеят факта, че бе детектив с много работа, малко сън и още по-малко време за грижа за външния си вид. Това празненство определно си бе повод да направиш нещо със себе си, пък било то и под прикритие.
-Сделката е започнала. – каза Том и се огледа, докато оптиваше. – Айра вече е горе. Сега какво?
-Сега… - Робъртс въздъхна и дискретно втъкна черна слушалка в ухото си. – Чакаме да разменят стоката.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:06 pm

Стаята не беше малка. Всъщност беше достатъчно голяма, за да побере всичките двадесет души в нея и все пак да има място за още толкова. До един бяха лидери на банди, босове и мафиоти, които Фейт – въпреки всичките си проучвания – не бе срещала. Някои бяха дребни риби с дребни амбиции за постове в подземния свят и дребни сделки. Всеки един бе тук, за да търгува с друг и Лио доброволно бе предложил своята бърлога за тази цел. Изключвайки желанието за власт на мъжете и жените в тази стая, всичките бяха много задружни, когато опреше до сигурно място, където правят сделките си. Така обикновено домакина печелеше добро име пред останалите, а останалите му оставаха длъжни. По тези правила процедираха подземните в този град. Това бе най-сигурният начин да останат незабелязани от закона или пресата.
Айра, естествено, бе този, който обичаше многото внимание. Той, наред с още няколко, но малко, бе единствения, който си позволяваше подобна публичност. Той и цялото му семейство. Докато оглеждаше лицата на присъстващите обмисляше колко още време ще може да пази тайната, че великия Робърт Левит вече не е сред живите. Хората със сигурност щяха да полудеят от тази новина, отбеляза наум. Сведе очи към Фейт.
Бе премахнала сълзите си. Не можеше да влезе вътре разплакана и уязвима. Гърбът й бе изправен като струна, устните – здраво стиснати в права линия. Пръстите й бяха сплетени едни в други и толкова силно бе стегнала съществото си, че костите й започнаха да се открояват.
-Успокой се. – прошепна й.
Опита се. Не успя.
Вратата се отвори за пореден път и през нея влезе единственото нещо, което пречеше на Айра да бъде освободен от важните проблеми. Чарли Хав, с поразителната си прилика с Оусън Левит, закопчаваше копчетата на сакото си, докато прекосяваше стаята към най-отдалечения й ъгъл, готов да застане зад стола на шефа си и да го подкрепи като един истински член на семейството му от бодигарди и помощници.
Фейт отвори изумена уста и се обърна към Айра.
-Но той…
-Да знам. – недоволно я прекъсна и се огледа. Потърси Октавио с очи и погледите им се засякоха. Айра дискретно посочи с глава към новодошлия и Октав кимна. Наведе се към ухото на Синемън, която стоеше прилепена до него.
-Готова ли си? – попита шепнешком.
Синмеън преглътна, пое дълбока глътка въздух и закима.
-Помниш плана, нали? Просто отиваш до него, търкаш се и се осукваш около тялото му, каквото трябва, за да отвлечеш вниманието му от чашата, която никога не напуска ръцете му. Сипваш упойката и се връщаш при мен, ясно?
Синемън отново закима. Понечи да тръгне напред, но Октавио я дръпна обратно към себе си.
-Сигурна ли си, че ще можеш да го направиш?
Син гневно го стрелна с поглед и се приближи към лицето, за да изсъска думите.
-Ако още веднъж ми кажеш какво да правя ще ти е последен!
Той не се усмихна, нито й смигна заговорнически както иначе би направил. Очите му останаха строги и може би леко нервни.
-Това не е шега работа, Синемън! – скара й се тихо той. – Трябва ни жив и вън от тази стая, когато Айра започне да стреля. Сигурна ли си, че ще успееш?
Тя стисна зъби и забутвайки гнева надалеч в съзнанието си кимна кратко.
-Много добре. – подкани я с жест на ръката.
Айра я проследи как тя отива до щанда с алокохол и своенравно си налива чаша уиски. Подсмихна се на престореното й отегчено изражение и върна очи към Чарли Хав. Той му се усмихна весело, все едно бяха стари познати, даже приятели, а не свързани чрез по-големия му брат, с който сключиха сделка, гласяща едно просто нещо – Чарли Хав НЕ напуска затвора, докато не изтекат двете години, за които Куба бе успял да се спазари. Вместо това Чарли Хав Е избягал от затвора преди уреченото време и работи за враг номер едно на семейство Левит.
-Не трябва да си тук, Чарли. – недоволно проточи Айра, когато се озова пред него.
Хав го погледна с невинни очички.
-Не ми харесваше там. – призна му неохотно. – Наложи се да си тръгна.
-Сделката не беше такава. – пропомни му Айра. – Какво ви става на вас, фамилията Хав? Все се връщате когато не трябва.
Чарли повдигна една вежда.
-Просто ще пъхнете истинския Оусън на топло и проблемът е решен.
Айра му се усмихна дружелюбно.
-Истинския Оусън е мъртъв. – каза му и с това го застави изненадан и объркан. – Какво? Учуден ли си? Копелето се върна далеч преди крайния срок. Заслужи си го.
Чарли се изсмя и поклати глава, поразен.
-Винаги съм знаел, че семейството ти е сбъркано. Да убиеш собствения си брат…
-Свиква се с мисълта, довери ми се. – вметна Фейт и Чарли я изгледа недоверчиво.
-А ти коя си? – попита я. – Новата играчка?
Тя направи гримаса, която имаше за цел да покаже, че въпреки неподходящите думи, си бе точно така.
-Сладка е, Айра. Не съм виждал другите ти жени, но хей, убеден съм, че тази се вписва идеално в картинката. На колко е? Шестнадесет?
Айра стегна челюст и закима нетърпеливо.
-Внимавай. – предупреди го с равен тон. – Много. Внимавай.
Чарли наклони глава и вдигна вежди предизвикателно.
-Или какво? Ако ме убиеш кой ще ме замести зад решетките. Предполагам, нямате повече двойници.
-Винаги може да се намери.
Чарли бавно облиза устните си и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Двамата дълго се взираха един в друг, след което очите на Чарли се отместиха към вратата.
Лио влезе в помещението с важна и доминираща походка. В едната си ръка държеше недопита чаша шампанско, в другата – току-що запалена цигара. Огледа присъстващите и лицето му се озари от усмивка. Отправи се към най-отдалечения ъгъл на стаята там, където Айра и Чарли стояха един срещу друг и се гледаха лошо.
-Виждам, че си се запознал с новата ми придобивка. – отбеляза Лио, докато сваляше сакото си, оставаяйки се само по бялата риза, върху която имаше малко петно от червено вино. – Непохватни са дамите тази вечер. – обясни той, сочейки петното. Седна на стола, зад който стоеше Чарли и вдигна ръката си.
Момичето с лъскавата, черна коса почти изтича до него с поднос в ръката си.
-Кажете, господин Локли.
-Луси, донеси ми чаша вода, ако обичаш, а за джентълмена и неговата дама…? – повдигна въпросително рамене.
-Нищо, благодаря. – сухо отговори Айра, все така загледан в Чарли.
Лио отпрати момичето с нехаен жест и погледна към Айра. Прочисти гърло и посочи празния стол.
-Моля те, заповядай. – любезно го покани.
…Синемън отпи поредната глътка от уискито и стисна очи.
-Спри се. – нареди Октавио, правейки се, че разглежда останалия алкохол нареден във стъклените витрини с кафяви рамки.
-Не мога. – призна тя.
-Ще провалиш всичко, ако се напиеш! – сопна се той. – Това не ти е някаква евтина бира.
-Тренирана съм в пиенето, ако искаш да знаеш. – изсъска тя в отговор и го остави сам с киселата му физиономия, по която бързо премина усмивка.
Той поклати глава и се огледа. Айра вече стоеше седнал срещу Лио Локли, а Фейт вярно бе застанала зад него, опряла ръце на облегалката на големия стол по същия начин, по който стоеше и Чарли. Забеляза, че тримата мъже разговаряха за нещо, но не можеше да разбере за какво. Наоколо хората вече бяха започнали да разменят стоката си и масата, на която се тестваха прахчета, идващи от малки, прозрачни пакетчета му привлече окото.
-Здравей… - ухили се той и се насочи към набелязаното място. – Колко? – попита ниския, пълен мъж стоящ изправен пред масата, наблюдаващ реакцията на купувача си, която беше доста хубава за наркоманка. Нервно дъвчеше клечка за зъби, докато чакаше.
Мъжът вдигна глава и огледа набързо Октав. Очите му се спряха на златния часовник, който се ширеше показно на лявата му ръка.
-Часовника ти е хубав. – констатира.
Октавио сбърчи вежди и след това отчаяно изстена. Отдавна не беше срещал онези дребни бандити, които даваха за вещ, а не пари. Защо не беше като всички нормални отрепки?
Имаше нужда от това, искаше го и щеше да го получи. За това с неодоволно лице разкопча часовника и го набута в отворената длан на ниския мъж. Той го разгледа внимателно и когато приключи, сложи клечката за зъби обратно в устата си. Незаинтересовано му хвърли едно пакетче и Октав го улови със сърдита физиономия.
-Пф. – изумтя и се отдалечи.
Трябваше да дочака Чарли да бъде упоен, за да го изкара от стаята. А като гледаше колко стриктно не се отделяше от Лио, предполагаше, че това ще отнеме време. Все още не можеше да повярва как всичко зависеше от Синемън.

//////////////////////////////////////////////////////////////////////////////

-В мига, в който той реши, че има нужда от питие – говореше Айра, загледан много сериозно в Синемън, докато й обясняваше. – ти си на ход. Докато Чарли не изпие хапчето, планът си стои на едно място, разбираш ли? Трябва да си сигурна, че е изпил цялата чаша, ако искаме максималния ефект.
-А ние го искаме! – прекъсна го нервно тя.
Айра замига за няколко секунди и след това внимателно кимна.
-Точно така. Сега, следващото, което ще ти кажа е от голямо значение. Чарли е тъпо копеле, но е лоялен. Особено когато възнаграждението е голямо. Знам, че Лио иска да ми отмъсти, задето убих дъщерите му, и след като е наел Чарли замисля нещо.
-Не можеш ли просто да ги упоиш всичките и да ги заключиш в мазето си? – безнадеждно запита тя.
Айра поклати глава и продължи.
-Не знаем дали Чарли му е казал истината и не знаем дали смята да му я каже.
-Коя истина? – прекъсна го отново с виновна физиономия.
-Кой е всъщност. – отговори Айра така, все едно бе очевидно. Опитваше се да запази самообладание. – Виж, дългата история, разказана накратко – Оусън трябваше да е в затвора, но баща ми реши, че е твърде опасно там, особено след като искаше той да продължи бизнеса и затова помоли Чарли да го направи. Даде му пари и той трябваше да стои зад решетките, докато присъдата от две години.
-А кой е Чарли?
Айра стисна очи и отново си припомни онези неща от йогата, която баща му практикуваше по едно време.
-С братята ми не сме… пълни братя. – започна да обяснява припряно. – Майката на Оусън имаше сестра, и нейния син е Чарли. Чарли е братофчед на Оусън. Приликата между двамата е изключителна и странна, но заради това баща ми сключи споразумение с него. Слушай, нямам време за това! – разсърди се той. – Просто помни – Лио трябва да умре на този прием, заедно с всичките си хора. Когато започна да стрелям, стрелям на посоки. Затова Чарли ми трябва вън от стаята и вън от цялото имение. Когато тази вечер приключи, Лио трябва е мъртъв, а Чарли трябва да стои завързан в мазето ми, ясно? Твоя работа е да се погрижиш да е упоен и в безопасност. Докато това не стане, не можем да преминем към моята част, разбираш ли?
-А ако не успея?
Айра се зазяпа в нея с ядно лице.
-Ще те застрелям.
-Айра! – извиси глас Фейт, неодволна от заплахата.
Той стисна зъби и се насили да се усмихне срещу колебливото изражение на Синемън.
-Шегувам се. – процеди през зъби и фалшива усмивка. – Добре, планът е много прост. Чарли заспива, довеждате го тук, вие с Октавио – тази част ще ти хареса - сте в безопасност и единственото, което се иска от вас е да го завържете и да ме изчакате, а с останалото се справям аз.
Фейт се измся ядосано.
-Кое е останалото? Само да убиеш всички останали в онази стая?
Айра извърна глава към нея.
-Всеки трябва да прави жертви. – отговори вместо него Октавио.


////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////

Октавио прибра пликчето в сакото си и въздъхна дълбоко.
Лио постави длани върху кръглата маса и се приведе напред.
-Не е ли странно как всеки път продаваш, а сега купуваш? – попита Айра с подозрение.
-Заръката е на баща ми. – излъга той.
-А къде е скъпия Робърт тази вечер? – възкликна Лио и се облегна назад. – Да не би да смята, че ще му скоря номер?
Айра се подсмихна. Лио остана загледан в него за известно време след това разпери ръце.
-Да започваме. – предложи.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:07 pm

Синемън потропваше нервно с крак, докато наблюдаваше Чарли изпод чашата си. Хапеше устни и започваше да се гневи с всяка изминала минута. Куфарите на Айра и Лио вече бяха на масата, но те двамата продължаваха да разговарят за нещо. По стойката на Фейт можеше да отсъди, че темата е сериозна и вероятно двамата се нападат с иронични вметки. Чудеше се кога Чарли ще се отдели, за да си сипе питие. Не можеше да чака повече, ако не напрежението, то силният алкохол щеше да я довърши. Още малко и наистина щеше да се напие до несвяст.
Намръщи се и се оттласна от стената, на която се бе облегнала. Потърси Октавио с очи, но когато видя, как шепнеше – сигурно нещо гнусно – в ухото на жена със зелена рокля, заклати глава и остави чашата си на скрина с алкохол и отвори друга бутилка с уиски. Взе чиста чаша, наля я до половината и след като се огледа внимателно, вдигна ръце към бюста си и извади малка капсула. Изсипа съдържанието в чашата. Захвърли мъничкия предмет и приглади роклята си, оправи косата си, премахна грима, излязъл от контурите и пое много дълбока глътка въздух. Взе недопитото си питие, взе и новото и се обърна към масата в ъгъла. Повдигна брадичка и надяна маската на прелъстителка.
Походката бе подчертана. Гъвкаво се приближаваше към Чарли и бе устремила погледа си само в него и никъде другаде.
Октавио се засмя гръмко на нещо, казано от хубавата жена пред себе си и докато се изправяше, за да съблече сакото си, погледът му попадна на уверено вървящата Синемън. Усмивката веднага слезе от лицето му, устните му се разтвориха все едно да я извика и едвам доловимо поклати глава.
-Глупаво хлапе. – промърмори ядно.
Стрелна очи към Айра, но той бе твърде вглъбен в разговора си с Лио. Опита се да потърси помощ у Фейт, но тя стоеше твърде напрегната зад Айра. Син вече близо до тях.
-По дяволите! – изруга и жената със зелената рокля го погледна въпросително.
Син почувства невероятно вътрешно задоволство, когато отегчения поглед на Чарли се спря на нея. Поласка се, защото той не изглеждаше заинтересован от нито една от красивите дами тази вечер в тази стая, а сега отпери захласнати очи по нея. Тя кимна леко с глава за поздрав и повдигна предназначената за него чаша. Чарли вдигна една вежда и изви ъгълчетата на устните си в бегла усмивка. Синемън повдгина чашата по-високо и наклони любопитно глава.
Не можеше да не се усмихне широко, когато Чарли се наведе към Лио и му каза нещо, което доведе до енергичното кимане на шефа, явно съсредоточен в приказката си. След което заобиколи масата и се пристъпи към Синемън.
-Мога ли само да спомена, колко великолепно изглеждате? – ласкателно попита и подаде ръката си.
Синмемън я пое и не се изненада, когато той я поднесе към устните си. Все пак трябваше да играе ласкател, нали? Не му отговори. Считаше, че така изглежда по-загадъчна и беше права. Непроницаемото й лице, озарено от една-единствена усмивчица, го заинтригува. Тя надигна чашата си, а той сведе очи към другата.
-За мен ли е?
Синемън прехапа устна, гледайки го право в очите.
-Защо не. – отвърна и му подаде питието.
Чарли взе чашата и я повдигна към устата си. Синемън проследи много внимателно движението му и беше готова да ликува от успеха си, но тогава нещо го възспря. Сбърчи нос и смъкна ръката си.
-Това уиски ли е? – попита я недоволен.
Моментално се напрегна и инстинктивно погледна към Октавио, докато Чарли оглеждаше напитката. Октав излгеждаше разтревожен. Син повдигна едвам доловимо вежди във въпрос какво да прави сега. Раменте му свиха без отговор. По лицето й пробяга разочарование, но после тя вдигна глава.
Чарли направи извинителна физиономия.
-Изчакай ме секунда. – помоли я и се отдалечи. Остави чашата си върху повърхността на скрина и бързо си наля ново питие. Скоч или бърбън, или нещо друго, Син не можа да определи.
Октавио изсъска ядно и прокара пръсти през косата си. Сега какво?
Чарли се върна при Синемън със закачлив поглед.
-И така… - въздъхна той. – Сега, когато и двамата държим в ръцете си хубав и освежаващ алкохол, какво ще кажеш да пренесем пиенето другаде?
Директността му й спести усилията да се ‘’осуква’’ около него, докато го изкара от стаята. Не беше планирала претенциозния му вкус в пиенето и единственото, което й хрумна на място бе именно това – да се усамотят другаде. Надяваше се Октавио да се досети за намеренията й и да пристигне преди да се наложи тя да си легне с измамника пред себе си. Цялата идея на това хапче бе да се избегнат ненужни средства, с които някой може да пострада. Без хапчето, отиваха точно там, на място, където някой може да пострада и Син с недоволство отбеляза, че тя е жертвата в този злощастен случай.
Опита се наново да сложи прелъстителното си лице и кимна. Хвана Чарли под ръка и докато той я извеждаше навън, за последен път засече обърканите очи на Октавио. Погледна го многозначно и побърза да отклони вниманието си, преди Хав да е забелязал нещо.
-Какво правиш? – промърмори Октав на себе си. Не можеше да не ги последва, не бе в плана. Извади телефона си и пръстите му бързо започнаха да пишат съобщение.
Телефонът на Айра извибрира и той подскочи. Така се бе отнесъл в думите си, че усещането бе като събуждане от лош кошмар. Сведе глава към екрана и присви съсредоточено очи.
‘’Отказа пиенето. Син го изведе от стаята. Явно смята да използва тялото си, както бе така разумен да й предложиш в случай на спънка. Тръгвам след тях, предполагам можеш да започваш вече”
Айра поклати глава към екрана. Лио сбърчи вежди.
-Всичко наред ли е? – попита го с нежелание.
-Да… - разсеяно отвърна и прибра телефона си. Зарея очи през пространството навреме, за да види как Октавио излиза от стаята. – Знаеш ли, Лио… - поде и постави длани на масата. – Целия този разговор ми дойде много ободряващо, наистина, но…
Фейт се напрегна осезаемо. Беше ли време вече?
-Мисля, че е време да го приключваме, какво ще кажеш?
Лио се стисна устни и ръката му се сви в юмрук.
-Ще кажа, че си дяволски прав. – отвърна той и вдигна два пръста във въздуха.
Неочакваната реакция на това движение свари и Айра и Фейт неподготвени. Той рязко се изправи от стола и застана защитнически пред Фейт, когато абсолютно всички в цялото помещение извадиха оръжията си, непоколебимо и твърдо насочени към двамата. Лицата на всичките бяха гневни, все едно чакаха нещо дължимо от него. И мъжете, и жените стискаха пистолетите и пушките си, готови да ги използват без ни най-малката мисъл. Втора пречка тази вечер. Това притесни и двамта.
Айра стисна зъби и преглътна.
-Не очаквахме това, а? – подметна към Фейт, все така загледан в настървените изражения.
-Бих казала, че вечерта не върви съвсем по план. – тревожно отвърна.
На долния етаж, където хората продължаваха да танцуват и да се смеят, изобщо не подозиращи за случващото се горе, Том притеснено обърна гръб на Робъртс, стоящ срещу него на високата кръгла маса, пиещ шампанско и понечи да тръгне към стълбите за горния етаж.
-Не! – нареди Робъртс и хвана Том за лакътя, дърпайки го обратно.
-Но вече започнаха! – извиси глас той. Лицето му бе пребледняло. - Всеки момент ще започнат да стрелят един по друг!
-Имам няколко полицаи горе, всичко е под контрол. – увери го със дълбокия си спокоен глас.
Том заклати глава и издърпа ръката си.
-Там има невинно момиче…
-Фейт ще бъде добре. – прекъсна го. – Айра ще я защити, няма от какво да се притесняваш.
-Робъртс… - опита да възрази, но той вдигна ръка.
-Нямам намерение да се занимавам с мръсната работа, когато отрепките могат да убият отрепките. – обясни на въпросително му лице. – Ще се намесим, когато дойде нуждата.
-Това е знакът! – изтъкна високо той. – Фейт е в опасност.
-Спри да се тревожиш, адвокате. – натърти Робъртс. – Разбирам си от работата. Вината дълбае в теб, защото й позволи да го направи, но всичко ще бъде наред! – каза с тежка дума и отпи от шампанското си. – Ще дойде и нашия ред, но трябва да почакаме още малко.
Том троснато се врътна и положи длан на челото си. Разтърка очите си и заклати глава.
-Ще я убият. – каза на себе си и прокара пръсти през косата си. – Ще я убият.
-Спри да мърмориш. – жегна се Робъртс. – Бъди благодарен, че ти позволих да дойдеш. Разбирам, че искаш да се увериш в безопасността на момичето, но недей се впряга толкова. Скоро преминаваме към нашата част.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:07 pm

-Сигурен ли си, че не искаш да стреляш сега? – плахо попита Фейт.
Айра продължаваше да оглежда лицата и сега и неговото бе гневно.
-Нийл, Кармен, Джоузеф… - проточи с неприязън. – Какво става? Приятели! – изсъска. – Тези хубави оръжия дали не трябва да са насочени към някой друг?
И тримата бяха високи и едри. Нийл и Джоузеф бяха облечени в традиционните смокинги, които има изглеждаха малки, а Кармен носеше сива рокля, която откриваше огромния й бюст.
-Неговата сделка бе по-добра от твоята. – обясни Доузеф и издуха черните кичури от дългата си коса, които влизаха в лицето му. – Вместо заплахи, получаваме пари и стока.
-И смятате, че няма да ви тегли куршума след като всичко приключи? – просъска той. Не обичаше предатели. Особено когато сега му бяха в такава ненужда.
Никой от тримата не отговори. Лио прекъсна опасните искри между тях с гърлен смях.
-Виждаш ли, Айра, какво става, когато се замесваш с когото не трябва?
Той обърна глава към него и стисна челюст. Лио вдигна подигравателно вежди.
-Не убиваш нечий дъщери, за да може след това да ти се размине. – каза, а гласът му стана дрезгав. – Савана… - задържа въздуха в дробовете си и поклати глава. – Савана беше своенравна и буйна. Слушаше ме по-малко от колкото ми се искаше, но в този бизнес, Айра, ти трябва точно това. Някой със силна воля и дух. Казах й, още когато твоят старец ме прати в болница… Казах й да не прави нищо безрасъдно, но тя не ме послуша. Много съм се карал с нея през годините. Методите ми за обучение никак не й се нравеха, не веднъж съм прибягвал до колана. Но я обичах, хлапе. – закима замислено, зазяпан някъде в пода. – Обичах я с цялото си сърце. Алета… - въздъхна и се взря студени очи в Айра. – Тя беше различна. Беше лигава, не обичаше света ни. Не искаше да живее в него. Искаше да е горе с приятели и забавления, и лакове, и партита. И с нея съм се карал не малко, даже ако ще си говорим истината, на моменти искрено я мразех. – изцъка с език. – Но в края на деня, Айра, и двете бяха мои дъщери. Мои деца. И аз ги обичах. Бих убил за тях.
-Би убил и за пакетче кокаин. – презрително изплю Айра.
Лио се усмихна печално.
-Бих убил за много неща, хлапе. Това ни трябва на нас, шефовете. Амбиция, воля. Желанието за нещо, толкова силно, че да сме готови да го получим на всяка цена. Това научаваш в нашия свят. По-добре е да се страхуват от името ти, от колкото да го боготворят. Искаш ли да знаеш защо?
Айра потръпна гневно с устни и остана мълчалив.
-Ще ти кажа защо. Защото един крал, когото ти харесваш, винаги можеш да свалиш от трона. Харесваш го, защото е добър, защото е лоялен. Защото е честен. Харесваш го, понеже е герой. А на нас не ни трябват герои тук. – наклони глава на другата страна. – Знаеш ли в какво се превърна, когато уби дъщерите ми? В герой, Айра. Ти спаси света от две създания, които щяха да го погубват малко по малко, докато техните деца не поемат щафетата. Ти си кралят, който ако обещае да не използва меча си в битката, няма да използва меча си в битката. Аз обаче, съм злодея, който ще обещае и след това ще те излъже.
Айра се прозя демонстративно.
-На къде биеш с тази лекция, старче?
Лио се намръщи и се изправи от стола.
-Тук не обичаме друг, освен себе си. Знаеш го най-добре. И ето че се появява момиче… - пристъпи напред. – Повява се момиче, което успява да те пречупи.
Фейт премигна и преглътна, а Айра остана неподвижен като статуя.
-Не ме разбирай погрешно, обичах дъщерите си. Обичах ги много, но трябва да разбереш, че тук няма място за безгранична любов. Дъщерите ми умряха за глупост и аз ще видя как това се наказва.
-Нямам представа за какво говориш. – опита се да отклони темата, но не сполучи.
-Момиче, Айра! – изсмя се. – Уби децата ми заради някакво момиче. Не сме израстнали за това. Крием любовта си, защото това ни прави слаби и уязвими. Щях да те накарам да страдаш толкова много, само ако знаех кое е момичето, хлапе. – вече бе до него. Скръсти ръце и присви очи. – Жалко е, че нямаш други хора, които обичаш, защото в противен случай сега щеше да гледаш как се гърчат в агония. Единственото, което мога да направя сега, е да убия теб и твоята малка спътница.
-Може би ако се беше навъртал около мен, щеше да разбереш коя е тя. – подразни го той. – Колко лесно се отказваш.
Лио се приведе леко към него и зашепна.
-Ще те просветля в една тайна, Айра. – тихичко поде. – Не се интересувам от личността ти до толкова, че да си правя труда да те следя. Даже, толкова си ми безразличен, че ти подарявам чистата смърт от простичкото желание да приключа по-скоро. Не искам хората да мислят, че омеквам, затова ти разигравам този театър. – изкикоти се дискретно. – Но когато умреш, остава само да пратя хора, които да убият баща ти и всичко ще бъде както преди.
-Това ли преследваш? Старата власт, която имаше? – присмя му се.
-Синко, всички преследваме само това. Ти правиш изключение в тази област. Но пък винаги си бил малко странен, така че го отдавам на това.
Отдръпна се от него и го изгледа с щастливи очи.

Синемън стоеше на леглото и се заливаше от смях, докато слушаше Чарли и неговите истории. Сигурно нямаше и двадесет минути от както се бяха усамотили и той явно бе усетил напрежението, което тя така старателно се опитваше да скрие, защото започна да й говори за разни отминали случки от живота му, в които тя намираше много комични елементи. Може би се дължеше на факта, че бе ужасно нервна. Не бе като Фейт. Не можеше да стои в една стая с убиец, беше й неуютно, но той така приказливо говореше, че тотално я караше да забрави за моменти истинската причина защо е тук.
-Не мога да повярвам, че си блъснал прасе. – назида го през смях тя. – Кой го прави?!
Чарли също се засмя и вдигна отбранително ръце.
-Стана без да искам, но в защита на прасето мога да кажа, че бях пиян, така че и двете страни са виновни.
Син поклати глава с последните остатъци от смеха си. Погледна го развеселена и стисна устни.
-Благодаря ти. – каза.
Той объркано вдигна вежди.
-За какво?
Тя въздъхна и сведе очи.
-За това че така разнообрази вечерта ми. – беше леко пийнала, но достатъчно трезва, за да притегли тази постъпка. – Не започна толкова добре, колкото продължи.
-Забелязах те с един тип преди това. Излгежда се карахте. Кой е той? Приятел, мъж?
Син се размся истерично и когато видя реакцията на Чарли затихна.
-Господи, не! – отрече твърдо. – Никога! Не и след милион години.
Чарли се усмихна.
-Значи си… необвързана?
Синемън присви закачливо очи и върна усмивката му.
-Да. – отвърна ясно.
-Значи не би имала против ако… - приближи лице до нейното, както стоеше до нея на леглото, и проследи контура на устните й с палеца си. – Ако те целуна.
Веселото й изражение мигновено посърна. Чарли прие това по различен начин. Прие го като съгласие, прие го като предвещание преди истинската физическа част между двамата. А тя просто се стресна. Чак сега се сети да се попита – Къде, по дяволите, беше Октавио?
Целуна я. Толкова изведнъж, но леко и нежно, че очите й останаха широко отворени, докато той я полагаше върху леглото, натискайки я с тялото си. Започна да се бори на ум. Трябваше да го разкара от себе си, но още веднъж с ужас си припомни някои от историите на Фейт. Веднъж започнат ли, тези хора не спират. Просто не могат. Така както тя не можеше да остави проклетата чаша на време.
Заклати енергично глава и постави длани на гърдите му, принуждавайки го да се отдръпне от нея. Остана искрено изненадана, когато той наистина спря целувките си, за да я погледне въпросително.
-Не ти ли харесва? – попита я. Май се опитваше да скрие разочарованието си.
-Не, не! – отвърна тя и се изправи на лакти. – Просто… - заекна в търсене на правилните думи, с които хем да не го обиди, хем да не му казва истината. Явно наистина бе пияна, за да се тревожи да не засегне един наркоман.
-Просто какво?
Синемън въздъхна и се измъкна от обсега на ръцете му.
-Не съм… Не искам да…
Чарли също се отдръпна назад и вдигна ръка, за да я спре.
-Няма нужда се обясняваш. – увери я и стана от леглото.
-Не. – настоя тя и се приближи към него. – Не исках да кажа това, само че…
-Наистина няма нужда. – повторно я прекъсна. Усмивка заигра на устните му. – Не лягам с жени, които не ме искат.
-Но аз те искам! – каза тя и осъзна как са прозвучали думите й. Нямаше това предвид. – Искам да кажа, че имам нужда от теб.
Чарли сбърчи вежди.
-Какво? – засмя се.
Син хвърли кратък поглед към вратата. Или трябваше да продължи да говори глупости или Октвио най-после да се появи и да го удари с нещо тежко, ако не иска да спи с мишената.
-Не може ли просто да… си говорим? – невинно запита.
Чарли присви подозрително очи. Сви устни и направи крачка към нея.
-Искаш да си говорим?
-Да. – кимна припряно. – Историите ти са вълнуващи, освен това бих искала да те опозная. Изглеждаш… мил. – преглътна с коле*ание.
Чарли облиза устни. Обмисляше казаното, чутото и като че то му се понрави.
-Защо пък не. – усмихна се бодро. – И аз бих искал да науча повече за теб.
-Наистина ли? – не успя да прикрие съмнението си и пак се притесни да не го засегне.
-Да. – кимна той. – Всъщност мисля, че те харесвам.
Син премигна.
-Наистина? - този път нямаше съмнение в гласа й. Само удоволствие.
Чарли кимна за втори път.
-Забавна си. И успя да ме разсееш от тази скучна вечер.
Синемън въздъхна натъжена.
-Толкова си сладък. – каза тихо тя, с вид на замечтано девойче. – Не разбирам защо толкова напират да те убият. – промърмори умислена и в мига, в който думите си изплъзнаха от устата й, тялото й се напрегна, кръвта се дръпна от лицето й и тя инстинктивно направи няколко крачки назад.
Реакция на Чарли не беше неочаквана. Внезапно изпопна чертите си първо във въпрос, след това в гняв. Бързо схващаше и направи връзката почти моментално, след изпускането на Синемън. Можеше да се закълне, че очите му стават черни, яростта в тях бе ясна, лесна да се види. Твърде дълго време прекара в това да стои вцепенена от собствената си глупост. В мига, в който се отърси рязко се обърна, целейки се към вратата. Едвам я бе отворила, когато дланата му се залепи за лакираното дърво и я затвори с трясък. Обви пръсти около косата й с болезнена сила и я прилепи с лице за вратата, плътно застанал зад нея. Настръхна, когато чу да съска в ухото й.
-Какво каза?
Синемън се задиша и преглътна тежко.
-Аз…
-„Аз” – имитира я той, почти докарвайки нейната интонация и стисна косите й още по-силно. – Пак ли с невинното заекване? – засмя се нетърпелвио – Слушам те!
От устните й се откъсна писък, секунда по-късно прекъснат от ръката на Чарли, поставена върху устата й. Отлепи я от вратата и повдигна във въздуха. Тя замята с крака, продължаваше с опитите за крясък, но дланата му възпираше всеки звук, освен мънкането, което не можеше да излезе от стаята.
Просна я на леглото и се качи върху нея. Закова китките й до главата, когато тя се опита да го издере.
-Коя си ти?!
Тя притаи дъх, когато я хвана за гърлото с изражението на човек, който всеки момент ще я прекърши като клечка.
-Отговаряй ми!
Почервеня, борейки се за въздух и дробовете й жадно го поеха, когато ръцете изведнъж спряха да я стискат с такава сила. Закашля се стресната и се изниза назад в леглото, когато се оказа свободна от силното мъжко тяло. Очите й трескаво потърсиха причината и се разшириха още повече, когато регистрира Октавио стиснал едната си ръка в юмрук.
-Какво стана? – попита я той, подавайки й ръка.
Син я пое и скочи от леглото. Положи длан на гърлото си и стисна очи, обръщайки се на другата страна, за да си поеме въздух.
-Изпуснах се без да искам. – отговори задъхана. – Прав беше, не трябваше да пия толкова.
-Не думай. – промърмори той, докато се приближаваше към падналия Чарли. Надвеси се към него и го заоглежда кисело. – Едва ли ефекта от юмрука ми ще издържи дълго. – вметна. – По-добре да го разкараме от тук.
Приближи се към Синемън и докосна рамото й.
-Добре ли си? – попита я внимателно.
Кимна, въпреки сълзите, които бяха повече от стреса, от колкото от болката.
-Къде се дяна толкова време? Не разчете ли знака ми?
-Имах проблем. – обясни. – Хайде, трябва да тръгваме.
Хвана я за ръката и направи точно една крачка, преди да чуе изстрелите от другата стая. Погледът му веднага се стрелна по посока на звука и той отиде до коридора с бърза крачка. Вратата на стаята, в която трябваше да се проведе последната вечер на Лио Локли беше потрошена, съборена на земята, а върху нея лежеше един от посетителите тази вечер. В миг настъпи гробна тишина.
Очите на Айра бяха разширени от изненада, а тези на Фейт изпитваха по-скоро вина. Разбираше, че Айра още не е осъзнал случилото се. В противен случай нямаше да стои все така защитнически пред нея. За няколко секунди никой не помръдваше и след това един от хората на Лио се строполи на пода. Никой не го беше застрелял, никой не го беше докоснал, затова всички погледи се вторачиха объркани в изпадналия в безсъзнание. До него бе паднала чашата, от която бе пил. Чашата, от която трябваше да пие Чарли.
След това всичко се стана много бързо.
Из цялото помещение започнаха да летят куршуми и онези, които не се опитаваха да убият Айра, бяха насочили оръжията си към останалите престъпници, а онези, които искаха младия Левит мъртъв, започнаха да стрелят по полицаите.
Айра събори Фейт на земята, лягайки върху нея, покривайки я с тялото си, за да я предпази. Тя имаше съвсем малко време да погледне онези, които бяха на тяхна страна. Не бяха много. Онзи, който продаде пакетчето на Октавио, дамата в зелено, трима или четирима мъже в смокинги и Луси, момичето с черната лъскава коса, която не оставяше подноса си.
Внезапно Айра и Фейт не бяха центъра на разрухата. Около тях се изстрелваха куршуми, хора падаха на земята, простреляни и в кръв, и лагерите бяха два – този на подземните и този на добрите. Лио бе от първите паднали. Цигарата още стоеше в ръката му и продължаваше да гори, докато до него, един по един, хората му биваха убивани.
Робътс крещеше с всеки изстрел, който правеше. Беше точен. Много точен. И въпреки раната в крака си, той продължаваше да стреля и да сменя пълнителите си с изумителна и завидна бързина. Том Монгомъри се бе свил в един от ъглите, запушил ушите си. Единственото, което искаше бе да намери Фейт и да я изведе от тук. Само заради това пожела да присъства тази вечер.
Синемън изтича до Октавио и когато зърна падналия върху бялата врата мъртъв мъж, изкара лудешка въздишка и понечи да влезе вътре.
-Не! – Октав я хвана през кръста и я отдръпна по-далеч от стаята.
-Не! – извика Син. – Фейт е вътре!
-Айра ще я пази. – увери я и сложи ръце на раменете й. – Всичко ще бъде наред. – обеща й и това обещание не бе никак авторитетно с бъркотията, която ставаше там.
Чарли отвори болезнено очи и изстена. Бавно се изправи и опря длани на леглото, за да си помогне със заставането на двата си крака, което сега му костваше усилия. Разтърка челюстта си и изпсува цветисто. Дръпна чекмеджето на нощното шкафче и обви пръсти около дръжката на черния пистолет. Излетя от стаята и злобната усмивка пропълзя по устните му,когато видя гърбът на Синемън и Октавио, стоящ пред нея, увещаващ я.
-Ако Айра беше малко по-умен… - подвикна той и Син се извърна да го погледне изплашена. – Нищо от това нямаше да се случи.
Следващото нещо, което Синемън усети бе съприкосновението на тялото й в стената. Шокирана вдигна глава само за да види как това на Октав се извръща на едната страна от куршума, който проби дясното му рамо. Бялата му риза пропи с кръв с ужасяваща бързина и той се строполи тежко на пода. Син изплака невярващо и пролази до него.
Не видя как Чарли насочва оръжието си към нея, не видя и как ниския дебел мъж, който обслужи Октавио в замяна на златния му часовник, простреля Чарли с неточния си мерник. Единственото, което направи бе да премахне пистолета от ръката му, но само това бе достатъчно да спаси живота на момичето, което изплашено прокарваше ръце по лицето на русата глава и му говореше нещо.
Чарли изсъска недоволно и последното, което се видя от него бе ловкия му скок през отворените врати на балкона. Ниския дебел мъж веднага го последва и когато се надвеси през парапета не видя нищо. Огледа се наоколо. Не можеше да е изчезнал, но бе факт, че го нямаше. Не го виждаше никъде.
-Октавио? – Син го плесна няколко пъти. – Октав! О, моля те, не умирай! – изхлипа и колебливо притисна раната на рамото му. – Моля те, моля те, моля те! – заклати глава.
Мъжът се върна при нея и тя вдигна глава, отчаяна за помощ.
-Помогнете ми! – трябваше да прозвучи като молба, но не успя да докара интонацията.
Айра се изправи, за да види петимата останали живи, които бяха прекратили огъня за миг. Гледаха се задъхани и несигурни кой от кои е. Робъртс обхождаше лицата внимателно, но бързо и ефективно. Косата на Кармен се бе измъкнала от строгия кок и тя местеше дулото на пистолета ту към Робъртс, ту към Луси. Нийл и Джоузеф едвам се държаха на краката си, но бяха готови за един последен изстрел.
Айра вбесено извади пистолета си и без да се замисля застреля Джоузеф в главата. Кармен вече се бе ориентирала към кого да се цели, но не й се отаде възможността. Робъртс се задейства по-бързо от Айра или Луси и Кармен имаше време само да каже първата буква от обидите, които бе запазила за този момент.
Нийл се озова сам срещу яростния Левит, едрия детектив и Луси, която изглеждаше почти безобидна. Целият трепереше, потта се спускаше отсрани на лицето му и костюмът му бе пропит с нея. Дишането му се чуваше из цялата стая като тихо свистене. Още няколко секунди минаха, докато се взираше в изпитателния поглед на Робъртс, след което захвърли пистолета си на пода и вдигна ръце във въздуха.
Робъртс се подсмихна и кимна одобрително.
-Направи правилния избор, синко. – похвали го с плътния си глас и отпусна ръцете си. – Уолтър. – провикна се.
Ниския дебел мъж отдръпна ръцете си от раната на Октавио, за да се отзове.
-Погрижи се за този тук. – нареди Робъртс и Уолтър извади белезници от задния си джоб.
Робъртс съсредоточи вниманието си върху Айра.
-Свали пистолета, синко. – миролюбиво помоли.
Айра продължи да диша със затворена уста, тежко и ядно. Лицето му издаваше колко е ядосан.
-Предвид необичайната ситуация, мисля, че ще го подържа още малко. – отвърна ниско.
Чу как Фейт се изправя зад него. Трепна, когато тя докосна гърба му.
-Айра… - прошепна тихо.
-Не се тревожи, скъпа. – прекъсна я той. – Всичко е под контрол. Само да убия този и се махаме от тук.
Робъртс се засмя.
-Луси? – обърна глава към нея и тя изпълни неизказаната заръка.
Айра бе лишен от оръжието си за по-малко от секунда и следващото, което усети бе как бива съборен на земята. Фейт подкосчи от бързината, с която малката фигура на Луси го прикова за пода и с ловко движение сложи белезниците на ръцете му.
-Какво е това? – засмя се подигравателно Айра. – Арестуван ли съм?
Робъртс се подсмихна, когато Луси го вдигна от земята и го предостави пред лицето му. В стаята влезе един, втори, трети полицай.
-Отиваш на топло за дълго време, момче. – блажено отвърна. – На твое място бих бил по-разтревожен.
-В какво ме обвинявате? – в гласа му не се долавяше и най-малкото безпокойство.
Усмивката на Робъртс слезе и лицето му стана сериозно.
-Айра Феликс Артър Левит, арестувам те за изнасилването на Санди Дрю, убийството на Аманда Шелдън, съучастничеството в бягството на Оусън Левит от затвора, сексуалния тормоз над Фейт Мейн и убийството на Камерън Ленсън. – изреди с авторитетния си глас.
Лицето на Айра постепенно започна да пребледнява, докато стаята се пълнеше с полицаи. Луси го бутна в ръцете на двама от тях и той използва момента, за да се извърне шокиран към Фейт. Очите му щяха да изскочат от орбитите, челюстта му можеше й да се счупи, ако продължаваше да я стиска така.
-Фейт?! – прошепна. Удивен, изумен. Шокиран.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:08 pm

Беше стиснала здраво устни от страх да му каже това, което знаеше, че се случва. Гледаше я осъдително, гневно, шокирано, но имаше някакво спокойствие в погледа му. Това я объркваше и караше да се чувства… зле? Когато крещеше знаеше, че е ядосан, когато мълчеше, знаеше, че обмисля нещо, когато говореше с недомлъвки, очакваше ударът от изневиделица, но сега всичко това бе в едно. Всеки миг си мислеше, че ще успее да се измъкне от белезниците, ще хване пистолета на някой от полицаите и ще я убие без да дочака обяснението й. Без да разбере защо го направи. Без да знае, че когато плануваше този момент преди няколко седмици с Том, още не бе сигурна в много неща.

/////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////


-Тя ти спаси живота. – недоволно изказа. – За сега.
Свали ръката си и изгледа Фейт с неподправена злоба, която можеше да бъде сбъркана за омраза ако за Айра не бе невъзможно да чувства друго, освен плътско желание и жажда за пари.
Нито Том, нито Фейт забързаха с облекчението. Напрегнато стояха, докато Айра я зяпаше и очевидно премисляше нещо. След няколко ужасяващо дълги секунди, които се сториха като часове, той бавно се отправи към изхода, оставяйки вратата широко отворена. Стъпките му постепенно заглъхнаха и едва когато присъствието му вече не се усещаше, Фейт затвори очи и въздъхна. Бавно се обърна към Том и скръсти ръце на гърдите си. Стоя известно време, загледана в лицето му, докато премисляше нещо.
-Добре, готова съм. – неясно каза и той я погледна въпросително. – Каза, че можеш да ми помогнеш, нали? Помогни ми тогава. – въпреки твърдите думи, излгеждаше несигурна.
Том наклони глава и присви подозрително очи.
-Защо сега?
-Защото не издържам повече. – отвърна остро. – Трябваше да поискам помощта ти още в началото, но бях уплашена.
-И вече не си?
-Не, но вече ми писна. Нещата стават нередни и е време да поправя това.
Том повдигна брадичка и я огледа изпитателно. Не му мисли много. След по-малко от минута започна да говори бързо и думите му се сливаха една в друга.
-Познавам едно ченге, казва се Робъртс. Не е много любезен, но е честен човек. Той може да ни осигури нужното и ще ни помогне, ако му разкажем историята ти.
И няколко дена по-късно те двамата стояха в кабинета на Робъртс, където Фейт говореше лъжи, успоредно с истини и колкото повече разказваше, толкова повече бъркаше реалността с онова, което придаваше, за да предпази приятелите си. Или по-скоро един приятел.
-Бях при Хоуп, когато Айра се появи. Помислил си, че говоря за него, че обсъждам планове за бягство. Опитах се да обясня, че нещата не са такива, каквито изглеждат, че просто минавах, че просто исках да си поговоря с някого, но той не ми повярва.
-А така ли беше? – прекъсна я Робъртс.
Фейт впи очи в неговите.
-Отидох там, защото нямаше къде другаде да отида. Нямаше към кого да се обърна, а Хоуп е най-близкият ми приятел.
-В показанията на баща ти, още когато Камерън изчезна, той казва, че Хоуп те е повикал. – каза той, докато слагаше очилата си и погледът му пробяга набързо върху текста на белия лист в ръцете му. – Обяснила си на баща си, че Хоуп бил разстроен и имал нужда от теб.
Фейт се почувства загубила за момент, но бързо овладя изражението си.
-Кар беше в стаята на Нора Ленсън, когато аз отидох там. Хоуп ми се обади, докато баща му вървял към дома му. Изглеждал ядосан и Хоуп ме повика, за подкрепа. Беше готов да се скара с него.
-Но не и да го убие? – прекъсна я повторно той.
Фейт ги изгледа строго.
-Хоуп никога не би направил подобно нещо. Особено спрямо баща си. Имаха кавги, но както всеки син, той го обичаше. Както и да е, отидох при Хоуп, той ме издърпа в кухнята. Беше объркан, не знаеше какво да направи. Нямаше и две минути от както бях влязла в къщата, когато Айра се появи вбесен. Каза, че съм глупачка, задето мисля, че мога да му избягам, че съм наивна, защото смятам, че мога да го излъжа за намеренията си. Сграбчи ме за китката, но Хоуп се намеси и го бутна. Айра се ядоса и вероятно щеше да направи нещо радикално, ако Камерън не беше влязъл. След като се опита да го изгони Айра взе ножа, който стоеше най-близо на плота и наръга Камерън няколко пъти.
Робъртс почеса замислено брадичката си и прехапа устна.
-И ми казваш всичко това сега, защото…? – вдигна въпросително рамене.
-Не издържам повече. – повтори думите си. – Айра ме заплаши. И мен, и Хоуп. Не можехме да кажем на никого. Опитах се няколко пъти, но хората на Айра все изникваха от някъде. След поредния удар се отказах. – осъдително завърши.
Робъртс кимна в разбиране и се почеса по главата.
-Дошла си тук с причина. – поде той и сплете пръсти върху бюрото си. – Слушам те.
Фейт кръстоса поглед с Том за миг и след това навлажни устните си.
-Готова съм да го предам, когато се появи възможност. Независимо дали намерите тялото на Камерън, няма как да се докаже, че Айра е виновен за убийството и след като успява да се измъкне неодкоснат от всички обвинения, най-добре ще е просто да бъде хванат в крачка.
Робъртс одобрително закима и се засмя.
-Тя е цял детектив. – похвали я, гледайки към Том.
Той се усмихна.
-Цели към правна кариера. – поясни.
Полицаят кимна примирително.
-Ако вади такива прекрасни доводи, няма да се учудя да седим от едната страна в най-скоро време.
Фейт се усмихна едвам на комплимента и продължи да разказва историята с всичките тайни, на които бе станала свидетел и които Айра й бе поверил по един или друг начин.
И след това, преди няколко часа, когато Айра повика нея и Синемън за помощ в опасната акция, Фейт направи последния си ход.
-Всички трябва да правим жертви. – намеси се Октавио.
Фейт го изгледа презрително и изсумтя.
-Предполагам е лесно, когато не си част от тях. – жегната каза. – Сигурно е много тежко да стоиш от страни и да гледаш как някой друг си скъсва задника заради вас?
-Ще спреш ли с това? – разсърди се Айра и стана на карака.
Син искрено се уплаши за нея, но виждайки стоманената й поза, разбра, че няма нужда от защита.
-Всеки път го повтаряш. „Колко си лош; колко си зъл; убиец, измамник, изнасилвач, наркоман”. Минахме през това и мисля, че и двамата се съгласихме… - приведе се към нея. – Че не ти е чак толкова неприятно.
Фейт стисна зъби и търпението й се изчерпа.
-Син. – каза кратко и ясно, изпивайки Айра с очи. След което хвана приятелката си за ръката, врътна се и се съпроводи сама до изхода.
Сбогува се с нея пред вратата, измисляйки някакво оправдание и бързо закрачи към полицейското управление. Когато реши, че ще й трябва цяла вечност да стигне до там, вдигна ръка, спря едно такси и когато плати, почти се затича към офиса на Робъртс.
-Сега е шансът ни! – влетя тя през вратата, а вътре Том и Робъртс обсъждаха нещо.
И двамата разсеяно я погледнаха.
-Тази вечер има прием в имението на Лио Локли. Айра иска да го убие. Довечера.
Том се изправи на крака, а Робъртс сбърчи вежди.
-Просто така?
Тя поклати глава и затвори вратата.
-Иска да го придружавам, като негова дама, а… - поколе*а се с виновно изражение. – Накара и Синемън да отиде. Тя ще е с Октавио. Нейната задача е да се заеме с Чарли Хав.
Робъртс въздъхна тежко.
-Е, това не е толкова добра новина.
-Опитах да я задържа далеч, но Айра настоя. Нищо не можех да направя.
-Спокойно. – утешително каза Том и й посочи празния стол, на който той стоеше преди малко. Тя кимна благодарствено и седна все така задъхана от бързането.
-Добре, ще ни трябва подслушващо устройство. – даде направо – Искам да знам във всяка секунда къде си и с кого си. Всяка отрепка около теб, трябва да знам на колко метра е и с какво е облечена.
Фейт притеснено стисна устни.
-Сигурни ли сме, че е безопасно? – намеси се Том. – Ами ако я хване…
-Няма. – увери го Робъртс. – Ние ще сме на близо и ще сме готови във всеки един момент, ок?
Изчака да осмисли, да кимне с готовност и след това подпря лакът на бюрото си.
-Да обсъдим тактиката…

///////////////////////////////////////////////////////////////////////////////

Айра продължи да я гледа втренчено и невярващо с онази лъжлива капка спокойствие.
-Знаела си?! – промълви удивен. Това бе един от малкото пъти, в които лицето и гласът му издаваха едно и също нещо, една и съща емоция – шок.
Фейт преглътна буцата в гърлото си и лицето й се сгърчи от вина и болка.
-Планирала си го?!
-Разкрайте този идиот от тук! – нареди Робъртс, след като видя как очите на Фейт се напълниха със сълзи.
Погледът на Айра не спираше да я изучава с изумление, докато двамата полицаи не го изведоха от стаята.
Том отиде до нея, сваляйки сакото си и го наметна на голите й рамене.
-Добре ли си? – попита, гледайки внимателно лицето й.
Сълзите се спуснаха по бузите й и тя поклати глава. Зарови лице в шепите си и раменете й се разтресоха веднъж. Том обви ръце около нея и затърка гърба й.
-Всичко свърши. – утешително зашепна. – Добре си и всичко е наред.
Тя отново поклати глава. Робъртс се приближи до тях с деликатна крачка и прочисти гърло.
-Добре се справи, малката. – похвали и я потупа окуражаващо. – Още малко остана и можеш да се върнеш към живота си.
Фейт понечи да каже или направи нещо, но след това очите й се разшириха и тя уплашено издиша.
-Синемън?!
Отдръпна се от Том и Робъртс и излезе от стаята, заварвайки Син, седнала на земята, обгърнала колената си с ръце. Главата й почиваше на стената, а лицето й беше пребледняло. Пръстите на едната й ръка бяха стиснали каишките на високите обувки, които бе събула.
-Син… - въздъхна тя и моментално пропълзя до нея. – Син?
Прокара ръка по лицето й и зашари с очи, търсейки някакви непоправими рани. Тя стисна зъби.
-Никога повече няма да правя купони за рождения си ден. – обеща си с шепот.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Faith and Hope

Писане by justwannabeone on Сря Мар 19, 2014 5:09 pm

Фейт излезе от банята, подсушавайки мократа си коса с кърпа. Погледът й бе умислен, разсеян и почти не отсяваше какво облича и съблича, какво слага на ушите и ръцете си. Хъврляше кратки погледи към огледалото, за да е сигурна, че няма да отиде в съдебната зала в пижамата си, но през останалото време, докато се подготвяше за последния ден, посветен на тревогите й, очите й бяха сведени в земята. Сложи и втората дискрента обица, когато Олдридж почука на прага на отворената врата. Тя го погледна в огледалото и отново сведе глава.
-След пет минути трябва да тръгваш ако не искаш да закъснееш. – каза.
Тя кимна. Олдридж остана облегнат на бравата, докато се чудеше дали да бъде повече горд или сърдит.
-Трябваше да ми кажеш. – назидателно прошепна накрая, решил да бъде разумния баща.
Фейт облиза устни и въздъхна.
-Беше опасно. – отвърна тихо и приглади черната си пола.
-Редно е да знам такива неща за дъщеря си. – нападна я отново той.
Тя поклати глава, стискайки устни.
-Вече всичко свърши. – каза го така, сякаш това оправдаваше всичко. – Няма значение.
Олдридж се ядоса, отиде до нея и хвана за раментата, разтърсвайки я веднъж.
-Можеше да загинеш, разбираш ли това?! – повиши тон, а изражението му издаваше мъка само при мисълта за подобно нещо.
Фейт се опита да придаде спокоен вид на лицето си.
-Добре съм. – увери го. – Нищо не се случи, всичко мина по план.
-Да пъхаш хора в затвора е едно, Фейт, да излизаш с тях, за да може това да се случи е съвсем различно нещо.
-Но се получи! – настоя тя. – Справих се.
И двамата стояха втренчени дълго време преди Олдридж да свали гарда. Отпусна ръцете си и въздъхна дълбоко. Внезапно се засмя.
-Смелата ми Фейт. – промърмори и обви лицето й в шепите си. – Кой има толкова смело дете, кажи ми?
-Никой нормален. – отговори тихо тя и се усмихна.
Олдридж целуна челото й и сложи косата зад ушите й.
-Малкото ми дете… - промълви и наклони глава. – Гордея се с теб, но след като делото свърши си наказана за две седмици.
Фейт се вгледа в него за няколко секунди след това се разсмя. Клаксона на чакащата отвън кола стресна и двамата и Фейт го подмина, за да вземе чантата си.
-Сигурна ли си, че не искаш да дойда? – запита я отново, докато слизаха по стълбите. – Денят е важен, бих искал да бъда до теб ако…
-Не, татко. – обърна се към него и подръпна кремавата му блуза. – Не те искам близо до тези хора. Ще се справя. Синемън и Хоуп ще са с мен.
Олдридж отвори вратата й и я поведе към колата.
-Все още не мога повярвам, че убил Камерън. – замислено каза и когато Фейт неловко се опита да влезе в колата, той я спря за момент, за да оправи яката на якето й. – Как се чувства той?
Фейт прглътна и вдигна рамене.
-Малко е стреснат от новината. – излъга убедително. – Като всеки друг. Ще се видим по-късно.
Пъхна се в колата и помоли шофьора да натисне газта преди Олдридж да се е сетил да пита още нещо. След петнадесет минути вече бе пред огромната бяла сграда и въпреки опънатите й нерви, успокоението си намери път, когато зърна лицето на Том Монгомъри. Може би защото се бяха сработили през последните седмици, или просто защото на него можеше да каже абсолютно всичко около ситуацията, понеже се налагаше, но той я караше да се чувства по-добре и по-сигурна в това, което прави. Таеше съмнения относно днешното дело и неумишлено му бе споделила това.
-Правиш правилното нещо. – обеща той, докато я въвеждаше в сградата. – След като този ден отмине няма да се тревожиш за нищо.
Фейт не каза нищо. Задържа коментара за себе си и когато влезе в съдебната зала потърси Синемън и Хоуп с очи. Седяха най-отпред и той първи регистрира пристигането й. Изправи се бързо и се приближи към нея.
-Може ли за секунда? – тихо я попита.
Тя погледна към Том.
-Не се бавете. – каза той. – Делото започва всеки момент.
Хоуп я изведе от залата, хващайки я за лакътя и когато се озоваха сами в коридора я придърпа към себе си в силна прегръдка.
-Благодаря ти! – прошепна в рамото й.
Фейт отвори уста да каже нещо, но после се отказа и отвърна на прегръдката му.
-Знам, че имаш чувства към него. – продължи без да я пуска. – За мен значи много това, което направи.
Очите й вероятно щяха вече да са пълни със сълзи, ако не знаеше колко е важно да ги запази за после.
-Ти си по-важен. – каза почти без глас. Това беше най-доброто, което можа да му каже.
-Фейт! – главата на Том се подаде през вратата и двамата се обърнаха към него. – Влизайте.
Седнаха по местата си. Фейт с нежелание се настани до Том, в очакване името й да бъде повикано, за да свидетелства срещу човека, който й каза, че я обича няколко часа по-рано.
Когато видя Айра да влиза всички дейности в тялото й замряха. Кръвта спря да се разхожда свободно в тялото й, дробовете й затвориха вратите за въздуха и единственото, което можеше да вижда и чува бе него. Очите му, сиви, строги, обвиняващи я, показвайки й колко отвратително бе постъпила с него се вкопчиха в нейните и си останаха така през цялото дело. Чуваше дишането му, тихото му съскане, ръмжене. Беше неодоволен. Много недоволен. През цялото време я наблюдаваше. Толкова внимателно, толкова из късо, че въпреки разстоянието между тях, имаше чувството, че може да го усети, как повдига гърди срещу нейните, как сърцето му бие и го поднаква да я убие. На всичките въпроси отговаряше едносрично с „да” и „не”, със ‘’защото ми беше забавно” и „защото ми харесва да го правя”.
Знаеше, че е обречен, че отива в затвора и че нищо няма да го спаси този път. Нито благосклонната съдба, нито Куба, който въпреки завидните си умения, сега не можеше да направи нищо. Не можеше дори да смечки обстоятелствата. Хванат в крачка, всичко сочеше срещу него.
Името на Фейт проехтя в залата ясно и отчетливо и тя тръсна глава и погледна Том все едно го молеше за помощ. Той й кимна споскойно към свидетелския стол. Тя преглътна трудно и се изправи.
Украсяваше историите, пъхаше неща, които биха затвърдили омразата към обвиняемия мъж, махаше неща, които й се струваха твърде лични и неуместни. Плота на версията й бе – „аз съм жертвата, а той е нападателя”. Налагаше се да описва нещата, които Айра й бе сторил за по-голям ефект, да сподели голяма част от нещата, които не искаше.
-…Тогава за първи път ме… - Фейт замлъкна, стигайки до тази част на историята и сведе глава. Беше дала клетва да говори истината, само истината и нищо друго освен истината. Истината тук бе много „по между другото” Не говореше истината. Лъжеше, за да вкара един човек в затвора. И само факта, че този човек по дефиниция е лош, я караше да се чувства по-малко като същата.
-Разкажете ни какво стана в онази вечер. – подкани я Том.
Навлажни устни и пое глътка въздух.
-Упои ме, зведе в дома си и там… - стисна зъби и се насили да говори. – Положи ме на леглото, съблече ме… През цялото време не спираше да ме докосва, говореше колко съм красива и великолепна. И накрая… Бях почти в безсъзнание. Нямаше какво да направя, за да избегна… - пак направи пауза. Нямаше нужда да казва повече.
-Разкажете ни за втората вечер, в която това се случи?
Фейт премигна и хвърли кратък поглед на Айра. Страхът отново се разпростя в нея.
Той се усмихваше. Лека, едвам доловима усмивка, но усмивка. Беше там, на устните му, все едно й казваше нещо лошо и опасно. Очите му бяха присвити по един закачлив, но и предупредителен начин.
-Разговаряхме… - поде тя колебливо. – Темата даде неприятна насока и аз успях да се добера до едно от оръжията му. Смятах да го използвам, но после той… Ам…
Как да обясни, че думите му я бяха възспряли от това да го застреля.
-Разпусна косата ми, стисна я силно, притисна ме в стената и пъхна ръка под блузата ми. – задържа унижението от частта с истината и онази с лъжата и продължи. – Прошепна ми…
-Какво ти прошепна? – настоя Том.
Фейт прочисти гърло и се съсредоточи.
-Каза ми колко прекрасна е била първата му вечер с мен. Как иска да ме види отново под него, как иска да… - изпусна въздухът от гърдите си. – Как иска да ме положи на всяка полегата повърхност и да пробваме къде ще е най-удобно. – завърши, а ако не друго, то неудобството щеше да я довърши. Бе така благодарна, че баща й не беше тук.
Том кимна и се обърна към съдията.
-Нямам повече въпроси, Ваша чест.
Куба застана пред нея. Очакваше да види в погледа му омраза, презрение за предателството или поне някаква форма на разочарование. Но онова, което бушуваше в Айра, очевдино не го правеше в Хобсън. Той я гледаше спокойно, даже леко притеснено, но заради самата нея. Въпросите му бяха леки, спести й неудобство от повече приказки по предната тема, спря се само на неща, на които Фейт можеше да каже истината. Нямаше нищо на света, което да е достатъчно да изрази благодарността й, но усещаше колко не я иска. Уважаваше този човек, харесваше го. Той се застъпи за нея, опита се да й помогне. А тя какво направи за него?
Разказът й продължаваше и колкото по-далеч стигаше, толкова по-малко истина говореше. Добавяше удари и заплахи, които никога не се бяха случвали и махаше всичките онези пъти, в които той се погрижи за нея, проми раните й, запази я жива. Сивите му очи не й помагаха да се концентрира в долните лъжи. Продължаваха да са присвити, продължаваха буквално да я изпиват и независимо от пътите, в които тя отклони поглед, след няколко секудни се озоваваше там, от където бе тръгнала – очите му. Гледаше я така, все едно си представяше неща с нея, неща, които за всичкото време, което бе принудена да прекарва с него, не й бе показал, не й бе дал намека за тях. Сега всичко се четеше по лицето му и по едничката му избрана точка – Фейт.
-Ще си платиш, скъпа. – проточи той, докато тя се връщаше на мястото си. – Знаеш го, нали?
Съдията удари чукчето в дървената поставка.
-Запазете тишина, господин Левит! – авторитетно нареди.
Почти толкова авторитетно, колкото би прозвучал и гласът на Робъртс, сега стоящ безгрижно облегнат на облегалката на стола си, наблюдавайки без особен интерес случващото се.
-Тепърва започвам с шума, Ваша чест. – отвърна той, продължавайки да гледа към Фейт. Устните му се разтвориха. – Смяташ, че до сега съм бил лош? – повдигна подигравателно вежди и се засмя кратко. – Почакай само. Почакай и ще видиш какво значи лош. – закани й се той. Все звучеше спокоен, но Фейт бе сигурна, че тази маска скоро ще слезе от лицето му. – Ще убия всички, на които държиш, само за да те видя как страдаш. Ще гледаш как умират, един по един, докато накрая не оставя само теб. А теб няма да убия… - поклати глава и изъка с език. – Теб ще държа жива в мръсното си мазе и ще те посещавам, когато се почувствам самотен вечер.
-Дстатъчно! – извика съдията. – Пристав! – повика тя с нехаен жест на ръката. – Изведете го от тук. Очаквам решението на съдебните заседатели след почивката. Мисля, че всички знаем какъв е отговорът. – промърмори ядно.
Фейт бързо се изнесе от помещението. Навън вече имаше журналисти и репортери с включени камери и превъзбудени лица. Искаха да научат, да бъдат първите узнали, за да разпространят новините. Но това не бе нейна работа. Скри се в тоалетните, оставайки почти незабелязана за нахално любопитните хора. Опря ръце на мивката и погледна изражението си в огледалото. Гледайки се, изчувайаки внимателно променените черти по лицето си, можеше да направи само едно заключение за себе си, което да я определи по най-точния начин – лъжкиня. Лъжкиня за това че го измами, за това че историите й бяха пълна помия, за това че се правеше на жертвата, когато отдвана не бе такава и колкото и да не искаше да го признае пред себе си, не можеше вечно да отрича.
Почивката свърши още преди да е започнала и когато всички отново бяха по местата си и съдебните заседатели обявиха, че са готови с решението си, името на Айра бе повикано и той се изправи, само защото Куба го настъпа невъздържано при отказа му.
„Виновен” гласеше присъдата.
И след секунда на тягостно мълчание, страната на Фейт започна да ликува, облекчени възгласи се заеха да летят около нея и всеки се редеше, за да прегръща и целува Том Монгомъри. Единствена Фейт стоеше неподвижна, нещастлива и зазяпана в Айра, докато той зяпаше нея. И сега вече беше гневен, ядосан и наранен. Маската бе паднала. Двама полицаи закопчаха белезниците на ръцете му и го поведоха към задния изход, но той стоеше с обърната към Фейт глава.
-Пази се. – отрони с устни без звук и стисна челюст, слагайки в сянка потъмнелите си от гняв очи.

КРАЙ

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

Страница 2 от 2 Previous  1, 2

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите