Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Пламък.
Сря Сеп 27, 2017 11:59 pm by justwannabeone

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Съб Сеп 23, 2017 3:58 am by Butterfly

» Не знам какво казва сърцето ми (по Наруто)
Сря Авг 30, 2017 6:56 pm by Mimi_Georgieva

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Вто Авг 29, 2017 8:02 pm by Mimi_Georgieva

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Вто Авг 29, 2017 7:53 pm by Mimi_Georgieva

» Със сигурност мъртва
Пон Авг 28, 2017 10:32 pm by justwannabeone

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Авг 21, 2017 3:14 pm by rosi_rosi

» Метресата {GaaSaku} +18
Пет Юли 28, 2017 4:58 pm by Death_Angel

» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

Keywords

fallen  Убийци  

Top posting users this week


Безкрайният сън

Предишната тема Следващата тема Go down

blue Безкрайният сън

Писане by liuba4e on Пон Мар 05, 2012 6:01 pm

Понеже имаше хора, които ме питаха дали няма да пускам нещо мое, реших да напиша нещо. Пък и сметнах, че ще е добре, защото в последно време се оказва, че много хора са под ножа на критиките ми и не исках да се получава, така, че все едно аз се фукам. Със сигурност ви е минавало през ума, де... Преди време бях написала някъде, че аз не мога да пиша и това е вярно. Сега ще можете да ми се посмеете. Ето колко мога аз, и колко знам. Със сигурност съм напреднала малко от преди и със сигурност съм научила нещо, ама... е много малко.
Има много имена, които са взети, понеже аз не мога да измислям. Като например: Узи Пари - първото име е от една книга, второто от друга; Стефания Прашанова - първото е на една моя приятелка, а второто е на училищната ни библиотекарка; Джулиън Ишърууд е взето цялото от една книга, по простата причина, че ми харесва. Не си мислете обаче, че персонажите са еднакви. Другите са си там, ама сега и тях да описвам... Исках да знаете само, че имената са от някъде си, но разказа ми е индивидуален.
Второто, което е, че направих редакция, до колкото можах. Ако има някакви грешки, моля покажете ми ги. Така няма да допускам една и съща грешка, хиляда пъти.



ПРОЛОГ
ТУЛЧА, ЮЛИ 1988 ГОДИНА


Кимимаро тъкмо довършваше работата си по меча, когато го потопи в чистата и бистра вода. Той вдигна изпотените си очила и погледна идеално наточеното оръжие. Капките пот, тежко се удряха в пода и се изпаряваха, сякаш за миг. Тъмнината в работилницата обграждаше всичко, без голямата и огнена пещ.
Той се гордееше, беше щастлив. Най – сетне след толкова много години, бе постигнал съвършенството. Струваше му се нереално, сякаш илюзия бе създадена от ръцете му. Опитваше се да го достигне, да го догони, все едно каква бе цената, която бе решил да плати. И успя. Сега имаше всичко, имаше силата.
Лекият и съвършено издялан меч, лежеше на черната и мръсна масичка. Беше перфектен. Блясъкът, който придаваше още по –голяма красота на хладината му беше като малко светлинно шоу, обагрен от лунни лъчи. На дръжката му бе записано – ‘’ КО’’ . Това бяха инициалите му, които значеха – Кимимаро Отмъстителя.
Юлският, летен въздух беше като лепкава и отвратителна слуст, която задушаваше всичко наоколо. Тревите леко танцуваха, опитвайки се да имитират тежките и силни тополи. Миришеше на мараня и това правеше дърветата да упорстват, и да се борят за малко свеж и хладен въздух. Но уви – нямаше.
Беше тъмно, мрачно, самотно и въпреки това той бе щастлив. Усмивката му обсипана с бели бисерни зъби, сякаш се подиграваше на прежаднелия за въздух пейзаж. Картината пред него не бе красива, напротив беше непоносимо грозна. Тревите, които танцуваха бяха плуизядени от насекомите и само част от тях се е вееха. Тополите, изгубили своята гордост, сега, като че ли плачеха за клонните си корони. Всичко бе грозно. Приличаше на блато, което отдавна е изгубило своят лик. Нямаше едно живо същество, едно което да внесе малко живот в това изоставено кътче земя. Никой не беше жив, дори Кимимаро.
Той стоеше пред портите на голямата си работилница. Вратите бяха големи и тежки, черни и грозни. Приличаше на свърталище на зверове, които току-що са разскъсали поредната си жертва. Гранитовите стълби, на които бе седнал Кимимаро бяха едниственото запазено нещо на това, забравено от Бога място. Белееха се и се перчеха, сривайки самочувствието на заобикалящото ги. Това бе и любимото място на Омъстителя, но не заради стълбите, а защото тук можеше да зърне човекът към когото таеше омразата си, когото искаше да достигне. Беше като силует, но той винаги се появяваше като призрак създаден от съзнанието на Кимимаро. Това беше...
-Татко.



I
ПРИСТИГАНЕТО
ТОКИО, ЯПОНИЯ: В НАШИ ДНИ


‘’Има много специални
хора... Хора, които
ти вдъхват увереност.’’

Киара току-що пристигна в Токио. Още не бе стъпила на перона на гара Ишикото, когато чу името си. Имаше хиляди хора – кои качващи се на влака, кои слизащи, кои в опити да намерят близките си... Бяха като мравки, пренасящи малки листенца или хартийки, мислещи, че ще им трябват там за където са се запътили. Всичко бе пълен хаос. А тя мразеше да е така. Тя беше изрядна и точна и никога не би позволила такова бедствие като тази суматоха. Беше объркващо.
Още веднъж чу името си и докато се опитваше да намери човекът, който така настоятелно я викаше, някой я блъсна. Гърбът й опря във вече затворената врата на влака, а викът и излезе като шепот сред суматохата.
-ВНИМАНИЕ!!! Влакът от първи коловоз от гара Ишикото, тръгва за град Сапоро.Той ще пристигне в 14:30 часа. Моля, одръпнете се два метра от него и застанете зад жълтата очертана линия. Благодаря Ви.
Металическият глас спря, а влакът потегляше. Киара беше объркана, мислеща за болката, а съобщението, което бе огласено по точката, не беше достигнало до нея. Цялата суматоха и крещенето на хората, я накара да затвори очи. Почувства се изморена и тежка... Тя не осъзнаваше опасността.
Киара Хурани беше еврейска студентка, завършила бакалавърска степен в Кембридж. Сега бе дошла в Япония, за да завърши магистърската си степен и да започне стабилна работа. Известно време бе живяла в Англия, а после във Франция, където бе имала кратка авантюра с един полски войник. Тя бе човек, който обичаше различните националности и етноси, за това когато я питаха от къде е, тя отговаряше с нескрита гордост, че е от всякъде, от целия свят. Нямаше семейство или роднини, беше сама точно като този момент.

Грациозният и високо издигащият се хотел ‘’ Плаза’’ бе точно пред ‘’Токио -кино’’. Красивите орнаменти и историческата стойност на този хотел бяха претърпели множество метаморфози и бе сменило много собственици. Но не заради това беше под широките погледи на репортерите. Много хора свързваха тази мания на журналистите и с многото екстри, които предлагаше иначе луксозната сграда, мислейки, че това прави хотела толкова уникален. Разбира се, както казваше Узи Пари ‘’ само простото можеше да се види от простото’’. И беше прав, защото атракцията на хотела бе не друг, а самият Даниъл Нотр.
Даниъл Нотр беше един от най – видните майстори на оръжия, който заслужаваше своето внимание. Бе правил оръжия както за Европа, така и за близкия запад, а имущесвото му достигаше удивителните петдесет милярда щатски долара. Той не броеше парите си в левове или евро, понеже така сумите или намаляваха наполовина или се оказваше, че няма нищо, а когато федералният резерв на САЩ, от където беше и родом, променяха в положителна насока за Нотр, дефиницийте на долара, той или правеше най – видните купони в света, или правеше оргия, за да насити още повече гордостта си.
Узи Пари тъкмо влизаше във фоайето на хотела, когато пред него се появи Джулиън Ишърууд. Двамата заедно бяха водили много войни в Иран, както и на руска територия, но това, което ги сближаваше, бе 25 – годишното им приятелство.
-Време беше старо куче такова – каза Ишърууд, докато повеждаше Пари през огромната зала. – Кога пристигна?
Узи беше видимо изненадан от обстановката и му трябваше известно време, за да се фокусира върху въпросите на Джулиън.
-Малко преди следобед, с влака.
-С влака ли? И защо с това овехтяло и старомодно превозно средство.
-Реших, че този път е по – добре да се появя с нещо по – нормално, от колкото с някой хеликоптер, както преди.
- Ха, ха, ха. Да, бяха добри времена – весело отвърна Ишърууд.
През трудните времена на конфликти и боеве, много тайни шпиони и журналисти се бяха насочили към тъмните конспирации и нелегална търговия на руснаците. Именно по това време Пари и Джулиън се бяха запознали. Тяхното приятелство бе обект на много завист от страна на руснаците. Заради различните им националности или заради характерите, но двамата бяха в идеален синхрон, щом ставаше дума за работа. За да успеят в мисийте си, Узи и Джулиън много пъти се появяваха с хеликоптери дадени от американския президент. Те бяха тайни шпиони, а разбирателството между Израел и Англия бе повече от достатъчно за тяхното приятелство.
Джулиън и Узи влязоха в хотелската стая, където имаше пет души, трима, от които Пари познаваше като дланта на ръката си. Това обаче, което му направи впечатление беше многото техника, повечето, от която му беше непозната.
-Какво става Джулиън? Мисля, че е време да ми отговориш след като не го направи по телефона.
-Имаме малък проблем Узи...
-Малък? Джулиън, жена ми е бременна в деветия месец, а ти ме викаш за някакъв малък проблем?
Пари се ядосваше, защото неможеше да приеме фактът, че жена му е в Израел, а той в Япония. Притесняваше се, а мисълта, че съпругата му е без защита, травмираше съзнанието му.
-Ще ти обясним, но...
-Няма ‘’НО’’ Джулиън. Извика ме да прекося половината свят, за да ти решавам проблемите и да ви чистя мизерията, но това няма да стане.
-Поне ме изслушай.
-Бях те изслушал Джулиън, за това сега имам едно дете в гроба.
-Мисля, че бяхме изяснили това. Имаш нова жена, скоро ще имаш и ново дете. Какъв ти е проблема?
-Вие.

Високите сгради с хилядите биобордове и реклами оцветяваха и шареха и най – малките улички. Хората се движеха неуморно и предизвикателно, но това, което направи впечатление на Стефания Прашанова бе един огромен хотел. Около него бяха поставени *канделабри, а розовата и пролетна градина, сякаш допълваха идеално, тъмно - червеният ‘’Плаза’’ – хотел. Желанието й да влезе и да разгледа интериора бе повече от убийствено.
Стефания Прашанова бе рускиня с 15- годишен стаж като журналист. Беше специалист в работата си, но това което я открояваше беше извършването на многото тайни операции с правителствени и неправителсвени организации.
Сините очи на Стефания се впиха в хотела, а любопитсвото й нарастваше. Тя бе обикаляла много и бе посетила 28 страни, но никога не бе идвала в Япония. Интересът й я подтикваше да вдигне фотоапаратът си, който висеше спокойно на врата й и да влезе в сградата, но вниманието й бе отвлечено. Двама мъже тъкмо излизаха от хотела, а разговорът им бе повече от ожесточен.
-Бях се отказъл Джулиън, бях забравил. Искам спокоен живот.
-Разбирам Узи, но само ти можеш да се справиш, само ти можеш да свършиш работата.
Прашанова успя да чуе само част от изреченията, но интериора, с който я привличаше хотел ‘’ Плаза’’, вече бе забравен. Рускинята вдигна фотоапаратът и снима току-що излезлите мъже.

-Вече можете да отворите очите си.
На Киара й трябваше известно време, за да се отърси от случилото се, но когато отвори клепачи, тя се озова очи в очи с един напълно непознат за нея мъж. Мислите, които атакуваха шокираното й съзнание, не успяха да се преподредят, за да образуват някакво изречение. Стоеше втренчена, а погледа й издаваше, само колко объркана бе в този момент.
-Вече сте в безопасност госпожице.
Тя го гледаше, а устните й едва се отвориха, за да оформят едно малко ‘’О’’. Мъжът пред нея бе горе-долу на нейната възраст, но това което й направи впечатление бяха очите му. Бяха уникални.
Киара се почувства много добре, а шока от инцидента който се бе случил преди малко се беше изпарил. Тя изпита огромно желание да прави любов с мъжа пред нея, но щом усети какви помисли й бяха минали през главата, се изчерви. Не знаеше, защо има такива желания, но чувстваше, че нещо ги провокира.
-Ще ме пуснете ли? – отговори Киара - Ръцете ви са на кръстта ми.
Младежът пред нея се изненада, сякаш самият той не знаеше, какво става. Пусна я, но много бавно, сякаш беше порцеланова кукла, която само от гледане можеше да се счупи.
Очите му я фокусирваха, а усмивката му обсипана с бели бисерни зъби, сякаш сама говореше за себе си. Тъмно черната коса, която бе леко разрошена от вятъра и бялото му лице, не бяха в контраст с очите му. Лявото му око бе синъо, а дясното зелено, което правеше външността му загадъчна и мистериозна.
-Кой сте Вие – попита Киара?
Около тях нямаше никого, само два вагона бяха спрели един срещу друг. Слънцето достигаше връхната си точка, а вятърът бе лек и прохладен. Гарата чийто дъски и прозорци бяха овехтели, приличаше на стара кръчма, където се събираха старите пияници. Единствено двамата младежи правеха изключение и изглеждаха не на място сред тази обстановка.
-Кимимаро, приятно ми е. А Вие? - Мъжът подаде ръката си, а на лицето му сякаш изгря слънце.
-Киара.

Хей беше неспокоен и нервен, но това бе ежедневие предвид факта, че домът му този път беше едно малко и срутено сиропиталище. То не беше това, което му обещаваха от ‘’Защита на Детето’’, не беше и като предишните, а той бе обиколил почти всичките в града, за да се осмели да даде мнение по този въпрос. За него беше непоносимо да стои тук, в предвид това, че този път нямаше късмет. Беше трудно..., много трудно.
Хей Ишикото беше дванадесетгодишно дете , останало без родители и дом още на 7 години. Животът му, никога не е бил нормален и спокоен, но въпреки трудностите и несгодите, Хей винаги успяваше да устои на тези несправедливости.
Часовникът показваше 14:00 часа и беше време за следобедния сън, но Хей нямаше желание за това. Вниманието му бе приковано върху поройният дъжд, който валеше, ала неговите мисли бяха отвъд прозореца и дъжда.
-Време е за лягане деца. Пригответе се. – каза г-ца Габриела.
Габриела бе младо и мило момиче, избрало да помага на хората, навсякъде по света. Бе обиколила северна Африка с цел да помогне на малките и бедни села, но това, което я отличаваше от останалите, бе факта, че бе дъщеря на виден мафиотски бизнесмен. Докато Габриела се бе занимавала с начинанията си в Африка, баща й се бе отказал окончателно от нея. Едва когато се прибра в Америка, бе уведомена с писмо, че е лишавана от имущество, но има правото да запази фамилията си.
Децата бързаха да стигнат до леглата си, а Габриела само пляскаше с ръце и се опитваше да успокои две от спъналите се деца. Когато малчуганите се изправиха и продължиха все така устремени към целта си, Хей се обърна и ги погледна сякаш бяха натрапници, които нарушаваха спокойствието му. Това го влудяваше и ядосваше и не разбираше, защо, и те не са като него, защо само той е различен. От този факт, Хей започваше да трепери и стиска юмруци, сякаш цялото му същество се бунтуваше.
Габриела тъкмо настани децата, когато се приближи до прозореца, където се намираше Ишикото. Когато той вдигна очите си към нея, тя за пореден път изпита страх. Хей винаги гледаше така хората, а нейната доброта и сърдечност, бяха потъпквани, винаги щом тя се опитваше да му помогне. И от това я болеше много.
-Хей, време е за лягане младежо. Малките деца трябва да спят, за да станат силни, нали?
-Не се дръж с мен като малоумен Габриела, това което говориш е лъжа. Мислиш ли, че ще стана по – силен по този начин? Толкова си... досадна.
Габриела стоеше втренчена и изумена. Винаги се получаваше така и тя винаги се оказваше безсилна пред него. Искаше й се поне веднъж, той да я допусне до сърцето си. Поне веднъж. Струваше й се обаче, невъзможно.
-А, ти си винаги толкова мрачен. За бога, Хей, не можеш ли поне веднъж да се усмихнеш?
-И какво ще промени това? Ще ми даде ли дом и семейство, ще ми даде ли нещо?
Габриела тъкмо протягаше ръка, за да го погали, но Хей само отблъсна ръката й, а очите му горяха от гняв.
-Не си прави труда.
-Мога да ти помогна Хей.
-Не можеш Габриела. Никой не може.


*Метален стълб с разлконения за улични лампи (фр.)




Едит: не знам, как се поставя картинка за коментар, нито как се прави спойлер. Ако някой ми прати на ЛС ще съм му много благодарна.
Едит:знам, че е късичко, ама... не мога да мисля повече.


Let all the heat pour down
I’m good as long as he’s around
He let’s me wear the crown
I do my best to make him proud
Now all my super ladies
I got my baby
If you got your baby, baby
[/center][img]
avatar
liuba4e
Състезател
Състезател

Female
От : Страната на Мухъла!
Рожден ден : 04.09.1993
Години : 24
Мнения : 1230
Дата на рег. : 05.02.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: ,,Naruto'' , ,,Samurai 7'' ;

Върнете се в началото Go down

blue Re: Безкрайният сън

Писане by Butterfly on Вто Мар 06, 2012 8:59 am





Butterfly
Ако можех да летя, никога не бих докоснала земята... дори да съм с прекършени криле...




http://place-the-butterfly.webnode.com/
avatar
Butterfly
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Earth
Мнения : 497
Дата на рег. : 18.11.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto Shippuuden, Monster, Higurashi No Naku Koro Ni, Kuroshitsuji, Elfen Lied, One Piece, Berserk, Neon Genesis Evangelion, Soul Eater, Mirai Nikki, Byousoku 5 Santimeter, Samurai Champloo

Върнете се в началото Go down

blue Re: Безкрайният сън

Писане by liuba4e on Пет Мар 23, 2012 5:21 pm

II



Светът, в който живеем
е толкова измамен,
колкото сънищата,
които сънуваме.

Дъждът току-що бе започнал, а стъпките на хората отекваха все по – силно. Гласовете на всички бавно затихваха и се превръщаха в шепоти. Бързайки, хората разплискваха новосъздалите се локвички, а звукът бе сякаш се чупеха хиляди неща. Суматохата се увеличаваше, заедно с милионите сребърни капчици падащи от тъмносивото небе, а лекият и пролетен пейзаж се превърна в мрачна картина, обсипана с бързащи и треперещи от студ граждани. Не така обаче го виждаше Узи Навот. Той виждаше възможност за действия, възможност за убийства.

Малкото и препълнено кафене бе точно на ъгъла на улица ‘’Кун йоми’’. В него имаше 15 души като един от тях беше видимо разтроен. Крещейки и удряйки с юмруци на масата, той предизвикваше раздразнение у хората. Някой от тях бяха готови и да скочат на бой, но търпеливостта им биваше подклаждана от думите на успокояващите ги. Преди обаче, това да стане, ядосания клиент се надигна и напусна малкото кафене. Тишината бавно обля помещението, а изумените погледи на клиентите се лутаха любопитно из пространството.
Някой от тях изразиха своето негодование, а други останаха безмълвни. Беше неловка ситуация, в която мълчащите се чувстваха неудобно, а след няколко минути на излушване от страна на келнера и след мирното омилостивяване на клиентите, суматохата утихна. На хората не им трябваше много, за да забравят случилото се, а и след няколко поръчки за уйски *‘’Шекълтън’’, всичко мина като по вода. Сякаш не бе се случвало.
В ъгъла до прозореца на малкото заведение се бяха свили двама души. Техният разговор не бе разбираем за възбудената аудитория, защото езикът, на който говореха беше непонятен за другите. Това обаче съвсем не пречеше.
-Колко глупаво, да се ядосва заради факта, че канапето му се клатело. Има далеч по – стойностни неща – каза Джулиън докато оставяше чашата кафе на малката и поучукана масичка. – Добре, че напусна, иначе и аз щях да се надигна. Ти, какво мислиш Узи?
Узи обаче съвсем не бе обърнал внимание на случващото се, сякаш той бе в друг свят. Блуждаещите му очи не се обърнаха към събеседникът му. Вместо това, той продължаваше да наблюдава дъжда, а прозореца отразяваше напрегнатото му лице.
-Ако не спреш да зяпаш навън, ще те сритам. Ясно ли е? – каза раздразнено Джулиън, докато се опитваше да отърси Узи от транса.
-Какво?
-Спри да блуждаеш Пари. Ето какво.
Докато Ишърууд слагаше седмото си захарче на кафето, Узи се усмихна иронично и каза:
-Измислих как ще го направим. Знам как ще убием президента на Япония. Слушай...

Киара чувстваше как болката в слепоочията се увеличаваше, а пулсирането ставаше все по – осезаемо. Не искаше да взема хапче или други медикаменти, но умората я тласкаше именно към това. Очите й горяха, а тялото й бе сковано и тежко. Клепачите й бавно се затваряха, а таванът пред нея придобиваше все по – малък и по – малък вид. Тя заспиваше.
Стаята й не беше нищо особено, а на места плесентта бе започнала да избива. Въпреки това, тя нямаше претенции. Самият факт, че вече бе самостоятелна и независима я радваше далеч повече. Сега, когато не бе под строгия контрол на родителите си, можеше да прави много неща. Това за нея бе като да спечелиш от лотарията.
Киара бе легнала по гръб заедно с дрехите си и малката чантичка, която висеше отстрани до лявата й ръка. Завивките не бяха се омачкали, като че ли през цялото време не бе мръдвала. Беше като дете, което е забравило да се съблече. Косите и бяха разпилени, а дланите й леко събрани. Беше прекрасна.

Клепачите на Хей помръдваха, а скулите се стягаха и отпускаха, правейки го да изглежда мил и уязвим. Само тогава Габриела можеше да види не онзи напрегнат и самотен човек, а дете което е щастливо и необременено. Но това не бе така. Той нито бе щастлив, нито безгрижен. Беше дете останало без родители. Беше никой.
Габриела внимателно повдигна отпуснатото на стола тяло, а главата която бе подпряна на ръцете му на перваза, леко се завъртя. Когато спеше, Хей бе най – уникалното дете. Дете, което можеше да е нейн син.
Тя внимателно се отправи към общата детска стая и постави Ишикото на леглото. Габриела не се тревожеше, че ще се събуди, по скоро я тревожеше променливата нагласа в характера му, а това, което предстоеше, щеше да е унищожително. Щеше да убие много хора. И никой не можеше да го спре.
Огромен сноп жълта светлина обливаше цялата детска стая, правейки я да изглежда като излязла от приказките. Децата спяха непробудно, а малките им устни потреперваха или мърмореха нещо, сякаш се опитваха да изкажат неубозданата си мисъл. Цялата прекрасна картина бе прекъсната от извъняването на телефона, което доведе до вцепенението на Габриела. Краката й замръзнаха, а тялото й се скова. Усещаше как сърцето й бие по – силно и от ламарините, които лежаха на покрива. Хиляди лоши мисли минаха през главата й, но докато се усети, Сандра бе вдигнала слушалката. Тялото й започна да трепери още повече.
-Габриела, на телефона.
Единственото, което й мина през главата е да бяга, да бяга заедно с Хей, да го спаси, въпреки това краката й закрачиха тежко и се отправиха към телефонната слушалка в коридора. Тежък камък легна на сърцето й, което предизвика страх и безсилност.
Габриела много добре знаеше кой се обажда, а от това главата й пукаше, създавайки непоносима болка. Знаеше, че денят ще настъпи, но не очакваше да е тъй скоро.
По средата на коридора, бе срещнала Сандра. Милото й и пълно лице, веднага образува лъчезарната усмивка, която Габриела очакваше, а това накара сърцето й да се свие.
-Габи, миличка, хайде. Едва ли ще те чакат до вечерта.
-С-с-с – каза Габриела. Притеснението избиваше на повърхността, а това не биваше да става. Студената пот бавно се спускаше по челото й и тя се опита да си поеме дъх отново. – Сандра..., благодаря.
-Успокой се момиче. Всичко е наред – отвърна пухкавата жена, потупвайки я по рамото.
Когато Сандра отмина и влезе в столовата, за да чисти, Габриела се отправи отново към телефонната слушалка. Когато я сложи на ухото си, металическия глас, променящ тоновете си, проговори:
-Време е H2684. Обектът готов ли е?

Стефания влизаше в хотелската си стая, уморена и премаляла. Обикалянето и снимането на града се бе оказало истинско предизвикателство за нея и въпреки непрестанното тичане от едно място на друго, тя успя да щракне с фотоапарата си по – големите забележителности. Това обаче не я накара да се почувства по – добре, напротив само й напомняше колко много бе изморена.
Докато оставяше фотоапаратът си на масата, Стефания си помисли дали да не се изкъпе и тогава да си легне. Но мисълта да направи още едно тежко усилие, коствайки още от енергията си, я накара да въздъхне.
-Не искам да се къпя.
-А, мръсна ли ще лягаш...?
Стефания бе една от онези жени, които водеха монолог само и само, за да се подтикнат към правилното решение. Това правеше и тя, ала само когато бе сама, защото тогава найстина бе... сама.
Накрая след многото убеждения и думи от своя страна, тя все пак реши, че банята би й се отразила много добре. Съблече всичките си дрехи и се отправяше към душа, когато някой почука на вратата на апартамента й.
-Кой е – провикна се Стефания?
-Рум-сервиз.
-Не благодаря.
След като количката с храната подмина стаята й, тя си помисли колко некултурно се държат хората тук в сравнение с Русия, но тази мисъл бързо се изпари, преминавайки в неутолимо желание да се изкъпе. Босите й крака бяха в абсолютен контраст с бежовите плочки залепени в банята и това я накара да се усмихне. ‘’Време е’’ помисли си тя. Горещата вода се разплискваше навсякъде, а умората на Стефания се отмиваше.

Токио не бе градът, който хората помнеха през втората световна война. Сега той бе разцъфтял и разширил, а анимираната киноиндустрия бе във връхната си точка. Много от тези анимации се превръщаха в същински идоли на подрастващото поколение, карайки ги да създават свои уникални светове. Сега умът на децата бе зает от анимираното сериалче ‘’ Наруто’’, което водеше класациите във всички страни. Това бе един от най – големите успехи на Япония, като приходите достигаха повече от сто милярда йени. Заради това и толкова протакваха края му, успявайки да задържат интереса на децата върху главния герой. Тази тръпка бе завладяла и Йоими, карайки я да чака последният изязъл *чаптър на *мангата. Толкова много бе развълнувана и разтреперана от предстоящото списание, което излизаше всеки четвъртък, че чак не можеше да стои на краката си. Тя стоеше пред витрината на магазинчето, оглеждайки улицата за големият бял бус носейки новите списания на много *анимета, а очите й шареха и не спираха да се взират в далечината. Търпението й се изчерпваше, а заедно с това се увеличаваше и вълнението й. Тя крачеше тежко и бавно по бетонната земя, стискайки в ръце двадесетте йени дадени й от майка й за списанието. Всичко това я побъркваше и мисълта, че буса няма да се появи, я ядосваше.
-О, хайде де. Няма време.
Колата обаче въобще не бе тръгнала от складът, в който се намираше така чаканият чаптър. И никога нямаше да пристигне.

Очите на Хей бавно започнаха да се отварят, премигвайки срещу жълтата светлина. Той мразеше този момент, в който слънцето бе във връхната си точка, защото винаги го дразнеше. Постоянното мигане, което преизвикваше следобедното пухкаво от лъчи слънце, го караше да мисли, че изглежда като примадона, която не е разбрала, че телефонът и липсва. А това го вбесяваше.
Хей тихо и безшумно се отдели от леглото и стъпи на земята, предвижвайки се много бавно. Тъкмо стигна до вратата на стаята и стискаше бравата, когато той чу един нежен и до болка познат глас.
-Хей, къде отиваш?
Очите на Ишикото се разшириха докато се обръщаше назад, но веднага се превърнаха в стоманени стрели пробождайки сърцето на Яна. Тя бе приела този променлив характер на Хей, но никога не бе сикнала със свирепия му поглед.
-Заспивай – рече Хей.
Лекото тяло на Яна се надигна и тя го погледна право в очите, без страх или коле*ание, което винаги предизвикваше учудване у Ишикото. Никой не се бе осмелявал да го поглежда така, дори и Габриела, но Яна го правеше постоянно. Това бе страшно объркващо за него.
Яна бе европейка, която е била екстрадирана в Япония още като бебе. Тя не знаеше кои са баща й и майка й, но знаеше едно много важно нещо. Бе влюбена в Хей и само този факт я караше да се чувства значима и жива, сякаш нищо друго нямаше значение. Студенината на Ишикото обаче, винаги я правеше слаба и безпомощна, в каквато й да е ситуация.
-Не бива да излизаш. Знаеш правилата.
-Коя си ти, че да се опитваш да ме превъзпитаваш? По – добре заспивай и ме остави намира.
Яна скочи от леглото и се отправи право към него. Очите им се стрещнаха, а устните на Хей потрепериха. Не знаеше какво е това желание, но изпитваше неубузданата нагласа да я целуне. Ала той бе само на четиринадесет и самия факт, че това би могло да се случи, го караше да премигне един два пъти. ‘’Хормони, нищо повече’’ помисли си Хей.
-Лягай Яна, дразниш ме.
-Не можеш да ми заповядваш.
-Мислиш ли?
-Напълно – каза Яна с нескрита гордост.
-Какво искаш от мен?
-Да не правиш глупости.
-Хъ – усмихна се Хей – по – точно искаш да те изч*кам, нали?
Бузите на Яна моментално бяха придобили червеникав цвят, а гневът й нарастваше. Идеше й да крещи, но тя добре знаеше, че само ще навлече повече проблеми.
-Луд ли си? Само на четиринадесет си.
-А ти си на тринадесет. Заради това спри да се захласваш по мен. Досадна си. Не представляваш никакъв интерес.
Лицето на момичето пред него придобиваше още по – ясен, червен отенък. Той знаеше обаче, че каквото и да направи, тя нямаше да извика или изпищи, само, защото бе влюбена в него. Понякога си мислеше, дали подлостта му спрямо Яна е правилна или трябваше да спре и да поговори с нея, като със зрял човек.
-Няма да те моля – каза момичето
Юмруците на Яна бяха придобили морав цвят, при което Хей се усмихна още повече. Това го забавляваше и за първи път си помисли, че списанието ‘’ Наруто’’, което той толкова много искаше, можеше да почака.
Той се обърна към нея, а изненадата която се изписа на лицето й го накара да я помоли:
-Искаш ли да дойдеш с мен?
Яна бе повече от изненадана, но пламъка в очите на Хей я предупреждаваше да не отива с него. Понякога той полудяваше и ставаше различен, но сега... тя се страхуваше.
-Хайде Яна, нали това искаше?
-За какво говориш?
-Ела.
Яна беше объркана, но в същевременно желанието й да остане насаме с него, бе по – силно от нея. Когато най – накрая склони, Хей каза:
-Добро момиче.
Това бе като сигнал за нея, че не бива да отива, но отново не можеше да направи нищо. Желанието... само то я спираше.
Хей я теглеше за ръката и преди да се усети, те бяха вече навън, прекосявайки една тъмна уличка. ‘’ Искаше да ме имаш. Готово. Сега вече ще се отърва от теб.’’
Докато Яна да успее да асимилира всичко, което се бе случило, те се бяха озовали в един изоставен и мръсен склад. Миризмата бе повече от задушаваща, но въпреки това тя вървеше кротко след Хей, стиснала ръката му. Той обаче не обръщаше внимание на това, мислеше само как ще я превърне в жена и ще спре този фарс, преди да е прерастнал в нещо повече.
Влязоха в една стая, където прозорецът бе леко открехнат и въпреки, че склада миришеше ужасно, тук ухаеше на свежи цветя. Пролетният мирис се носеше именно от дръвчето близо до стаята, карайки я да изглежда нормална.
-Какво правим тук, Хей?
-Скоро ще разбереш.
Момчето започна да съблича дрехите си една по една, и когато махна блузата си, Яна проговори:
-Какво искаш да кажеш?
-Не си мисли, че си първото момиче... Преди теб е имало... няколко.
-Няколко?
-Да. Да не мислиш, че съм девствен? Ако е така, значи нищо не разбираш.
-Но, аз...
-Съветвам те Яна, да свалиш дрехите си доброволно. Така или иначе, никой няма да те чуе. Не можеш и да избягаш.
-Хей, ти...
-О хайде глупачке.
Яна не искаше, отричаше и отхвърляше мислите които навлизаха в главата й. Това не можеше да е истина. ‘’Може би всичко е сън. Може би още съм в леглото си и... спа. Ако е така, значи това е най –ужасният... Но нееее. Как?’’
Хей се приближи бавно до нея и само с едно движение разскъса дантелената и блузка.

*Шекълтън – Ърнест Шекълтън (1874-. 1922 г.). Изобретява уйски, което бива намерено след сто години. Уйски ‘’Шекълтън ‘’ е едно от най – скъпите в света.
*Чаптър – излязъл брой на някой нарисуван комикс, чрез картинки.
*Манга – нарисуван комикс.




Let all the heat pour down
I’m good as long as he’s around
He let’s me wear the crown
I do my best to make him proud
Now all my super ladies
I got my baby
If you got your baby, baby
[/center][img]
avatar
liuba4e
Състезател
Състезател

Female
От : Страната на Мухъла!
Рожден ден : 04.09.1993
Години : 24
Мнения : 1230
Дата на рег. : 05.02.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: ,,Naruto'' , ,,Samurai 7'' ;

Върнете се в началото Go down

blue Re: Безкрайният сън

Писане by liuba4e on Пет Мар 23, 2012 5:25 pm



Let all the heat pour down
I’m good as long as he’s around
He let’s me wear the crown
I do my best to make him proud
Now all my super ladies
I got my baby
If you got your baby, baby
[/center][img]
avatar
liuba4e
Състезател
Състезател

Female
От : Страната на Мухъла!
Рожден ден : 04.09.1993
Години : 24
Мнения : 1230
Дата на рег. : 05.02.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: ,,Naruto'' , ,,Samurai 7'' ;

Върнете се в началото Go down

blue Re: Безкрайният сън

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите