Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Юни 05, 2017 11:39 pm by Death_Angel

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Сря Яну 11, 2017 1:53 pm by IVE-STORM(bg)

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Окт 31, 2016 8:29 pm by Shizuka

» Една душа, едно желание
Вто Сеп 20, 2016 7:30 pm by justwannabeone

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

» Пламък.
Вто Юли 05, 2016 6:43 pm by justwannabeone

» непопулярно-популярно
Нед Юли 03, 2016 3:36 pm by desi78

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Сря Май 25, 2016 4:58 pm by desi78

» Starway
Вто Яну 19, 2016 2:35 am by Lifeholic

Top posting users this week


Пламък.

Създайте нова тема   Напишете отговор

Предишната тема Следващата тема Go down

blue Пламък.

Писане by justwannabeone on Съб Мар 16, 2013 2:48 pm

-Не мислеше, че ще ти позволя да го направиш, нали?
Сините очи се разшириха, устните се разтвориха в удивление. Обви пръсти по-силно около дръжката на черната раница и конвулсивно потрепери. Високата му фигура се стегна.
-Не можеш да ме спреш. – гласът му бе не така уверен.
Самодоволният му смях го подразни.
-И двамата знаем, че мога.
Синеокия мъж нервно обходи с очи пространството пред себе си, стисна едната си ръка в юмрук.
-Хайде, Майкъл. – чу го как мързеливо се приближава. – Мислех, че сме се разбрали. Ти обеща.
Майкъл преглътна и бавно се обърна назад. Огънят хвърляше пламъци нагоре, но стихваше, телата около двамата стояха мъртви и неподвижни, кръв капеше от раните на Майкъл.
-Ти също.
-Какво смяташе, че ще се случи? Ще отидеш и ще убиеш шефа, защото не си доволен от миналото му?
-Той ме излъга. Ти ме излъга!
-Добре дошъл в бизнеса.
-Вярвах ти.
Другия мъж, с меката, кафява коса и почти черни очи отпусна рамена във вид на отегчение.
-Вечно с подхода на госпожичка. – въздъхна. – Така и не се научи, нали?
-Мисля, че най-после успях. – изсъска Майкъл.
-Твърде късно. – огледа го от глава до пети и се приближи още малко. – Спри това, за да не се наложи аз да спирам теб.
-Това последно предупреждение ли трябва да е?
-Не, заплашвам те.
-И какво ще направиш, Скай? Ще ме убиеш?
Мъжът вдигна вежди.
-Ако се наложи.
Майкъл се изсмя и хвърли раницата си на земята.
-Да видим тогава.
..............................................................

Слънцето блесна в очите й изведнъж и тя вдигна ръка към лицето си. Запрепъва се към края на алеята, откъдето щеше да излезе на главната улица и още с първата крачка на тротоара се блъсна в някого и политна към земята. Изохка, когато гърбът и се удари в бордюра.
-Мамка ти! – просъска ядно и вдигна глава нагоре. – Гледай къде ходиш, бе! – развика се срещу възрастния мъж и бавно започна да се изправя, поставяйки длан на кръста си. Понечи да го подмине, но когато забеляза как я гледа спря половин крачката си. – Какво ме зяпаш?
Мъжът я огледа, наклони глава и просто продължи по пътя си. Вторачи се в гърба му с глуповата физиономия и изсумтя.
-Дядка. – обърна се и рязко се спря, забила гневно очи в големия стълб. – Не успя! – тросна се на метала и го подмина, отправяйки се направо, като не спираше да залита. – По дяволите. – измърмори и потърка челото си.
Беше толкова изморена, а денят едва сега започваше. Имаше да прави толкова много неща. Трябваше да види противния си баща, трябваше да отиде на училище, след това трябваше да отиде на работа. Мисълта за второто я накара отвратено да потръпне. Последната й година беше започнала преди няколко седмици и тя нямаше търпение да свърши. Не схващаше целта на училището. Ходеше само защото баща й я караше, но толкова често нарушаваше заповедите му, че като че ли нямаше смисъл. Мразеше и работата си, но това бе по-лесно поносимо. Поне печелеше нещо от нея. Пари. Истински пари. А не знания, които нямаше да й трябват. Бе токова твърдо убедена, че няма смисъл от ходенето й в тази институция. Губеше й времето, изцеждаше й енергията и вливаше куп негативни емоции всеки път, когато някой се опиташе да се заяде с нея. А такива имаше много.
-Рейвън!
Отегчено вдигна глава нагоре, когато чу гласът на баща си да я вика от прозореца на триетажната къща.
-Луис. – кимна и вдигна средния си пръст на показ.
Баща й яростно удари по рамката на прозореца и се скри от погледа й. Рейвън нави ръкавите на мръсната, сива блуза и бързо пресече и без това празната улица. Блъсна входната врата и моментално се насочи към стълбите, взимайки по две.
Хвърли се към баща си преди той да е посегнал към някога красивото лице, сега покрито с мърсотия и повърхностни рани. От чорлавата й коса се разнесе миризма на цигари и трева, когато засили главата си към неговата и заби чело в неговото. Юмруците й го налагаха по лицето и корема както беше отгоре му и не му даваше да диша. Но той успя да я отблъсне от себе си и я заби в стената, обвивайки големите си пръсти около шията й.
-Спри се, Рейвън! – изръмжа и я натисна по-силно.
Тя се разкрещя, опита се да го отблъсне от себе си, но той бе по-силен от нея. Удари я в лицето и я изправи на крака, отново забивайки я в стената.
-Престани! – извика й и отново я удари.
Рейвън усети кръвта в ъгъла на устните си и затихна послушно, когато усети как въздухът не й достига.
-Къде беше цяла нощ, а, Рейвън? – попита с налудничава физиономия и я пусна да се свлече на земята.
Тя опря длани в пода и си пое дъх. Вдигна яростни очи към него, а той само заклати глава. Рейвън запълзя към края на коридора, където се намираше нейната стая, а баща й бавно закрачи след нея. Стовари тежкия си крак върху гърба й и тя се строполи болезнено.
-Къде беше, никаквице?! – повтори той и след няколко секунди натиск реши да махне обувката си от гръбнака си й.
Рейвън отново запълзя към стаята си. Чу смехът на Луис и ленивите му крачки.
-Малка пикла! – сякаш говореше на себе си. – Плащам учението ти, а ти по цели нощи не се прибираш. Кой ще ти напише домашните, а, Рейвън? – опита се отново да я притисне в пода, но Рейвън скочи тромаво на крака и се затича към стаята, рязко затръшвайки врата в мига, в който баща й щеше да влезе след нея. Сложи райбера, закопча катинара, врътна ключа.
-Отвори вратата! – развика се Луис и започна да тропа. – Отвори проклетата врата, Рейвън! – ритникът му не свърши работата. Вратата леко потрепери, но не се отвори.
Рейвън се притисна в стената и прокара пръсти през косата си, подсмърчайки. Избърса кръвта от лицето си и се заслуша. Чу обидните думи на баща си от другата страна, след това чу и отдалечаващите се стъпки. Отдъхна си, изправи се и потърка гърба си. Болката й започваше да се усилва. Внимателно подхвана краищата на сивата блуза и я преметна през главата си. Застана пред огледалото и проследи с показалец белегът под лявата й гърда. Леко изкривен, към четири сантиметра дълъг. Въздъхна някак примирено и докосна този от дясната страна на пъпа си. Той беше по-малък само около два сантиметра, но не я правеше по-красива. Прехапа устна, преглътна и разкопча колана на панталоните си, насочвайки се към банята. За да се подготви за още един отвратителен ден.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Съб Мар 16, 2013 2:49 pm

Беше елегантна. Средна на ръст. Дълги, черни къдрици. Изваяна фигура, подчертана с тъмночервената рокля.
Беше възрастна. Петдесет годишна, но толкова хубава, че годините й личаха по-красив начин, не изветрял и състарен. Историята й бе дълга. Толкова дълга, че самата тя не я помнеше добре, не я помнеше цялата.
Барбара Кели имаше дълга история, буен нрав, изправена стойка, сини очи и бледи устни, и бе изключително влиятелна жена. Толкоз, че притежаваше всичко. Всички.
За нея работеха само мъже. Всичките силни, всичките най-добрите, които можеше да намери. И всичките бяха готови да умрат за нея. Уважението, което изпитваха, чувствата, които таяха към нея. Всичко това можеше да изглежда странно за чуждото око. Може би по-скоро за онова, което не знаеше нещата, които тези мъже знаеха. Нещата, които са били направени за тях, добротата, с която Барбара ги бе дарила. Силата, която бе отприщила от тях, използвайки гнева и болката им. Властта, която им бе дала.
Барбара работеше онова, което в този свят се смяташе за мъжка работа. Истината бе, че бе станала толкова добра, че всички купуваха от нея и много малко се осмеляваха да излагат стоката си пред чувствителните й, въоръжени очи. Имаше много врагове, никакви приятели. Единствените хора, на които разчиташе, това бяха те, мъжете. Онези мъже, които бе прибрала, на които бе дала доверието си, за да може да бъдат до нея. Като охранители, като асистенти, като любовници. Като каквото има нужда да бъдат за нея.
Сега тя стоеше зад кафявото си писалище и чертаеше нещо върху бял лист, опряла брадичка в дланта си, докато очите й гледаха в друга посока на повърхността. Разсеяно вдигна поглед, когато на врата се почука.
-Влез. – облегна се назад и се усмихна. – Здравей, Скайлър. – кимна на високия мъж, облечен в сива блуза под черно яке и сини дънки, всичко оцапано в пръски кръв. Барбара огледа вида му и вдигна вежди. – Предполагам, че не е минало добре.
-Даже напротив. – отрече той. Протегна ръка през отворената врата и въведе Джейсън в стаята, блъскайки го пред себе си. – Стигнахме до споразумение. – присви очи срещу гърба на Джейсън и скръсти ръце, чакайки присъдата на Барбара.
Джейсън беше ранен, но изправен като войник. Дишаше внимателно, тихо, но не и напрегнато и тя забеляза това.
-Не си уплашен. – констатира.
Той само стисна устни по-усилено в гневната си гримаса.
-Всеки, който ми погоди такъв номер сега щеше да е мъртъв. Разбираш ли това, Джейсън?
-Убий ме тогава.
Тя се усмихна и заклати глава и показалец в отрицание.
-Но ако го направя губя един от най-добрите си хора.
-Имаш си още много.
Барбара сбърчи вежди и погледна към Скайлър.
-Правилно ли разбирам, той иска да умре?
-Само се шегува с теб. – процеди през зъби и блъсна Джейсън предупредително по гърба.
Барбара наклони неубедено глава.
-Струва ми се, че споразумението ви не е много взаимно.
-Разбира се, че е. Джейсън се върна, нали така, Джейсън?
Едвам кимна. Барбара заобиколи писалището и застана пред него. Внимателно и концентрирано разходи очи по лицето му на няколко пъти. Спря се на неговите, присви своите. Изучаваше изражението и погледа му, търсеше онова, което търсеше и явно не го намираше, защото отпусна чертите си. Вдигна ръка и нежно го погали, но той извърна глава, отдръпна се и излезе от стаята й. Ръката й остана да виси във въздуха и тя разочаровано я смъкна.
-Ще свикне отново. – увери я Скайлър.
Барбара премигна някак огорчено и кимна.
-Рано или късно. – неохотно се съгласи и се върна на мястото си.
-Има ли нещо, което мога да направя за теб?
-Направи всичко, което трябваше. Върна го. Свободен си, Скайлър. Можеш да правиш каквото пожелаеш за остатъка от вечерта.
Той кимна уважително и също излезе.
Барбара въздъхна дълбоко и потропа с пръсти по облегалките на черния стол и отново погледна към онова, което гледаше до преди минута. Взе снимката и я приближи към себе си, въздъхвайки повторно.
Момичето на снимката нямаше повече от шестнадесет години. Нямаше усмивка на лицето й, нямаше живот в неестествено яркозелените очи. А те бяха толкова кристални, толкова добродушни. И в тях не се четеше нищо. Кожата й бе бяла и изчистена, но покрита с прах, с мърсотия. Блузата й бе раздърпана и изглеждаше твърде дебела за топлия ден, който издаваше снимката. Дърветата бяха зелени, фона подчертаваше очите й. Слънцето грееше, караше я да ги присвие. Хубаво дете, красиво дете. Безчувствено, като че ли.
Барбара пое дълбока глътка въздух и вдигна слушалката на телефона, набра номер и зачака.
-Хана? Барбара е. Искам да ми намериш един човек, но ще ти дам детайлите на живо. Можеш ли да се видиш с мен веднага?

Заведението се запълваше, а смяната на Рейвън тепърва започваше. Мразеше работата си почти толкова, колкото и училището, колкото и баща си, колкото целия си живот. Хората винаги идваха в добро състояние, прилични и добре облечени, а след това се напиваха и започваха да се веселят твърде… натрапчиво. Лошото бе, когато прибегнеха до специалните услуги на сервитьорките. Рейвън не предлагаше такива, но много се заблуждаваха. Често нейни съученици, дошли да й се подиграват или просто случайно, за да пийнат.
Барът не беше много голям. Дълъг плот при едната стена на помещението, където барманът приемаше поръчки на насядалите по високите столове и понякога предлагаше услугите си на психиатър, когато преценеше, че има време. Джона. Така се казваше барманът, който беше достатъчно привлекателен, за да може голяма част от плота му да бъде зает от дамите. Имаше няколко сепарета в четирите ъгъла на салона. Те бяха по-уединени, по-тихи. На горния етаж имаше маси, но атракцията не бяха яркочервените столове. Стаите бяха само две, но и клиентите не бяха толкова много. Нито пък обслужващите.
Рейвън работеше в „Лавандула” от шест месеца. Не беше свикнала с мястото или с хората. Не се сприятели с никого, защото не харесваше никого. Джона беше глупак и женкар, Силия беше на 22 без каквото и да е образование, руса и безбожно тъпа, с толкова големи гърди, че Рейвън почти се притесняваше за безопасността й. Андресън беше задръстеняк и работеше само защото баща му притежаваше мястото. С кафявата си къдрава коса и нежно лице можеше да мине и за момиче ако се постараеше много добре. Лидия беше мълчалива и красива, но Рейвън не я познаваше. Въпреки това я защити веднъж от поредните пияници. Лидия беше единствената, която можеше да понася. Това бяха хората от нейната смяна. Другите не познаваше, дори не знаеше как изглеждат. Станеше ли шест часа сутринта тя си взимаше чантата и слагаше черните очила, за да може да предпази очите си от пробудилата се светлина. Когато погледна към часовника над бара установи, че има още много време до шест часа. Затвори очи за малко, размърда рамена, взе черната табла от масата пред себе си и се сля с тълпата.
Притесни се едва след известно време. Беше забелязала мъжът, който седеше сам на едно от сепаретата в мига, в който влезе. Беше забелязала и как почти веднага след като си получи пиенето бе приковал поглед в нея. Наблюдаваше я цяла вечер и в първите няколко минути не й правеше впечатление. Но след това започна да усеща как очите му са се вторачили в нея и дори от тъмнината и разстоянието, погледа изучаваше и разглеждаше лицето и тялото й, жестовете й, всяко едно движение. Не виждаше добре лицето му, но усещаше погледа. По начало си помисли, че някой от приятелите на Луис, дошъл тук да види дъщерята, която дъртото копеле несъмнено оплюваше. Беше се случвало веднъж или два пъти и сега най-вероятно се случваше отново. Но мъжът на се опита да я заговори, когато тя му остави чашата с уиски. Само я гледаше. След това предположи, че е някой, когото е виждала някъде или че иска секс от нея и смята, че тя е от онези момичета. Но той така и не я приближи, така и не я попита нищо. Просто я наблюдаваше. Отпиваше и я гледаше, отпиваше, гледаше. Не откъсваше поглед.
След като напрежението започна да се изменя в страх, а страха в досада тя троснато остави черната кръгла табла на плота и започна да си пробива път през хората, за да застане пред странния човек, който стоеше в сянка и да го попита какво иска. Но когато се озова пред масата му, него вече го нямаше. Рейвън сбърчи вежди и се огледа объркано.
-Рейвън! – някой извика в ухото й и тя стреснато подскочи. – Рандъл е тук. Иска да те види.
Рейвън подбели очи и разбута тълпата този път насочвайки се към горния етаж. Бързата й походка все се забавяше заради танцуващите двойки, но успя да избута всеки изпречил й се и завъртя дръжката на една от двете стаи.
-Здравей, Рейвън.
Тя присви очи срещу едрия мъж на средна възраст с прошарена коса, строги очи и полицейска значка.
-Какво пак има, Рандъл? Работя тук! Колко пъти ще идваш и ще притесняваш клиентите на шефа ми?
-Става въпрос за баща ти.
-Да не се е гътнал в някоя канавка? – скръсти ръце на гърдите си.
Рандъл поклати безнадеждно глава.
-Не е за вярване, Рей. Това е баща ти, за бога!
Тя отмести гневен поглед.
-Отново е зад решетките. Един от моите колеги го е хванал с дрога в бърлогата на Били Търнър.
Рейвън стисна зъби и отчаяно закри лицето си с длани. Проката пръсти през косата си и сложи ръце на кръста си.
-Някакви обвинения?
-Снех вината му, прехвърляйки я на Били. Търнър ще излезе лесно, но баща ти няма да може.
-Колко?
-Гаранцията му е хиляда долара.
Очите й се разшириха невярващо.
-Хиляда?!
-Нападна един от моите. Повече от това не мога да му помогна.
-Тогава го остави да лежи там.
-Рейвън… - той се приближи към нея и понечи да сложи ръка на рамото й, но колебливо я прибра, докато наблюдаваше ядосаните й очи. – Знаеш какво ще се случи ако влезе в затвора.
-И защо трябва да ми пука?
-Стига, момиче. Знаеш много добре, че преди да навършиш осемнайсет не можеш да останеш без настойник. Ще те пратят в сиропиталище.
Тя отново стисна зъби. Естествено, че знаеше. Имаше още няколко седмици до навършването й на осемнайсет и това бе единствената причина, поради която търпеше част от условията на баща си. Облиза устни, издиша гневно и след това се опита да се успокои.
-Колко време имам?
-Две седмици, считано от тази вечер. – погледна часовника си. – Не знам как ще ги намериш, Рей, но те съветвам да се организираш. – бръкна в задния си джоб и извади банкнота от сто долара. – Започни с това.
Рейвън вдигна вежди и взе парите. Отмести поглед. Мразеше да казва благодаря.
-Ще намеря начин да ти ги върна. – почти същото като благодаря, помисли си, докато избягваше да го поглежда повече. Обърна се и излезе от малката стая.

Джейсън стоеше на ръба на леглото си. Опрял лакти в колената, нервничеше с единия си крак и оглеждаше помещението, мислеше, обмисляше, осмисляше и не стигаше до никъде. Търсеше решение, начин да каже на брат си, Майкъл, който щеше да бъде съкрушен от новината.
Барбара беше целия им свят. Всеки, който работеше за нея й дължеше живота си, всички бяха толкова отдадени на желанията й, толкова отчаяни за уважението й. Тя беше онази светлина в края на тунела, за която всички говореха. Джейсън я обичаше, боготвореше я. Всички го правеха. И след това той видя нещо, научи нещо. И светът спря да се върти за него. Но трябваше да каже. Трябваше останалите да научат, да разберат какво всъщност е станало с тях, с миналото им. С нейното минало.
Трябваше да започне с брат си. Закима, ставайки все по-уверен и стана от матрака. Щеше да му каже още сега. Майкъл ще знае какво да правят, как да постъпят. Той беше по-умния, щеше да намери решение. Сърцето му задумка, когато отвори вратата.
Имаше време само да погледне объркано преди патронът да бъде изстрелян и тялото на Джейсън да се стовари на земята с глух шум.


Последната промяна е направена от justwannabeone на Вто Мар 17, 2015 9:19 pm; мнението е било променяно общо 1 път

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Съб Мар 16, 2013 2:50 pm

Рейвън се събуди от слънчевите лъчи, които бяха нахлули в стаята й. На фона им се виждаха прашинките, издигащи се от пода плавно нагоре и голямата й стая придоби античен и почти красив вид. Надигна се на лакти и се прозя. Леглото й беше голямо, поставено на стената до прозореца и тя обърна глава, за да погледне навън. Не виждаше нищо от слънцето. Не го харесваше. Създаваше й усещане за топлина и щастие – колко странно, нали – но тя знаеше, че е илюзия. Беше достатъчно себична и може би злобна, за да завижда на чуждото щастие. А хората вечно бяха радостни, когато навън грееше светъл ден.
Често й липсваха нормалните неща като семейство и приятели, въпреки че избягваше да си го признава. Нямаше нужда от това, това все си повтаряше, докато един ден не започна да го вярва. Но пък колко дълго можеш да се заблуждаваш, че не ти трябва нещо, което им трябва на всички. Или пък нещо, за което – колкото и да отричаш – мислиш почти всеки ден. Как може да нямаш нужда от нещо, което не можеш да си изкараш от главата. Но тя не осъзнаваше, че е там. От време на време се появяваше, излизаше на повърхността, ала тя съумяваше да зарови най-съкровените си желания. Семейство… Никога не бе имала и най-вероятно никога нямаше да има. Липсваше й, но всъщност не може да ти липсва нещо, което никога не си притежавал. Защото ако имаше семейство щеше да е навън сега. На слънце. Вместо това тя се готвеше да стане, за да търси парите, с които да изкара баща си от затвора. Баща си, когото мразеше, презираше и нямаше нищо против да се окаже мъртъв, случайно удавил се в някоя канавка след пиянска вечер.
Побърза да се облече, изми набързо зъбите си, среса косата си с пръсти и преметна черната чанта през глава, докато продължаваше да разплита кичурите. Взе стълбите на две на три и влетя в кухнята.
-Станала си рано в неделя сутрин. – отбеляза Антъни, докато отпиваше от кафето си.
-Имам работа за вършене. – отвърна тя, взе чашата от ръцете му и отпи.
Той потри ръце и присви очи, гледайки в мръсната стена с малкото останала мазилка пред себе си.
-Пак е в затвора, нали?
Рейвън вдигна вежди и се усмихна след поредната глътка.
-Позна от първия път. – похвали го и му подаде празната чаша. Той понечи да отпие и когато видя липсата на съдържание пребели очи и се пресегна за кафеварката.
-Колко е този път?
-Малко повече от предния път.
-Колко малко?
-Няма да взема парите ти, Джинджър. – каза направо. – Ще се справя сама.
-И как точно ще го направиш?
-Предстои да разберем, нали? – усмихна се, потупа го по главата и се понесе към изхода. В мига в който отвори вратата обаче навън я лъхна студен въздух и й стана ясно, че слънцето я е заблудило по-рано. Потръпна, протегна се към закачалките, половината от които липсваха, и навлече черното си кожено яке.
Антъни въздъхна и опря лакът на масата.

Кени Мартин стоеше в „кабинета си” ако широкото пространство, изпълнено с диванчета и шикозни столчета можеше да се брои за такова място. Бюрото му беше точно пред огромната стена от прозорци, които му откриваха гледка към целия бар. Така гледаше работата да се върши както трябва, въпреки че не, не го правеше съвсем. Обикновено при него имаше няколко момичета, които го забавляваха и той често забравяше да погледне какво се случва. Противно на изискванията, той бе забранил камерите в собствеността си.
-Аз вярвам на клиентите си, Рандъл. Имаме… - бе потъркал пръсти. – Имаме връзка, общо разбиране за нещата. Всичко ще бъде прекрасно и без камери.
-„Лавандула” е място с добра репутацията, Ранди. – бе увил ръката си около рамената му при един друг подобен разговор. – Не мога да тревожа клиентите си с постоянно наблюдение. Не сме в „Биг брадър” за бога!
И това бяха двете фрази, които той непрекъснато повтаряше на всеки, който се опитваше да му обясни, че правилника казва друго. Но мястото беше негово, а градът – не особено голям. Така че никой не пиля твърде много време в тревоги има ли камери в бара на Кени, или няма.
Сега Кени висеше в „кабинета си”, което всички негови служители наричаха „леговището”, защото вечно смърдеше на цигари и алкохол, понякога и на неприятни телесни миризми, което бе странно на фона на чисто новите дрехи, с които се появяваше всеки ден. Носеха се слухове, че си е намерил богата старица, която ухажва и която му плаща всичко. Не бяха достоверни, все пак. Кени притежаваше мястото, което наистина се славеше с добро име и печелеше добре от него. Нищо че харчеше всичко за хазарт, жени и някои вредни за здравето вещества.
-Хайде, скъпа, малко повече движение. – укорително упъти младото момиче, което танцуваше пред него. Косата й бе червена, на ръцете си имаше татуировки, а дрехите й бяха кожени. Очевидно щеше да кандидатства за едно от онези момичета.
Танцуваше добре, беше успяла да го възбуди, но нещо му липсваше и той я оглеждаше критично докато търсеше какво. На вратата му обаче се почука и точно когато бе на ей толкова да се сети, мислите отлетяха в другата посока.
-По дяволите. – изруга и гневно загаси цигарата си. Момичето не спираше да танцува дори когато Кени нареди на почукалия да влезе.
Рейвън отвори вратата и бързо я затвори зад гърба си. Огледа момичето на пилона, докато минаваше покрай нея и когато застана пред бюрото на Кени обърна глава към него.
-Имаш ли минутка?
-Не.
-Ще бъда кратка. – обеща и подпря длани на лакираното дърво. – Имам нужда от допълнителна работа.
Кени не я гледаше. Продължаваше да наблюдава момичето и мърда глава в такт с хипнотизиращата музика. Рейвън стисна устни.
-Ще работя на две смени, две седмици подред и ще чистя след като затворим. Бакшишите, както обикновено, са мои. Ще съм бърза и точна, и обещавам да не закъснявам.
Кени продължаваше да мърда глава и да гледа момичето. Не бе ясно как я вижда, беше надянал някакви нелепи очила в и без това тъмното пространство.
-Мартин! – Рейвън удари по бюрото и с това привлече вниманието му. – Имаме ли сделка?
Веждите му се вдигнаха.
-Какво?
-Имам нужда от пари. Трябва да ми дадеш още една смяна и екстра за това, че ще оставам да чистя след последния клиент. Договаряме ли се?
Смехът му се проточи някак присмехулно и той свали крака от масата и бавно махна очилата си. Седна на ръба на стола, за да е по-близо до нея и я погледна съчувствено.
-Захарче, ако искаш да изкараш повече пари знаеш процедурата. – пусна й лукав поглед, прехапа устна и след това вдигна рамене и се облегна тежко назад. – Условията са едни за всички.
-Сигурна съм, че можеш да направиш изключение. Само две седмици са.
-Две седмици, бонбон, и след които ти няма да си така услужлива, а аз ще съм изгубил поне един служител.
-За един човек ли си?! – просъска тя.
-Съжалявам, Рей, но правилата са си правила.
-Ти не спазваш правила!
-Дадох финалния си отговор. А сега изчезвай, имам работа.
-Мартин, моля те! Ще бъда добра, обещавам ти.
-Или стаите, или нищо.
Очите й се разшириха гневно и невярващо и тя едвам се сдържа да остане на място.
-Имам един-двама редовни клиенти, които са ти хвърлили око. Ако се съгласиш… Кой знае? Може би ще успееш да събереш парите, които ти трябват за две вечери вместо две седмици. Помисли си, офертата наистина е добра.
Щеше. Бога й, щеше да го шамароса още в мига, в който думите напуснаха устата му, но после не просто, че нямаше да й даде допълнителна работа, а щеше да остане без такава. Ръмжеше отвратена, докато излизаше навън.

-Сега… - Скайлър направи кръг около завързания за стола човек, потупвайки острието на камата по отворената си длан. – Можеш да говориш или мога да продължа да изцеждам кръвта ти полека-лека. Давам ти право на избор, друже. – клекна зад него и обви ръце около врата му. – Майкъл, който стои ето там, не е никак голям фен на демокрацията. Ако той беше на мое място отдавна да ти е отрязал пръстите.
Скайлър внимателно обви пръсти около показалеца на човека. Китките му кървяха, лицето му беше в кръв, бялата блуза мръсна и надупчена. Побелялата му коса беше мокра, мустаците му – жълти. Беше дебел и противен, гласът му дразнеше всеки с нормален слух. Толкова хора бе погубил, толкова момичета бе отвлякъл и продал. Но не това накара лицето на Скай да се разтегне в усмивка, когато показалецът на жертвата издаде хрущящ звук и от гърлото на мизерника се изтръгна ужасяващ писък.
-Докато аз само ще ги счупя едно по едно, по едно. – докосна дебелите му пръсти с върха на своите, отскачайки от един на друг. – Ще разрежа всяка вена и артерия, от която знам, че излиза много кръв, а ти ще викаш. – опря брадичка в рамото на мъжа и въздъхна. Застави камата пред лицето си с отегчен вид, а очите на мъжа не откъсваха уплашен поглед от нея.- Хайде, Роман. Не искаш да страдаш толкова много преди да умреш. Знаеш, че можем да минем и по бързата процедура.
Роман стисна здраво устни в знак на отказ. Скайлър въздъхна повторно. С бързи движения се изправи зад него, хвана здраво ухото му и прокара острието през основата му. Роман се разкрещя нечовешки, започна да се гърчи върху стола с отчаяни движения да се освободи. Скайлър застана пред него, сложи ръка на рамото му и насочи острието между очите му.
-Драги Роман, не е нужно да откъсвам всеки израстък по тялото ти, не си ли съгласен? – прокара острието надолу и го спря заплашително на най-ценното за мъжа. – Слушай, двама от хората ми търсят очарователната ти дъщеря. Ще я намерят и ще я доведат тук, при нас. – стисна рамото му така, сякаш бяха приятели. – Не е нужно да я сполети ужасната ти съдба, друже. Можеш да й осигуриш безопасност, но трябва да ми кажеш онова, което искам да разбера.
-Не знам нищо, по дяволите! – извика той, задъхан, изплашен и в болка.
Майкъл стоеше изправен до каменната стена със скръстени ръце и просто гледаше. Лицето му бе безизразно, очите му изглеждаха безпристрастни. Но не беше безпристрастен. Кръвта му бушуваше, нервите му бяха опънати до краен предел.
-Лъжеш. – прошепна Скайлър и се отдръпна от Роман, отдръпвайки и камата си.
Даде няколко крачки назад и се ослуша. Усмивка пропълзя по устните му.
-Я виж ти. Точно навреме.
Роман ококори очи срещу познатия глас, който крещеше неудържимо.
-Пуснете ме! Пуснете ме! – крещеше момичето. – Махнете си ръцете от мен!
Ако можеше да стане щеше, ако не го болеше всичко, щеше да направи по-задълбочен опит. Дъщеря му се показа през голямата врата в края на склада. Двама мъже я държаха от двете страни, направо я влачеха по цимента, докато тя се мяташе и крещеше.
-Моля те, моля те, Скайлър! – задиша се Роман. – Недей, не я въвличай в това, умолявам те!
Но Скайлър сякаш не го чу. Умишлено разшири очи срещу финното създание, мятащо се диво в ръцете на едрите мъже. Когато обаче тя съзря баща си, целия в кръв и пот се сепна и замръзна.
-Татко. – прошепна тя, гласът й звучеше нежно, не като този на баща си.
Скайлър се приближи към нея.
-Ще кажа на тези двамата да те пуснат, но ако посмееш да ми бягаш ще убия баща ти преди да си успяла да направиш и две крачки. Разбра ли?
Тя закима, а сълзи покапаха по бузите й, докато не откъсваше поглед от този на Роман. Скайлър кимна на двамата мъже и те се отдалечих назад, спряха и пъхнаха ръце в джобовете си. Скайлър обиколи момичето, оглеждайки от глава до пети така както клиент разглежда стоката, така както хищник – жертвата. Така както той всеки, който се канеше да убие.
-Дъщеря ти е красива. – отбеляза и застана зад нея, почти плътно. Тя потрепваше конвулсивно, гледаше в измъчените очи на баща си и поклащаше глава. – Сигурен ли си, че е твоя? Нищо лично, разбира се… - побърза да каже. – Но не прилича много на теб.
-Недей, Скайлър. – гласът му бе умолителен.
Той вдигна вежди.
-Доста си нервен за някой, който се занимава с трафик на хора. Не си ли свикнал да гледаш млади, изплашени девойчета, плачещи да се върнат у дома? Или когато става въпрос за дъщеря ти е по-сложно?
-Нищо не знам, кълна се! Ако знаех щях да ти кажа.
-Някой е задигнал пратката на Барбара, Роман. И е убил вестоносеца ни. На твоя територия.
Майкъл присви очи и стисна челюст.
-Все трябва да знаеш нещо.
Той поклати глава. Скайлър застана пред момичето, спирайки очния контакт между нея и баща й и освобождавайки я от присъствието си за малко.
-Джейсън е намерен мъртъв близо до един от твоите складове. Освен ако хората ти не са тръгнали срещу теб, не бих могъл да си представя това – изсмя се – някой трябва да е видял или направил нещо. Под някой, имам предвид теб.
-Никаква пратка не е минавала през моите места, казах ти сто пъти! – извика Роман.
-Охраната ти е по-голяма и от нашата. Никой не може да влезе в района ти и ако не си бил ти, значи е някой от твоите хора. За мен е все тая. При всички случаи си виновен. Но трябва да открия копелето, защото пратката на Барбара е още в него.
-Не знам нищо. – гласът му изтъня, все едно всеки момент щеше да заплаче.
Скайлър доби съпричастна физиономия, поклати глава и изцъка с език.
-Как се казваш, скъпа? – обърна се той към треперещото момиче.
-Анджелика. – прошепна в отговор.
Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.
-Анджелика. – повтори. – Не ми харесва. – приближи се към нея, а тя плашливо отстъпи назад.
Роман се опита да освободи ръцете си от хватката на въжетата, но бяха твърде здраво затегнати.
-Скайлър, да не си я докоснал! – изръмжа.
Скайлър хвана момичето за косата, прилепи тялото й към своето и я притисна в близката колона. Анджелика изохка от болка, а той издиша в ухото й.
-Разкопчай си панталоните.
Тя поклати глава и се опита да задържи плача си. Скайлър я удари през лицето и тя се строполи на земята.
-Не я пипай! – изкрещя Роман и се изви напред, но Майкъл побърза да го хване за гърлото и да го притисне в стола.
-Гледай как Скайлър изнасилва дъщеря ти или ми кажи проклето име! – злобата в гласа му бе неприсъща. Майкъл беше справедлив и сдържан. Правеше само онова, което трябваше. Нито повече, нито по-малко. Сега обаче бе озлобен, настървен и ужасно гневен.
Нямаше мъка за брат му. Още не. Имаше желание да убие човекът, отнел живота на Джейсън, и то толкова силно, че самият той усещаше как с всяка секунда е готов на все повече неща за отмъщението. Не планираше да е дълго нито изпълнено с прочувствени речи за отнет любим човек, който е значел толкова много. Искаше само да убие виновника.
Скайлър вдигна Анджелика на крака и отново я блъсна в студената колона. С рязко и грубо движение разкопча ципа на червеното й яке и махна черната шапка от главата й, захвърляйки я на земята. Тя се разпищя ужасено и започна трескави опити в името на това да се освободи, да го разкара от себе си, но с нейните викове идваше неговата ярост. Удари я повторно, този път не й позволи да падне. С една стискаше врата й, предоставяйки недостатъчно кислород в дробовете, а с другата разкопча копчето и смъкна ципа на дънките й.
-Не! – тя се замята в ръцете му. – Недей!
Скайлър я обърна с гръб към себе си и разкопча колана си с бързи движения. Притисна я с тяло и я накара да изстене.
Лицето на Роман почервеня, сълзите и потта се сливаха, караха кожата да лъщи. Той преглътна тежко, в гърлото му бе заседнала буца.
-Татко! – изпъшка безпомощно Анджелика, докато Скайлър повдигаше блузата й нагоре и заравяше лице в косите й.
-За бога! Касъл!
Облекчено издиша, когато Скайлър спря да плъзга ръце по гърдите на Анджелика.
-Касъл Рейн. – стисна зъби, докато нормализираше дишането си. – Един от моите хора е чул Тортън да говори, че Касъл имал зъб на Барбара. Щял да убие всичките й приближени. Само това знам, това е единственото, за което се сещам!
Майкъл задълго остана загледан в профила на Роман, изучаващ очите му. След това троснато го пусна. Скайлър се отдръпна от Анджелика, която плачеше тихо, и закопча колана си, приближавайки се към Роман.
-Ако разбера, че лъжеш… - наведе се към него. – Ще се върна за теб и безценната ти дъщеричка, ясно?
Майкъл запали цигара в мига, в който краката му стъпиха върху калната земя, покрита с изсъхнали листа и боклуци. Дръпна си веднъж преди да бъде изтръгната от устните му. Вдигна предупредителен поглед към Скайлър.
-Ти не пушиш, Майкъл. – вдигна вежди той, дръпна силно и издиша блажено дима. Облиза устни, пъхна една ръка в джоба си и погледна Майкъл, който продължаваше да го зяпа предупредително, очевидно чакащ цигарата да му бъде върната. – Какво мислиш?
Майкъл потръпна с устни в неприязън, докато наблюдаваше горящата хартия и подмина Скайлър, насочвайки се към черния джип.
-За кое?
-За това, което каза Роман. Мислиш ли, че Касъл наистина е тук? Решен да ни избива един по един? – имаше подигравка в предположението му.
-Не е наша грижа. Барбара има хора за него.
-Барбара прати Джейсън след него. Ами ако Касъл го е…
-Тогава ще го открием и ще го убием. – прекъсна го Майкъл, докато отваряше вратата на шофьорското място.
-А! – Скайлър залепи длан за вратата и я затвори с недоумяващо изражение. – Кой ти каза, че можеш да караш колата ми?
-Ти. Сутринта. Каза, че мога да карам колата ти.
-Да, на отиване. Тогава беше още много тъжен. Но сега минаха няколко часа от както разбра, че Джейсън е мъртъв и имаше един епизод с изпускане пара в склада. – посочи с показалец зад себе си. – Така че мисля, че си готов да се возиш.
-Искам да карам проклетата кола.
-Имаш си кола, друже. – потупа го по гърба и го побутна да заобиколи колата. – Ще си караш нея, когато се приберем.

Рейвън излезе от казино „Триглава змия”. Разочарование бе изписано навсякъде по лицето й, докато се оглеждаше наоколо, за да пресече без да я прегази кола. Когато се озова на другия тротоар повторно се огледа. Студът се засилваше и якето й не я пазеше никак ефектно. Цял ден обикаляше по най-долнопробните клубове, барове, казина, които знаеше. Разговаряше с най-глупавите управители с надежда да успее да ги убеди да й дадат някакъв заем. При едни беше мила и дружелюбна, при други прибягваше до физическо насилие. Държеше се така, както смяташе, че отделните личности ще я чуят най-добре, но те не я чуваха не просто никак, а изобщо. Не беше свикнала така. Със сигурност не се славеше с честност и достойнство, но обикновено връщаше всеки заем, който вземеш от някоя от тези отрепки, защото знаеше какви ще са последствията ако не го направи. А сега всичките до един й отказваха без дори да изслушат до край фалшивите истории, които измисляше при всеки един.
За човек, твърд като нея, стараещ се да сдържа всяка позитивна емоция в себе си и да пръска само негативизъм, й беше странно да се чувства толкова… тъжна. Рейвън рядко беше тъжна. Гневна, да. Вечно ядосана, сърдита на света и жителите му, да. Нетолерантна и безпристрастна, да. Но тъжна, нещастна, празна. Никога. Сега не се чувстваше така, защото не успя да убеди банда тъпаци да й заемат някоя и друга хилядарка.
За първи път истински унило влезе в дома си. С изключително бавни движения остави якето и ключовете и понесе себе си и чантата си нагоре по изпочупените стълби. Зави по коридора и се отправи в края му към своята стая, чиято врата заключи веднага щом влезе. Чуваше как Джинджър я вика да слезе за вечеря и действително ухаеше хубаво и Рейвън беше умряла от глад, но вместо да отиде при него тя хвърли чантата на леглото си и коленичи пред него. С все така бавни движения бръкна под него и извади малка картонена кутия. Покатери се на леглото, седна по турски и с неприсъщо внимание постави кутията пред себе си. Стисна устни и една сълза се търкулна от ъгъла на окото й. Махна капака и бръкна вътре.
Всичките й спестявания се озоваха в ръката й. Всичките две хиляди и петстотин, които пестеше от всеки работен ден, от всеки откраднат долар, от онези петстотин за тъпия бал на училището, които умело сви от бюрото на госпожа Тачър. Пестеше с една-единствена цел. Да избяга.
Рейвън не мечтаеше широко. Не беше от тези хора. Но едничката мечта, която един ужасен ден я посети бе тази да замине. Да се качи на автобуса или да хване влака и просто да се махне. Както Джинджър говореше. В мига, в който часовникът удареше дванадесет и тя вече е на осемнайсет да си вземе малкото багаж и да изчезне, повече никога да не се върне. Пестеше за този ден, за този миг. Но ако Луис остане в затвора нея ще пратят в сиропиталище и не би отнело много преди да я намерят, преди да разберат за кражбата й от училището, за незаконната й работа в клуба, за цялата помощ, която получаваше от полицая Рандъл и онази, която му оказваше в замяна. Скритата дрога в другия край на леглото й, която Рандъл й поверяваше, която искаше да остане за него. След тези истини вече нямаше да е сиропиталище, а затвор за малолетни. Да се раздели с тези пари, равносилно на това да се раздели с единственото нещо, за което мислеше и мечтаеше. Това бе, което я държеше през последните месеци от мига, в който си намери работа след прозрението. И сега трябваше да ги даде. За баща си!
Избърса сълзата, сгъна парите и стана от леглото. Пъхна ги в задния си джоб, докато слизаше по стълбите и грабна якето си, докато отваряше вратата.
-Пак ли излизаш? – провикна се Джинджър от кухнята.
-Няма да се бавя. – отговори и побърза да затвори вратата зад гърба си.
Походката й бе бърза и припряна. Противно на желанието й да удължи последния си момент с парите, които трябваше да я спасят. Озова се в участъка по-скоро от колкото обикновено и веднага се насочи към бюрото на Рандъл. Не беше разумно и тя го знаеше, но не се стърпя и хвърли парите върху повърхността.
-Хиляда. Плюс онези сто, които ми даде. – с плясък постави банкнотата от сто долара до купчинката от хиляда.
Обърна се да си ходи.
-Почакай, Ревйън. Почакай! – изтича до нея и я хвана за лакътя, но тя го отблъсна моментално от себе си. – От къде намери всички тези пари за три дена?
-Има ли значение?
-Рейвън, имаш две седмици. Не знам как си ги взела, но имаш време да помислиш за друг вариант…
Веднага разбра какво й казва. Мислеше си, че е обещала да спи с хора, да продава тялото си, докато изплати хилядата долара. Това я разгневи.
-Това са спестяванията ми, нещастник! – изсъска обидено. – Не съм правила сделки с никого. Опитах. – вметна огорчено. – Но не се получи.
-Спестявания? Спестявания за какво?
-Не е твоя работа.
-Виж… - спря я отново. – Не е нужно да ми връщаш стотачката веднага…
Рейвън сбърчи вежди от странното предложение, което не разбра съвсем и поклати глава.
-Не ми трябват парите ти, Рандъл. – отряза го тя. – Пускай копелето да си ходи.
-Хей.
Рейвън за пореден спря походката си с досада.
-Направи добро дело за баща си. – каза й, все едно й пукаше, все едно имаше нужда да чуе това. – Сигурен съм, че ще ти бъде благодарен.
Рейвън го огледа с изражение, което Рандъл не можеше да разчете, но не беше обикновеното й дразнение. След това се обърна и си тръгна.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Съб Мар 16, 2013 2:51 pm

Барбара затвори телефона и присви очи срещу снимката на Рейвън. Заръфа вътрешността на бузата си, докато поклащаше глава и гледаше съсредоточено лицето на занемарения й вид. Тракаше с нокти по бюрото, почесваше бузата си, играеше си с кичур коса, докато наблюдаваше и размишляваше.
-Барбара?
Бързо прибра снимката в отвореното чекмедже и постави лакти на масата.
-Да. – в гласа й се прокрадна истерична нотка и тя прочисти гърло и се раздвижи в стола си.
Скайлър влезе в кабинета й, затвори вратата и повдигна черния куфар, който държеше в ръка.
-Взех това, за което ме помоли.
Барбара се усмихна и заобиколи бюрото.
-Всичко ли е вътре?
-Всичките сто хиляди и няколко пакета бонус.
Барбара вдигна вежди.
-Алекс беше необичайно щедър днес. – обясни й, а тя го изгледа с палави и укорителни очи.
-Накарал си го, нали?
Скайлър вдигна рамене.
-Закъсня с поръчката, най-малкото, което можа да направи, бе да предложи от стоката си. – постави куфара пред дървеното бюро.
-Къде е Майкъл? – попита го тя, докато той се отправяше към вратата.
-Отиде да говори с Тортън.
-Тортън? – Барбара видимо се учуди и седна обратно на стола си, обвивайки пръсти около черната си писалка. – Това не беше ли собственика на онзи отвратителен фитнес клуб?
-Роман каза, че Тортън чул, че Касъл се е върнал.
Барбара в миг вдигна глава и разшири очи. Прочете се страх в тях, само за момент, и Скайлър успя да види този страх, преди тя да се съвземе и да сведе отново глава над листата, които не разглеждаше внимателно.
-Лошо за него. – каза, но гласът й прозвуча дрезгаво.
Скайлър се подсмихна.
-Още не си му простила, че избяга.
-В живота идва момент, Скайлър, когато проблемът идва в липсата на възможност да забравиш, а не да простиш.
Скайлър кимна, някак умислен в думите й, но после любопитството му надделя.
-Така и не ни каза какво беше направил.
Барбара го погледна изпод вежди и се усмихна половинчато.
-Някои тайни са по-добре заровени.
Явно с това разговорът щеше да приключи и Скайлър понечи да излезе, но Барбара го спря.
-Приготви необходимите неща за пътуване, моля те. Искам да отидем до Дейл.
-Какво ще правим там? – попита объркано. – Мислех, че след последния път не сме добре дошли.
-Били Търнър ще разбере. До колкото си спомням ни дължи къща.
-Ще се местим ли?
-Не точно. Вземи Майкъл и Бобски със себе си. Ще ви чакам в пет часа пред имението.

Рейвън и Джинджър стояха в кухнята и пиеха кафе, когато звукът от токчетата на не толкова високоплатената проститутка накараха и двамата да стоварят поглед върху нея. Тя им се усмихна мило, докато обличаше якето си и започна да оправя косата си, докато отваряше вратата и излизаше от къщата. Рейвън изсумтя сърдито.
-Типично. Измъкваш му безполезния задник от затвора и той ти се отплаща като клати проститутки.
-Човекът още е във форма. – някак замечтано отбеляза Джинджър.
Рейвън направи погнусена физиономия.
-Господи, не ми го причинявай рано сутрин. – помоли се и отпи от кафето.
-Просто казвам. Някой нямаме този късмет, бидейки парализирани от кръста надолу и всичко останало.
-Не се прави на невинен, Джинджър. Забелязвам как гледаш момичето в супермаркета. – подкачи го тя.
-А забелязваш ли как тя ме гледа? – реши да играе по нейните правила. – Мисля, че ме иска.
-О, няма съмнение. – присви закачливо очи и се усмихна. – Сигурно сънува за теб всяка вечер.
-Несъмнено съм гол. – вдигна вежди той.
-И една глава по-висок.
-И с по-широки рамене.
-Може би без ръкавиците. – подръпна старите ръкавици, които никога не напускаха ръцете му.
-Със ръкавиците. – настоя той. – Придават ми тежкарски вид.
-Може да я заблудиш, че караш мотор. – предложи Рейвън. – Жените си падат по такива неща.
-Или, че съм карал мотор. – започна сериозно да обмисля. – Така ще обясня инвалидната количка.
-Не знам дали ще е необходимо. Чувам, че някои дами обичат да доминират. Сигурно, ще й харесаш в такава нечестна битка. Ти, прикован към легло, тя, разполагаща с цялата власт и контрол.
-Нямам нищо против. – засмя се той и Рейвън се засмя с него.
Постепенно смехът им замря, но не неловко, а просто естествено. Джин я погледна с въпрос.
-Изглеждаш в добро настроение днес.
Тя се усмихна и вдигна рамене.
-Наистина не съм.
И той разбра, че тя не лъже. Намръщи се.
-Рейвън, какво мислиш за… - чу стъпките на баща й по стълбите и използва други думи. – За онова предложение, което ти направих преди няколко дена?
Рейвън поклати глава, също така внимателно заслушана в приближаващия се Луис.
-Няма шанс, Джин. – тихо отвърна и отново отпи. Вдигна поглед към полуголия си баща и го огледа в гръб с отвращение. Той надигна бутилката мляко и започна да преглъща силно. Рейвън и Джинджър се спогледаха.
-Това май е с изтекъл срок на годност. – каза със сънения си глас и се оригна.
-Купи ново. – отвърна Рейвън, надигайки чашата с поглед, вперен напред.
Луис се обърна бавно към нея и се облегна на плота.
-От къде намери толкова пари за ареста, хлапе? – попита я.
-Не е важно.
Луис се почеса по тила и се прозя.
-С колко мъже спа за тези пари, Рейвън?
Тя обърна глава към него, игнорирайки умолителния поглед на Джинджър.
-Майната ти, Луис! – ясно изрече без страх от вероятните последствия. Но Луис, противно на очакванията, не направи нищо. Само се разсмя гадно и разроши косата си.
-Твоя воля, Рей. Ако хванеш СПИН обаче, няма да плащам за медицинските простотии.
-Все едно някога си плащал за нещо. – изсумтя в отговор тя.
-Плащам училището ти, тъпачке. Безполезното ти училище, в което не могат да ти налеят мозък и да ти вкарат малко дисциплина.
-Може би трябва да дойдеш с мен някой път, пиянице. Току-виж и ти си научил нещо.
-Каквото трябваше за живота, Рей, съм го научил отдавна.
-Да бе. – пренебрежението й явно го жегна.
-Много неща не знаеш, малката. Внимавай как говориш с мен.
Ръката на Джинджър стисна предупредително коляното й под масата и това бе единствената причина, поради която Рейвън просто стисна здраво челюст и преглътна купищата неща, които можеше и искаше да каже сега. Луис ги погледна и двамата, взе млякото в ръка и отпи още няколко глътки.
-Същата като майка си.
Забележката накара Рейвън да вдигне рязко глава и да разшири очи срещу тези на баща си.
-Да. – потвърди все едно е разбрал някакъв въпрос в очите й. – Същата като майка си, курвата. – засмя се, но после подсмъркна и скри усмивката си. – Майка ти беше голяма курва, Рейвън. Радвай се, че не я познаваш. Бих казал „мир на праха й”, но така и не намериха тялото й след онази катастрофа. Беше напът с някакъв копелдак, докато аз сменях пелените ти. Не мога да се изплюя даже на гроба й!
Рейвън извърна поглед и стисна зъби.
-Кажи ми, това начин ли е да се отнасяш с някой, който те обича?
Очите й се напълниха със сълзи, но тя стисна още по-здраво зъби. Никога не говореше за майка си, никога не се сещаше за нея по не толкова очевидни причини. Никога не я бе виждала, но това не й пречеше да се разстройва всеки път, когато чуеше за нея. Затова избягваше да чува за нея. Все пак, колко трудно можеше да бъде в град, където никой не те познава и баща, който говори с теб само когато те налага. Не успяваше да намери източника на усещанията, които се прокрадваха в нея всеки път, щом майка й биваше споменавана.
Джинджър се загледа внимателно в Рейвън, надяваше се очите му да оказват подкрепата, която прегръдката му още не можеше заради присъствието на Луис. Рейвън обаче не погледна към стария си другар. Очите й пробиваха дупка в мръсната маса, удържаше порива да заплаче силно и се оставяше на желанието да не го прави. Чакаше Луис да си тръгне, да се навре в миризливата си дупка, но той си стоеше облегнат на плота и зяпаше дъщеря си, докато потропваше по кутията с мляко. Накрая тя просто не издържа. Стана, избутвайки стола назад, заграби чантата си от пода, якето си от закачалката и излезе навън.
-Повярвай ми, Антъни, беше голяма курва. – прошепна Луис, хвърли празната кутия в умивалника и затътри крака към стълбите.
Джинджър го проследи с очи и след това погледна към вратата. Ако не беше прикован за количката щеше да тръгне след нея, да се опита да я успокои, знаейки, че няма да успее.

Рейвън крачеше бързо по тротоара, преглъщаше тежко и непрестанно стискаше и отпускаше челюст. Дишането й ставаше ту спокойно, ту неравномерно.
Толкова го мразеше! Бога й, щеше да го убие някой ден! С всички рискове, които съществуваха щеше да го нарани така, както той ранява нея от както се е родила.
-Хей!
-Господи! – издиша тя, спирайки крачката си, когато Колин Клайд изникна пред нея от никъде.
-Надявам се тази устремена походка е насочена към училищната сграда.
Тя кимна недоволно.
-Надеждите ти бяха чути, Клайд. – въздъхна сърдито и отново закрачи, редом до него. – Надеждите ти бяха чути.
-Не си в добро настроение днес.
Тя се изсмя.
-Бива те в изтъкването на очевидното, Колин. Печелиш десет точки за способността си да виждаш онова, което е право пред теб. – смигна му.
Той забави крачка, загледан обидено в гърба й. Предположи, че няма да спре, тя никога не го правеше, но този път тя също забави походката си и накрая спря на няколко метра пред него. Вдигна поглед към небето, изруга и се обърна към Клайд.
-Не съм малка госпожичка, която споделя проблемите си.
-Това извинение ли трябваше да е.
-Не сме от този тип приятели, Клайд. Когато единия има проблем не звъни разплакан на другия, за да му разкаже всичко.
-И другия не се отзовава. – съгласи се. – Наясно съм.
-Тогава не очаквай от мен да споделям.
-Не оча…
-Защото няма. – прекъсна го. – Няма да говоря за детството си с теб, или за загубената си майка, или за работата си, или за момчето, което ми е хвърлило око.
-Оценявам това. – съсредоточено отвърна, наблюдавайки лицето й.
-И няма да те моля да идваш с мен в болницата, когато се окажа бременна, или да ми помагаш да изчистя къщата след поредния купон.
-Ти не правиш купони.
-И със сигурност отказвам да говоря за чувствата и мечтите си.
-Нямаш мечти.
-И няма да ходя на проклетия бал.
-Той мина.
-И не мисли да ме молиш за услуги, защото знаеш, че не правя такива неща.
Видя влага в очите й и с нищо не го показа.
-Така че ме остави да повървя малко сама, за да си помисля и ще се видим в училище, става ли? – без да изчака отговора му се обърна и се затича леко, за да избяга по-бързо.
Гледаше след нея като куче, което гледа как стопанина му го изоставя. Колин Клайд беше самотно дете. Без Рейвън бе още по-самотен. А тя не му даваше нищо. Защитаваше го, но това беше защото само си търсеше извинение да се сбие, да изкара гнева си. И въпреки това…

Вятърът духаше в лицето на Луис и очите му бяха присвити и сълзяха от студа. Беше пъхнал ръце в джобовете си, раменете му бяха свити, за да го запазят от ледения вятър и резултат почти имаше.
Пресече улицата бегом и поспря пред голямата черна порта, вдигайки поглед към надписа. Гробище Дейл. Отдели миг, взрян в този надпис след това мина през невидимия праг, който те въвеждаше в мрачно, неприятно място, където имаше само загубени хора и заровени спомени. Сега не вървеше припряно, а някак бавно и с цел. Минаваше покрай надгробните плочи, четеше имената просто така, за да състави сценарий кой е бил този човек и кои са хората, които страдат за него. Правеше го всеки път, когато идваше тук. Без конкретна причина. А може би причината бе, че му доставяше някакво удоволствие или по-скоро утеха от факта, че не е единствения, който е загубил някого. Че има хора, които разбираха болката му.
Спря пред дървения кръст, забучен в почвата, която бе обградена с малки камъчета и очертаваше гроба. С несръчно издялани букви пишеше Ана Ли Уондърс.
Луис пое дълбока глътка въздух и тупна на земята. Опря лакти в колената си и се зазяпа в гроба. Гроба, който бе в края на цялото гробище, гроба, който не трябваше да е там.
Гроба, който скришом наблюдаваше как Рейвън прави.
От очите му западаха сълзи, но лицето му бе безизразно.
Ана не прие името на мъжа си. Толкова борбена, толкова неповторима. И толкова загубена завинаги.
Липсваше му всеки ден и въпреки че тогава я мразеше за глупавата изневяра, за това, че на нея не й пукаше, продължаваше да му липсва. Притисна колена към гърдите си и мълчаливо подпря брадичка.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by -*-What The Hell-*- on Нед Мар 17, 2013 8:54 pm



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Пон Мар 18, 2013 8:49 pm

Майкъл стоеше пред мъртвото тяло на брат си. Гледаше строго в спокойното лице. Тялото му беше облечено в нелеп костюм. Джейсън мразеше костюми, никога през живота си не бе обличал такъв. Черната му коса беше мръсна и пригладена назад, кожата му бе бледа, безцветна. Устните стояха в права линия и въпреки че беше леден и скован, имаше спокойствие в чертите му. Все пак беше мъртъв, нали?
-Господине, готови сме за кремацията. – обади се ниска, тъмнокоса девойка с къса черна пола и очила. – Къде ще желаете да ви настаним?
-Няма да остана. – отговори и сви вежди, докато гледаше брат си за последно. – Не мога. – прошепна и протегна ръка към тази на Джейсън. Докосна студената кожа, стисна устни, почеса носа си. Сетне се отдръпна назад и излезе от празната зала, подминавайки младото момиче.
Слезе по каменните стълби, а на тротоара долу го чакаха Барбара, Скайлър и Бобски. Бобски беше един от най-доверените хора на Барбара, наред с другите двама. Имаше червеникаворуса коса, светлосини очи и бяла кожа. Да бъде добродушен и опасен съчетаваше същността му. Беше умен мъж и точен стрелец. Когато Майкъл се приближи към тях Барбара първа го придърпа в прегръдката си.
-Ако това е дело на Касъл… - прошепна тя в ухото му, докато го обгръщаше леко с ръце. – Ще го намерим и ще го накараме да си плати.
Бобски стисна рамото му, Скайлър го потупа по гърба.
-Хайде, човече. – побутна към колата. – Ще ти дам да караш този път.

Когато Рейвън излезе от училището навън вече се смрачаваше. Беше отишла до библиотеката да потърси Колин и там видя една от тетрадките му, явно я беше забравил. Поседна, за да разгледа рисунките му, да прочете поезията му и остана объркана. Докато се опитваше да осмисли идеята на онова, което той правеше се озова заспала на голямата маса, все едно беше учила цял ден. Погледна часовника си. Имаше още няколко часа преди смяната й да започне, но не й се прибираше вкъщи. Не и се ходеше и по-рано на работа и със сигурност не й се оставаше в училището. Докато мислеше къде да се завре, докато стане време за нещата, които трябваше да върши, видя човек на отсрещния тротоар. Беше висок мъж, облечен в разкопчано, дълго, черно палто и черна блуза и панталони под него. Косата му бе тъмна, очите – светлосиви. Стоеше с вирната брадичка, сянка върху очите и ръце в джобовете. И гледаше към нея.
Въпреки че тогава не бе видяла лицето му добре Рейвън го разпозна. Трябваше да е мъжът от клуба. Онзи мъж, който не сваляше очи от нея в онази вечер, в която когато тя понечи да отиде при него и той беше изчезнал.
Рейвън направи няколко крачки напред. Вятърът духаше косите й, развяваше ги в лицето й, пречеше й да вижда по-ясно, но тя също не откъсваше поглед от мъжа. Не намираше достатъчно причини да се уплаши от това, че е следена, но намираше достатъчно да се ядосва от този факт. Изчака големия камион да мине и когато стъпи на улицата, за да пресече, мъжът вече го нямаше. Рейвън отвори уста и се огледа недоверчиво.
-Беше твърде малка, когато тя умря.
-Божичко! – извика стреснато и рязко се обърна назад.
Луис я гледаше настоятелно с ръце в джобовете и все така свити рамена. Кафявото му яке сега бе разкопчано и мръсната черна блуза се вееше на силния вятър. Сякаш с присъствието му и небето стана по-мрачно и тъмно.
-Има много неща, които си още твърде незряла, за да разбереш.
Рейвън сбърчи вежди, озадачена от странността на думите му и самият факт, че разговаря с нея по повод, различен от липсата й през вечерта, от липсата на пари, или при наличието на удари.
-Не знам колко често мислиш за нея, но въпреки че беше егоистична кучка, ти си единственото нещо, което искаше в живота си. – направи кратка пауза. – Единственото, което я направи щастлива.
Рейвън премигна, безмълвна.
-Знай това.
И след още няколко секунди взор в нея той я подмина и се отдалечи надолу по улицата, оставяйки дъщеря си да зяпа удивено след него с неразбиращия си поглед.
…Когато отиде на работа барът беше пълен. За първи път обаче не бе вманиачена в това, че мрази мястото, че трябва да виси там по-цяла нощ и да си бъхти задника за много работа и малко бакшиши. Противно на всичко, в което някога е вярвала или мислила… тя мислеше за баща си. Истински мисли за него минаваха през главата й от това колко пиян беше, когато го видя по-рано, колко надрусан, колко й се подиграваше. Но за първи път го бе виждала толкова… искрен. Малко думи й каза, но те бяха най-милите, които го бе чувала да изрича по неин или който и да било адрес.
-Рейвън! – Джона набута таблата в ръцете й още преди да си е свалила якето. – Заемай се, имаме много работа.
Разсеяно пое таблата и изтича само да захвърли якето си зад бара. На Джона му се стори странна липсата на псувни или лоши погледи от нейна страна, но не вкара много време в мисли. Прескочи ловко бара, карайки две дами да се засмеят кокетно и след това им предложи питие.
Скайлър, Майкъл и Бобски стояха на едно от крайните сепарета в пълния бар и отпиваха от алкохолните си напитки без да откъсват поглед от двамата седнали мъже срещу тях и другите двама, стоящи изправени зад тях. По очевидно не можеха да го направят и точно когато Скайлър си помисли именно това, един от правостоящите стовари куфар върху повърхността на масата.
-Сериозно ли? – промърмори той и поклати глава.
Били Търнър, нисичък, плешив човек с черна коса и доста подържана фигура за петдесетте си години погледна скъпия часовник на ръката си и върна очи към тримата мъже.
-Къде е Барбара? – попита. В тази част на заведението беше по-малко шумно, така че не се наложи да вика съвсем, за да бъде чут.
-Закъснява. – отвърна Бобски и Били остро заби очи в неговите.
-Да, забелязвам това. Питам къде е?
-Барбара сама преценява времето си. – продължи Бобски. – Ще дойде, когато успее да дойде.
-Имам среща с нея, не с вас. Вместо това се намирам на една и съща маса само във ваше присъствие от половин час. Това не ми харесва.
Бобски не каза нищо този път. Безизразното му лице си остана такова. Били се изсмя, бутна питието си, което не бе докоснал и се наведе напред за момент.
-Майната ви. И на вас, и на нея. – и понечи да стане, но кракът на Скайлър препречи пътя му.
-Сядай си на задника. – равно нареди.
Били го изгледа и кимна към двамата мъже зад него.
-На моя територия си, пикльо.
-А моя пистолет и затиснал чатала ти, дядка. – беше се привел леко напред, дясната му ръка, която до преди секунда почиваше върху масата, сега бе скрита под нея. – Сядай и почакай дамата като джентълмен или ще трябва да започнеш да се доказваш на нежния пол в други сфери.
Били сърдито се подчини и седна обратно, а Скайлър размърда рамене и втъкна оръжието обратно в колана си. Отпи от уискито и се усмихна на Били.
Рейвън ходеше наляво-надясно в изпълняване на поръчки. Не спираше да се оглежда за евентуалния й преследвач, когото се опита да конфронтира днес. Не знаеше защо очакваше да го види тук при положение, че тя ясно показа, че е забелязала присъствието му. Явно не беше много добър в следенето на хора…
Нечия ръка се вдигна и Рейвън побърза да се запъти натам. Видя мъжете в това сепаре от както самата тя дойде на смяна и й се сториха достатъчно богати, та ако беше любезна, може би щеше да измъкне по-голям бакшиш. Въпреки че всеки път правеше планове да се държи добре и обикновено след това нещо разваляше тези планове.
-Още едно уиски. – каза мъжът без да я поглежда. Рейвън се намръщи от липсата на любезност и взе празната чаша от ръцете на мъжа с меката, кафява коса.
-Ама разбира се, педал. – промърмори.
-Извинявай, какво? – Скайлър вдигна поглед към нея с фалшива любезност.
Рейвън го изгледа, изчаквайки всяка забележка, която клиента несъмнено щеше да отправи и вероятните изблици за нейното уволнение. Но мъжът срещу нея разшири очи и доби объркано изражение.
Беше видял снимката на тийнейджърка с неестествено зелени очи, бяло лице и черна коса. Занемарено девойче с безизразен поглед, който не отиваше на крехката й възраст. Гледайки в очите й сега виждаше обремененост, тъга, гняв. Всичко лошо, но не и безизразност, не и безпристрастност. Съзнаваше, че я зяпа повече от колкото е прието, но беше толкова странно да я види тук. Бе се учудил тогава защо Барбара държи снимка на това дете и виждайки това дете тук и сега се учуди още повече. Но при Барбара въпросите често нямаха отговори, миналото й, настоящето й, та даже и бъдещето й бяха такава загадка дори и за най-приближените й.
Беше странен и начинът, по който тя изглеждаше. В сравнение със снимката. Стори му се… красива. Очите й бяха невероятни, косата й беше сресана сега, явно работата я караше да се придържа във вид, който на фотографията й липсваше. Беше облечена в черна прозрачна блуза, а гърдите й бяха прикрити от черно бюстие. Коремът й бе плосък, стегнат, но не и мършав. А на снимката изглеждаше толкова слабичка. Носеше тъмно червено червило на устните си и този цвят придаваше контраст на безцветните устни от снимката. Очите й бяха подчертани с тъмен молив, но това бе единствения грим по нея, който я правеше толкова… цветна. Толкова различна от онова момиче в чекмеджето на Барбара.
Отпусна рамена и наклони глава, погледът му засия.
-Какво? – каза той сякаш на себе си.
Рейвън се отдръпна от странната реакция.
-Ще ви донеса питието. – обърна се и побърза да се отдалечи.
Скайлър загледа объркан след нея, докато тя не се скри изцяло от погледа му. Майкъл настойчиво бе вперил поглед в профила му.
-Познаваш ли я?
Той поклати глава.
-Не. – присви очи. – Не, не я познавам.
-Явно някой ти хвърли око. – подкачи я Джона, докато сипваше уискито в нова чаша.
-Как изобщо виждаш от толкова далече? – тя се обърна инстинктивно и веднага съжали.
Мъжът с почти черните очи я наблюдаваше и тя видя това дори от разстоянието. Веднага отмести поглед.
-Да, вижда се доста добре. – каза с плаха усмивка.
Джона я погледна изпод вежди.
-Странна си тази вечер, Рей. Като че ли на лицето ти са изписани повече емоции от обикновено. Нещо станало ли е?
Тя поклати глава. Умът й обаче бе окупиран от случили се неща. Баща й, мъжът, който я следи и сега този, който я зяпаше странно. И малко мисли за Клайд. Трябваше да поговори с него, но нямаше да е скоро. Регистрира, че за пръв път й се случват толкова неща накуп, на вид незначителни и никакви, но способни да обладаят съзнанието й. На нея не й се случваше нищо, никога. А сега баща й прояви някаква странна милостиня към чувствата й за майка й, мистериозен човек висеше на работата й и пред училището й, а някакъв друг непознат я гледаше все едно вижда ангел. Дните й обикновено минаваха по-обикновено от това и затова мислеше така усърдно.
Колебливо закрачи към сепарето, надявайки се този път да избегне погледа на мъжа. Надеждите й не бяха чути. Когато се приближи Скайлър отново вдигна поглед към нея. Рейвън, без да знае защо го прави, кимна и се обърна, но нечий пръсти се обвиха около лакътя й и я извъртяха към себе си.
-Как се казваш? – попита толкова близо до лицето й, че Рейвън инстинктивно се изви назад и се опита да се отдръпна, но Скайлър я стисна по-здраво. – Спокойно. Просто искам да чуя името ти.
-Защо?
Той се усмихна. Красива усмивка, отбеляза Рейвън.
-Любопитен съм.
Известно време го гледаше недоверчиво.
-Рейвън. – каза тя. Усмивката остана като сянка на лицето му и той наклони глава.
-Да… - шареше с очи по лицето й и от това й стана неудобно. Не обичаше да я наблюдават, камо ли толкова отблизо.
-Трябва да се връщам на работа. – настойчивостта в гласа й се биеше с коле*анието в очите й.
Скайлър внимателно отпусна захвата си, но не се отдръпна от нея. Тя обаче изчезна веднага, противно на очакванията му. Седна си на мястото едва когато Майкъл го хвана за рамото.
-Барбара е тук. – посочи към бързо придвижващата се жена в черна елегантна рокля, която беше необичайно задъхана. Двамата със Скайлър я доближиха преди тя да е стигнала до тях.
-Всичко наред ли е? – попита я Скайлър.
-Да, разбира се. – отвърна тя и си пое въздух.
Рейвън отмести поглед от тях тримата и замислено опря брадичка в дланта си.
-И явно си пада по по-възрастни жени. – подкачи я Джона, когато видя физиономията й.
-О, моля те. – пренебрежително изсумтя.
-Поне има вкус за тях. – продължи Джона и сви устни в целувка. – Бабката си я бива.
-Отвратително. – Рейвън се отблъсна от плота.
…Барбара опря чело в дланта си.
-Не ме предизвиквай, Търнър. Помниш какво стана последния път. – изморено каза.
-Да. Подпалих къщата ти. – съгласи се той.
-И по тази причина ми дължиш имот.
Търнър нервно се приведе напред.
-Имахме сделка. – настоятелно изсъска. – Ти нямаше да се връщаш повече и аз щях да продължа бизнеса си. Разделихме се мирно, защото полагаш толкова усилия да развалиш това.
-Не полагам, наистина съм толкова ефектна в работата си. – отряза го тя. – Трябва да се установя тук за известно време. Само временно. – бързо повтори, когато видя изражението му. – Имам нужда имот, ти ми дължиш такъв. Това не е договор, Търнър. Искам си онова, което ми се полага.
-Тази територия е моя! – постепенно губеше търпение, докато Барбара стоеше с отегчения си вид на вечен победител.
-Хората и оръжията, които имам много бързо мога да я направят моя. – сякаш му го припомняше. – Благодари се, че изобщо те предупреждавам за краткия си престой. Можех просто да взема мястото.
Търнър се облегна ядно назад.
-Стига, Били. – въздъхна изтощена. – И двамата знаем как могат да станат нещата. Правя ти услуга като говоря с теб сега. Решавай бързо, защото този разговор отдавна ме измори.
-Наистина ли не можа да намериш друг град? – замърмори той докато напасваше комбинацията на куфара си.
-Касъл Рейн е тук. – каза Барбара и Били спря движенията си за момент.
-Върнал се е?
-По-добре си пази хората, Търнър. – приятелски го посъветва. – Вече уби един от моите.
Били се подсмихна. Барбара не знаеше, че беше покривал Касъл не веднъж през последните месеци от всеки от хората й, който бе пратен да го търси. Ако имаше човек на тази земя, защитен от Касъл просто защото Касъл няма зъб на този човек, това бе Били.
-Ще внимавам. – каза все пак.
Майкъл стисна челюст и присви очи. Усети нещо нередно, инстинктите му се разбудиха.
-Касъл. – обади се Бобски и лявата му ръка се озова зад гърба му.
-Да, нали за него говор…
-Не. Касъл е тук. – изправи се на крака, държейки пистолета зад гърба си, докато Барбара не даде ясни инструкции.
Скайлър също скокна, а до него Майкъл бавно се изправи с вперен поглед към мъжа в края на заведението.
Тялото на Касъл Рейн стоеше изправено и непоколебимо, но някак нервно. Светлосивите му очи гледаха целенасочено към сепарето, на което стоеше Барбара. И въпреки разстоянието и лошата светлина, те се виждаха. Тъмната му коса беше разрошена, черното му палто си стоеше разкопчано и блузата отдолу беше станала мокра от дъжда, който бе започнал да вали навън. В гърлото на Майкъл се надигна ръмжене, но Барбара предупредително го стрелна с поглед. Гърдите на Касъл се повдигаха в тежко дишане, но устните му стояха в права линия, лицето му бе безизразно.
-Стоиш на вратата, задник. – сопна се Луис, когато се блъсна във високата фигура.
Касъл дори не го погледна, затова Луис поклати глава и си проправи път напред.
-Какво прави тук? – промълви Барбара.
-Явно е дошъл да довърши работата. – отговори Скайлър и понечи да извади оръжието си, но Барбара сложи ръка върху неговата.
-Твърде много свидетели. Не тук.
-О, добре. – саркастично подхвана. – Тогава просто ще отида и ще го помоля да излезем на задната алея.
-Казах не. – просъска Барбара, когато Скайлър се опита да пренебрегне заповедта й.
Тя погледна към Касъл, който обаче явно нямаше нейните съображения, защото бавно започна да измъква пистолета от колана си. Очите й се разшириха объркано. Какво щеше да направи, да застреля всички в заведението? Но той не се целеше към всички.
Отново, въпреки разстоянието, очите им се срещнаха и усмивка полази по устните на Касъл, докато насочваше пистолета в посока, различна от нейната. Барбара проследи мерника на дулото и дъхът й секна.
-Не! – изръмжа.
Рейвън Фигли, момичето с прозрачната блуза и табла в ръце, раздаваше пиенето на клиенти без да забелязва надвисналата опасност. Барбара отдели няколко малки секунди да я погледне, да я зърне на живо. След това излезе от сепарето и тръгна към нея с припряна походка. Без да пита Скайлър тръгна след нея, а Майкъл се насочи към Касъл. Търнър се опита да стане, но Бобски насочи дулото срещу него.
-Не сме приключили с теб. – предупреди го и Търнър надяна тъпа усмивка и спокойно си седна обратно.
Бобски продължи да го гледа с предупреждение и след това тръгна след Майкъл.
Касъл дръпна предпазителя и изстреля един куршум нагоре. Първо се развика този него, след това онзи, дето седеше до първия, след това още трима и всички започнаха да се разбягват в писък. Някои бяха видели човека с оръжието, други бягаха просто заради онези, които вече изчезваха. Барбара се блъсна в един от хората в цялата суматоха и падна на земята.
-Нея. – извика тя срещу Скайлър, който се наведе да й помогне. – Момичето, Скайлър. Направи нещо!
Скайлър се огледа и видя Рейвън, която се въртеше на всички страни, докато хората я блъскаха в опитите си да излязат по-бързо. Изпусна таблата си и за малко да падне на земята.
-Рейвън! – извика Луис, надигайки се на пръсти, за да види дъщеря си. Стоеше на няколко метра от него и докато всички се целяха към изхода, Луис започна да разбутва хората, с цел да стигне до нея.
Рейвън го съзря през количеството хора.
-Тук съм! – извика тя, но отново беше блъсната и насмалко да падне, но нечия ръка я задържа.
Скайлър притисна тялото й в своето и погледна към Касъл, който стоеше на около седем метра от тях. В морето от хора обаче виждаше и един русоляв мъж да тича към него и Рейвън. Посегна да извади оръжието си, но откри че не е там, където трябваше да е.
-По дяволите! – изруга и трескаво затърси с очи по земята.
Касъл насочи своето към Рейвън и стреля веднъж преди Майкъл да се хвърли върху него.
Скайлър покри Рейвън с тялото си и в бързата си реакция загуби равновесие и двамата се строполиха на земята. Главата на Рейвън се замая и тя вкопчи пръсти в рамото на Скайлър, докато се опитваше да се изправи, надявайки се да не е видяла правилно секунди преди да падне. Когато обаче избута Скайлър от себе си и опря длани в земята видя баща си, който бавно падаше на колене с кървящи гърди.
От гърлото й се изтръгна вик на удивление и тя се опита да се изправи, за да изтича до него, но Скайлър уви ръка около кръста й и притисна гърба й към гърдите си.
-Не! – изкрещя тя и се замята в ръцете му. – Пусни ме.
-Почакай, почакай! – шепнеше той в ухото й, докато гледаше към Майкъл, който яростно удряше по лицето на Касъл.
-Това е Луис! – издиша тя. Скайлър я държеше толкова здраво, че не можеше да си поеме въздух както трябва. Баща й продължаваше да стои на колене с ръка на гърдите си и измъчена физиономия. След това се строполи изцяло на земята, падайки по лице, цепвайки веждата си.
Касъл блокира поредния удар на Майкъл, избута го настрана от себе си и взе пистолета от земята, насочвайки го към разяреното лице. Бобски застана зад Майкъл и насочи дулото към Касъл без коле*ание в намерението си да го застреля, докато Рейн изглежда не искаше да убива другия брат.
Стояха така дълго време.
Скайлър продължаваше да държи момичето в ръцете си, което се опитваше да пропълзи до русия мъж, който Скай помисли за заплаха и щеше да застреля собственоръчно. Няколко секунди по-късно се чуха сирените на появяващите се полицейски коли.
-Какво ще бъде, Касъл? – попита Майкъл с глас, който сега не прикриваше гнева си.
-Не сега. – отвърна той.
-Няма да има после. – изсъска Майкъл и ловко взе пистолета от ръцете на Бобски, но това движение бе достатъчно за Касъл.
Той улови китката на Майкъл, заби дулото на пистолета си в корема му и след това в брадичката. Майкъл опря длан в пода, за да не падне изцяло и преди Бобски да успее да реагира Касъл изстреля един куршум в крака му. След това изчезна.
Скайлър стегна челюст и пусна момичето.
Рейвън допълзя до баща си.
Барбара изтича до хората си и подхвана Бобски.
-Добре съм. – изпъшка той, впил пръсти около раната на крака. – Повърхностна е. Куршумът просто мина през кожата.
-Скайлър. – каза тя и Скайлър веднага прехвърли едната ръка на Бобски през рамото си. – Майкъл, ставай. Трябва да изчезваме.
Барбара хвърли един последен поглед към стоящата на земята Рейвън, ронеща мълчаливи сълзи, несигурно стояща до простреляния си баща и излезе от заведението.
Били Търнър вдигна вежди, въздъхна тежко и допи остатъкът от питието си.
-Уау. – засмя се той и преглътна парещата течност. – Наистина трябва да се събираме по-често. – погледна към един от охраната си. – Не мислиш ли, Айвън?
Огромният Айвън още стоеше на едно коляно с оръжие, насочено към изхода.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by -*-What The Hell-*- on Вто Мар 19, 2013 9:27 am



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Сря Мар 20, 2013 5:23 pm

Сестрите бутаха медицинската кушетка по тесния коридор. Рейвън вървеше точно зад тях, задъхана и със сълзи по бузите, но без плач.
-Не може да отидете по-нататък. – спря я сестрата пред двукрилна синя врата.
-Искам само да знам дали е жив.
-За да разберем трябва да останете тук. – настоя тъмнокожата сестра, потърка рамото й и затвори сигурно вратата след себе си.
Рейвън прокара пръсти през косата си и опря гръб на стената. Задиша се, облегна се колената си, сетне отново опря глава в стената.
-Господи. – издиша, разтърка очи, отново прокара пръсти през косите си.
Отиде на входа на болницата и застана пред един от телефонните автомати. Ядно докосна мястото, където се пъхаха монетите след като установи, че няма такива. Някой я потупа по гърба.
-Вземете. – прегърбена бабичка протегна отворената си длан, в която имаше петдесет цента.
Рейвън стисна устни, брадичката й потрепери и тя взе монетата. Бабата я погледна с някакво разбиране и се върна обратно на мястото си.
Рейвън допря слушалката до ухото си и набра номера на бюрото на Рандъл. След няколко позвънявания той вдигна.
-Рандъл на телефона.
-Аз съм.
-Рейвън. – сякаш остави нещото, което бе правил до сега, гласът му прозвуча някак разтревожено. Тя никога на никого не звънеше. – Какво има? Добре ли си?
-Чу ли какво се случи в „Лавандула”?
-Преди малко дойдох на смяна, още не съм… - Рейвън чу как телевизорът в офиса му се усилва и си представи ясно как всички полицаи застават мирни и слушат извънредните новини. – Божичко. – промълви. – Изгорили са всичко.
-Какво? – изненадано попита.
-Изгорили са мястото до основи. – каза Рандъл. – Имало е и престрелка.
-Рандъл, трябва да дойдеш тук. – тихо каза тя.
-Къде си?
-В болницата.
-Какво правиш там?
-Простреляха Луис. Двамата с него излязохме последни от заведението, полицаите ще ме разпитват и мисля, че трябва да си забереш всичката дрога, която стои под леглото ми. Не съм сигурна какви са процедурите, но за всеки случай може би домът ми трябва да е чист от тези боклуци.
-Няма да претърсват дома ти, Рейвън. Не си заподозряна, а цивилна жертва.
-Луис е жертвата.
Рандъл помълча малко.
-Звучиш притеснена.
-Не съм. – бързо отрече. – Виж, - облегна са на автомата и започна да говори още по-тихо. – ще съм по-спокойна ако си вземеш нещата за известно време. Ще го направиш ли?
Отново мълчание и Рейвън вдигна вежди в очакване.
-Да, разбира се. – каза накрая Рандъл.
Рейвън кимна и погледна навън. Сбърчи вежди.
-Чакам те в болницата.
-Защо?
-Защото в домът ми все още използваме ключалки. – и затвори.
Направи няколко крачки към входа и пресрещна Колин.
-Какво правиш тук?
-Гледах новините и чух, че баща ти е бил прострелян. Той добре ли е?
-Не знам още. – скръсти ръце. – И… - вдигна рамене несхващащо. – Какво правиш тук?
Колин леко се смути от въпроса й.
-Притесних се. – отмести поглед за момент. – Исках да се уверя, че си добре.
-Добре съм. – зазяпа го очаквателно. Колин също я погледна очаквателно. – Можеш да се прибереш вече.
Клайд преглътна, добри разочарован вид и се обърна. Рейвън стисна очи.
-Клайд. – спря го и се приближи към него. Направи гримаса. – Остани. – това бе най-доброто, което можа да измисли.
Плавна усмивка грейна на лицето му.

Докато Бобски почистваше раната си и само от време на време издаваше колко много болка му причинява и най-малкото движение, а Майкъл стоеше с кърпа, пълна с ледчета върху брадичката си, Скайлър обикаляше напред-назад с умислена физиономия. Барбара стоеше зад дървената кафява врата вече повече от половин час и говореше по телефона.
-Не помня кога беше последния път, когато е тичала да поеме куршум за нас. – размишляваше на глас Скайлър. – Кое беше това момиче?
-Мислех, че я познаваш. – вдигна глава Майкъл. – Начинът, по който я гледаше… - сви рамене. – Предположих, че е имало нещо между вас.
-Не я познавах, но не я виждах за първи път.
-Няма значение. – изпъшка Бобски. – Знаете първото правило на Барбара.
-Никакви въпроси в работата. – отвърнаха в един глас Скайлър и Майкъл.
-Точно така. – кимна одобрително Бобски. – Никакви въпроси, никакво любопитство. Просто задача и изпълнение. Така че, Скайлър, моля те. За доброто на групата – този път недей да нарушаваш правилата.
Скай вдигна ръце с невинна физиономия.
-И гък няма да кажа. – обеща.
…-Коя беше тя?
Барбара изпрати Майкъл и Бобски в хотел за тази вечер преди да оправи документите за имота на Били Търнър. Скайлър подлъга, че отива да се позабавлява с някоя девойка и излезе от хотела, спирайки първото такси, връщайки се в офиса, който Били бе осигурил на Барбара още преди много време.
Сега стоеше срещу нея със скръстени ръце и очаквателен поглед, в който нямаше наглост, а чисто любопитство. И още нещо, което тя не може да разгадае, докато се правеше, че пише по някакви листове.
-Знаеш правилата ми, Скайлър. Ако не ти допадат, търси си нова работа.
-Четох във вестника за няколко дилъра, които си търсят човек за уреждане на сметки от всякакъв вид. Може би ще им се обадя.
-Така направи. – тя разлисти папката.
Скайлър се намръщи.
-Виж, нямам проблем със законите ти, но когато ни пращаш на полето без да знаем, че…
-Съжалявам. – прекъсна го тя без да вдига поглед или да спира заниманието си. – Не знаех, че Касъл ще бъде там. Съжалявам, че бяхме неподготвени.
-И? – попита язвително той, когато очакваното продължение не последва.
-И това е. Какво друго очакваш да кажа?
-Видях снимката, Барбара. – след това изречение тя спря всичко и го погледна със странен поглед. – Снимката на младо момиче с черна коса и зелени очи. Беше на бюрото ти, когато влязох, за да ти взема нещата. Коя е тя и защо е толкова важна за теб?
-Кой е казал, че е важна? – опита се да си придаде незаинтересован вид, но не успя.
Очите на Скайлър й тежаха в момента.
-Наистина не помня последния път, когато се притесни за някого от нас. – без смях се засмя той.
-Стига, Скай, знаеш, че ви обичам.
-Не говоря за това. Кое е момичето?
Барбара въздъхна тежко и отново се върна към работата си.
-Знаеш, че си най-доверения ми човек, Скайлър, но дори и за теб има неща, които си все още твърде млад да разбереш.
-Пробвай ме.
Тя поклати глава.
-Не става така.
Скайлър прехапа устна. Барбара рядко показваше слабост, сега лицето й бе изписано от нея.
-Има наистина много зелени очи.
Видя мека, естествена усмивка да полазва по устните й.
-Красива е, нали? – тихият й глас звучеше горд.
Скайлър също се усмихна.

Рейвън се намръщи. Със сигурност не беше приятно първото нещо, което зърнеш след като отвориш да очи да бъде Рандъл. Стоеше, надвиснал над нея с тъпото си изражение, положил ръка на рамото, разтърсвайки го леко. Беше се излегнала на едната пейка в чакалнията, а Колин похъркваше на другата отсреща.
-Беше права, ще искат да инспектират дома ти. – прошепна й той, докато тя се надигаше. Почувства схванатото си тяло и положи длан на тила си. Погледът й беше сърдит.
-Защо?
-Знаят, че Луис е имал работа с Били Търнър. Смятат, че може да има нещо в дома ви.
-Не разбирам. – тя седна и разтърка очи.
-Били Търнър е бил в заведението ти снощи.
Рейвън се опита да си спомни.
-Смятат, че той е поръчал някой да застреля Луис, защото Луис му е дължал нещо.
-Много са бързи със заключенията.
Рандъл вдигна рамене.
-Не им трябва много, за да излязат с първата версия.
-Много версии ли има обикновено?
-Достатъчно, за да се чудиш на коя да вярваш. – кимна й. – Ключовете. – подаде отворена длан.
Рейвън припряно опипа джобовете си и извади единия-единствен ключ, който пусна от високо в дланта му.
-Погрижи се Джинджър да не те види.
-Дъртака още ли живее при вас? Мислех, че е умрял или се е изнесъл.
Очите на Рейвън станаха смъртоносни.
-Разкарай се от лицето ми, Рандъл! – изсъска и той вдигна отбранително ръце.
Рейвън изстена и закри лице в шепите си. Беше изморена, всичко я болеше и имаше нужда от сън. Може би тогава щеше да успее да помисли за мъжа, който я защити в клуба.
Видя пистолета, насочен към нея едва тогава, когато мъжа, заговорил я по-рано, обгърна тялото й с ръце с цел да я защити. Защо, беше въпросът. Защо ще я защитава? От куршум. Той не я познаваше нито тя него. Защо другия мъж се опита да стреля по нея? Защо баща й беше дошъл в работата й? Прозвуча й така притеснен тогава, когато панически я извика сред тълпата. Все вярваше, че ако нещо й се случи, той ще е крайно щастлив. Вярваше го и за себе си – ако нещо се случеше с него, щастието нямаше да успее да я напусне дълго време. Ала ето, че не бе толкова просто. И двамата непознати… Единия, бе сигурна, бе този, който видя по-рано пред училището си. Малко, но достатъчно време имаше да го разпознае. Но другия… Защитника.
Разтърси глава, когато усети как чертите й се отпускат в почти очарована гримаса. Погледна към коридора. Твърде много се бавеха в операционната, бяха минали повече от два часа, от както доведоха Луис.
-Хей. – сънения глас на Колин я накара да погледне към него. След това обаче отново се зазяпа към коридора, очаквайки всеки момент да дойде някоя сестра или доктора.
Той стъпи на земята, отмествайки якето си, с което се беше завил. Забеляза напрегнатата поза на Рейвън и неуверено стана от своята пейка и седна на нейната. Загледа се в профила й, но тя сякаш не го забелязваше.
-Баща ти ще се оправи.
Рейвън вътрешно заби лицето си в метална стена. Поклати глава и изправи гръб.
-Разбира се. – каза все пак. – Той е роден, за да бъде трън в задника ми.
Колин се опита да я прегърне.
-Клайд! – изискващо извика и рязко стана.
Жената на рецепцията и още няколко сестри на дежурство я погледнаха и тя сниши гласа си, приближавайки се малко към Колин, който я зяпаше недоумяващо.
-Какво има?
-Какво се опитваш да направиш?
-Исках само да те утеша…
-Приличам ли ти на човек, който има нужда от утеха?
-Извинявай, аз…
-Спри! – просъска и изстена отчаяно. – Божичко!
Направи няколко крачки напред-назад, после седна бавно до него.
-Спри да се извиняваш за всичко. – каза по-тихо. – И спри да се опитваш толкова усърдно да ми бъдеш приятел.
Погледна го с честни очи.
-Грижа ме е за теб, Клайд. По мой си начин, но ме е грижа. Но единственото, от което имам нужда е да спреш да вървиш след мен като малко кученце. И да спра да се притеснявам, че наранявам деликатните ти чувства всеки път, когато се държа грубо.
-Н-не знам за какво говориш. – заекна той.
Рейвън си пое дълбоко въздух. Вероятно щеше да е по-добре да приключи нещата тук и сега, от колкото някой друг път, когато сигурно щеше да е късно.
-Знам, че си влюбен в мен, Колин. – опря длани в бедрата си и се загледа напред, виждайки с периферното си зрение как той бавно прави същото. Това, че не го отрече я обезкуражи. Можеше да каже, че това са глупости и Рейвън наистина щеше да зареже темата. – Прочетох тетрадката ти. Не съм я крала – побърза да каже преди да е скокнал. – Отидох в библиотеката, търсех те. Беше я забравил върху една от масите и видях рисунките ти, прочетох поемите ти. Пишеш красиво, Колин. – комплиментът не му повлия сега. – Рисуваш още по-хубаво… Но недей да хабиш листата си за мен. – това бе единственото, което успя да измисли, което да е максимално ненараняващо чувствата му. – Не мога да бъда, това което заслужаваш.
-Ти си най-доброто, което заслужавам, Рей. – гласът му стана увещаващ. – Знам, че мога да те направя щастлива, наистина…
-Не искам да бъда щастлива, Колин. – прекъсна го меко и поклати глава, взирайки се дълбоко в очите му. – Не искам. Звучи странно, наясно съм. Но не това е, което искам.
-А какво искаш?
Тя се замисли.
-Точно сега? – вдигна вежди и колебливо сложи длан върху неговата. – Искам просто да сме… заедно, както до сега. Както винаги е било.
Какво да каже на това? Не? Естествено, че нямаше да каже не. По-добре до нея като неин приятел, от колкото като неин никакъв.
Тя му се усмихна и се облегна назад без да маха ръката си от неговата. Загледа се в профила й със замислено лице.
Не знаеше колко много неща изпитва към нея. Той искаше да знае всичко за нея. От това как е минал деня й, до това какво иска от живота си. Нещо повече – искаше да е част от този живот. Дали някога щеше да се намери някой, който да може да й предложи интереса, който Колин така безплатно й даваше. Не че го мислеше по този начин, но все се чудеше… Рейвън нямаше тип. Досега не я бе виждал с момче, не я бе виждал да дава някому ласка. Тя раздаваше ритници, не нежни докосвания. Беше толкова щедра откъм гняв и болка, и толкова пестелива на истински чувства. Веднъж, само веднъж, си бе позволил да поговори с нея за това. И тогава тя му затвори устата с думите:
-Какво по-истинско от гнева, Клайд? Любовта? – насмешката й бе направо болезнена. – Всеки може да се влюби. Гневът е истински, защото е толкова навътре в нас, че понякога се съмняваме в съществуването му.
-Интересна теория. – бе проговорил в онзи слънчев следобед, когато седяха на трибуните около футболния терен в двора на училището.
-Предпочитам да го разглеждам като факт.
-Не за всеки.
Рейвън тогава бе поела дълбока глътка въздух, загледана в трениращите момичета върху зелената трева. Колин бе видял нещо странно в очите й онзи следобед.
-Всеки се сблъсква с живота, рано или късно. Загубата е нещо неизбежно, а те просто отлагат неизбежното като се правят на щастливи сега. Гледат живота си, все едно всичко е толкова лесно. Най-големият им проблем е провала на теста по испански. Това ще се промени някой ден.
-Това радва ли те?
В очите й бе проблеснала влага.
-Ако можех да възпра лошите неща от живота им, бих. – странното й изказване го бе оставил безмълвен.

Не разбираше психиката й тогава, не я разбираше и сега. Уж мразеше всички, уж бе безразлична, но се грижеше за един инвалид у дома, плачеше, понякога даже се смееше. Като всеки нормален човек, какъвто тя отричаше, че е.
-Не си ненормална, Рей. – настояваше Колин в една късна вечер, преди няколко месеца, докато стоеше с нея в малката алея зад клуба. Тя пушеше, загледана напред в тъмнината, а той гледаше нея. – Имаш друг живот.
-Понякога ми се иска да нямах.
-Всеки иска онова, което няма.
Тогава за първи път му бе задала въпрос. На него, за него.
-Ти какво искаш?
Толкова се сепна, че му трябваха няколко секунди.
-Не знам. – призна накрая. – Когато намеря това, което търся ще разбера.
-Какво търсиш?
Той се усмихна.
-Не знам.
-Как търсиш нещо, когато не знаеш какво е?
Колин побутна очилата по носа си и кимна одобрително.
-Една от многото загадки на живота, Рей. Предстои ми да я разкрия.
-Трябва да има по-прост начин. – извърна поглед и всмукна от цигарата си. – Не може винаги да е толкова трудно.

И тогава отново бе видял влага в очите й. Но тя така и не преля. Сякаш да заплаче, означаваше да се пречупи. Сякаш твърдо отказваше това да стане, дори когато беше сама. Но беше убеден, че тя плачеше, когато е сама. Сама в стаята си, сама на улицата, сама в тъмнината. Все някога трябваше да плаче. Беше сигурен.
Но грешеше. Сълзите понякога ставаха твърде много и рамките на очите й не можеха да ги задържат. Но никога не плачеше. Капките падаха мълчаливо. Слепеца дори нямаше да забележи.


Последната промяна е направена от justwannabeone на Вто Мар 17, 2015 9:17 pm; мнението е било променяно общо 1 път

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by -*-What The Hell-*- on Сря Мар 20, 2013 6:21 pm



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Пет Мар 22, 2013 7:56 pm

Рейвън и Колин станаха от неудобната пейка, когато видяха докторът да крачи срещу тях. Маската още беше на лицето му, а в ръцете си държеше папка и химикалка.
-Госпожица Фигли, предполагам? – запита той, когато застана до тях.
-Рейвън. – поправи го. – Само Рейвън.
Докторът вдигна вежди, но кимна. Записа си нещо в папката и свали маската си. Пристъпи от крак на крак сякаш се готвеше да каже нещо лошо. Секунди по-късно го каза:
-Баща ви е в кома. – и лицето, й гласа му останаха безизразни, докато го изричаше.
Рейвън преглътна и кимна.
-Но е жив. – констатира.
Докторът сбърчи вежди.
-Стараем се да го задържим така… - несигурно каза. – Ще искате ли да го видите?
Рейвън поклати глава, сдържайки дозата въздух в дробовете си.
-Не. – продължи да задържа дъха си. – Не, няма нужда. – изпусна го тежко.
Докторът объркано погледна към Колин.
-Шок. – обясни той само с устни.
У лекаря залегна облекчение и той прегърна папката си.
-Ще можете да го виждате по всяко време. Ще получи най-добрите грижи.
Рейвън повторно преглътна и закима.
След това си взе якето и избяга.
Колин отвори уста пред объркания поглед на човека.
-Наистина е шокирана.

Когато слънцето се появи и огря замръзналия асфалт, студените покриви на къщите, високите стълбове по чиито жици стояха птици, огря и стаята на Били Търнър. Широко пространство, миришещо на прах и парфюм. Леглото беше успоредно на прозореца и слънчевите лъчи очевидно не пречеха на Били да продължава сладкия си сън, обгърнал млада девойка с едната си ръка.
Скайлър и Майкъл стояха пред леглото скръстили ръце на гърдите си. Бяха зад Барбара, застанали от едната й страна, а от другата стоеше Хана Милърс. Нисичка жена на тридесет и няколко с червена права коса, която не биваше сресвана достатъчно често и бритон, който щеше да й влиза досадно в очите ако не бяха очилата с черни рамки. На носа си имаше обица халка, през която веднъж Скайлър се опита да провре пръст. Докато е на носа й. Хана го перна през ръцете и след това изви едната зад гърба му, докато не се чу пукот. От тогава имаха навика да не се харесват.
Барбара наклони глава и погледна часовника си.
-Мисля, че е време за ставане. – въздъхна и насочи пистолета си към спящото момиче. Куршумът, който изстреля, накара тялото на Били Търнър да подскочи стреснато под завивките.
-Какво по дяволите?! – изкрещя той, когато видя кръвта, бликаща от гърдите на момичето.
-Добро утро, слънчице. – усмихна се Барбара и подаде пистолета на Скайлър. – Време е да ставаш.
Дишането му се учести, за миг погледна към нощното си шкафче. Моментална, бърза реакция.
-Няма да го намериш там. – кимна към Хана, която демонстративно повдигна оръжието му. – Толкова предсказуемо. – засмя се. – Всяка отрепка държи пистолет под възглавницата си.
-Ти не го ли правиш? – напрегнатия му глас я накара да присвие очи.
-Имам най-добрите хора. Защо ми е да спя с оръжие, когато всеки, дръзнал да престъпва дома ми ще бъде мъртъв преди да е минал през оградата?
Били хвърли поглед на Скайлър и Майкъл и тежко преглътна.
-На какво дължа ранната ви визита? – опита се да прозвучи спокойно, но не успя.
-Днес аз ще задавам въпросите. Знаеш, че търся Касъл, нали? Не предполагам, че знаеш къде е? – вдигна вежди.
Търнър застана нащрек.
-Защо би си помислила нещо подобно?
Барбара се засмя нетърпеливо.
-Без особено достоверна причина. Освен тази. – протегна ръка и Хана постави жълт, продълговат плик в ръката й, който Барбара почти захвърли по Търнър. Той се предпази, вдигайки ръката си и я погледна сурово. – Отвори го. – кимна му. Предпазливо пое плика. Дискретно го опипа и го отвори. Няколко снимки попаднаха в ръцете му, които накараха кръвта да се дръпне от лицето му. Той и Касъл, стискащи братски ръцете си. Касъл с цигара в ръка, излизащ от заведение, Търнър, точно зад него. Двамата, отново стискащи ръцете си, на лицето на Били има усмивка.
-Обяснявай. – продължи с нарежданията Барбара. – Снощи, когато ти споменах за него, игра доста хладно. Трябваше да се досетя, че вероятно е потърсил помощта ти. Все пак на времето обичаше да работи с теб.
Били вдигна поглед към нея без да казва нищо. Барбара стисна устни в странна обидена гримаса.
-Да тръгваш срещу мен е много лош ход, Били Търнър. Не помня да беше толкова глупав.
Изражението внезапно стана равно, без напрежение или страх от някакъв вид.
-Ти си кучка, Барбара. И аз ще се радвам да те видя мъртва. Но не съм виждал Касъл от няколко седмици.
Барбара присви очи.
-И със сигурност не съм планирал покушението ти в „Лавандула”. Ти заслужаваш велика смърт. – смигна й. – Не бих ти позволил да умреш в някакъв евтин бар.
Тя навлажни устни.
-Заслужаваш да те убия сега, Търнър. – ръката й трепна. – Но имаш късмет – трябваш ми жив.
По лицето му се изписа любопитство.
-Касъл ще те потърси отново. – започна делово. – Рано или късно, ще трябва да се свърже с теб, особено след като знае, че аз съм в града. И когато това се случи ти ще ми кажеш. Защото ако не… Хана тук, отново ще ми покаже колко е добра в намирането на хората, които ми трябват намерени, а тези двамата зад мен ще покажат на теб колко са добри в заравянето на хора, които ми трябват заровени.
-Не мислиш ли, че е глупаво от твоя страна да заплашваш и да нареждаш на човека, който знае какво всъщност се случи? – бавна усмивка се разстла на устните му, когато видя как изражението й издаде объркване, несигурност и малко страх. – Виж ти, колко лесно могат да се обърнат ролите. Явно сега аз съм този с оръжието.
Скайлър сбърчи вежди.
-За какво говори той?
-За нищо. – отговори Барбара с дрезгав, но спокоен глас.
-Касъл ми каза истината. Предполагам, че я е казал и на Джейсън. – погледна към Майкъл. – Брат ти го намери. Касъл имам предвид. Намери го и поговориха. Предполагам, че Джейсън не е харесал чутото. Учудвам се, че не се е опитал да те убие. – върна поглед към Барбара.
Веждите на Скайлър се сключиха още по-дълбоко, а очите на Майкъл се превърнаха в цепки.
-Какво иска да каже с това? – остро попита Майкъл.
-Излезте. – нареди Барбара.
-Какво говори той?! – извика Майкъл.
Барбара рязко се обърна към него, изглеждайки го със свирепи очи.
-Казах да излезете! – повтори със смъртоносен тон и Скайлър отреагира първи.
-Хайде, човече. Да идем да хапнем. – забута го към вратата.
-Хана, оръжието.
Хана бързо й подаде оръжието на Били Търнър и се насочи към вратата, която Скайлър затвори след нея.
Когато останаха сами, Барбара премери пистолета в двете си ръце.
-Не е добра идея, Били. – заклати глава. – Това, което правиш не е никак добра идея.
-Представи си колко по-ужасна ще стане, когато момчетата ти разберат истината.
Челюстта й се стегна. Направи няколко бавни крачки и насочи пистолета към главата на Били. Той не трепна.
-Ще ме отведеш при Касъл. – каза като факт. – И ще ми помогнеш да го убия.
-Имаш по-сериозни проблеми от Касъл в момента. Може би трябва да се фокусираш върху определени хора… Млади момичета с наистина много, много красиви зелени очи. Когато Касъл ми каза за нея не повярвах в началото. Все още свиквам.
-Ще започнеш да свикваш с куршум в главата ако не се задействаш. – заплаши го през зъби, не блъфираше. – Хана е дяволски добра в работата си. Тя ще открие къде е Касъл и ако разбера, че си имал нещо общо с него от както напусна имението ми ще те убия. А ако не ми съдействаш сега, ще те убия скоро.

-Съжалявам, че ви накарах да чакате. – висок мъж с черна къдрава коса, пригладена назад, сив костюм и грубо мургаво лице затвори дървената врата със стъклен прозорец. Тежките стъпки се отправиха към бюрото и той седна срещу Рейвън. Бе вързала косата си на опашка и реши, че ще е добре да облече нещо друго от черните си и сиви блузи. Сложи кафява, не толкова раздърпана като останалите. Сините си дънки не бе обувала от толкова много време, че се изненада, когато й станаха. – Казвам се Родригес. А вие сте… - отвори няколко папки. – А. Рейвън Фигли?
Рейвън кимна. Гледаше с повече строгост, от колкото безпристрастност.
-Съжалявам. – усмихна й се той. – Знам, че ситуацията не е много приятна, но тези разпити са наложителни. Стандартна процедура. – изглеждаше толкова мил.
Рейвън зачака. Родригес извади нова папка, отвори я и застана с писалка, готов да си записва.
-Кога отидохте на работа? – загледа се в листа, докато се готвеше да пише, чакащ отговора й.
-Към десет и половина. – гласът й беше необичайно тих. Той си отбеляза нещо.
-Забелязахте ли нещо странно в някого от клиентите си?
Рейвън се сети за мъжа, който я бе издърпал към себе си, който я гледаше със странни очи, сякаш я познава и не може да повярва, че я вижда. Това си беше странно.
-Не. – отвърна, премигвайки леко, сякаш тялото й отказваше лъжата. Добре, че полицая бе забил поглед надолу. Сигурно бе обучен да забелязва лъжите на хората.
-Можете ли да си спомните кога беше първия изстрел, който чухте?
-Не.
Родригес я погледна за момент.
-Можете ли да се сетите как изглеждаше някой от мъжете с оръжията?
Рейвън се сети колко близо беше лицето му, колко плътно беше прилепено тялото му до нейното. Силната му фигура, притискаща нейната към пода, докато я предпазваше от куршумите. Почти черните му очи, които изучаваха лицето й и в двата им сблъсъка, чертите му, които й се струваха твърде красиви и чаровни, така близо до нейните.
-Не. – не знаеше защо го лъже. Все някой беше видял сцената, разиграла се в бара вечерта. Все някой бе видял как Рейвън бива спасявана от високия, привлекателен непознат.
Сякаш прочел мислите й, Родригес постави лакти на бюрото, изучавайки я. Не подозрително, просто с любопитство.
-Имате ли причина да укривате някого?
-Не.
Той присви очи.
-Не сте от приказливите, а?
-Не.
Гледаха се изпитателно известно време, Рейвън не трепваше. Родригес отвори уста.
-Баща ви е бил прострелян, да?
-Да. – Рейвън прочисти гърло.
-Съжалявам да го чуя. – звучеше искрен. – Ще се оправи ли?
-В кома е.
Съпричастните му очи се вдигнаха към нея.
-Наистина съжалявам.
Рейвън стисна устни и сви рамене. Родригес въздъхна и се върна към работата си.
-Знаете ли дали някой е имал зъб на баща ви?
Били Търнър, вероятно. Той беше в клуба онази вечер, помисли си Рейвън.
-Не.
Полицая отново вдигна глава.
-Забелязахте ли нещо странно преди да отидете на работа?
Само мъжът, който забелязах да ме следи преди няколко дена.
-Не.
Лицето му бавно започна да става подозрително.
-Познавате ли този човек? – поразрови се и постави снимка на Били Търнър пред очите й.
Рейвън вдигна вежди. Разбира се.
-Не.
Родригес се усмихна и разбърка и без това разбърканите папки на бюрото си.
-Странно, защото е направо известен във вашия град. – постави вестник на бюрото пред нея и сега той вдигна вежди.
Рейвън дори не погледна страницата.
-Не чета вестника.
Родригес прехапа замислено устна.
-От колко време живеете в този град?
-Седем години.
-Преди това?
-Ню Йорк.
-Защо се преместихте?
-Изгониха ме от училище.
-Защо?
-Подпалих салона.
Очите му се ококориха.
-Защо?
-Без да искам.
Той придърпа стола си по напред.
-И живеете само с баща си?
-Да.
-Къде е майка ви?
-Мъртва.
Родригес се сепна за момент и устните му се разтвориха в някакво желание да изрази съболезнованията си.
-Съжалявам да го чуя. Кога се случи?
-Била съм малка. Не я познавам.
Родригес кимна. Отмести папката си и затвори писалката.
-Вижте, знам, че е шок да се преживее подобно нещо. А с това и баща ви в болницата… - заклати глава сякаш не можеше да побере мислите. – Но имам нужда от съдействието ви.
-Казах ви всичко, което знам.
Върху лицето му се появи сянка на усмивка. Той остана загледан за малко в младото лице и след това кимна.
-Свободна сте да си вървите.
Тя стана.
-Само… - спря я и тя с нежелание се обърна. Той й подаде визитката си. – Ако се сетите нещо, обадете ми се.
Когато излезе от полицейското управление смачка визитката и я хвърли в първата кофа. Закопча якето си, за да се запази от студения вятър и закрачи по тротоара, умислена и разтревожена. Сега, когато нямаше работа какво щеше да прави? Особено след като трябва да плаща в болницата за престоя на баща си. Парите й си отиваха, всичките й спестявания. Не беше планирала нещата така. Поклати глава със съжаление.
-Рейвън! – някой тичаше зад нея и тя бързо се обърна, готова да се защитава.
Рандъл задъхано се спря пред нея и почеса главата си.
-Видях, че излизаш от управлението. – пое си дъх – Разпитаха ли те?
-Не, играхме шах.
Рандъл сбърчи объркано вежди, а Рейвън подбели очи.
-Разбира се, че ме разпитаха! Какво друго да правя там?
-Ами къщата ти?
-Когато се прибрах вече бяха пристигнали. Джинджър ги беше пуснал. – скръсти ръце. – Всичко е наред. Хубаво е, че си беше махнал боклуците.
-Постарах се, не беше лесно. Не знаех, че съм оставял толкова много стока при теб.
Тя го изгледа лошо.
-Да, това ще трябва да се промени за известно време.
-Какво искаш да кажеш?
-Докато не разберат какво се случи в „Лавандула” предпочитам да не укривам отпадъците ти. За всеки случай.
-Разбира се. – крайно спокойно отвърна. – Ще ги скрия в мазето за известно време.
-Така направи. – кимна Рейвън и продължи по пътя си.
…Барбара свали черните си очила, докато наблюдаваше как Рейвън се отдалечава от униформения полицай. Опашката й явно й пречеше, защото тя грубо смъкна ластика и прокара пръсти през косата си, освобождавайки я на вятъра. Гърбът й беше изправен, но брадичката, сведена. Дори от разстоянието можеше да види, че в очите й има малко повече живот, от колкото в очите на снимката. Но лицето й беше бледо, устните имаха твърде малко цвят.
Барбара неволно докосна своите, покрити в тъмночервено червило. Стилната й черна рокля бе предназначена за среща, която тя изпускаше в същия този момент. Дълго бе мислила. Бе дошла в този град заради Рейвън. Сега можеше да я догони, да измисли някакво представяне. Да я убеди да поговори с нея, да научи нещичко за нея. Но докато стоеше в колата си и я наблюдаваше как крачи по тротоара без да вдига поглед от земята се отказваше постепенно. Може би не беше време за срещата им. Може би още не…
…Скайлър съсредоточено наблюдаваше отдалечаващата се фигура на Рейвън Фигли надолу по тротоара. Беше сложил черните си очила, цигарата беше между устните му, коженото му яке беше разкопчано, студения вятър караше кожата на врата да му настръхва. Това не го притесняваше. Очите му зад очилата бяха присвити, въпреки че привидно спокойно се бе облегнал на прозореца на някакво кафене, нервите му бяха опънати. Внимателно проследяваше Рейвън с очи като само веднъж ги премести към колата на Барбара, която стоеше на няколко метра встрани от него. Тя не знаеше, че той е там, нямаше и да го види. Беше погълната от момичето. Той също…
… Касъл хвърли фаса на асфалта и го стъпка с обувката си. Очите му проследяваха Рейвън, която вървеше с нормална крачка, пъхнала ръце в джобовете на якето си. Гледаше в земята с умислено изражение и поклащаше глава. Стоеше почти срещу Скайлър на отсрещния тротоар, но всичките хора и коли пречеха на очите им да се сблъскат.
Но Скайлър вече знаеше, че е там. И когато Рейвън се скри от погледите им, очите им се засякоха. Скайлър продължи да си пуши цигарата и бавно да изкарва дима, а Касъл просто стоеше изправен и непоколебим, с ръце до тялото и разкопчано черно палто. Колата на Барбара бавно мина по пътя, вътре тя управляваше кормилото с разочаровано от самата нея лице, с едвам забележими сълзи в очите. В следващия момент Касъл също изчезна от погледа на Скайлър и той изстреля фаса си напред и пъхна ръце в якето си, отправяйки се с бавна крачка надолу по улицата.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by -*-What The Hell-*- on Пет Мар 22, 2013 10:08 pm



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Пон Апр 15, 2013 6:18 pm

Барбара гледаше лошо напред и потропваше с крак, сложила ръце на кръста си. Майкъл дишаше гневно, вперил поглед в същата посока, а Скайлър вървеше напред назад, разтривайки тила си.
-Ами това е интересно. – каза накрая и погледна другите двама за момент. – Какво ще правим сега?
Барбара стегна челюст. Приближи се към мъртвото тяло на Били Търнър, което милостиво бе пронизано само с два куршума – един в главата и един в гърдите. Огледа го внимателно.
-Касъл. – въздъхна. - Трябва да е Касъл. – изправи се потри длани една в друга. – Търнър знаеше къде е, Касъл знае, че можем да го накараме да говори. Пази се от нас.
-По-скоро се крие. – поправи я Майкъл.
-Не се крие особено пламенно. – вметна Скайлър. – Вчера го видях около твоето момиче. – обърна се към Барбара. – Наблюдаваше я, сякаш чакаше нещо.
Барбара вдигна високо вежди и разтвори устни. След това лицето й бавно започна да става разгневено.
-Какво?!
Скайлър застана неподвижен, вгледан безизразно в нея, а тя – вгледана невярващо в него.
-Бил е около нея? – изсъска. – Видял си го и не си направил нищо?
С няколко бързи крачки го приближи и извъртя главата му с шумната плесница, която му удари.
-Как си могъл?! – извика разярено тя. – Дойдохме до тук, за да го намерим, а ти си стоял до него и не си го убил?
-Не дойдохме само заради него, нали? – отвърна той с равен глас. – Той не беше единствения, който наблюдаваше хлапето. Ти също я наблюдаваше.
-Следиш ли ме? – гневът й започваше да нараства и Майкъл се отблъсна от стената, приближавайки се бавно.
Скайлър поклати глава.
-Кое е момичето?
-Не ти влиза в работата! – извика и го удари още веднъж. Издиша с ръмжене и оправи ръкавите на зелената си дълга рокля. – Имам правила и все един от вас ги знае! – извика повторно. – Ако не ти харесват можеш да напуснеш имението ми. Ако още веднъж разбера, че вървиш след мен или че си забелязал Касъл и не си направил нищо ще те убия, Скайлър. – просъска вбесено. – Ще те убия!

Рейвън влезе в стаята по химия и без да се извини на учителя, който вече бе започнал часа си, се отправи към последния чин. Господина вдигна вежди, докато в стаята цареше тишина, нарушавана само от стъпките на новодошлата.
-Пак закъсняваш, Рей. – Теса Гудрич лепна лицемерна усмивка на устните си. – Чух, че малкото ти заведение е изгоряло, да не би да си си намерила нова работа, която да те държи до късно? Може би включва големи чичковци и много пари в замяна на една вечер.
-Теса. – предупредително проточи учителя.
Рейвън я погледна, докато сядаше на мястото си. Присви очи.
-Мислех, че ти изпълняваш дълга на проститутка. – отвърна тя и хората около нея започнаха да се подхилкват.
Теса се усмихна мило.
-Опитах. Оказа, че всички са много доволни от теб и мястото е заето.
-Смятах да напусна тези дни. Твърде много пари изкарах, не знам какво да ги направя.
-Хей, можеш да си купиш нова къща. – предложи Теса с енергично кимане. – Чух, че една кучешка бърлога се продава за двайсет долара. Сигурна съм, че вече можеш да си го позволиш.
Хихиканията се удвоиха. Рейвън прехапа устна.
-А може да викна майка ти да ми направи една, докато оправям баща ти. – усмихна се по-мило и от нея.
Теса веднага се смръщи.
-О, какво? – Рейвън издаде глава напред. – Мислиш, че никой не знае ли? Малък град, Теса Гудрич. Големи усти. Хората говорят, мълвата се носи. Чух, че баща ти е голям палавник. Не знам как майка ти търпи това.
-И това идва от устата на момиче, което няма майка. Нито баща, както сме тръгнали. Кажи ми, ще умре ли в онази болница или смятат да го държат на системи, докато не стане супер стар?
Очите на Рейвън потъмняха от гняв, но усмивката остана на лицето й.
-Искаш ли да провериш? Мога да уредя да сте един до друг, когато счупя костите в тялото ти и получиш нужда от спешна медицинска помощ.
-А аз мога да уредя гроба на баща ти да застане до този на майка ти, в знак на добро отношение. О, чакай. – Теса наклони жално глава. – Майка ти няма гроб. И това ли не можахте да си позволите, Рей? Освен липсата на приличен дом и основно възпитание, явно ще трябва да се задоволиш и с още един гроб… който няма да е там. – смигна й.
Рейвън положи усилия да не показва емоции.
-Къде е хапливия ти отговор, Рей? Не го чувам.
-Защото ще ти завра хапливия си отговор в зад…
-Достатъчно. – прекъсна я учителя със спокоен глас и поклати укорително глава. – Рейвън, при директора след часа.
Тя го погледна с ядосаните си очи.
-Не мисля. – отвърна и се облегна назад.
Господина издиша и продължи да пише по дъската. Не му се занимаваше изобщо, а да се заминава с Рейвън, означаваше да се занимава много.
След края на часа Рейвън изтра още два, след което реши, че е приключила за днес и може да си тръгва. Мина през пълния с ученици коридор и излезе навън, където имаше още повече ученици. Всички си говореха, някои се смееха, други се караха, трети преписваха домашно. Четвърти даваха якетата си на гаджетата, на които им беше достатъчно студено, за да не се облекат сами. Тъпаци, помисли си Рейвън. Всички бяха тъпаци.
-О, не. – изстена тя и завъртя очи.
-Радваш се да ме видиш ли, Рейвън? – кимна й Рандъл. Оттласна се от полицейската кола и се приближи, пъхайки ръце в униформеното яке. – Трябва да поговорим.
-Думите, от които всеки се страхува. – кимна му обратно Рейвън. – Да, скъпи, знам, че ме обичаш. Не си ти, аз съм.
-Тук съм по работа, не е социална визита.
-Че кога сме си правили социална визита? – усмихна се Рейвън. Това бяха два пъти за днес. Нещо не беше както трябва.
-Трябва да дойдеш с мен.
-За?
-Викат те в участъка.
Рейвън сбърчи объркано вежди.
-Това е неофициалната ми заповед. – каза й тихо той. – Иначе трябва да те закопчая и да ти прочета правата.
-Заподозряна ли съм в нещо? – вдигна невярващо вежди.
-Още не, но Родригес иска да те разпита.
-Какво, детектива?! Защо?
-Рейвън, не знам подробности. Помолиха ме да те доведа. Влез в колата, моля те.
Кръвта се дръпна от лицето й и тя преглътна тежко. Бавно влезе в колата с объркан поглед.
-Какво искат от мен? – попита го, докато той палеше колата.
-Да те разпитат. Очевидно не си им казала цялата истина.
Рейвън отвори уста и втренчи поглед напред.

Скайлър затръшна вратата на голямата кола и измери с поглед празната улица. Лошата част на града – ако изобщо можеше да се каже, че има добра – беше същата, каквато я помнеше от преди. Боклуците бяха навсякъде, но не и по кофите. Проститутките се разхождаха наоколо, чакаха. Гангстерите висяха на групи и също чакаха или да се сбият, или да продадат нещо. От всяка кола се чуваше различна музика, от счупените прозорци на блоковете крещяха майки на синовете си, лелки на дъщерите си. Беше мръсно и грозно място. Хората също. Отчаяни хора, които нямаха какво друго да правят освен да чакат някакъв смисъл да ги сполети. Дори уличните банди бяха лоши в работата си. Повечето ги арестуваха почти веднага, бяха толкова калпави. Мексиканците си татуираха името на групата отзад на тила, за да се разпознават, а тъмнокожите се разпознаваха просто по цвета на кожата.
-Никога не съм харесвал това място. – сподели Скайлър.
Майкъл разгледа различните хора, които стояха наоколо и преметна ключовете от едната ръка в другата.
-Кого търсим?
-Рики, Санчес, Гари… - Скайлър вдигна рамене. – Нямам идея, но съм убеден, че съм близо.
Майкъл го погледна с недоумение.
-Браво, Скайлър. Определено си си написал домашното.
-Никога не съм писал домашни, Майки. Дори когато големия ми брат ме спукваше от бой заради това.
-Затова ли го уби? – вдигна вежди, докато вървяха към ъгъла на улицата.
-Не. Убих го, защото ми беше скучно. – очите му гледаха напред, въпреки това Майкъл усети, че го лъже. Реши да не дълбае.
Трима мъже стояха на ъгъла. Вехти палта, черни шапки и ръкавици без пръсти. Скъсани дънки и карирани ризи. Скайлър вдигна вежди.
-Малко ви е студено, приятели, не ви ли е? – подвикна, докато се приближаваше.
Тримата се спогледаха. Двама от тях скръстиха ръце, онази по средата направи крачка напред.
-Белята ли си търсиш, момче?
Скайлър не губи време в приказки. Хвана го за тила и го събори на земята, притискайки го по лице към студения асфалт, сложил тежкия си крак върху гърба му. Другите двама направиха половин стъпка, преди Скайлър да извади пистолета си с ловкост и бързина и да го насочи към единия, а Майкъл пое другия.
-Добри мексиканци. – кимна одобрително. – Слушай, есе, имам няколко въпроса. – наведе глава към човека на земята, който охкаше и се опитваше да стане.
Скайлър му помогна. Махна крака си, хвана го за яката на палтото и го блъсна в каменната стена, извивайки ръката зад гърба му.
-Касъл Рейн. Висок, тъмна коса, мрачни сиви очи, вечно сърдит. Не може да не го помниш. Веднъж ти смачка физиономията, докато избиваше информация от теб.
-Да, да, сетих се. – болезнено изпъшка.
-Добре! – възкликна щастливо. Майкъл подбели очи, докато държеше другите двама на мушка. – Комуникираме, харесва ми. – блъсна го още веднъж в стената. – Къде е?
-Какво?! Нямам идея! Защо ми е да знам къде?
Скайлър вдигна вежди.
-Малко е странен в това отношение. Все търси помощ от хора, на които е правил нещо лошо. Лично аз не го разбирам, но се оказва, че споделя тайна с тези хора. – блъсна го повторно и мъжът изохка за пореден път, след което го напсува. – Мой информатор ми казва, че е минал от тук. Греши ли?
-Да.
Скайлър изви ръката му още малко и човекът извика.
-Ау! Добре, добре! – задиша се тежко. – Вчера дойде един мъж, искаше да говори с Рикардо.
-Кой, по дяволите, е Рикардо?
-Шефа, задник!
Скайлър стисна ръката му отново.
-По дяволите! – изхлипа мъжа.
-И какво е казал на Рикардо?
-От къде да знам? Ние само пазим периметъра, Рикардо не ни дава информация.
-Сигурен ли си, че е бил Касъл? – попита Майкъл.
Мъжът изстена като че ли в опит да се сети.
-Не съм сигурен…
Скайлър го обърна с лицето към себе си и запрати юмрука си към носа му.
-Сети се, Пако!
-Кучка! – изкрещя човека и покри носа си с ръце. – Счупи ми носа, кучко!
Скайлър го хвана за гърлото.
-Отговаряй. Кучко.
Мъжът издиша гневно и стисна очи за момент.
-Да. Да почти.
Скайлър го перна по главата.
-Ау!
-Почти или напълно. Защото това са две различни неща?
-Да, да, напълно. Той беше.
Скайлър обърна глава към Майкъл. Размениха си няколко погледа.
-Къде е този твой шеф, Пако?
-Не се казвам Пако. – изсъска ядно.
Скайлър отново го перна по главата.
-Къде е шефа ти?
-Ако искаш да се видиш с него трябва да си уредиш среща.
-Предпочитам да го изненадам.
Ниският мъж се засмя, кръвта шуртеше от носа му, надолу по устните и брадичката.
-Не мислиш, че ще издам шефа, нали?
Скайлър наклони глава и се усмихна.
…Барбара вдигна телефона, който стоеше до леглото на спящия Бобски.
-Намерихме го. – чу гласът на Скайлър. – Довечера в казино „Дим и Диаманд”.

Рейвън беше въведена в стаята за разпити от Рандъл, който я гледаше окуражително през цялото време. Идваше й да го фрасне. Родригес стоеше облегнат на двустранното огледало, облечен в бяла риза с навити ръкави и разпусната черна вратовръзка. Значката стоеше на гайка на панталоните му и Рейвън присви очи срещу него. Огледа малката стаята. Огледалото, детектива, металната маса, на която стоеше тънка, бледожълта папка. Два стола от двете страни на масата. Камерата в единия ъгъл на стаята, която май не беше пусната.
-Здравейте, Рейвън. – поздрави я Родригес и протегна мургавата си ръка към стола. – Седнете, ако обичате.
Рейвън бавно седна на стола, продължавайки да се оглежда.
-Не се притеснявайте.
Стрелна го с поглед.
-Униформен полицай ме изкара от училището, за да ме разпитват в участъка. Мисля, че имам право да се притесня малко.
-Ако желаете да чуете всичките си права само кажете.
Рейвън присви очи.
-За какво е всичко това? Защо съм тук?
-Защото ме излъгахте.
Рейвън вдигна вежди.
-Така ли съм направила?
Родригес седна срещу нея и постави ръце на масата.
-Казахте ми, че нищо странно не се случи преди инцидента, но свидетели и една камера могат да докажат обратното.
Лицето й стана предпазливо.
-Не бяхте откровена с мен, нали Рейвън?
Тя вдигна рамене.
-Не знам какво точно имате предвид.
Родригес отвори папката. Плъзна черно бяла снимка към Рейвън.
-Кой е този човек?
Рейвън навлажни устни и поклати глава. Непознатия мъж я бе обгърнал с ръце, погледите и на двамата гледаха напред, към пистолета, насочен към нея в онази вечер.
-Не ми казвайте, че не го познавате.
-Не го. – погледна към Родригес. – Когато стрелбата започна той просто се появи и ме спаси.
-Просто така?
-Просто така.
-Значи не сте разговаряли с него?
-Не.
Родригес се усмихна кратко и нетърпеливо, и извади друга снимка.
-Тази е правена няколко минути преди първия изстрел. И на мен ми изглеждате направо близки.
Рейвън стегна челюст. Непознатия отново бе обвил ръце около нея, стояха прилепени един към друг, устните му бяха разтворени, очевидно говореше, а тя очевидно го слушаше. Отмести поглед и отвори уста.
-Не го… - запъна се. – Не знам кой е. Кълна се.
Родригес присви очи.
-Ако ви кажа, че ви вярвам, ще ми кажете ли какво наистина се случи?
-Не знам какво се случи. Оставих няколко чаши на неговата маса и той просто ме… забеляза.
-Забеляза?
-Втренчи се в мен. Не знам… сякаш ме познава, сякаш ме е виждал и преди…
-Което не е така?
Тя поклати глава.
-Каза ли ви нещо?
-Поиска да знае името ми.
-Каза ли защо?
-Любопитство.
-Нещо друго?
-Не. В следващия момент започнаха да летят куршуми и той просто ме събори на земята.
-Защо не ми казахте това, когато ви разпитвах?
Тя вдигна рамене.
-Не съм сигурна… - той чакаше и тя въздъхна. – Той… спаси ми живота. Реших, че ако е лош или нещо…
Родригес сведе умислен поглед и кимна бавно.
-Не знаем кой е. – продължи делово. – Няма го в базата данни, няма име, няма кредитни карти на негово име, няма застраховка. Няма нищо. Сякаш не съществува. Не можем да го свържем с престрелката или пожара, но не сме сигурни, че не е замесен. Ако е проявил някакъв интерес към вас, може би е въпрос на време преди да се опита да ви потърси.
-Това опасност ли е?
Родригес се замисли, чудейки се дали да я стресне с истината, или да я успокои с лека лъжа.
-Не знам. Нямаме основания да мислим така. Освен факта, че в онази вечер са го видели на една маса с Били Търнър.
Рейвън вдигна вежди. Родригес добави:
-Който е намерен мъртъв в апартамента си тази сутрин.
Очите й се ококориха.
-Мъртъв? Като убит?
Кимна.
-И смятате, че този мъж го е направил? – посочи снимката.
-Не играя на спекулации. Затова трябва да ви задам още няколко въпроса за онази вечер.
Рейвън зачака.
-Мъжът имаше ли пистолет?
Замисли се за малко.
-Не мисля. Дори и да е имал не го извади.
Родригес кимна.
-В заведението бяха намерени осем милиметрови куршуми, изстреляни от пистолет джи ес ейч. Същите бяха намерение до тялото на Били Търнър.
-Как така до тялото?
-Пистолетът е нова руска изработка. В комплект с правилните патрони пробиват и метал. – обясни той. – Просто минават през него, оставяйки само дупка след себе си. Тялото на Търнър е празно от патрони. Както и от кръв.
Рейвън извърна глава, правейки гримаса.
-Няма да ви засипвам с подробности…
-Твърде късно. – промърмори тя.
-Просто бъдете внимателна. – настоя той. – И… - подаде й визитката си. – Гледайте да не изхвърлите и тази.
Рейвън взе визитката и показателно я пъхна в якето си.
-Сега може ли да си ходя?
Родригес кимна и стана.
-Важно е да ми се обадите ако нещо ви притеснява. За ваша сигурност и бенефита на работата ми. Мога ли да разчитам на вас?
Тя сбърчи вежди и неохотно вдигна рамене.
-Да, предполагам. – и побърза да излезе.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Сря Апр 24, 2013 6:29 pm

Казината бяха глупави места. Цялата идея беше да отидеш с пълни ръце, за да излезеш с празни джобове, скофтено настроение и стъпкана представа за късмет. Само най-уверения идиот или най-скапания нещастник, който имаше прекалено грешна представа за себе си ходеше по такива места. Естествено, влизаше се с надежда и се излизаше с разбита на малки, несъбираеми парченца надежда и все пак хората не спираха да се изливат на шепи в казината. И по-конкретно в това.
Дейл беше среден по големина град, със средна по големина престъпност и средно по големина общество. Имаше достатъчно ресторанти, барове, нощни клубове, пияни тийнейджъри, улични бандити и млади наркомани. Проститутки и техните сводници, банди, готови на всичко да продадат евтина стока. След това я имаше онази малка част на града, която беше тиха спокойна, та направо скучна. Обичайните чисти алеи, обичайните големи къщи и обичайните хора в тях. Хората навсякъде бяха обичайни. В богатите квартали, в нетолкова богатите, в бедните. Обичайните хора в обичайните си среди, вършейки обичайните добри или лоши неща. Ежедневието ставаше скучно по същия начин, по който и приключенията. В един момент всичко омръзваше, ставаше досадно, а хората, които скучаеха бяха най-опасни. За щастие хората в Дейл не скучаеха често. Те просто живееха с онова, което правеха.
А когато не правеха обичайните си неща, някои обичаха да ходят в „Дим и диаманд”. Претенциозно казино, което се намираше на края на града. Познаваше се отдалече с многото светлини и силна музика, която, веднъж щом влезеш в казиното, не беше чак толкова силна. Напитките бяха безплатни, около масите беше пълно, а на няколко сцени танцуваха високи дами, гримирани прилежно. Мъжете бяха в изискани костюми или просто черни дрехи, а жените – с официални рокли или блузи с изрязани гърбове, или просто много високи токове и направени прически.
Барбара не се отличаваше от тези жени по стил. Дългата й рокля беше в тъмночервен цвят с дълги, мрежести ръкави, обувките й бяха високи и черни с ток, покрит в бляскави камъчета, а в ръката си държеше малка черна чантичка обсипана със същите камъчета. Дългата й черна коса беше направена така че да стои мирно на едното й рамо. Тъмночервеното червило бе единственото, което слагаше по какъвто и да е повод и без повод. И не се притесняваше от бръчките по лицето си, които само й придаваха странен чар. Майкъл и Бобски стояха от едната й страна, а Скайлър от другата. Майкъл и Скайлър изглеждаха почти еднакви в черните си костюми и строги лица, докато този на Бобски бе сив, а лицето му изглеждаше ведро, въпреки че очакваше да се срещне с човека, който простреля крака му и го прикова към легло за малко. Накуцваше сега, но отказа да вземе патериците. Скайлър никак не го щадеше с подигравките, а когато Бобски се прежали да вземе едната, колкото да се държи по-стабилно, Скайлър изпадна в смях от начина на придвижване и го оприличи с Хитлер. Тогава Бобски захвърли и тази патерица.
Влязоха в казиното с обичайната уверена стъпка. Брадички – повдигнати, гърбове – изправени, очи – забелязващи всичко. Преминаха през фоайето, влязоха в огромното помещение пълно с хора, които играеха и проиграваха. Продължиха направо, завиха след втората колона, отправиха се към късо стълбище, свиха вляво. Застанаха пред голяма черна врата, пред която стояха двама мъже. Те сведоха поглед към Барбара.
-Тук съм, за да се видя с Рикардо. – обикновено при такива несигурни срещи се предполагаше да има въпросителна нотка, но Барбара говореше с непоколебимост. Винаги с непоколебимост.
Двамата се спогледаха.
-Не ни е казвал, че ще посреща гости. – обади се единия с дълбок глас.
Барбара остана с непроницаем поглед.
-И на нас не ни каза, че на вратата му ще стоят два четирикрилни гардероба, но… - заканващо поде Скайлър, но Барбара спокойно сложи ръка на гърдите му.
-Кажете му, че сме тук. – помоли учтиво. – Той ни очаква.
Мъжът я погледна странно, погледна събеседника и след това се скри зад голямата
-Любезността ти е абсурдна. – сърдито промърмори Скайлър.
-А твоята недружелюбност – ненужна. – отвърна спокойно.
Вратата се отвори широко.
-Очаква ви. – каза ниска жена в бяла рокля.
Барбара се обърна към Скайлър и вдигна вежди.
-Виждаш ли?
Той подбели очи и направи крачка напред.
-Не. – спря го тя. И тримата я погледнаха с въпрос. – Искам да поговоря с него насаме.
Майкъл отвори уста.
-Ако Касъл е тук…
-Не е. – прекъсна го. – Не би рискувал.
-Ще е по-добре ако влезем с теб. – обади се Бобски.
-Не е нужно.
-Барбара…
-Казах да изчакате отвън. – настоя тя, но гласът й не повиши октава. Впи очи в техните, отделяйки внимание на всеки един от тях и след това влезе, а вратата се затвори след нея.
Бобски погледна Скайлър, Скайлър погледна Майкъл, а Майкъл погледна към земята със стисната челюст.
Стаята не беше много голяма. Лампите осветяваха слабо, придаваха по-тъмен нюанс на цветовете. Червени кожени кресла и малки, кръгли масички пред тях. Дълъг бар, зад който се намираха рафтове с алкохол и без барман, който да го разлее по чашите. Барбара присви очи и с няколко дълги крачки застана в средата на стаята. Мъжът стоеше на едно от червените кресла, дебела пура почиваше между устните му. Ръцете му бяха лежерно положени на двете облегалки. Бялата му риза бе наполовина извадена от панталоните, ръкавите бяха навити. Посивялата му коса, бръчките около очите и тези около устата му подсказваха за напредналата му възраст, но въпреки това мъжът изглеждаше силен. Или поне донякъде. С усмивка на устни и презрение в очи, той й кимна почти приятелски.
-Барбара Кели предполагам? – вдигна вежди.
-Познаваме ли се?
-Не и лично. Чувал съм много неща за вас. Може да се каже, че знам коя сте.
-Силно се съмнявам.
-Е, може би не изцяло. – съгласи се неохотно с нея и изтръска пепелта от пурата си. – Но качествата ви са впечатляващи. Учудвам се… - поде и стана на крака, отправяйки се към плота. – Как работя в този град от толкова време, а досега не сме се… - зарея очи наоколо, когато застана зад бар плота. – Сблъсквали.
Барбара остави чантата си на лакираната повърхност, продължавайки да наблюдава с подозрение и съмнителност, които умело оставаха скрити зад привидно спокойните й черти.
-Избягвам скандали.
-Чух друго. – вдигна поглед той, докато изсипваше алкохол в две чаши.
Барбара присви очи.
-Ти ли си Рикардо?
Той се усмихна.
-От плът и кръв. Не ми вярвате? – попита след като видя недоверчивото й изражение.
-Очаквах някой по…
-Противен? Не всички мексиканци сме такива. – завъртя капачката на бутилката уиски. – А аз очаквах да сте наясно при кого идвате. Все пак вашия човек е… избил усърдно информацията от моя… информатор. – засмя се и заклати глава.
Барбара продължи да стои с присвити очи.
-Не е съдействал особено пламенно.
-Чардо просто си върши работата. Добро момче е.
-А сега е момче със счупено лице.
Рикардо забави движенията си и я погледна въпросително.
-Това заплаха ли беше?
-Ще бъда така добра да ви предупредя, когато започна да ви заплашвам.
-А къде са изпълнителите ви? – огледа около нея.
-Отвън.
-Чакат като добри кучета? – подаде й едната чаша. – Или сте ги оставили отвън, защото се притеснявате да не би някой да присъства в тази стая?
Барбара размърда гордо рамене. Рикардо повдигна чашата за наздравица и отпи.
-Дойде при мен. – поде той с въздишка на мъченик, когато течността прогори гърлото му. – Поговорихме. Думите му ме оставиха доста… безмълвен.
Барбара направи подигравателна гримаса.
-Не ви ли е странно как един мъж, когото не познавате, идва и ви разказва история, която звучи толкова абсурдна, колкото и човека, който ви я разказва?
-Звучи ми само показателна. Но нали за това са историите? Всеки получава различни послание в края. Е. – вдигна рамене с искрената си усмивка. – С какво мога да ви бъда полезен?
Тя присви очи.
-Предполагам, че не си търсите място за сделки? Може би ви трябват хора?
Очите й станаха още по-недоверчиви.
-Искате ли да играете на някоя от масите ми? Обещавам ви, че късметът ще ви се усмихне.
-Зарежете глупостите. – тя наклони глава любопитно. – Знаете защо съм тук.
-По-важно е да разберем дали вие знаете защо сте тук. – посочи я с пръста си след това грабна чашата и се отправи обратно към креслото. Барбара го проследи с очи и той възпитано остана прав, докато й предлага срещуположното. Отправи се с царствената си походка към него и седна с предупредително изражение. Усмивката на Рикардо не слизаше от лицето му. – Кажете ми.
Веждите й се сбърчиха, опитваше се и успяваше да прикрие объркването. Не беше глупава, разбираше, че той играе някаква игра, че я мотае с несвързаните думи.
-Касъл е при вас. – изви вежди нагоре.
Рикардо се засмя и поклати глава докато преглъщаше.
-Няма такова нещо, Барбара Кели. – погледна я с искрящите си очи.
-Не се правете, че знаете за какво говоря.
-Тъкмо напротив. – увери я пламенно. – Но той не е тук.
-А къде е?
-Хайде сега. – облегна се назад с широката си усмивка. – Наистина ли искахте да бъде тук тази вечер? И да рискувате момчетата ви да разберат истината? Да. – кимна й, когато видя изражението, което тя не можа да скрие. – Знам.
-Значи Касъл ви е разказал историята. – вдигна нехайно рамене. – При тези обстоятелства скоро ще бъдете мъртъв.
Рикардо я погледна въпросително, но залепналата усмивка й подсказваше, че не й вярва.
-Така ли?
-Не чухте ли какво се случи с последния мъж, на когото Касъл разказа историята си?
-Били Търнър има лоша репутация и хубава дъщеря. – погледна я многозначно. – Касъл ми разказа за хората ви, Барбара. Чух, че онзи, с интересното име, си пада по хубави дъщери. Касъл е направил услуга на Търнър.
-Хайде сега. – повтори неговите думи с неговата интонация и също се облегна назад. – Скайлър просто е фен на грубата игра.
-Искате да кажете на изнасилването?
-Думи, Рикардо. Можете да боравите с тях както пожелаете.
Усмивката му леко помръкна.
-Не знам дали постъпката ви е смела или просто глупава.
-Добре де, може би не винаги „груба игра” е точния израз, но…
-Имам предвид с онова, което сте направила на момчетата си. – прекъсна я и сега усмивката му бе изчезнала напълно. – Човек може да стигне далеч в мечтите си. Знам това. Но вашето…
Барбара пое дълбока глътка въздух и навлажни сухите си устни.
-Решението беше тяхно.
-Правилно. – презрение сега покри лицето му, в очите му започнаха да горят гневни пламъци. – Вие само им помогнахте малко.
-Имам правила. – настоятелно поде тя. – Момчетата знаят това. Касъл знаеше това. Без въпроси, без истории, без минало. Това беше единственото, което исках от него. Това е единственото, което искам и сега.
-Не може наистина да не сте се питали какво ще стане ако един ден вашите момчета започнат да задават въпроси.
-Моите момчета никога не задават въпроси.
…-Какво прави вътре толкова дълго? – изсъска Майкъл и се огледа лошо наоколо. Скайлър се беше облегнал на колоната, Бобски стоеше с ръце в джобовете.
-Успокой се. – отегчено промърмори Скайлър. – Никой не би се осмелил да й направи нещо.
-Знам това. – изсъска повторно.
-Тогава се успокой. – вдигна вежди Скайлър.
…-Възхищавам се на смелостта ви и се смея на глупостта ви. Също така съм отвратен от себичността ви, но все пак човекът е непредсказуемо животно.
-Като всяко друго животно.
-На ваше място не бих бил толкова спокоен.
-И от какво имам да се страхувам? – разпери плавно ръце и се усмихна леко. – Никой не може да ме докосне. Направих от тези момчета най-лоялните животни, които ще видите някога. Представлявам предизвикателство в очите на враговете, сигурна съм. Но страхът често надделява пред жаждата за… мощ.
-Не са другите, от които трябва да се боите.
Барбара въпросително го погледна.
-Защото когато момчетата разберат, а те ще разберат… - бавно опря лакти в колената си. – Когато Касъл им разкаже, а те ще му повярват… - впи очи в нейните и тя усети хлад. – Тогава ще трябва да се боите от единствените хора, които могат да ви защитят.
Барбара стегна здраво челюст и също се приведе напред.
-Единственото от което се боя е колко много ще си изцапам дрехите когато ви откъсна главата. Вашата и тази на Касъл.
Рикардо изви устните в усмивката си и се разсмя без веселост.
-Страх ви е от него, нали? – прошепна. – Знанието също е сила и Касъл притежава сила, която е далеч по-унищожителна от мускулите на хората ви. Страхувате се, защото знаете, че Касъл ще им разкаже.
-Нищо подобно няма да се случи. – също така поверително прошепна тя. – След като си тръгна от тук Касъл ще ви убие, защото знае, че ще ви накарам да ми кажете къде е. А когато разбера къде е… Ще го намеря и ще го довърша.
Рикардо докосна лицето й, презрението не напускаше неговото.
-Познавах баща му, Барбара.
Очите й се разшириха.
-Джон Касъл ми беше добър приятел. И вие го заличихте от този свят за личните си цели. Сега Касъл ще заличи вас. А мен няма да докосне с пръст. Защото аз съм единствения човек, на когото знае, че може да разчита. И след това, когато каже цялата истина на всички и всички разберат, вие ще страдате.
-Това ли е плана му? Да ме накара да страдам?
-Страданието е наказание. Смъртта би била само избавление.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by -*-What The Hell-*- on Съб Апр 27, 2013 8:26 am



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Нед Май 19, 2013 7:14 pm

Рейвън дълго време наблюдаваше баща си. Гледаше спящото му лице и се чудеше на начина, по който изглеждаше сега. Спокоен. Нямаше гняв, нямаше неприязън или омраза. Нямаше и радост или признаци на любов. Просто едно изчистено, спящо лице. Беше чела някъде или беше чула някъде, че можеш да разбереш един човек най-добре, когато той спи. Не виждаше смисъл в това, разсмя се без веселост тогава, но сега, докато гледаше към Луис намираше малко логика.
Не знаеше на какво основание, може би й се искаше да вярва, а може би наистина вярваше, или го имаше просто онова знание, за което няма обяснение, но сега, докато стоеше на няколко сантиметра от него без той да я псува или удря, без тя да прави същото, имаше чувството, че може би не е толкова лош, колкото винаги е мислела. Имаше усещането, че може би имат някакво нормално бъдеще, ако се научат да се погаждат. Но след това се появяваше един друг глас, който й казваше, че това са пълни глупости. Казваше й, че е объркана, задето баща й, който я мрази и когото тя мрази, прояви странната си мила страна, която принципно не съществуваше. Казваше й, че просто е благодарна за думите, отнасящи се до майка й. Казваше й, че не е нищо повече от съмнение в злобата на Луис. Казваше й, че понякога се случват и не толкова лоши неща, но това не означава, че хората, които показват добрина са добри.
-Майната ти, Луис. – промърмори тя и обгърна колената си по-силно.
Спестяванията й бяха на привършване, а вече нямаше работа. Можеше само да се надява той да се оправи преди да е останала без пукнат грош или да успее да намери парите, с които да поддържа лечението му, докато не стане на осемнайсет. След това просто да бяга и да го остави в ръцете на съдбата. Два варианта, но и двата бяха толкова сложни…
Смъкна краката си от неудобния стол и се изправи. Сложи чантата на рамо и прекоси малката стая без да поглежда повече към Луис. Закрачи бързо по коридора, когато чу гласа на доктора да я вика. Бе платила някаква сума, което значеше, че няма да й говори за пари, а за състоянието на баща й. Не искаше да знае това. Излезе почти на бегом от болницата, пресече невнимателно улицата и забърза надолу.
Скайлър се оттласна от грапавата стена и хвърли недопушената си цигара. Мрачния ден беше твърде ярък за мрачността си. Необичайно, принципно, но достатъчно често срещано. Очите му бяха присвити, якето-разкопчано. Кожата на врата му беше настръхнала от студения вятър, но той не го усещаше. Напрягаше се обаче всеки път, щом видеше момичето. От срещата на Барбара с Рикардо бяха минали няколко дена и тя беше мълчалива и умислена от тогава.
3а тези няколко дена Скайлър беше използвал всяка възможност да се измъкне от присъствието на познатите си и да се озове в това на непознатата. Не отделяше много време, само по няколко минутки на ден, за да погледа момичето, което се позоваваше под името Рейвън. Беше свил снимката от бюрото на Барбара и онзи ден, когато тя установи липсата й, той я гледаше непоколебимо в очите с объркване и почуда къде ли наистина е снимката. Почиваше покорно във вътрешния джоб на якето му и той я изваждаше всеки път, когато беше близо до Рейвън. Все едно да се увери, че наистина е тя, че двете момичета – това на хартията и това на живо – са един и същ човек. Беше добил известна представа за това как протича деня й. Запомнил бе къде е училището й, в което почти не ходеше. Перфектно помнеше и мястото, където работеше, а вече не. Запомни и къде живее. Грозна къща, в грозната част на града. Бедно, бе си помислил, докато стоеше на няколко крачки от вратата й. След това чу движението вътре и се изпари от поглед, наблюдавайки я от безопасно разстояние как затваря входната врата с мрачно изражение. Бе забелязал човека в количката, с когото тя изглеждаше сравнително близка. Бе забелязал и русото, високо момче, което не харесваше. Не можеше да си обясни защо.
Мразеше болници. Преди не беше имал отношение към тях, но сега ги ненавиждаше. Всяко стерилно място с много бяло и малко от всичко останало. Въпреки това сега изкачи стълбите и влезе в отопленото фоайе, което смърдеше отвратително. Сбръчка нос, но преглътна отвращението и се отправи към коридора.
Системите на Луис показваха, че е все още жив. Няколко апарата стояха от едната му страна и Скайлър не знаеше за какво са. Наклони глава и взе картона, стоящ в облегалката на долната част на леглото.
-О. – спря се лекаря на прага, когато видя, че в стаята има човек.
Скайлър вдигна поглед към него и преглътна, добивайки странен, очаквателен вид.

Майкъл и Бобски стояха във фоайето на скъп хотел. Почесваха се по ръцете или главите, прозяваха се и непрестанно поглеждаха часовниците си. Тази част от работата беше скучна и те я мразеха. Мирните сделки бяха обикновени и протичаха гладко, а в това нямаше тръпка, адреналин и забавление. Дори и Майкъл разсъждаваше по този начин и в този момент единствената надежда оставаше, че Касъл може би ще се появи от някъде и ще направи нещата по-интересни, но това не се случваше вече два часа. А Барбара вече два часа разговаряше с купувачи и явно нещата вървяха добре, защото тя излезе за миг от асансьора с широка усмивка и взе куфара от ръцете на Бобски с щастливо изражение. Точно срещу тях стояха хората на другата страна. Също двама, също отегчени. Майкъл и Бобски редовно си разменяха заплашителни погледи с тях, но те не отвръщаха на това. Кимаха уважително и това беше. Понякога властта можеше да се окаже много монотонна. Кой иска да се закача с човек, който ще те направи на прах.
Асансьорът издаде обичайния звук и вратите се отвориха. Бобски и Майкъл станаха на крака и протегнаха ръце за куфара, който Барбара носеше.
-Беше ми приятно да правя бизнес с вас. – младия мъж поклони глава и пое ръката на Барбара.
Майкъл обаче хвана китката й и изблъска младежа.
-Майкъл. – смъмри го Барбара и сложи ръка на рамото му. – Дръж се възпитано. – Извини го, Даниъл. – погледна тъмнокосия мъж с извинение. – Създала съм прекалено защитнически настроени момчета. – засмя се.
Даниъл се усмихна разсеяно и направи крачка назад.
-При всички случаи… - подаде куфара на един от хората си и се усмихна. – Беше ми приятно да работим заедно.
-Непременно ще го направи пак в скоро време.
-Силно се надявам. – поклони се отново и се отправи към вратата.
Барбара пое дълбока глътка въздух и скри усмивката си. Обърна се към Майкъл, подръпвайки масленозелената си блуза надолу.
-Не го прави повече, ако обичаш. – каза тя и облече черното палто, което Бобски държеше разтворено. – Някои връзки се формират по-добре на взаимно разбиране и доверие, а не на всяване страх само при споменаването на името ми.
-Вече е малко късно за това, не мислиш ли? – отвърна той, докато и те закрачиха към голямата, позлатена врата.
-Той е млад в бранша. Все още не знае коя съм.
-Съмнявам се. – намеси се Бобски. – Момчетата му не спряха да отбягват погледа ни. Мисля, че ги сплашихме неумишлено. – обърна се към Майкъл.
-Мисля, че точно така сте направили.
И тримата моментално се спряха. Барбара се обърна първа и преди да успее да го види добре, Майкъл и Бобски застанаха пред нея.
-Майкъл, не. – просъска Барбара.
Тялото му бе настървено, лицето също. Бе стиснал ръце в юмруци, очите му горяха, челюстта му бе здраво стегната.
-Е, освен частта с неумишленото. – добави Касъл. Пъхнал ръце в джобовете на палтото си, изглеждаше спокоен и необезпокояван от несгодите на живота. Каква оптична измама. – Все пак вие правите каквото ви нареди мама, нали? – погледна към Барабра с фалшива усмивка.
Майкъл изръмжа, Бобски сложи ръка напречно на гърдите му.
-Майкъл, укроти желанията си. – просъска Барбара, когато видя как цялото му тяло трепери в желание да скочи в битка. Разбираше жаждата за мъст, разбираше непреодолимото желание, когато възможност се предоставеше, но не можеше да позволи такъв риск на такова публично място.
-Може би трябва да преосмислиш местата на сделките си, Барбара. – Касъл вдигна рамене. – Вечно с блясъка и възхищението в хорските очи от невероятния ти вкус. Наистина започва да остарява.
-Знаеш ли кое друго ще започне да остарява? – закани се Майкъл, но продължението му не последва.
Изстрелите му заваляха на всички страни и безопасността на Барбара беше приоритет пред личните му изяви срещу човека, убил брат му. Викове огласиха лобито на хотела, аларма зави, мазилка започна да пада от тавана, по който Касъл беше направил няколко дупки. Затича се към все още стоящия с гръб Майкъл, хвана го за палата на якето и го отблъсна от Барбара, засилвайки коляното си към лицето му. Бобски заби юмрука си в корема му, но при следващия опит Касъл изви ръката му и се чу хрущящ звук, следван от ръмженето на Бобски. Барбара заби високия си ток в крака на Касъл и той извика от болка, когато кръвта се понесе към глезените му, лепкава и топла. Запрати опакото на ръката си към лицето й и тя се строполи на земята. При опита на Бобски да извади оръжието си, Касъл насочи своето към лицето му.
-Нито дъх, Боби. – предупреди го. Обърна глава към лежащия на земята Майкъл с кървящ нос и след отново към Бобски. Направи крачка назад, прибра едното си оръжие и клекна. Другата му ръка стоеше изпъната напред, държаща Боби намушка. Касъл подхвана Майкъл и бавно прибра и другото си оръжие.
-Напълнил съм това място с експлозиви, Боби. – каза и извади малко дистанционно. – Така че само ако посмееш да мръднеш… - заплашително постави палец на червеното копче. – Всички отиваме в Ада.
Бобски дишаше тежко, бе обвил пръсти около ръката си, вбесеното му изражение не плашеше Касъл, който извлачваше тялото на Майкъл под зорките очи на Боби.
-Съжалявам, че се получава така. – звучеше искрен и Бобски сбърчи вежди без да изменя ядосания си вид. – Не исках да пострадаш, винаги съм те харесвал.
-Ще те убия. – просъска той.
-Ще се опиташ, вярвам ти. – кимна Касъл и след това се озова от другата страна на вратата.
Бобски веднага стана на крака и изхвърча от хотела. Черна кола рязко мина покрай него с изсвистяване на гумите и той извади пистолета си, но когато изстреля първия патрон, колата вече бе твърде далеч.

Скайлър мина през голямата черна порта и паркира колата си пред бялата входна врата. Изключи двигателя, взе якето си от предната седалка и излезе от автомобила си, поглеждайки за миг нагоре към големите прозорци. Винаги го правеше, където и да отидеше, с когото и да беше. Просто навик.
-Скай.
Вдигна глава към втория етаж. Бобски, с посинено лице, бе опрял ръце на парапета със стегнато тяло.
-Барбара те очаква.
Когато влезе в стаята й тя стоеше, седнала пред тоалетката си с гръб към него. Въпреки това в отражението на огледалото той успя да види нараненото й лице и засъхнали сълзи. Направи една крачка напред, но Барбара вдигна показалец и я чу как подсмърква и си поема въздух.
-Казва се Рейвън. – гласът й звучеше странно, Скайлър не можеше да определи точно как. – Момичето от снимката, която задигна от бюрото ми. – допълни и Скайлър отмести очи. – Името й е Рейвън. На седемнайсет години е и живее с баща си. – спря и сбърчи вежди. – И един старец в инвалидна количка, чието име не мога да си спомня. Майка й умря преди седемнайсет години и когато настоях за попечителство съдията ми отказа. Психичните ми… проблеми, всичките хапчета… не се съвсем вписваха в представата на обществото за примерен настойник. – погледна го в огледалото и пое дълбока глътка въздух. – Хана беше първата, с която се запознах, когато навлязох в бизнеса. – изправи се и побутна стола си с коляно. Приближи се към Скайлър. - Помолих я да я държи под око. Да я наблюдава, когато аз не мога, да ми казва всичко, което се случва около нея. Но животът, който тя води не е този, който исках за нея. – стисна устни. – Нямаш идея какво е да наблюдаваш нещо толкова бедно и тъжно и да не можеш да направиш нищо по въпроса.
Скайлър присви очи. Барбара скръсти ръце и отново си пое дъх.
-Сестра ми искаше дете, а когато го получи осъзна, че бащата не е този, с когото иска това дете. Искаше да избяга и почти успя.
Той вдигна вежди в почуда.
-Не знаех, че имаш сестра.
-Имах. Почина преди седемнайсет години в автомобилна катастрофа.
Скайлър сбърчи вежди и отвори уста.
-Значи момичето е…
-Племенница. Моя племенница. – усмихна се кратко. – Осъзнавам, че не е точно роднинската връзка, която предполага жертви и все пак създадох всичко това заради нея. За да може, когато аз си отида, някой да я пази. От всички лоши неща, които искат да й навредят, от баща й… Дори от самата нея ако трябва. – в очите й проблесна влага. – Не исках този живот, който води. Можех да й дам нещо по-добро, но те не ми дадоха шанс.
Ръцете на Скайлър трепнаха, чудеше се дали да я прегърне, но Барбара не беше точно типа жена, която обича да бъде утешавана.
-Когато Касъл ни остави, той си тръгна със знанието за нея. Не знам как, но разбра коя е и, както сигурно се досещаш, къде е. – погледна го строго и всяка мисъл за утеха напусна съзнанието му. – Не мога да позволя нещо да й се случи. Надявам се разбираш това.
Скайлър кимна.
-Знам, че я харесваш. Знам, че я следиш.
Той отвори уста, но Барбара сложи показалец пред устните му.
-Искам да я пазиш.
Лицето му стана объркано.
-Касъл ще я убие. Ако не сега, то по-късно. Не приемам подобен риск.
-Какво искаш да направя?
-Искам да се грижиш да не пострада, докато аз се погрижа Касъл да умре.

Клепачите на Майкъл помръднаха и той усети болка в мига, в който отвори очи. Първото, което видя беше слаба лампа, която висеше от ниския таван и се полюшваше наляво-надясно. Издаваше тих звук, неприятен. Тялото му беше сковано, краката му бяха изтръпнали, усещаше топла кръв от едната страна на главата си. Изпъшка болезнено и се опита да се изправи от студения и неравен под.
-По-добре недей.
Майкъл разшири очи срещу слабо осветения таван и бавно обърна глава. Вратът му неприятно изпука, когато го направи.
-Не исках да те удрям толкова силно, съжалявам.
Касъл стоеше в края на малкото помещение, облегнал гръб на дървения стол. Лицето му беше спокойно. Майкъл премигна, издиша тежко, опита се да преглътне и отново заби очи в тавана.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Пламък.

Писане by justwannabeone on Вто Юли 05, 2016 6:43 pm

Валеше сняг. Ситен, но обилен. Топеше се в миг щом докоснеше земята или нечия топла кожа и все пак беше натрупало. По покривите на колите, по тези на къщите, по тротоара и улицата. Нищо необичайно. Времето беше толкова студено и неприятно, колкото и хората. Всяка снежинка, всеки леден полъх на вятъра бяха като отплата за нещо, казано или направено от тези хора. Вечно мрачни и сърдити. Толкова рядко засмени.
Когато Рейвън отвори очи видя как се сипе и отрупва перваза на прозореца й. Въздъхна и видя дъха си, сетне погледна към настръхналата кожа на ръцете си. Отвивайки единия си крак установи и колко е студено в стаята й. Побърза да облече скъсания си халат и вместо да обуе пантофите, които нямаше, пъхна крака в маратонките си. Когато заслиза надолу по стълбите надуши миризма на кафе.
-Джинджър? – подаде глава през прага на кухнята, чиято врата отдавна не съществуваше.
Вътре обаче не беше Джинджър. Рейвън разшири очи, стисна челюст, но не помръдна от мястото си.
-Още спи. Така че тихо. –усмихна се непознатия и постави показалец пред устните си. – Как обичаш кафето си? Захар, сметана? И двете, без нищо?
Преглътна шумно. Той я погледна.
-Приличаш ми на човек, който го пие чисто. – кимна сам на себе си, изля кафявата течност в две чаши и ги постави на мръсната масата. Седна там, където обикновено стоеше Джинджър и се облегна назад, без да сваля поглед от момичето. – Моля те, заповядай.
Рейвън повдигаше гърдите си в нервно дишане. Устните й стояха в права линия, очите й разглеждаха предпазливо. Направи само една крачка и повече не помръдна.
-Какво търсите тук? – попита го, по-скоро объркано от колкото страхливо.
Той сбърчи вежди.
-Уау. – промърмори. – Очаквах по-логичен въпрос. Нещо от порядъка на „Кой си ти?”.
Рейвън кимна.
-Кой си ти?
Той се усмихна и потропа с пръсти по масата.
-Казвам се Скайлър. – помълча малко. – И с това информацията за мен, която ти трябва се изчерпва.
Тя сбърчи вежди.
-Защо си тук? – озадачено се приближи още една крачка.
-Малък град, прекрасно време. – неохотно погледна през прозореца. – Обичам да мръзна.
Стана още по-объркана и се напрегна, преди да зададе следващия си въпрос.
-Ще ме убиеш ли?
Той вдигна вежди, сетне подбели очи.
-Наистина не схващаш концепцията на „спасих ти живота от куршум”, нали?
Рейвън отвори уста и направи още една крачка. Беше объркана и не знаеше какво да каже, затова затвори устни и зачака, сядайки внимателно срещу него. Ако искаше да я нарани най-вероятно вече щеше да го е сторил, нали?
-Нов съм в града. – каза Скайлър и след като отпи шумно от кафето направи физиономия. Не му допадна вкусът. Прочисти гърло и побутна чашата си настрана. – Търся си… другарче. Някой, който да ми покаже това-онова.
Рейвън сбърчи вежди още по-объркана.
-Мисля си, че ти би ми била от полза. Изглеждаш… - погледна я с широка усмивка. – Миличка.
Тя рязко се изправи и бутна стола си на земята. Зелените й очи гледаха с гняв и презрение.
-Нямам представа кой си и за какво говориш, но трябва да си вървиш.
Скайлър почти незаинтересовано проследи движенията й и не се напрегна ни най-малко от буйната й реакция.
-Казах ти името си и какво искам. Кое не разбра?
-Вън от дома ми. – каза с изискващ, но тих глас.
Сега той сбърчи вежди.
-С какво успях да те ядосам, миличка?
Рейвън се наведе и грабна стола си, който бе бутнала на пода. Вдигна го и яростно го метна по Скайлър. Рефлексите му бяха светкавични и гъвкави. Той веднага отби стола с един замах и със следващия извади оръжието си. Сега по лицето му имаше изненада и той се разсмя, когато Рейвън застина.
-Седни обратно, ако обичаш.
Тя стисна зъби и гневните й очи не го изпускаха от поглед. Това силно го озадачи. Беше се стреснала само за секунди, когато видя черния пистолет, но после сякаш се бе овладяла, отърсила от страха. Повечето хора не реагираха така. Инстинктивно се дръпваха, вдигаха ръце, физиономията им задаваше, че са склонни на компромиси, а в някои случаи се отправяха молби. По-неопитните започваха да пищят, подмокряха се или почваха да треперят и да обясняват как нямат или имат нещо в портфейлите си. Но не и тя. Тя просто застина в спокойна стойка и изражение. Озадачи го наистина.
-Наложи ли се да повтарям, карам хората да съжаляват. – предупреди я.
Рейвън не помръдна. Скайлър се изправи рязко и шумно и тя подскочи. В следващия момент лицето му беше на сантиметри от нейното и почти черните му очи се впиха в нейните.
-Ще трябва да те научим на обноски.
Глава му се извъртя от удара, който му нанесе. Ръката й се стрелна отново в корема му, сетне коляното й се сви и го удари там, където не биваше да се удря никой мъж. Скайлър изръмжа, когато падна на земята. Повече от унижението, че го повали момиче, отколкото от болката в слабините и лицето си.
Рейвън почти спокойно се наведе и взе пистолета, който беше изпуснал. Насочи го към него и вдигна вежди.
-Първо ти се научи на обноски. Не се влиза в чужд дом по твоя начин.
-А по кой начин искаш да вляза, миличка? – многозначния му въпрос и престорения глас я накараха да се изчерви малко. – Умея го по много и най-различни, все ще намерим този, който ти харесва. Как ме искаш?
Рейвън пристъпи от крак на крак и очите й издадоха още повече ярост.
-Вън от дома си!
-Това не е дом, скъпа. Това е съборетина, чийто основи ще паднат с първия сериозен сняг.
-Тази съборетина е видяла много повече от сериозен сняг, но ти благодаря за загрижеността. Скъпи. – насочи пистолета по-уверено. – А сега марш.
Скалър опря ръце в пода, след това колена и накрая се изправи бавно и със сумтене. Изсъска, когато изпъна гръб.
-Чудесно. Справи се с това да стъпиш на краката си сам значи можеш да ги насочиш към вратата и да я затвориш от външната страна.
Стовари тежкия си поглед върху нея и застана неподвижен. В първите няколко секунди това не я смути, но след още няколко подканвания от нейна страна да напусне къщата й, в отговор на които той продължи да я гледа у нея залегна неспокойство. Пристъпи към него настоятелно, държаща пистолета уверено, без да трепне.
-Смяташ, че няма да те накарам ли?
Скалйър само наклони едвам глава.
-Да виждаш ръката ми да трепери? Ще го използвам.
Не направи и не каза нищо. Продължи да стои. Това започна да я изнервя.
-Не се изразявам ясно ли?
-Не чувам добре, защо не дойдеш по-близо?
Рейвън издиша нервно.
-Слушай, лайно такова, това е частна собственост и ако не се разкараш веднага…
Не успя да довърши заплахата си. Не успя и да реагира на време, когато той се хвърли към нея и буквално я помете с инерцията си. Тя изпусна пистолета и се вкопчи раменете му, шокирана и вече стресната, когато той заби гърба й в стената и мазилка се посипа по студените дъски на пода.
-Пусни ме! – изсъска тя, когато ръката му обви врата й.
-Понякога страстта вдъхновява най-първичните инстинкти на един мъж и той прави неща, с които не се гордее после. Така че съжалявам ако те стисна малко по-силно. – от устата на Рейвън се изплъзна наподобяващ хъркане звук, когато хватката му около гърлото й се затегна. – Ако те заболи много само трябва да ме помолиш.
Стисна гордо устни, но след петнадесетата секунда, насъбралия се въздух в дробовете й започна да привършва и гордостта й започна да линее през хватката на Скайлър. Вдигна ръце и промълви едвам:
-Моля.
Скайлър се усмихна внезапно, така все едно бяха стари приятели и тя току-що му бе казала, че ще има бебе. Пусна я. Наведе се да вземе пистолета си, сетне вдигна стола си от земята, вдигна и нейния. Подготви се да седне обратно, но телефона му звънна и той погледна Рейвън, докато го долепяше до ухото си. Тя се учуди, когато той не каза нищо на слушалката и след десет секунди телефонът беше прибран в джоба му.
-Какъв напрегнат разговор. – осмели се да каже.
Скайлър прибра пистолета си и вдигна рамене.
-Знаех си, че ще го усетиш по думите ми. – смигна й тръгна към нея. Тя се напрегна, но той само я подмина напът за входната врата. – Така добре ме познаваш, Рей-Рей. Съжалявам, че си тръгвам без предизвестие, но ще се видим пак много скоро. – смигна й, докато отваряше вратата. – Няма дори да усетиш отсъствието ми.
 
Колин сърдито заклати глава, докато наблюдаваше как високия, привлекателен мъж затваря вратата на дома на Рейвън и излиза на улицата само за да се качи в скъпа кола и да потегли с висока скорост. Знаеше добре за множеството условия и граници на приятелството си с нея, затова не се учуди, че не познава мъжа, но се улови, че му стана неприятно при мисълта за несподелено увлечение към другия пол. Но след секунда си призна, че ако трябва да бъде изцяло честен пред себе си – не му стана приятна мисълта, че въобще съществува някой от другия пол, към който Рейвън можеше да е привлечена. Уверената походка на Саймън, хубавото му лице и очевидно скъпите му дрехи накараха Колин да се почувства като гимназист, който няма никакъв шанс, изправен в двубой с този индивид.
Клайд беше виждал много такива из града. Бе свикнал да гледа богатите младежи – включително и тези в училището му – и те всичките имаха еднакви белези. Уверената походка; хубава миризма, която оставяха след себе си; чаровните усмивки; сарказма и остроумието им; интелигентността им. Все едно бяха извадени от списания, не, ами направени в лаборатория, мислеше си Колин, докато пресичаше улицата. Те сякаш нямаха един недостатък. Как можеше да се мери с това? С мършавия си и леко прегърбен вид, с непокорната си коса, с невзрачния си вид, с очилата, които и да можеше може би нямаше да махне.
Когато почука на вратата й и минута по-късно срещна поглед й се поуспокои. Едва ли щеше да изглежда толкова сърдита ако беше прекарала романтична сутрин.
-Какво правиш тук?
-Дойдох да те видя. – обясни й с облекчен глас, който тя не разбра. – Баща ти…
-Е добре. – прекъсна го без да се отмества от вратата. Явно не смяташе да приюти своя приятел в мразовитата утрин. – Ще отида да го видя днес.
-Искаш ли да дойда с теб?
Тя сбърчи вежди.
-Няма нужда, Колин, всичко е под контрол.
-Да, но ако…
Рейвън изпухтя и той не довърши. Погледна го още по-строго и го сграбчи за якето.
-Просто влез. – процеди недоволно и затръшна вратата, след като го избута в коридора.
 
Барбара пушеше цигара. Нещо, което правеше толкова рядко, че когато Скайлър застана на прага на отворената врата, веждите му се вдигнаха в изненада. Димът се вдигаше нагоре във виещи се форми и Барбара не чакаше да изчезнат. Всмукваше дръпка след дръпка и гледаше пред себе си нещо, което явно не й допадаше. Отражението в огледалото й изглеждаше по същия начин, имаше същия разочарован от човека отсреща вид.
Скайлър почука лекичко на бравата, но тя не се обърна.
-Някакви новини от хората ти? – гласът й беше дрезгав. Явно това не беше първата й цигара за деня.
-Явно носенето на едър мъж в безсъзнание на едното си рамо не е предизвикало въпроси или удивление от случайни минувачи или зяпачи. Касъл се е покрил добре.
-Явно е покрил и целия периметър добре щом никой не иска да говори. – загаси цигарата и понечи да запали нова.
Скайлър бързо се озова до нея и дръзко издърпа цигара преди да е успяла да я запали. Смъртоносния й поглед не го впечатли днес.
-Нямаме следа от няколко дни и си разстроена. Разбирам. Но хайде полека с отровните вещества.
Веждите й се вдигнаха още повече, когато той взе лъскавата, посребрена табакера от тоалетката й.
-Хероин, да. Предизвестие за развитие на ракови клетки – не чак толкова. – прибра табакерата във вътрешния джоб на якето си и се отмести няколко крачки.
-Не е много мъдро да ме дразниш точно сега, Скайлър. – гласът й беше равен и това трябваше да му подскаже да й върне притежанието. Но той вдигна рамене.
-Не виждам какво не му е наред на този момент. – небрежно отвърна. – Птичките не пеят, слънцето не грее, всички мръзнем и Майкъл е отвлечен от единствения човек, който наистина би го убил. Мисля, че точно сега е идеален момент.
Барбара стисна челюст и затвори продължително очи. Надигна се бавно и застана пред прозореца, дърпайки бялата завеса.
-Наистина изглежда студено. – промълви. – Мисля, че е време да посетим господин Рикардо. – каза след още няколко минути взор през стъклото.
-Смяташ, че знае нещо? – тънко се опитваше да улови всеки момент, за да научи за какво говореха Барбара и Рикардо в казиното няколко вечери по-рано. Той, Майкъл и Бобски стояха като наказани пред големите врати отделящи двете помещения на заведението. Разговорът не беше протекъл особено дълго, но когато Барбара излезе, изглеждаше недоволна. Рикардо за сметка на това, излизайки след нея, имаше вид на човек, който е получил това, което иска. Скайлър беше запратил юмрука си към лицето му при самодоволното изражение и Барбара този път не го смъмри, както беше направила по-рано през вечерта. По-късно няколко пъти се опита да подхване темата и да разбере нещо повече, но Барбара го удостояваше единствено с непроницаем поглед и затворени, мълчаливи устни.
-Бил е добър приятел на Джон Рейн. Може да се каже, че сега се грижи добре за наследството му. С Касъл са близки. Няма да го издаде, но предполагам, че взаимоотношенията им са вице верса.
Скалйър не разбра. Барбара го погледна и усмивка полази по бледите й устни.
-Касъл също държи на Рикардо.
-А. Погваме Рикардо, стигаме до Касъл.
-Погваме Рикардо и Касъл стига до нас. – поправи го и после добави – Но не искам да си там, когато това стане.
Някак веднага стана ясно, че не е доволен по тежкото мълчание и острия поглед, с които я дари. Очите му й казваха едно-единствено нещо – не си го й помисляй. Нейните също казваха едно-единствено нещо – ще стане по моя начин и много добре го знаеш.
Опита се да преработи думите в главата си впъреки че знаеше, че не е способен да я накара да прояви здрав разум.
-Не мисля, че това е добра идея. – почти го просъска. Надяваше се да избегне яростта в гласа си.
-Не ти плащам, за да мислиш.
-Не, не ми плащаш изобщо, ако трябва да ставаме формални. Без значение, моята работа е да те пазя.
-Твоята работа е да правиш това, което ти наредя.
-Твоята работа е да останеш жива.
Тя понечи да го подмине, но той я улови за ръката и я обърна към себе си.
-Виж, не знам какво сте обсъждали с Рикардо онази вечер, но нещо те тревожи. Не те питам, знам, че няма да ми кажеш, но правиш нещо, което винаги си ни учила да не правим.
Веждите й се вдигнаха. На Скайлър като че ли му стана неловко, когато видя, че трябва да обясни.
-Позволяваш на емоциите да водят делата ти. Няма да доведе до нищо добро. Радвам се, че ми каза за момичето и ще я пазя с живота си, точно както поиска от мен. Но ти си главния ми приоритет. Това, което имаш срещу Касъл те прави прекалено ирационална и допускаш грешки.
-Никога не допускам грешки. – твърдо заяви.
-Готова си да се изправиш сама срещу нещо, за което ти трябват хора. Трябвам ти аз.
-Скайлър, ти си една от най-ценните ми придобивки. Държа на теб и разчитам на теб. За това, когато ти кажа, че искам да стоиш настрана, не е от гордост или някаква ирационална мярка, която предприемам към теб. Искам да стоиш настрана от това.
-Но…
-Имам и други хора. Не си единствения ми пазач. А и Касъл няма да нападне. Иска Рейвън. А аз искам да я пазиш. Това е твоята задача сега. Това трябва да е приоритета ти.
Не че не го устройваше да си прекарва времето с младата, упорита девойка, която намираше за страшно привлекателна, но…
-Добре. – склони и пусна ръката й.
 
Не казваше нищо. Стоеше в мрачното помещение, в което не влизаше никаква естествена светлина и последните дни не беше сложил ни залък от предложената храна в устата си. Чудеше се защо Касъл го държи жив. Може би иска да ме мъчи, мислеше си, докато си играеше с лампата, да ме умори и после да ме убие. Но това обяснение не беше задоволяващо за Майкъл. Касъл се държеше с него повече от добре, ако изключим мазето, в което го държеше. Погрижи се за нараняванията му, донесе му топло одеяло и възглавница, носеше му храна по три пъти на ден и услужливо му бе оставил един червен леген точно под изкъртената мивка. В него имаше хартия, шише вода и четка за зъби.
-Доказано е, че пастата за зъби не е необходима, за да почистиш устата си. – беше му казал Касъл, когато остави принадлежностите пред изморения му поглед.
Ни веднъж не опря нож в гърлото му, пистолет в главата му или ядосано куче пред безпомощното му тяло. Все неща, които Майкъл се канеше да стори, когато се освободи. Касъл приемаше заплахите му със сурова усмивка и клатене на глава. Често и произнасяше неясните думи:
-Не разбираш нищо, Майкъл. Но скоро ще ти кажа всичко.
Не знаеш какво значи „скоро“ в главата на Касъл и със сигурност му писна да чака. Не беше ял от няколко дена, но активно пиеше вода. Знаеше, че храната не е отровна, но не искаше все пак да поема рискове. Водата обаче нямаше как да изостави, трябваше му. Макар отслабналата от умора и недояждане фигура и драстично спадналия му дух Майкъл се чувстваше достатъчно добре, за да направи първия си опит за бягство. Не му се получи. Касъл го повали още докато Майкъл правеше безполезен опит да го удари през лицето с парче от изкъртената мивка.
С втория си опит пожъна също толкова успех. Опита се да използва четката за зъби, за да пробие дупка в очите му, но Касъл някак лениво се отдръпна от пътя му тогава и Майкъл просто се удари в стената.
Няколко пъти пробва още няколко неща, но когато осъзна, че няма да стане зададе въпроса, който наистина не искаше да задава:
-Какво искаш от мен?
Разбира се, въпросът му бе съчетан с обидни думи и закани, но Касъл чакаше именно това. След като думите напуснаха устата на Майкъл, Касъл Рейн вдигна показалец, помоли го да изчака малко и излезе от студеното помещение.
И сега Майкъл стоеше и не беше сигурен какво чакаше. Стана от леглото, когато чу звук от другата страна на стената и едвам се задържа прав. Присви очи, когато се вратата се отвори, но никой не влезе през нея. Остана неподвижен.
-Излизай от там, Майкъл. Нямам цял ден. – чу гласът на Касъл, който очевидно се катереше по стълби. Зазвуча един етаж по –нагоре, когато отново се провикна – Преди да остарея, Майкъл. Задействай се, по дяволите.
Трябваше му малко време, за да размърда крайниците си. Направи една крачка и щеше да падне, но остана здраво стъпил. Със следващата крачка беше по-подготвен и полека-лека се придвижи до прага. Предпазливо се огледа навън преди да продължи.
Кухнята беше светла и просторна. В тъмни и стилни цветове се биеше контрастно с обстановката в подземния етаж. Беше скъпо обзаведена както и цялата къща, мислеше си Майкъл, когато, подпрян с две ръце за стената се огледа недоверчиво. Касъл сипваше кафе в две чаши и леко обърна глава.
-Отне ти време.
-Съжалявам, че трябваше да чакаш. – изръмжа. Или поне опита. Приличаше повече на гърч.
-Нямаше да имаме този проблем ако беше хапнал нещо.
Майкъл стисна устни и гневно отмести поглед. Оттласна се от стената, но просто се строполи на студения лакиран под. Касъл вяло го погледна и подбели очи. Ложи двете чаши, купичка със захар и чинийка с бисквити върху черен, лъскав поднос и го положи на дланта си. След това закрачи към  Майкъл и почти грубо го подхвана под мишница, помагайки му да се изправи. Почти го завлачи по лакирания паркет и го просна на черен кожен диван, който гледаше към огромен прозорец. Навън валеше дъжд и по клоните на дърветата нямаше нищо, освен собствените си голи, изкривени клони. Беше светло. Майкъл извърна глава.
-О, извинявай за това. – Касъл се пресегна, взе дистанционно и натисна копчето. Тъмни завеси започнаха да покриват стъклото. Потърка ръце и погледна към подноса. – Яж, пий. Ще ти трябват сили.
Майкъл горделиво отказа с мълчанието си и гневния поглед. Касъл сведе своя за малко.
-Виждам, че си ми ядосан, но не на мен трябва да се гневиш.
-Някой друг ли ме отвлече и ме заряза в подземие?
-О, само да можеше да се чуеш наистина! – възкликна Касъл. – Звучиш като малка госпожичка.
Майкъл се хвърли яростно към него, но безславно падна на земята. За пореден път. Касъл не се впечатли. Намести се по-удобно и се надвеси над Майкъл, който опря лакти и колена в земята, чакайки да събере сили, за да се изправи.

-Сега ще ти разкажа история, Майкъл. И по-добре да слушаш внимателно, защото ще я чуеш един път. И после ще направиш това, което искам от теб.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите