Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Търся аниме
Today at 11:27 pm by lipsitooo®

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Юни 05, 2017 11:39 pm by Death_Angel

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Сря Яну 11, 2017 1:53 pm by IVE-STORM(bg)

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Окт 31, 2016 8:29 pm by Shizuka

» Една душа, едно желание
Вто Сеп 20, 2016 7:30 pm by justwannabeone

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

» Пламък.
Вто Юли 05, 2016 6:43 pm by justwannabeone

» непопулярно-популярно
Нед Юли 03, 2016 3:36 pm by desi78

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Сря Май 25, 2016 4:58 pm by desi78

» Starway
Вто Яну 19, 2016 2:35 am by Lifeholic

Top posting users this week
krasimir97
 
IVE-STORM(bg)
 
lipsitooo®
 


SasuSaku Life story (завършен!)

Създайте нова тема   Напишете отговор

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Go down

blue SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Съб Ное 16, 2013 7:54 pm




Фика е писан през 2009, но не е довършен. С момичето, с което го пиша решихме да го продължим. :)

Автори: rosi_rosi & bella17

Enjoy ;)


Глава 1

- Сакура ставай по дяволите! - провикна се майка ми. Защо за бога трябва да ставам толкова рано , само заради онзи ” затвор ” или така нареченото училище. Между другото казвам се Сакура както вече разбрахте , а в допълнение само ще добавя фамилията ми , а именно Харуно. Такаа... сега най – добре ще е да се представя или иначе казано автопортрет.
Имам розова коса и страхотни изумрудено-зелени очи.
-Не можеш ли по – тихо да събуждаш дъщеря си?! – леко издразнено казах аз.
-Ако бъда по – тиха ще се направиш , че не си ме чула така поне успях да събудя и братята ти. – каза мама , която се беше подпряла на вратата на стаята ми. Погледнах я и станах, е за едно и бях благодарна, не че ме е родила е и затова също но поне ме събуди и спрях да сънувам тези розови мечки, а стига бе аз да не съм в детската градина! Запътих се към банята надявах се братята ми да не са я окупирали. Явно не ми излезе късмета и четиримата стояха там чакайки най – вероятно баща ми да излезе. Имам страхотни братя дори един от тях ми е близнак . Казва се Даниел на външен вид освен очите по нищо не си приличаме. Той е като някой модел излязъл от списание . Има руса коса и зелени очи , които ни бяха наследство от баща ни. Точно сега сме на 17 години и с нетърпение чакаме тази година да мине и колкото се може по-бързо , че да дойде другата и най – после да вземем да завършим проклетото даскало. По-малкият ни брат се казва Браян и е на 15 г. ужасно е нетактичен и понякога малко груб. Предполагам грубостта му е от майчина страна. И той като Дан има руса коса и преливащо синьo-зелени очи . Абе всичките ми братя бяха блондинки. Алекс е на 14 и е най – нормалният в семейството . Дори 12 годишният Тим не е нищо повече от останалите.
-Май трябваше да се събудиш по - рано, така че поне да не си последна. – каза с лека насмешка Дан. В този момент баща ни излезна от банята , бързо го бутнах и влезнах вътре . След което, чувах обидите на „скъпите ” ми братя по мой адрес.
-Егати джентълмените сте. Не сте ли чували , че първо се дава път на дамите. - саркастично казах аз и побързах да свършвам работата си в тоалетната. Когато излязох от там се учудих кой ме псува толкова много . Все пак не бях стояла кой знае колко време вътре. Със „свръх” слуха си чух от къде идват всичките тези псувни . Обърнах се и какво да видя, Браян седеше до стената, а от носът му течеше кръв, само секунда след това разбрах , че на излизане съм бутнала вратата малко по – силно , която пък е фраснала по – малкия ми брат точно в лицето. Извиних се, и като влакът стрела с пълна скорост потеглих към стаята ми . Отворих гардероба си и започнах да тършувам за униформата ми .
-Мамо пак ли си ми ровила в гардероба , колко пъти съм ти казвала , че не си на моите години?! –извиках аз колкото да не нанеса трайни вреди по гласът ми и после да говоря като бабка без чене.
-Просто исках да видя какво носиш... – почна да се оправдава тя . Да бе все едно и повярвах. Като е искала да живее не е трябвало да се жени на шестнайсет. Е нямала е избор защото с милият ми татко кой знае къде са забутали презерватива. Надявам се да нямам съдба като нейната...
-Добре тогава докато си „гледала”, случайно да си забелязала къде ми е униформата?
-Ааъъъ... потърси в спалнята. – каза майка ми и чак от тук усещах как се червенее. Отидох, взех си униформата, която се състоеше от : къса дънкова пола , бяла риза , червена вратовръзка и страхотни ботуши. Не беше лоша само дето всички изглеждахме като близнаци. Облякох се и отидох на закуска, едвам не паднах като видях кой беше долу. Съученикът ми Саске Учиха заедно с цялото му семейство.Леле ама той наистина е яко парче. Но какво за бога правеше тук?!...



Последната промяна е направена от rosi_rosi на Чет Окт 09, 2014 11:59 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Съб Ное 16, 2013 8:01 pm

Глава 2


- Добро утр... – тъкмо да завърша изречението си, когато усетих , че се свличам по- стълбите , като чувал с картофи.
- Леееелееееее колко си тромава! – чух как чернокосия пич се заяде с мен.
- Ти май не си си получил нужната доза възпитание?! – видях как майка ми хвърли убийствен поглед. Ама какво толкова съм направила, няма да седя като Статуята на Свободата след като някой се заяжда с мен?!
- Саске дръж се по – възпитано. Излагаш ни ! – скастри го набързо майка му . Е май вече я харесвам. Побързах да се изправя и отидох до старчето ( баща ми ) .
- Защо имаме гости толкова рано? – попитах съвсем учтиво дъртото ми татенце.
- Скъпа семейство Учиха ще останат защото имат финансови проблеми. А доколкото виждам ти май закъсняваш за училище. – отговори майка ми. Доколкото си спомням попитах баща ми . Гледай я само майка ми . Слухти навсякъде да не пропусне нещо. Е сигурно от нея съм го наследила.
- Ами закуската?!? Нали не смяташ да ме пратиш гладна на училище?! – погледнах я аз с кучешка физиономия. - Пък и ме оставихте без джобни за цяла седмица!
- Оооо да как ще преживееш без нови парцалки?! – с подигравателна нотка каза „обичният” ми близнак.
- Върви по дяволите! – развиках се и излязох с гръм и трясък от стаята. Имам чувството , че с готиното парче (Саске) ще се разбират... и ще ми направят живота черен.
- Отвеянатааа! Забрави си чантата. – викаше брат ми като се опитваше да ме настигне. А пък след него Саске използваше целият си „цветущ” речник за да ме накара да забавя крачка. Ха! Иска му се . Нали беше най – добрият в спортовете. Леле, май наистина е така . Като го видях как се засили тичаше като зайчето от „Ну Погоди” подгонено от вълка. По едно време реших да дам шанс на горките момчета , че нали другото ми име е „Великодушната” . Сакура Великодушната Харуно… Хах… Ъъъ…натам.
- Толкова ли ти се ходи на училище, че така си се разбързала? – запъхтяно попита блондинката (Дан- брат ми ) .Ама той наистина е тъп . Май не е разбрал, че само ги правих на глупаци. Или пък е разбрал ?
- Оооо да, толкова ми липсваше училището, за да мога да остана 2,3 минутки на спокойствие без да гледам тъпото ти изражение. А и между другото благодаря , че ми носи чантата . Все пак е доста тежичка. – след като казах това протегнах ръка за да ми даде чантата , но тя не беше в него. Погледнах стоящата фигура до него и видях Учиха , който държеше чантата ми. Набързо я измъкнах от ръцете му и умишлено го ударих с косата си право в лицето. Тръгнах си със усмивка и с мисълта , че никога няма да забравя зачервеното му от гняв лице.
- ГЛУПАК! – казаха си двамата тъпаци един на друг.Само секунда по – късно усетих как някой впи устните си в моите .
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Съб Ное 16, 2013 8:04 pm

Та решихме да качим първите глави една след друга, защото са по-късички :Д

Глава 3

Лол!!!Това беше наистина страхотна целувка.Когато отворих очи и видях пред мен да седи Гараа.Гаджето ми страшно е сладък мнооого си го обичкам.
- Незнаеш ли, че трябва да казваш когато смяташ изненадващо да целунеш някой?-приказвах глупости.Да определено приказвах глупости, кой нормален човек би изтърсил подобно нещо пред приятеля си.
- Ако бях предупредил тогава нямаше да е изненадващо.-каза съвсем спокойно той, който явно няма нищо против да има глупачка за гадже.
- Простено ли ми е?- попита той и ме погледна, като малко дете което е сгафило и се чуди дали ще му намалят наказанието.Леле, само колко ми е сладък човек не може да му устои.
- Ще бъде, акоооо...ПОБЪРЗАМЕ ЗА ЧАС .Ха като видях как ме погледна се усмихнах.Знаех си, че ще иска още една целувка пък и си беше истина ,че закъсняваме ,а госпожата и без това ми беше набрала.Първи час имах английски език.
Хванах го за ръката и го завлякох към кабинета. Отворих вратата и тогава усетих как Гаара ме прегръща и ме удостои с най – страхотната целувка до сега.
Добре че, поне аз се сетих и го избутах на бързо от мен, обърнах се към госпожата и с най сладкото гласче казах:
-Извинете за закъснението! – незнам дали ще ме пусне, но не искам да получа поредната забележка. Не че ми пука обаче...
-Госпожице Харуно, ако обичате бихте ли ми обяснили, какво стана преди малко на вратата. Как си позволявате такива неща в училище? И то пред мен? – Ааа не, не искам да слушам поредната лекция за морал.
-Ами госпожо Нийлс, нали знаете, че тийнейджърите правят разни работи . – Боже, почервеня като домат.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Съб Ное 16, 2013 8:16 pm

Глава 4

След като госпожата мина всички нюанси на червеното, най на края ни каза да седнем. Аз отидох на моя чин, който беше третия в колоната до прозореца. Седнах до най-добрата ми приятелка, нейно величество принцеса Ино. Тя беше с красива, дълга, светло руса коса и много яки сини очи. По характер беше малко буйна и естествено харесваше негово величество Чернокосия идиот (Саске ест.). Започнах да си вадя учебниците, а Ино като по команда започна с дърдоренето за Саске.
-Сак не виждаш ли, той е токова готин! -каза Ино, а аз извъртях очи.
-Момиче, изобщо не разбирам какво харесваш в него, е не може да се каже че на външен вид момчето не си го бива, но в главата сякаш е блондинка.
-Хей, аз също съм блондинка, а през живота си не съм имала по-ниска оценка от шестица!
- Не се обиждай, за теб знам просто така е думата. Освен това, днес се случи нещo важно…- поех си дълбоко дъх и продължих- По-скоро не толкова важно, колкото странно. Искам да кажа не толкова...
- О, за бога казвай направо! - започна да недоволства принцесата.
-Ок, такааа... Саске се нанесе у нас със семейството си…- казах толкова бързо, че се зачудих дали въобще ме е разбрала.
- КАКВО?!? – изкрещя русата идиотка.
-Нещо не разбирате ли госпожице Яманака?- попита учителката.
- Не всичко разбирам госпожо, извинете ме. – с тих глас продума приятелката ми.
- Добре, но се постарайте да внимавате, в противен случай ще ви разместя вас двете, или още по – добре всички да седнете по номера. Ясно ли е?
- Ясно!!!-отговорихме целия клас внезапно обзети страх да не вземе вярно, старата вещица да ни нареди по номера.
Часът продължи, и аз изчаках скъпата ми приятелка да се съвземе от шока, за да продължа да и разказвам.
-Ама, ама ти сериозно ли?!- попита тя вече по-тихо.
-Разбира се! Мислиш ли, че щях да се шегувам, че точно тоя празноглавец се е нанесъл в дома ми.- подразних се аз.
-Тогава ми разкажи! Хайде, не ме оставяй в неведение! – ако и бяхте видели физиономията само…
-Ужасно си досадна! – възнегодувах аз – Но добре ще ти разкажа. Та, семейство Учиха имат някакви финансови затруднения... – и така, започнах надълго и нашироко да и разказвам трите изречения, с които ме бе удостоила майка ми по адрес на Учиха.
-Боже мой! – възкликна принцесата след като довърших историята си. –Това е толкова готино с главно Г!
- Сигурно се шегуваш, това е толкова гадно с главно Г! – понякога наистина не я разбирах…
- За бога Сак.- въздъхна приятелката ми – Та това е съдба. Любовта на живота ми, моя чаровен принц, се нанася в дома на най-добрата ми приятелка аз отивам там за около седмица и той се влюбва в мен… – о, не не не… Това нямаше да стане…
- Знаех, че си романтичка, но това си е практически невъзможно! -
- И защо? – попита тя, като ме погледна с големите си сини очи, които в момента най-спокойно биха се конкурирали с тези на Пух от Шрек.
- Първо, поканите веднъж на танци, защото искаше да се отърве от безпаметно влюбените празноглавки, а ти си му приятелка, на която държи. Второ, и без това вече излиза с три на веднъж, не ме питай от къде знам и трето, никога не е показвал, че те харесва по този начин, освен случая с танците, който само за протокола беше преди три години! – аз и моята памет… Гордеех се, че я имах.
-Ясно, схванах на къде биеш. – каза намусено Ино. Като я гледах не, че ми стана жал просто си помислих, колко е хубаво като идва да спи у нас и така не съм единственото момиче в къщата. Майка ми не я броя, защото все пак ми е майка, няма как да говоря пред нея за: момчета, гаджета, двойки (предимно по математика) и тем подобни. Особено след като със стареца (баща ми) взеха, че ми изнесоха лекция за секса и как да се предпазя от забременяване, а да не споменаваме фактът, че тогава бях само на седем (за бога!). Макар, че от една година не съм девствена (моя Гараа е първия с който издържам цяла година “party’’). Затова и дадох отговор.
-Добре може да дойдеш у нас, за две само и единствено две седмици. Ще ти стигне ли толкова? – опитах се да сдържа усмивката си, ала неможах.
-Благодаря, благодаря, благодаря… – принцесата започна да ме прегръща и целува нещо съвсем обичайно за нея.
- Чакай малко, за какво да ми стигне? – чак сега се усети блондинката.
-Да го накараш, да се влюби в теб и да иска да остане да живее у вас, не у нас. Така, не само аз, но и Дан ще ти бъдем безкрайно благодарни. – усмихнато казах аз.
- Защо пък и Дан? – вече объркано попита блондито. – Да не би и той да не харесва Саске? Странно мислех, че са приятели… - отново с объркано изражение попита Ино.
-Не. Даже много добре си се разбират. Само дето скъпия ми брат или ще трябва да се пренесе в моята стая или да дели една с „Чаровния принц”. А това означава, че ще му се наложи да направи някой „малки” промени в стаята си. – търпеливо обясних.
-Направо усетих кавичките в Чаровния принц. – раздразнено каза Ино. В следващия момент очите и заблестяха толкова силно, че чак ме ослепиха. Съвсем сериозно говоря.
– Добре!!! – каза тя ухилена до уши. В този момент звънецът би и хлапетата от класа наддадоха радостни викове.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by bella17 on Пон Ное 18, 2013 3:23 pm

Глава 5


-Е тръгваме ли? – започна да подскача като малко дете принцесата. Часовете, бяха приключили и със скоростта на светлината тя се беше, понесла към паркинга където и бях казала да ме чака докато кажа чао на Гаара. – Щом приключих с довиждането (целуването ) се бях насочила към паркинга.
-Да, да тръгваме – промърморих аз. Не беше нужно да ходи до тях за да си вземе каквито и да е дрехи, четки за зъби и все такива неща, най-вече защото прекарваше толкова време у нас, че това и беше като втори дом.
-Хей, чакайте ни. – веднага познах гласа на брат ми. Обърнах се да му кажа щом иска да го чакаме да вземе да побърза малко. И тогава схванах какво означава „чакайте ни”… в множествено число. След него с безразлична физиономия тичаше Чаровният принц. Не ми се налагаше да поглеждам Ино за да разбера, че щом Саске се приближи ще припадне на мига.
-К`во става? – попита Чаровният.
-К`во те интересува?! – не можах да се сдържа.
-Не започвайте да се заяждате. – побърза да се намеси прекрасния ми брат.
-Между другото ще остана у вас две седмици.- каза Ино с намерението да смени темата.
-И к`во, къде ще спиш? – попита веднага Саске. Непоправимият любовник.
-Теб к`во те грее? – веднага се заядох аз.
-Грее ме та, направо ме огря целия, щом ще има красиво момиче като Ино в тая къща пълна с момчета.
-А, аз к`во съм бе пашкул? – започвах да се ядосвам.
-Ти, какво да не искаш да се пробваш с мен? – каза любовникът като игрива усмивка се появи на лицето му.
-Само в мечтите ти приятел. Твърде голяма хапка съм за твоята уста. Между другото как са Мегън, Ани и Сара? – не му останах длъжна.
-Ами ако си уголемя устата? – леле ама не се предава тоя човек бе – Е, те и трите са си добре или поне така мисля. Вчера отнесох доста шамари и сълзи от тях. Само за протокола те плачеха.
-И това ще ти бъде за урок повече да не излизаш с три наведнъж нали? – попита с напразна надежда принцесата.
-За съжаление – обади се прекрасният (брат ми) – досега не съм виждал тоя тъпчо да има сериозна връзка пък и рядко харесва момиче, че да излиза само с него, а не да го мами с още дузина.
-Милото блонди съвсем посърна май представата и за прекрасният принц на бял кон Саске започна да се разпада. Е важно е да разбере, че животът е жесток.
-Хей, не съм чак толкова лош колкото ме изкарваш. А може и да съм. – нагла усмивка се настани на лицето му.
- Ино така и така ще живеем заедно имаш ли нещо против да ми помагаш с уроците по Испански и математика? – ахх, колко мило. Чакай, Саске не учеше ли френски?!
-Предполагам, че ще мога не съм сигурна и аз съм заета. – каза принцесата с толкова спокоен тон, че ако не я познавах щях да си помисля, че въобще не се интересува от Саске- чернокосия идиот. И все пак, Бог да благослови глупавата идея на майка и когато бяхме във втори клас да я прави известна актриса в продължение на девет години ходеше на тези уроци, които вършеха страхотна работа макар, че тя отказваше каквито и да е роли във филми. Отказа се от тези уроци още преди три месеца вече и, бяха писнали, но все пак когато лъжеше или се преструваше се виждаше колко е добра. Саске явно също, беше озадачен, беше свикнал всички момичета да са в краката му.
-Дом скъп дом. – каза брат ми радостно и отвори вратата. Веднага усетих мириса на „пицата” или, ако въобще можеше да се нарече пица.
-Е, деца добре дошли в къщи. – показа се баща ми от кухнята. Старецът ми си беше сложил бели прилепнали панталони, червена тениска и розова престилка на мечета. Направо не е възможно някой да изглежда толкова абсурдно.
-Какво по дяволите си облякъл?! – попита без грам тактичност негово величество. – И защо мирише така? – абе тоя не знае ли кога да си затвори човката?
-О, това ли? Готвя моя специалитет, пица! – заяви възторжено дъртия. Направо страхотно!
-Не сметна ли за нужно да ни кажеш? – попита Дан. – И мама знае ли за това?
-Не съм го планирал, че да ви казвам, просто днес се прибрах по-рано от работа и си помислих, че мога да ви изненадам. – В това време, както си седяхме с отворени усти до вратата, някой взе, че я отвори. В този момент, бях благодарна, че не съм влязла последна. Вратата така цапардоса „Господин съвършенство” по кухата глава, пък то нали главата му е по-голяма от тялото, едвам запази равновесие. Браян, Алекс, Тим и мама се набутаха във вече претъпкания коридор.
-Пица специалитет. – можа само да каже Дан. Обзалагам се, че, ако не обичахме толкова много стареца, щяхме да побегнем, колкото се може по-бързо…и на далеч.
avatar
bella17
Новородено
Новородено

Мнения : 1
Дата на рег. : 16.11.2013

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 01, 2014 1:02 am

Глава 6


Започнах леко да се изнасям назад към вратата ала усетих заплашителна аура зад себе си. Майка ми ме гледаше с укор задето се опитвах да си спестя мъките.
-Ще споделиш мъките си със семейството си! - настоятелно каза тя. Боже опрости греховете ми и не допускай това да се случи! Силната ръка на Дан ме стисна за рамото и като истински мъченици всички се запътихме към кухнята. Явно нямаше кой да чуе молбите ми… С досада въздъхнах и затворих очи за миг. Ако не беше брат ми щях да се залепя за стената пред мен. Направих крачка надясно и пред мен се разкри красивата просторна…и претъпкана вече кухня. Явно само аз и Дан бяхме останали отвън ии прави. Егати… сега трябваше да седя на един от онези ниски сгъваеми столове. А ниско означаваше проблем… Явно като е станала работата Дан е взел силните…гени… оставяйки второто качество на мен.
Отново се бях заблеяла на някъде, но се осъзнах и разтърсих глава. Изненадано установих, че още един член на семейство Учиха присъстваше на масата. Седнах на онзи бял дървен и олющен сгъваем стол, който майка ми най-вежливо бе приготвила за мен и се загледах в брата на Саске.
След дълъг разговор се оказа, че Итачи нямаше да живее при нас, а при жена си, която била бременна в третия месец. Майка му едва не се разкрещя обаче Чаровния принц номер 2 най-интелектуално и обясни, че във Вегас не се налагало да присъстват близки. Кимнах разбиращо и го подкрепих.
В този миг дъртото ми татенце се появи с две пици, от които се носеше странна миризма. Кой знае каква беше тайната съставка този път... Наряза ги грижливо и тананикайки си отново зае мястото зад бар плота. Не се налага да дообяснявам колко точно абсурдно изглеждаше... Отхапах хапка от парчето и едва не захвърлих пиците през стаята. Лицето ми посиня, а от устата ми се чуваха единствено псувни.
-Убийствено вкусна е нали? – попита дъртия докато се поклащаше насам-натам в ритъм с тананиканата от него мелодия. Вкусна…едва ли. Убийствена… ОПРЕДЕЛЕНО!
-Тате… - поех си дъх и ядно го погледнах. – Колко пъти да ти казвам… ДИНЯТА НЕ Е ПОДХОДЯЩА ЗА ПИЦА!!! – разкрещях се аз. Червения плод се бе разтопил върху блата и останалите съставки правейки ги да изглеждат… Определено не и вкусни. Обърнах глава към Саске и едва не се задавих от смях. Глупакът гледаше така сякаш бе разбрал, че е възможно мъжете да забременеят. Отпих от колата си, все още гледайки го, но когато посиня прихнах да се смея. Естествено това не доведе до особено добри резултати тъй като колата си проправи път през носа ми… Ред беше на Чернокосия идиот да се смее…както и на всички останали, които не бяха трайно увредени от поредната пица специалитет на дъртото ми татенце.
-Леле пудел… Изригна като вулкан през земетръсен период. – изцепи се умникът и продължи да се киска с останалите.
-Ахх… - ядосах се…но преди това паднах от стола. С цялото си достойнство станах и се изтупах.
-Ще видиш ти празноглавец такъв! – извиках и се ухилих като тиквен фенер на Хелоуин.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 01, 2014 1:02 am

Глава 7


Ръката ми хвана чашата на Дан и без да се замислям излях съдържанието и върху чернокосия идиот. Не ми се щеше да похабявам така колата, но никъде не виждах гнусна зелена слуз…
-Ах ти кучка такава! – е, сега с какво заслужих това отношение… Невинно изгледах Саске, който в момента се изправяше и…беше бесен. Останалите ни гледаха с неприкрито любопитство очаквайки реакцията на Учиха.
-Сега ще видиш! – промърмори чернокосият и се втурна към мен. Аз нали си познавах къщата и понеже не бях много бърза реших да заложа на криенето. Затичах се нагоре по стълбите като чувах приближаването на негово величество и се шмугнах в стаята на Алекс. Помислих си дали да не преместя бюрото му пред вратата – все пак нали така правеха по филмите… В крайна сметка открих страхотно местенце за скривалище – под леглото.
Секунди след като с нечовешки усилия се наврях отдолу вратата се отвори. Човекът не се чуди много, наведе се и повдигна покривката на леглото. Не знаех какво да направя. Затова заложих на най-силният си коз – очарованието. Ухилих му се и запърхах с мигли надявайки се да е толкова запленен от невероятната ми красота, че да се превърне в мой вечен роб. Де такъв късмет… Напук на усилията, които положих за да се вмъкна под леглото, той просто ме хвана за крака и ме издърпа за няма и секунда. Сега, не съм толкова глупава, че да си лежа там като някоя девица чакаща с ужас нападателят и да я обладае. Досущ като младите жребчета скокнах и се лепнах до прозореца. Току виж съседката обсебена от братчето ми да забележи през телескопа си, че нещо не е както трябва. Докато губех ценно време в мислене (нещо, което не ми се случва много често) Саске се беше приближил до мен. Ех, очевидно трябваше сама да се спасявам, все пак жените отдавна са сме се научили, че рицарят на бял кон идва само в сънищата… и при невероятните късметлийки.
-Та Саске, скъпи… как си? Изглеждаш ми нещо мокър… - глупости. Бръщолевих пълни глупости, но той така или иначе нищо не правеше, тъй че предполагах можех да продължа. – Знаеш ли, че така косата ти изглежда много по-добре? – казах с мазно гласче кискаща се насреща му.
-Какво за Бога си ме зяпнал!? – не можах да се стърпя и му се изрепчих. Чернокосият си беше заврял лицето в моето. Секунда след като изрекох това усетих устните му върху моите. Може би трябваше да се отдръпна, но за Бога дори и да не го харесвах не значи, че не исках да го опитам. А опита си заслужаваше. Езикът му бързо намери моя и нежно го помилва. От съвсем лека целувката стана почти животинска. Ръцете му бяха навсякаде по тялото му, моите не му отстъпваха. Езиците ни се сплитаха така сякаш търсеха борба за надмощие… точно както бяхме ние в живота. Цялата ми реч бе отишла на почивка някъде към Хавайте. Е, очевидно за да се целуваш с някой не ти трябват думи. Но аз вече знаех това…
Боже, аз бях тотална идиотка! Трябваше да го разкарам, но изобщо не можех да помръдна. Изведнъж вратата на стаята се отвори с леко проскърцване.
-Сак. Тук ли… - Алекс застина на вратата с разширени очи и дяволита усмивка.
-Уоу… Извинете. Не знаех, че това е зоологическата градина. Бих ви казал да си намерите стая, но вие вече сте го направили. Е, забавлявайте се! – подсвиркването и смеха на Алекс ни откъснаха един от друг и аз побързах да се отдалеча от Саске. За миг погледнах в огледалото и онова чудо отсреща беше… не за пред хора. Кога по дяволите ми се бе разрошила косата? А и тежкото дишане и превитата ми стойка не говореха особено прилични неща за мен. Както винаги се отнесох в мисли завладяна от вида си когато се сетих, че Алекс всъщност ни бе видял. Обърнах се към него и присвих очи.
-Нито дума! – свирепо продумах преди да изхвърча като парен локомотив към стаята ми.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:10 pm

Предварително се извинявам за прекалената простотия в главата. :ДД

Глава 8


Малко след като се върнах в стаята си Ино се качи и се изтегна до мен на леглото. Глуповатата и усмивка подсказваше, че се е случило нещо „върховно“.
-Какво стана? – попитах почти незаинтересовано, но нали все пак ми е приятелка...
-О, Сак... той е толкова готин, забавен и умен – грозен, смешен и тъп... Кхм... поне за мен де. Не смятах да и казвам, кои са трите думи, които го описваха най-добре.
-Ще се направя, че не съм чула... – отегчено отвърнах и легнах до нея поглеждайки към тавана. След време си легнахме, а сутринта дойде бързо. Няма да ви споменавам какво сънувах. Добре де, беше малко разгорещена версия на Каспър и Уенди. Не питайте...
-...да купон. Кога? Аха. Супер. – докато двете с Принцесата слизахме по стълбите чух част от разговора на Идиота. Влязох в кухнята и заварих Учиха и братята ми да обсъждат нещо. Погледнах ги тъпо, като настъпен мравояд и се заех с закуската. Забелязах странния поглед на Саске, но бях толкова отвеяна, че изобщо не ми беше до него.
-Сак? Сак? Сакура! – кресна Дан в ухото ми. Сепнато скокнах от стола заемайки бойна поза. Някога казвала ли съм ви, че имам колан по... нещо? Учиха се изсмя, но не каза нищо. Сърдито погледнах брат ми замисляйки дали вилицата ще стигне до сърцето му ако „случайно“ някой го прободеше там.
-За какво беше това? – нервно подвикнах събирайки погледите. Е, не беше нужна чак такава реакция, но нали мечтата ми беше да стана актриса – трябваше от сега да си намирам внимание.
-Довечера у Наруто ще има купон. Ще ходиш ли? – о, за това ли било.
-Ами предполагам. – потрих брадичка с палец и показалец отдавайки се на дълбока концентрация и мислене.
-Ще идем нали? – попита русокосата зад мен. Кога стана от масата?
-Добре. – предадох се. Само се надявах Чернокосия идиот да не ходи. Въпреки, че можех да му спретна куп номерца. Ухилих се злобно и потърках ръце. Очите ми се стрелнаха към чернокосия и се усмихнах невинно със странен блясък в очите.
-Саске скъпи, ти ще ходиш ли? – опитах се да звуча мило, но говорех така сякаш бях глътнала хелий.
-Каниш ли ме? – самодоволна усмивка се изписа на лицето му. Скръцнах ядно със зъби и грабнах чантата си тръгвайки към училище.
Деня мина скучно, както всеки друг училищен ден. Дойде вечерта и аз и Ино се нагласихме за купона. Чудехме се с какво да идем до Узумаки. Все пак края на улицата беше далеч. Най-накрая се примирихме и отидохме пеша. Когато влязохме в къщата едва не ми окапаха очите. Наруто се беше качил на някаква маса и танцуваше гангнам стайл само по... парфюм. Е и боксерки де, но парфюмът му се разнасяше из цялата къща. Имаше онзи мирис на... мръсни чорапи и борова есенция. Прекрасна комбинация. Ино прихна да се смее, а зад нея и Дан. Аз, Ино, Учиха и брат ми бяхме дошли заедно. Чернокосия се захили толкова бурно, че се блъсна във вратата и я откачи от пантите и. Всички преглътнахме това обвинявайки Рок Лий. Той винаги беше виновен за всичко. Реших да се присъединя към Наруто и качвайки се до него на масата свалих червения си потник оставайки само по сутиен. Докато блондина си танцуваше нещо аз реших да врътна един кючек. И без друго бях най-добрата в това. Момчетата ми ръкопляскаха бурно, а момичетата се смееха одобрително. Само Хината горката беше полегнала на дивана зачервена от срам.
-Хината! Ставай от там и ела при нас! Оп, оп... – Наруто се включи в танца ми както и повечето други. След това си пяхме караоке (само да вметна, че песните на Азис ги пея най-добре и с чувство). След още лигавщини почти всички се бяха уморили. Решихме да поиграем на шише. Седнахме в кръг на земята и започнахме. Видях, че Ино си пийваше от една бутилка уиски и се правеше на кучето на съседа. Само да не вземеше да вдигне крак защото от това вече никой не можеше да я спаси. Шишето се завъртя и посочи мен и Учиха. Избрах истината и беше негов ред да ме пита нещо.
-Девствена ли си? – самодоволно се ухили идиота.
-Не разбира се! – не беше ли очевидно? Аз съм готина, секси и умна... защо пък ми задаваше такъв въпрос. Сигурно той беше и ме питаше дали не може да го науча, но го беше срам пред всички и за това по този начин. (много съм умна) Ааа, тази нямаше да стане.
-Не Учиха, няма да те науча. И без друго се целуваш зле, да не говорим, за това кой знае какъв си в леглото.– поклатих глава нацупвайки устни. Всички ме погледнаха въпросително. Опа... издадох се. Ино ме погледна невярващо. Отворих уста и...
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:10 pm

Глава 9


Отворих уста и... я наплюх. Не че беше нарочно, просто се случи, в крайна сметка на кой не му се е искало да заплюе най-добрия си приятел.
-Сори блонди. – закашлях се.
-Не че искам да те разпитвам – с хитра усмивка започна брат ми – ама кога точно си установила целуваческите умения на Саске?
Обичам брат ми. Ама наистина, той е любимият ми брат. Вероятно защото колкото и да сме различни, толкова си и приличахме. Но в момента си представях как го спъвам по стълбите и си чупи врата или как за закуска получава парче пица направена от мен със специалната съставка на готвача – щипка беладона. Просто, чисто и без доказателства. Да, беладона щеше да е.
Очевидно насилствените ми мисли си бяха проличали, тъй като обекта на сестринската ми любов се дръпна демонстративно настрани с вдигнати ръце и още по-широка усмивка. Кретен. Не беладоната нямаше да свърши работа. Желанието да го фрасна беше твърде силно.
-Вие не знаете ли? – попита Наруто. Преди стратегически да замажа положението той продължи.
-Бяхме на 6 години, Сак беше счупила главата на любимата си кукла, Саске я залепи и получи целувка за благодарност. – всички кимнаха удовлетворени от обяснението. Дори и Саске, който знаеше, че цялата история е пълна глупост.
-Брат, не се учудвам за куклата, Пинко винаги си е била кръвожадна. – потупа ме одобрително по рамото. - Достоен член на семейството.
Не знаех какво да кажа. Двамата с Учиха все още гледахме втренчено Наруто. Погледа ми се насочи към бутилката бира в ръка на новоизпечения лъжец. Беше празна. А преди това беше пил в щедри количества водка и уиски. Хмм, може би няма да е зле по-често да го държим в алкохолно опиянение, току виж се пристрастил и вземе да стане нормален.
-Значи сте били деца. – това беше изказване, не въпрос. Ино изглеждаше доста облекчена от този факт.
-Ама разбира се, бих се натискала с Милко Калайджев, но не и с този.
-Права си. – каза вече поуспокоено Ино, след малко добави замислено – Спомням си, че имаше запомнящ се сън с Милко.
Всички избухнаха в смях. Погледнах я на кръв. Да и бях казала, че съм правила див секс с голямата и любов на задната седалка на колата му, на прозореца в класната стая, в легото и (имам ключ от тях) или пък, че снощи съм го схрускала за вечеря.
Изпуфтях недоволно и посегнах към бирата, едва не я изпуснах когато от уредбата загърмя „Къде си батко“. Всички се захилиха и започнаха да пеят с глас. Някой ме издърпа към другите танцуващи. С изненада установих, че това беше Саске. Не знам дали, заради алкохола или просто ми се прииска този път победата да е моя. Започнах да танцувам по въможно най-предизвикателния начин. Очите му се разшириха от изненада и... Ха! Удоволствие. Може се поувлякохме в танца, но след известно време все под свещения глас на Милко, доста се бяхме разгорещили. Опипвахме се навсякъде, а аз както си бях по сутиен му предоставих доста поле за действие.
Слава богу, Наруто ни изгони от тях под предтекста, че искал да се наспи. Не му повярвахме. Напълно се убедихме, че няма и намерение да си затвори очите, когато видяхме Карин да върви по тротоара към къщата му. Ухилени цялата компания се изнесохме.
Вечерта докато се опитвах да заспя забелязах брат ми да влиза в стаята.
-Вече гледаш по друг начин на Саске нали? – хвърлих бърз поглед към Ино установявайки, че тя доволно похъркваше. После вниманието ми се насочи към брат ми. Беше близо до прозореца от където се процеждаше лунна светлина, тъй че ясно виждах лицето му сред сенките в стаята. Попринцип бих се пошегувала и избегнала темата, но изражението му не беше подигравателно, а загрижено.
-Не знам. Предполагам. – не знаех как точно да го обясня.
-Сак, той ми е приятел, но го познавам, трудно се привързва към някого за повече от два месеца, после остава приятел с тези, които не са били толкова влюбени в него... но само това.
-Еее, хайде сега. – засмях се. – Не е като да съм му надянала брачна халка.
-Ти си романтичка малчо, въпреки че го прикриваш. Докато той е в състояние да те убеди, че ще ти свали звездите.
-А не си ли и ти същия? – погледнах го ухилена.
-Разликата е в това, че моят рекорд е три месеца. – след минута и двамата избухнахме в див смях. След като се поуспокоихме забелязах, че той все още не бе помръднал от мястото си очаквайки отговора ми.
-Не се притеснявай за мен. Саске не е човекът, който би могъл да разбие сърцето ми. – Дан не изглеждаше особено доволен от отговора ми, но очевидно реши да не коментира и излезе от стаята ми.
На сутринта все още мислех за снощния ни разговор. Докато оправях грима си в банята отдолу се чу вик. Да, в семейството ми рядко имаше спокойни сутрини. Въздъхнах унило игнорирайки шумотевицата.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:12 pm

Глава 10


На сутринта все още мислех за снощния ни разговор. Докато оправях грима си в банята отдолу се чу вик. Да, в семейството ми рядко имаше спокойни сутрини. Въздъхнах унило игнорирайки шумотевицата. След секунди се чу нов писък и с драматична въздишка оставих спиралата до мивката, огледах се и се запътих към долния етаж. Очевидно писъците идваха от кухнята. Щом влязох там ченето ми увисна до пода. Майка ми беше застанала в ъгъла и очевидно бе източника на писъците докато баща ми... Добре, да речем, че изглеждаше така сякаш изнасилва пуйката с ръка и то не само защо си беше напъхал ръката до лакътя в нея, а и заради странните звуци излизащи от устата му.
-Скъпа, ах!
-Ааа! Защо се ожених за теб перверзник такъв!? – ъм... двамата явно изживяваха някаква си своя версия на Ромео и Жулиета и пуйката разбира се.
-Но скъпа аз... – започна татенцето, но естествено майка ми с театрален жест го накара да замълчи. Аз чак сега се бях усетила какво ставаше там, но очевидно майка ми не искаше да чуе.
-Мамо... – уплашено, но и развеселено се опитах да привлека вниманието и надявайки се да не пребие татенцето с тефлоновия тиган, който държеше в ръката си (Тефал – нищо не залепва по него!). За щастие тя се обърна и ме погледна ужасно.
-Сакура! Миличка съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на тази гавра с бедното пиленце. Обещавам, че баща ти ще си го получи! – запретвайки ръкави мама се насочи към бедничкия старец. Почти умряла от смях се запътих към нея и грабнах тигана от ръката и. Спрях опитите и за протест кимвайки към баща ми.
-Кой ден сме днес? – попитах го очаквайки да каже точно това, което мислех.
-Коледа! – с усмивка отвърна баща ми и започна да си тананика Джингълс белс под учудения поглед на майка ми. Нямаше нужда да му обяснявам, че бяхме по средата на лятото...
-Малко си заклещих ръката, но мисля, че ще... О, ето извадих я! – естествено цялата му ръка беше омазана в плънката, но пък майка ми изглеждаше ужасно щастлива от това, че баща ми си е „нормален“, а не е перверзникът, за който тя го смяташе. Мен ако питате май обратният вариант щеше да е доста по-приемлив. Двамата се нахвърлиха един на друг, целувайки се и доколкото ми казваше опита предполагам щяха да правят пето дете... освен ако не изпускам някой брат.
Изнесох се бързо оставяйки ги да се веселят надявайки се, че семейство Учиха няма да се натресе точно в този момент в кухнята и да станат свидетели на тази почти достойна за хентай сцена (о, да... нямате си и на представа по какви неща си падам... шегувам се... maybe).

***
Добре, че беше събота. Да, съботите бяха хубаво нещо. След случката с пуйката, с Ино излязохме да се поразходим на чист въздух... в мола.
-Ей виж тази рокля! – разпалено извика блонди посочвайки ми една светлосиня къса рокличка. Предполагам щеше да и стои добре... ако имаше какво да сложи в нея.
-Не мисля, че прекрасните ти невидими дадености ще изпъкнат в тази рокля... Съвсем ще се изгубят! – не че гърдите и бяха толкова малки, но в сравнение с моите... Всъщност в сравнение с моите гърди всичко беше прекалено малко. Тя естествено ме погледна нацупено докато не видя прекрасни черни обувки на висок ток.
Цял ден мотаене в мола завърши с шестнадесет плика с покупки. Сравнително малък резултат, но следващата седмица щях да дам повече от себе си! И от парите на нашите естествено.
-Хеей мацки. – провлаченият почти лигав, но според момчетата съблазнителен глас на Карин долетя измежду пълните маси на кафенето, в което бяхме седнали отпочивайки след тежкия шопинг. Тя беше неизменната дружка на Саске. Ако му беше гадже беше очевидно, че му кръшка. И тя като Великолепния беше супер популярна и не знам защо беше решила, че сме дружки. Не беше лоша, но беше на Саске... със Саске... тъй де, разбрахте ме. Приятелството им беше доста силно, и въпреки че всички смятаха, че двамата с него ходят аз знаех, че тя си падаше по Наруто. Което естествено обясняваше и снощното и посещение при него. Но може би понякога си бяха и повече от приятели. Загърбих трудните мисли, които и без друго не ми се отдаваха и се усмихнах фалшиво имитирайки гласа и.
-Карии... – провлачено отвърнах като двете с блондито се погледнахме ухилено на очевидната промяна в гласа ми. Не бях забелязала, но след нея се влачеше и той. Подчертавам той. Тези двамата рядко се разделяха. Бяха като дупе и гащи... Добре, че дупетата вървят и без гащи защото не си представях как Саске воайорства докато Карин си вършеше работите с купищата момчета/мъже, с които преспиваше. Тя казваше, че е за да добие опит, но съм сигурна, че беше заради онзи бас в осми клас. Намръщих се когато погледа ми се озова върху чернокосия идиот. Тя обви ръка около кръста на червенокоската и се подсмихна самодоволно. Изплезих му се и отпих от ягодовия шейк пред мен изключвайки всякаква възможност за нормален разговор.
Мислите ми отново се насочиха към СасуКарин. Дали спяха заедно? Че той въобще мъж ли беше? Тъй де... не знаех все още какво се криеше в прекрасните му маркови дънки. Имах съмнения, че е и от другия пол, но се е дегизирал. Все пак имаше толкова светла, мека и красива кожа, прекрасни очи и мирише невероятно... Мила осакатена възглавницо! За какво си мисля въобще?!
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:13 pm

Глава 11


Гъдел.
Кой по дяволите ме гъделичка, когато съм по средата на сън, в който имам неограничен бюджет и изкупувам всичко в мола?
-Може би не виждаш, но имам татуирано на челото си „Не буди – опасно за живота!“. – промърморих към натрапника, осмелил се да оскверни най-хубавия ми сън от много време насам.
Една силна ръка ме обгърна и след секунда се озовах по гръб... в ролята на голяма възглавница.
-Събуди се за 30-40 минути и след това отново заспивай.
Отворих едното си око.
- Искаш да се събудя САМО за 30-40 минути?
- Е, ако настояваш може и за час – целуна ме и черната му коса погали бузата ми. – а може и за два.
Сега вече отворих и другото си око. Саске стоеше върху мен, а на устата му стоеше развеселена усмивка. Остана загледан в мен няколко мига, докато не се размърдах подканващо.
-Надявам се не си ме събудил само, за да ме зяпаш. – притеглих главата му към своята. – Защото това не ме задоволява.
Усмивката му се разшири, когато се наведе и започна да обсипва с целувки шията ми.
Той винаги съумяваше да ме накара да го искам толкова много, че да не мога да си поема въздух без да знам, че е колкото се може по-близо до мен. Изстенах, извивайки тялото си в дъга и притискайки се в него колкото се може повече.
Можех да усетя, че и той ме иска. Тялото ми, притиснато по този начин в неговото, можеше да усети всяка негова извивка, всяка черта на перфектно оформеното му тяло. И колкото и банално да звучеше, можех да кажа, че е наистина перфектен. Гарваново черната му коса, тъмните му като абанос очи, мускулестото тяло..
Само че точно в момента хич не ми се говореше. Както се и досещате, правеше ми се нещо съвсем различно.
Рязко го издърпах към себе си, впивайки устните си в неговите за една отначало не чак толкова страстна целувка, която в последствие обаче изцяло промени интензивността си. Но целувка не ми стигаше.
- Още.. още. - прошепнах срещу кожата на врата му, оставяйки леки влажни следи по нея.
Той бавно започна да набира нагоре по тялото ми, застоявайки се на бедрата, на корема, гърдите.. Ръцете му шареха по тялото ми, карайки всяка една микроскопична частица от мен да трепне в наслада.
- Още.. - казах за пореден път преди да разкопчая колана му, но в следващия момент всичко стана наистина.. ами сконфузно..

Смях. От къде за бога се появи този смях?!
-Сакура? Сакура!
Това определено не беше гласът на Саске. По-скоро ми напомняше на училищната психоложка.
Отворих широко очи. Над мен видях широко ухилената госпожица Комацу.
Отлично! Събуди се. – плесна доволно с ръце, а медно русата и, късо подстригана коса подскочи на раменете и.
-Обикновено не одобрявам спането в час, но днес по програма ще тълкуваме сънища.
Сънища? Сто каратовата и усмивка ме заслепяваше.
-Хайде миличка, излез на дъската. – задърпа ме и ме паркира до бюрото.
Погледа ми се насочи към съучениците ми.
Всички се хилеха насреща ми.
-Ъмм... госпожице, не мисля, че се сещам за някой точно определен сън. – измрънках.
-О, напротив скъпа, нали бълнуваше. Хайде, недей да се срамуваш.
-Бълнувала?! – едва не ми се зави свят.
-Не разбрахме много, но съвсем ясно се чуваше „още, още...“.
Този глас. Насочих ядосан поглед към притежателя му. Онзи кретен ме зяпаше така сякаш знаеше, че не Гаара, а той бе заемал главното място в съня ми. Разбира се нямаше от къде да знае. Просто се забавляваше на унижението ми. А онзи мръсен предател брат беше положил глава на чина и се заливаше от смях.
Нещастници!
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:13 pm

Глава 12


Трескаво се зачудих какво да измисля, че съм сънувала. Истината определено не вършеше работа.
-Хм... така. Значи... сънувах, че съм на ... мач ... и там ... този... – почудих се за миг в опит да изглежда правдоподобно. - ... нападателя, да, нападателя вкара гол ... и понеже мача беше ... добър всички викахме „още, още“. – надявах се всички да се вържат на доброто ми обяснение. В сравнение с онова в седми клас за Какаши-балерината това си беше доста добро.
-Дообрее... – провлачено каза госпожица Комацу, явно чудейки се дали да повярва на бързо скалъпената ми, но признайте – правдоподобна, лъжа. В крайна сметка реши, че не и се занимава с мен и се върнах на мястото си. Останалата част от часа мина в подхилквания и подмятания от страна на класа, и злобни погледи към чернокосия идиот... от мен разбира се. След мъчителните 45 минути ( 30, от които проспани ;д) часът свърши и всички се запътихме към столовата. Голямото междучасие беше половин час и повярвайте ми никой, ама никой (дори зубарите) не искаха да стоят по стаите. Мда... учителите ни имаха странният навик да се натискат на работното си място. В трети клас станах свидетел на такова нещо и до ден днешен, вляза ли в стаята по литература си спомням онази гротескна гледка – Тсунаде седнала в Джирая, а той от своя страна си беше наврял главата в гърдите и. Само за протокола трябва да спомена, че на директорката гърдите и бяха толкова големи, че главата на перверзния учител можеше да мине за трета (гърда разбира се :Д) .
-Какво ще си вземеш? – Гаара ме изтръгна от мислите ми, увил ръка около талията ми и сочещ към бюфета.
-Ъмм... портокалов сок и хамбургер. – слава на дъртите ми родители, че ме бяха дарили с тяло на богиня – нищо не ми се лепеше. Добре, че бюфета ни предлагаше нормална и да не повярвате, вкусна храна.
-Мм, добре. И аз ще си взема същото. – отвърна червенокоско и ми се усмихна. До преди дни тази усмивка щеше да ме разтопи, но когато се сетих за съня си от преди малко ми стана гузно. Усмихнах му се сковано и двамата си взехме обяда, запътвайки се към масата, на която ни чакаха Ино, Дан, Карин и... Саске. Въздъхнах раздразнено и седнах между Гаара и Ино.
-Та Скура, ще ни ракзажеш ли какво точно сънува? – ехидно попита Учиха и аз мигом го проклех
-Казах вече. – грубо отвърнах. Явно всички разбраха, че не съм в настроение и решиха да не подхващат темата отново.
Обядът мина неусетно. След грубите ми думи в столовата настана истински цирк. Шикамару беше подгонен от разгоненото куче на сестра си, което никой нямаше идея как се бе озовало в сградата. Наруто направи велик скандал, че порцията му с рамен беше с един сантиметър по-малко, а Карин се заби с 6 момчета и се целуна с двама за по-малко от десет минути (кога успя о.О ). За капак някой изсипа върху Дан и Саске спагетите си и сега червеният сос бе размазан по целите им, бели ризи. Посмяхме им се, а после ги изчакахме пред момчешката тоалетна да се опрвят. Двамата обаче излязоха голи (от кръста нагоре ;) ) и ченето ми увисна до земята. Да фък... защо беше толкова перфектен?!?! Защо по дяволите неговото страдание ми причиняваше това?!? Изчаках го да се отдалечи и драматично се свлякох на колене на земята. Отметнах глава назад и драматично започнах да питам шефа горе защо правеше така с мен.

-Защо Всевишни, защооо?!?! – вдигнах и ръцете си за по-голям ефект. Няколко ученика ме изгледаха така, сякаш се нуждаех от усмирителна риза. С цялото си достойнство се изправих, изтупах се и отмятайки коса се отдалечих.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:14 pm

Глава 13


-Тече ти сопол от носа тиквичке. – напевно се провикна онова подобие на мъж, дето е спомогнал за създаването ми.
-Какво щастие и късмет е, че си тук да ми го посочиш, татенце.
-За теб винаги, мечо.
Боже надявам се да е схванал сарказма ми, в противен случай опасенията ми относно кръвната ни връзка сериозно ще нараснат. Мне, всъщност със сигурност ми е баща, онзи дет се е родил няколко минути след мен забележително прилича на него. Добре, че моа е наследила красотата и ума на майка си, а от него....мхм, май простотията. Относно сополите, то е очевидно, че съм настинала; от 47 часа 17 минути и 15,16,17,18... (ще спра до тук) секунди пазя дивана. Не че се оплаквам, има си и свойте хубави страни...Боже какви ги говоря естествено, че се оплаквам. Даже съставих списък с + и – :

Та така, започваме с ’’ –‘’ (Установила съм, че е по-добре първоначално да страдаш с лошото...)
1.Любимата ми бавачка (татенцето)
2.Сополи, температура, кашляне(в превод : Шрек с бяла кожа)
3.Компрес с ракия на гърлото ми ( Всемогъщи Боже, влей разум на дъртите(моите многообичани родители)
4.Духовитите разговори с моя любим брат Дан и малко е да се каже близък приятел Саске( които не знам с какво заслужих)
5.Защо, защо ям шкембе чорба, докато другите пируват с истинска пица?(която по между другото поръчваме веднъж на високосна година.)
7,8,9,10...... какво да кажа, пиша от тефтерчето на...не съм сигурна, но то е мъничко, а другата страница вече запазих за така дългоочакваните добри страни. ;)))


И сега направете място за ++++++ (приключихме с лошото, време е да потанцуваме от щастие)
1.Любимата ми бавачка(знам, знам няма угодия, ама колкото и да е досаден е единствения, който ме приема каквато съм си. Освен това е освежаващо да знам, че има по-голям карък и от мен.)
2.Без училище( 1 година, 56 часа, 30 мин. и ... дали просто да не забегна за Вегас, докато съм млада и красива?)
3.Ъммммм....ами май са това.


-Ъъргх. – изстенах и се превъртях на дивана. Плюсовете са прекалено малко....Дотук с танцовата ми кариера. Жалко тъкмо бях изправила крака.
-Жалко си е. Вече се бях запътил към касетофона. Мисля че, La vida loca е добре като за начало.
-Ъъъ, казах го на глас нали?
-Сигурно, след като ти отговорих. Но то знае ли човек.
Тръгнах да правя някой от забележителните си коментари и тогава се спрях. Този глас. Не. Температурата ми е висока и ми се причува. Точно така. Освен това е прекалено рано, все още трябва да е на училище.
-На мен ли така ми се струва, или просто се обърна да спиш?
Гласът му, вече звучеше прекалено близо до мен. Ох... няма измъкване.
-Със сигурност на теб ти се струва. И какво всъщност правиш тук, не трябва ли да си на училище?
-Как какво, дойдох да се погрижа за гаджето си. Относно другото, училище...хайде стига.
Преди да успея да отговоря каквото и да било, Гара се наведе и ме целуна. Как е възможно дори и в състояние аме*а да стана още по амебеста? Отговорих за кратко на целувката, а после го бутнах от мен.
-Стига ще се разболееш.
-Не ми пука. – ооо пука му, нали е отличникът на класа, но, ох дай да се разболее, та заедно да си амебстваме(след като е измислена, дори и от мен, значи съществува такава дума ;@ )
-Много си сладък синко, но ми дайте минутка да...аааа...се обуя и отида на разходка.
Уупс. Ок, това си е фал. Засмяното лице на баща ми се подаваше иззад кухненския плот. Е за моя радост, той не е толкова мхм...бащински (?) настроен както майка ми относно момчетата. Всъщност, добре че е той,защото не съм сигурна дали още нямаше да съм си девствена, ако не ни беше отпуснал аванс от около 8 часа. Всъщност не съм сигурна, че той знае за тази подробност. Да със сигурност няма как да е.... какви ги говоря, разбира се, че знае да не е идиот. Ъъъ, да последното все едно не съм го казала, но на следващата сутрин, след онзи съдбовен ден, намерих 3 кутийки с презервативи на леглото си. Питате се откъде знам, ами иска ми се да кажа, че имам изключителни менталически способности...е не е така. Чисто и просто, само като влезна в стаята стареца ми хвърляше Погледа и поклащаше леко глава с усмивка под мустак. Срам.... -_-
-Здравейте господин...
-Никакъв господин, нали се разбрахме бе момче.
-Точно така... господин приятел.
Любимият ми отиде да се здрависа с баща ми и се заговориха за нещо. Това ми даде време да огледам облеклото си. Повдигнах скришом одеялото. Защо не съм дете на Дракула? Или още по-добре,аз самата да съм Дракулка, е нямаше ли да е яко само да се покрия с нещо, да стана прилеп и да отлетя. Разбира се,бих предпочела нещо далеч по..абе и аз не знам... сова? Орел? Софийски гълъб? Ето на пак се отплеснах. Тц, Тц, Тц. Та причината за бедственото ми състояние е нещото, което съм облякла. Жълта блузка с надпис, която сама по себе си не беше толкова зле, разбира се, ако не броим петната от боя. Надолу, тоалетът ми се състоеше от къси панталонки на сърчица, а в средата на задника ми се мъдреше мече, което се пляскаше по задника, на който пишеше ‘’ Шляпни ме’’. И разбира се последен, но не и на последно място беше тъмно лилавия ми клин с щампи на зелени пепруди( останал от началото на модното ми осъзнаване). Е , ако не ставах от дивана, а аз нямах такова намерение, можеше и да не е побегне с писъци. Беше всеобщо известно, че не симпатизира особено на клоуните, а аз...ами сериозно можех да помисля за кариера в цирковото изкуство. Вече поуспокоена, насочих вниманието си към мъжете и наострих уши да чуя нещо. Знам, знам не било хубаво да се подслушва и.... бла, бла бла. Ами ако обсъждаха мен? Сигурно моята любов е притеснен, а любящият ми баща му дава съвети как да ме поглези. Стой май чух нещо... Броколи ли? Момент, да не би току що да ме оставиха, за цели 10 минути, за да обсъждат рецепти?
Прокашлях се. – Игнор.- Покашлях се много силно.
-Изпий си лекарството тиквичке.- беше разсеяният отговор.- Та след като свариш броколите...
Дотук с тактичността.
-Абе старче, ти нямаше ли да излизаш?
-Моля? Кога? А, вярно. – засмя се той. – Умното ми момиче, нищо не забравяш.
Дойде до дивана, целуна ме и отпраши към коридора подсвирвайки си ‘’Forever Young’’. Игнорирах го.
-Какво точно правиш?
-Ще ти правя супа от пиле и броколи. – обяви Главния готвач и зарови още по – усърдно из шкавовете ни
-Хубаво за пилето, но защо искаш да ме довършиш с броколите. Не виждаш ли, че съм болна?
-Не мрънкай, знаеш, че съм страхотен готвач.
-И скромен при това... - промърморих, а той се ухили.
Продължих да мрънкам в продължение на няколко минути. Дори не ме погледна. Единственото, което полуих беше любвеобвилното: „Слънце, много те обичам, но е за предпочитане да млъкнеш.“ Какъв е романтик...
След около час, подобно на някой изискан келнер, Гаара ми поднесе ястието си с преметната кърпа на едната ръка(кърпата се състоеше от кръстосани кости и надпис ‘’приготви се за портите на ада’’ уахахаха), а в другата държеше табла на цветчета, а в нея вечерята ми. Беше я сложил в любимата ми чиния, с надпис ‘’я не си го изял, я си умрял’’. Какво да кажа с Дан ги бяхме надписали като мънички, сладки дечица, в последната си година в детската. J Ах спомени. :D
-Ами, ако получа хранително натравянеи...
-Млъкни и яж.
-Ах, какъв си ми мил и нежен...
Напъха лъжицата в отворената ми уста. За част от секундата обмислих да го изплюя в лицето му, но....хмм странно , май е ...вкусно.
-Всъщност, вкусно е изненадана съм че....
Още една лъжица в устата ми. Преглътнах.
-Наистина трябва да си поговорим за....
Е сещате се какво стана. При следващата лъжица вече бях със запечатана уста, или поне от страна на говоренето. Боже беше невероятно вкусно. Това беше, женя се за него. При баща като моя, който и сандвич едва прави годен за ядене, мъж с кулинарни умения е дар божи. След като изядох всичко до последната трошица, или по-скоро капка се облегнах доволна на дивана, докато Гара отиде да измие съдовете. След малко се сгуши на диван до мен. Говорехме си за незначителни неща, докато разглеждах каналите на телевизора и тогава окото ми хвана нещо. Разговора замря, усмивката на Гара стана измъчена, моята се оживи.
-Слънце... – започна той
-Радвай се, че кърпичките са на масата, слънце. Знаеш, че на Титаник винаги плача.

-Знам. – каза той с явно примирение. Не че филма не му харесваше, даже беше казал ,че е много добре изпипан, работата е там , че винаги рева на него. Въздъхнах и се сгушихме на дивана. Не усетих кога мина времето, но с Гаара винаги е така. Не мога да си представя да се чувствам с друг по същия начин. Докато траеха романтичните сцени, той придърпваше главата ми и ме целувше докато не ми се завие свят. При последните минути, където откровено си ревах, ме прегръщаше по-силно, целуваше ме и ми казваше да се успокоя. Не, не мога да си представя да обичам някого повече от него. От първия ден , в който се запознахме помежду ни прехвърчаха искри, краката ми се разтрепериха и омекнаха при първата ни целувка, а в деня когато изгубих девствеността си, сякаш се намирах на друг свят. Не, защото самият акт беше толкова божествено изживяване(доста болеше всъщност, но по едно време удоволствието взе връх над болката), а , защото беше с него. Отнесена в мислите си не бях забелязала, че някой е влезнал, но усетих нечий поглед върху мен. Брат ми и Саске току що се бяха прибра ли, поздравиха се с Гара и продължиха по стълбите. Но Саске се забави и задържа погледа си върху нас. Гараа беше насочил вниманието си към филма, искаше ми се и аз да го направя, но нещо ме задържаше. Всичко беше толкова .... интимно. В следващия миг сякаш се осъзнах и, побързах да насоча вниманието си към филма. След секунда, с крайчеца на окото си погледнах към стълбите. Нямаше го. А моето сърце все още туптеше, така сякаш се канеше да изхвръкне от гърдите ми...
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:17 pm

Глава 14


Най-накрая, след толкова време, Господ показа желание да внесе радост в нещастния ми живот. А към таблицата ми се добавя още един плюс .
3. Без задължителното семейно къмпингуване!!!!!(party)
Та сега да поясня. Може би се чудите, как е възможно с брат ми да сме такива....животни. Разбира се аз съм нежно, сексапилно котенце, а той....хм, не мисля, че дори има дума за това същество.
Малко след като се оженили, баща ми решил, че ще е добре с майка ми да отидат на къмпинг, за да имат малко време насаме преди да се родим. Разбира се, както вече знаете майка ми забременяла и затова им се наложило да се оженят. Та поради тази причина, около лагерния огън са били – майка ми(в 9-ия месец), баща ми и ние с Дан. Непряко, но все пак присъстващи. Всичко вървяло прекрасно. Комарите ги хапали, рибата, която баща ми, като един истински рибар хванал, изгоряла. Забравих да спомена, че е била една рибка. Но въпреки несполуките, те били в блажено романтично настроение. И все пак имало си причина докторите да им забранят...хм...разни неща :3 . Но пък все пак става дума за нашите родители, все от някой трябва да сме си наследили глупостта. То к’ви са тези доктори , че да им казват какво могат и не могат да правят. Какво знаят те?
Очевидно достатъчно. По някое време вечерта, докато са мръзнели, прегърнати под звездите. Само да добавя, че то огън не им е трябвало любовта и любовта на телата им била достатъчна да ги сгрее. Та да продължа. Както си мръзнели мързеливо под звездите, майка ми нещо почнало да я наболява. Стана ви ясно каква е работата . ;) Чудят се те какво да правят, защото буквално се били завряли в пущинака и най-близката болница била на километри разстояние(според тях; всъщност била на около 15-20 мин, специално направена за къмпингуващите) . Чудят се те какво да правят и ето на, насред бълбукането на поточето, песента на цикадите , пълната луна в небето и псувните на майка ми на баща ми му прищакало. Та нали миналата седмица по сапунката на баба му, дава ли как израждат бебето на главната, то не било много сложно. Трябвало само маменцето да диша, а той да държи ръце отдолу та да хване бебето. Сега няма нужда да навлизам в подробности. Единственото важно е, че от всичко това насред гората сме се родили аз и Дан. Две животни, буквално излезли от гората . :D Интересното е, че в последвалте години доста често, когато се връщахме от въпросната гора, мама се оказваше бременна. Е то не си е за чудене. То в гората се приближаваш до първобитния си образ, а къде при неандерталците презервативи?

Ето на сега, благодарение на настинката, за първи път от...абе май откакто съм се родила съм освободена от традицията. Семейството се беше изнесло още преди часове начело с баща ми свеж като репичка, майка ми за пореден път проверяваща дали си носи гримовете(за нея никога не съм се съмнявала, че ми е майка) и последвани от братята ми, които кашляха кихаха, един даже беше направил професионални пъпки с гримовете ми. Ех, не им мина номера. Успях да видя процесята, защото отидох до тоалетната, друго не би ме изкарало от леглото в шест сутринта.
Ето ме сега, наспала се и доволна. Все още малко болна, но това се преживява. Заподскачах с танцова стъпка към кухнята. Отворих хладилника, нямаше нищо от вчерашното ястие. Гаара, бог да го поживи, познава семейството ми и пълната липса на кулинарен талант у, който и да било у нас, освен може би Тим. Стараехме се да не го експлоатираме много все пак беше само на 12, 5 дни в седмицата бяха в реда на нещата, при положение, че не го карахме да прави закуска, много често. Разрових се още малко и открих кашкавал и салам. Ето на, който казва,че сама ще умра от глад греши, правя невероятни сандвичи и.....сандвичи. Важното е, че е храна. Точка. И така с песен на уста започнах да ‘’готвя”.
- Да не би да гониш зли духове?
- Че аз ги харесвам, теб от друга страна....Всъщност какво правиш тук?
- Това си е семейното ви пътуване. Мръдни се да взема нож.
Не ми беше проблем да водя от обичайните ни заядливи разговори, когато беше на разстояние от мен. Но сега... Саске се приближи до мен чакайки ме да се помръдна. Отстъпих леко на зад,а той протегна ръка да дръпне чекмеджето пред мен. За момент ръката му докосна корема ми. Бях с тениска, но имах чувството, че докосва гола кожа. Едновременно погледнахме един към друг. Отдръпнах още повече, а той побърза да извади ножа. Продължих да правя сандвича си. Той седешеот едната страна на плота, а аз от другата. Настана неловко мълчание. Нещо, което до сега не ни се беше случвало.
- Ако искаш аз ще нарежа плодове, а ти направи сандвичи и за мен. – каза той и се пресегна към кошницата с ябълки.
- Впечатлена съм Учиха. – ококорих престорено очи. – Опитвал си кулинарните произведения на баща ми и все пак се доверяваш, дъщерята да приготви нещо сносно.
- Не всъщност съм поласкана. – поласкана и спокойна да се върна към старите ни отношения.
- Мисля, че всеки заслужава шанс да се докаже. – каза великодушно той, а по устните му играеше лека усмивка. Игнорирайки трептенето в стомаха, подех обичахния ни духовит разговор, докато му правех сандвичи.

След 30 минути и двамата бяхме блажено заситени.

- Трябва да призная, че не беше никак зле. – доволно отбеляза той разположил се от лявата страна на на дивана.
- Никак зле ли? Обикновено бих ти казала следващия път сам да си направиш, но в случая ще направя изключение. - Сам предложи да измие чиниите. Това само по себе си заслужава признание.
- Ако беше сложила и малко майонеза...-продължи ухилен той.
- Не си насилвай късмета приятел. – хвърлих му от прочутите си ”да не ти се разтреперят гащите” погледи.
- Само казвам...
Хвърлих се с боен вик към него. Хващайки го неподготвен го прекатурих на земята. Трябва да му се признае обаче, че бързо си стъпи на краката. И така въоръжени с възглавници, подхванахме войната на таралежите. Не знам колко време се гонихме и из стаята, накрая се строполихме отново на дивана. Всеобщо решение беше, че това е мирната зона. Задъхани и развеселени се заяждахме за какво ли не.

- Отне ни цял месец, за да разговаряме като нормални хора. – обади се той по едно време.
- Месец?
- От както съм тук.
Месец. Беше минал цял месец, а дори не бях разбрала как е станало. Но, всъщност Ино действително си отиде у тях преди седмица, а преди няколко дни и родителите на Саске заминаха за чужбина, за да оправят сделките си.

- Хайде да редим пъзел.
- Пъзел?-погледна ме тъпо.
- Не бой се моето момче, сигурна съм, че към него има упътване с обяснение, какво точно е. - потупах го приятелски по главата. – Всъщност, казвала ли съм ти колко ми приличаш на кученце?
- Млъкни и донеси пъзела.
След час и половина редене, бутане и обсъждане на това колко е тъп срещу стоящият, от пода ни гледаше един много симпатичен д ' Артанян - кокершпаньол. Ъгълчето на устата ми се изви, последва го и другото, след секунда откровено се хилех.
- Спести ми го. – простена Саске. Избухнах в смях. Търкалях се по пода сочех кучето, а след това него всичко това придружено от нечленоразделното ми говорене. Момент! Май забелязах движение. Да не би раменете му да потрепваха. Смееше ли се? Или дай боже плачеше?
- Саске? – разделих ръцете, които бяха похлупили лицето му. А той отметна глава и се засмя. След секунда и двама се хилехме. Странно ми е да го кажа, но със Саске може и да не се разбирахме винаги, но си бяхме приятели. Вярно със странни отношения, но все пак приятели.
- Знаеш ли мисля, че ще дават Скуби Ду. - вече поуспокоена седнах на дивана.
- Мисля каквото мислиш и ти. Кажи, че имате пуканки.
- Не разбра ли досега, че пуканките често са единственото сносно за ядене тук.
Двадесет минути по-късно, екипирани с одеяло, два пакета пуканки и чипс със сол, се разположихме на дивана. Не мога да кажа колко съсредоточено гледахме, тъй като през цялото време обсъждахме героите, имитирахме говора им и критикувахме играта. Казах му, че е един потенциален Скуби Ду, а той каза, че добре съм подбрала зеления цвят на тениската си. Изгледахме първата част, минахме на втората, а към 00:00 часа започна Тетрадката.

- Не лоша книгата, а и филма си го бива. – осведоми ме той и си взе парче чипс. Ченето ми увисна.
- Ти харесваш романтична книга и чакай малко, филма по нея?!
Той ме погледна раздразнено.
- Знаеш, че се интересувам от литература. Нямам нищо против романтиката стига да е хубава. – Бях забравила за плановете му да става писател. Беше споменавал няколко пъти, но не го бяхме приели на сериозно, тъй като очаквахме и той като брат си да се заеме с компанията.
- Просто се изненадах. Рядко срещам момчета,които да оценят един филм или книга не само по това колко престрелки има.
- Което далеч не означава, че нямам запас от критики относно повечето филми.
- Разбира се че имаш...-ухилих му се, а той се засмя.
Странно беше колко ми е лесно да гледам филми с него. Подлудявах Гаара с непрестанното си говорене по време на филмите, от което той взимаше в свой ръце запушването на устата ми ( не е това, което си мислите перверзници :Д) . Докато със Саске взаимно се подлудявахме с говоренето си, единият млъкне с мисълта да гледа филма и другият започне след него. И ето го на, края, сълзите се застичаха по лицето ми. Хвърлих му убийствен поглед като видях, че отваря уста. Той само вдигна ръце с широка усмивка приведе се към масата и ми подаде кърпичките.

- Не разбирам защо момичетата винаги плачете на тези филми.
- Защото сме чувствителни същества. Освен Ино, тя и на Титаник сълза не пролива.
- А ние момчетата сме безчувствени животни предполагам.
- Правилно предполагаш. Аз не разбирам защо никога не се разплаквате, то сцената просто те подканя да зарониш горчиви сълзи.
- То момичетата ревете достатъчно и за две момчета, освен това нашата работа, като кавалери е да ви успокояваме.
- Да ти кажа не се справяш особено добре с успокояването. – идиотка, кретенка(и такава дума има !!!). Още преди да довърша изречението видях как се променя изражението му. Мамка му, прекарвахме си страхотно, почти не усещах пеперудите. И ето сега привличането се върна с пълна сила . Погледът му обходи широката ми тениска с дълбоко деколте(какво мислех си, че ще съм сама вкъщи) и продължи надолу към краката ми под одеялото, където се криеха късите ми панталонки, а после отново се насочи към лицето ми. От телевизора зазвуча Christina Aguilera – Genie in a Bottle. За секунда всичко стана някак си вълшебно. В хола беше тъмно, светлината идваше само от телевизора и уличните лампи. Заедно с музиката, сенките и напрежението в стаята, обстановката стана някак си... романтична. Видях го как се навежда към мен. Сякаш след цяла вечност устните ни се докоснаха. Кратка, почти феерична целувка. Сигурно е продължила не повече от 3-4 секунди, не съм сигурна. Прокара пръсти по ръката ми. Добре поне, че бях облечена нормално, не като вчера. Вчера?!
Изръсих се от дивана. Какво по дяволите правех.

- Ох, спи ми се, трябва да си лягам. - скачайки запелтечих и се заклатушках към вратата.
- Трябва да си лягам. – повторих още веднъж.

- Лека нощ. – каза ми, очите му не се отделяха от мен. Усещах погледа му докато излизах от стаята. В моята собствена стая се проснах на леглото. Чувах стъпките му долу, сигурно разчистваше. Не знам какво ми стана. Аз съм с Гаара, който обичам. Със Саске бяхме само приятели, които при това в повечето време се заяждат за нещо. Това, което стана беше плод на атмосферата и филма, който бяхме изгледали. Точно така. Само това беше.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:23 pm

Глава 15


Цяла нощ не можах да спя като хората. Заспивах, будех се после отново заспивах. В главата ми постоянно се въртеше онази целувка от онази вечер. Проклетата целувка! Или по-скоро проклетата ми голяма уста. Всичко си вървеше добре, но не... аз трябваше да кажа първото нещо дошло ми на езика и да прецакам всичко. Въпреки всичко, тогава за първи път се почувствах така. Имах чувството, че разговарям с някого, когото ме разбира и не би ме критикувал за всичко. Чувството бе подобно на онова когато бях с Ино. За първи път мислех за Саске като за... приятел. Като изключим закачките помежду си ние май наистина бяхме... приятели? При тази мисъл усетих нещо в стомаха си. Глупавото привличане също беше на лице. Веднага си представих образа на Гаара и как ме целуваше, и как ме гушкаше... ала в следващия миг изникна и онази наша първа целувка със Саске. Пламенна, гореща, животинска... С Гаара всичко беше просто... спокойно. Имах му доверие, определено, обичах го... или поне така мислех. Не. Обичах го. Точка. Само че.. май не го обичах по този начин, по който ми се искаше.
Скрих лице в шепи и се обърнах към прозореца. Погледнах към часовника на нощното ми шкафче. Алармата щеше да звънне след повече от час. Очевидно нямаше да мога да заспя, за това станах и се запътих към банята. Преди да изляза съвсем, открехнах вратата и точно като по филмите погледнах на ляво и дясно, след което се изстрелях в банята, заключвайки вратата. Изчаках малко докато ваната се напълни с гореща вода и се потопих в изключително блаженство. Мисля, че водата и топлината ме успокоиха. Явно бях заспала защото по някое време чух силни удари по вратата на банята. Тъпо и сънено погледнах към нея, сякаш онзи, който бе отвън можеше да види погледа ми тип „Разкарай се и не ме закачай.“. Гласът от другата страна бе на Дан.
-Хайде деее!! – викаше блондина. – Да не се удави?! Тате, Сакура е в банята повече от час! Май се е удавила! – продължи, като едновременно блъскаше по вратата.
-Добре. Ще я разбия! – каза решително. Следващото обаче едва не ме накара да се засмея. – Саку... моля те, ако си жива, пощади очите ми и излез от там.
Ухилих се и се прокашлях.
-Жива съм! Скоро няма да се отървете от мен! – чак сега се замислих за въпроса, който ме глождеше преди Саске да се вясне на вратата ми и да каже, че ще живее у нас. Банята. Защо по дяволите имахме по една баня на етаж?!?! Стаите ни бяха достатъчно големи... не можеше ли да си имаме собствени бани?
След известно време изпълнено с много молби и закани, най-накрая благоволих да покажа себе си на света. Така де... на семейството си. Отворих вратата на банята където ме чакаше Дан.
-Ах ти проклетницеее!! Знаеш ли, че в гората няма тоалетни?! Повече няма да ходя на този къмпинг! – да, всяка година така казваше. Семейството се бе прибрало преди половин час. Ококорих очи, изведнъж сетила се нещо и забързах към кухнята, от където идваха гласовете на нашите.
-Мамо! Татко! – подозрително ги огледах. – Кажете ми, че няма да има повече братя... моля ви! – почти истерично подвикнах.
-Ами... да се надяваме. – изкиска се майка ми и двамата с баща ми се спогледаха. По бузите им изби червенина. Не мисля, че този къмпинг бе подходящ за мен и братята ми... Тези хора не бяха нормални.
След секунда в полезрението ми попадна Саске. Избягвах го целия вчерашен ден. Отидох у Ино още преди да се събуди и се прибрах много късно вечерта. Обаче сега щеше да е малко тъпо да побегна обратно към стаята си. След секунда се сетих, че около тялото ми има увита, само една кърпа, стигаща до средата на бедрата ми. Погледнах го. Той също ме гледаше. Размърдах се от неудобство и промърморвайки си нещо под носа, се изнесох от стаята.
Измъкнах униформата и я облякох набързо. Оправих косата си и побързах да изляза от вкъщи. Пред училище забавих крачка и усетих нечия ръка на рамото си. С облекчение помислих, че е Гаара, но когато се обърнах там стоеше Саске. Глупавото ми съзнание веднага ме предаде и из корема ми запърхаха пеперудки.
-Сакура. – затаих дъх. Не знаех защо, но просто го направих.
-Виж... Онова... все едно не се е случило, окей? – гледах го като ударена с права лопата. Всички разнежени чувства бяха изместени от... гняв?!
-Разбира се. – изскърцах със зъби. Нямах представа защо се държа така. Завъртях се и се затичах към стаята по история. За щастие от седемте часа, които имах днес със Саске се засичахме само два пъти – литература и испански. Не знам, кой бе дал идеята на Тсунаде да имаме три задължителни езика в училище.
Както и да е... Часовете минаха нормално. Със Саске не си казахме и дума въпреки, че го видях да ме гледа няколко пъти. С Гаара се гушкахме почти през цялото време докато Какаши не реши да го изпита в предпоследния час на последните три урока. Умник ми беше той; изкара шестица. За награда получи няколко страхотни целувки.
След последния час отново се замислих. Защо когато бях с Гаара изобщо не мислех за онзи идиот. Беше ми толкова хубаво с него. Докато когато бях в компанията на Саске постоянно се чудех как да прикрия увлечението си. В интерес на истината цялата ситуация единствено и само ме дразнеше. С голямо „д“.
Докато слизахме по стълбите с Гаара се закачахме и бутахме чак докато не излязохме от сградата. Той бързаше и след като ме целуна отпраши към колата на Сай. Сай беше едно от момчетата в групата на Гаара. Имаха репетиция и чернокосия беше дошъл да вземе моето момче. Изпратих му въздушна целувка и му махах чак докато не се скри от погледа ми. Нещо обаче привлече вниманието ми. На паркинга, почти до изхода стояха Ино и Саске. Тя се кикотеше кокетно, а той бе приложил онази негова неустоима усмивка в действие. След секунда, точно след секунда, се приведе напред и с цялата си наглост я целуна. Няколко момичета близо до мен изскърцаха със зъби, станали свидетели на гледката. Мен обаче ме беше ядосало друго.
С ядна крачка отидох до двамата, които отново си говореха за нещо. Ино се сепна когато ме видя и понечи да ме поздрави, но последвалото ми действие остави всички присъстващи с пръст в устата. Забих толкова силен шамар на чернокосия идиот, че имах чувството, че си бях счупила ръката. Той ме погледна невярващо и направи крачка назад. Ино изписка леко и покри устни с ръце. Обърнах се и с невероятно бързо темпо се отправих към вкъщи. Дори хванах автобуса за една спирка. Прибрах се вкъщи и веднага се качих в стаята си. Дан влетя няколко минути след това с почти зверско и изражение.
-Какво ти стори онзи идиот?! – явно братското му чувство се бе обадило. Всъщност колкото и да се карахме и дразнехме двамата си бяхме страшно близки и го обичах наистина много, а сигурна съм и той мен.
-Нищо, нищо... Обаче... Притеснява ме това с Ино. Тя не разбира, но той май само се подиграва с нея. – успокоих го и му казах какво мисля. Той седна на леглото ми и започна да приглажда червените завивки със замислен поглед.
-А сигурна ли си, че това няма нищо общо с теб? – очите му се впиха в моите. – Защото онзи шамар... Мисля, че има и друго.
Преглътнах без да отклонявам поглед.
-Виж Саку... Помниш ли какво си говорихме онази вечер? – попита, а аз кимнах припомняйки си за разговора ни.
-Хубаво, тогава наистина те моля да внимаваш, въпреки че от личен опит знам, че нито чувствата, нито сърцето питат. – ококорих се при думите му и подсвирнах драматично.
-Я, коя успя да завладее мрачното ти сърце, скъпи ми братко? – с шеговит тон попитах, но бях сигурна, че Дан знае, че говоря сериозно.
-Няма значение... – усмихна се, но усмивката му беше тъжна. – Тя и бездруго не изпитва същото. – допълни и се изправи.
-Е... няма как да знаеш. – опонирах го, но той ми даде знак да спра.
-Просто... знам. Както и да е. Внимавай. Освен това... Никога повече няма да отида на онзи къмпинг! – сигурна бях, че последното беше, за да разведри и отклони темата. Ухилих се насреща му.
-Защо?
-И питаш... Онези, които се наричат наши родители май си правеха опити за шесто дете. Разбирам да не сме им достатъчни, но те прекаляват... – и изобщо не се съобразяват мен ако питаше.
-Не искам да ти казвам какви звуци се чуваха от палатката им. Тим помисли, че ги е нападнало животно и отиде да ги провери. Не искам да ти казвам с какво изражение се върна. – двамата прихнахме да се смеем и си поговорихме още близо половин час преди Дан да заяви, че ще излезе за малко. Към осем часът в стаята ми влетя Саске бесен. Честно казано надушвах натрапчивия му парфюм примесен с алкохол. По вида му обаче останах с впечатление, че не бе пил особено много. Сигурно се бе размотавал с Карин из баровете в Коноха.
-Ти! – извика бесен и затръшна вратата след него. Завъртя ключа, винаги стоящ от вътрешната страна и ме изгледа злобно. –Изложи ме пред цялото училище! – чак сега се замислих за това. Доста хора бяха свидетели на случката. Загледах се в лицето му. Лявата му буза бе леко розова от шамара, който му бях ударила. Мислено се ухилих злобно. Чак сега бях осъзнала, че съм изложила великия Учиха пред цялото училище. Едва не прихнах да се смея, но нещо в погледа му ме спря. Сетих се за какво бе тук и застанах до прозореца скръствайки ръце, така се чувствах по-сигурна.
-Ами ти си го заслужаваше. – най-спокойно му отвърнах. Мисля, че наистина го вбесих. След миг обаче се усети за нещо и се облегна на вратата.
-Ревнуваш. – каза, а аз зяпнах изненадано. – Ти ревнуваш.
-Моля?! – възкликнах изумено. Изобщо не ми бе минало през главата. – Това не е така. – възвърнах спокойния си тон. Той ме погледна учудено.
-Тогава за какво беше целият този цирк? – в гласът му все още се долавяше ярост, но иначе се бе успокоил.
-Не бих позволила да се подиграваш с Ино по този начин. – гневно казах през стиснати зъби. Чернокосият повдигна вежда.
-А може би намеренията ми към нея са сериозни? - присвих очи, гледайки го мнително.
-Я стига! Онзи ден целуна мен, а сега целуваш нея! Какви игрички играеш, по дяволите?! – определено се ядосах. Защо се правеше на тъп, бях сигурна, че знае за какво говоря, но... я чакай! Той май се забавляваше.
-Ти май наистина ревнуваш. – ухили се, а аз се отправих към леглото. Седнах и отпуснах тялото си леко назад, подпирайки се на лакти.
-Казах ти вече. А сега ме остави на мира... И не си играй с огъня защото ще се опариш. – чух стъпките му, а след това тялото му се надвеси над моето. Примигнах изненадано, а пеперудите в стомаха ми отново се разлетяха. Май по-бурно от всякога. В ума ми изникнаха толкова много неща, които бих направила с Учиха сега, че чак ме досрамя от самата мен.
-Казвал ли съм ти, че огънят е любимият ми елемент... – не беше въпрос, о да. Определено не беше въпрос. Докато го изричаше устните ми бяха само на сантиметър от неговите. Едвам се стърпях да не се приближа и да го целуна. Изражението му стана странно, а погледа му се премести на устните ми. В следващия миг се отдръпна рязко прокарвайки ръка през иначе рошавата си коса.
-Мамка му. – каза и се запъти към вратата. Преди да отключи и да излезе обаче ме погледна... малко по-дълго отколкото бе редно и затръшна вратата след себе си.
Отпуснах се назад и закрих очите си с ръце. Напоследък май не бях особено наясно със себе си. Обърнах се и зарових лице във меката, червена възглавница.

„Мамка му“ бе най-малкото, което можеше да опише създалата се неловка ситуация. Но определено бе правилната дума.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:24 pm

Глава 16


Едно от любимите ми места, и то не само на мен, но и на цялото семейство със сигурност беше къщата на езерото. Дядо ми я построил преди години за баба ни, докато тя била бременна с чичо Бен. Строежът продължил година и половина, понякога му помагал някой и друг приятел, но това били редки случаи. Тъй като искал след време цялото семейство - деца, внуци, пра-внуци и прочие да може да се събира там я направил огромна. Е желанието му се сбъдна. Ходим там всяка година около седмица преди Хелоуин. Това, че се припокрива с празника си е чисто съвпадение.
Тъй като от училище ни дадоха няколко дни бонус ваканция, пристигнахме сряда вечерта. Пътувахме с три коли. В едната аз, Гаара(нашите дори не се замислиха, когато ги попитах може ли да дойде), Дан и Алекс(помните ли го? Нормалния в семейството),баща ми и майка ми. Докато си седях на задната седалка с Дани, който се хилеше мазно през цялото време, между мен и Гаара, се си спомнях един друг случай, в който бяхме на задната седалка, разбира се Дани не беше там. Баща ми от друга страна ловеше риба на няколко метра от нас. В другите две коли бяха семейството на Саске, включително и Карин, останалите ми братя и Итачи в комбина с приятелката си, предвидливо взели тяхната си кола, в случай, че им се наложи да избягат от нас посреднощ.
Когато пристигнахме, вече беше късно, тъй че всички отидохме към стаите си. С Гаара бяхме в една стая, наще, или по-скоро майка ми, се бяха примирили, че презервативите, които изчезват понякога от кутийката в банята, не са отмъкнати от малки разгонени леприкони.
5 дни по-късно
- Миличка, готова ли си? – провикна се майка ми от съседната стая.
- Амии... да. – погледнах към творението пред мен. Огромна тиква със сърца за очи, ослепителна вампирска усмивка и... триъгълен нос, да знам никакво въображение относно носа, но нали я има и следващата година. С горда крачка понесох г-жа Тимбърица към хола, където я поставих върху камината.
- Какво трябва да е това?-обади се Браян, който тъкмо привършваше хелуинския морков (просто не питайте).
- Това е г-жа Тимбърица. – с горда усмивка посочих творението си.
- Защо си я кръстила Тимбърица? –попита Алекс, докато си взимаше парче чипс от купата.
- Забрави за името, кой за за бога си кръщава тиквата? – гледаше ме недоумяващо Браян.
- Всъщност Али, тя е г-жа Тимбърица, невъзпитано е да забравяш обръщението. Пък и всеки заслужава име и уважение, особено, ако след днешната вечер ще бъде изяден.
- Знаеш ли Саку, за теб никога не съм се съмнявал, че си дете на родителите ни. – ухилено отбеляза брат ми.
- Ооо, Барни,нали така искаше да ти казваме като бяхме малки? – с подскок се настаних на земята и го прегърнах. – Благодаря ти. И аз винаги съм си мислела същото за теб. Не е ли прекрасно, че мненията ни така съвпадат?
- Съвпадат?
- Знаеш какво искам да кажа.
- Колкото и да ми е наприятно ще трябва да се съглася с теб.Макар че, след като така и така подхванахме темата...Алекс, брат ми, сериозно се съмнявам дали не са объркали бебетата в болницата.
- И в момента няшият истински брат, трови живота на някое нищо неподозиращо семейство.-одобрително кимнах аз. – Но пък може да изкараш късмет и истинското ти семейство да те потърси, останалите нямаме този шанс.
Двамата с Браян се спогледахме и изкарахме най-многострадалните въздишки, на които бяхме способни. Преди Алекс да направи нещо повече от това да ни замери с възглавницата на Мечо Пух, влязоха останалите, понесли куп храна. Настанихме се, кой, където намери. Родителите, старите им тарикати, бързо си намериха места върху фотьойлите и дивана. Итачи мина с номера, че не може Лорна(гаджето-годеница) да седи на пода в нейното положение, а пък той трябва да седи до нея в случай, че и потрябва нещо. Не е честно, защо Гаара не е бременен та и аз да минавам така? Пак говоря глупости, не ми обръщайте внимание. След като изядохме всичко, което беше на масата, включително и три салфетки(даа, Тими , не е добра идея да се хващаш на бас с кака си), се улисахме в разговори. Макар, че то нашето си беше по-скоро надвикване. По едно време забелязах, че мойте старци, са се сгушили на фотьойла и си шепнат нещо. Баща ми само се смееше, а майка ми го удряше по главата.
- Та нещо интересно? – поинтересувах се аз. Само трябва да додам, че не беше никак лесно да надвикам останалите.
Всички се умълчаха и ги погледнаха.
- Нищо особено сладкишче, припомняме си един Хелоуин от преди седменайсет години. – с широка усмивка отвърна баща ми. Преди да успея, да отворя уста, а това повярвайте ми само по-себе си е подвиг, родителите на Саске избухнаха в смях, след малко към тях се присъедини и баща ми, докато майка ми преминаваше от смъртно бледо до застаршаващо живота червено. Останалите се спогледахме притеснено.
- Мисля, че стигнаха критическата. – отбеляза Итачи. Останалите закимахме утвърдително.
- Че те някога излизали ли са от нея? – обади се замислено Саске.
Прав беше. Спогледахме се, и спомените от последната седмица тук , дойдоха неканени. Господи, иска ми се да се ударя с тиган по главата. Защо съм такава идиотка. Имам си най-страхотното и разбрано гадже , а да се заглеждам точно по Саске. Разбирам поне Брат Пит или Келън Луц да беше, всъщност и на Джони Деп ще съм доволна, при тях поне бих имала някакво извинение да се заглеждам по други. А най-лошото е, че дори с Гаара да сме в една къща, остана ли насаме със Саске, просто го забравям. Скорошната случка с пикника до езерото, беше доста прясно напомняне. Даже и да исках, а това със сигурност не беше желанието ми, да продължа да размишлявам върху темата бурният смях на останалите ме прекъсна. Ето, че пак бях пропуснала интересното.
- Какво стана?- побутнах Алекс
- Ще разказват някаква история, от тяхното време. – простенах, но той покалти глава – Не, майка заплаши, че утре за закуска ще сервира на татко не яйца на очи и наденичка, ами омелт от тях.
- Със сигурност трябва да се чуе. – захилих се зловещо и с периферното си зрение забелязах, че братята ми правят същото.
Безмислено е да казвам, че историята беше покъртителна. Докато останалите се борихме да си поемем дъх, достатъчно, колкото да преживеем следващите няколко минути, майка излезе от стаята, след като подари един слдък удар зад врата на тати. Не че той се впечатли особено, а на останалите ни докара поредния гърч от смях. Вече поуспокоени, се опитвахме да кажем нещо що годе смислено. Може би щяхме да измъдрим нещо, знам ли, но тогава майка ми се върна в стаята. С усмивка тип „степфордска съпруга” се настани до стария и му подаде чиния с омлет.
- С големи парчета наденичка, както обичаш скъпи. – бодна парче от месото и му го подаде. Но баща ми е мъж на честа, отвори широко уста и го изяде. След което, не се чуди много, взе вилицата и набоде друго, като не забрави да има малко и от яйцето, а на лицето му лъсна хитра усмивка.
- Е хайде де скъпа, не искаш ли да опиташ и ти? – Мога само да кажа, че си има причина тези двамата да са заедно. Единия по нищо не отстъпваше на другия. Докато гледаше съпруга си в очите, майка хвана ръката му и насочи вилицата към устата си, като доволно задъвка. Това беше . Ето на дежа вю. Отново, подобно на излезли от Клиника за душевно болни „ Харуно-Учиха и приятели” , се започна лудешкото хилене , придружено от коментари като „Вземете си стая” или „Нямаме впредвид тази стая”. Лорна почти беше паднала на земята, като през цялото време придържаше корема си. Не дай си боже, да предизвикаме и преждевремено раждане. От мисълта, още повече ме напуши смях.
- Лоли, моля те, недей да раждаш в дневната, после ние ще трябва да чистим. – през смях каза Браян. Добре, че е той да ми прочете мислите.
- А не, семейството има достатъчно грехове, не ни трябва и ненавременно раждане. След това и в ада няма да ни искат.- захили се баща ми. За секунда замълчахме, след което роднините ми започнаха да кимат замислено.
Какво да кажа, това беше една от най-страхотните ни ваканции тук. Беше към три и половина сутринта, когато решихме да си лягаме. За късмет на готвачите, останалите трябваше да чистят. За мое нещастие, аз не бях готвач, тъй че заедно с баща ми, Лорна, Карин, Дан, Алекс и Тим бяхме изритани в кухнята да почистим. Често си мисля, че в някой минал живот Браян е бил Локи(сещате се хитрия, подъл, но много духовит брат на Тор). Не можех да разбера как винаги успяваше да се измъкне от домашните задължения, при положение, че единственото, което направи беше да обели краставиците. Относно, така наречения ми баща, той просто избърса масата, след като НИЕ събрахме чиниите, и се изнесе. А пък останалите(готвачите), нямаха никакви чувства. Що за садист, трябва да си, че да принудиш някой да чисти в три сутринта?
- Вече четири. – обади се Карин. Явно бях мислила на глас . Обърнах се към нея. Тя и Тим,бяха паркирани до мивката. Ухилих се като ги погледнах заедно. Брат ми - малък, слабичък и рус, до Карин, която е с около седем сантиметра по-виоска от мен, а да не говорим от него , и с огромна червена коса.
- Зяпаш. – констатира малкия.
- Гледам ви.
- Зяпаш. – настоя той.
- Сигурно се замисля да започне кариера като профеисонална миячка. - предположи Карин. – Но миличка, ако искаш да се научиш, не става само с гледане, трябва и практика. Не се става Главен мияч, току така. Затова, заедно с малкия заместник-мияч ти предлагаме уникалната възможност да измиеш тази огромна тава. Поради голямото си омазняване и засъхнало изгорено на места, това е задача с повишена трудност.
- О, не мисля, че съм достатъчно квалифицирана. - махнах драматично с ръка. – Но мисля, да се настаня, на стола и да си водя бележки, докато наблюдавам професионалистите.
Засмяха се, когато седнах на стола до масата и започнах да пиша в невидимия си бележник, намествайки несъществуващите си очила. Следващите петнайсет минути прекарахме в обсъждане на подходящи университети, в които да се набляга върху мияческата дейност. А по едно време, гледахме като треснати, как върху главата на Дани се появи пяна. Пяна, която той в опит да я махне, се разнесе по цялата му коса. Сега като го гледам, малко ми прилича на младият дядо Коледа или пък Айнщайн? Наистина е трудно да се прецени. Докато останалите се заливахме от смях, с псувня на уста, Айнщайн Коледарски се запъти към банята. Тъкмо отваряше кухненската врата, когато от там се показа Саске. Какво да кажа, момчето действително се опита да запази неутрално изражение.
- Виж сега дядо, с теб имаме да си поговорим. Миналата година си пожелах кученце с розова козина за майка ми. А ти, няколко месеца по – късно ми прати само Сакура. Вярно, че остаряваш, но има причина, баба Коледа да ти е подарила очила. Които, както виждам и в момента не носиш. – последното беше казано със заваляне. Саске, и другите подобно на него се разхилихме, когато Добрия(малко гневен) старец излезе от стаята.
Учиха дойде и се настани на стола до моя. Спогледахме се и избухнахме в още по-див кикот. Когато положението беше, нормално (демек, по нашата дефиниция за нормално),всички се заеха да си довършат и малкото им останала работа, докато със сътрапезникът ми обсъждахме наказанието, което трябва да получи Дан, за това, че е игнорирал едни от най-живото-зависещите ни желания. Като пластмасовото бебе, което поисках, когато бях на шест. Когато останалите започнаха да си подсушават или мият ръцете, двамата успокоихме закачките. Лоша идея. Без да имаме какво да си кажем, двамата само се гледахме. А това пораждаше спомени. Особено най-скорошния. По дяволите, не мисля, че мога да се разходя пак по протежение на реката, без да ме преследват спомени. Поклатих глава и отвърнах поглед.
- Сън. Бих заменила и страхотните си кожени ботушки, за един хубав сън.- простена Лорна, докато крачехме по коридора. След каратка пауза, добави замислено. – Не всъщност не бих, но виж ужасната лачена цикламена риза, която Итачи пази от тематичния рожден ден на негов приятел, с удоволствие ще унищожа.
- Значи си успяла да се отървеш от зеления кожен панталон?- попита Саске, когато наближихме спалнята й.
- Само ще кажа, че дивана ми бива красен от една наистина сладка зелена възглавничка. Докато аз самата разполагам с невероятни нови панталонки, нуждаеха се от стесняване, но резултатът е забележителен. И сега като се замисля, май се нуждая от нова рокля, по възможност в розов нюанс. – след тези си думи, бъдещата майка влезе в стаята си.
- Брат ми е под чехъл. Лорна определено е любимката ми от приятелките му. – ухилен до уши каза Саске.
- Обзалагам се, че ще им се роди момиче, точно като нея, която да върти Итачи на всичките си пръсти. – отвърнах аз. Захилихме се и продължихме бодро към стаите ни. Понеже останалите стаи бяха по-далеч, от тези тук Карин щеше да остане в стаята на спътника ми. Никой не осопри това, всички бяхме наясно, че между дях няма нищо, даже аз, която бях доста скептична относно момче и момиче в една стая, особено, ако и двамата изглеждат страхотно, и нямат кой знае какви задръжки. Самата Карин, изхвърча към леглото, още щом приключи с чиниите, заявявайки, че не разбира защо трябва да ги подсушава, при положение, че до утре сами ще изсъхнат. Нямаше я, още преди ние да станем от столовете.
- Аз съм до тук.- казах, когато стигнахме моята стая. От вътре чувах водата в банята и предположих, че Гаара ме чака. Сърцето ми се стопли при мисълта за него. Унесена в мислите си, не бях забелязала, че все още стоя облегната на вратата, а Саске е на около десет сантиметра от мен.
- Слушай, относно, това, което стана...
- Какво, относно онова, което става? – поправи ме той, а аз имах чувството, че ще се разтреперя, от чувството, което ме заля . Трудно ми е обаче да определя какво точно бе то.
- Както и да е. – поклатих глава. – Аз съм с Гаара. И го обичам.Той е..., той е ...
- Какво е? – повдигна вежди Саске и скъси разстоянието между нас, усещах как дъхът му се смесва с моя.
- Моето момче, моят любим – господи звучах така, все едно съм на кастинг за „Тетрадката”, но как за бога можеш да опишеш любовта?
- Така ли? Тогава – сведе глава, като устата му беше на около сантиметър от шията ми. Срам ме е да си призная, но някъде дълбоко в себе си исках да направи нещо. Каквото й да е. Разбира се, щях да го отблъсна, но само за момент исках да усетя онази тръпка, когато бяхме заедно. В момента, в който допря устни до кожата ми, цялата настръхнах. – Добре тогава , върви при „твоето момче”. - чаках да се отдръпне, но той не го направи. В този момент се почувствах отвратена от себе си. Бутнах го, а той отстъпи на няколко крачки от мен.
- Ето за това говорех. И, ако не ти пука за Гаара, то поне се замисли за Ино. Мислех, че я харесваш, че няма да я нараниш, защото не си като мен, нали? Е, току що, опроверга думите си. – за пръв път в живота си видях Учиха безмълвен. Вярно, че му се носеше славата на сваляч, но що се отнася до момичетата, с които действително имаше връзка беше добро гадже. А пък Ино му беше и приятелка, която познава от години. И вероятно единственото момиче, което знаеше всичките му недостатъци и го приемаше с тях. Предполагам, че това охлади страстта му, тъй като в очите му се появи нещо като вина. Независимо от всичко, той винаги се беше държал добре с приятелката ми, макар че, не беше особено приветлив към безпаметно влюбените в него, най – вече заради външния му вид. Вероятно това че, Ино го познаваше и пак го харесваше, беше в нейн плюс, знам ли?
- Права си. – каза и се запъти към стаята си, в края на коридора. Не се обърна назад, докато не влезе.
С въздишка влязох в стаята. Съблякох дрехите си и отидох в банята, където Гаара ме чакаше, угасил лампите и запалил свещи навсякъде. Без малко да се разплача от радост. Не беше нужно да изобразявам усмивка, тя сама се появи на лицето ми. Влязох във ваната, като се излегнах с гръб към него и обърнах глава за целувка. Започна като леко докосване на устните и мисля, че дори той се изненада, когато се надигнах и задълбочих целувката. Когато се отделихме, за да си поемем дъх, той ме гледаше изненадано, а след минутка се появиха и веселите искрици в очите му.
- Скъпа, ако всеки път, когато вършиш тежката работа се връщаш в такова настроение, със сигурност преставам да се изявявам като джентълмен.
- Прстанеш ли да се държиш като такъв – целунах кокалчетата на пръстите му, след което ги захапах леко - ще бъдеш едно много нещастно момче, защото презервативите , които купи ще си останат в кутийката.
- И без това, последният месец почти не ги използваме.
- Разбра ме. – казах, след което се обърнах и поднових целувката. Докато Гаара прокарваше ръце по тялото ми и се задържаше там, където знаеше, че обичам, си мислех, че съм направила правилния избор.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:25 pm

Глава 17


На следващата сутрин се събудих сгушена в Гаара. Няма да обяснявам, че под завивката и двамата бяхме само по... парфюм. Усещах дъха му, каращ косъмчетата по врата ми да настръхват. И други неща усещах, но мааалко по-надолу.
Като изключим тези приятни неща, ръката му почиваше на корема ми и щом ме притисна по-близо до себе си усетих, че се е събудил. Обърнах глава към него и го дарих със зашеметяваща целувка.
Продължихме да се целуваме няколко минути, след което изненадващо се надвесих над него. Дългата ми розова коса галеше лицето му, а устните му бяха извити в усмивка.
-Какъв приятен начин да кажеш на някого добро утро. - засмя се и ме притегли към себе си. В този момент обаче вратата на стаята се отвори и оттам влетя баща ми. Започна с тирада за късното ни събуждане, но явно се усети какво вижда и на лицето му се появи хлапашко изражение.
-Аз.. ъъъ... такова. Закуската е готова. След обяд си тръгваме. - поясни и след като закачливо повдигна вежди се изнесе от стаята с усмивка до ушите.
Целунах моето момче и станах от леглото. Отидох до скрина и зарових из бельото си.
-Обуй си онези, розовите... - имитирайки жеста на баща ми, каза Гаара.
-Ако ги обуя ти ще ги свалиш. - изкисках се и побързах да се облека. След известно време и няколко закачки двамата бяхме напълно готови и със събран багаж.
Обядвахме и дойде време да тръгваме. Този път в колата на Итачи и Лорна бяхме аз, Саске, Гаара и Дан. Добре, че влюбените си бяха купили семейна кола иначе едва ли щяхме да се поберем четиримата на задната седалка.
-Хей, влюбените, кога се очаква да стана чичо? - засмяно каза Саске. Той седеше до Дан, зад нас с Гаара.
-Терминът ми е точно след четири месеца. - нежно каза Лорна и сложи ръце върху корема си.
-Ще бъде едно прекрасно момченце. - замечтано каза Итачи.
-Ще бъде момиче! - твърдо каза Лорна и си затананика заедно с радиото.
-Не мисля, че това го решавате вие. - мъдро казах, посочих шефа горе и свих рамене.
Спряхме на светофар и бъдещите родители започнаха да се целуват с такава страст, че си помислих, че ще се награбят тук и сега.
- Голяма любов, голямо нещо. Обаче е зелено. Тръгвай! - хилейки се каза чернокосият идиот, който май не беше чак такъв идиот. По-скоро кретен. Колко съм щедра само! Повиших му ранга с една степен към по-добро! Пак се отплеснах.
Итачи погледна в огледалото за задно виждане и се загледа в мен. Така ми се стори, поне.
-Разбира се! Лори е моето момиче, моята любима. - бонбонът, който току-що бях лапнала, се изплъзна драматично от устата ми, а Саске се задави. Мисля, че щеше да умре, но Дан го тупна така здраво по гърба, че май повече няма да посмее да се задавя около скъпото ми братче. Значи в крайна сметка големият Учиха ни беше чул. Или още по-зле, видял.
Спомних си за меките устни на Саске докосващи нежно шията ми. Усетих как кожата ми там гори. Вкопчих се в ръката на Гаара и бях успокоена от допира му. Отпуснах се на рамото му, а Итачи продължи да кара мълчаливо. Не смеех да погледна назад. От снощи със Саске не си бяхме казвали нищо и между нас имаше напрежение.
След известно време, в което бях задрямала, усетих, че колата спря. Отворих очи и се огледах. Не бяхме вкъщи. Е, освен ако домът ни не се бе превърнал в голяма, червена бензиностанция. Въпросително погледнах Гаара.
-Лорна е гладна, а и трябва да заредим. - поясни и всички слязохме от колата. Лорна и Дан се запътиха към магазина. Итачи остана да зареди, а аз, Гаара и Саске се разположихме на една пейка. Чувствах се малко тъпо и неловко. Отляво - гаджето ми, а отдясно - едно голямо изкушение с главни букви.
Реших да се измъкна от ситуацията и отидох до люлките. Седнах на едната и се залюлях докато Гаара ми се смееше. Саске седна на съседната люлка и само леко се полюшваше, гледайки замислено в краката си. Гаара мина зад мен и започна да ме люля, а аз се засмях, когато при всеки тласък, който ме връщаше при него получвах целувка. Първоначално ми беше някак неудобно пред Саске, колкото и да не ми се искаше се чувствах виновна и пред него. Все пак, колкото и да повтарях, че не искам това да се случва, то ставаше, а не винаги го отблъсквах на време. Щом, Итачи се появи и ни помаха да тръгваме, забелязах, че люлката до мен е празна. Опиянена и доволна от целувките, дори не бях забелязала кога беше станал.Все още в добро настроение заподскачах към колата, изкикотих се , когато Гаара притича зад мен и ме вдигна.
- И какво се надяваш да спечелиш с това изпълнение - попитах го.
- Надявам се, да не остана на сухо за през ноща. - без заобикалки ми отговори той. - Мхмм.... - целунах го по носа, когато ме остави на земята до колата - може и да се получи.
Напъхах се в колата, а брат ми подхвърли нещо, с което си заслужаваше един хубав удар зад врата. Докато се обръщах с намерението да му нанеса трайни увреждания, видях изражението на Саске в страничния прозорец. Едва сега забелязах, че откакто сме влязли не е казал и дума, което не беше в негов стил. Отново ме обля чувство на вина и се обърнах на моята си седалка. Отзад чувах подигравките на брат ми, че не съм успяла да го ударя. Игнорирах го. Сгуших се в Гаара и погледа ми се зарея някъде по пътя.
Малко преди да влезем в града видяхме спряла кола в аварийното. Може и да не бяхме много близо, но от далеч си личеше, че двамата спрели са красавци. Сигурно бяха слезли, за да изпушат по цигара на спокойствие. Когато приближихме повечко и имах по-добра възможност да се наслаждавам на гледката, тъмно русият направи крачка към дърветата. Простенах отвратено, когато го видях да посяга към предната част на джинсите си. Е, очевидно дърветата щяха да получат малко натурални сокове. - Дали да не спрем, при онези момчета, може би са закъсали. - попита Лорна, като сочеше колата и светло русия, който палаше нова цигара. Сенките, които хвърляха дърветата успяваха да покрият приятеля му за колите, които бяха по-близко, тъй че освен, ако не се загледаш няма да го забележиш.
- Няма нужда. - отговорихме с Дан в един глас. Обърнах се и се захилихме един на друг.
- Но, ако имат нужда от помощ. - настояваше Лорна.
- Скъпа, не мисля, че случая е такъв. - промърмори Итачи - Загледай се. - Какво да... О!- остана с отоврена уста за момент, а след това лицето й почервеня. - Простаци. Останалите се захилихме, а после избухнахме в смях, когато започна да говори за липсата на обноски у хората.

Вече навлизахме в познатите квартали и както винаги, в колата настана оживление. Докато минавахме през така познатите места си помислих, че определено ваканцията беше незабравима. Но утре... Утре отново ни чакаше училището (огромно мъчение с главно "м"). Загледах се с копнеж в спирката на автобусите. В Лас Вегас, никой не държи да имаш образование, за да си танцьорка там. Ах, мечти, мечти.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:27 pm

Из „Дневника на Сакура”

Втори Октомври
00:20 часа


Пътуването към вкъщи не беше никак кратко, затова й не беше учудващо, че заспах на половината от пътя. Обикновено не бих се и сетила за този факт, камо ли пък, да отделям не повече от 2-3 думи, колкото да запълня мястото, където няма какво да се каже. През последните часове, докато пътувам насам си мисля, как независимо колко се опитвам да избегна нещо, то пак се връща при мен. Винаги съм се смятала за смела, тази, която се хвърля напред с рогата, даже срещу страховете си. Другите винаги ме слушат какво казвам, често аз съм тарторът на групата. Ако знаех, че ще сънувам, и то точно спомени , от които се опитвам да се отърва. Защото, мисля си, не ми харесва това, което те показват за мен самата. Честно. Бих направила всичко възможно, за да остана будна. Дори и в този случай, да съм страхливката, каквато, не съм сигурна как да бъда.
Лесно е да се унесеш, когато не си спал половината нощ. В добавка към атмосферата се прибавяха движещата се равномерно кола, правейки от време на време някой и друг плавен завой. Шумът от разговорите, които се водиха около мен. Рамото на човека до мен, на което лежах облегната. А песните на Bon Jovi, допълваха атмосферата. Наполовина задрямала, видях как Гаара се наведе над лицето ми, вероятно да провери дали съм заспала. Помня, че си помислих ”Боже, хубаво е, да не съм единствената с нетрадиционен цвят на косата”.
В повечето сънища, ти самият си героят, който преживява всичко, и някак си, все пак знае какво става с другите участници. Тук обаче бях страничен наблюдател. Имах чувстовото, че от часове стоя до дървото, което показваше началото на горичката. Някак си знаех за какво съм мислела през това време, но в същото време то не бе от никакво значение.Макар че, продължавах да гледам в далечината изведнъж се озовах на няколко метра от езерото. И както преди малко знаех, че през цялото време съм наблюдавала не водата пред мен, а хората, които бяха на брега. Насочих вниманието си към тях, а първото, което ми хрумна беше „Мамка му”.
Отлично си спомнях деня. Все още бяхме на вилата, трети или четвърти ден. Незнам на кой му хрумна блестящата идея да обядваме на брега.Това попринцип е прекрасна идея. Попринцип, когато е лято. А 28 Ноември, леко беше подминал топлите месеци. Бяхме постлали одеяла, а върху тях сложили чиниите с храна. Забавното в случая беше, че за забава ни служеше да се оплакваме, че на студеното време обядваме навън и то точно, до водата, където попринцип беше още по-хладно. Затова й не беше изненадващо, когато приключихме с импровизирания пикник, по – рано от очакваното. Останалите раздигнаха чиниите, докато на мен ми връчиха една кофа (така й не разбрах от къде се взе), която да напълня с „чисто бели камъчета” – заръча майка ми. В свободното си време тя, търсеше бели камъчета, във всякакви форми и размери и ги рисуваше. Всякакви рисунки, черепи, трупове, веднъж изрисува едно камъче като око, изглеждаше толкова истинско, че в първия момент се упалших като го видях. Тези си неща, майка ми продаваше в няколко магазинчета за ръчна изработка. Другото ми аз, или по скоро аз като аз ,ама от миналото... добре, разбрахте ме, тръгна към горчиката, по протежение на реката , която се беше образувала от езерото. Бяхме навлязли едва няколко крачки, когато спряхме, а тя приклекна до водата и започна да подбира камъчетата. След не повече от минута-две се чуха приближаващи се стъпки. Не беше нужно да се обръщам, знаех кой е. Но онази Сакура не знаеше. Видях се как обръщам глава и очите ми примигват, когато виждат Саске също понесъл кофа, да се настанява до мен. Бях го попитала
„Какво правиш тук?”
„Какво ли бих могъл да правя тук, носейки същата кофа като твоята и настанявайки се до теб?”
Противно на обичайната ми реакция се бях ухилила. Вече бях започнала да разпознавам , кога ме подиграва и кога само се шегува. Наблюдавах ги как събират камъчетата, като от време на време се плискат с вода и се оплакват колко е ледена. По едно време замълчаха за кратко. Саске беше първия , който го наруши. С усмивка под мустак кимна към водата и предизвика момичето до него да влезе вътре за минута. Искаше ми се да не съм толкова спонатанна и да си остана на брега. Искаше ми се съня да свърши. Де такъв късмет. Вместо това, бях наджапала във водата, като се опитвах да не се подхлъзна на камъните. Малко е да се каже, че водата беше ледена. Бях погледнала към брега, а Саске се хилеше, точно както правеше и в момента пред очите ми.
„Не мислех, че действително ще го направиш” – беше казал. А след това добавил –„Аз със сигурност не бих”.
„Ти така си мислиш” – момичето беше доближило брега и с все сила го дръпна във водата. Там водата не стигаше по-високо от нейните колена, а какво пък оставаше за него. Със сигурност нямаше да се намокри, ако не го беше потопила целия. Следващите 2-3 минути ги наблюдавах как се борят в ледената вода, всеки един опитвайки се да вземе надмощие. Видях как,онова ми аз го повали отново и го възседна, като извика победоносно и започна да се кланя на всички страни към невидимата публика. Спомням си, че в онзи момент не намирах нищо обезпокоително, а още повече сексуално в позата ни, вероятно нямаше и да намеря, ако бяхме станали веднага. Вместо това бях навела лице към него, с намерението да му кажа, че губи,както винаги, когато той ме бе придърпал към себе си. Горната част на рамената ни бяха едниственото нещо, което не беше покрито от студената вода. Докато гледах как пред мен се повтаря същото се почувствах невероятно отвратена от себе си. Не исках да гледам, но просто не можех да отместя поглед. Целувката може и да бе започнала като леко пробване на устните, но бързо бе прерастнала в нещо повече. Виждах как ръцете му шарят по тялото й, под блузата й, а тя се извиваше още повече към него. Аз се бях извивала към него. Не знаех тогава, не знам и сега, колко време продължи всичко. Не знам и до къде щяхме да стигнем, ако в същия момент не беше заваляло. Първоначално лек ръмеж, на който не бяхме обърнали внимание, последван от порой, който нямаше как да пропуснем. Гледах как двойката пред мен замаяно се отделя един от друг, а в следващия момент забързано излиза от водата, някак трудно движещи се поради, престоя им в твърде студената вода. Без да си кажат нищо, взеха кофите и побягнаха към къщата.
Сепнато се бях събудила в колата, а разговорите продължаваха все така оживени.
Сега, когато съм си вкъщи и лежа завита в леглото, все още се чувствам отвратена от себе си. Не само, защото един вид предавам доверието на някой, който обичам. Всъщност на двама, които обичам(не вярвах, на Ино да й харесат забежките с гаджето й). Но и без всякаква логика се чувствам виновна към Саске. Неудобно ми е да целувам Гаара пред него или да му се умилквам. Дори в момента ми звучи нелепо. Не знам, защо се получава така. Всъщност, не знам, защо за бога всичко трябва да е толкова объркано.

01:10 часа
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:28 pm

Из „Дневника на Сакура”

   
Първа среща


Разбира се знаех кой е той, все пак си падах по него от 13 годишна. Това само по себе си не беше голяма новина, повечето момичета си го бяха заплюли от момента, в който пристигна в училището. Косата му беше по – дълга от предпочитаната прическа за момчета на тази възраст, всъщност тя беше това, което привлече първоначално вниманието ми. Не е лесно да си различен особено в средното, когато започваш да се изграждаш като човек, но изглежда на него не му пукаше дотолкова, а и все пак беше нужна смелост да боядисаш косата си в такова ярко червено. Първоначално се опитваха да го подиграват и едва ли не да го напъхат в миша дупка, казваха му, че е женчо, питаха го дали е обмислял да си къдри косата професионално, или пък, че винаги може да заеме гримовете на някое от момичетата. Заяжданията им се увенчаха с неуспех още през първия ден, при всяко подмятане той втренчваше поглед в човека и се взираше в него, докато срещустоящия не отместеше поглед. А когато някой глупак прекалеше не се страхуваше да се сбие с него, независимо дали е по-едър или по-голям. След време създаде банда с приятели, някои, от които го бяха нападали първончално. Това беше напълно достатъчно за момичетата, които една след друга се изреждаха да му се умилкват. Това, което допълваше образа му беше, че не се държеше просташки или като мачо. Когато закъснявах виждах как задържа вратата за момичетата от класа му, които все още не бяха влезли. Винаги говореше уважително с учителите, които имаха слабост към него, не само заради възпитанието му, а и, защото беше амбициозен с перфектни оценки.
Когато ме приеха в гимназията, почти го бях избила от главата си.Карахме само някой часове заедно, тъй като попринцип посещаваше онези за напреднали . Докато той трупаше точки пред учителите и приятелите си, аз самата бях започнала да се променям. За една година през, която се сещах за него само в моментите, когато оставах сама с мислите си. Пораснах на височина, тялото ми се оформи и не беше така болезнено слабо както преди, за моя изненада гърдите ми станаха по-големи от очакваното. Първоначално промените в мен ме притесняваха, харесвах предишното си аз скрито в сенките. Незнам дали е правилно да се изразя точно така, не бях аутсайдер, просто...обикновена. Лятото преди да постъпя в гимназията, с Ино сключихме пакт, според който от сега нататък няма да сме просто умната Ино и отвеяната Сакура. Не, щяхме да се обличаме по-секси, да се гримираме, да не губим ума и дума, когато някое привлекателно момче ни заговореше. За моя изненада, се получи. Никога не бях харесвала онези момичета, които постоянно се мацотеха и се сваляха на момчетата, изглеждаха ми като безмозъчни патки. Да не говорим за панталоните, сякаш предназначени или да спират кръво обръщението им, или да им служат вместо бельо. В последствие, докато траеше промяната открих, че малкото грим не те превръща в кифла или курва. Притеснявах се как ще ме приемат другите така променена, дали ще ми се подиграват, дали няма да кажат, че не ми отива само, защото не са свикнали да ме виждат така. Опасенията ми не се сбъднаха, отнесох доста закачки, но никога не бяха злобни или осъждащи. При почивката ни на морето усещах, че момчетата ме заглеждат. Идваха при мен, искаха да се запознаем, да излезем, питаха къде съм отседнала. Бях толкова изненадана, първоначално си помислих , че е заради грима, но на плажа не носех. В последствие осъзнах, че самата аз се бях променила и дори без грим излъчвах самоувереност. Това беше най- хубавото ми лято, целунах се за първи път, танцувах на плажа заедно с останалите, станах по-сигурна в себе си. При първият ден в гимназията, онези, които ме познаваха вече ме гледаха с нови очи, беше странно, но....приятно.
Във фантазиите ми той идваше и ми казваше колко ме харесва и какъв глупак е бил, че не ме е забелязал толкова време, след което ме целува...През двете години, които прекарах в гимназията си бяхме разменили не повече от няколко изречения. Излизах с други момчета, но никога не гледах на тях, като на нещо повече от забивка.
И ето на, един ден нещата се промениха...напълно. Не стана както си го представях, това поне беше сигурно. Случи се началото на декември, и по точно 10 декември. Имахме среща компанията в кафето, където обикновено се събирахме. Противно на всеобщото мнение за мен, че съм отвеяна и безотговорна, абсолютно винаги идвах на време. Но през въпросния ден всичко вървеше наопаки. Сутринта започна с обичайната разправия за банята, като ме оставиха последна да вляза, след което чорпогащника ми се разпра, а докато слизах по стълбите токчето на новите ми ботуши се счупи, поради което с грацията на тежкотоварен автомобил се понесох по стълбите.
Ядосано пристъпвах по снега и с необичаен за мен песимизъм си предствях подходящо продължение на....така прекрасния ден. Обмисляйки кое е по – лошо, да ме блъсне кола или кравата Милка да ме набоде на шоколадовите си рога, на няколко крачки от вратата на кафето се спънах като пълен идиот и се проснах пред нечий крака. Искаше ми се да остана да си лежа, докато човека си тръгне, та да не ми се налага още повече да се унижавам.
- Впечателен съм Гаара, явно слуховете са истина, момичетата действително ти падат в краката. – прозвуча глас с лек акцент над главата ми.
- И то дори, без да съм ги погледнал. – гласеше развеселения отговор. О милостиви всевишни, дано да съм в ада, само това да не се случва в действителност.
- Хей добре ли си? – приклекна човека пред мен и обувките вече си имаха и притежател. Ура! Притежател, който беше Гаара, онзи, с който сравнявах повечето момчета. Два пъти Ура!
- Да не е получила сътресение? – в полезрението ми се появи и лицето на най-добрия му приятел. – Гледа ни втренчено. Скъпа вярно е, че съм красив, но можеш да ме съзерцаваш, като хванеш ръката ми и се изправиш.
- Млъквай Сай! – гласеше отговора.
Двамата отново насочиха погледите си към мен, а аз продължавах да ги зяпам и да водя поредица от монолози на ум. В следващия миг сякаш се осъзнах и още повече се вбесих на себе си. Скочих, пренебрегвайки протегнатите ръце и се заех да изтупвам снега от палтото си. С крайчеца на окото си забелязах, че Сай се готви да отвори уста с поредната...интелигентна забележка, и побързах да го прекъсна.
- Знаеш ли прав си. И аз незнам как може някой да се заглежда, по който и да е от вас. Освен, ако разбира се не се е запътил към отсрещната клиника.
- Току що ти помогнахме да станеш, може поне едно благодаря да кажеш. – заяви Сай.
- Всъщност, току що имахте възможност да ми помогнете, за съжаление бяхте твърде заети да се обяснявате кой е по-красив. Бих ви попитала нямате ли си вкъщи огледала, но като ви гледам физиономиите сигурно са се счупили в момента, в който са ви отразили.
- Незнам за неговото, но моето се счупи, когато сестра ми ме замери с чаша, която, надявам се заради добрия и мерник, намери края си в огледалото зад мен. – обясни Гаара с усмивка. Обърнах се към него и гневът ми промени насоката си. Боже колко беше красив... Престани! Ударих шамар на вътрешното си аз.
- Интересно, моето претърпя злопулука надолу по моста, докато се местех. – отбеляза Сай.
- Това не значеше ли седем години нещастна любов? – понтересува Гаара.
- Същото се отнася и за теб приятел. – с усмивка Сай потупа приятеля си по рамото.
Отлично. А сега ме игнорираха. Тропнах с крак, врътнах се и с бързи крачки влязох в кафето. Топлината и цветната обстановка бяха в пълен контраст с ледената красота навън. Озърнах се и открих приятелите си седнали на обичайната ни маса. Тъкмо се бях настанила, когато звънчето на врата оповести пристигането на още някой. Незнам какво ме накара да се обърна, можеше да е всеки. През вратата влезе не друг, а забележителния ми късмет.
- Ето ги и тях. – каза Саске. – Засякохме се преди около час и ги поканих, ако искат да наминат.
Ама разбира се, човек би си помислил, че между красивите момчета, както при момичетата би трябвало да има съревнование, тук такова нещо не съществуваше.
Новопристигналите се настаниха от двете ми страни. Почти очаквах да започнат с подигравките, нищо подобно. Въпреки че, се знаеше кой кой е,последва официално запознаване. Идеше ми да ги фрасна и двамата, когато се здрависваха с мен. Сай се хилеше идиотски, докато приятеля му изобрази обикновена учтива усмивка, която би ме заблудила, ако не бяха очите му, които блестяха развеселено. Прекарахме там около два часа. През това време забравих, че до мен стоеше детското ми увлечение и се отпуснах. Тогава си мислех , че си въобразявам, но имах чувството, че, когато не го гледам погледа на Гаара е насочен към мен.

Навън се беше стъмнило, когато излязох от кафето. Почти се изненадах от хапещия студ. Едва бях направила и две крачки, когато вратата зад мен се отвори и затвори. Обърнах се и зад мен стоеше Гаара, който се усмихваше сякаш на някаква негова си шега. Погледа ми се насочи към главата му, на която се мъдреше....бяла шапка с розови ушички.


- Интерсено, май най-накрая откри твоя цвят. – не бях планирала да го кажа, то просто си излезе от устата ми.
- И аз така смятам...прави очите ми по големи, не мислиш ли?
- Длъжна съм да се съглася с теб, но на мен седи много по-добре. – Пресегнах се да я взема, но той се отдръпна. – Дай ми я. Студено ми е.
- Къщата ти е на няколко преки от тук, ще те изпратя. – взимам си думите назад, когато и да съм казвала, че е кавалер лъжела съм се.
- От къде знаеш, къде живея? – Не дай си боже се окажеше някой преследвач.
- Познавам брат ти.
- Кой от всичките? – в семейство с четрима братя, понятието „брат” беше относително.
- Дан, понякога излизаме. – и онзи идиот не ми е казал, при положение, че увлечението ми му беше ясно. Горкия ми брат, явно щеше да бъде покосен от бялата смърт. Бедното кпеле.
- Мога и сама да стигна до там. – Господи, щом се приберях вкъщи нямаше да повярвам , че съм казала това. Но пък в къща пълна с властни братя имах известна наклоност към проявяване на инат, когато се опитват да ме командват. Отърсих се от мислите си и протегнах ръка. Очаквах да ми даде шапката, вместо това той взе ръката ми в своята и ме повлече към нас. Първите секунди се оставих да ме води, твърде шокирана от топлината преминала през тялото ми, за да недоволствам от държанието му. Което по-късно бих сметнала за романтично. Тръгнах да си отварям устата, но той започна да говори преди мен. Разказа ми за бандата си, вместо досадни подробности, говореше за забавни и нелепи случки. Като, когато веднъж толкова искал да запише една песен преди да я забрави, че въобще изключил за времето, камо ли да се сети, да заключи вратата на гаража. Поради което, идвайки на репетиция, приятлите му станали свидетели на гледката как господинът до мен, свирил единствено по препаска направена от кърпа, която едва стигала бедрата му. Това не било достатъчно, но след момчетата влязли леля му, заедно с нейна приятелка и дъщеря й. Харесваше ми, че се самоиронизираше, не понасях хора, които можеха да се подиграват на другите, но не търпят закачки към себе си. Живеех на около двайсет минути от кафето, но имах чувството, че са минали часове. Едва, когато бяхме на две къщи разстояние от моята се спряхме. Осъзнах, че през цялото време се бяхме държали за ръка, а аз не го бях регистрирала твърде хипнотизирана от гласа му.
Без да казва каквото и да било, само ме прегърна за довиждане, след което тръгна към посоката, от която бяхме дошли.
Докато го гледах как се отдалечава, а котешките уши със звънчета смешно подрънкваха на главата му си помислих...Я чакай малко.
- Шапката ми! – извиках, колкото глас имах.

Отдалечаващата се фигура се обърна по посока на гласа ми, помаха ми и ми се стори, че виждам следа от усмивка. Попринцип бих го догонила, и ако трябва със сила ще си върна шапката обратно, само че в този момент майка ми излезе, за да изхвърли боклука. Помаха ми да се прибирам и влезе в къщата. Обърнах се още веднъж назад, но улицата беше пуста. По-късно в леглото, отново и отново премислях случките от деня. А по – късно, сънувах купища различни варианти, на това какво би станало след прегръдката му.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:29 pm

Глава 18


Поредната прекрасна утрин превърнала се в отвратителна, заради проклетата аларма. Със затворени очи се опитах да изключа виещия (буквално) часовник, подарък от майка ми (не я съдете... жената няма много там, горе...) за една Коледа. След поредица от неуспешни опити, най-накрая паднах от леглото и ... отново заспах под звуците на любимия часовник.
***
- Сакура. Сакурааа... - някой викаше над главата ми не особено ласкаво. Едва ли беше мама. Отворих едно око и прекрасната, интелигентна физиономия на Саске ме накара да се обърна на другата страна. Лоша идея, главно защото си ударих главата в нощното шкафче. Не знам какво бях правила и как се бях въртяла, но явно пода не бе добра дестинация за спане.
- Хайде де, ставай! - продължаваше да мрънка чернокосия, игнорирайки пулсиращата болка в челото ми. Сигурно цялото щеше да стане синьо. Знаех си аз, че трябва да си пусна бретон, но нее... нямало било да ми отива.
- Ставам, ставам... - лениво измърморих и се изправих до седнало положение. Не пропуснах да ударя главата си в дръжката на шкафчето. Ама че излагация. И късмет, разбира се. По скоро, липса на такъв...
- Майка ти ме накара да те събудя. Имаш 20 минути да се оправиш и да тръгнеш.
- Супер. - измрънках и го изчаках да излезе, за да се съблека и да си взема душ.
Оправих се сравнително бързо. Облякох униформата и изхвърчах от къщата с чантата преметната на рамо. Отпред, както се бяхме разбрали вчера, стоеше Гаара. По скоро седеше на задната седалка на лъскавото БМВ на Уил /едно от момчетата в групата, в която свиреше моето момче/. На мястото до шофьора седеше Сай, а единственото свободно място беше това до Гаара, къдто очевидно трябваше да седя. Ами, побързах да го направя. Зад мен Дан изсумтя с нещо от рода на "Да бе, принцесата не може а ходи две пресечки пеша, та за това трябва да я карат." Спря се да се здрависа с Гаара, като Саске направи същото. Дори не ме погледна. Откакто проведохме онзи разговор се стараеше да ме игнорира, а в случай, че все пак трябваше да ми каже нещо, беше дразнещо....едносричен както във въпросите, така и в отговорите. Предполагам, че това беше за добро, в крайна сметка получих желаното.
Желано или не се хващах, че в училище инстинктивно се оглеждам за него, очите ми шареха неспокойно докато не го видех. А той сякаш усещайки погледите ми се обръщаше към мен. Винаги. Аз разбира се бързах да отместя поглед, внезапно засрамена. Странно защо това ми се струваше много по – голяма изневяра отколкото целувките, които си бяхме разменили.
Ино също не ми помагаше да го забравя. Очевидино нещата между тях вървяха перфектно, дори и първоначално да имах известни резерви относно това, колко дълго ще продължи връзката им и дали Саске няма да я зареже на втората седмица, се оказа, че е по-свестен от обичайното. Винаги се отнасяше нежно към нея, а и не се заглеждаше по други. Освен по мен. Но това беше в миналото. Постоянно слушах за това, как се целува, колко е интелигентен, какъв романтик може да бъде, как изобщо не я притиска. Даже, когато се натискат бил джентълмен и освен, ако тя не тръгнела по – агресивно той се въздържал. Последното ме беше ядосало не на шега, с нея може да е внимателен и кавалер, а мен ме поваля, където му падне и съвсем не оставя впечатление на някой готов да чака. Понякога, може и по-често, докато слушах историите и със Саске ми се искаше....и аз не знам. Да й кажа, какви ... случки сме имали с гаджето й. Егоистично и злобно, знам и веднага щом някоя подобна мисъл преминеше през съзнанието ми се чувствах виновна. Неприятно ми е да призная, но ревнувах. Вярно влюбена съм в Гаара, а в последно време бях започнала и да обичам Саске, но това бяха чисто приятелски отношения. Обичах и Наруто, е не исках да разкъсам дрехите му всеки път щом го видя, но пак си го обичах. Точно такова беше отношението ми към Саске, вярно, че имаше момент, когато бях привлечена от него, но той отшумя. Напомнях си го, всеки път щом видех да се усмихва и целува Ино, а в момента, в който погледите ни се засекат тя сякаш преставаше да съществува.
- Сакура, знам, че ме обичаш, но... може би е по-добре да си останем само приятели.
Добре, това със сигурност ме изкара от транса, в който бях изпаднала. След часовете с Ино бяхме отишли на кафе да обсъдим новостите от деня, а по-късно и Гаара се присъедини към нас, като 15 минути по-късно, приятелката ми тактично се изнесе, под предлог, че има да учи. Останахме в кафето дори и, когато последните лъчи на слънцето се скриха. На път за вкъщи се бяхме държали за ръка, когато стигнахме на площадката, намираща се само на няколко преки от нас, ме вдигна на ръце и ме занесе до една от люлките, а самият той се разположи на съседната.
- Моля?! – обърнах глава към него.
- Я! Добре си, радвам се, не че нещо, но ми се стори, че пак те вее вятъра.
- Идиот. – казах му гальовно.
- За какво мислеше?
- Честно и аз не знам. – усмихнах се и станах от люлката, клекнах пред него и подпрях глава на краката му. Няколко секунди постояхме в мълчание, след което усетих как ръцете му нежно ме дърпат да се изправя, след което ме придърпа, докато не седнах в него. Прегърна ме, а аз допрях глава в шията му. Точно тези моменти най-обичах, когато не ни се налагаше да говорим, не беше нужно...
- Скоро ще завършим, как си представяш бъдещето?
- Бъдещето? – не виждах изражението му, но можех да си представя озадачения му поглед. – Не знам, да завърша, колеж, работа... Ами ти?
- Аз... всъщност и да отида в колеж какво да уча? В нищо не ме бива, обичам да гледам филми и да мързелувам... е и други неща обичам, но не ми влизат в бъдещите планове под формата на кариера.
- По – късно ще ми е интересно да науча какви са тези планове... – тихо се засмя и ме целуна по главата. – Относно другото, не е нужно да работиш като счетоводител, адвокат или някаква друга общоприета професия.
- А като каква? След десет години, ще съм лелка, която работи в цветарски магазин и скришом тича до задната стаичка, за да види дали Хулио е предложил на Химена.
- Е, ако това ще те успокои, обзалагам се, че ще си много секси лелка, облечена в пеньоар на цветчета от висшата мода, лимитирана серия.
- Много ми помагаш. –нацупих се. – Ама добре де, какво да уча в проклетия университет, всички знаят какво искат да правят, освен мен.
- Добре. - преди да продължи, повдигна главата ми и се усмихна. – Какво ще кажеш, като отидем у вас, да прегледаме университетите, а после и нещата, които обичаш да правиш?
- Ще кажа... – целунах ъгълчето на устата му - че е е за предпочитане да... обсъждаме в моята стая. - целунах го настоятелно, като го лиших от възможността да каже каквото и да било. Не че той се противи де. След няколко минути се отдръпна бавно и опря челото си в моето.
- Сакура, виж скъпа, нека да спрем до тук преди да... ослепим някое случайно минаващо дете.
- Ммм...както искаш. – лепнах му една последна целувка и се изправих. – Да тръгваме, преди родителите ми да са пратили хеликоптери да ме търсят.
Стигнахме до нас по-бързо от обикновено. За мое съжаление. След завоя около кварталния магазин, само на няколко крачки от къщата Ино и Саске се целуваха. Ако беше някой филм главната щеше или да забави крачка, може би да шамароса Саске, дори да награби стоящия до нея. Не мисля, че мозъкът ми функционираше достатъчно, че да направя каквото и да било освен да ходя машинално и да се опитвам да кимам на Гаара. Съвсем ясно виждах как устните му се отклониха от нейните и започна да полага леки целувки върху кожата й. Не можеше да стигне по-далеч, тъй като зимното яке и шала препречваха пътя му, а вероятно и факта, че бяха навън оказваше влияние.” Едва ли”, премина през замътения ми мозък, от ясно по ясно, ми беше показал, че не се впечатлява особено... от средата на действие. Започна да прокарва пътечката от целувки на обратно, изведнъж погледът му се насочи към нас или по-точно към мен. Смътно разбирах, че Гаара е спрял да говори. Но аз виждах единствено двойката пред мен, а погледът ми остана прикован в този на Саске, докато той сякаш нарочно бавеше целувките. Всеки път, щом допреше устни до вече зачервената кожа, сякаш не отделяше поглед от моя, а посланието беше от ясно по ясно - „ Иска ми се, това да си ти”. Имах чувството, че действително аз съм тази, чиято кожа целува и засмуква. Бяхме на не повече от 2-3 крачки от тях, когато Ино ни чу, обърна глава към нас и побърза да се отдръпне от Саске.
- Сакура! Амм, здрасти...- беше приела цвета на обиците черешки, които игриво се поклащаха на ушите й. Освен това никога не я бях чувала да говори толкова несвързано, но пък и аз бях минавала през същото с въпросния господин и я разбирах напълно.
- Ще останеш ли за вечеря Ино? – попита Гаара застанал до мен. Господи, помнех, че е до мен и в същото време сякаш бях забравила.
- Да, да Саске ме покани. – все още задъхана и, не мислех, че е възможно, още по-зачервена отвърна приятелката ми.
- Тогава да влизаме, можем да говорим и на топло. – наблюдавах Гаара, беше все така съвършено очарователен и усмихнат както винаги. Никакви признаци, че е забелязал временното ми... състояние?
- Сакура? – при изговарянето на името ми, сепнато установих, че докато съм го зяпала другите са се запътили към вратата. Интересното беше, че, макар той да беше този, който ме подкани да влизаме не се помръдваше, а стоеше и ме гледаше, чакаше...
Сякаш за секунди се върнах в реалността, хванах го под ръка, лепнах доволна усмивка на лицето си и го поведох към все още отворената врата. Вътре ни посрещна обичайната атмосфера, която цареше в семейството ми. Едва прекрачили прага, трябваше да отстъпим стъпка назад, в оглед на това да запазим пръстите на краката си. Майка ми беше вдигнала с две ръце, огромна тава със също така огромно пиле върху нея, преди килима да бъде съсипан, Гаара взе тавата от ръцете й. Двамата се скриха в кухнята, като от коридора можех да чуя как обсъждат как пилето става най – вкусно. Надарен със способността да се измъква от родителите ми, предположих, че Гаара скоро ще се появи, поради което отидох в хола. Пред телевизора с купа пуканки в ръка се беше разположил Браян, на дивана зад него Дан четеше „Шанхай” на Дейвид Ротенбърг. Противно на всеобщото мнение Дан обичаше да чете, пък и си имаше амбиции момчето, тъй че залягаше над учебниците, когато не е пиян или напушен, но важното е, че поне се опитваше. Не че му беше нужно, имаше фотографска памет, трябваше му само един прочит на избрания материал и вече го беше запомнил. Късметлия.
- Не ти ли писна да я четеш тази книга? – казах, като се пльоснах на дивна до него.
- Вероятно бих успял да я допрочета, ако не ми досаждаш. – гласеше отговора, след като разлисти на следващата страница, дори не ме погледна. Тъкмо реших да го оставя, когато ме осени една не особено приятна мисъл.
- Къде са Ино и Саске? – не попитах никой конкретно
- Ти къде мислиш? – обърна се към мен Браян, като се захили на изражението ми.
Изведнъж ме обзе ревност, каквато не бях изпитвала преди. Взех една от възглавничките на дивана и започнах да я мачкам. Боже, бях бясна, а не би трябвало. Но след всичко случило се не можех повече да отричам. Това със Саске не беше просто обикновено привличане. Харесвах го, действително беше умен, макар че не го показваше, красив, не излизахме лесно на глава, но точно това ми харесваше. Господи, в главата ми цареше пълен хаос, не успявах да подредя мислите си . В един момент просто ме изби на смях. Колко нелеп момент, да призная пред себе си, че Гаара не е единствения. Само при мисълта за него, към вбесяващата ревност се присъедини и също така чувството за вина, което ме преследваше от онази първа целувка със Саске. А най- лошото е, че колкото й да се опитвах да се отърся от това, исках аз да съм тази, която целува. Но не, в момента беше в стаята си, не с друга ами с най-добрата ми приятелка. А гаджето ми беше в кухнята помагайки с нещо на родителите ми, които го обожаваха. Вече не можех да възпра истеричния си кикот. С крайчеца на окото си видях, че Дан най-накрая ме е удостоил с поглед. Поради незнайно каква причина от това ме изби още повече на смях. Кисках се, обвила ръце около възглавницата, която до преди секунда беше измъчвана от ноктите ми. Успокоих се едва, когато Гаара влезе понесъл поднос с храна. Погледна ме озадачено, а аз само махнах с ръка. Скочих от дивана и се запътих към стаята ми. Разположихме се на пода до леглото. Обикновено разговаряхме, в интерес на истината в началото и двамата се опитахме да започнем разговор, но не се получи. С всяка следваща хапка вината се нагнетяваше в сърцето ми, гледах го как яде бавно, наслаждаваше се на храната. Косата му беше станала по-дълга, но така ми харесваше още повече. Внезапен импулс ме накара да посегна към един от червените кичури и да го увия около пръста си. Харесвах мекотата на косата му, обожавах очите, които насочи към мен. Обожавах него самия, но вече не бях сигурна, колко силна е любовта ми. Седях там с ръка заровена в косата му, а той ме гледаше така сякаш знаеше всичките ми тайни. Незнайно защо усетих, че очите ми се навлажняват. С усилие на волята ги възпрях и се опитах да кажа нещо, за да запълни момента. Не успях да изпълня нищо от намисленото, тъй като Гаара постави ръка върху онази, която стискаше косата му, а след това се наведе и ме целуна – силно, ожесточено. Без да прекъсва целувката ме вдигна на ръце и ме премести на леглото. Спря да ме целува колкото да ме освободи от блузата ми, а след нея дойде ред и на сутиена ми. Действаше бързо, все едно се страхуваше да не му се изплъзна . Когато ръката му се насочи към дънките ми обаче се спря за момент и ме погледна. Искаше ми разрешение. Взрях се в очите му, може и нищо да не казваше, но не беше глупак, познаваше ме прекрасно и знаеше когато нещо не е наред - с мен или между нас. Надигнах се и започнах да издърпвам блузата му нагоре, когато дрехата падна на пода го погледнах в очите и започнах да плъзгам целувки по врата и лицето му, като умишлено избягвах устата , а ръката ми се насочи към издутината на дънките му. Разкопчах ципа и това беше всичко, което му трябваше. Пресегна се към собствените ми панталони и ги задърпа надолу с неочаквана ожесточеност, а след тях с бързина, която беше трудно постижима се отърва и от собствените си дрехи. Налегна ме отново, не можех да си поема дъх, не толкова от тежестта му, колкото от желанието, което ме бе обзело. Целуваше ме навсякъде, а аз се гърчех под него, когато се опитах да го докосна, хвана ръцете ми и ги прикова над главата. Продължи с играта, докато вече не знаех къде се намирам, а пък съвсем изгубих бройката на пътите, в които свърших.
- Погледни ме.
Това беше заповед. Отворих натежалите си клепачи и се опитах да фокусирам лицето пред себе си. Изстенах от удоволствие, когато започна да прониква в мен. Бавно, много бавно, като през цялото време ме гледаше в очите. Това не се промени, когато започна да се движи, нито когато свърших за пореден път, а продължи до собственото му освобождение. Сякаш се опитваше да докаже нещо. Сякаш се опитваше да ме задържи.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:30 pm

Глава 19


След предишната нощ се чувствах много странно. Имах чувството, че ще се случи нещо важно, но си нямах и на идея какво. Сутринта се събудих в леглото си, сама. Нямаше го Гаара, нямаше и помен, че е бил тук.
Изправих се до седнало положение и сънено прокарах ръка през косата си. Замислих се за днешния ден. Беше събота. Бях на седемнадесет и нямах планове за събота. Срам и позор! Протегнах се и взех телефона си от нощното шкафче. Имах 12 есемеса и четири пропуснати повиквания. Бяха от Ино. Притесних се и побързах да и се обадя.
- Ало? - развълнувано отговори блондинката.
- Какво е станало? Всичко наред ли е? Някой е умрял? - побързах да изложа тезата си, ала ако съдех по веселият и енергичен тон едва ли беше това.
- Боже, не! Всичко е наред, повече от наред. Всичко е тоооолкова прекрасно! Животът е невероятен! - повдигнах вежда, ала се усетих, че не може да ме види, за това се прокашлях дискретно, което я накара да замълчи.
- И кое е толкова страхотно? - любопитството надделя, въпреки че имах чувството, че няма да ми хареса.
- Е, не може по телефона. Това е официален случай. Къде си? - разпалено попита.
- Ъм, в леглото? Ако не си забелязала часът е 13:30, демек съвсем нормален за сутрешно събуждане. - обосновах се и дръпнах телефона далеч от ухото си при нейното изпискване.
- Боже мили! Още си в леглото?! Обличай се веднага и ще се чакаме след половин час в "Wonderland - Coffee & Love"! - набързо изстреля блонди и най-учтиво (подчертавам) ми затвори телефона. Побързах да изпълня нарежданията и след тридесет и осем минути влязох в кварталното кафене облечена с бял кашмирен пуловер, тъмносини дънки скрити до някъде от черно палто и розов шал. В допълнение ще кажа, че наскоро си бях купила едни страхотни розови ботушки, за които все не ми се отдаваше повод да нося, ала ето на.
Видях Ино, която ми помаха от обичайната ни маса, тази в ъгъла предназначена само за двама. Нашата маса. Преди прекарвахме много време в това кафе, ала напоследък и двете имахме други грижи на главата. Не ни оставаше време една за друга.
- Е, какво е толкова важно, че ме измъкна от нас рано сутринта (е, добре де... понякога преувеличавам малко) в този кучи студ. Можеше да дойдеш у нас. Старците ми все още не ядат хора, въпреки че не съм сигурна, за това... - продължих да бръщолевя докато не видях странния блясък в очите и. Повдигнах вежди в очакване, а тя просто се ухили като идиот.
- Направих го? - с широка усмивка каза.
- Какво си направила? - тъпо я погледнах.
- Онова... - зачервена отвърна и се изкиска глуповато.
- Оу, онова... - изведнъж ми стана топло. Обаче нямах силата да развържа шала си.
- Да, със Саске... снощи. И беше толкова... всъщност болеше, но той беше толкова нежен и после направи така, че почувствах нещо, което никога не съм и хей, знаеш ли... - спрях я с ръка. Мисля, че щях да повърна. Какво ми ставаше забога!!?
Отпих от чашата и с топъл шоколад защото иначе имах чувството, че ще изкрещя истерично. Дори вътрешно да се изумявах на реакцията си всъщност знаех, че е правилно да се чувствам така... до някаква степен.
Молех се да се случи чудо и то се случи. Е, не беше това, което очаквах и определено не беше чудо. Саске си придърпа един от шоколадово кафявите столове и седна на третата страна на масата, тъй като четвъртата бе залепена за стената. Усмихнах се сковано и извърнах очи когато се целунаха. Помолих се за второ чудо и този път истинско.
След около пет минути, в които Ино се червеше и хвърляше глупешки влюбени погледи на чернокосия, който ме зяпаше телефонът ми звънна. Тоест помислих си, че е звъннал ала всъщност бях получила есемес от Гаара. Стомахът ми се присви когато го прочетох - "Ела там където се срещнахме за първи път.". Нещо ставаше и усещах, че няма да ми хареса.
- Съжалявам, но трябва да тръгвам. - наруших тишината възцарила се между трима ни.
- Къде отиваш? - попита блондинката все така вперила поглед в Саске. Мисля, че питаше от учтивост.
- Ще се видя с Гаара. - притеснено се усмихнах и се изправих. - До после. - погледът ми срещна този на Саске, а после се обърнах и продължих към стъклената врата с малка камбанка известяваща отварянето и.

Улица "Рейн 17" беше на няколко пресечки от нашето местенце с Ино, за това реших да ида пеша. Докато вървях размишлявах над това какво иска да ми каже Гаара и защо точно пред онова кафене. Притесняваше ме онова чувство, което се бе загнздило в душата ми още предишната нощ.
Щом го видях сърцето ми трепна. Обичах го, това беше пределно ясно.
- Здравей. - поздрави ме , а аз му се усмихнах и се наведох за целувка.
- Какво има? - попитах напрегнато. Странно, но в момента се чувствах адски чужда и непозната на самата себе си.
- Да влезем за по чаша кафе. – обгърна раменете ми с ръка и влязохме в малкото задушно кафене. Лека усмивка заигра на устните ми при вида на сепарето, което си беше „наше” от момента, в който започнахме да посещаваме кафенето. Не знам късмет ли беше или чисто съвпадение, но винаги, когато идвахме беше свободно. Настаних се в ъгъла до прозореца и се загледах в хората отвън. Отвърнах поглед, когато Гаара постави чаша чай от горски плодове пред мен – любимото ми; беше го запомнил от деня, в който за пръв път ме видя да го поръчвам. Струйка топлина си проправи път към сърцето ми, такъв си беше той, винаги поменеше дребните неща. Както си стоях хванала чашата с две ръце, изведнъж я оставих на масата, обърнах към него и го целунах – бавно, благодарно. Остатъка от деня премина в разговори. Сякаш от векове не бяхме разговаряли така. Беше прекрасно. Припомихме си деня, в който се запознахме. Първата ни среща. Първия път, в който ми каза, че ме обича. Първия път, в който аз му казах, че го обичам. Говорихме за всички онези неща, които сме правили заедно, за дните прекарани навън, за нощите, в които с изненада установявахме, че вече е утро улисани в разговори по телефона. През цялото време се бях сгушила до гърдите му, а той играеше с кичур от косата ми и от време на време ме целуваше по-челото. Човек ще каже, че това бе една перфектна среща, че нямаше място за притеснения. Но кой знае защо, докато си припомняхме миналото на няколко пъти ми се искаше да заплача. Не за друго, ами защото беше точно това – минало. Докато ми помагаше да си облека палтото погледа ми спря на часовника кукувица красящ отсрещната стена. Бяхме прекарали тук поне шест часа, ако не и повече. Когато излязохме, навън беше започнало да се стъмва.
- Искаш ли да повървим до вас? - с лека усмивка попита и аз кимнах. Докато не стигнахме края на улицата никой от двама ни не каза нищо. Първите минути се държахме за ръце, докато не го пуснах и забързах напред. Нещо не беше наред. Усещах го. Вървях с една крачка по-напред от Гаара и стана така, че ме дръпна в опит да ме спре. Бяхме на три къщи от нашата. Гаара свали раницата от раменете си. Пулсът ми се ускори. Започнах да чопля френския си маникюр. Отвори раницата и от там извади... извади шапката. Моята шапка. Сякаш сърцето ми за миг спря. Сложих ръка на устата си, а очите ми се насълзиха. Гаара се приближи и махна ръката ми. Наведе се и докосна устните ми със своите. Но това не беше една от онези спиращи дъха, страстни целувки, това беше целувка за сбогом. Съвсем ефирно докосване загатващо толкова много и разкриващо също толкова много.- Мисля, че трябва да се разделим. - най-сетне проговори той, а аз едвам удържах сълзите си.
- Но аз те обичам... - примолих се като малко дете. Сърцето ми се късаше в онзи миг.
- Но не обичаш само мен... - отвърна ми с дрезгав глас и внимателно сложи шапката на главата ми. Погледна устните ми, а после просто се завъртя и си тръгна. Без излишни думи, всичко беше ясно.
Не съм сигурна как удържах плача си до входната врата, ала още щом влязох в къщата се облегнах на вратата и заплаках; исках да излея цялата болка, която чувствах. Риданията ми бяха придружени с невярващи писъци и дърпане на вече рошавите ми коси. Мисля, че Дан ми помогна да се кача до стаята си. Сложи ме да легна на леглото, а аз се свих и продължих да плача. Никога не бях чувствала нещо такова. Толкова много болеше. Защо? Защо всичко се провали? Всичко беше така перфектно, но в крайна сметка дълбоко в себе си знаех, че това беше правилното решение и за двама ни. Правилното обаче не значеше безболезнено, а мен определено ме болеше. Болеше ме сърцето, душата... Знаех, че ще умра, болката бе толкова силна. Дан ме галеше по косата и рамото. Беше свалил шапката и ботушите ми. Радвах се, че бе тук.
По някое време явно съм заспала защото се събудих, а навън беше тъмно. Станах от леглото и се отправих към банята. В огледалото видях подпухналите си очи и устни, зачервен нос и блестящи от сълзите очи. Нямах намерение да се оправям, не желаех нищо. Исках просто да отида долу, да вечерям и после да се върна обратно в стаята си където да продължа да плача. Преди вечерята обаче се преоблякох в широка тениска (слава на Бога, че въпреки зимата у нас бе топло като на Хаваите) и черен клин. Слязох долу и заварих цялото семейство подредено около масата. Всички ме гледаха мълчаливо. Дори Саске бе там. Не бях сигурна, но явно имах надпис на челото "Току-що ме зарязаха." защото освен Саске всички ме гледаха със съчувствие. Ядосах се ужасно много. Всичко беше заради него. Застанах срещу него, като единствено масата ни делеше.
- Ти си виновен за всичко! - обвиних го с пресипнал глас. Много блудкаво от моя страна. В момента цялата сцена бе като излязла от латиноамерикански сериал.
- Не, ти сама си си виновна. - бе спокойният му отговор, който отключи нов прилив на сълзи и огромна вина, която сякаш ме разяждаше. В онзи момент сякаш намразих Саске, но не защото той бе причината връзката ми с Гаара да се провали или пък защото имаше някаква химия между нас... в онзи момент го мразех защото бе прав. А това ме убиваше...
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:31 pm

Глава 20


Коледа:


Празници. Раздават се подаръци. Семействата се събират. Двойките са заедно, по – щастливи от всякога.
Моята Коледа. Винаги, абсолютно винаги , това е бил любимия ми празник. Независимо колко самостоятелна бях пред приятелите си, обожавах факта, че семейството ми се събира заедно. Напълнеше ли се къщата ставах досущ като детето, което бях преди години – весело, безгрижно, донякъде доскучало му от ежедневието. Както всяка година и тази у нас беше същински хаос – закъснялата празнична вечеря, закъснелите консуматори на въпросната вечеря, множеството подаръци разпилени под елхата, коледните песни звучащи от радиото докато майка ми упражняваше готварските си умения. Родителите на баща ми, чичо Бен и дъщеря му Рейчъл с година по-голяма от мен, семейство Учиха, Ино... Всички се бяха събрали у нас. Къщата беше накичена с гирлянди – розови, сини, сребристи, зелени, - в повечето стаи, включително и моята, бяха закачени лампички. Масата, която дядо ми беше направил преди години, по случай раждането ни с Дан, беше поставена в хола, а по нея блестяха идеално полирани прибори, в комплект с кърпички с изрисувани на тях снежни човеци. Слънцето отдавна беше залязло когато се настанихме на масата в очакване на вечерята. Приповдигнатото настроение на околните ме караше и аз да се чувствам по-добре. Вече казах, че обичах празника, понеже ми напомняше за детството. Детство, когато проблемите бяха така маловажни. Или пое сега ми се струваше така. От мястото си имах перфектен изглед към двойката срещу мен. Всяка година откакто бяхме на 12 и Ино се заинати, че не иска да пътува у роднини по празниците, бяхме заедно у дома. Тази година не беше изключение. Ино винаги седеше до мен на празника. Сега седеше до Саске и двамата изглеждаха абсурдно щастливи. В романите, героинята винаги ревнува мъжа, който тя иска, а не приятелката, която е с него. При мен беше различно. Обичах Ино повече от Гаара и Саске взети заедно. Повечето хора не биха го разбрали; любовта е издигната на пиадестал в съзнанията им, няма нищо по-важно от любимия, а това не е така. Има хиляди малки неща, които са нужни, за да бъдат щастието и любовта пълноценни.
След вечерята масата беше раздигната за рекордно време, след което всички се разположихме в хола. Като най-дребните в стаята с Рейчъл седнахме на фотьойла до прозореца. Ино и Саске се разположиха на другия, като той придърпа приятелката ми да седне в него. Всички започнаха незначителен разговор със съседа си. Двете с Рейч мълчахме. Рядко ни се случваше, но макар и да не се виждахме често, с нея сякаш можех просто да си мълча без да е неловко. След малко баба ми седна пред пияното и поде любимата си мелодия. Не си признавах, не мисля, че и някой от братята ми си признаваше, освен Алекс може би, но той си бе особняк, че действително харесваме мелодиите, които излизат изпод клавишите на пияното. Заслушана в тъжната мелодия се загледах през прозореца, към снежинките, които продължаваха да затрупват земята, карайки мръсотията да изчезне. Скривайки я.
„Знаеш ли, слънце, независимо от възрастта й,съм готов да взема баба ти в групата.” – беше казал Гаара, преди година, когато седяхме на същия този фотьойл сгушени един в друг. – „Знаеш ли, слънце, тя може и да приеме” – гласеше тихия ми отговор.
Макар и разделени от месец, всичко ми напомняше за него – песни, филми, актьори, места... всичко. Чак на мен ми ставаше смешно как можеше да приемам толкова на сериозно една гимназиална любов. Възрастните казват : „ Ще имаш още много, не го мисли толкова”. Това може и да е вярно. Но толкова ли бързо, самите те са забравили какво е да бъдеш влюбен? Да не би това, че съм по-млада да прави любовта ми не така силна? Познавам хора минали трийсетте, които са нямали връзката, която имахме с Гаара.
„Ти си виновна.” – думите на Саске от онази нощ се бяха загнездили в съзнанието ми, а сцената така и не избледняваше в съзнанието ми. Прекъсвайки мислите ми, Рейч положи глава на рамото ми обгръщайки дланта ми с нейната. Макар и да не бяхме си писали много през последния месец, ми беше казала достатъчно, за да знам, че и на нея не й леко. С въздишка се сгуших по – плътно до нея и опрях глава на нейната. Хванати за ръце, под нежната мелодия на пианото, двете продължихме да наблюдаваме пейзажа отвън, осветяван единствено от приглушената светлина на уличните лампи.


Нова година:


- Сакура! – раздразненият глас ме накара да подскоча сепнато, при което ударих лакътя си в ръба на пейката.
- Нужно ли е да викаш, чувам те отлично?
- От поне 5 минути ти говоря, а ти пак се отнесе на някъде. Пак ли мислиш за глупости? – попита Сай и ме погледна многозначително. За моя най-голяма изненада, след като се разделихме с Гаара, неговият най-добър приятел се превърна в мой. И преди имахме някакви отношения, обожаваше да ме подиграва колко съм некоординирана.
„Сакура, Сакура по пътя до олтара трябва не един, а няколко да те водят. В крайна сметка унизително ще е да се строполиш в краката на жениха.” Приятелството ни започна действително по възможно най-тривиален начин. В час по физика всеки тегли листче кой да му е партньор в лабораторните, в следващия месец, както и за презентациите. Господи, как се молех да не ми се падне Гаара, щеше да е прекалено, просто прекалено... Така малко по-малко със Сай се сближихме все повече. Кратки чатове в мрежата, есемеси, започнахме да си споделяме маловажни неща, в последствие тези кратки чатове се превърнаха в ежедневие. Неусетно как за месец със Сай изградихме приятелство, каквото с Ино градихме години наред. И макар да знаех, че тя не ми е длъжна да е до мен, когато се разделихме с Гаара го очаквах до известна степен. И тя беше до мен първите няколко дни, но неизменно оставаше все по-малко при мен и все повече при Саске. В последствие се хващах, че когато стане нещо първата ми мисъл беше за Сай, а не за нея. И ето, че за последните пет минути подскочих за втори път, но този път сякаш пчела ужили ръката ми.
- Ау! – разтрих нараненото място на ръката си. – Да не би да ме ощипа току що?
- Ау! Как може да си помислиш такова нещо? – престорено изписка Сай. Нямах възможност да му отговоря, тъй като той вече беше станал от пейката и ме дърпаше, да танцуваме с другите. При танцуващите присъстваха Гаара и Саске и двамата с момичета. Фелисити – сладка, дребна, много светла кожа и сиви очи. – Гаара беше с нея от около седмица. Двамата танцуваха в такт с музиката, на няколко крачки от тях Саске притискаше Ино, а тя го гледаше все по-влюбено. Засмях се. Ситуацията беше толкова нелепа. Двете момчета, към които някога съм имала нещо танцуваха на няколко крачки един от друг, всеки с момичето си, а аз ги зяпах прехласнато. Макар и изненадан от реакцията ми, за да замаже положението Сай започна да се смее заедно с мен. Изтича до лаптопа поставен в единия край на градината и смени баладата , която звучеше с нещо къде-къде по-бързо. Върна се при мен и ме завъртя във въздуха, а аз продължавах да се кикотя. Майната му. Майната му на всичко. Ще го преживея. По – силна съм от ревлата, която чезне по любимия.
Не знам дали това беше най-хубавата ми Нова година, но със сигурност беше най-запомнящата се.


Лято:


Учебната година мина изненадващо бързо. Още по-изненадващи бяха резултатите отбелязани в бележника. Толкова исках да държа мислите си заети с нещо, че неусетно бях започнала да уча. В последствие ми хареса да се справям добре с училището. Месеците отлетяха като миг. Отново започнах да излизам често навън, поднових купоните и срещите със старите ми приятели. Опитвах се да не обръщам внимание на Гаара, движещ се по коридорите на училището с Фелисити... или поне не много. Със Саске започнахме да си казваме повече от няколко думи, напрежението се усещаше, но го държахме под контрол. Понякога даже се закачахме както преди. Единственият човек, с който връзката ми не беше същата беше Ино. Говорехме, разказвахме си, но просто... не беше същото. Сякаш ни се искаше да говорим както преди, липсваше ни, но не беше толкова лесно. Една събота, седяхме върху леглото и се ровехме в интернет. Беше почти както преди.
„Знам, че между теб и Саске е имало нещо” – сърцето ми спря за момент при думите й, но продължих да се взирам упорито в монитора. – „Заподозрях нещо още по Хелоуин. Приятелки сме Сакура, действително ли мислеше , че няма да забележа?” – предпочетох да не отговарям . – „ Предполагам защо не си ми казала и го усещам, напрежението, когато сте в една стая. Макар че ни ми каза нищо определено, предполагам, че това е една от причините да скъсате с Гаара.” – прие мълчанието ми за съгласие. – „ Липсваш ми Сакура. Действително, като приятелка, като се сестра, като всичко... И знам, че толкова пъти сме говорили, как няма начин момче да ни раздели. Преди да кажеш, каквото и да било той е една от причините. Познавам те, не си стигнала толкова далеч с него, но знаеш ли, колкото и да е глупаво, просто ми тежи, че не си ми казала нищо, че го скри от мен. Защото, Сакура, в началото това, което имах към Саске беше просто едно увлечение, което щях да преодолея. Харесвам разговорите ни, но вече не е същото, приятелството ни просто и аз не знам... Липсваш ми Саку.” – след тези думи, стана от леглото ми и излезе от стаята, а аз продължавах да зяпам екрана. Няколко минути по-късно все така бях вперила поглед в монитора.Чух тихо почукване, преди вратата да се отвори и Рейчъл да се появи на прага.В училището й бяха обявили грипна ваканция и ни беше дошла на гости за през седмицата. Не каза нищо, загаси лампата и легна на леглото до мен. Не знам как започнах да й разказвам всичко, от началото-до края, сълзи мокреха лицето ми, макар че не плачех на глас. Когато приключих тя просто ме прегърна. Единственото, което ми каза беше „ Сакура, двете с теб имаме дарбата да прецакваме всичко”. Тогава вече действително се разплаках. Прекарахме часове прегърнати, като част от едно цяло. Говорехме. Говорехме за всичко, което е станало и се е случило. Нейната история беше подобна на моята, с разликата, че тя обичаше и двете момчета до полуда, а единия бил с една от най-близките й приятелки около година и половина. Починал в автомобилна катастрофа, малко преди Коледа, заедно с приятелката й, която най-накрая приела връзката им. Като най-възрастния от приятелите им, на него се падала честа да вземе и двете с колата от домовете им, за да отидат компанията на кино. Пътищата било прекалено хлъзгави... Да двете, действително бяхме прецакани по всички параграфи.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:32 pm

Глава 21



- Дори да казваш, че мразиш училището от дъното на душата си, идва един момент, в който не желаеш да се разделяш с него. Искаш отново, всяка сутрин да се събуждаш в тъмните часове, да се подготвяш, да отидеш в онзи така омразна сграда. Да се видиш с приятелите си, да трепериш, че не си си научил урока, но учителят ще те изпита, да ядеш от гадната, нездравословна храна на лафката... Идва един момент, в който тези дванадесет години ад ти се струват като нещо ужасяващо малко, нещо невероятно кратко. И когато застанеш на подиума пред всички, за да кажеш речта си послучай завършването, осъзнаваш колко малко време си прекарал в училище. Осъзнаваш една ужасяваща мисъл - ти порастваш. Порастваш и не можеш да спреш това. Не можеш да върнеш времето назад и отново да вдигаш ръка за първи път в първи клас. Не можеш да върнеш първото си гадже в трети клас, нито първата си целувка в седми. Не можеш да върнеш нищо от това. И когато осъзнаеш всичко, всъщност осъзнаваш, че постоянно си пропилявал времето си в хулене на училищния живот. Защото в онзи последен учебен ден осъзнаваш, че тепърва предстои страшното. Тепърва ще се сблъскаш с живота, ще усетиш горчилката му, ще опиташ от меда... И колкото и приятно да звучи, всъщност е доста страшно. Защото в този последен учебен ден ти за последно си дете. Отиваш като красиво облечено дете и си тръгваш, като един млад възрастен, който тепърва ще се сблъска с реалността. Защото единственото по-гадно от училището е училището на живота. - с насълзени очи завърших речта си. Да, годината бе минала прекалено бързо и да, вече исках да се върна обратно. Но знаех, че утре нямаше да ми се налага да стана в 5, нито вдругиден. Сега пред мен се очертаваше нещо съвсем различно. Обаче аз щях да се преборя с живота. През последните 2 училищни години бях прецакала достатъчно неща, но също бях погледнала на света с нови очи. Разбрах, че трябва да започна да градя бъдещето си. И доколкото ми позволяваха средата го правех.
В действителност речта трябваше да я каже Гаара, но буквално в последния момент ми съобщиха, че ще отсъства и трябваше да го заместя. Речта я измислих набързо, но мисля че се получи добре. Може би защото именно това чувствах... Докато изчаквах бурните ръкопляскания на съучениците ми да приключат, огледах приятелите си от трибуната. Ино бе пораснала страшно много; вече беше малко по-висока от мен. И въпреки, че отношенията ни бяха тотално прецакани аз я обичах, а знаех, че тя мен също. Просто беше сложно... Сай ми намигна и се засмя. Отвърнах му. През последните две години той беше моята опора. Гаара се беше променил страшно много. Искаше ми се да го видя тук защото не бях сигурна дали отново щях да имам тази възможност. И въпреки че с него всичко беше повече от прецакано, все пак ми се щеше да му кажа довиждане... или нещо такова. След като погледнах и другите си приятели погледът ми неволно (мисля) се спря на Саске. С Ино си говореха нещо и не забелязаха, че го гледам. Косата му бе малко по-дълга, но оформена във все същата странна прическа. Очите му бяха станали малко по-толи, но си оставаха все така дълбоки и загадъчни. Ино го бе променила донякъде... Просто понякога се хващах да мисля за него и ми се щеше да бъда на нейното място. Сега обаче всичко започваше на чисто. Край на тази училищна драма. Здравей живот.
***
След като си взехме дипломите отидохме на кафе, но аз си тръгнах малко по-рано. Прибирайки се вкъщи бях посрещната от мама и татко, които ме снимаха поне милион пъти и тате се разплака. Според него утре съм щяла да имам деца (странно колко бързо ставаха нещата в днешно време о.О). След вечерята, за която изчакахме и Дан (който се прибра малко след мен и претърпя същата процедура със снимките) се качих в стаята си. Приближих се до таблото, на което с кабърчета бях закачила множество снимки и се усмихнах. Няколко сълзи се спуснаха по бузите ми докато преминавах през спомените си.
Аз и Ино ядящи сладоледи в двора. Аз и първото куче на Ино. Мама, татко и Гаара на първата ни Нова Година заедно. Дан и аз в първи клас. Аз, Гаара и Ино пияни на купон у Наруто. Аз, Карин, Ино, Дан, Наруто, Саске и Гаара на Хелоуин... Толкова много години бяха минали толкова бързо.
Метнах се на леглото и гушнах възглавницата в опит да спра плача си. Беше ме обхванала ужасна носталгия, а едва бях завършила. Възглавницата не успя да възспре хлипането ми, но услужливо попи сълзите ми.
Нов ден. Ново начало. Утре. Утре заминавах към бъдещето си. А се надявах то да успее да заличи онези болезнени моменти от миналото. Просто... трябваше.
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:33 pm

Глава 22



3 месеца по – късно.
28 Август




Обичах Лос Анджелис. Слънцето, морето, хората. С Рейчъл бяхме наели малка къща близо до брега. Двете бяхме приети в тамошния университет по изкуствата. С прекрасния си външен вид и ангелски глас, Рейчъл беше перфектна за сцената на Бродуей. Разбира се и дарбата й да лъже като стар циганин, спомагаше. Това беше и мечтата й.
„Ще видиш, един ден за мен ще се снимат биографични филми”. В тези моменти обикновено се засмивах и й хвърлях по един от прочутите самонадеяни погледи на семейство Харуно.
„Скъпа, един ден ще опитам да намеря свободно място в графика си, за да режисирам филма ти. Защото знаеш, такъв талант като моя... всички ще се бият да режисирам идеите им.” Може и да се шегувахме, но с всеки изминал ден започвах да си вярвам все повече, че ще успея в областта, която съм избрала.
Вкъщи обичах да спя до късно, но тук, не знам, може би заради мекото слънце или сутрешния бриз ми допадаше, да ставам към осем и половина, за да се разходя по плажа. Тази сутрин не беше изключение. Белите къси панталонки, тениската с коралов цвят и сивия сутчър, с който се бях загърнала може и да не бяха особено модерни, но за разходка по плажа бяха идеални. Понякога обичах да слушам музика, друг път компания ми правеха единствено вълните в морето. Пуснах любимия си напоследък плейлист на айпода и закрачих боса по пясъка. Вървях и вървях, обикновено разходката ми стигаше до съседния кей, на около 40 минути пеша. Вятърът непрестанно развяваше розови кичури пред лицето ми, които лепнеха по светлорозовия гланц. Вкъщи винаги, когато излизах носех най-малкото спирала и почти винаги черен молив, тук това не беше от такова значение. Познатите ми все още спяха, а тези, които бяха навън или бързаха за работа или бяха съсредоточени в тренировката си. Освен гланца - не можех да се отърся от навика винаги да ми е на устата . След около час и половина почти бях стигнала до нас. Ходех бавно заслушана в музиката, а мислите ми чертаеха всевъзможни сценарии пряко свързани с песента или мелодията. Бях на няколко крачки от нас, когато забелязах, че някой е седнал на стълбите водещи към верандата.
Гаара.
Когато видя, че съм го забелязала се усмихна и се облегна на парапета с ръце пъхнати в джобовете. Носеше винено червена тениска, която идеално очертаваше тялото му, както й тъмно сини дънки, оръфани леко по краищата, поради многото носене. Лицето му ми изглеждаше леко отслабнало, но може би просто така ми се струваше. Не можеше да не забележа, че и той ме огледа обстойно. Когато застанах пред него насочи погледа си към очите ми.
- По дяволите! Апаратът ми е в чантата. Какъв пропуск, Сакура Харуно без грим! Навън!
- Първо Сакура Харуно не винаги е с грим. Така е! – настоях при вдигнатите му вежди. – Второ, изглежда все така прекрасно и без грим.
- Тук не мога да споря.- каза тихо и прибра един непокорен кичур зад ухото ми.
- Та какво правиш тук? – отстъпих крачка назад, не ми убягна кратката усмивката, която се опита да скрие. Мръсника знаеше, че присъствието му ме притеснява.
- Дойдох, на почивка за седмица, две... Дан ми каза къде си. Дойдох да те видя.
- Оу. Ъмм... – е, добре де. Какво се очакваше да кажа тук? – С кой дойде?
- Само аз и Сай. – погледна ме многозначително. И двамата знаехме, че незададеният въпрос беше дали Фелисити е с него. В следващия момент осъзнах какво точно ми е казал.
- Сай значи. – този идиот. Ето каква е била причината за глупашкото му хилене, когато говорихме вечерта по телефона.
- Точно аз, сладурче. – долетя гласът на приятеля ми, който се беше облегнал на рамката на вратата. Широка усмивка огряваше лицето му, когато избута Гаара от пътя си и ме прегърна силно. - Прибери си ноктите коте, помоли ме да не ти казвам. – прошепна в ухото ми, след което ме целуна звучно по бузата. Не ни остави време да реагираме, преметна ръце през раменете ни и ни повлече навътре. Вътре заварих Рейчъл, разположила се на един от столовете, полагаща усилия да държи очите си отворени. Щом ме видя, насочи идеално изпиления си, лакиран в кърваво червено нокът.
- Ти! Разясни на приятелите си, че когато някой се е прибрал в 4 сутринта, не е удачно да го будят пет часа по-късно. – след което се прозя и погледна момчета, които се бяха ухилили на раздразнението й. – А вие. Ти, чернокосия, прави кафе, а ти, с червената коса - Сакура ми е казвала, че можеш да готвиш, заемай се с палачинките.
- Действие! – двамата най-накрая разбраха, че тя говори напълно сериозно и се заеха да изпълняват задълженията си. Мислех да отида за кратко в стаята си, но Сай ме хвана здраво за лакътя и ме заведе да седна до Рейчъл. Понечих да му кажа, че искам да се преоблека, но той се наведе към лицето ми.
„Няма да бягаш сладурче. Наслаждавай се, докато можеш”.
Това бяха думите му. Тогава не разбрах какво иска да каже, а честно казано не се и опитах, него рядко някой можеше да го разбере. През остатъка от времето, Сай пускаше солени шегички, а Гаара го удряше през врата, когато прекалеше. Рейчъл похвали готварските умения на бившия ми, предложи да го наеме за наш личен готвач. Щеше да му даде автограф с нейна снимка, която да може да продадена таблоидите, стане ли известна. Гаара отиде да си вземе апарата и й направи кратка фотосесия, като снимката, на която напалваше цялата палачинка, по негови думи, щеше да обиколи жълтите вестници. Шегувахме се, говорихме си... Накрая просто седнах и се наслаждавах.

- За какво мислиш? – попита ме Гаара. Беше към три следобед и двамата бяхме излезли на кратка разходка. Слънцето не беше толкова силно както в центъра, тъй като бяхме на брега, но все пак горещината се усещаше и тук. Бяхме разтлали суитчерите си на пясъка, близо до морето, но не толкова, че да ни намокри.

- Не е ли това един тривиален въпрос, г-н Сабаку? Кажете на хората не се ли чувствате на място тук? В естествената си среда? - грабнах шепа пясък и я посипах върху тениската му. Очите му се разшириха от изненада, но след това видях в тях познатия блясък.

- Всъщност, г-це Харуно, можете да сте сигурна, че тук се чувствам повече от прекрасно. Най-вече от факта, че намирам толкова себеподобни. – след тези си думи, подобно на мен взе шепа пясък и, въпреки че геройски се борих, успя да я посипе върху косата ми.

- Хей, не е честно, аз не ти пипах косата! – опитах се да звуча сърдито, действително се опитах.

- Не е и честно да коментираш фамилията.

- Е, хайде де, как бих могла да се сдържа. Кой за бога има фамилия, означаваща пустинен... или там каквото беше.

- Не можеш да се сетиш, а? Защо ли очаквах нещо повече от теб. – поклати примирително глава.

- Хей! – ударих го зад врата, а той ми го върна, вярно не много силно, но не беше нужно да го знае. След кратко боричкане отново седнахме, замислено прокарах ръка през косата му, обърна се изненадано към мен.

- Подстригал си се. – неопитното око не би намерило разликата, но твърде много пъти бях прокарвала ръка през косата му, за да не забележа.

- Забеляза, а. Може да се каже.– усмихна ми се и съвсем незабележимо се премести сантиметър по близо до мен , за да ми е по - лесно да го докосвам.

- Като голяма котка си. – казах като за пореден пъти прекарах ръка през меките косъмчета. Той само ми се усмихна и започна разговор на съвсем различна тема. Прекарахме там часове. Толкова отдавна не бяхме разговаряли, почти бях забравила, че освен гадже ми беше и приятел. Дойде залеза, но ние продължавахме да седим така, докато луната не се показа. С явно нежелание и двамата се изправихме, изтръскахме суитчерите си един в друг и се запътихме към къщичката ми. Ръцете ни постоянно се удряха едни в други, докато накрая не посегнах да ги прибера в джоба. Преди да имам тази възможност, Гаара се пресегна и хвана дланта ми. Погледнах го изненадано, но той продължи да гледа напред и да говори. След първоначалния шок се отпуснах и реших, че каквото и да е това, рано или късно ще разбера. Когато се прибрахме не останахме пощадени от шегичките на Сай по повод късното ни прибиране. Седнахме да вечеряме с купа пуканки и чипс на дивана, докато гледахме Скуби Ду. Всички се съгласиха, че е един от най-образователните филми. Преди да си легна, както винаги отворих прозореца в стаята си. Странно колко голяма изглеждаше луната, настанила се върху морето, като върху сребърен поднос. Легнах си, завивайки се с тънкия чаршаф. Трудно е да опиша колко нелепо щастлива бях. Сякаш нещо се беше настанило в гърдите ми и се опитваше да излезе. Не съм очаквала, че присъствието на Гаара ще ме направи толкова щастлива, защото спомените и вината все още намираха място в сърцето ми. Усмихвах се като пълна глупачка, въртях се в леглото прегърнала възглавницата, мислите ми бяха заети с планове за утрешния ден когато най – накрая заспах.
Следващите три дни бяха меко казано вълшебни. Четиримата излизахме, забавлявахме се с Гаара сякаш никога не бяхме преставали да бъдем приятели. Всичко беше перфектно... дори и втората ни първа целувка.

Разходката по плажа следобед бе станала наша си традиция. Слънцето беше почнало да залязва, когато решихме да си ходим. Тъкмо се бяхме запътили към вкъщи, когато телефонът ми звъна. Рейчъл искаше да вземем пържоли, които Гаара да сготви. И тя като останалите ми роднини се беше влюбила в готварските му способности. Двамата се запътихме към асфалтирания път и малките магазинчета от страни осветяваха нощта. Шумове, разговори, пищящи деца, много захарен памук. Когато излезе от магазина, усмивката му стана огледална на моята, когато видя огромния захарен памук в ръката ми. Откъснах парче и му го подадох в устата. Повървяхме още малко, когато изведнъж спря, подаде ми торбата с пържолите и се запъти към една от сергиите.
- Ти ми взе захарен памук - мъжкият кодекс гласи, че трябва да получиш нещо от мен.
- Всъщност го взех и за двамата, но щом мъжкият кодекс гласи така, коя съм аз, че да споря? И сега какво, ще спечелиш диаманти, с които да се накича като ловиш гумени патки? Интересна идея.
Пет минути по-късно и 10 хванати патки, бях горда собственичка на малък метален пръстен изобразяващ две преплетени нишки.
- Харесва ли ти? – попита ме той докато ми го слагаше.
- Менте е. - вдигнах ръката си така, че светлините да се отразят в него, след което погледнах Гаара усмихната. Бях сигурна, че всички емоции са изписани на лицето ми. – Обожавам го.
- А ти се подиграваше на патките. Колко пъти съм ти казвал, красавице, не ме подценявай. - засмях се и за пръв път аз бях тази, която го хвна за ръка. Това леко го изненада, но не мисля, че усмивката, която последва можеше да бъде по-широка. – Да се прибираме, красавице.
Ходехме бавно, което ще рече, че пътя до нас отне доста повече време. На петнайсет минути от къщичката ми започна да капе.
- Сигурно се шегуваш! – простенах аз.
- Какво има това е малко дъжд. О, забравих гримът, нали? Нали носеше водоустойчив , за да бъдат избегнати такива случки.
- Носех. Но тук е Ел Ей, за бога! Вали 40 пъти годишно! Точно сега ли му беше времето?! Хайде, побързай! – хванах ръката му и се затичах напред. Едва успях да направя и две крачки, когато ме спря.
- Знаеш, че е безмислено и да тичаш. Така и така ще свършиш като прегазена котка.
- Много мило. Ето, на! - изписках, за няма и две минути беше започнало да вали като из ведро. – Какво чакаш? На теб може и да ти е приятно да седиш под дъжда ухилен като глупак, но това не важи за мен.
- Помня, че въпреки на моменти трудния си характер, ти си голяма романтичка. Всички онези сълзливи филми и сцените, които така обожаваш биха били съвсем обикновени без музиката или фалшивия дъжд.
- Какво общо има това? –сърцето ми заби учестено, когато се доближи до мен. Изведнъж зарови из джобовете си и извади слушалките за телефона си. Включи ги към него и напъха едната слушалка в ухото ми.
„Винаги съм те мислела за по-умен от това Гаара, що за идиот трябва да си, за да извадиш телефона и слушалките на дъжда.”
Беше ми на езика, но кой знае поради каква причина си остана само мисъл. Изведнъж в ухото ми зазвуча пияно. Красива мелодия. Отне ми секунда да се сетя, че това е една от композициите на баба ми. Любимата ми. Усетих дъхът му до лицето си. Вдигнах поглед към него, той само се усмихваше и ме изпиваше с поглед, без да отделя очи от моите се наведе да ме целуне. Бях забравила какво е чувството. И ето я и нея, моята перфектна романтична сцена . Вечер е, зад нас са светлините на града, дъждът вали като из ведро и напоява дрехите ни. А аз съм там, по средата на пътя с момчето, което сякаш винаги ще обичам. И дори има музика.

Когато се прибрахме бяхме стабилно намокрени. Лампите вътре бяха загасени. На масата имаше бележка гласяща, че Рейч и Сай са излезли да намерят, храна, защото очевидни ние сме решили да ги уморяваме от глад.
Обърнах се към него с идеята да му кажа нещо, не помня какво... Нямах възможноста, да кажа каквото и да било. Той ме притисна към себе си и ме зацелува с онази страст, която бях усетила да сдържа на улицата. Поведох го към стаята си като не отлепях устни от неговите. Все още прави до леглото продължихме да се целуваме, докато той пъхна ръка под блузата ми и разкопча сутиена. Целувките му продължиха от врата към ключицата ми.След което побърза да се отърве от мократа ми блуза. И аз не останах по-назад. Събличахме се със страст, която отдавна не бях изпитвала. Голи на леглото, целувахме телата си, галехме се, сякаш ни е за последно. Всичко беше като в сън. Дъждът навън продължи да плющи по прозореца до сутринта... или поне аз така мисля. Не помня колко точно пъти посегна към мен в онази нощ или по-скоро, аз към него. Но помня, че се чувствах сякаш сме не двама ами един човек.
По някое време вечерта лежахме прегърнати и си говорехме.
- Ами Фелисити? – дори не съм сигурна как се сетих за нея.
- Знаеш как да подбираш темите в леглото красавице. – каза Гаара и целуна кокалчетата на пръстите ми.
- Сериозна съм.
- С Фелисити се разделихме преди две седмици. Не си подхождахме.
- Тя те обичаше, сигурна съм.
- Тя мен да. - гласеше отговорът му, след което отново започна да ме целува и забравихме разговора си...
Останалите пет дни минаха неусетно. Толкова бях щастлива. Сай не спираше да ме подкача да сме малко по-тихи, че иначе съм щяла да му купувам тапи за уши. Излизахме, плувахме, скачахме от рифа. Говорихме по телефона с някои от приятелите си.
От Наруто разбрах, че Гаара ходил да го посети и него. А също така – Карин, Дан, Темари, Ино и може да се каже до Саске, тъй като той беше с нея, както и до други негови приятели.
- Ти какво, да не си правиш околосветско пътешествие с нас. – бях се сгушила в него на дивана.
- Ммм, може да се каже. – каза и ме целуна.
- Искаш ли да се разходим?
- Не е ли малко рано?
- Не ми се седи тук, хайде деее.
- Малко съм уморен, нека да изчакаме малко.
- Винаги съм се чудила как телевизора предизвиква такава умора.
- Ти ме уморяваш. – засмя се той и захаша ухото ми.
- Ау! Напоследък май се си уморен, да не би да остаряваш старче? – пошегувах се аз.
- Да май това ще е причината.
- Сигурен ли си , че всичко е наред? Не че искам да оспорвам мъжеството ти или да се правя на майка орлица, но ми изглеждаш... слаб.
- Ти току-що слаб ли ме нарече?! – стори ми се, че се забави преди да ми отговори, но, когато започна да ме гъделичка съвсем се отплеснах.
Същия ден вечерта както ни беше станало навик се бяхме прегърнали в леглото и си говорехме.
- Трябва да си сравним програмите за университетите. Всъщност аз така и не попитах къде те приеха. Гаара?
- Няма да ходя в университет. – след кратко мълчание каза той.
- Моля?!
- Слушай, дай да не говорим за това. – започна отново да ме целува, но го отблъснах, този път номера нямаше да мине. Повдигнах се на лакът и го погледнах.
- Как така няма да ходиш, никъде ли не те приеха?
- Приеха ме.
- Тогава?
- Какво тогава?
- Господи, колко мразя като правиш така. Какво толкова е станало? Толкова ли не можеш да ми кажеш? Това съм аз, за бога! – усещах, че повишавам глас. – Гаара!
- Мъртвец не може да посещава занятията , това отговаря ли на въпроса ти?
- Моля? За какво говориш? Първи април отдавна мина...
- Не се шегувам Сакура. – когато не му отговорих, а просто седях и го гледах той ме придърпа към себе си и ме прегърна. – Рак на белия дроб. Когато скъсах с теб миналата година разбрах, че съм болен и тогава се справих, но... наскоро се върна. Даже и този път да се справя, пак ще се появи. Това казаха лекарите. А и вече съм в последна фаза, ще ми трябва чудо, за да ме спаси. Затова... - досега равният му глас пресекна - ... затова, отидох да се сбогувам с останалите. Затова скъсах с Фелисити - не тя беше момичето, с което исках да прекарам последните си дни.
- Сай знае ли? – странно защо дори не можех да се разплача. Говорех все едно отдавна вече знаех прогнозата.
- Знае от самото начало. – и нищо не ми е казал?
- Сакура...
- Сигурен ли си, че няма никакъв шанс?
- Напълно. Ти..
- Нека да спим. Само искам да заспя.
- Добре. – каза тихо в ухото ми и ме прегърна колкото се може по силно.

Сутринта станах по-рано за разходката си. За няколко секунди се загледах в него, след което излязох. На входната врата ме чакаше Сай.
- Чух, че някой стана в стаята ви.
Не му казах нищо, хванах го за ръката и излязохме на плажа. Ходихме и ходихме, даже по-далеч от обикновено. Не беше нужно да говорим, или поне аз не трябваше. Винаги съм се възхищавала на умението на Сай да чете по лицето на човека и в този момент това ми беше от полза. От време на време правеше по някой забавен коментар, който ме караше да се засмея.
- Обичам те сладурче, но той ме помоли да не ти казвам. – каза изведнъж Сай.
- Бясна съм ти и те разбирам.
- Ясно, разбрах логиката. – подкачи ме той. Но някак си, имах чувството, че говори напълно сериозно.
Когато се прибрахме си говорехме напълно нормално, сякаш нищо не се е случило. Нещо ме наведе на мисълта, че Рейч, също вече е осведомена, по начина, по който ме прегърна. Ядосвах се. Защо, за бога се притесняваха за мен? Не аз бях тази, която се нуждаеше от помощ. По някое време изпратихме Сай и Рейч до магазина, а аз се заех да мия чиниите останали от обяда. Почти не бях разговаряла с Гаара или поне не толкова. Бавно и методично прокарвах гъбата по бялата купа.
- Сакура?
- Дам? – обърнах се с лека усмивка към него.
- Спри за малко да поговорим.
- Какво има да се говори? – усмивката не слизаше от лицето ми. Но все пак спрях водата и махнах ръкавиците.
- Просто... държиш се странно.
- А , значи имам точно определен модел, по който трябва да се държа ли?
- Не казах това.
- Ами? – по някаква незнайна за мен самата причина очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. – Какво точно имаш предвид? – не му оставих време да ми отговори. – Просто... -първата сълза - просто... - втора- не... – по дяволите – не искам да умираш. Не е честно. Просто не е честно. – вече, откровено казано, плачех като малко дете. Не можех да сдържам хлиповете си, колкото и да исках. Гаара се приближи и ме заведе до дивана, където ме прегърна, а аз се опитвах да си довърша изречението. – Просто не искам да умираш. Обичам те. Кажи ми,че това е някаква тъпа шега. Кажи... кажи ми.
- Стига. – галеше ме по гърба.- И аз те обичам. Е, ако не друго то поне действително няма да си отида без да съм го изпитал.
- Сега ... не му е времето... да се... да се шегуваш. Не, честно, не е.
- Знам, знам.
Не знам след колко време ме отнесе в спалнята, знам само, че се събудих от хриповете му. Скочих от леглото и извиках Сай. За около 15 минути стигнахме до болницата. Лекарите му дадоха най-много шест часа. Често се случвало, казаха, за една седмица болните да се чувстват добре, а после... Казах им, че съм му годеница и останах в стаята му. Легнах до него, а той ме прегърна през рамото. Сай и Рейчъл се настаниха във фотьойлите. Първоначално разговаряхме за миналото, Рейч нямаше какво толкова да каже, освен унизителни случки като съм била на седем. По някое време влезе докторът. Гаара беше пълнолетен и имаше право да поиска евтаназия, която за моя изненада беше позволена в Ел Ей. Което беше и по-добрата идея, поне нямаше да се мъчи повече. След като изключи апаратурата, която го поддържаше лекаря излезе от стаята. А аз останах при него. Повтарях му, че го обичам. След около 20 минути, се унесе, но знаех, че ме чува и продължавах да му го повтарям.
-Обичам те. Обичам те. - почти два часа по-късно и последните хрипове излязоха от гърлото му. Разплаках се. Просто не можех да спра. Ако беше някой филм или книга, знам ли? И главната се дърпаше така, както аз се дърпах на Сай, щях да си помисля , че преиграва, но колко по-различни са нещата всъщност.
„Няма да бягаш сладурче. Наслаждавай се, докато можеш”. “Наслаждавай се, докато можеш”, колко често си спомнях тези думи в следващия месец...
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

blue Re: SasuSaku Life story (завършен!)

Писане by rosi_rosi on Вто Апр 22, 2014 7:34 pm

Глава 23



Лос Анджелис, Калифорния
06 юли; 5 години по-късно...




- Сакура донеси ми капучино и гледай този път да е топло! И под топло не разбирай горещо, но под топло разбирай повече от студено! - режисьорът на първата ми продукция отново даваше нареждания. Бях стажантка при Сакраменто СанСан от четири месеца. С него имахме дълга история. Преди шест месеца докато изнасяше лекции в калифорнийския университет по филмови изкуства без да искам си излях капучиното... върху онази му работа. А то беше много, много горещо. От тогава човекът ме мрази откровено, но пък е най-добрия режисьор. Когато ме видя преди четири месеца пред вратата му с молба да ме вземе за стажантка, започна да се кръсти, да си плюе в пазвата и да тича в кръг. Общо взето за него бях като Сатаната, а Сакраменто беше доста набожен. Това не го спираше да използва богатия си речник пълен с псувни и и странни изрази. Та, със Сакраменто ме запозна продуцента на сегашната продукция. Джулиан Андре ле Мерсие беше французин от знатно потекло. Мисля, че имаше някаква връзка с разни бивши френски кралици. С русата си коса, светла кожа, синьо-зелени очи и неустоимо тяло той бе като магнит за жени. И ми беше гадже... От две години. Запознахме се в една прекрасна утрин в хотелска стая. Явно го бях ударила на живот. Та, запознахме се и започнахме да се виждаме често. Понякога преспивахме, друг път просто си говорехме. Предимно бяхме приятели, но с някои привилегии. Той беше толкова красив, че изведнъж ми се прииска да ми направи бебе... много бебета всъщност. Но решихме, че е рано. Но да се върнем на ставащото в онзи миг.
- Добре де, добре! Знам какво е топло! - озъбих му се аз и хвърлих тефтера, в който си записвах на масичката до стола ми.
- О, сигурен съм, че знаеш! - отяде ми се и Сакраменто, но спорът не продължи. Заех се да изпълня поръчката му като не пропуснах да се изплюя в кафето му. Може и да беше най-добрия режисьор, но беше най-големия дявол, който познавах. Колкото и да е срамно да си призная, Сакраменто бе по-проклет дори от мен.
Занесох му капучиното и му се усмихнах с мила, мазна усмивка. Той ме изгледа подозрително и отпи от напитката. Изчака малко и кимна. Това означаваше, че е задоволително. Интересно защо започва да приема кафето си едва тогава, когато започнах да плюя в него...
***
- Разбра ли Сакура?! Не можеш да ми даваш съвети докато снимаме! Изобщо не можеш да ми даваш съвети! Аз съм режисьорът, не ти! Разбра ли?! А ако не си, можеш да хващаш пътя! - да бе! Ще му се да се махна, но нямаше да му доставя такова върховно удоволствие. Преди да кажа нещо нечий ръце ме обгърнаха изотзад и бях притисната до здраво, мускулесто тяло.
- Сакрамето. Малко по-леко с mon chaton*! - след думите си Джулиан захапа леко ухото ми, а аз изстенах. Режисьорът изсумтя, но все пак не коментира нищо повече - едва ли искаше да загуби продуцента си. Едва се стърпях да не му се изплезя. Уж беше много строг, но появеше ли се Джулиан подвиваше опашка. Със задоволство се обърнах и целунах демонстративно гаджето ми. От някъде се чу да си намерим стая и май щяхме да последваме предложението.
***
Е, добре де... С какво бях заслужила този бог в леглото, бог в киното, бог в кухнята?! Просто... такава несъвършена грешница като мен не можеше честно да си има един такъв уникален екземпляр. Но честно казано не възразявах. След като... измачкахме чаршафите, да кажем, Джулиан отиде до кухнята и се върна при мен с поднос с френски кроасани и айс кафе. Стана ми смешно как се правеше на галантен джентълмен при положение, че беше чисто гол... Щом се настани до мен, сложи подноса на нощното си шкафче и ме целуна. Пръстите му галеха голият ми корем, карайки ме да се кикотя леко. Протегнах ръка към подноса, но той я хвана и сплете пръстите ми със своите.
- Е, защо ми донесе кроасани, след като не ми даваш да си взема?! - изпротестирах отдръпвайки се от него. Той се засмя и сложи подноса в краката ми. Увих чаршафа около гърдите си и се заех с почти вечерята си... Кафе можех да пия по всяко време... особено айс. Стон на блаженство се откъсна от гърдите ми. Не бях яла почти нищо цял ден. Всъщност от шест сутринта го карах на малко пакетче фъстъци и половин бутилка вода.
- Днес стария дявол беше по-страшен от друг път, а? - сепнах се от казаното, за пореден път отбелязвайки колко красив беше гласът му. - Всъщност с какво се провини?
- Казах му, че ако камерите снимат под друг ъгъл усещането ще е по-голямо, но той естествено дори не ме и изслуша докрай. - поклатих глава и довърших първия кроасан.
- Красавице, нали знаеш, че винаги можеш сама да си направиш филм? Аз съм зад теб. Не е нужно да търпиш Сакраменто... - вдигнах пръст и го размахах пред лицето му.
- А-а, не! Той може и да е проклетия, но е най-добрия в бранша! Трябва да попия всичко, което прави. Искам да съм по-добра и от него, а за това трябва да знам абсолютно всичко за работата му. - впивайки очи в неговите обясних. Знаех, че Джулиан лесно можеше да финансира филма ми, да сключи договори и продукцията ми да стане реалност. Обаче все още се чувствах не съвсем опитна, а исках първият ми филм да бъде хит. Може би имах високи изисквания и непостижими мечти, но знаех че ще ги постигна.
- Както искаш, chaton. - сви рамене и махна подноса с все още недоядените кроасани. Трябваше да призная, че огромния ми апетит ни най-малко не бе развалил фигурата ми.
Тъкмо бях готова да протестирам когато устните му отново се озоваха върху моите. Джулиан се провеси над мен, а ръцете ми се озоваха в меката му, руса коса. Явно следваше втори рунд... или трети, кой ти ги броеше...
***
След като се наситихме един на друг с Джулиан решихме да отидем на кино. Влязохме на първия филм, който видяхме... беше приключенски, но се оказа страшно добър. Ставаше въпрос за някакаво съкровище скрито в една мексиканска планина. Не знам по каква случайност, но филмът беше режисиран от Сакраменто. Отново се удивих на прекрасната му режисура и разбира се на филма, който се бе превърнал в хит. Малко му завиждах, но се надявах, че въпреки проклетия си нрав все пак ще науча нещо от него.
Когато филмът свърши с Джулиан решихме да се приберем пеша. Живеехме заедно от година и обичахме да се разхождаме из нощен Ел Ей, а после да се приберем и... .
Точно излязохме от киното и се присетих нещо.
- Хей Мерсие, хайде да отидем до Мексико! - не знам от къде ми хрумна, но беше щуро защото и двамата имахме работа. Относно обръщението - много обичах да се обръщам към него по фамилия. Тя беше толкова... френска, а този език беше невероятно мелодичен.
- Mon chaton, луда ли си? - засмя се и ме прегърна през кръста. - Въпреки че можем да минем по пътя и през Франция. - ощипа ме по дупето и след като изписках се засмя.
- Защо ли си мисля, че не говориш за държавата... - пернах го по ръката и все така прегърнати се заклатушкахме по тротоара. Смях се на перверзните му шегички и когато прекаляваше го первах през ръката или го скастрях с думи, но все така смееща се. Още не бяхме отминали сградата на киното когато пред очите ми попадна не кой да е, а именно... Саске Учиха.
- Обаче ако го направиш ти гарантирам, че... - замлъкнах щом очите ни се срещнаха. Спрях и Джулиан се принуди да последва примера ми. Изпсува на френски, за дето за малко не се бе спънал и ме погледна.
- Здравей, Сакура. - гласът му бе станал още по-плътен и от преди. В този миг се сетих, че Джулиан е до мен. А ако някой ми кажеше какво се прави в подобна ситуация щях да го поздравя. Обаче аз не знаех, за това просто зяпах тъпо в Саске надявайки се, че просто съм прекалила с пуканките...


* mon chaton (от френски ) - моето коте
avatar
rosi_rosi
Учaщ се
Учaщ се

Female
От : Там където желаеш да си, но не можеш да бъдеш...
Рожден ден : 13.06.1997
Години : 20
Мнения : 177
Дата на рег. : 28.09.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto (Shippuuden); Death Note; Bleach; B-Gata H-Key; Itazura na Kiss; Pandora Hearts; Zero no Tsukaima; Darker Than Black; Fairy Tail; Kaze no Stigma; Special A; Shugo Chara; Elemental Gelade; Myself Yourself; Vampire Knight; и много, много други.

Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 2 1, 2  Next

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите