Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Пламък.
Пет Дек 01, 2017 5:59 pm by justwannabeone

» Метресата {GaaSaku} +18
Вто Ное 14, 2017 8:10 pm by Death_Angel

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Ное 13, 2017 6:41 pm by Death_Angel

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Пон Ное 13, 2017 6:32 pm by Death_Angel

» Не знам какво казва сърцето ми (по Наруто)
Сря Авг 30, 2017 6:56 pm by Mimi_Georgieva

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Вто Авг 29, 2017 7:53 pm by Mimi_Georgieva

» Със сигурност мъртва
Пон Авг 28, 2017 10:32 pm by justwannabeone

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Авг 21, 2017 3:14 pm by rosi_rosi

» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

Top posting users this week


ЧАСОВНИКЪТ

Създайте нова тема   Напишете отговор

Предишната тема Следващата тема Go down

blue ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Чет Апр 03, 2014 11:02 pm

Надявам се историята да се чете и хареса. Много се старая и отделям доста време върху нея и всяка една глава, много от нещата в нея са неща които са базирани на всекидневието ми, много от случките и ситуациите са истина, много от героите са вдъхновени от мои близки приятели и истински личности, които познавам. За това и толкова се мъча да я напиша добре и да смеся добре измислиците с истините. Извинявам се за грешките и приятно четене!


_1_


- Знаеш че можем да отидем до центъра, нали?
- Знам, но нямам карта или билет, излезнах само с ключове и телефон. – оставих гердана на място и той се полюля малко преди да увисне на кукичката на която бяха окачени и други аксесоари.
Зима е. Коледа, време за подаръци. С Ани, моята най-добра приятелка, бяхме до близкия пазар където имаше намерение да ми купи гердан с часовник по мой избор. Видях нейният предния ден и веднага се влюбих в украшението.
- Можем да отидем пеша? – предложи ми заговорнически и лукаво тя с лисича усмивка на лицето. Обичаше да се разхожда, аз също, но центъра беше меко казано на гъза на географията и все пак се съгласих. Тези верижки с часовници ми харесваха адски много, а фактът че не аз плащах за подобен гердан ме мотивира още повече.
Разходката до там беше приятна, но дълга. Кометирахме семействата си, живота, досадните хора, но изненадващо темите за дрехи, гримове, прически и прочее рядко присъстваха в разговорите ни. Дори подхванахме доста сериозна тема, като се има в предвид че когато сме заедно само глупости бълвахме от устите си.
- Преди няколко седмици се скарах с едно момче от класа, е не точно скарах, но спорихме на една тема. – започнах аз.
- Сериозно, с кого? Каква тема? – попита ме Ани и мина от дясната ми страна, и на двете ни бе по-комфортно когато тя ходеше от дясната ми страна.
- Макс, оказа се че е строго религиозен. Стана въпрос за гей двойките. Не знаех че все още има хора, които смятат хомосексуалността за болест ... това е болест! – споделих й възмутено аз и размахах с ръце, сякаш й показвах нещо. Просто исках да подчертая удивителната ограниченост на някои хора, която граничеше с пълна глупост, тъпанарщина и отказ да разберат други гледни точки.

Рядко разговарях със съучениците си, особено момчешката част, имаше точно едно момиче, което можеше да мине за най-добрата ми приятелка и други три с които се разбирах изключително добре. Останлите бяха пищящи пубертети търсещи внимание, създаващи интриги, пияници или просто се мислеха за купонджии и ‘‘хардкор‘‘.
Беше краят на Номеври, когато училището ни имаше ден на отворените врати, а времето навън беше красива зимно-ледена приказка. Само да не си навън по времен на тази зимно-ледена приказка, защото веднага почваш да си мечтаеш за ада и топлината му.
Нашият клас имаше за задача да развежда семействата и децата им из училището, да им показваме класните стаи, предметите които се изучват, какво предлага училището за бъдещето на детето им, красиви лъжи от рода на ‘‘Наистина тук се чувствам много добре‘‘ или ‘‘Всеки ден отивам на училище с желание‘‘, с които да спечелиш поредната жертва на мъчилището и варварите, които ни изучаваха. Чудя се как не изповръщах червата си от лъжите, които изрекох в този ден, нищо че лъжа 24/7, тези лъжи не бяха в полза на никого,а и на мен с нищо не ми допринасяха.
Ах, колко мили, дрюжелюбни и сладкодумни ставаха учителите, когато дойде този ден от годината. Колко изчерпателно и внимателно обясняваха нещата на децата, колко е интересна биологията, колко е полезна и лесна математиката, колко красива е литературата! Единственото красиво нещо беше физическото. Колко хубаво бе да целиш с топки съучениците си по главата. Да, това много ми харесваше, така никой не подозираше колко го мразя. Мисля че това бе единственият ден от годината, в който учители и ученици лъжат безсрамно, но много креативно в полза на училището.
След като аз и моята най-близка приятелка в училище, Мадисън, разведохме едно доста интересно и приятно семейство из училището, се върнахме в класната стая само за да я открием на половина празна и две момчета седящи на нашите чинове. Няма проблем, казах си аз, седнахме до тях на съседния чин, не бе особено голяма разлика, освен че сега ние не бяхме на местата си, но собствениците на чина ги нямаше таке че ...
Макс започна разговор с учителят ни по английски. Попита го какво мисли относто гей двойките, стана ми интересно какво ще е мнението на учителя и се заслушах в разговора, зарязвайки телефона си на страна.
- Нямам нищо конкретно против, но не ми харесва показността им. – беше отговорил той. Естествено щеше да е зле за работата му ако каже че ги ненавижда, мрази и че трябва да измрат. И ето тук, преоткрих съученик, който смятах за нормално, забавно толерантно момче. Оказа че е с промит мозък. Е, поне все още беше забавен.
- Според мен това са болни хора. – сподели мнението си той. – А знаете ли какво още намирам за лудост? Когато им позволяват да адоптират деца.
След тази му реч стана страшна какафония в класната стая, всеки мъчейки се да изкаже мнението си. Вднигнах ръката си, така сякаш знаех отговора на зададен въпрос и оценката ми зависеше от това и господина насочи главата си към мен.
- По-добре е за едно дете да има семейство. – казах му аз.
- Ти добре ли си? – попита ме Макс шокиран от изказа ми, в отговор му кимнах. – това е болест! Не може да се позволява подобно нещо.
- Аз лично бих предпочела да имам семейство, което ме обича и ме иска, отколкото да стоя в дом с десетки други деца, които всеки път при влизането на непознат да питат ‘‘Ти ли си моята майка?‘‘. – господина се бе съгласил с мен, че е добре всяко дете да има семейство, но упоритият ми съученик бе на друго мнение.
- Представи си че имаш двама бащи! Децата в училище ще ти се подиграват!
- Е, и? По-добре ще е да знам че на този свят има двама души на които им пука за мен и се грижат за мен! Ако ще да си най-прекрасното нещо на света, най-милият човек, най-популярното дете в даскало, пак ще ти се подиграват! Винаги ще се намери нещо за което да ти се подиграват, живота е такъв, хората са такива!
И така сигурно половин час спорехме на различни теми, а учителят тотално не знаеше какво да прави с нас. Мисля че даже се стресна от факта на каква тема спорим и колко сериозно и зряло може да се държим. Дори не знам как стигнахме до изнасилвачите, е за тях мнението ми не е особено толерантно, хич даже! Особено когато жертвите им са в много от случаите жени или малки момиченца. И както си знам от поговорките, на сила хубост не става!

- Леле ... интересн клас имаш – каза Ани с лека насмешка след като изслуша търпеливо целият ми разказ.
- Честно казано намирам неговият начин на мислене за болен и силно притеснителен. Религията е шибана, погледни с какъв промит мозък е той. Това ще са децата му ако намери достатъчно луда и религиозна жена като него.
- Каква религия проповядва?
- Не знам името беше нещо идиотско, което не можех да запомня. Само знам че е към християните. – Бях кръстена, имам религия, но не съм религиозна, а вярваща. Огрмно разлика, която половината човечество на тази земя не разбира и вижда.

- ОК, тук сме. – съобщи Ани и смени набързо сериозната тема със съществената част. Малко индийско магазинче от чиито витрини се виждаха само джунджурийки.
- Какво чакаме тогава да влизаме! – казах ентузиазирано аз и отворих вратата на магазина. Топлината ме лъхна силно и знаех, че в момента в който напусна магазина ще умра от студ навън.
Магазина по нищо не ми приличаше на Индия или нещо индийско, по-скоро ми напомняше на битак, в който се продаваха какви ли не неща, от чанти до болтове, до чорапи и очила. Няма значение, Ани знаеше къде се намират верижките с часовници и бързо ме отпрати при тях и ми каза да си харесам един от тях, докато тя се помотае из магазина и го разгледа.
Изборът беше труден. Имаше всякакъв вид размери и стил часовници. Спомних се че нейният бе прекалено голям за да посмея да го нося извън къщи и погледа ми се спря на мъничките, кръгли джобни часовници, изработени в античен стил, които се губеха в шепата ми. Не знаех дали да се спра на сребърен или златен. Като за начало, никога не съм била фен на златото, но фактът че сребърните часовници блестяха като трапесен нож, излъскан до заслепяване, не ми допадна. Златните не бяха точно златни, по-скоро мръсно, тъмно жълто, между матово и полу-ръждясало. Цветът веднага ми допадна и се загледах в тях, това беше напредък за сега. На капачките си имаха различни форми и символи. Спрях се на един часовник на чийто капак бе изграфирана главата на бухал, а на гърбът му мотиви от цветя, които се превиваха и преплитаха едно в друго. Отворих капачето, а вътре самият часовник бе съвсем нормален с малки антични стрелки, все пак не купувах скъп старинен и античен часовник, а украшение, което се харесваше на повечето тийнеджъри.
- Избра ли си? – стресна ме гласът на Ани зад гъбра ми. Подскочих, но излгежда тя не забеляза и се обърнах към нея с часовника в ръка.
- Много е красив. – съгласи тя. – Това ли ще е? – попита ме очаквайки сто процентовата ми сигурност.
- Да, това ще е! – отговорих с усмивка до ушите.
- Можем да разгледаме ако искаш?
- О, естествено.
Направихме една бавна и точна обиколка на магазина като разглеждахме нещата, които ни хващаха окото с голям детайл.
- Мога да ти взема гривна ако искаш. Имам пари. – прекъсна мислите ми Ани като ме видя да държа черна, тънка, ластична гривна на която бе закачена думата ‘‘Peace’‘.
- Сигурна ли си? – попитах я аз, а тя ми кимна в отговор. -Тогава я взимаме.

- Съжалявам че подаръкът ти няма да е изненада. – извини ми се тя докато излизахме от магазина, а аз закопчавах якето си до горе. Бях права, можех да чуя как костите ми тракат от студа, а може би това бяха зъбите ми?
- Няма проблем, важното е че имам подарък за Коледа. – успокоих я аз. Ани не знаеше какво да ми вземе за подарък, затова ме попита какво искам, и тъй като вече бях казала на родителите си какво искам за Коледа, беше трудно да се сетя за нещо, което сама трудно ще си купя. Първото нещо, което ми изкочи бяха лакове, червен и зелен, в коледен нюанс. После като бях у тях видях часовникът й и веднага поисках такъв, а тя се сългаси да ми купи един като подарък за Коледа. Гривната не беше планирана, така че може би тя бе единствената изненада.
- Искаш ли да отидем до МакДонълдс? За по един бургер и картовки? – предложи тя с голяма надежда в гласа си. Не можех да откажа, когато ставаше въпрос за храна и то нездравословна. Позволявах си да я ям само по празници и ваканции, не че имаше особена разлика. Уж трябваше да се пости поне днес на двадесет и четвърти Декември, но прецених че няма да разстройвам стомаха си за едниния му празник.
Същата топлина ме обля при влизането ми в МакДонълдс, като в магазина, но тук поне можех да сваля якето си и да го закача или на закачалка, или на стола си. След като си вземхме таблите с храна, се качихме на втория етаж и се настанихме удобно, на едно усамотено кътче с големи меки столове в ъгъла. Нямаше от какво да се усамотяваме, хората си бяха вкъщи и се приготвяха за празничната вечеря, имаше само една майка с дете и възрастен мъж на втория етаж, първият беше също толкова ‘‘пълен‘‘.
- Какво ще правим след това? – попита ме Ани докато дъвчеше един от пържените си картофи.
- Ще си ходим пеша, за да изгорим калориите, а и за да се изморим и да имам място за храната довечера.

Пътя на връщне ми се стори по-дългъг от този на отиване, това се дължеше на фактът че Ани избра възможно най-дългият маршрут до нас. Живеем в един блок, само два етажа разлика, което прави всичко много по-лесно и удобно. Дори и за майките ни. Спомням си когато бяхме малки как майка й ще дойде с порцеланова чаша в ръка за да помоли за малко олио или как моята майка ме пращаше до тях за мая или брашно. Все още намирам разни непознати прибори и съдове у нас, същото важи и за Ани, но вече не ни и пука особено. Щом майките ни не квичат за тях, значи не е нищо важно.
Сега белият сняг покриваше по-голмята част от улиците, тротоарите и дърветата, от които снегът падаше изненадващо от едвам държащите го клони. Студена и мразовита зима, типично за Канада.
Във входа на жилището с Ани се разделихме с кретенският ни поздрав, който измислихме преди години, но беше толкова важна част от детството ни че се съмнявам някога изобщо да престанем да го правим. Разбрахме се утре сутринта да се срещнем за да разменим подараците си, казах й че аз ще слезна до тях, защото и представа си нямам кога ще стана, а нея я знаех като най-ранобудния тийнейджър и човек в радиус от сто километра.
В къщи още с отварянето на вратата ме лъхна миризма на храна, но за съжаление не бях гладна, може би идеята с Макдонълдс не бе добра. Чух майка ми да крещи името на сестра ми от кухнята, знак че тя е тук. Показах се на вратата.
- Обърка детето. – каза й с насмешка аз.
- Ох подай ми брашното, че са ми заети ръцете. – нареди ми веднага тя. Колко странна бе тази нейна интонация, когато ми говореше на български и как гласът й се променяше. Побързах да и дам брашното преди да съм си навлякла неприятности, защото знаех че около празниците буквално изтрещяваше и започваше да избухва на най-неподходящите моменти.
- Къде е Лили? – попитах я набързо докато свалях обувките си.
- С обувки ли си вътре? Я марш от тука! За какво съм чистила?!
И ето на, коледният й дух се показа. Изтичах от кухнята и се качих нагоре към стаята си. Очаквах да намеря сестра си в нея тъй като отсядаше в нея когато ни бе на гости, но нея я нямаше вътре. Лили е на двадесет и седем и отдавна не живее с нас, на двадесет се изнесе, оставяйки най-голямата стая в мезонета ни моя, което беше хубавата част от изнасянето й, лошата бе че трябва да спи до мен на леглото, защото с изнасянето й тотално реновирахме стаята ми. Леглото ми е за двама, но не защото аз исках, а защото майка ми се чудеше как да направи място за първородната си дъщеря в дома й и защото не искаше да спи на дивана в хола, като гост. Майка ми просто не прие изнасянето й толкова щастливо и леко като мен. И все пак, щях да я изтърпя до себе си за две нощи, това правя през последните седем години така или иначе.
Предполагам мама я бе пратила да вземе нещо от пазара. Майка ми винаги правеше този номер по празниците. Отива да пазарува, няма я точно два часа, започва да готви, омирисва се на готвено, изцапва дрехите си и ме праща до пазара, защото тя трябва да наблюдава храната. Радвам се че Лили отнасяше пазара, докато аз скитах из улиците с приятелите си и дочаквах подходящия момент да се прибера, а именно за да ям.
На вратата чух някой да псува и после няколко неща да падат, явно пликовете се бяха скъсали и отидох да помогна. Естествено на врата беше Лили.
- Какво гледаш? Помогни ми малко!
- Здрасти и на теб. – поздравих я и започнах да събирам продуктите от земята. Типично за нея да не ме поздрави, нищо че не сме се виждали от месеци.

На вечеря основна тема бе сестра ми като всяка година. ‘‘Как е? Имаш ли си приятел? Как е работата?‘‘. Не че имах нещо против, но ставаше досадно. Сестра ми се премести в Монреал, а ние живеем в Торонто. Добра идея е да се преместиш в друг град, така родителите ти няма да те тормозят всеки ден с посещенията си.
- Ммм, боба е станал трепач! – похвали се майка ми, докато опитваше от супата пред себе си. Тъй като съм с български корени, семейството ми празнуваше Коледа и всеки друг християнски празник, естествено по български. Майка ми и баща ми са се преместили в Канада докато мама е била бременна със сестра ми. Родителите ми много държат да се говори на български когато сме в къщи, което не е толкова лошо, все пак съм българка. Четенето и писането, също и общата култура на българския народ не е нещо непознато за мен. Мама и татко се постараха да науча българския език и история преди да съм способна да кажа ‘‘да‘‘ на английски. Баща ми винаги казва да помня и уважавам корените си, но понякога забравя че съм родена и раста в друга държава, друг континент, с други хора с друг манталитет.
- Ммм, вкусотия! – отново възкликна майка ми доволна от кулинарските си способности. Имаше за какво да се хвали, боба наистина бе ‘‘трепач‘‘, както тя обичаше да описва ястията си.
На двадесет и четвърти Декември семействто винаги трябва да е заедно, ВИНАГИ и САМО семейството. Яде се постно и трябва да има нечетен брой ястия на масата, тази година бяха седем. Бобена супа, бобена яхния, питка, сърми, пълнени чушки с ориз, тиквеник и зелник. В питката има паричка, боб и дренов клон. Което ти се падне, това ще ти се случи и през новата година. За парите е ясно, значи че ще си добре финансово, дреновото клонче е знак за здраве през цялата година, а боба-плодородие. Миналата година ми се падна монетата, канадската. Мама слага и българската валута в питката в опити да увеличи финансите, но не намирам смисъл. Семейството ни е голямо, от петима души и не винаги ти се падаше нещо. Не и сега когато питката бе почти изядена, а на мен ми се падна боба. Не че вярвах на поверията, но когато си тийнейджър едва ли би се зарадвал когато късмета ти за новата година е ‘‘плодородие‘‘, беше си притеснително. Естествено майка ми го интерпретира като плодородие в образованието ми. Този път се съгласих с нея, рядко го правех, но сега бях изцяло съгласна с мнението й.
По българска или славянска традиция, вече не помня и не съм сигурна, не трябва да се става от масата, затова сега тя бе отрупана със всички седем ястия. Семейството става заедно от масата и обикновенно след като приключим с яденето, просто седим и си говорим, баща ми се лягаше рано и първи напускаше масата защото ставаше рано за работа, а и за него бе важно да се нахрани добре.
- Ейв, мисля че трябва да се захващаме с подаръците с теб. – прекъсна мислите ми Лили. За Коледа опаковахме подаръците заедно. Мама и татко вече бяха приключили с нашите, но ние със сестра ми трябваше да опаковаме техните и тези на по-малкия ни брат, Ник.
- Подаръци? – попита любопитно Ник. Майка ми ни прати предупретителен поглед.
- Да, тези които Дядо Коледа ще остави под елхата. Тази година ние сме му помощнички и трябва да опаковаме куууп подаръци за нашият квартал. – побързах да излъжа. Трябва да ме наградят за това, което правя. Пазех детската надежда и вяра светла в един от най-важните и значителни празници за човечеството. Макар и на девет, Ник все още вярваше в дядо Коледа, великденския заек, феята на зъбките ... не го виня, аз самата вярвах в тези неща до дванадесет годишна възраст до момента, в който заварих баща си пред елхата в хола, нареждайки подаръците. Това ме съсипа. Естествено не бях казала на баща ми, защото това щеше да съсипе и него. Майка ми си мислише, че скапаното ни общество, начин на живот и всичкият този достъп до бърза и безплатна информация и порастването ми, бе отнело вярата ми в ‘‘свръхестественото‘‘, но уви това бе собственото ми семейство. Имаше толкова много неща за които бяха допринесли в това да се съмнявам и да не вярвам на нетипичното и различното, че започвах да вярвам в това, че щъркел ме е донесъл.
С Лили станахме от масата и се отправихме към втория етаж на мезонета, където беше моята стая и малко пространство пред вратата ми, което използвахме като фитнес. Лили се спъна в едно въже и изпсува, типично за нея. Винаги е била цинична и винаги е била добра в това да комбинира английски и български ругатни в едно. Веднага се захванахме с подаръците. С малко цветущо псуване от страна на сестра ми и ядове и недоволство от мен, след тридесет минути осърден труд и пот, подаръците бяха готови и само трябваше да се поставят под елхата.
След като Ник си бе леглнал ги наредихме, а сестра ми отиде отново в кухнята да си говори с мама, затова използвах момента да отида в стаята си, да скрия нещата които не исках да бъдат открити от Лили и си легнах. Мислено въздъхнах знаейки, че на сутринта ще се събудя с Лили върху мен, независимо колко голямо бе леглото и колко слаби бяхме двете. Завих се през глава и мислите ми зашариха на воля до момента, в който не заспах.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Нед Апр 06, 2014 12:10 am

_2_




Бях права, събудих се със сестра си върху мен. Колкото лека и слаба да бе тя, фактът че притискаше ограните ми между тялото си и мекият матрак не попречи на болката и трудното ми дишане. Погледнах с мъка часовника на нощното си шкафче и установих че е девет часа сутринта. От хола, който бе точно под стаята ми се чуха стъпки. След малко на вратата ми се почука и малка, слаба фигура влезна вътре. Ник.
- Ейви, Лили, ставайте! Коледа е! – извка радостно и въодушевено той и изчезна.
Избутах Лили с лакти от себе си, станах и облякох халата си.
- Лили ставай! Коледа е. – побутнах я по раменете. Това може би е единствения ден в годината, в който мога да я събудя рано и да не се страхувам за живота си. Лили стана веднага с отвратителна усмивка до ушите си сякаш подаръците под елхата са само и единствено за нея или този ден е ‘‘Ден на Лили‘‘.
Слезнах по стълбите така както аз си знам, карайки сърцето на майка ми да спре за момент докато аз се пързалях по парапета и веднага дотърчах до елхата отрупана с подаръци. Ник вече беше награбил своите и късаше опаковките като полудял. Хартии и панделки хвърчаха на всички посоки, а родителите ни стояха отстрани и ни гледаха. Сигурно в очите им приличаме на издивели неандарталци хванати от гората. Подкарах родителите ми под елахата, все пак и те имаха подаръци, а ние вече се навикахме радостно на нашите. Майка ми бе доволна от гримовете, които сестра ми й бе подарила и особено хареса плетената карамелено-бежова жилетка, която аз й бях купила. Баща ми получи чорапи и тениски от мама, но от нас двете с Лили го очакваше нещо много необичайно и нетипично за него под елхата. Таблет с клавиетура. Излгеждаше като тефтер и когато баща ми го видя се зачуди за какво му е изтрябвал тефтер. В работата му хартия или химикалки не трябваха. Когато го отвори устата му застина във формата на ‘‘0‘‘. Изсмяхме ме се на реакцията му, но бяхме доволни че може би за първи път го изненадахме за Коледа и определено подаръкът му харесваше.
Мама и татко се оттеглиха в кухнята, където щяха да пият черното си горчиво кафе и да пушат. Ние все още бяхме в хола и се радвахме на подаръците си. Аз на книгите, които исках и на дрехите, сестра ми на гримовете си и дрехите, Ник на играчките си.
Забелязах как Ник се чеше по врата нервно и непрекъснато, толкова силно се драпаше че вратът му бе почервенял. Не обърнах внимание веднага, но после хвърлих книгата си настрана и се пързулнах до него на колене и хванах лицето му в ръцете си и го обърнах към мен. Беше зачервен по бузата и челото сякаш някой му бе зашлевил силен шамар.
- Ник, какво си направил? – попитах го докато оглеждах останалите части на тялото му, ръката му също беше зачервена.
- Нищо .... – каза колебливо той сякаш се опитваше да си спомни.
- Не, не е нищо! Това е алергична реакция! Ял ли си нещо? – попитах го докато наблюдавах как червените петна по кожата му ставаха все по-червени и по-червени. Най-лошото бе че скоро щеше да почне да кашля и да се задушава.
Спомням си като бях на десет години, когато получи първата си алрегична реакцията, след като мама му бе дала орехи. Целият почервеня и се задуши. Беше само на две годинки и паника обзе мама и мен включително, най-вече защото не го очаквахме и не знаехме какво да правим. Истинско щастие е че болницата е на няколко пресечки от нас и бързо му се оказа първа помощ. Повече никога не припари до орехи и по забрана на майка ми те да се държът на места недостъпни за Ник, това е единствената храна за която знам че не му действа добре и сега определено не знаех какво точно му става.
- Ядох от тортата докато ви чаках да се събудите. – отговори невинно той.
- Коя торта? – разтресох го нерво в изблик на паника. Естествено той не си спомняше шокът през който преминах, когато той едва не издъхна в ръцете на майка ни докато го носеше към болницата, неспособен да си поеме въздух. Видях как очите му се насълзиха, усетил паниката ми. Отпуснах захвата си и зачаках за отговор.
- От тази в хладилника, шоколадовата. – отговори ми той на път да се разреве. Помислих за момент. В хладилника ни имаше две торти, едната за нас, нормална шоколадова торта и друга за кръсникът и кръсницата ми, английска торта. Естествено дете като Ник няма да знае разликата между англйиска торта и шоколадова торта, особено когато и двете бяха с глазури от шоколад и какао. Разликата обаче беше огромна, даже живото-зависеща в неговия случай. В английската торта нямаше брашно, заместител бяха орехите. Можех спокойно да кажа че Ник е ял орехова торта-убиец. Очите ми се ококориха от шок и паника.
- Веднга си облечи панталоните и якето. Чу ли ме? Веднага! – заръчах му толкова заповеднически, че сама се изплаших от гласа си и тонът който бях способна да изкарам. Ник изтича в стаята си и аз веднага се затичах в моята. Бързо нахлузих чорапи и дънки. Оствих горнището на пижамата си, защото нямах време да търся сутиен или блуза в кочината от дрехи на пода. Слезнах по стълбите и започнах да обувам ботушите си.
- Какво става? – дойде майка ми от кухнята – При Ани ли отиваш?
- Ник е ял от английската торта.
- О, Боже мили! – възкликна шокирано тя и сложи ръка пред устата си. Вече слагах шалът си когато Ник изтърча от стаята си, кашлящ, червен като домат. Майка ми възкликна и се затича при него.
- Обувай се по-бързо! – викнах по него аз, а майка ми побърза да му сложи шапката и взе якето му от закачалката. Аз бях готова. С яке, пижама под него и шал. Ник беше обул ботушите си, а майка ми се готвеше да се облече.
- Забрави! – изкрещях по нея. – Донеси ми здравната му книжка. – Като робот, тя веднага изтича и след секунда се появи с нея. Взех я от ръцете й нерво и хванах Ник за ръка. Изхвръчахме от нас като тапи от шампанско, както мама обичаше да сравнява излизането ми от вкъщи и вместо да взимам асансьора, заскачахме по стълбите надолу като маймуни по трибуни. Не съм сигурна, но мисля че чух мама да казва че ще ми се обади.
Успех с това, телефонът ми се зарежда.
Навън студеният въздух ме обля като студена кофа вода. Погледнах надолу към Ник и установих че кашлянето му се засилва, а заедно с него притокът на въздух в дробовете му намаляваше.
- Ник, знам че е трудно, но трябва да тичаме, окей? Много бързо при това, ще се справиш нали? – попитах го, а в отговор получих кашлицата му и кимване. Задърпах го по улиците. За Коледа сутрин бяха доста пълни и се чудех какво по дяволите правеха хората толкова рано навън, а не вкъщи пред елхата със семейството си. Бутах се и преправях път към болницата, а зад мен чувах недоволните викове на хората, които бях избутала. За съжаление нямах време да им обясня че брат ми се задушава и че ситуацията не е толкова трагична и лоша за тях, колко за мен и него.
Болницата, която сега бе пълна само с дежурни лекари затрудни положението. Не можех просто ей така да изтичам до личната ни лекарка, която е запозната с алергията на Ник и знае какво да направи веднага. Не. Трябваше да отида на рецепцията и да обясня ситуацията, след това да ме препратят при лекар, след това да обясня и на него ситуацията и след това да се окаже помощ на Ник, който вече кашляше непрекъснато с всяко поемане на въздух. На рецепцията стоеше сравнително млада жена, може би около трийсет ако не и по-млада, която изглеждаше адски нацупена и сърдита. Супер, помислих си аз, точно от това се нуждая в този момент, от недоволна от живота стажантка, която бе изтеглила късата клечка и работеше на Коледа. Изтичах задъхано до нея и още преди да мога да кажа нещо тя ме прекъсна с флегматичният си отегчен глас.
- Име на пациента.
- Ник Николаев. – отговорих задъхано аз. Отнме ми време да осъзная че самата аз нямах достатъчно въздух в дробовете си и устата ми сигурно бе суха колкото пустиня, прокарах език по устните си няколко пъти за да я навлажня.
- Попълнете този формуляр и изчакайте реда си. – каза толкова флегматично и бавно тя, също толкова бавно ми подаде и формуляра.
- Вие не разбирате, брат ми се зад-
- Не ти не разбираш, трябва да го попълниш. – бавното й и спокойно говорене ме изкарваше извън релси, още повече ме дразнеше и фактът че очите й бяха полу отворени сякаш не й пукаше какво става наоколо.
- Брат ми се задушава! – повиших тон аз и това малко отвори очите й, но само за малко, клепачите й пак спаднаха надолу. Неадекватността й ме дразнеше все повече и жулеше по нервите ми като нокти по дъска.
- Момиченце, имай малко уважение. Попълни формуляра и-
- Виж какво, знам че ти е кофти че трябва да работиш на Коледа, докато приятелите ти още спят или отварят подаръците си, но не забравяй че сама си си избрала работата и колкото и да не ти харесва да работиш на Коледа и за мен няма да е приятно брат ми да се задуши точно днес!!! – изкрещях й толкова силно че малкото хора по коридорите се заобръщаха. Сега дишането ми беше още по-тежко поради факта, че казах всичко на един дъх.
- Триш, ще поема пацинета. – обади се мъжки глас и се приближи до брат ми. Беше, млад и висок лекар, в типичната им бяла престилка. Не ми харесваше идеята че дежурните лекари бяха млади и неопитни, най-вече непознати. Чувствах се повече в училище от колкото в болница, заобиколена от връстници. Ник пое протегната му ръка и тръгнаха към един от многото кабинети. Преди да ги последвам взех формуляра, който така или иначе трябваше да попълня и естествено не пропуснах възможноста да изпратя гневен поглед към рецепционистката, Триш. Няма да я забравя, аз съм злопаметна и даже след смъртта си ще я проклинам за безинтереса и безотговорността си, които едва не костваха живота на брат ми.
В кабинета, без да ме е попитал, обясних ситуацията на лекаря. Какво е ял Ник, от какво е алергичен, кой е личният ни лекар. Дадох му здравната му книжка за да се ориентира по-лесно какво да направи с Ник, който при всяко вдишване се задавяше и кашляше.
- Ок, теб само ще помоля да попълниш формуляра. – каза той спокойно като ми посочи стола и ми даде химикалка. Седнах и в момента в който хванах химикалката осънах че треперя. Беше от този вид треперене, че ако започна да пиша ще прилича на шрифта на всички фармацевти и лекари. Нервно оставих химикалката обратно и махнах шала от врата си, който бе потен. Започнах да разкопчавам якето си, но спрях рязко спомняйки си че отдолу съм само по пижама и това не бе проблемът, а фактът че не носех сутиен, което ме караше да се чувствам разголена особено когато не съм в къщи. Въздъхнах тежко и се облегнах за миг на стола.
- Може да свалиш якето си. – каза лекарят зад мен, който се зададе от съседната стая със спринцовка в ръка. Леко подскочих от внезапното му появяване.
- Бих искала, но съм по пижама. – отговрих му аз и отидох до Ник.
- Като брат си, а? – каза той и леко се подсмихна. Да точно като брат ми с разликата че на него не му трябва сутиен.
- Ще боли ли? – попита жално Ник и ме погледна.
- Спомняш ли си когато Хъни заби нокти в рамото ти? – Ник кимна бавно в отговор. – Нещо такова ще е.
- Надявам се Хъни да е котка, а не по-малката му сестра. – обади се лекарят докато биеше инжекцията в рамото на му.
- Домашната ни котка е. – каза Ник.
- Съмнявам се че ноктите на малко момиченце могат да нанесът щети като една голяма персийска котка. – изказах наблюдението си аз.
- О повярвай ми, имам по-малка сестра, като дете съм преминавал през какви ли не изтезания и мъчения. – отговори ми той и се обърна към мен за да ме погледне, сега когато работата му с Ник бе приключила и той отново дишаше нормлано. За момент спря погледът си върху мен доста изненадано и знаех защо. Очите ми.
- Леле – възкликна очаровано и хипнотизирано той. – За сини очи са убивали през средновековието, защото са мислили че хората са вещери. Не ми се мисли какво би ти се случило на теб ако живееше в това време.
- Щяха да ме изгорят, какво по-лошо от смъртта? – попитах го безразлично, винаги съм получавала какви ли не коментари за външният си вид, но за първи път някой ми казва че биха ме убили.
- О, повярвай ми, има много по-лоши неща от смъртта. – отговори той все още втренчен в очите ми с огромен интерес и удивление. Наложи се аз да отместя поглед защото той нямаше да се справи сам. - Та от къде си наследила очите си? – попита той докато сваляше ръкавиците си и подреждаше нещата от бюрото си.
- От родителите ми, майка ми е със зелени очи, а баща ми със сини.
- А косата?
- Никаква идея. От цялото семейство само аз съм с оранжева коса. Една от причините да си мисля че съм осиновена.
- Да, но не си! – обади се Ник защитнически и започна да облича якето си.
- Благодаря Ви за бързата помощ. – благодарях на лекаря и започнах да намествам шала на врата си.
- Моля те говори ми на ‘‘ти‘‘, почти сме връстници все пак.
- Така ли? Съмнявам се да си на шестнайсет. – казах може би малко по-остро от колкото трябваше.
- Стажант съм, на двадесет и четири. – отговори той с усмивка до ушите и ми връчи здравната книжка на Ник. Сега като се загледам не изглеждаше хич зле. Беше висок, малд, с тъмно сини и ясни като дълбокия океан очи и руса, къса, права коса. Имаше тръпчинки когато се усмихва и това го правеше още по-чаровен и привлекателен. Като цяло изглеждаше прекалено дяволито за да е лекар.
- Мога ли да знам защо учиш медицина? – изстрелях въпроса несъзнателно. Като модел щеше да пожъне повече успех, с този външен вид беше доста съмнително, че млад човек като него би искал да става лекар.
- Тази информация – започна приятелски той и ме отправи към вратата – казвам само на определен вид хора.
За миг ми напомни на някоя откачалка от филмите, които провеждаха кретенските си експерименти върху невинни хора и животни.
- Ейви? – поглданх надолу и видях Ник, който очевидно чакаше да си тръгнем от болницата. Хванах го за ръка и отново тръгнахме по натоварените улици, но този път бавно, без да бутаме хората.

Вкъщи се сетих, че трябва да ходя до Ани за да дам подаръкът й. Бас ловя, че си мисли че съм се успала или съм забравила да слезна, но знаейки колко отнесена е тя надали й е направило впечатление. Взех плика и два етажа по-късно бях пред врата й. Натиснах звънеца внимателно за да не събудя брат й, който постоянно спеше, независимо че днес е Коледа. Вратата бе внимателно отворена от Ани, която първо подаде главата си като катерица от хралупа. Ухили ми се и след това отвори варата по-широко за да може моя милост да влезне вътре.
Подаръкът, който ми бе приготвила лесно се побираше в шепата й, а именно двата лака, червен и зелен, ластичната гривна и часовникът. Аз й подадох плика с подаръка, който изглеждаше голям, но шалът който бе вътре заемаше много място. Заедно с него й бях приготвила дезодорант, крем за ръце и крем за лице. Едно от любимите ми неща е да подарявам подаръци по Коледа. Забавлявам се когато подбирам подаръкът за определен човек и се чудя дали би му подхождал или харесал. На Ани подаръкът определено й хареса защото тъмно кафявите й очи светнаха като коледни лампички. Реакциите й на подаръците ми винаги бяха толкова искренни и приятни, че ми идеше да й купя още нещо за да я гледам как се радва на парче плат или нещо в кутийка. Дългата й, шоколадова, права коса веднага се наелектризира при допира с материала, но на нея не й направи особено впечатление, защото беше твърде заета да се радва на шала, който се оказва, че е модел, който е искала.
- Имам чувството че подаръкът ми е нищо сравнение с твоя. – каза съжалително тя.
- Разликата е само в размера и обема, освен това е подарък който наистина исках и съм радостна че имам. – отговорих й аз вече с гривната на ръката си и гердана на шията ми, който при всяка едно мое движение се удряше в корема ми малко над пъпа. Дизайнът ми харесваше толкова много че през повечето време го държах в ръка и го изяждах с поглед. Сигурна съм че никога не бих купила подобно нещо за себе си, но когато някой друг плаща, нещата бързо се променяха.
С Ани отидохме до кухнята, където ме нагости с домашно направените курабийки, които се топяха в устата. Шоколадовата глазура имаше същият цвят като дългата й кафява коса , която стигаше кръста й.
Ани е с две години по-малка от мен, но на външен вид спокойно можеше да мине за моя връстничка. Беше слаба и малко по-висока от мен, чертите на лицето й вече бяха на млада дама, тъмната й шоколадова коса, която винаги блестеше като балдахин от тъмно златни, от слънцето нагряти, нишки и тъмни като абанос кафяви очи, допринасяха на младежкият й, женствен вид. При мен нещата стояха различно, със светло оранжева като морков коса, лунички по носа и скулите и очи с цвят на тюркоаз приличах на Пипи Дългото чорапче. За момиче, което скоро ще става на седемнайсет, това не беше похвално, защото определено не исках да ми се гледа като на дете, а като на красива ‘‘девойка‘‘, както мама често се изказваше, но на края речите й завършваха с ‘‘моето детенце‘‘, мачкане на бузите и целувка по челото.
Може би завиждах на Ани за привлекателният й външен вид. Винаги съм намирала момичета с дълги, тъмни коси и очи изключително красиви и уникални. Единственото уникално нещо в мен бяха очите ми, които бяха странна смесица от светло синьо и може би малко по-тъмно зелено. Често не може да се определи цветът им и ‘‘тюркоаз‘‘ бе най-близкия нюанс до тяхното определение. Много хора са ми казвали, че очите ми сякаш светят или че са електрикови на цвят. Околните, които сключваха очен контакт с мен винаги се втренчваха хипнотизирано в тях, което винаги ме смущаваше, защото фактът да съм наблюдавана от някого толкова близо до мен ми бе просто неприятен.
- Мляко? – изкара ме от дълбокият ми транс Ани с бутилка прясно мляко в ръка и въпросително изражение на лицето си.
- Само ако има какао. – отговорих й с усмивка аз. Ани сипа мляко в две порцеланови чаши и доваби няколко лъжици какао и ми подаде захарта. Все пак знаеше колко много обичах сладкото, още се чудя как нямам диабет и пази Боже да не се случва.
- Та, защот дойде толкова късно? – попита ме докато отпиваше от чашата си, настанила се удобно срещу мен на масата, с ръка сочеща към часовникът на стената до нея. Погледнах часа и видях че единадесет минаваше.
- Ник яде от английскита торта. – въздъхнах тежко аз.
- От тази с орехите? О, Боже той е добре нали? – попита разтревожено тя, знаейки ужаса през който бяхме преминали аз и майка ми.
- Да, заведох го в болницата на спринт и се разкрещях на ленивата рецепционистка. – казах леко гордо последната част.
- И помогна ли?
- Да, един от дежурните лекари, по-точно стажант, чу като виках и веднага ни прие в кабинета си.
- Стажант?
- Да доста млад. Може да мине за осемнадесет годишен ако не носи бяла лекарска престилка.
- Ооо, хубав ли беше? – попита ме дяволито тя и повдигна игриво веждите си нагоре. Винаги правеше това за да ме дразни, когато знаеше че намирам някого за красив или привлекателен.
- Прекалено хубав за да е лекар. – признах аз и тя бе видимо доволна от казаното.
- Боли ме коремът, мисля че трябва да отида до болницата, ще дойдеш ли с мен? – започна невинно и престорено тя. Хвърлих салфетка по нея и започнахме да се хилим. – Но сериозно, ще се наложи да го видя някой път. – каза този път съвсем делово тя.
- Нали осъзнаваш, че дори и по най-невъзможната възможност да тръгне с някоя от нас, на втория ден ще е в пандиза за злоупотрепа с малолетни?
- Не и ако не разбере за годините ми.
- За Бога има ли нещо в какаото или курабийките, което не ми действа? – попитах леко уплашено и започнах да душа курабийките съмнително.
- Само се шегувам.
- Как пък не. – промърморих под носа си тихо и отпих нова глътка от вече изтиващото какао.

След дълъг ден прекаран в много тревога, смях и прекалено много клюкарстване, изненадана от себе си се проснах на леглото без да се къпя и дори без да сменя дрехите си. Усещах как клепачите ми натежаваха и всеки път когато се опитвах да ги отворя направо болеже, сякаш бяха залепени с лепило. Сънят бавно се прокрадваше и усещах че скоро и много внезапно ще заспя. Последната ми ясна мисъл преди тотално да се пренеса в страната на сънищата бе случка от днешният ден или по-точно думите на лекарят: ‘‘За сини очи са убивали през средновековието, защото са мислили че хората са вещери. Не ми се мисли какво би ти се случило на теб ако живееше в това време.‘‘ Несъзнателно се замислих какво настина би ми се случило ако се намирах в средновековието, преди тотално да се предам на умората.

avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Пон Апр 07, 2014 3:19 pm

_3_

В сънят си лежах върху твърда и влажна повърхност. Когато отворих очите си видях синьото, ясно небе да се простира над мен, а белите облаци бяха застинали на едно място. Индикатор за липса на вятър, който не усещах така или иначе. Огледах се наоколо и забелязах, че твърдата повърхност, която също гъделичкаше врата ми, бе голяма зелена поляна с гъста и мека трева. Лежах по гръб и се чувствах така сякаш се събуждах. Знаех че сънувам по факта, че това място, токлова красиво и естествено, не съществуваше в Канада или в България, не беше място на което някога съм била, а и винаги съм могла да различавам сънища от реалност. Имаше тази странна нотка на нереалност и фалшивост, освен това сега бе зима, а тук ако не лято то топла и приятна пролет. Освен това понятието ‘‘Осъзнат Сън‘‘ не ми е чуждо. От малка знам, кога сънувам и участвам активно в развитието на сънят си. Сега, когато стоях права на краката си се огледах наоколо в красивият пейзаж, които се откриваше пред мен с ярки цветове и ярко слънце, което затопляше навлажнения ми гръб и врат от тревата.
В далечината виждах нещо като базар, сергии, много хора, които бяха облечени странно и разни кокошки, овце и кози се разхождаха до тях като домашни любимци, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Някъде в далечината виждах пушек, който явно издваше от някоя стара печка в една от малките порутени къщурки. Бавно започвах да осъзнавам, че съм в средновековието. Липсата на сгради, силната миризма на пушек, удивителната природа, чистият въздух и странната обстановка бяха достатъчен фактор за това мое заключение. Само в далечината се виждаше голяма масивна и видимо здрава и качествено построена постройка, замък би било точното определение след като бе лесно видим с просто око, а и фактът че е далеч от базара до който бях, говореше за голямото деление между бедни и богати.
Тръгнах към базара и с първата си крачка спрях. Погледнах бавно надолу към краката си шокирана от начина по който бях облечена. Същите дрехи с които бях заспала. Черни чорапи, тъмно сини, впити в краката дънки и карираната лилава риза на сестра ми. Бях боса, но хей сега носех сутиен! Въздъхнах, примирявайки се с външният си вид и тръгнах отново. Докато ходех усещах как нещо удряше коремът ми. Погледнах под ризата си, където часовникът ми се бе скатал и при всяка моя крачка се допираше до коремът ми. Значи съм заспала с него, обикновено махах всякакви гердани и гривни от себе си по време на сън, за да предотвратя евентуалното ми обесване, което почти бе сполучливо когато бях дете и бях заспала с два прекалено големи гердана на врата си.
Тръгнах към базара като стъпвах внимателно за да не настъпя камък или някое изпражнение. Колкото по-близо до базара, толково по-близо до хората и сега можех да ги огледам по-внимателно. Стари, изморени, недоволни, мърляви и дрипави, типичният селски народ, който не е доволен от правителството си. За момент усетих и видях това нещо, този сън за прекалено реален и ясен. Усещах всяко едно нещо, всеки един допир, а хората бяха прекалено реални. Разликата в облеклото и външният вид бе огромна, за това реших да се скрия зад едно дърво за да не привличам вниманието върху себе си. Това за съжаление не остана за дълго така, когато усетих нещо да се допира до петата ми. Погледнах на долу и видях странна, от плат топка. Проследих посоката от която бе дошла и видях малко русо момченце със странна прическа, дрипави одежди и оцапана с кал буза. Взех топката в ръце и протегнах ръце към него с мила усмивка.
- Заповядай. – казах му аз с протегнати ръце. Реакцията му определено не беше очаквана. Момченцето изкрещя нещо на странен език и побягна. От шок изпуснах топката на земята и се огледах на около, хората започнаха да се обръщат в моята посока и да гледат странно. Някои се приближа внимателно и много предпазливо към мен, докато накрая не се образува полумесец от хора около мен. Всички ме гледаха като някакъв странен индивид и знаех че е заради дрехите ми. Един стар и прегърбен мъж си преправи път през тълпата и се доближи до мен, другите стояха все още един до друг и ме обсъждаха и сочеха с пръсти. Предполагам е старейшината им и човекът с тежката дума. Мъжът бе пред мен и ме гледаше от петите, бавно нагоре по краката, талията и накрая лицето. Усмихнах се като олигофрен, защото просто не знаех какво друго да направя. Аз от своя страна забелязах набръчканото му лице, побелялата коса, мръсните дрехи и кафяви очи. В момента в който сключихме очен контакт изражението му се промени драстично, от любопитно на враждебно. Грубо с дясната си ръка хвана кичур от косата ми и ме придърпа близо до себе си. От внезапното скубане изкрещях от болка и се дръпнах рязко назад, освобождавайки косата си.
- Какво подяволите не ти е наред?! – попитах гневно и почесах главата си на мястото където бе издърпан кичурът. Мъжът каза нещо на останалите, което не разбрах. Още не знаех дали говорят английски или някакъв странен средновековен език. Зад мъжът забелязах хората да се движат, някои вадеха здрави и дебели въжета, други пръчки, а трети държаха вилите си в ръка. Веднага поставих ръцете си отбранително пред себе си и заклатих силно глава.
- Не, не, не разбирате. Не съм .. – Какво не съм? Човек? Вещица? Извънземно? Тези ограничени и плиткоумни хора са толкова лесно контрилуеми, толкова лесно може да промиеш мозъците им. Те бяха както нов вид неандарталци. – Не съм това за което ме имате! – виканх отбранително на среща им. Нямаше смисъл, сякаш говорех на малоумници, каквито всъщност бяха. Почнах да бягам в противоположната посока и фактът че бях удобно облечена в спортен тип дрехи ми даде възможност да създам голяма дистанция между мен и преследвачите ми. За съжаление липсата на обувки ме забавяше и мократа от росата трева беше хлъзгава. Подхлъзнах се при което глезенът ми се изкълчи и паднах болезнено върху лакътят си, който пък се заби в ребрата ми, които се кълна усетих как се огъват навътре, притискайки ограните ми, и изкараха въздухът ми. Още лежейки на земята от болка погледнах към селяните, които ме настигаха, готови да ме убият или изтезават с вилите и прътовете си. Изправих се все още бореща се да си поема въздух и вместо да тичам започнах да куцам. Едно е да изкълчих крака си с обувки, друго е с чорапи. Започнах да бягам към гората, която щеше да ми осигури прикритие и още преди да съм навлезнала навътре одрасках лявата си ръка на бодлив храст, който разкъса ризата ми. Ризата на сестра ми по-точно, която щеше да ме убие на място ако селяните, които търчаха по петите ми със силни викове не я изпреварят. Усетих гореща болка на одраното място и видях че кървя. Раните придружени с кръв никога не са ми допадали и все пак на кого биха? Усещах паника и страх да ме обземат преди да осъзная че това просто бе един сън. Чувство на сигурност и спокойствие ме обля веднага щом си припомних този важен факт. Опитах се да си спомня как да се събудя, но обикновенно в сънища в които се борех за живота си и ме бе страх, най-сигурният начин да се събудя, бе да умра в сънят си. Само че не исках да умирам, беше ме страх, а и всичко беше толкова реално че страхът и паниката отново си преправиха път и забързах крачка, опитвайки се да създам колкото се може по-голяма дистанция между мен и селяните. Стори ми се че видях сянка или силует на човек зад едно дърво прокрай което изтичах, но нямах време да обърна внимание, защото това бе въображението ми което си играеше лоши шеги. Изведнъж чух този страннен пиукащ, познат до болка звук. Това определено беше досадната ми аларма, която звучеше из гората. Усмихнах се доволно, аз се събуждах.
Отворих рязко очите си и се огледах наоколо. Типичният бял таван, купчината с дрехи на пода, кафявата дървена врата и лилавите с черни цветя тапети. Отдъхнах си успокоено и доволно, но в момента в който се опитах да се обърна на една страна паднах от леглото си. Ръката ми се бе оплела във верижката на гердана и по болката, която беше като хиляди иглички забити в кожата ми, разбрах че е изтръпнала докато съм спала. Кой знае какво съм правила докато съм спала. Изправих се и видях сестра ми още да спи. Добре, поне не съм събудила нея. Изправих се на крака и остра болка ме прободе в десният крак, принуждавайки ме да падна на ново на земята. Погледнах на долу и видях, че нищо особено не ставаше с крака ми, но фактът че лявата ми ръка кървеше и ризата на сестра ми, с която бях заспала, бе скъсана сериозно ме уплашиха. Нима сънувах? Не се бях събудила, а просто продължавах сънят си в стаята? Всичко изглеждаше прекалено реално и истинско за да е сън, освен това кракът ме болеше прекалено много за да сънувам. С бавни движения отново се изправих и куцайки стигнах до вратата и я отворих така като Ани ми я отваряше, като катерица, която внимаваше за неканени гости. Бавно слезнах по стълбите, но явно не достатъчно тихо и незабелязано.
- Ейви? Куцаш ли? – чух гласа на баща си зад мен. Още държейки се за парапета се обърнах бавно като попарена. Скрих лявата си ръка от полезрението му преди да обърна главата си към него.
- Паднах по стълбите. – отговорих му и се ухилих като кретен, което знаех само щеше да налее повече масло в огъня, особено когато ставаше въпрос за баща ми.
- Колко пъти да ти казвам да внимаваш? Постоянно се лигавиш и правиш глупости, колко пъти те предупредих да не се пързаляш по парапета?! – викна ми ядосано той.
- Не се пързалях! – викнах му в отговор аз отбранително. – Стъпих на криво и паднах.
- Именно! Защото не знаеш как да ходиш като хората по стълбите!
- Какво става тук, защо викате? – дойде майка ми от кухнята, която беше от противоположната страна на баща ми и не знаех къде да завра кървящата си ръка. - Ейви – започна майка ми забелязала ръката.
- Отивам до болницата! – прекъснах я преди да е казала повече и бързо изтичах обратно към стаята си, като тръшнах силно вратата. Лили отвори очите си и лявата ми ръка автоматично отиде зад гърба ми.
- Да ми върнеш ризата, дадох ти я за вчера не за днес, хвърли я за пране. – каза сънено тя и се обърна на другата страна. Въздъхнах тежко, не очаквах сърцето ми да бие толкова силно, но знаейки че и Господ няма да ми помогне след като Лили види какво се бе случило с ризата й, това си бе нормална реакция на човек чийто живот бе в опасност.
Обякох суичър и отново се спуснах по по парапета с куц крак. Вече бях на вратата, обута и с яке готова да излезна, но баща ми ме спря.
- Наистина ли си мислиш, че ще те оставя да отидеш до болницата куцукайки? – попита ме той с повдигнати вежди и скръстени ръце пред гърдите.
- Даа. – казах несигурно аз. Баща ми въздъхна и поклати главата си така сякаш вече не можеше да повярва на нещата, които казвах или правех. – Качвай се в колата. – каза ми той и хвърли ключовете на колата към мен. Въпреки изненадата успях да ги уловя и както ми каза, слезнах долу и се качих в колата. След малко баща ми зае мястото на шофьора и потеглихме към болницата до която стигнахме за точно три минути.
На рецепцията отново бе Триш, този път с широко отворени очи.
- Доборо утро – поздрави баща ми.
- Добро ут- прекъсна тя веднага щом ме видя. Триш се изправи на крака и започна да говори отбранително. – Вижте Господине, относно вчера аз съжалявам, че така се държах-
- За какво говорите? – прекъсна я баща ми и ме погледна въпросително. Аз от своя страна бях също толкова изненадана колкото него. Поклатих глава, но накрая се сетих че вчера й се бях разкрещяла за небрежността й.
- Трябва ми лекар. – обърнах се към нея. Невярващо тя отново седна на мястото си гледайки ме като попарена и ми даде формуляр.
- Трябва да го попълните, но ако е много спешно може да-
- Благодаря. – казах й аз и взех формуляра, който попълних и го връчих обратно.
- Доктор Грей ще Ви приеме в кабинет 220. – каза тя като хипнотизирана.
- Благодаря. – казах й аз и се усмихнах. Сигурно си мисли че съм дошла с баща си за да й се развика за вчерашната случка. Изглеждаше наистина уплашена и малко ми стана жал, въпреки че гневът от вчера бе още пресен.

Доктор Грей се оказа не кой да е, а младият стажант от вчера. Слава Богу казах на баща ми да ме изчака във фоайето, защото не съм малко дете, което има нужда да е придружавано от родителите си, устата ми бе здрава и сама можех да кажа какво ме боли, защото определено нямаше да ме остави в ръцете на млад все-още-не-лекар, който можеше да мине за мой съученик.
Когато ме видя, веждите му скочиха нагоре почти стигайки до косата му. Забелязах че се огледа наоколо, търсещ барт ми предполагам и когато видя че съм сама на лицето му се изписа неизказаният въпрос: ‘‘Какво правиш тук?‘‘
- Този път е мой ред. – казах му аз и го погледнах все още чакайки да ме пусне в кабинета. Изкаран от дълбокия си транс, той отвори широко врата и ми направи път. Седнах на стола и зачаках евентуален въпрос, който не последва, затова започнах да му обяснявам.
- Паднах по стълбите и си изкълчих глезена. – казах му като посочих десният си крак.
- Ем, да добре. Първо да те прегледам и.. – каза той като определно не знаеше какво да прави, вчера ми излгеждаше доста обладан и съсредоточен, днес не толкова. Сякаш бях на път да го спипам в някоя неудобна ситуация. Замислих се дали в шкафа се криеше някоя красива мадама. – И .. съблечи якето си. – довърши неясната си мисъл той и изчезна в другата стая за да вземе каквото му бе необходимо.
- Така, вчера брат ти, днес ти. Май не ви върви много по Коледа. – каза той връщайки се от съседното помещение.
- Да предполагам не сме били послушни.
- Сигурно. – каза той и се усмихна. Преди погледа му да се спре на лицето ми друг детайл хвана вниманието му. Лявата ми ръка. По инерция я срих зад гръба си.
- Какво- защо я криеш? – попита тотално объркан от реакцията ми той.
- Баща ми не знае за ръката, по точно никой не знае, и никой не трябва да узнава. – казах по такъв начин сякаш обсъждахме някоя важна сделка между мафиоти.
- Добре, но нека да промия раната и ще я превържа, после може да продължаваш да я криеш от родителите си.
Колебливо му подадох ръката си, а той започна да навива ръкава ми нагоре.
- По-добре съблечи суичера. – посъветва ме той. След като и тази дреха бе премахната бях само по скъсаната риза на сестра ми.
- Това падане – започна той като огледа внимателно ръката ми под присвите вежди – Не е от стълбите, нали?
Преглътнах тежко, не знаех какво да кажа. Мислех си че сънувам, но болката бе прекалено усезаема и силна за да е сън. Наистина не исках да му казвам, първо защото самата аз не занаех какво става и второ защото щях да загазя.
- Искам да кажа, попринцип когато падаме по стълбите, то нараняваме едната страна от тялото си. – Погледнах го тъпо, защото наистина не разбрах какво иска да ми каже.
- Това което искам да каже е – продължи той явно забелязал тъпото изражение на лицето ми – че ти си навехнала десният си крак, което ще рече, че и дясната ръка трябва да е ужулена, не лявата. Обикновено при падане тялото се изкривява на една страна и обикновенно тази страна отнася удара. – обясни ми той. Погледнах го леко раздразнено.
- Не съм особено координирана. – излъгах аз.
- Така ли? – каза недоверчиво той вдигайки една вежда подозрително и хващайки лявата ми рака, така че да мога да я видя. – Искаш да ми кажеш че след като си паднала по стълбите, съвсем странно си се препънала навън и си паднала в някой храст? Защото това тук – каза той посочвайки с показалец към раната на ръката ми – не е нараняване от стълби, а от някой изключително бодлив храст. И за да разкъса ризата ти, бих преположил че си тичала доста бързо без яке.
- Не разбирам.
- Аз също. Наоколо няма бодливи храсти, и в това време ме съмнява някой изобщо да се разхожда навън по тънка риза. Да вярно че сме канадци, но все пак-
- Майка ми има огромна колеция от кактуси – прекъснах го грубо аз и по погледа му знаех че го гледам доста враждебно, тонът също не ми бе особено приятелски. – На излизане от стаята ми, която напуснах със засилка, одрах ръката си и ризата се закачи за растенията, издърпах рязко ръката си, ризата се скъса и тичешком паднах по стълбите преди сестра ми да разбере че съм скъсала ризата й. Ако се чудите какво са правили кактусите пред моята врата, това е защото майка ми подреждаше и аранжираше цветята си. Това достатъчно добро обяснение ли е за да промиете раната ми? – По погледа му си личеше коло глупаво и неловко се чувства от съмненията, които си бе позволил да изпитва и споделя.
- Съжалявам. – извини се виновно той и започна да промива раната.
- Имам чувството че работите за някоя тайна агенция или провеждате странни експерименти върху хора и част от това Ви прави съмнителен към всеки един детайл. – споделих му докато той съсредоточено чистеше вече засъхналата кръв от кожата ми и отстраняваше някоя одрана тъкан от раната.
- Да – отговори той и накрая ме погледна в очите притеснен от отговора си. – Понякога и аз имам това усещане. – Отново стана за да вземе бинтовете и превърза ръката ми.
- Съжалявам за ризата, нея не мога да оправя.
- Да и аз съжалявам, утре може би ако съм в състояние да използвам краката си пак ще дойда до болницата.
- Не и ако скриеш ризата от сестра си и й купиш нова.
- Няма да мога, днес си заминава.
- Заминава?
- Живее и работи в друг град. – отговорих му аз и преди да е задал поредния въпрос изохках от внезапната болка в крака ми.
- Съжалявам. Не е нищо сериозно, но определео не трябва да натоварваш крака си за поне една седмица, което ще рече че трябва да стоиш в къщи и да си почиваш, избягвай високите обувки и внимавай като ходиш по стълбите.
- Ако изобщо ходех по стълбите. – промърморих тихо под носа си.
- Моля?
- Нищо. Значи цяла седмица? Изобщо ли не мога да излизам навън.
- Можеш, но не за прекалено дълго. Добра почивка и до седмица всичко ще е окей, ако има проблеми пак ще дойдеш. – отговори той докато пишеше на компютара. – Ейвъри Николаев? Това не е типично американско име, поне от части.
- Българско е.
- Интересно.
- Бас ловя че и представа си нямате къде е България.
- Не ти ли казах да ми говориш на ‘‘ти‘‘? – попита ме той с дразнеща усмивка на лицето.
- Добър начин да избегнеш зададен въпрос, но мисля че току-що даде отговора.
- България се намира в източна Европа, на Балканският полуостров, между Румъния и Гърция. – отговори предоволен от собствените си знания той.
- Фукльо. – казах тихо под носа си напът да излезна през вратата.
- Това го чух. – каза той с ясно доловим смях в гласа си. Колко много мразех хората, които се фукаха със знанието си. – О, и Ейвъри – викна зад мен той карайки ме да се обърна отново към него. – Внимавай по стълбите. – пошегува се той, а аз от своя страна го изгледах злобно.
Затворих врата след себе си като се постарах да я тресна и поклатих глава неразбираемо. Имаше странно чувство за хумор и не ми харесваше как се шегуваше с мен и как ме дразнеше. И сигурна бях, че ако изобщо имаше по-възрастни пациенти при него, към тях се държеше с уважение и разбиране.

Във фоайето видях баща ми да чете един от вестниците без да забележи присъствието ми. Подритнах го леко за да ми обърне внимание. Той бързо стана и взе якето си. Знаех че иска да излезне възможно най-бързо от болницата, мразеше ги и не знаех защо, просто знаех че ги мрази, което е напълно разбираемо, аз самата не им бях особен фен и предполагам той си имаше своите лични причини. Преди да излезнем хвърлих един бърз поглед към Триш, която много съсредоточено гледаше в моята посока и не знаех дали мен гледа така заплашително и съмнително или просто се бе втренчила. Въпреки че човек не забива поглед в лицето на някого с ясно изразена връждебност и непрязън. Въздъхнах тежко и куцукайки настигнах баща си, който вече бе запалил колата и нервно тропаше по волана когато се качих вътре. Тръгна още по-нервно и това бе ясен признак колко изнервен и недоволен от мен бе той и фактът, че вкъщи ме очакват неприятности.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Сря Апр 09, 2014 8:56 pm

_4_


Пътуването до вкъщи, макар и кратко, беше по-мъчително и болезнено от самия преглед. Според лекарска преценка, на кракът ми му няма нищо сериозно, но според преценка на баща ми това е краят на света.
Обикновено ме кара да се тъпча с аспирин след като се изкихам два пъти един след друг, но сега ситуацията за него бе критична. По пътя не ми говореше, а вкъщи ми се разкрещя пред майка ми за да покаже колко е велик и колко е загрижен. Майка ми ествествено, която е може би най-отнесеният и застрелян човек на света си помисли че ще ме оперират и то благодарение на тъпите крясъци и изблици на паника от страна на баща ми.
- Колко пъти ти казах да не слизаш по стълбите така? – викна ми отново той. Наистина ме дразнеше и бавно ми кипваше, а когато всичко това прелее става грозно.
- Ще престанеш ли да ми викаш, ще си слизам както си искам, ако ща врата си да счупя следващия път и ако по-сериозно нараняване ще те накра да млъкнеш за малко и да не истерясваш, то по-добре да отида в болница! – креснах и аз от моя страна. След това вече не си и спомням какви думи си разменихме поради острата болка в главата. Само знам че си викахме, а аз от моя страна се разплаках, типично за мен особено когато нервите не ми издържат. Дори не си спомням последният път, в който съм плакала от мъка или тъга, предимно причината за сълзите ми бяха нерви и ярост.
След като затръшнах достатъчно силно вратата зад себе си, се проснах на леглото по гръб и втренчих поглед в белият ми таван обсипан от звезди и планети, които светеха в тъмното. Мразех да се карам с родителите си, защото тогава ми минаваха всякакви гадни мисли и обдни думи през главата, за които по-късно винаги съжалявах.
Използвах усамотението в стаята си за да се преоблека и да скрия ризата на сестра ми и естествено за да закрия другата рана за която никой не знаеше. Не ми се мислеше какво щеше да стане тогава ако баща ми разбере и за нея. И по-лош ще е фактът че съм скрила от него и не съм му казала. Винаги съм мислела че семейството ни има потенциалът да започне трета световна война, а фактът че родителите ми са отраснали в България, повишаваше възможностите. Веднъж Лили ми каза че преди война или битка, българите обличали най-хубавите си ризи и наистина се радвали и обичали войната. Не ми се мисли от колко издрънкал народ произлизам, но сега времената са други, хората също.
Почукването на вратата ми и лекото й открехване ме разсейяха от мислите ми. Беше мама, облечена официално и с яке.
- Ще ходим при кръсника ти. – съобщи ми тя сякаш не мога сама да се досетя. Всяка година по Коледа ходехме при тях, беше си традиция.
- Ако си мислиш, че е наказание да не мога да дойда с вас си се объркала, това е рай за мен! – отговорих й с груб тон в гласа си, който не бе нужен, но гневът още си стоеше там, в мен и не се махаше.
- Не, не е. Баща ти пита дали искаш и дали най-вече ще можеш да дойдеш. – отговори ми спокойно тя. Естествено майка ми бе свикнала на гневните ми изблици.
- Да ще мога – казах спокойно аз – но НЕ ИСКАМ. – подчертах грубо последните две думи, така че да й стане ясно колко бясна им бях. Знаех че гласът ми бе като отрова и ако продължавах така скоро щеше да има втори рунд на ‘‘Кавгите на семейство Николаев по Коледа‘‘.
- Добре, тогава слез и си кажи чао с Лили, тя веднага ще си тръгне след като се отбие за малко при тях. – каза тя и затвори вратата. Въздъхнах тежко, точно когато се бях скарала с родителите си трябваше и единствената ми опора да си тръгне. Естествено и Лили имаше своята работа и приятели, които със сигурност искаше да посети за Коледа, а двата дена със семейството ни сигурно й бяха втръснали. С нетърпение очаквам денят, в който и аз ще напусна този том, ще се нанеса в мой, където ще мога да изкълчвам глезените си толкова колкото си поискам без никой да ми се кара.
Куцукайки слезнах по стълбите и се отправих към входната врата, където се бяха събрали всички готови да излизат. Казах си чао само с Лили и се обърнах към хола, къде си пуснах телевизия. Майка ми само ми каза да се обадя на Ани, ако ми стане скучно и най-вече ако ИСКАМ. Знаех че нарочно натърти на тази дума за да ми го върне. Подсмихнах се на себе си доволна от това че съм я ядосала и от факта че тя не може да го скрие. Точно преди да затвори врата след себе си се постарах да види доволният ми смях, който видно я вбеси повече, но нервният ми баща я накра да побърза преди да е могла да каже нещо остроумно.
Така както майка ми предложи, поканих Ани у нас, която за щастие си бе у тях и не трябваше да ходи някъде със семейството си. В хола се разпльокахме на дивана като дебели султани и загледахме скучните стари коледни филми.
- Това е такава боза, кой в днешно време ще ти каже че те обича, аз дори не казвам ‘‘обичам те‘‘ на майка си, даже не знам дали някога съм й го казвала. – изкоментирах нервно на поредната романтчина сцена, в която всичко се нареждаше, двойката се събираше, всички пееха и танцуваха и бяха щастливи и се радваха.
- Типичен коледен филм. – каза със същата отегченост в гласа си и Ани. Изпъшках от скука, ако някога се случи да умра на дивана, то усещането сигурно ще е такова, пълна скука, бавно и мъчително.
- Има сладолед. – казах аз повече на себе си от колкото на Ани. – Искаш ли сладолед? – попитах я като обърнах главата си към нея. Очите й грейнаха и гласово сългасие не бе нужно за да разбера ясният отговор. Отидохме в кухнята, тя подскачайки, аз куцайки. Седнах на масата, а Ани изкара сладоледа от фризера, взе две големи супени лъжици и започнахме да гребем в твърдата, ледено студена смес.
- И, колко време ще си неподвижна? – попита тя с препълнена уста. Мозъкът й щеше да замръзне всеки момент. Не мина време когато започна да отваря устата си в опит да я стопли и да присвива измъчено очи.
- Не неподвижна, а ненатоварваща. – поправих я с досада аз. – Не трябва да тичам, не трябва да нося високи обувки, не трябва да ходя прекалено дълго, просто трябва да почивам, по скоро кракът ми. – обясних й като въртях лъжицата в ръцете си.
- Как по дяволите падна по стълбите, по които никога до сега не си падала и по които всъщност никога не стъпваш? – попита изненадана от каръщината ми тя. Вярно е че лицето ми е имало доста близък контакт със стълбите, но винаги успявам да го предотвратя преди нещо сериозно да е станало, винаги е било така и сега бе така.
- Това е така защото излъгах, не паднах по стълбите. – отговорих й аз и забелязах как едната й вежда скочи нагоре, ясна реакция на изненада, съмнение и въпрос. – Не знам как паднах.
-Дрън-дрън. – изкоментира тя и извъртя очите си невярващо. Как по дяволите ще й кажа че съм изкълчила крака си в сън, в който аз самата не вярвах какво се случва. Все още не можех да проумея какво става и наистина се чудех дали наистина не съм паднала по стълбите, но съм ударила главата си и сега не си спомням точно какво се бе случило.
- Наистина не съм сигурна. – признах й аз.
- Има разлика в това да не си сигурна и да не знаеш. – каза тя с поглед на учител очакващ верният отговор от ученик. Проблемът беше, че ако й кажа, първо няма да ми повярва, второ ще ми се присмее и трето ще каже че съм си ударила главата.
- В сънят си. – казах й аз и лицето й се превърна в огромен въпросоителен знак, знак че изобщо не ме е разбрала. – В сънят си тичах боса, подхлъзнах се и паднах, изкълчих крака си после одрах ръката си на един храст, който окървъви и разкъса ризата на сестра ми. Когато се събудих, ризата бе скъсана, ръката ми кървеше, кракът ме болеше. – казах на един дъх и зачаках реакция. Естествено Ани избухна в истеричен смях, цялата почервеня и изплю сладоледът си който ме изпръска по лицето. Гневно го избързах от лицето си доката тя все още се смееше така лудо и истерично, неспособна да си поеме дъх.
- Да, много забавно, смей се. Аз съм тази с куция крак, наранената ръка и скъсаната риза, за коята ще платя с живота си ако сестра ми разбере че е скъсана. – казах отегчено и с преправен тон аз докато жестикулирах бавно с едната си ръка.
- Това са пълни глупости Ейвъри! Сигурна ли си че не си си ударила главата?- попита ме тя през смях. Не знам защо, но бавно се ядосвах. Може би заради факта че ми се присмива, може би защото не можех да й докажа че е така, но най-вече поради факта че не можех да го докажа на себе си. Самата аз не можех да повярвам на случилото се. С решителни крачки и обидена физиономия на лицето станах от стола и се запътих към стаята си, чиято врата затръшнах за пореден път днес. Сигурна бях, че Ани си мисли че й се сърдя и това е знак да си ходи, но преди тази мисъл да е минала през главата й, отново се появих в кухнята с ризата на сестра ми.
- Обясми ми – започнах аз с решителен глас и очи които я гледаха сериозно – как подяволите ще скъсам ризата по стълбите или в стаята си. На лекарят казах, че се е закачила на кактусите на майка ми, но тя няма кактуси и един кактус не може да одере по този начин тази здрава материя. Храстът в сънят ми, на който закачих ризата беше с ей такива шипове! – каза й леко разгневена аз и показах кутрето си, което трябваше да изобразява бодлите на храста, чиито размери наистина бяха толкова големи. Ани огледа ризата внимателно и лицето й придоби сериозни черти.
- Не знам Ейви, но ми е трудно да ти повярвам. – каза отбранително тя.
- На мен също. – казах с горчивина в гласа си.
- Не исках да те обидя като се смях, но .. няма такова нещо като истински сънища. Не мога да си го обясня, ти самата не си сигурна, може би наистина си ударила главата си.
- В това съм сигурна, че не е така!
- Ейви, не може да се нараниш в сънят си и да се събудиш със същите наранявания! Това е невъзможно, освен ако не си лунатик и не си се разхождала наоколо по време на съня си. – каза тя и забелязах как лицето й се промени сякаш намира решението на трудна здача по математика. – Точно това е! Сумнамбулствала си!
- Не, не съм ако бях, тогава не крака, а цялото ми тяло щеше да ме боли и най-вероятно да е потрошено. – констатирах аз. Сега ще ме изкара кретен, който се разхожда из дома си като зомби по време на сън. Изобщо има ли подобна дума сумнамбулствам?
- Просто не си спомняш!
- Много добре знам какво правя по време на сън!
- Ако знаеше, нямаше да водим тази нелепа тема!
- Не е нелепа, сънят ми се сбъдна, по-точно нараняванията по тялото ми са реални! Не мога по време на сън да разкъсам ризата по този начин, няма предмет или храст наоколо, който ще нанесе подобни щети! Коментара ти е невалиден!
- За Бога Ейви, такова нещо не е възможно, никой не може да- И двете спряхме рязко разгорещеният си спор като чухме ключалката да се извърта, сигурен знак че някой се прибира. Погледах към часовника беше единадесет вечерта. Бях изгубила тотална представа за времето и всичко от днешният ден ми се стори прекалено бързо, като сън.
- Аз по-добре да тръгвам, че майка ми ще откачи като види колко е часа, каза ми да съм у нас в десет. – каза Ани и се запъти към вратата. Дори и на два етажа разлика, майка й рядко позволяваше да стои до късно у нас. Причината е, че Ани ще ни пречи. Естествено нямаше проблем когато аз бях у тях, но този път беше моята майка, която откачаше. Кимнах й в отговор и я изпратих до вратата.
- Ще се видим утре ако си тук.
- С натъртен крак съм Ани, няма къде да ходя. – припомних й. – Ела след десет. – казх й аз и затворих вратата без да изчакам отговор. Съмнявам се че утре ще дойде, знаейки в какво шибано настроение бях. Чак сега усетих умората, която дърпаше клепачите ми надолу. Сякаш не съм спала цяла нощ. Без много да му мисля отидох в стаята си, изгоних котката от там, затворих вратата и легнах на леглото си отново с дрехи. Мислите ми отново отидоха в средновековито и какво точно се бе случило в сънят ми. Лежейки по гръб се изправих в седнала позиция, от което главата ми се замая, взех телефона си, навих алармата си да ми звънне след двадесет минути, легнах удобно на леглото си и се концентрирах върху днешният си сън.
Представих си красивата, мека, зелена трева, замъка в далечината, селяните които ме гонеха. Затворих очите си като се стараех тази картина да не напуска съзнанието ми и да не се разконцентрирвам.

Когато отново отворих очите си, лежах на същата твърда и влажна повърхност като преди. Изправих се бавно и се огледах наоколо. Голяма зелена поляна, обградена от планини, в далечината се виждаше масивен и сивкав замък. Изправих се бавно като внимавах да не бъда забелязана и отново се огледах. Направи ми впечатление че бях с дрехите, с които заспах, а именно термо чорапи, тънък клин и дебел пуловер. Реших да тръгна към замъка с надеждата да не бъда зебелязана или по-точно атакувана. По пътя се чудех какво точно да правя за да мога да докажа не себе си, че сънищата ми са надминали нормалното ниво и сега бяха паранормални. Фактът че пак съм с чорапи? Дрехите с които заспах?
Нямах желание да късам или унищожавам дрехите си по какъвто и да било начин за да знам че нещо странно се случва, трябва ми по-убедително доказателство за това, доказателство също толкова необяснимо и паранормално като сънищата ми, доказателство, което не може да бъде оспорвано.
Часовникът? .... Часовникът.
Погледнах надолу към познатото полюшване на часовникът ми. С огромно нежелание и дори презрение към самата себе си че тази мисъл дори е минала през главата ми, махнах верижката от врата си и се загледах в красивото украшение, което се побираше в дланта ми. Красив, матов-златеникав, античен часовник, с красиви цветисти мотиви. Падах си леко материалист и сантиментален човек, лесно се привързвах към принадлежностите си и сега не ми бе особено забавно или лесно, знаейки какво предстоеше да направя. С тежка въздишка и уверена стъпка отидох до най-близкото дърво и там под влажната пръст зарових часовника, като оставих малко от верижката видима за да знам как да го намеря по-късно. Изправих се отново с въздишка и зачаках алармата да зазвъни и да ме събуди от този неприятен сън. Имах чувството че чаках цяла вечност и чувството на несигурност се покачваше. Оглеждах се наоколо сякаш бях на пост да прикривам приятелите си, които обираха банка и аз трябваше да ги предопредя ако ченгетата дойдат по-рано от обичайното. Разликата беше че нямаше банка за ограбване, нямаше ченгета, нямах и приятели. Бях изцяло сама, което бе главната причина на тази паника и този страх у мен. И заради проклетите клони и вятър на гъстата гора имах чувството че нещо ме наблюдава, нещо се движи. Разклатих силно главата си в опит да прогоня тази мисъл и ръцете ми автоматично се вкопчиха в раменете ми в прегрътка сякаш исках да се прекрия и защитя. Ходех напред-назад докато чаках аларамата ми да звънне до момента в който не чух счупване на клон. Рязко спрях и се огледах наоколо като се завъртях бавно в кръг около оста си. Причува ми се, причува ми се, причува ми се! Чувах сърцето си да бие бясно в ушите ми, готово да пробие ребрата ми и да избяга с вените и артериите ми. Дланите ми почнаха да се потят, усещах как тръпки ме побиваха. Наистина имаше нещо или някой, който беше там зад някое дърво и ме наблюдаваше.
- Ехо? – не се здържах и казах аз. По ирония на съдбата винаги се присмивах на глупавите хорор филми, където жертвата пита ‘‘Има ли някой там‘‘, а сега, сега аз бях жертвата която щеше да бъде нападната от Бог знае какво. Никога не съм мислила че някога ще желая алармата ми да ме събуди, да чуя този отвратителен звук, да го очаквам с нетърпение, но в момента това бе моето единствено спасение, единствената ми надежда. Усетих нещо да се движи зад мен и рязко се обърнах. Зад дебелия ствол на едно дърво се показа фигура и бързо останових, че придналежи на човек. Добре, казах си, така поне ще мога да преговарям за живота си и да спечеля малко време, ако беше животно шансовете ми щяха да са много по-малки. Фигурата започна да пристъпва напред към мен с уверени крачки, което ме стресна и аз автоматично отстъпих назад при което човекът спря да се движи. Беше прекалено висок за да е момиче, а и структурата не бе типично момичешка, слаб, облечен в черно. Когато се загледах в дрехите се уплаших. Черни дънки, черни ботуши, черно кожено яке и качулка, която прикриваше лицето му. Дрехи нетипични за средновековието, дрехи от моето време. Зачудих се дали не бях на дуго място, но мястото бе същото като вчера.
- Кой си ти? – попитах и чух гласа ми да трепери. От фигурата, която бе на прилична дистаниця от мен се чу страннен звук, смях. Ироничен и подигравателен смях, което вместо да ме уплаши ме раздразни. Само видях как чифт тънки устни се извиват в доволна усмивка. В тази ситуация бих описала усмивката като коварна, лицето все още бе скрито под огромната черна качулка.
- Не си от тук. – отбелязах любопитно аз.
- Ти също. – отговори ми мъжки глас, който по-скоро придналежеше на момче, а не на мъж. Главата му бе леко наведена надолу, за да прикрие лицето си по-добре.
- Какво искаш? – попитах аз и отстъпих още една крачка назад. Момчето леко повдигна главата си, някак предупредително и заплашително, знак да не се отдалечавам повече иначе той щеше да дойде. Съгласих се на тази неизказана сделка и спрях преди да съм отстъпила с още една крачка. Под качулката видях, бяла кожа, тънки усти, нос и ясно изразени скули. Челото и очите бяха изцяло скрити, но знаех че от неговият ъгъл можеше да ме види ясно, което ме притесни. Той знеше как изглеждам, но аз не, това беше нечестно предимство.
- Нищо особено, разхождам се из тринадесети век. – каза небрежно той и повдигна раменете си сякаш това е най-типичното нещо на света, да отидеш осем века назад във времето, за да се ‘‘поразходиш‘‘. Стойката му бе типична за тийнейджър от моето време, фактът че го разбирах като ми говори ме изненада, но го осъзнах късно. – Ами ти оранжавелке? Как така не са те изгорили още?
- Ако знаех какво изобщо става може би щях да съм в състояние да дам смислен отговор.
- Нима не знаеш какво става? Какво правиш? – попита невярващо той, сякаш го лъжех.
- Нямам абсолютно никаква идея какво правя. – казах честно по-скоро на себе си отколкот на него. Усетих как той пак се засмя, но това бе смях на раздразнение. Сякаш го дразнех и търпението му щеше да стигне лимита си всеки момент. Тялото ми се напрегна, сякаш очаквах да ми се нахвърли като лъв на зебра или като котката ми на лазерната, червена точка, която движех по стената за да я дразня.
- От колко време го правиш? От кога си в тази територия? – попита остро той, приятелската нотка в гласа му изцяло заличена от суровината в гласа му.
- Да правя кое? – попитах раздразнено аз.
- Да- започна той но така й не довърши и двамата се ослушахме. Чух познатото дрънчене на алармата ми из гората сякаш тенекиени консерви се търкаляха по стълбите. Усмихнах се доволно и най-вече облекчено. В мига в който погледнах към момчето видях проблясък в очите му, проблясък на злоба. Преди да успея да разпозная какъв цвят очи има, се събудих в тъмната си стая, потна, задъхана и сърце биещо като барабан мощно срещу ребрата ми. Преглътнах тежко и облизах пресъхналите си устни. Седнах в леглото си и погледнах надолу към познатото почукване на часовника срещу корема ми. Той беше там, часовникът беше на врата ми. Това сън ли бе? Какво по дяволите ставаше? Исках да знам, но в същото време ме бе страх да заспя. Страх от това че пак ще отида там, в средновековието и онова момче с коварната усмивка ще ме очаква. Станах и включих лаптопа си решена да не спя тази нощ. Поне докато не се съмне и докато не се успокоя. Взех одеалото си и се увих с него като пашкул, седнах на стола си и дългият маратон по гледане на сериали започна в тъмната ми стая, осветена само и единствено от светлия екран на лаптопа.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Вто Апр 15, 2014 3:12 pm

_5_


Настоятелното тропане по вратата ми ме изкара от дълбокия унес, който можеше да се зачете за сън. Бях заспала на стола пред лаптопа си, който не бе изключен и някаква екшън сцена се разиграваше от филма, който си бях пуснала да гледам. Разпознах веднага филма, беше към края си, коете ще рече че съм спала точно петдесет минути, страхотно. Когато се изправих установих, че не само сън ми липсваше, но и усещането в куция ми крак го нямаше. Въздъхнх раздразнено, не стига че бе изкълчен, сега за капак на всичко бе и изтръпнал. Станах внимателно и легнах на леглото си, дори не бях усетила кога Ник бе успял да се шмугне в стаята ми. Гледаше ме странно.
- Изобщо спала ли си тази нощ?
- Малко, защо?
- Изглеждаш изморена, заради крака ли е?
- Да, боля ме и не можах да спя добре. – излъгах аз и се усмихнах леко. Ник само кимна.
- Мама каза да ставаш. – каза ми той и излезна. Погледнах към часовника си и видях че е дванадесет. Естествено бях смъкнала щорите и завесите си, което пречеше на всякаква светлина да влзене в стаята ми. За мен все още беше единайсет вечерта, все така уморена и изтощена, а майка ми се мисли че проспивах зимата като мечка. С мъка слезнах по стълбите и направо в кухнята за да напълня търбуха си.
- Как спа? – попита ме мама и сложи чиния пред мен.
- Зле. – отговорих й.
- Заради крака е. – обади се Ник от другия край на масата. Сега като се замисля, да използвам крака си за оправдание бе най-тъпото нещо, което можех да направя. Мама ме погледна притеснено и знаех, че първа ще дотича да каже новините на баща ми, който пак ще избухне.
- Може би трябва да ти купим болкоуспокояващи. – замисли си тя. – Много ли те боли?
- Не, не, просто ми беше неудобно да спя.
- Ако и утре те боли ще отидем до болницата, може да е нещо сериозно.
- Кое може да е сериозно? – попита баща ми, който влезна в кухнята.
- О, Боже! – изкоментирах с пълна уста аз. – На крака ми му няма нищо, спри да правиш от мухата слон! – скарах се на майка ми. – Отивам да спя. – съобщих им сърдито и преди някой да е успял да каже нещо изчезнах в стаята си, която този път заключих и се проснах на леглото си. Тъмнината помогна за бързото ми унасяне, но мислите ми се въртяха другаде. Ръката ми автоматично отиде на часовника ми, който кротко си почиваше върху корема ми. Било е сън, просто сън.

Обърнах се на една страна и усетих твърдия матрак под себе си. Бавно се събуждах, но не исках. Лека по лека всичко ми се изясняваше. Вятърът, който подухваше от отвореният ми прозорец, скапаните птици, които се чувстваха длъжни да дерат гърлата си с не толкова красиви песни и лекото зазоряване. Потърках очи и уморено потърсих шкафа си за телефона, но ръката ми се просна върху нещо мокро. Супер, сигурно бях бутнала чашата си. Подпрях се на лакти и отворих широко очи. Това може би беше най-лошата гледка от години, най-големият кошмар, от който не мога да избягам. Бях в гора и дори и да бе тъмно, знаех че е онова място, мястото от средновековието. Отново бях на мократа студена трева, но фактът че бе тъмно праеше нещата по-зле. Дърветата и клоните им правеха отвратителни сенки и форми, вятърът беше студен и коварен, птиците не бяха птици, а огромни черни гарвани, стоящи високо в клоните на дърветата, които грачеха колкото глас им държи. Чувството на несигурност и страх веднага се вроди в мен, не знаех какво да правя, не знаех как да се събудя, този път нямаше аларма която да ме събуди, този път бях сериозно загазила. Ръката ми отиде на шията, търсеща часовника, който не бе там. Очите ми се ококориха. Когато заспах бе там, бе на шията ми, бе там, сега го нямаше. В миг на причерняване и тотална паника извиках колкото глас ми държи. Гарваните се стреснаха от писъкът ми и и излетяха синхронно от клоните като черна завеса. Шумът от крилете им ясно се чуваше, чак сега видях колко много бяха те, паника ме обзе че ще ме нападнат и извиках отново. Дишането ми бе тежко, сърцето ме биеше мощно в гърдите, ребрата започваха да ме болят от мощните му удари, потях се и крайниците ми трепереха, което попречи на опитите ми да се изправя. Поредния опит беше неуспешен и отново се строполих на земята неспособна да стоя на краката си. Това е възможно най-гадната емоция, която някога съм усещала. Сякаш кръвта ми бе станала адски гъста и сърцето ми несмогваше с изпомпването й. Дори и да бях спряла с виковете, тежкото ми дишане бе достатъчно силно само по себе си за да може някой да ме чуе, а преглъщането се превърна в мъчение, сякаш гърлото ми бе запечатано, което водеше до много опити за задавяне. Опитах се да мисля рационално, опитах се да се успокоя, опитах се да бъда тиха, за да не бъда незабелязана, но това бе адски трудно. Фигура, която не забелязах по рано ме докара до поредния шок и изблик на паника, позната фигура, която този път бе прекалено близо. Изкрещях наново, този път може би по-силно от преди и като бебе лазих назад в опит да се отдалеча колкото се може повече.
- Не викай! Ще привлечеш внимание! – изсъска ми злобно познатия глас. Започнах да клатя глава и да хлипам, зрението ми бе замъглено от сълзите в очите, а лицето мокро. Защо по дяволите не припадах? Защо трябваше да имам толкова силно съзнание и не можех просто да припадна от шока, паниката и страха? Защо на Ани й бе толкова лесно да й се завие свят от малко кръв, а на мен не? Защо трябваше да се мъча в сън, който дори не бях сигурна че е сън? Защо? Защо?
- Какво защо? – попита момчето и спря на няколко крачки от мен. Дори не знаех че повтарях като ненорламна въпроса ‘‘защо‘‘, ушите ми пищяха и не чувах собствения си глас ясно. Само знаех че устните ми се движеха. При опита му да посегне към мен отново изкрещях,а той се отдръпна рязко назад видимо стренсат от реакцията ми.
- Какво по дяволите не ти е наред?! – каза с изключително презрение той. Лицето му все още бе скрито от качулката, а и тъмнината не ми помагаше особено за да видя каквото и да било. – Виж нищо няма да ти направя. – каза той и отново посегна към, този път ръката му улови моята и аз рязко я издърпах и отново извиках. Молех се на всички богове, на всички сили просто да се събудя и да знам че съм у нас. Силните му ръцте сграбчиха раменат ми и усетих как ме разтресе. Ритах и бутах колкто сили имах, но почти неуспешно, само чувах гласа си от далеко, силните си викове и опитите да кажа нещо смислено.
- Събуди се!!! – чух познат глас да крещи . – Ейвъри събуди се! Кошмар е! – Отворих рязко очи и си поех въздух така сякаш съм била под водата повече от минута. Баща ми се изправи в седнала позиция и започа да тупа гърба ми докато отново можех да дишам нормално. Бях будна, бях у нас, бях в стаята си.
- Колко пъти съм ти казвал да не спиш с гердани! – скара се той и погледа ми проследи неговия. Часовникът, който си бе тук, бе на шията ми.
- Аз – опитах се да кажа и чух преграхналия си, сух глас.
- И никога повече не заключвай вратата ясно ли е? – повиши отново тон той. Погледнах към вратата, чиято брава бе счупена и майка ми която се бе подпряла на пантите.
- Изкара ми ангелите бе дете! – викна притеснено тя и седна на леглото до мен с чаша вода, отпих глътка и мигновено се успокоих. – Какво стана?
- Сънувах кошмар. – казах с треперещ глас. Бях потна както никога до сега и лицето ми бе мокро от сълзите, които все още се стичаха по бузите ми.
- Викаше много силно. – каза мама докато милваше косата ми. – Толкова страшно ли беше? И защо беше заключила вратата?
- За да не ме събудите. – отговорих й и се засмях. Смях, в който нямаше нищо забавно, ироничен смях.
- Ръката й се беше оплела в гердана, щеше да се задуши, защото не внимава какво прави и не слуша когато й се говори! – каза ряростно баща ми.
- Стига де! – скара му се мама. – Само я панираш повече, не виждаш ли че е достатъчно уплашена.
- Ще сменя бравата и ключ няма да получиш, ако още веднъж се заключиш в стаята си, ще откача вратата от пантите ясно ли е?! – викна разгревено той, а аз само кимнах. – Ясно ли е?! – попита още по-силно.
- Да! – отговорих през сълзи аз, а баща ми се отправи към изхода на спалнята с гневни и шумни крачки. На пантите се спря и се обърна към мен.
- И никакви гердани! Като се прибереш в нас ги махаш, на вън може да ги носиш, но в тази къща те са официално забранени!

Лежах в хола на дивана докато баща ми сменяше бравата на вратата ми и пускаше по някоя цветуща българска псувня. Майка ми клатеше недоволно глава и му направи няколко забележки, най-вече заради Ник, който лежеше до мен и с когото гледахме анимационен филм. Отново се бях увила в одеало като пашкул и правех всичко възможно да не заспя или поне да не показвам умората си, но постоянното ми прозяване не помогна.
- Спи ли ти се? – попита Ник и погледна към мен.
- Не. – отговорих му аз без да отделям поглед от телевизора. Думата ‘‘сън‘‘ вече ме плашеше, а само до преди дни беше най-красивото нещо за мен, най-сладкото, най-любимото, най-желаното и най-успокояващото. Обичах да спя с часове, а и организмът ми бе такъв че чак след единадесет часов сън се зареждаше напълно с енергия, в последно време ми бяха нужни дванадесет часа за да се събудя от самосебе си. Сега не бях спала цяла нощ, а предната дори и да сънувах бе такава сякаш не съм спала. Изводът ми бе че това се дължи на кошмарите, които сънувах. Сега благодарение на тях не смеех да затворя очите си за повече от пет секунди от страх че ще заспя. Винаги съм си казвала че не ме е страх от нищо, че съм смела и мога да гледам най-извратените филми на ужаси сама в тъмното, но уви това никога не съм го правила от самата мисъл, че ме е страх. Дълбоко в себе си го знех, знех че съм бъзла и не исках да си призная и не исках и да показвам че ме страх, ще изобщо тази емоция ми е позната или съм способна да я изпитам. Сега ме бе страх от собствените ми сънища, колко нелепо и тъпо. Ани беше права, явно съм ходила на сън и съм ударила главата си, но това пак не обяснява скъсаната риза. Въздъхнах тежко и раздразнено, винаги съм супер нервна и раздразнена при липса на сън. Ник отново ме погледна и този път отвърнах на погледа му.
- Какво?
- Нищо. – повдигна рамене той. Въздъхнах отново и отдидох в кухнята. Не очаквах че някога ще го направя, но уви успях да изненадам дори себе си. Направих си кафе, гомяло, чисто, черно кафе без захар. Мразех кафе, освен ако не е с мялко и три лъжици захар, и никога не го пиех. От кофеина подивявах, идваше ми в повече и дори и да можех да заспя, сънищата ми бяха неспокойни и се въртях постоянно или се събуждах през ноща. С огрома порцеланова чаша кафе, се върнах в хола и отново седнах удобно на дивана.
- Това кафе ли е? – попита Ник с набръчен нос, усетил силният аромат. Може би това бе единственото хубаво нещо на кафето, аромата му. Кимах му в отговор докато отпивах първата си глътка и моментално сбърчих чело от неприятния вкус.
- Но ти мразиш кафе! – констатира той със също набръчено чело, наблюдавайки реакцията ми.
- Да, но това е единственото ми спасение. – отговорих с устни залепени до чашата.
- Защото ти се спи? – попита той и аз отново му кимнах. Явно усетил нежеланието ми за разговори Ник отново обърна глава към телевизора и се загледа във филма. В този момент баща ми слезна по стълбите със старата ми, счупена брава в ръка и ме погледна.
- Както казах, без ключове. – съобщи той и се обърна към кухнята, но спря за момент и ме погледна отново. – Ако толкова те притеснява факта, че не уважаваме личното ти пространство, ще обещая че от сега нататък ще чукаме на врата. – И с това той изчезна в кухнята, а аз издишах въздух, който не подозирах че съм държала в дробовете си. Станах и отидох в стаята си, но преди това изпих кафето си на екс и си напривх още едно. Нямах намерение да спя, не. Може би трябваше да припадна от умора за да не сънувам нищо, но не исках да рискувам и да си легна да спя. Щях да пия кафе докато не откача или докато не си навредя толкова сериозно че пак да отида до болницата.

Беше един сутринта, когато клепачите ми едва се държаха отворени, а бях изпила четири големи черни чаши кафе, които дразнеха корема ми и бях сигурна че ще повърна всеки момент. Въпреки това слезнах до кухнята и си направих поредната чаша, като внимавах да не събудя никого. Имах планове да се увия в одеалото си и да гледам изгрева с подути и кървясали очи. Това не се случи поради причината да повърна всичкото кафе, което бях погълна през последните десет часа. Не бях яла нищо от сутринта и вкусът на кафето на излизане, беше още по-гаден от този на влизане. Естествено това не успях да скрия от родителите си, когато майка ми чу противните звуци, които се чуваха от гърлото ми и дойде при мен.
- Боже мили, колко си потна! – възклика тя и постави ръка на мокрото ми чело. – Май си вдигнала температура от крака.
- Ще се изкъпя. – съобщих й и се изправих.
- Сутринта отиваме на лекар. – каза делово тя.
- Ще отида с Ани, обещах й да се видим. – казах й, а тя ме погледан недоверчиво. Майка ми излезна от банята, а аз влезнах в душ кабината, в която стоях цял час просто така под душа без да си мия косата, без да се съпунисвам, просто стоях под хладката вода, която ми помогна да се усвежа, поне малко. Измих зъбите си и се облякох, погледнах към часовника и видях че е седем сутринта. Реших да хапна препечени филийки заради раздразненият си корем. Само от миризмата на кафе ми се догади, но понеже вече бях повърнла всичкото съдържание на стомаха си нямаше какво да изкарам повече. В осем часа излезнах с предтекста, че с Ани сме се разбрали да се видим рано заради промоцията в мола и за да не изпуснем нищо от намалените стоки. Бабини ми деветини, излезнах и се шлях цели шест часа навън в парка, а после Ани се присъедини към мен и й разказах какво сме правили днес.
- От колко дена не си спала? – попита тя без да отделя поглед от езеро Онтарио и сивите му води, типичният цвят за през зимата. Когато се обърнах да я погледна с периферието си улових огромните размери на CN Tower. От слънцето, косата й блестеше като течен шоколад, което само пробуди апетита ми за нещо сладко.
- Два дена. – отговорих аз и се задучих как може коса да изглежда толкова апетитно. Сякаш слънцето изгряваше специално за дългата й, гладка и мека красива коса за да я огрее и удостои с топлите си зимни лъчи, а моята оранжева, дълга до рамената, не толкова гладка и права коса, създаваше впечатление че ще пламне всеки момент от слънцето, което само я правеше още по-ярко оранжево от необходимото.
- И какво, мислиш да заместиш сънят си с кофеин докато не се отровиш? Ейви, ваканциите са за спане, много спане. – обясня тя като си помогна с ръце за да подчертае колко е важен сънят.
- На мен ли го казваш? Ти нямаш сънища, които се повтарят и все си на едно и също място и някой те преследва. – отговорих й сърдито аз като държах ръцете си скръстени пред гърдите, очи присвити от слънцето, което се отразяваше във водата и ме заслепяваше.
- Сега някой те следи? – каза леко с насмешка тя. Погледнах я остро и смехът й бързо изчезна. – Добре, добре съжалявам, но това е ... невъзможно. – защити се бързо тях.
- Знам, но всичко е толкова реално, че ме страх да заспя. Винаги се събуждам там на това място, което е средновековието през тринадесети век и съм с дрехите които съм заспала.
- Тринадесети век? Това пък от къде разбра? – попита невярвъщо тя.
- Прочетох го на една табелка окачена на входа на града. – казах сериозно аз и я погледнах твърдо. – ‘‘Добре дошла в тринадесети век, Ейвъри Николаев, ще се опитаме да те изгорим защото имаш оранжева коса и сини очи‘‘.
- Сърказмът ти е ненужен. – каза с усмивка тя. – И нямаш сини очи, а синьо-зелени.
- Да не започваме темата с очите. – помолих я аз. Спомням си веднъж колко спорехме дали очите са ми повече сини или зелени. Дори не очаквах че сме способни да се караме за подобно нещо.
- И все пак, не можеш да издържиш дълго, познавам те достатъчно добре за да знам че скоро ще се срутиш от умора.
- Не мога да заспя.
- Защо? – повдигнах рамене, определено не исках да й казвам че ме е страх, това щеше да прозвучи тъпо и детинско и нелепо.

Ани бе права че ще се срутя, но дори и без предупреждението й знаех последствията. На третата нощ просто не издържах и се проснах на леглото, несигурна дали съм припаднала или моментално заспла. На сутринта се събудих от само себе си, за да установя че бе следобед и че не бях сънувала нищо. Бях спала шестнайсет спокойни часа, които ми се отразиха много добре и много усвежаващо. Посегнах към часовника си, който не бе на врата ми, не и след последствията по-предната сутрин, бе спокойно положен на нощното ми шкафче. Несигурно присвих очи и сбърчих вежди и бързо прогоних нелепата мисъл, която бе минала през главата ми като я разклатих и се отправих към банята за дълъг освежаващ душ.
- Кафе? – попита ме мама седнла пред плота в кухнята докато прелистваше страниците на готварското си списание.
- Ти луда ли си? Мразя кафе! – отговорих невярващо аз и отидох към шкафа за корнфлейкс.
- До вчера ти харесва, защото няма и зрънце! – усетих иронията в гласа. Чак сега ми стана ясно защо ме попита дали не бих желала кафе. Свих виновно очи и изругах тихо под носа си. Обърнах се към нея с най-невинната и сияйна усмивка на която бях способна, но нейният остър и обвинителен поглед бързо победиха в тази битка и аз отпуснах рамена.
- Ще отида да купя. – тя веднга ме опъти с поглед към парите лежащи на плота. Всичко беше подготвила. Въздъхнах и отидох да възстановявам ресурса, който бях унищожила.

В стаята си ходех напред-назад и спирах само за момент за да погледна към часовника си, да поклатя невярващо глава и пак да продължа да ходя като дъвчех палеца си нервно. Накрая – или по-точно – както винаги, любопитството ми ме победи. Сложих гердана на врата си и легнах на леглото си. Дори не бях изморена за да заспя, но трябваше да опитам сега докато не ми се спи, за да мога да се събудя по-лесно. Започнах да дишам равномерно и затворих очите си, само ритъмът на развълнуваното ми сърце се чуваше в така тихата ми стая. Започнах да си представям мястото от сънищата си, зелената поляна, високите планини и замъка в далечината, страшната гъста гора.
В следващия момент отворих очи и пред мен се откри гледка на огромно, чисто синьо небе. Изправих се и видях гората позната до болка, замъкът, който бе от дясната ми страна все така ясно видим с просто око и огромната поляна, която Слава Богу бе безлюдна. Изправих се бавно и проклех глупостта си да заспя боса, без обувки, без чорапи. Само куцият ми крак бе обвит с бинт.
- Умница. – казах си на глас аз и се огледах наоколо. Момчето го нямаше или поне аз не го виждах, което така или иначе бе без значение. Имах една единствена причина да посмея да се върна тук, дори и това да не зависеше от мен. Отидох към дървото, до което бях скирла часовника си и започнах да се оглеждам за верижката, която бях оставила нарочно незакрита, за да мога да намеря гердана си по-лесно. Така и не я видях, което доведе до ровенето ми в пръстта за да напипам украшението. След няколко минутно безуспешно търсене се поколе*ах, тук ли го бях оставила? Обиколих дървото и рових от всички възможни страни докато ръцете ми не напипах нещо друго. Изцяло друга материя, не познатият студен метал, а тънка хартия. Внимателно я изкарах от пръстта и я огледах. Разгънах прегънатия лист с изключителна внимателност, така че да не го разкъсам и прочетох написаното: ‘‘Ако си искаш часовника, ела при крепоста.‘‘
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Сря Апр 16, 2014 12:10 am

_6_


Отворих очите си рязко и веднага се изправих. Незнайно как отново бях в стаята си, но този път не бях потна, просто шокирана и единственото нещо, което издаваше притеснението и шокът ми бе силното биене на сърцето ми. Посегнах към врата си, където напипах верижката на гердана си, на който бе окачен часовника. Това определено не бяха нормални сънища, дори не съм сигурна дали вече може да се определят като сънища. Трябваше ми помощ, трябваше ми някой, на когото мога да сподея, някой който ще ми помогне. За съжаление най-добрата ми приятелка все още бе на мнение, че съм си ударила главата и всичко това е една голяма нелепа глупост, която си излисмях. Колко много исках да й повярвам, колко много ми се искаше да е права, но уви не бе така. Или трябва да намеря бързо помощ преди да съм полудяла тотално, или да замествам сънят с кофеин докато не нанеса сериозни щети на огранизма си.
Майка ми разсея мислите ми като нахлу в стаята ми сякаш стадо диви кози тичаха по петите й. До тук с ‘‘ще уважаваме личното ти пространство‘‘ и ‘‘ще чукаме на вратата‘‘.
- На въпроса ти защо винаги се заключвам в стаята си. – започнах аз й я посочих с показалец. – Ще кажа че ти току-що даде великопелен пример.
- Сестра ти ще те убие. – каза тя сериозно и някак не толкова весело. Повдигнах въпросително вежди. Майка ми изкара ризата й, която старателно бях скрила под възглавниците на дивана и я повдигна на нивото на очите ми, които се разшириха на макс със заплахата да изкочат от орбитите си. По дяволите, какво е търсела под възглавниците на дивана!
- Я, забравила си е ризата! – опитах да се направя на ударена, което бе успешно, наистина приличах на на пълна идиотка, която е била чалната с тиган по главата.
- Я, сега да те пратим до магазина и да й вземеш нова риза, защото сестра ти ще дойде до два часа. – каза също толкова преправено и невинно майка ми като имитираше фалшивият ми глас.
- Какво?! – гласът ми скочи една октава нагоре и сърцето ми започна на ново да бие като лудо.
- Оставила съм двадесет долара на масата в кухнята, докато ти пазаруваш, аз ще се постарая да залича щетите. – каза заговорнически тя и ми намигна. Поклатих глава на плана, от който майка ми бе видимо доволна и се заех с работата си, а именно да купя нова, идентична риза на сестра ми.

За мое нещастие бях сама, защото Ани не си бе у тях. От добра страна обаче знаех от къде сестра ми си купи ризата, защото тогава бях с нея. Отне ми време да се ориентирам в огромния магазин, но накрая успешно се здобих с ризата. Чак по пътя до вкъщи се запитах защо дявол да го вземе сестра ми се връщаше обратно в Торонто при положение че само преди три дена си тръгна. Определено не бе за ризата, тя не е такъв човек че да пътува няколко стотина километра за парче плат, по-скоо мен ще ме накра да отида до нея, с влак, чийто транспорт аз ще трябва да платя. Или има много важни новини за споделяне, или просто й е мъчно за семейството. Засмях на тази мисъл, сестра ми бе от камък, няма начин да й домъчнее за група кретени с които делеше кръв и ДНК.
Глупавата усмивка бе все още на лицето ми когато болницата ми хвана окото и се загледах замислено в нея. Дълго се коле*ах преди да прекрача прага й и да се отправя на рецепцията, при Триш.
- Здравей. – поздравих я аз и се усмихнах.
- О, Здравей. – отвърна видимо объркана тя. – От лекар ли имаш нужда?
- От конкретен лекар. – уточних й. – Дали доктор Грей е тук?
- Да, но е зает. Изчакай тук, ще му кажа да те приеме скоро. – съобщи ми тя и стана от стола си, но преди това спря и се обърна към мен. – За крака ли е?
- Да, мисля че ми трябват болкоуспокояващи. – излъгах я аз и пак се усмихнах. Триш тръгна по големия коридор, очевидно за да извести лекаря за присъствието ми. Седнах на един от столовете в чакалнята и взех едно списание в ръка. От кога рецепционистката известява лекар за пациент и то лично? Разсеях се от тази мисъл в момента, в който отворих списанието и се зачетох в поредните клюкарски новини. Триш се появи отново и ми каза да отида до кабинета, където ще бъда приета всеки момент. Отидох до там и зачаках пред вратата, несигурна дали да почукам или просто да чакам. След пет минутно въртене в кръг, което повече приличаше на луд чертаещ пентаграма, почуках на вратата и зачаках. Доктор Грей отвори вратата рязко и мен отново ме облада онова чувство че крие нещо или че го прекъсвам във важен момент, сякаш навлизах в личното му пространство.
- Не ти върви по Коледа, а? – попита с насмешка той и ме пусна в кабинета си. Ориентирах се до масата и до обичайният стол, на който пациентите споделяха мъките си.
- Събуй се. – нареди ми той докато оправяше разни документи по масата си, което повече приличаше на разкарване на нещата, които не искаше да попадат в полезрението ми.
- Какво? – попитах изненадано и зачудено.
- Обувките. – пояси той и посочи краката ми. – Нали затова си тук?
- А, да! Кракът. – казах аз не толкова убедително, защото той присви съмнително очи, но след това продължи да разтребва масата си. Аз събух ботуша си и зачаках. Той взе един стол и го постави срещу мен след това коленичи и пое десният крак в ръцете си като започна да го върти и да стиска глезена ми. При липсата на реакция от моя страна ме погледна въпросително сякаш се опитваше да ми внуши че трябва да извикам от болка или да отдръпна крака си от здравият му захват.
- Къде точно трябва да е пробемът?
- Където и да е, не е в крака. – отговорих без да мисля аз. Доктор Грей седна на стола си срещу мен и вкопчи ръцете си една в друга, лактите подпряни на колената му, погледа в очите ми.
- Тогава? – подкани ме той.
- В.. главата. – отговорих колебливо. Още не бях на ясно какво точно правех, но го правех. Аз съм от този тип хора, които ще потърсят помощ от напълно непознат човек вместо от близките си, защото се чувствах по-сигурно и не толкова неловко. Да споделяш проблеми с хора, които не познаваш и няма да видиш отново през живота си е по-лесно отколкото с най-близките ти приятели. Освен това той бе този, който ми пусна бълхата за средновековието и главният виновник аз да се пренасям там всяка вечер преди или по време на сън.
- Искаш да кажеш че при падането ти по стълбите си ударила главата си?
- Изобщо не съм падала по стълбите! – отговорих без да помисля. Тази моя импулсивност хич не помагаше. Веждите му отново се повдигнаха.
- Добре .. кажи просто какъв е проблема и ще се опитам да помогна. – каза той без много да дълбае като миналия път. Явно не го интересуваше особено дали съм ударила главата си или не, за него по-важно бе да си тръгна възможно най-бързо.
- Не мога да спя спокойно нощно време. И това няма нищо общо с крака ми.
- Защо си мислиш че е така?
- Защото крака не боли, изобщо. Просто сънувам през цялата нощ и не мога да спя.
- Добре, има моменти когато хората са напрегнати и стресирани и това често се отразява на сънят им, тези периоди продължават около седмица, до максимум три. – обясни ми подробно той. Може би сега можеше да мине за лекар. Предните пъти беше прекалено... неубедителен. – Ти от колко време не можеш да спиш спокойно.
- От около три нощи. – отговорих несигурно.
- Не е нищо сериозно, ще отмине, ако имаш някакви тревоги в семейството или с приятели ще се наложи да ги разрешиш ако искаш да спиш спокойно.
- Не са тревоги, не е нищо от този род. – отговорих настоятелно аз. Имах чувството че иска да се махна от кабинета веднага, защото явно проблема ми не бе нищо особено.
- Тогава какво те тревожи? – попита нетърпеливо той, видимо губещ търпение с проблема ми, който за него беше лигня или някоя прищявка.
- Сънят ми е проблема! – отговорих нервно.
- Защо? – зададе с незаинтересован и равен тон, тъмно сините му очи сключени с моите електрикови синьо-зелени.
- Защото ме притяснява и плаши.
- Какво сънуваш?
Мълчание. Преглътнах тежко.
- Виж ако е нещо лично или много страшно, разбирам уплахата ти, но не виждам как мога да ти помогна.
- Не е нещо лично или страшно, сънят е прекалено – не можах да намеря подходящи думи.
- Прекалено какво? – подкани ме нетърпеливо той.
- Реален. – издишах тежко докато казах думата.
- Реален? Как точно?
Реален като да се събудиш със скъсана риза, одрана ръка и изкълчен глезен, тъпако! Ако ти кажа ще ми дадеш направление за лудница, няма да ми предложиш помощ!
От другото помещение чух шум и леко подскочих от стола си. Не съм сигурна, но мисля че видях как доктор Грей затваяря ядосано очи и изпсува без звук. Съмненията ми че крие хора в кабинета си, с които експериментира започнаха да се зараждат наново в мен и леко се притесних.
- По дяволите Джейми, казах ти да не пипаш нещата! – извика ядосано той към посоката, от която бе дошъл шумът.
- Съжалявам, нищо не съм счупил, но трябва да остана. – чу се момчешки глас.
- Абсурд! – викна доктор Грей без да става от стола си, бе извил главата си на другата страна сякаш говореше с човека лице в лице.
- Кълна се важно е, адски важно, наистина от огромно значение, мисля че открих още една-, един ... ем .. ексземпляр. – отговори момчето от другата страна като внимателно подбирше думите си така сякаш нищо не трябваше да чуя или разбера от разговора им, с успех. Наистина и бегла идея си нямах за какво говорят, а в главата ми се въртяха изображения на експерименти с хора, животни и прочие и двама психопати с бели престилки, които ги провеждаха. И какво точно имаше предвид под екземпляр? Доктор Грей бавно се обърна към мен и ме погледна странно, сякаш ме вижда за първи път, сякаш бях нов индивид и изведнъж му бях някак си интересна, проблемите ми също.
- Каза че сънищата ти са реални? – попита с коренно различен тон от преднишния и ме погледна очакващо в очите.
- Не че са реални, но са прекалено-
Спрях. Не знаех какво да отговоря, не знаех дали изобщо това, което правех бе правилно.
- Искам да ми предпишете нещо с което ще мога просто да заспя без да сънувам. – продължих.
- Да, но трябва да знам какво точно те тревожи в сънищата. – настоятелно заяви той и зачака. Аз от моя страна свих съмнително очи и го изгледах подозрително.
- От кога? Казах Ви че имам неспокойни сънища и ми трябва нещо, с което да заспя лесно без да сънувам. Останалата част не е важна. – констатирах аз. Сега моят тон бе този който издаваше незаинтересованост, малко враждебност и много съмнение.
- Опитвам се да ти помогна. – каза мило той и ме погледна по-настоятелно в очите, сякаш ще ме накра да му кажа какво ме тревожи.
- Преди малко звучахте така сякаш нямате търпение да си тръгна от кабинета с глупавите си проблеми и тревоги. – враждебността в гласа ми се увеличаваше, съмнението също.
- Бях разсеян. – оправдна се той.
- Да криете човек в кабинета си докато имате пациент? – Не знаеше какво да ми отговори поради причината че изтъквах факти, въздъхнах тежко и станах от стола, но преди това обух ботуша си.
- Почакай нали трябва да ти предпиша хапчета? – попита изненадан от реакцията ми той и стана заедно с мен.
- Ще се лекувам с билки. – отговорих равно и твърдо като се запътих към вратата, но ръката му се вкопчи в лакътя ми.
- Съжалявам за непрофесионалното ми държане. – извини се той намеквайки за приятелят му в другото помещение.
- Това тук също е непрофесионално. – погледнах към ръката си и той веднага я пусна.
- Добре почакай, ще ти дам рецепта за едни хапчета. Помагат, лично съм ги тествал. – говореше той докато търсеше лист хартия и химикалка. Дори не знам защо, но използвах момента да излезна от кабинета докато той бе с гръб към мен. В момента, в който затворих врата зад себе си започнах да тичам и със спринт напуснах болницата.

Задъхана и леко потна се прибрах в къщи, ушите ми все още пращящи от адреналина и от силното ми биещо сърце. С нервни ръце махнах шала от врата си докато с крака събувах обувките си, свободната ръка заета да държи плика с новата ризата на сестра ми. Когато се обърнах подскочих и извиках от шокът. Зад мен имаше непознат мъж, който беше адски висок и едър, облечен в черен шлифер. Мъжът ми се усмихна.
- Съжалявам не исках да те уплаша, но май не ме чу. – отговори той и се усмихна. Аз преглътнах тежко и го погледнах все още шокирана и стресната. – О, аз съм Карл между другото. – каза отново той и подаде дясната си ръка към мен. Поех я колебливо и кимнах.
- Ейвъри. – представих се аз, все още мъчеща се да разбера кой бе този непознат в дома ми.
- Аз съм приятелят на сестра ти, чак сега реши да ме запознае със семейството си. – каза шеговито той и се засмя. Аз му отвърнах с усмивка и неловко мълчание изпълни стаята. За щастие майка ми се появи от кухнята и наруши мълчанието със сестра ми по петите й и аз автоматично скрих плика зад себе си.
- Карл, чаят ти е готов. – каза тя и обърна сестра ми към кухнята. – Ейвъри ти иди и се преоблчи. – каза ми на английски тя. Винаги говорехме на английски когато имахме гости, това бе единственото изключение. Кимнах й в отговор и тръгнах по стълбите, но преди това майка ми взе ризата от плика и скъса етикета й.
- Ще я сложа да се пере, мирише на ново. – каза тя и изчезна след сестра ми и приятелят й. Аз отидох в стаята си без намерението отново да слизам в кухнята, но майка ми бе на друго мнение. Прати Ник с новините че ‘‘Това, което правиш е негостоприемно‘‘. Мислех да го пратя обратно при нея с думите: ‘‘Нали това не е моят дом, а ти си домакинята‘‘, но такива тип игрички никога не свършваха добре и за двете страни така че послушно последвах Ник до кухнята и седнах на друго място, не на моето защото Карл се бе настанил удобно там.
- Ейвъри ще ни направиш ли малко кафе ако обичаш? – помоли ме мама, настанила се удобно до Карл, гледаща го с блестящи очи.
- За това ли ме повика? Да ви направя кафе? – попитах не толкова мило аз и майка ми веднага ми прати едни от тези погледи с които може да убие. Въздъхнах и се отправих към машината за кафе.
- Карл как искате кафето си? – попитах докато сменях цедката.
- Моля те, говори ми на ‘‘ти‘‘. И не обичам кафе, така че мен не ме брой.
- Най-накрая да намеря сродна душа! – казах доволно и се усмихнах.
- И ти ли не го харесваш? Всичките ми приятели и познати и роднини пият поне по две чаши дневно. – каза той и дойде при мен. – Ще ти помогна, къда са чашите?
- В горния рафт над мивката. – опътих го аз докато чаках кафето да потече в каната.
- Захар? – попита той в готовност да отвори друг шкаф.
- Моля те, тези двете пият кафето си чисто и адски силно! Без захар. – отговорих му и той се засмя. Отспипах кафето в чашите и взех едната, а той другата. Настанихме се удобно на масата където мама и сестра ми се кикотеха, типично по женски. Подбелих очи и дадох чашата на майка ми, а Карл тази на сестра ми.
- Сестра ти ще остане с Карл тук до нова година. – съобщи ми мама и ме погледна.
- Добрее .. – не ми харесваше накъде отиват нещата.
- Мислех си да им отстъпиш стаята. – каза на български тя.
- Моля?! – скочих от стола си бясна. – За да се въргаля с приятеля си в леглото ми? В моето легло? Мамо ти полудя ли?! Знам че искаш да се омъжи, а ти да имаш внуци, но така нещата няма да станат по-бързо. Има диван в хола, който е достатъчно удобен и голям за да събере трима души! – виканх й също на български, все още изправена. Сестра ми очакваше реакцията ми и не ме гледаше, а превеждаше на Карл какво си говорехме или по-точно викахме с мама, с по-подходящи и ‘‘прилични‘‘ думи.
- Ейвъри! – изсъска ми тя и ме погледна предупредително.
- Какво? – предизвиках я аз и разперих ръце, така сякаш й казвах ‘‘Ела ми де‘‘. – Осъзнаваш ли че от както Лили се изнесе ти правиш всичко възможно да й угодиш, като винаги я настаняваш в моята стая, а не в хола, за да не се чувста като ‘‘гост‘‘ в дома си. Едно ще ти кажа майко, в момента в който си хвана куфарите и напусна този дом, тя е гост! Има разлика между член на семейството и гост в дома ни и ти не я правиш. И винаги аз съм тази която трябва да спи в хола или в спален човал в стата на Ник. Е не и този път, кълна се ще спа на улицата като клошарите, но няма Лили и Карл да спят в стаята ми. Няма!!! – бях повече от бясна и гневът ми бе ненужен и необоснован. Дори не знам защо толков се палех, но явно ми се бе насъбрало прекалено много през годините. Усещах как бузите ми пареха и дишах тежко, заради всичките неща които наговорих на един дъх. Обърнах се и отидох към коридора, където облякох якето си и обух ботушите си.
- Къде си мислиш че отиваш? – попита ме раздразнено майка ми.
- О, интересува ли те? Така и така нямам мнение в тази къща, особено когато Лили е тук, така че отивам да спя на улицата! И не си мисли че не съм способна на това! – казах гневно и хванах дръжката на вратата. Сестра ми гледаше притеснено и виновно.
- Ще й мине. – чух майка ми да й казва докато врата се затваряше зад мен.
- НЯМА ДА МИ МИНЕ! – викнах достатъчно силно за да съм повече от убедена, че не само тя ме е чула, но й родителите на Ани, които са два етажа под нас.
С гневни крачки закрачих напред, дори нямах и бегла представа що за лице правя, но щом хората ме гледаха така сякаш имах кухненски нож в ръка, който бе изцапан с кръв, предположих че лицето ми не е това на ангел, а на сериен убиец. Имах лош навик когато се ядосвам да си стоя ядосана с часове и да се сърдя на всичко дето диша и мърда. Концентрирана от гнева и от случилото се преди малко, дори не разбрах кога бях стигнала до езерото Онтарио и наблюдавах водите му. Въздъхнах тежко и бавно започвах да се успокоявам, гневът да си отива и да бъде заместен от чувството на вина.
Закашлях се от познатия, противен дим на цигари и погледнах презрително към посоката от която идваше само за да разширя очите си от шок. Беше доктор Грей, облечен нормално, с черно яке, с цигара в ръка, на няколко метра от мен също гледащ замислено водите на езерото. Излгеждаше различно, някак заплашително и страшно. Обърна главата си към мен, пусна цигарата на земята и я стъпка. Погледнах го с повдигнати вежди.
- Доста време ти отне да ме забележиш. – каза равно той и ме погледна очакващо. Даже гласът му бе променен и звучеше една идея по-плътен и някак небрежен. Повдигнах пренепрежително рамене и го погледнах незаинтересовано.
- Рядко се интересувам от околностите си.
- А трябва. За малко да паднеш във водата. – съобщи той и отмести глава към слънцето.
- Е извадила съм късмет, че е имало лекар на близо, ако сте лекар наистина. – отвърнах жегнато и раздразнено, следвайки примера му като гледах към езерото съсредоточена в една клонка, която плаваше на повърхността. Чух как той се изсмя тихо и с полезрението си видях как поклаща глава, ръцете му си почиваха в джобовете на дънките му.
- Май не ти направи впечатление как се спря, или защо не падна.
- Не ме и интересува. – чух как въздъхна тежко и се доближи с няколко крачи към мен. В следващия момент ръцете му се вкопчиха в тялото ми, повдигна ме и ме захвърли към водата. Изпищях от шока и стиснах очите си, готова да потъна в студената вода, но това така й не се получи. Усетих как прелитам из възхуда така сякаш бях кукла на конци и някой ме управляваше, момент по-късно бавно и плавно се спуснах на твърдата повърхност. Когато пак отворих очите си бях на ръба на пристанището, напълно суха, напълно здрава. Погледнах изумена нагоре към него, а той стоеше все така спокойно загледан във водата.
- Ти нормален ли си? – попитах с отчаяно пресъхнал и уплашен глас. Сърцето за пореден път биеше лудо срещу гърдите ми.
- Аз, да. – каза спокойно той и бавно обърна глава към мен и ме погледна със сините си очи. – За съжаление не мога да кажа същото за теб.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Пет Апр 18, 2014 3:20 pm

_7_


Препряно и некадърно се изправих на краката си, така както бебе се учи да ходи. Не бях сигурна дали е добра идея да бягам, а също така дали краката ми ще ме одържат. Ако това не бе ситуация, която ескалира прекалено бързо, не знам какво друго може да е.
- Виж, не искам да те плаша или да си мислиш че ще те нараня. – каза с типичният си приятелски и спокоен тон той.
- Като се опита да ме хвърлиш във водата по нищо не личеше, че не искаш да ме нараниш и уплашиш. – констатирах задъхано сякаш съм тичала нон-стоп.
- Исках да ти докажа нещо и ти отново не разбра! Не можах да те хвърля във водата, не разбираш ли?
- Ако разбирах каквото и да било от този абсурден разговор сигурно нямаше да се боя за живота си, а теб да мисля за побъркан психопат, на когото му трябват хора върху които да експериментира!
- Виж искам да ти покажа нещо, окей? – каза внимателно той с протегнати ръце към мен, с които искаше да ме увери че нищо лошо няма да ми направи или нарани и погледна зад себе си. Зад едно дърво се показа едно момче, което явно познаваше психопата, който се представяше за лекар. Момчето се приближи, ясно видимо, че е приятел с него и е бил свидетел на ‘‘разговора‘‘ ни. Сега можех да го огледам по-добре. Беше висок, слаб с изключително руса коса, коята наближаваше нюанса на бялото и светли очи, много светли очи. Определено не бяха зелени или сини, или по-точно бяха адско бледо синьо до сиво. Момчето спря на прилично разстояние от доктор Грей и ме погледна заинтересовано, но най-вече недоверчиво и колебливо.
- Иън, мисля че правиш огромна грешка братле. Ще я навлечеш в нещо, за което ще загазим.
Тези са луди! Напълно изтрещяли, добре изглеждащи кретени, които сигурно бяха членове на мафията или бяха дилъри, престъпници, работещи за някоя тайна организация.. И отново неуместния въпрос, ‘‘Защо всички добре изглеждащи мъже, трябва да са от лошите, заети или гейове?‘‘ зае място в съзнанието ми, което се мъчеше да прочете ситуацията. Разклатих глава и разкарах тази мисъл.
- Ейвъри. – обърна се предпазливо и вниматено доктор Грей към мен така сякаш бях нещо чупливо и подбираше думите си с внимателност, която няма да ми навреди. – Каза че сънищата ти са реални, не си сигурна, но съм убеден че е така.
- Какво знаеш ти за Бога и кой си че да ме следиш и да ми се мешаш? – отговорих грубо и неучтиво, изпълнявайки молбите му да му говоря на ‘‘ти‘‘. Бях изненадана от злобата и грубостта в гласа си.
- Има хора, които са способни да пътуват във времето чрез сънищата си. Мисля че ти имаш тази способност. – продължи да ме убеждава той. Очите ми се разшириха от нелепостта в думите му и колко бързо тази ситуация ескалира от страшна и враждебна, към нелепа и адски глупава.
- Иън ти луд си ли?! – викна гневно приятелт му и пристъпи към него като го хвана за ръката. – Не може да й говриш тези неща!
Луди, луди, луди, луди .... само тази дума се въртеше в главата ми и сериозно започвах да се притеснявам, че двамата явно са се надрусали с LSD, болни и психически слаби психопати си мислеха, че мога да пътувам във времто.
- Ейвъри! – викна Иън и отново насочи вниманието си върху мен. – Сънят ти се повтаря, но не точно. Винаги си на едно и също място и каквото се случи на тялото ти ‘‘там‘‘, то автоматично се отразява на тялото ти ‘‘тук‘‘. – започна да говори неща, които за мое съжаление бяха факти. Започнах да клатя глава силно и отчаяно в отрицание. Погледа му се смекчи.
- Мога да ти докажа. – каза тихо и молещо се той. – Мога да ти докажа, че има свръхестествени сили, че има хора които са способни на неща, които си виждала само по филмите.
- Виждам. – казах с треперещ глас, което издаде страхът ми. Преглътнах тежко, разкарвайки голямата буца от гърлото си. – Твоето въображение е наистина свръхестествено, но не знам дали се дължи на наркотиците в системата ти или на това че си падал на главата си повече от един път.
Момчето зад него се изсмя неудържимо и плясна с ръце видимо доволен и развеселн от отговора ми.
- За чувството за хумор давам десет точки. – каза все още смеещ се с насълзени очи. Бях горда че съм способна да накарам някой да се смее със силзи освен семейството ми и близките приятели, но като се сетих че разговарям с двама луди и малкото гордост и задоволство изчезнаха.
- За Бога Раян, ще млъкнеш ли? – доктор Грей обърна гневно главата си към него, а аз смятах какви са шансовете ми да надбягам двамата психопати, които имаха ужасяващо дълги крака. Отписах тази опция, няма начин да ги надбягам. Дори преди да съм се обърнала те ще са ме настигнали. Отстъпих бавно назад, но това не остана незабелязано от белокосото момче, което веднага възвърна сериозният си вид и ме посочи, след което доктор Грей се обърна към мен, а аз спрях рязко сякаш нищо не се е случило.
- Ейвъри ако ти докажа че има хора със свръхестествени способности, ще ме изслушаш ли поне? – опита той отново, а аз поклатих отрицателно глава неразбрала въпроса. Телефонът ми иззвъня и подскочих като попарена и извиках от неочакваният звук и вибрацията в джоба ми. Покрих уста с ръце автоматично и ведна след това вдигнах телефона си. Преди да натисна зелената слушалка чух как белокосото момче се скара на доктор Грей, за дето ме е уплашил с прибързаното си говорене. Поставих нервно телефона на ухото си, като не отделях очи от мъжете срещу мен.
- Ало? – казах с лек треперещ глас. Ръцете ми леко трепереха.
- Ейвъри веднага се прибирай! – викна майка ми от другия край с гневен български акцент, ако изобщо имаше акцент в българския език. Ядът ми от по-рано, който ме бе довел тук без да осъзнавам, тотално заслепена от ярсот, започна бавно да се връща и да отмества страхът на страна. Чувството ми за мъст бе доста ясно изразено у мен, злобата ми бе силна, желанието да накрам майка ми да се чувства виновна и да я тревожа бяха много по-силни от другите емоции.
- Казах ти че ще спя на улицата, спокойно нека първородното ти дете да се настани удобно в стаята МИ заедно с гаджето си. – отвърнах спокойно, но гласът ми бе изключително враждебен.
- Виж никой няма да спи в стаятя ти, Карл и сестра ти ще отидат на хотел, за Карл ще е по-добре, а и сега не се чувства комфортно след бурното ти реагиране.
- О, сега аз съм виновна?! – извиках невъздържано. После отново погледнах към фигурите пред мен, които търпеливо чакаха да свърша разговора си, който не разбираха поради причината че се провеждаше на български. Въздъхнах тежко и изключително спокойно казах на майка ми: - Няма да се прибера. – и затворих телефона. Веднага, мислено довърших след това.
- Добре, може би ако по някакъв начин успеете да ме накрате да ви вярвам .. – започнах колебливо – ще поговорим.
- Чудесно! Това е чудестно! – каза победоносно доктор Грей сякаш кой знае какво съм казала.
- Казах може би. – напомних му и разперих ръце очакващо. Момчето до него се загледа странно в мен така сякаш гледаше през мен. Погледът му бе съсредоточен. В следващият момент вержиката с часовника се изхлузи от врата ми и полетя във въздуха над мен. По първичен импулс се затичах след нея до момента в който не падна в ръцете на белокосото момче, а аз се блъснах в него със заплахата да падна назад, но се одържах на краката си и отсъпих леко назад.
- Внимавай с това. – казах предупредително и протегнах ръка към часовника си за да го взема обратно, но момчето не ми позволи.
- О, някой е сантиментален, а? – попита дразнещо той и се усмихна леко подигравателно.
- Сериозна съм, мисля че заради часовника сънувам каквото сънувам. – отвърнах му и се обърнах към доктор Грей, който сега бе зад мен, в търсене на подкрепа. Той отмести поглед към приятеля си и му кимна.
- Върни й го.
- Хич не сте забавни, сякаш ще го повредя. – каза недоволно момчето и се нацупи като малко дете.
- Тя не знае, но аз си спомням ясно последния път когато държа в ръцете си нещо скъпо. – отвърна му той. Сякаш мен ме нямаше в този момент, а те просто си говореха. – Сега й го дай.
Момчето изпуфтя недоволно, видимо недоволен че забавата му бива развалена и часовника ми бавно се вдигна във въздуха. Отворих уста шокирана и невярваща на случващото се. Верижката се спусна бавно и внимателно на врата ми, а аз следях всяко едно движение на гердана докато не се отпусна сигурно на врата ми. Погледах към момчето, чийто поглед бе прикован във врата ми и бе съсредоточен. Очите му срещнаха моите и се усмиха дружелюбно и приятелски.
- Телекинеза. – отговори той все така усмихнат.
- Т-теле ... това е възможно? – заекнах изненадано аз и го погледнах по-настойчиво.
- О, повярвай ми – намеси се доктор Грей зад мен и аз рязко се обърнах към него съвсем забравила за присъствието му. – Няма невъзможни неща.
- Да тръгваме? – предложи момчето пред мен и тръгна по посока на CN Tower.
- Накъде? – попитах нервно аз.
- Бърлогата ни. – отговори ми той като размаха ръце така сякаш не е кой знае какво или така сякш е супер очевидно накъде сме тръгнали, а доктор Грей постави внимателно ръка на рамото ми и ме подбутна напред.

''Бърлогата'', за която Раян говореше не се оказа бърлога, а малкият апартамент на доктор Грей, който беше леко занемарен, което говореше достатъчно за сам живеещ мъж. Имаше малко мебел, което създаваше впечатление че апартамента е по-голям. Състоеше се от хол, стая, кухня и баня. В хола имаше огромен диван, който разтеглен ще побере трима души, огромна маса пред него отрупана с разни листове, документи, лаптоп, разни кабели, мръсни чаши и чинии. Срещу дивана на отсрещната стена имаше огромна секция с вграден гардероб и плазмен телевизор. Срещу вратата, от другата страна на помещението, се намираше огромен прозорец, който заемаше повечето от стената. Щорите бяха спуснати и хола бе тъмен, до момента в който доктор Грей не ги вдигна и ярка слънчева светлина раздразни очите ми, които автоматично и веднага се свиха и гледах през миглите си. Раян удобно се стовари тежко на дивана и постави една от възглавниците в скута си, взе дистанционото в ръка и започна да се разхожда по каналите.
- Заповядай. – покани ме доктор Грей да седна на дивана и аз неловко и притеснено седнах на края, далеч от Раян. Малко ме притесняваше. Беше прекалено ухилен, весел и неугрижен. Изглеждаше като приятно и забавно момче, но все още бе непознат. И сега като се замисля доктор Грей също бе непознат.
Какво правиш по дяволите Ейвъри? Да дойдеш в къщата на непознати мъже ... възрастни мъже. Изведнъж тази мисъл ме шокира сякаш някой ме лисна с ледена кофа вода и се изправих от дивана мигновенно като прекалено опъната струна на китара. Тази ми импулсивна и непремислена реакция не остана незабелязана от Раян, който бе погълнат от телевизора.
- Тръгваш ли си вече? – попита шеговито той с усмивка на лице. Не мисля че някога я сваляше от лицето си.
- Н-не. – заекнах притеснено аз и преглътнах звучно. – Просто .. – не знаех какво да кажа, мисълта и желанието ми бе да се запътя към вратата и да избягам от жилището така както бях избягала от болницата по-рано тази сутрин.
- Спокойно, няма да те изядем. – каза иронично и подигравателно той като се засмя. Сега когато бях по-близо до него и в помещението имаше доста слънчева светлина, установих че очите му имат сивкав отенък, а не син. Зениците му бяха малки точици и сивият цвят бе ясно видим. Очите му бяха красиви и някак детски и щастливи, може би се дължеше на факта че се подиграваше на реакцията ми.
- От къде мога да съм сигурна, че не работите за някоя тайна организация, която провежда експерименти върху хора, които са способни да местят предмети със силата на мисълта си или да пътуват във времето чрез сънищата си и че не ме лъжете? – обърнах се към двамата.
- Никоя тайна организация няма да позволи на някого с подобни способности да се разхожда свободно из града или да работи в апартамент. – отговори сериозно на въпроса ми доктор Грей. - Тези хора се държат заключени в някоя от килиите им, провеждат експерименти върху тях и ги държат в тайна от обществото. Малко хора знаят за подобни способности.
- Ти от къде знаеш всичко това? – попитах любопитно аз и отново седнах на дивана.
- Тази история е прекалено дълга за да ти я разкажа сега, факт е че знам, факт е че има много хора като него и теб. – отвърна той като посочи Раян и мен с показалец.
- От къде си сигурен че изобщо правя това, което се предполага че правя? Ако си се объркал и в момента ми казваш неща, които не трябва да знам?
- Не съм. – отвърна уверено и сигурно той като се усмихна.
- Аз самата не мога да докажа или да повярвам в случващото се, а ти си сигурен? – попитах съмнително и събрах недоверчиво вежди.
- Изкълченият ти крак, скъсаната риза и одраната ръка не са от стълбите, а сънят ти нали? – попита така сякаш изтъкваше факти и даваше отговор на въпроса ми. Бавно и несигурно кимнах.
- Не си спомням да съм ти казвала. – помислих на глас аз.
- Не си, но просто ми трябваше малко помощ и нишката се навърза. – отвърна горд от себе си той сякаш е разгадал мистерията около Бермудския триъгълник.
- Помощ? – повдигнах една вежда въпросително.
- Ако си спомняш в началото на прегледа, когато дойде с изкълчен крак и одрана ръка се държах подозрително и се съмнявах в начина по който си получила нараняванията си. – спря за момент и ме погледна очакващо. Върнах се няколко дена назад. Определено не ми повярва на историята с кактусите и стълбите, която бях измислила в паника. Кимнах му в знак на отговор.
- Точно така, не ти повярвах и се съмнявах много в историята ти, защото не пасваше на нараняванията ти, а и ти самата не изглеждаше особено убедителна в думите си.
- Да, но защо сте се съмнявал първоначално? – попитах заинтересовано аз. Той се замся.
- Говори ми на ‘‘ти‘‘, можеш да ме наричаш Иън. – каза той преди да продължи с разказа си. – Виждаш ли, една от причините да съм доктор е защото имам достъп до някои документи и лични картони на хора, които може би имат потенциалът да правят неща, които други не могат. По този начин имам по-големи шансове да ги открия преди другите и да им предложа помощ. Част от това е да се държа съмнително към всичко и особено в твоята история не повярвах, но накрая реших че прекалявам или че си внушавам и те оставих на мира. – отново направи кратка пауза за да ми даде време да асимилирам казанто до тук, а на мен ми стана любопитно кои са другите, но реших да не питам, защото сигурно е част от дългата история, която няма да чуя днес.
- Когато дойде тази сутрин, получих моята ‘‘помощ‘‘ и вече бях сигурен че имаш способности, които са нетипични и рядко срещани.
- И тази помощ е?
- Момчето, което бе в другото помещение на кабинета. – отговори той и ме погледна очакващо, с предизвикателен поглед, който настояваше да се сетя сама.
- Екземпляр. – казах тихо и едвам долувимо аз, спомняйки си думите, които момчето подбираше така че аз да не ги разбера, така че да не се съмнявам.
- Точно. – съгласи се той чул ясно думата.
- Но, момчето ... – започах неразбиращо аз – Той от къде знае?
До себе си само чух как Раян се изсмива не толкова весело колкото трябваше, а по-скоро предупредително и леко раздразнено.
- Той може да чете мисли. – отговори Иън усмихнат. Очите ми мигновенно се разшириха и се опитах да си спомня какво точно си бях помислила за да разбере.
- ‘‘Реален като да се събудиш със скъсана риза, одрана ръка и изкълчен глезен, тъпако! Ако ти кажа ще ми дадеш направление за лудница, няма да ми предложиш помощ!‘‘ – изимитира тонът ми той и ме погледна в ококорените ми очи.
- Оценявам сърказмът й. – сподели доволно Раян като не отделяше поглед от екрана на телевизора.
- Аз.. бих искала да кажа че съжалявам, но няма да го мисля наистина. – отговорих с откровеност, с която никога до сега не бях говорила. Раян отново се засмя, но този път шумно и високо като постави ръка върху корема си.
- Какво си се разсмял тъпако, виж кое време е! – долетя ядосан женски глас от вратата и аз веднага обърнах главата си към посоката на гласа. На прага стоеше младо и ужасно красиво момиче. Облечено с бял памучен потник и черни боксерки, момичето бе високо и слабо с атлетична фигура. Косата й бе дълга до кръса, права и руса. Забелязало ме момичето се сепна леко и ме погледна странно.
- Кой е това? – попита не особено гостоприемно тя и ме посочи с показалец.
- Тина това е Ейвъри. Тя може-
- Знам че може нещо, по друга причина не можеш да доведеш момиче у дома. – отряза грубо Иън тя и се облегна на рамката на вратата, скръсти ръце пред гърдите си и ме огледа подробно без да се срамува или притеснява. Имаше нещо неприятно и враждебно в гласа й и в начина по който ме гледаше. Сякаш навлизах в територията й, което може би бе така защото тя очевидно сега ставаше или просто ме гледаше с чиста омраза. Предположих че просто не е ранобуден човек, което е разбираемо. Сега когато очите ни се срещнаха видях колко големи и черни бяха нейните, черни като чистото кафе на майка ми, което пиеше сутрин, черни като катран, черни като перата на гарвана, черни като дрехите на вдовица в траур. Контрастът със светлата й руса коса беше удивителен и рядко срещан, което я правеха толкова красива и различна. Осъзнавайки че блея разклатих глава и отместих поглед към Иън, който гледаше момичето някак умолително.
- Тина, защо не отидеш да си доспиш? – предложи търпеливо той, но настоятелно.
- Бих желала, но е прекалено шумно. Раян се смее отвратително противно. – отвърна враждебно тя и погледна към Раян укорително.
- Така и така си станала, ще ми направиш ли едно кафе? – насили късмета си Раян като се усмихваше все така весело и нагло. Не виждаше ли враждебността в очите й или беше чист тъпак от класа, който смееше да ядосва жена, която е станала току-що, по-точно събудена току-що от самия него?
- Виж какво Раян, гледката на твоя милост рано сутрин хич не ми се нрави, така че си взимай парцалките и се омитай от апартамента ми. – Апартамента й? Нейният? На звънеца на вратата пишеше ‘‘Грей‘‘.
- Спокойно маце, това и планирах да направя, защото ти винаги разваляш атмосферата. – продължи да се заяжда той без да маха усмивката от лицето си.
- Раян, Тина спрете! – скара им се раздразнено Иън като на две малки деца. Изведнъж се почувствах не на място, което може би бе правилното чувство когато си сред непознати, които очевидно се познават от дълго време и живеят заедно. Хора, които са като семейство. Телефонът ми разцепи напрежението пред караница със силната си мелодия и звучна вибрация. Извадих го нервно от джоба си и го поставих на ухото си.
- Къде си? – попита остро майка ми.
- В Ани. – казах й бързо, като се обърнах към прозореца с гръб към останалите за да създам малко уединение в разговора си, дори и когато той се провеждаше на друг език.
- Прибирай се. – нареди равно, но заповеднически тя.
- По-късно. – отговорих й кратко. Зад себе си чувах как останалите си говорят.
- Що за език е това по дяволите? – чух обърканият и ядосан глас на Тина, която сигурно отново сочеше с показалец към мен.
- Български. – отговори й Иън тихо за да не пречи на разговора с майка ми, който се бе превърнал в крясъци от нейна страна, на които не обръщах внимание.
- Какъв? – попита отново тя.
- Български, езикът който говорят в България. – уточни нервно той.
- Кой щат е това? – попита замислено и объркано Тина при което се измсях подигравателно и невъздържано. За момент имах чувството че ще ме убие с поглед, но после реших да играя като се усмихнах и говорих някакви безсмислици на български колкото да си мислят, че се смея на разговора си по телефона, което пък от друга страна разгневи майка ми още повече.
- Това е държава в Европа, блонди! – подметна обидно Раян като натърти на последната дума.
- Млъквай всезнайко! – отвърна гневно тя. Затворих телефона и се обърнах към триото, което ме гледаше с интерес и любопитство. Е, освен Тина, която ме гледаше в очакване на заветните думи.
- Трябва да тръгвам. – съобщих им аз, а погледна на Тина светна, видимо доволна от казаното, което леко ме засегна и обиди.
- Ще те изпратя. – предложи Иън.
- Няма нужда. – отвърнах аз и се запътих към вратата подминавайки Тина, която ме гледаше с някаква надменност. Иън ме изпрати до вратата и любезно ми каза че съм добре дошла в дома му по всяко време.
- Благодаря, но не бих рискувала ‘‘по всяко време‘‘. – отговорих аз като имах в предвид нацупеното момиче.
- Да, съжалявам за това. Сестра ми не е от най-комуникативните или весели хора, но с времето може би ще се сприятелите.
- О, тя ти е сестра? Не си приличате особено. – отбелзях аз като се мъчех да намеря прилика, но освен русите им коси, нищо не подсказваше че са брат и сестра.
- Да, чувам го често. – отбеляза той. – Е предполагам ще се видим утре, има още много неща за обсъждане.
- Да .. – отговорих несигурно и провлачено аз, при което той вдигна вежда въпросотелно. – Мисля че ще съм под домашен арест до края на годината, така че не съм много сигурна.
- Разбирам. – засмя се той и преди да каже още нещо от апартамента се чу счупването на нещо стъклено и след това бесният глас на Тина.
- По дяволите Раян, ти тъп ли си?
- Какво да направя че си толкова куха и оставяш каната на ръба?! – чу се гласът на Раян, който също бавно започваше да се вбесява.
- Как ме нарече плужек долен?
- Както чу, русо Барби.
Бавно отместих поглед към Иън, които бе затворил очи гневно, а устните му бяха права линия. По начин, по който не искаш да изпсуваш на глас.
- Ще се видим Ейвъри, имам деца за които да се погрижа. – отговори бързо той и затвори вратата след себе си. Усмихнах се леко на ситуацията, в която тримата се намираха сега и връзката, която споделяха, която бе доста силна за да се обиждат по този начин.
Обърнах се и тръгнах с умерена крачка към нас, при което лицето ми помръкна. Тина и Раян щяха да си изпатят от по-големият й брат, но аз щях да си изпатя от разгневената ми майка, която може би ще ме накаже до навършване на пълнолетие. При мисълта потрепнах и увих ръце около себе си, така сякаш прегръщах и пазех топлината останала ми от апартамента на Иън и тръгнах по мразовитите улици към вкъщи.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Нед Апр 20, 2014 1:22 am

_8_


Когато затворих вратата зад себе си, бях посрещната от бесните викове на майка ми. Започна да ми говори колко непристойно, невъзпитано и грубо съм се държала, а аз си изпросих плесница по лиците като й казах че тя е допринесла за човека, който съм днес. Супер, не си спомням някога майка ми да ме е удряла, не и през лицето. Да, току-що получих първата си плесница през лицето от човека, от който най-малко го очаквах. Майка ми ме изгледа бясно и разочаровано от мен, и от собствената си реакция. Прати ме в стаята си, където заварих сестра ми да рови в един от шкафовете ми. До тук с уважението на лично пространство, в това семейство никой не ме взимаше на сериозно.
- Какво по дяволите правиш? – попитах я стъписано. От нея подобно нещо не очаквах.
- Търся си ризата. – отговори тя и затвори шкафа.
- За пране е. – отговорих й и се метнах на леглото по гръб с разтворени ръце, така сякаш чаках таванът да падне отгоре ми, а аз да го уловя.
- Какво ти има на бузата? – попита тя забелязала червено петно.
- Мама ме удари. – отговорих й кратко.
- Моля? Защо? – попита невярващо тя.
- Заради непристойното ми и невъзпитано поведение. Не знаех, че да НЕ искаш да отстъпиш собствената си стая се счита за непристойно и невъзпитано. Предполагам е българска традиция да си адски гостоприемен. – отговорих злобно аз като й подсказах че и тя има вина в това. Лили седна на леглото до мен и ме погледна състрадателно.
- Знаеш че мама е българка и ни възпитава така както смята за правилно.
- Лили, ние сме родени тук, ние сме граждани на Канда, живеем тук, учим тук, работим тук. Това е моят дом, не съм канадка или американка, но не съм и българка защото не се чувствам като такава. Били сме в България достатъчно пъти за да съм повече от убедена, че не желая да живея там, а мама не спира да ми натрапва българските традиции и обичаи. – оплаках й се ядно аз и седнах на леглото си.
- Знаеш че мястото й липсва.
- Тогава да се върне там като й липсва! – повиших тон, а Лили ме погледна леко предупретително.
- Знаеш как стоят нещата, всичко правят за нас, за да имаме добро бъдеще. – опита се да ме връзуми тя.
- Не съм ги карала, ако толкова искат да са в България да заминават. Писна ми всяко лято да ходя там за два месеца, без приятели, само с тях двамата и Ник, а ти просто си стоиш тук.
- Аз имам работа.
- А аз нямам желание да ходя там. Вярно баба и дядо са там, но ми писна да ме мъкант с тях и да нямам право на избор само защото още нямам осемнайсет години!
- Знам, но скоро това време ще дойде. – увери ме тя и се изправи. Преди да излезне от стаят се обърна към мен. – Само разбери, че те просто искат да опознаеш корените и предците си, да знаеш повече за това от къде идваш.
- Теб не те карат толкова колкото мен и когато кажа нещо лошо веднага ми се карат, но на теб всичко ти се разминава.
- Нищо не ми се е разминало, напротив. Ако се чудиш защо вече десет години не съм била в България, то това е наказанието ми. – отвърна тя и с ужасно тъжно лице, което никога не бях виждала до сега - наранено лице - излезна от стаята ми.

Върнах се назад във времето когато бях на седем и майка ми се караше със сестра ми в кухнята. Беше ужасявща караница между две жени, които се бореха коя ще излезне по-доминантна от другата. Ник бе на две годинки по това време и силните викове го бяха стреснали до такава степен че той се разплака. Баща ми бе на работа в този ден, а семейството се готвеше за поредното пътуване до България. Сестра ми бе току-що навършила осемнайсет, когато започна да спори с майка ни относно това дали да пътува с нас или не.
- Няма да останеш сама в къщата! – беше извикала майка ми остро и настойчиво, зелените й очи пълни с ярост. Гласът й бе напрегнат, сякаш здържаше крясък. От стаята на Ник целият им разговор се чуваше ясно, а през отворенета врата можеше да се видят бесните им лица.
- На осемнайсет съм, мога да остана сама в къщата, по закон това е позволено! – викна й обратно тя.
- Живееш в тази къща по нашите правила! Идваш с нас в България и точка по въпроса!
- Не искам! Не разбираш ли че мразя това място?! Мразя го и мразя хората, мразя езика, мразя културата и традициите, мразя храната, мразя всичко и всички и не ми харесва! Мразя и теб, че ме караш да ходя там на сила всяко едно проклето лято! Намразих лятото заради теб! Всяко лято ходим там, писна ми! Нека баба и дядо дойдат за разнообразие! – след тези й думи майка ми се стъписа и замлъкна. Очите й се насълзиха и тя бавно седна на стола до масата. Усетила лошият си подбор на думи Лили се приближи до майка ни и леко приклена до нея.
- Мамо, извинявай. Не исках да прозвучи така. – извини се тихо тя.
- Идваш с нас в България, защото вече сме ти купили билет. – каза ужасно тихо и спокойно майка ми. Усещах как се мъчеше да задържи съзлите си, като преглъщаше тежко. В следващите й думи, гласът й звучеше толкова спокоен и контрилуем, че тръпки ме побиха, а косата на врата ми се изправи.:
- И това ще е посления път в, който кракът ти стъпва там. – каза тя с такава сигурност и решителност че ме уплаши. Очите и бяха насълзени и тя веднага отиде в стаята си. Лили остана като закована на едно място. Сякаш бе пуснала корени на мястото, на което коленичеше, с шокирано и разтроено лице.
Престоят ни тогава бе приятен, но мама и Лили рядко си говореха.
Другото лято, година по-късно, когато отново щяхме да пътуваме за България, Лили умоляваше майка ни да я вземе, но тя студено отхвърли мобилте й и я остави сама в апартамента ни за два месеца с думите че е достатъчно голяма за да се грижи за себе си и да остане сама вкъщи.
След тази случка връзката им видимо и драстично охладня и майка ми тотално изключи Лили от плановете ни за лятото, а тя престорено се правеше на незаинтересована и радостна че апартамента ще е нейн за два месеца.

Въздъхнах тежко на спомена. Може би Лили и мама се разкайваха ужасно много за думите и постъпките си, но бяха такива инати че нито една от двете няма да посмее да се извини на другата първа. Може би Лили малко или много тъгуваше за България. Мястото нямаше нищо общо с Канада, но все пак бе мястото където родителите ни са родени и отраснали. Мястото, от което когато си тръгваме обратно за Канада, майка ни плаче докато прегръща майка си. Мястото, което вместо да я прави щастлива, я прави нещастна. Мястото, на което чуваше само лоши новини от стари приятели, познати, роднини и телевизията.
Може би Лили не харесваше България поради тази причина. Поради факта че натъжаваше майка ни и я депресираше. Но носталгията в очите й когато пристигаме на летището беше толкова силно изразена и дълбока, че мен самата ме болеше да я гледам. Чудех се защо по дяволите е напуснала мястото, което толкова много обича и за което толкова много тъгува, но уви нейните родители също са искали тя да има добро бъдеще и да може да се развива неограничено. Още на четиринадесет годишна възраст е заминала за Германия, а после се е запознала с баща ми там, осем години по-късно се оженили и преместили в Канада.
Въздъхнах отново и се обърнах на една страна като притиснах часовникът с корема си и веднага се загледах в украшението замислено. Нима това нещо провокираше мислите ми и ме пращаше някъде далеч в миналото? Въображението ми се превръщаше в реалност?
Доктор Грей не спомена нищо за часовника, но последния път когато спах без него имах чудесен и спокоен сън.
Да пробвам ли? Да се опитам ли да отида отново там, в миналото?
Беше късен следобед и не ми се спеше, но може би не е нужно да заспя за да се телепортирам. Решително легнах на леглото си, но после станах. Няма да бъда толкова тъпа, че да заспя боса! Колкото и тъпо да звучеше.
Слезнах в хола, отидох до входната врата и взех обувките и якето си като се опитах никой да не ме види. С бързи и шумни стъпки изкачих стълбите и тръшнах силно врата зад себе си. Обух обувките и облякох якето си след това легнах на леглто, затворих очи и зачаках пулса ми да се успокои. Концентрирах се и се фокусирах над мястото, на което исках да отида. Бавно започнах да се унасям като в сън, но знех че това не е типична умора, а нещо повече. Може би не спях наистина по време на ‘‘пътуването‘‘ ми, може би тялото ми просто си лежи на леглото, докато бродя из някоя незнайна, далечна средновековна гора.
Без да се усетя вече лежах на студената трева и отворох очите си. Беше тотален мрак. Това въобще не ми хареса. Нищо не виждах, освен безбройните звезди на небето, луна нямаше. Клоните на дърветата отново създаваха онези неприятни форми, а вятъра подчертаваше страшната и мрачна ситуация, която пробиваше повече от тръпки у мен. Дори и със зимно яке треперех, причината бе ясна: Беше ме страх. Беше ме страх от това какво се крие в клоните, беше ме страх от това какво може би ме наблюдава, беше ме страх от фактът че нищо не виждах в тъмницата и от това че нямах светлина. Но най-вече ме бе страх от фактът, че не знаех как да се върна обратно у нас.

Импулсивността ми ме бе докарала до тук, аз като първата глупачка се втурнах в това ‘‘приключение‘‘ мислейки че всичко ще е наред. Фактът че има други хора като мен, които умеят странни и нетипични неща подсигури и тласна тази моя увереност, но на колко от тези хора всъщност мога да разчитам? Раян е непознат, не знам нищо за него освен името му и способността му да мести предмети наляво-надясно с мисълта си. Доктор Грей? Какво знам за него? Абсолютно нищо, освен двете му имена и фактът че има сестра, а какво знаех за нея? Освен името й и неприятният й характер .... нищо.
Какво се оказва накрая? Щастлива от факта, че не съм луда и че това, което изживявам е истина се втурвам при първа възможност обратно тук, на мястото, на което треперя от страх, без да знам защо го правя и защо съм тук.
Ейвъри, ти си най-импулсивното и тъпо същество на света! Трябва ти награда, че на всички да им е ясно от каква висока степен е тъпнята ти!
Сритах гневно един клон и изпъшках тежко. Спомних си когато намерих бележката, на която пишеше да тръгна към замъка, който едвам виждах в този мрак. Ръката ми отиде на врата, само за да открия, че верижката на часовника не там. Въздъхнах отново. Мракът не бе единствения проблем. Тази гробна тишина беше толкова плашеща, че започнаха да ми се причуват разни неща. Надявах се да си въобразявам, надявах се че е вятърът, който чупеше клонки, надявах се че това, което чувах не бяха стъпки, а нещо друго, надявах се че когато се обърна, ще видя само мрак и празнота. Надявах се . . .
Обърнах се бавно само за да разбера, че шестото ми чувство е перфектно и че усещането да бъда наблюдавана е също толкова вярно. Надеждата ми обаче бе изцяло грешна и не толкова надеждна колкото се очакваше да е.
Познатата фигура на непознатото момче беше на около три метра от мен и качулаката, която бе главен повод да ме плаши започваше да ми лази по нервите. Мразех, когато не мога да видя нещо или някого, но това нещо или някого може да види мен ясно.
- Изгуби ли се? – попита момчето подигравателно и дори и да не можех да видя, знаех че се усмихва доволно.
- Не, планирам да построя огромен паласт тук и чакам работниците да дойдат, ти един от тях ли си? – мислено си зашлевих шамар. Да провокираш човек, който не познаваш, който дори не си виждал е много, много лошо идея. Да не говорим колко е тъпа. Но така функционирах аз. Сарказмът, иронията, лошите думи, изтъкването на факти, които не бива да бъдат изтъквани, бяха моя защита. По този начин малко или много прикривах уплахата си и ако детективските филми бяха поне малко верни, то щях да изкарам ‘‘похитителя/убиеца‘‘ от релси и да го объркам поне за малко докато измисля какво да правя.
- Да ти приличам на такъв? – отвърна момчето обидено, сякаш бях казала кой знае какво. – Не аз съм шефа им – добави след малко той със нотка на сарказъм - Кой работи по тъмно? Ще трябва да чакаш докато съмне.
Добрее .... до тук със сарказма, този определено носи на шеги, ирония и каквото и да е. Късмета с него няма да ми излезе. Преглътнах звучно.
- Кой си ти? – попитах вече сериозно с треперещ глас, който издаваше страхът ми.
- Ти коя си? – отвърна той на все още шеговитата вълна.
- Говоря сериозно! – повиших тон нетърпеливо аз.
- Аз също! – не звучеше така, но бе така.
- Толкова ли ти е трудно да отговориш на въпроса ми? Инат такъв!
- Аз съм инат? – възкликна с преправена възмутеност той и повдигна показалец към мен, после го задвижи на различни посоки. Ясно ‘‘не‘‘ с езика на тялото. Въздъхнах раздразнено.
- Добре, добре. – каза той като се опита да подтисне смехът си, който напираше да излезне звучно от него. – Аз съм Нейт.
- Наистина ли? – попитах светкавично бързо аз, неубедена че казва истинското си име.
- Не. – каза сериозно той. – Аз съм Мартин Лутер, дойдох с моите деведесет и пет тезиса за да те връзумя как правилно да проповядваш вярата си.
Извъртях очи нетърпеливо. Хубаво щом ще го караме на сърказъм и пълна несериозност ще играя по правилата ти. Събрах ръцете си пред гърдите, така както някои хора се молеха в църквата и със преправен глас на невинна девица, която вярваше прекалено много се обърнах към него с думите:
- О, духовнико Лутер, моля Ви цитирайте ми шейсет и деветия диспут от тесиза.
Пауза. Изглежда това малко го стъписа и дойде неочаквано като гръм от ясно небе или както татко казва: ‘‘Като тъща от чужбина‘‘. Усмихнах се предоволно от успеха си, но той бързо изчезна когато момчето изрецитира:
- ‘‘Епископи и кюрета са принудени да приемат пратениците на папските индулгенции с всички почести.‘‘ Мога ли да знам защо точно шейсет и деветата чадо? – отвърна със също толкова преправен глас той, колкото моя.
Сега бе мой ред да мълча и да гледам тъпо. Не знаех дали това, което цитира е вярно по простата причина, че нищо не знаех относно тесиза. Да не говорим, че без да мисля използвах числото шейсет и девет. Мислено си зашлевх плесница, но този път по-силно. Преди да успея да кажа каквото и да е той избухна в неудържим смях, който оглуши цялата гора и няколко гарвана литнаха стреснато от клоните си. Скръстих ръце пред гърдите си и нервно и обидено затропах с крак докато чаках да се успокои от внезапният си смехов удар.
- Боже от кога не се бях смял така. – каза той и явно избърса сълзи си, защото ръцето му започнаха да търкат очите му. Леко се засмях, доволна от себе си че съм накарала някой да се смее, но пак бе някой непознат, който не познавах и много вероятно бе и този някой да е луд.
- Мога ли да видя лицето ти? – попитах съвсем сериозно и леко примолително аз, забила погледа в черната дупка на качулката, където трябва да има лице с очи, нос и уста.
- Не. – каза лаконично и безразлично той.
- Не? Защо? – попитах нервно и вече раздразнено.
- Защото момичетата се влюбват мигновенно и завинаги в мен, неспособни да ме забравят, толкова лудо влюбени в мен, че от страдание по мен се самоубиват. – говореше с такъв драматичен тон сякаш цитираше ‘‘Хамлет‘‘, една ръка на сърцето а другата напред, гледащ някъде в пространството.
- Виж какво Казанова – прекъснах го грубо аз, все още със скръстени ръце. Той моментално се обърна към мен и зае нормална поза. – Нямам време за игричките ти. Искам да знам, защо си тук, защо аз съм тук. И къде сме точно.
Не виждах погледът му, но го усещах върху мен. Сериозен и изучаващ. С едно движение на ръката момчето махна качулката си и изпод нея се показа гъста и лъскава, права, катранено черна коса, красиво лице, издадени скули, прав нос, тънки и бледи устни и очи, чийто цвят не можех да установя заради тъмницата, но блестяха ярко и силно като два диаманта изложени на пряка слънчева светлина. Гледах го дълго и изчучавах всяка една черта от лицето му така, сякаш никога няма да го видя отново и се стараех да запомня всеки детайл.
- Е, влюби ли се? – попита той забелязал изучаващия и концентриран поглед. Прочистих гърло и благодарих на тъмнината, защото бях сигурна че съм се изчервила.
- Любовта не е само външен вид. – отговорих препряно.
- Като ти гледам лицето е точно това. – контритра видимо доволно той.
- На това му се казва временно привличане, а не любов.
- Защо временно? – повдигна леко разочарован вежда той.
- Защото характера ти е скапан и е въпрос на време да започна да непонасям всяко едно нещо у теб. – отвърнах сигурна в думите си аз.
- Още не си ме опознала за да знаеш дали характера ми е скапан.
- Именно.
Видях как лицето му направи объркана гримаса и поклати глава за да разкара някоя мисъл или друго остроумна реплика.
- Както и да е. – започна той и се загледа в мен. – Не знаеш къде сме? Не идваш ли сама тук, по своя воля?
- И да и не. Не знам как успявам да дойда тук всеки път когато заспя и много бих искала съвет от теб да ми кажеш как мога да спра да идвам или как да се връщам обратно в моето си време.
- Пътуваш във времето по време на сънят си? – попита видимо и неприкрито изненадано той. В отговор му кимнах несигурно. – Яко. – заключи накрая той.
- Не е много яко, защото не мога да спя.
- Да .. има си своите негативи. -
- Защо, нима има още начини да пътуваш във времето?
- О, има безброй! Моите са провокирани, ти имаш чиста и непокътната дарба. Въображението ти е силно и-
- Чакай, чакай. – прекъснах го бързо аз и поствих ръце пред себе си в знак на ‘‘стоп‘‘. – Как така твоето пътуване е провокирано?
- Тоест, не става по естествен път. Ти просто лягаш на леглото си, тялото ти се отпуска и вместо да заспиш, пътуваш във времето, там където умът ти и въображението ти те отведат. На мен ми бият инжекция за да изпадна в нужния транс и да се пренеса на определено място.
- Бият ти инжекция? – повторих невярващо и сбърчих вежди.
- Да, за да мога да пътувам. Това е единственият начин. Трудно провокирам въображението си, затова намесата на силни медицински субстанции е нужна. – отговори той сякаш казваше нещо нормално. Нещо от ежедневито.
Все още концентирана и невярваща на историята с инжекцията си мислех за възможните варианти, кой може да му бие инжекцията.
- Кой бие тази инжекция? – попитах накрая леко бояща се от отговора.
- Как кой? – попита той сякаш падам от Марс. – Хората от правителството, медиците. Не си ли ги виждала?
Очите ми се ококориха и погледнах момчето уплашено в очите. Преглътнах тежко и си спомних думите на доктор Грей относно тайните огранизации, които не позволяват на хората с подобни способности да живеят на свобода. Хора, които бяха затворници. Експерименти.
- Чакай малко ти не си от- започна той като ме посочи бавно с показалец.
- Мамка му. – казахме едновременно на глас, докато се гледахме в очите със смесени емоции на страх, уплаха, шок и тотална изненада и невяра.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Сря Апр 30, 2014 9:00 pm

_9_


И двамата стояхме като попарени един срещу друг, с широко отворени очи. Чудех се дали да не бягам, но после се запитах накъде?
- Ти не си – започна той сякаш не можеше да асимилира информацията, или не искаше да й повярва. - .. от огранизацията? Свободна си?
Чак свободна не бих казала, майка ми ме кара да си лягам рано, баща ми ме кара да уча, сестра ми ме изпозлва за куриер или просто ми намира друго приложение, а Ник .. е той май си патеше най-много от цялото семейство.
- Не бих казала ... – започнах неубедено аз. Преди да се усетя момчето вече стоеше пред мен, драстично скъсил дистанцията помежду ни, а ръцето му се вхопчиха в лактите ми. Дръпнах се инстинктивно назад, но захвата му бе здрав. Типично за момче.
- Знае ли някой за способностите ти? – попита с толкова заплашителен тон, че главата ми автоматично се поклати в знак на отрицание.
- Никой не бива да разбира, ясно ли е?! На никого не бива да се доверяваш, окей? – захвата му се затягаше около лактите, а ставите винаги са ми били слаба зона. Кимнах само за да може да ме пусне по-бързо, но за мое съжаление не се случи.
- Може ли да ме пуснеш, лактите ме болят. – гласът ме бе остър и прозвуча като заповед вместо молба, но така може би бе по-добре. Ръцете му се отпуснаха, но останаха на лактите ми.
- Мога ли да ти вярвам? – попита ме той.
- Мисля че аз съм тази, която трябва да зададе този въпрос. – отвърнах несигурно, а ръцето му се отпуснаха до тялото и отстъпи с крачка назад.
- Виж, опитвам се да те предпазя. – отговори честно и искренно той.
- Не си личи обаче. – отвърнах му остро.
- Няма нужда си враждебна с мен, нищо няма да ти направя. – каза той леко засегнато от острата ми нотка на говорене и връждебен тон. Разтрих сърдито лактите си, които не ме боляха, но исках да вкарам онова чувство на вина и разкаяние у него, за да му е гадно, а на мен забавно че съм успяла да го залъжа. Това бе моето отмъщение, ако не мога да ти върна болката, то поне ще те оставя да съжаляваш за нея и да се чувстваш виновен. Може би това бе мотото в живота ми ..
- Казала ли си на някого за това? – изкара ме от мислите ми той със сериозно изражение на лицето си и аз поклатих глава.
- Аз самата не знам какво правя и как го правя! – защитих се на недоверчивият му поглед, който ме гледаше прекалено осъдително за непознат. – Не знам дори защо го правя. – допълних с тих глас, сякаш се извинявах и погледнах към краката си.
- От кога? – попита той.
- От кога какво?
- От кога пътуваш във времето? Това поне трябва да знаеш! – повиши леко раздразнено тонът си той.
- От както се сдобих с часовника, които ТИ открадна! – отговорих обвинително аз и го посочих с показалец.
- Не го откраднах, а го взех! Ти си тази, която го зари в пръстта!
- О, даже ме следиш?! – повиших тонът си.
- Виж ако си мислиш, че знам от кога имаш часовника си се объркала. Трябват ми дни, дата, седмица-
- От около пет дена. – прекъснах го нетърпеливо и скръсртих ръцете си пред гърдите. Той повдигна замислено вежда.
- Тоест часовникът те телепортира до тук? – попита невярващо той. Въздъхнах тежко и спуснах ръцете до тялото си.
- Казах ти вече, че не знам какво правя, как и защо. – припомних му уморена.
- Виж, искам просто да знаеш че има други хора като нас, много хора като нас. И ще е добре да внимаваш с кого споделяш тайните си иначе ще свършиш като мен.
Дълго време стояхме така, мълчаливо и се гледахме докато накрая не започнах да чувам странна въбрация от далече. И двамата присвихме очи.
- Що за лице е това, което правиш?! – попита шокирано той. Не му обърнах внимание.
- Не я ли чуваш? Вибрацията?
- Кое? Какво по .. каква вибрация?! – попита още по-шокирано и объркано той.
Замлъкнах за момент и се заслушах по-внимателно. Това определено беше вибрация, от нещо много познато. Присвих очи замислено и съсредоточено и накрая ги разтворих изненадано. Звукът идваше от телефонът ми. Ръката ми веднага се спусна към джоба на дънките ми за да го усетя празен, въпреки че усещах вибрацията в крака си.
- Това е телефонът ми! – заключих изненадано аз и го погледнах.
- Каза че пътуваш като заспиш, нали? – попита ме той.
- Какво? – повдигнах вежди. – А, да. – отговорих бързо на настоятелният му поглед.
- Не го чувам, защото това повикване си е за теб, събуждаш се, тоест, отиваш си в твоето време.
- Но, как аз-
- Дълго е за обяснение, нямам време. – прекъсна ме бързо той. – Само запомни едно: Не казвай на никого за случилото се, на абсолютно никого.
Гласът започваше да му става все по-тих и по-тих, сякаш се отдалечаваше от мен, сякаш се събуждах от сън, а стоеше там на няколко крачи разстояние. Зрението ми се разма и не можех да вждам ясно, всичко се сля в едно огромно черно петно, докато накрая не осъснах че не съм никъде, че просо виждам тъмнина и чернота пред затворените си очи. Отворих ги и веднага видях прозорецът си, гардероба, леглото на което лежах и усетих телефонът ми да вибрира в джоба на дънките. Извадих го с мъки, защото бях зспала на лявата си ръка и тя бе изтръпнала. Като възможно най-непохватния и некадърен човек на планетата отговорих на обаждането.
- Ало? – гласът ми бе ужасно преграхнал и сънен, което не беше нещо нормално за човек, чийто глас бе напълно наред до преди малко.
- Ейвъри? – чух познат и колеблив глас, който сега се питаше дали е набрал правилният номер. Прокашлях се и облизах пресъхналата си уста.
- Да. – отговорих по-ясно този път.
- Събуждам ли те? – попита ме притеснено Ани.
- Да.
- Съжалявам. – побърза да се извини тя.
- Всъщност, този път съм ти благодарна. – казах откровенно аз.
- Добре.. – поколе*а се тя. – Както и да е, искаш ли да излезем?
- Ти луда ли си? През ноща?!
- Ейвъри, седем вечерта е. – каза тя сякаш това бе най-очеВАДНОТО нещо на света. Засмях се тъпо за да прикирия неловкостта.
- Да, но не. Леко съм наказана.
- Колко леко по десетобалната?
- Ммм, леко прескачам десетобалната.
- Моля? Какво си направила този път?! Баща ти сигурно е бесен.
- Всъщност, да не повярваш майка ми е тази, която ме прати в изгание в стаята ми.
- Това е причината, че си леееко над десетобалната. – измитира шеговито тонът ми тя.
- Хаха. – отвърнах иронично. – Както и да е, не мога.
- Добре, предполагам ще се чуем утре. – отвърна ми тя и затвори телефона.
- Да предполагам. – казах на себе си аз и поставих телефона на шкафа си. Обърнах се по гръб и въздъхънах тежко.
Дори и да ми бе ясно, че сега наистина пътувах във времето, че правех нещо, за което дори не съм си мечтала, нито вярвала че е възможно, всичко ми изглеждше прекалено фалшиво. Може би сънувах? Може би още не съм се събудила?
На вратата ми се почука и аз повдигнах глава очакващо. Единственият човек, който уважаваше личното ми пространство бе по-малкия ми брат, който по законите на семейството, би трябвало да ми лази по нервите и да ме дразни непрекъснато.
- Влез! – провикнах се аз. Вратата леко се отвори и сините очи на Ник ме потърсиха. Усмихнах се на начина, по който влизаше в стаята ми, с такава предпазливост сякаш ще му се развикам.
- Ейви, може ли да ми помогнеш по математика? – помоли ме той и извади тетрадка и химикала зад гърба си.
- Да видим какво си спомянм. – усмихнах му се аз и потупах леглото си в знак да дойде при мен. Ник затвори вратата и се настани удобно на леглото ми.
- Не мога да намеря ‘‘х‘‘. – съобщи разочаровано той и ми посочи задачата с пръст.
- Такааа.. 5х + 10= 20. – прочетох на глас. – Добре къде е проблема? – попиах невярващо аз, идеше ми да изкарам моята тетрадка и да му покажа какво значи математика, това тук бе като 2+2. Не съм кой знае какво по математика, напротив доста съм зле, но уравненията са били винаги като детска игра за мен.
- До сега не съм решавал нещо, което е равно на 20. Винаги е равно на нула.
- Независимо че от другата страна има двадесет, а не нула, принципът на решение е един и същ. Не бива да те стряска. Сега, какво правим за да оставим ‘‘х‘‘ сам?
- Преместваме дест от другата страна.
- Точно така, а какво става с число, което трябва да бъде преместено от другата страна?
- Променя знакът си.
- Тоест?
- Десет ще стане минус дест.
- Именно и колко е двадесет минус десет?
- Десет.
- И сега какво правих за да окрием ‘‘х‘‘?
- Делим на пет.
- И това е равно на?
- Две! Благодаря ти Ейви! – викна щастливо той и бързо стана от леглото ми.
- Принципът на решение е един и същ. Понякога може да се получат дроби, но това не значи че отговорът е грешен. – напомних му аз, а той засмяно излезна от стаята ми. Въздъхнах на реакцията му, аз не бях радостна когато разбирах математиката, съмнявах се до края в нея, до момента в който не видя че имам добра оценка на теста.
Телефонът отново ми иззвъня и аз побързах да отговоря.
- Ейвъри? – чух познат глас.
- Доктор Грей?! – възкликанх изненадано.
- Наричай ме Иън. – припомни ми той. – Виж, исках да те попитам дали ще можеш да дойдеш утре следобяд? Трябва да обсъдим някои важни неща, които днес не успяхме. – беше шумно около него и разбрах че Раян и Тина продължаваха да се карат, накрая чух гласът й да вика ‘‘Не съм виновна аз‘‘. Чух и Раян, който пак се смееше с противното си тънко гласче и не съм сигурна, но май тя го удари, защото се чу силен шум и после заглъхване.
- Не знам, мисля че съм наказана, но ще опитам.
- Опитай моля те. – помоли той и се скара на хората, които вдигаха толкова шум. – Добре трябва да затварям, ще се видим утре.
Погледнах към телефонът си и записах номерът му. Определено трябва да спре да се рови из лични документи и прочие. Не ми харесва, когато хората имат достъп до неща, за които аз самата нямам и се възползваха от тях.

На другия ден, майка ми не си направи и труда да ме попита къде отивам, просто й казах че излизам, ако си мислеше, че ще й се извиня жестоко се лъжеше. На вратата се пресрещнах с Карл и сестра си, които явно идваха на закуска. Поздравих ги и изчезнах от погледите им. Може би заради тях, мама ме бе оставила да излезна, за да не създавам проблеми или да карам Карл да се чувства неудобно.
Тръгнах по улиците, които бяха ужасно сиви, особено през зимата. Небето бе тъмно сиво с много облаци, валеше ситен сняг и подухваше лек, но коварен и студен вятър. Улиците бяха мокри от снега, кални от обувките на всички хора и оживени както винаги за Торонто. Хората работеха, пазаруваха, разхождаха кучетата си. Прибарх ръце в бежавото си палто и зарих лице в светло кафявият ми шал за да задържа топлината от дома, възможно най-дълго у себе си. Когато стигнах до апартамента на доктор Грей започах да търся звънеца, но не бе лесна задача имайки в предвид че половината нямаха имена, а другите бяха леко счупени.
- Може ли? – попита много учтив глас зад мен и аз се обърнах като попарена. Беше момиче, много красиво момиче, направо жена с дълго черно палто, дизайнерска чанта, а под красивата и плетена шапка се показваха черни, дълги, вълнисти кичури. Очите й бяха жъленикави и много красиви, сякаш светеха. Отдръпнах се на страна, а тя натисна един от звънците.
- Да? – попита мъжки глас очакващо.
- Аз съм. – каза момичето. Вратата се отвори и влезна, но после спря и я задържа отворена. – Няма ли да влизаш? – попита ме тя, а аз все още я гледах сякаш гледах ангел. Имаше британски акцент, което я правеше някак аристократична. Кимах и влезнах през отворената врата.
- Имаш красиви очи. – каза мило тя и ми се усмихна.
- О, благодатя Ви. – отвърнах стъписано на неочакваният комплимент. – Вие също.
- Канадците сте наистина прекалено учтиви. – засмя се развеселено тя и се запъти към асансьора. – На кой етаж?
- Шести. – отвърнах аз, а тя натисна копчето. – Аз също. – удостои ме с още една усмивка тя. Не очкавах човек, жена, красива жена да е толкова мила с мен, защото попринцип жените изпитваха някаква ненужна враждебност една към друга, но сега като се замисля това бе между две красиви жени, в моята ситуация бяхме само една красива жена и едно момиче с оранжева коса.
Пристигнахме не етажа и тя отново задържа вратата за мен, благодарих й отново и видях, че доктор Грей стоеше на прага на вратата си.
- Не знаех, че ще дойдете заедно. – засмя се той като не гледаше мен, а момичето зад мен. Обърнах се, а тя ме погледна объркано.
- Това ли е Ейвъри? – попита тя объркано и ме посочи внимателно с ръка. Той й кимна, а тя отново се обърна към мен, този път ръката й протегната към мен.
- Аз съм Хедър. – представи се тя. Поех ръката й и се ръкостиснахме.
- Ейвъри, но предполагам вече знаете.
- Говори ми на ‘‘ти‘‘. – помоли ме тя.
- Да, трудно ще я отучим от този навик. – обади се доктор Грей и ни покани да влезем.
Апартамента не се бе променил от последното ми посещение от вчера, даже бе по-разхвърлян. В хола на големия диван се бе излегнал Раян със списание в ръка, до него сърдито и със скръстени ръце пред гърдите седеше сестрата на Иън, която гледаше гневно в една точка и едно непознато момче, което разглеждаше списъците и безбройните папки по масата на Иън като въздишаше. Всички ме удостоиха с поглед, освен Тина, която продължаваше да гледа стената срещу нея гневно, сякаш всеки момент ще я запали с поглед. Това за момент ме притесни, може би умее подобно нещо.
- Хей! – поздрави ме Раян, вдигна високо ръка и ми се усмихна весело.
- Хей. – отвърнах по-тихо аз. Хедър мина покрай мен и седна до Тина като обви ръцете си около рамента й. Мисял че чух Тина да казва сърдито ‘‘Мразя промените‘‘, но нямах време да се убеждавам, защото Иън побърза да ме представи пред непознатото момче.
- Ейвъри, това е Джейми, момчето което бе в кабинета ми по време на прегледа ти. – представи го той и първото нещо, което изникна в главата ми бе фактът, че момчето можеше да чете мисли. Мисли на български, милси на български, мисли на български. Започнах да си повтарям дрезгаво на български аз. Момчето ме погледна объркано, очевидно от факта че не разбира нищо от това, което си мисля. Точно така, това тук е забранена зона и няма начин да ти позволя да ми четеш мислите!
- Приятно ми е. – каза той и подаде ръка, поех я и му кимнах в отговор като насилих усмивка. Не ми допадаха хора, които имаха достъп до главата ми, това място бе отредено само и единствено за мен, а фактът че някои може да човърка там ме дразнеше и напрягаше. Забелязал погледа ми момчето побърза да ме успокои.
- О, не се тревожи. Няма да чета мислите ти. Мога да се контролирам. – увери ме той, но аз не му повярах.
Изглеждаше мил и дружелюбен, но така изглеждаше и Раян, които може да хвърли маса или камион по теб със силата на мисълта си ако го издразниш, а фактът че някой може да използва тайните ти срещу теб е много по-голяма заплаха от това някои да те замеря с разни предмети .... поне за мен. Имам доста тайни.
- Така, Ейвъри. – обърна се Хедър към мен. – Разбрах че пътуваш във времето.
- Да, предполагам.
- Предполагаш? – попита ме остро Тина и ме погледна доста сърдито и засегнато. Повдигнах небрежно рамената си само за да я издразня, а Хедър я погледна предупредително. Права бях, Тина не ме харесваше, направо си ме мразеше.
- Както и да е, мисля че ще е по-добре да те запознаем със ситуацията и как процедираме ние. – обясни ми Иън и посочи един от столовете. Седнах на него, останалите също се върнаха по местата си, Раян който не се интересуваше от цялата ситуация продължи да чете списанието си.
- Като за начало не бива да казваш на никого за това. – обърна се Иън към мен и посочи всички в стаята.
- Всички ли имаме супер сили? – попитах шеговито аз. Нормална реакция, когато съм нервна и притеснена.
- Тя дори не взима нещата на сериозно! – посочи ме с пръст Тина без да ме поглежда. Хедър отново я изгледа предупредително.
- Не й обръщай внимание. – помоли ме Иън. Трудно е, все пак я чувам. Джейми се засмя, а аз веднага разбрах че чете мислите ми.
- Мисля че каза, че можеш да се контролираш и няма да четеш мислите ми? – попитах го малко по-остро от колкото трябваше. Той се прокашля и ми се извини, а аз си напомних да си мисля на български. Сега като се загледах по внимателно в него ми направи впечатление, че има прекалено азиатски черти за да е смесена раса. Косата му бе тъмно кафява, но не бе толкова лъскава и апетитно изглеждаща като тази на Ани, очите му бяха леко дръпнати, типична източно-азиатска черта, с красив маслинено зелен цвят, не бе нисък напротив беше висок и мускулест.
- Добре, Джейми остави я намира. – каза му Иън и за пореден път се обърна към мен. – Наистина е от голямо значение, да не казваш на никого за нас. – помоли ме той.
- Не съм казала на никого и нямам подобно намерение.
- Радвам се, защото начина по който се здобиваме с информация е леко ... нелегален. – каза той с дълга пауза.
- Виж, аз свалям музика от интернета нелегално така че не мисля че може да ме изненадаш.
- Ооо, може и още как! – обади се Раян все още четящ списанието си. – Просто недей да питаш, а приеми фактите.
- Добрее, само искам да знам че не убивате или изтезавате хора, или експериментирате. – добавих след кратка пауза.
- Нищо от този род. – обеща ми Иън.
Мълчание.
Никой от нас не знаеше какво да каже и се гледахме тъпо и неловко.
- Ще направя чай. – съобщи Хедър и излезна от хола. Имаше нещо наистина много аристократично и грациозно в начина по който говореше и ходеше. Беше възпитана, учтива, любезна, много красива и мила. Пълна противоположност на Тина, е не че тя не бе красива, напротив и тя бе изключително красива, но ако характерът ти е непоносим и скапан, то не си толкова красив човек, поне не и в моите очи.
Ако трябва да сравнявам двете момичета, които изглежа си бяха доста близки, бих определила Хедър като милата съседка, която с удоволстиве ще си съсипе съботната вечер за да гледа малките деца на съседите си, докато Тина е типът момиче, което ще гледа как децата подпалват къщата си в опит да сготвят и няма да си мръдне и пръста за да повика помощ.
Задълбала мисли далеч във въображението си не забелязах, че Тина също ме гледаше, нагло и така сякаш трябваше да й платя че си позволявам да я гледам.
- Какво си ме зяпнала?! – попита остро тя.
- Нищо аз .. – оттърсих се от мислите си и разклатих глава. – Просто се чудех .. чудех се какво можеш да правиш. Сещаш се, с мозъкът си или съзнанието си или тялото си. – обясних й аз.
Злобна и коварна усмивка се появи на лицето й, която ме ужаси и накра да потрепна.
- Радвам се че попита. – отвърна с леден тон тя, усмивката й все още на лицето.
С бързо движение тя взе един нож от масата, който не бях забелязала по-рано и с още по-бързо движение го прокара по дължината на китката си, оставяйки ми никакво време да реагирам.

avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Сря Апр 30, 2014 9:44 pm

_10_


Нямах време да викам или да бягам или каквото и да било. Ръцете ми рефлективно се хвърлиха въху очите ми, без да го осъзнавам, закривайки ужасяващата гледка.
- Знам, че си враждебно настроена към мен и че не ме харесваш, но нямах и най-млаката представа че си психопатка! – викнах шокирано и уплашено аз все още прекривайки очите си. Знаейки, че любопитството ми скоро ще надделее, се изправих и се обърнах на другата страна, ръцете ми се отместиха на слепоочията и започнах да ги разстривам. Гласовете зад мен бяха заглъхнали, ушите ми пръщяха и на мен ми се виеше свят. Усетих нечии ръце да разтриват рамента ми, но нямаше никаква реакция от мен. Сякаш бях затворена в кутия и можех да усещам и чувам разни неща, но не и да реагирам.
Слухът ми започна да се оправя и чух гневният глас на Иън, който крещеше по сестра си, която пък от нейна страна намираше всичко това за адски забавно и се смееше злобно и най-вече доволна от факта, че е провокирала подобна реакция у мен.
- Ейвъри, спокойно. – чух как Иън шепне в ухото ми. – Нищо не е станало, просто Тина подходи по грешен начин. Можеш да се обърнеш.
Силно и продължително заклатих главата си в отрицание, а Иън се опита да ме обърне на другата страна.
- Н-не. – казах едвам едвам аз.
- Всичко е наред, довери ми се. – продължаваше да ме убеждава той, а аз се мъчех да преборя това огромно любопитство. Бавно се обърнах, но ръцете ми отново закриха очите. Слава Богу, че поне съзнанието ми само се оправляваше и знаеше какво е правилно за мен и какво не, защото до сега сигурно да съм загубила здравият си разум поне десет пъти. Иън отмести ръцете ми бавно и пред мен се откриха шокирананите и очакващи лица на останалите, Тина която ме гледаше безразлично и кръвта по масата. Посегнах отново към лицето си, но Иън спря движението.
- Погледни Тина. – каза той като не пускаше ръцете ми. – Виж й китката.
Погледнах към Тина, а тя обърна китката си към мен за да мога да видя по-ясно. Вместо голяма, дълбока и бликаща кръв рана, имаше тънък и дълъг белег по дължината на китката й. Пристъпих крачка напред към нея.
- Но, това е невъзможно! – възкликах аз. – Тя се поряза с нож!
- Да, и кръвта е ей там на масата. – посочи Тина с пръст към масата, където имаше малка локвичка от кръв, която бе достатъчна да накара човек да си изкара ангелите. Погледът ми отново се отмести върху ръката й.
- Но как?
- Регенерация. – отговори Иън и ме накара да седна, после ми даде чаша с вода. Отпих жадно, сякаш не съм пила вода от дни.
- Имаш в предвид, че се възстановява след наранявания? – попитах задъхано аз заради огромните глътки вода, които бях отпила.
- Да и при това бързо, много бързо, направо мигновенно. – отговори той.
Джейми, който не бях забелязала че не е в хола се върна с парцал в ръка и започна да чисти кръвта от масата.
- Не! – спря го Иън и посочи сестра си. – Нека сама да изчисти бъркотията си.
Джейми й даде парцала и излезна от хола.
- Това е способността ти? Регенерираш се бързо? – попитах я изненадано и невярващо.
- Да. – отвърна лаконично тя без да ме поглежда.
- Реперативна или физиологична регенерация?
- Уоу! Хлапето знае за какво говори! – изкоментира изненадано Раян, който отдавна бе зарязал списанието си настрана и гледаше вниматенло случващото се. Сивите му очи проблясваха с интерес.
- Знам, че е физиологична, а и нямам никакви намерения да отрежа крайник на сестра си само за да видя дали ще порасне нов. – отговори ми той, поглед забит в сестра му.
- Това е толкова лудо. – казах тихо аз.
- Кое е лудо? – попита Раян.
- Това! – размахах ръце в стаята като имах предвид цялата обстановка. – Ти и телекинезата, фактът че някой може да чете мисли и да се регенерира и аз, която явно пътува във времето.
- Ще му свикнеш. – отвърна Раян сякаш не е голяма работа.
- Ами ти? – обърнах се към Иън. – Ти какво можеш?
- Аз мога да се грижа за група тийнейджъри със страни способности. – отговори той и се усмихна. Погледнах го неразбиращо. – Нямам никаква способност. – завърши накрая той.
- Никаква? – разочарованието ми в гласа бе ясно доловимо.
- Никаква. – подтвърди той.
- Ами Хедър?
- Тя има изострени сетива, доста добри. Може да чува по-добре от кучетата, има изострено обоняние и вкусови рецептори, кожата й може да усети докосването на конец на върха на показалецът й и да вижда в тъмното.
- Леле. Има ли някой, който може да се разтегля като локум?
- Не ставай смешна! – възклика възмутено Тина. За момент се загледах в нея и се замислих.
- Мога да предположа как останалите са разбрали за способностите си, но ... Тина ти как си разбрала че можеш да се регенерираш?
Изведнъж движенията й спряха и тя заби празен и шокиран поглед в пространството. Усетих как Иън и Раян се напрегнаха и мълчание изпълни цялата стая.
Стори ми се че това продължи повече от минута, а аз просто мигах и очаквах отговор. Иън прочисти гърло.
- Мисля че чаят е готов, да отидем в кухнята. – каза ми той и ми помогна да стана. Раян отиде при Тина и й помогна да излезне от транса си. Какво пък толкова казах? Просто я попитах как е разбрала за способностите си.
Кухнята също бе голяма, боядисана в топли цветове като жълто и оранжево. Хедър и Джейми седяха един до друг с чаши пред тях, от които излизаше топла пара. Лицата им също бяха шокирани, което ме доведе до мисълта,че Джейми ако не моите, то мислите на някого другиго бе прочел,а може би Хедър бе чула всичко. Може би пък да е казал за случката с ножа от по-рано. Хедър се изправи и ме настани до себе си на един от столовете около кръглата маса.
- Съжалявам за това, сигурно си уплашена. – каза ми тя и ме потупа леко по рамената.
- Всъщност имам това изострено чувство на неосъзнаване, което действа като защитна реакция в подобни моменти. Все още не мога да повярвам на видяното и не мога да го осъзная напълно.
- Е, радвам се че е така. – отвърна тя.
Всички бяха прекалено напрегнати и шокирани. Не трябваше ли да са малко по-наясно със ситуацията и да реагират по друг, по-спокоен и разбираем начин? Защо изглеждаха така сякаш някой е на път да умре?
Мислите ми се върнаха отново на въпроса, как Тина е разбрала за бързата си регенерация? И накрая се сетих, че може би е била напдната, наръгана с нож, блъсната от кола, дори изнасилена, което бе може би най-ужасяващото нещо, което може да ти се случи, ако си момиче все пак. Неща за които не иска да си спомня и за които аз допринесох да си спомни. Прехапах виновно долната си устна и забих виновен поглед в чашата си с чай.
- Искаш ли захар? – попита ме Хедър и наклони глава, така че да може да има контакт с очите ми. Само й кимнах в отговор без да я поглеждам. В този момент в кухнята влезна Тина и аз автоматично вдигнах съжалителен и разтревожен поглед към нея. Очите й се ококориха, сякаш разбира нещо шокиращо и веднага се стовариха обвинително върху Иън.
- Казали сте й? – викна невярващо тя и ме посочи отново с пръст без да ме поглежда.
- Какво? – попита объркано Иън. – Не! За Бога, не! – викна той изненадан от реакцията на сестра си.
- Така ли? Тогава би ли обяснил този поглед на лицето й?!
Иън се обърна към мен и сбърчи вежди в опит да разгадае изражението ми. Долната ми уста бе все още прекахапана.
- Кълна се никой нищо не й е казал. – обърна се той към сестра си и повдигна отбранително ръце пред себе си. – А и сама си си виновна, че реши да действаш толкова импулсивно само за да я уплашиш! – повиши вече разгневен тонът си той.
- Аз съм виновна?! Тя ме попита какво мога да правя!!
- И ти трябваше да прережеш китката си вместо да й кажеш?!
- Така ще й стана по-ясно, а и шансовете да ми повярва са по-големи!
Иън прокара гневно ръце по русата си коса и ги задържа дълго там, като крачеше напред-назад.
- Полудявам Тина, караш ме да полудявам! – каза тихо през зъби той с глас, който показваше голямата му загриженост към сестра му, отчаянието и безпомощността.
От доста време не бях присъствала на семейна кавга, последния път бе преди около два месеца, когато Ани се скара с брат си, а причината бе кога да се прибере у дома. Тя му викаше, че той не й е майка или баща за да й казва кога да се прибира, а той й каза че той е единственият в момента, който може да вземе подобно решение. Родителите й бяха на гости за три дена у техни близки приятели в Ню Йорк. И двамата изтъкваха добри аргументи, докато аз седях неловко на дивана, очакваща караницата им да приключи.
Тина излезна разгневена от кухнята като хвърли кървавият парцал на земята пред краката на брат си. Иън го взе и с празно изражение отиде до мивката да го измие от кръвта.
- Мисля, че е по-добре да си ходя. – обадих се и станах от стола си.
- Не. – острият и заповеднически глас на Иън спря движенията ми. – Оставаш, има неща за обсъждане и ми писна сестра ми да ги проваля всеки път.
Не знаех какво да кажа за това седнах отново на стола си като се стараех да не гледам към никого.
- Да я заведа ли в мазето? – обади се Хедър, а Иън само й кимна. Хедър се изправи и направи движение с главата си, което казваше да я последвам.
Излезнахме от апартамента и отидохме до асаньора, който чакахме в мъчително мълчание. Не знаех какво да кажа, нито как да реагирам на цялата ситуация, която бе ескалирала твърде бързо и неочаквано пред очите ми. Реших че най-добре ще бъде да сменя темата, или по-точно да започна такава.
- Хедър, мога ли да те попитам нещо? – по колебливият й и несигурен поглед разбрах, че се тревожи отностно въпросът ми.
- Тук ли си родена? – въпросът ми я шокира тотално, защото определно не го очакваше, не и след случилото се.
¬- Не, в Англия. – отговори несигурно тя, сякаш не чуваше собственият си глас. – Но живя тук от две годишна. – довърши тя вече напълно концентрирана в разговорът ни. Кимнах разбиращо.
- Е, изглежда не само канадците са любезни. – обади се след кратката пауза тя и отново се усмихна. Погледах я неразбираемо и повдигнах вежда въпросително.
- Ти си от България, нали? Поне така ми каза Иън. – изясни тя.
- Има ли нещо, което не ти е казал?
- Мисля, че ми каза всичко което знае за теб, а той знае много малко. – отговори тя и за пореден път днес задържа врата отворена за мен. Влезнах в асансьора, а тя натисна копчето, което водеше един етаж под земята, там където бяха мазетата. Чак сега ми дойде разумът да се питам какво ще правим там? Ще търсим вехторини? Ще чистим паяжини? Ще ме завърже за някой стол и ще ме остави там като наказание?
- Мазето е като втора стая на Иън или по-точно негов офис. – обясни тя забелязала притесненият ми поглед. – Има оборудване, което не може да стои в апартамента.
- Как изобщо се запознахте? – попитах любопитно аз. – Ти и Иън, сестра му и останалите?
- Познаваме се от пеленачета. Моето семейство и семейство Грей са близки приятели и бизнес партньори.
- Тоест, твоите родители и родителите на Иън и Тина?
- Да. С Раян и Джейми се запознах, когато Тина тръгна на училище. Връстници са и съученици.
- На колко са?
- Осемнадесет, аз съм с година по-голяма от тях.
- Не изглеждат на толкова. – споделих аз.
Раян можеше да мине за петнадесет годишен хлапак, заради идиотската усмивка, която никога не напускаше лицето му и дразнещ тънък смях, който подсказва мутацията на гласа му, но височината показваше, че е по-голям от петнадест. Освен това, ако някога реши да придобие сериозно лице или поне да се пробва да изимитара такова, ще изглежда наистина зряло.
Джейми бе азиатец и по закон бе младолик и го мислех за мой връстник, но фактът че бе изненадващо висок за азиатец, и все пак не толкова колкото Иън и Раян, и мускулите издаваха зрялата му възраст.
Тина ... Честно казано мислех че Тина е на двадесет. Има женствено тяло, красиво малко лице, прекасни черни очи, дълга коса и бе прекално сериозна и сърдита в повечето време за да мине за осемнадесет годишна. Не ми пиличаше на гимназистка нищо че завършваше скоро. Тя изглежда зряло наред с Хедър и Иън, което ще рече че аз попадам в групата на Раян и Джейми. При мисълта сбърчих недоволно нос.
- Всичко наред ли е? – попита Хедър забелязала странната ми реакция.
- О, да да. – отговорих й бързо и я последвах по дългите, прашни, тесни и студени коридори, които водеха до мазетата на всеки един апартамент. Спряхме пред една врата, която излгеждаше като останлите, дървена и по-тясна от стандартните врати. Хедър я отключи и присътпи напред в тъмницата, а аз останах на прага на врата, до момента в който тя не запали лампата, която бе по средата на малкото помещение. Пристъпих бавно напред и се заогледах. Стаята бе малка, имаше малко бюро и няколко стола около него, и то като масата в хола в апартамента на Иън бе отрупано с разни листя и папки. Имаше малък диван за двама и кушетка. До тук добре, казах си аз, но нямаше да излгежда като лабораторията на Франкенщейн, ако не бяха инжекциите на малкият скрин до кушетката, странните жици, които имаха медицинксо предназначение и огромната система, която отчиташе сърцебиеното на човек. Преглътнах звучно и за момент си помислих, че Хедър ще ме прасне по главата с един от столовете и след като припадна ще започне с идиотските експерименти.
Когато се обърнах към нея обаче, видях развеселеното й лице, което бе предизвикано от моята реакция.
- Не се трвожи, няма да ти направя нищо. – увери ме тя. Изведнъж и съвсем неочкавано си спомних поговорка, която гласеше да не се доверяваш на красивите хора, защото и Луцифер е бил веднъж красив ангел, но сега е дявол.
- Казахте, че не правите експерименти?
- Не, но понякога само върху нас ако се наложи. – обясни тя, а аз се напрегнах. – Не се тревожи, нищо няма да ти направим. Иън е лекар и като такъв се опитва да ни помогне с тази необяснима аномалия.
- Нали не се е ‘‘налагало‘‘ да реже пръстите на сестра си за да види дали ще порастнат нови?
- За Бога, не! – възкликна шокирано тя. – Тина е една от причините поради които Иън стана лекар. За да може да я предпази и да се грижи за нея ако се появят някои усложнения. Ако друг лекар открие за регенериращият й организъм, ще стане хит в пресата, медицинско чудо в света и накрая ще експериментират върху нея. От страх това да не се случи и да го предотврати, Иън започна да учи медицина и стана лекар.
- Какви са другите причини?
- Ние. – каза просто тя. – Аз, Раян, Джейми, ти, хора с подобни способности. Иън иска да ни помогне преди да сме станали жаби за сициране.
Тонът с който говореше индикираше колко трудно е всичко това, което Иън прави за тях, а вече и за мен и колко много жертва.
- Има ли още хора като вас? – попитах я по тихо така че да не я засегна по някакъв начин.
- Като нас. – поправи ме тя и се усмихна. – Естествено, че има, но само ние сме под крилото на Иън. Единствено знам че тук съм в безопасност, а ти си направила добре че се обърна към него, а не към личната си лекарка.
Да, явно Иън им бе казал всичко до последна подробност, може би бе споделил и фактът че имах шарени чорапи на точки по време на последният ми преглед?
- Кога всъщност се проявяват тези аномалии? – попитах я яз и седнах на кушетката, с крака леко полюшващи се от височината. Хедър се бе подпряла на една от стените срещу мен със скръстени ръце. – Имам предвид това пътуване във времето, твоите изострени сетивоа и прочие.
- Това не се проявява току-така. – отговори тя сякаш казах нещо адски тъпо, което може би наистина направих. – Това не е фантастика, в която си ухапан от паяк или експеримент на някой зъл учен. Роден си по този начин. С по изострено въображение, повече клетки, които осигуряват бързото възстановяване на огранизма ти, като цяло с напълно развит мозък, което ще рече че сме способни да използваме капацитета на мозакът си на 100%.
- Съмнявам се. – признах й аз. – Не съм гений, не съм добра по-всички предмети в учлище и доста често се спъвам в равният и гладък под.
Хедър се засмя и покалти глава.
- Нямам предвид под ‘‘способни да използваме 100% от мозъкът‘‘ си, че непременно трябва да сме гений или кой знае какво. Имам предвид че е напълно развит и с повече тренировки и упражнения ще сме способни да сме гениите за които говориш. Нали не мислиш, че просто ще се родиш умна и ще разбираш всяка една глупост, която ти се говори в училище или че на четири години ще си способна да проведеш разговор на високо ниво с ядрен инжинер? – попита тя с повдигната вежда и се доближи до мен. – Родени сме за да се учим Ейвъри, за да се развиваме и преоткриваме. Родени сме с потенциал.
- Тогава защо аз мога да пътувам във времето чрез мислите си, а ти имаш изострени сетива? Не би ли трябвало да умеем едни и същи неща или всичките?
- Ти имаш силно развито въображение, което те праща на други места, а аз имам здраво развита нервна система, която ме кара да чувам, виждам и усещам неща, които другите не могат. Всеки е различен. Светът е шарен за да е забавен и потайствен и нов и непредсказуем.
Британският й акцент ми действаше опияняващо и ми бе наистина интересно да я слушам, като музика за ушите ми.
- Ако имаш още подобни въпрси се обръщай към Иън, той знае как да ти отговори правилно и разбираемо. – кимнах й в отговор и станах от кушетката.
- Какво правим тук всъщност?
- Иън ще ти вземе кръв. – обади се току-що дошлата Тина със леден и недружелюбен глас.
- Какво? – виках високо и гласът ми отекна между бетонните стени.
- Спокойно, иска да само да изследва кръвта ти и да види с какво е по-различна от нормалната. – отвърна небрежно тя.
- Не, не, не ... никой няма да ми взима кръв или каквото и да е! – повиших отбранително тон аз и се отдалечих от двете момичета.
- Спокойно, Тина те баламосва. Дойдохме тук за да вземем някои папки и документи. Трябва ми помощ защото има няколко кашона за носене. – каза ми Хедър като сортираше някои листя и ги слагаше в малки картонени кашони, които явно трябваше да занесем до апартамента.
В този момент Раян и Джейми влезнаха в мазето като носеха два сердно големи кашона със разни документи.
- Тези каза да сложиш в шкафа и да ни дадеш тези, за които те прати. – обърна се Джейми към Хедър, а аз все още стоях стреснато в ъгъла, несигурна дали е добра идея да им вярвам.
Подскочих като попарена от звука на телефона си, а погледните на останалите се стовариха върху мен.
- Трябва да тръгвам. – казах им аз и се запътих към вратата.
- Спешно ли е? – попита ме Хедър.
- Последният път, в който не послушах майка си получих шамар през лицето, така че да.
Другите кимнаха бавно със странни изражения на лицата си. Обърнах гръб и излезнах от мазето.
- Ще ти се обадя утре! – провикна се зад мен Хъдър, а аз само й помахах в знак че съм я чула.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Съб Май 03, 2014 7:23 pm

_11_



Тридесет и първи Декември, последният ден от 2013 година.
Какво по-хубаво от празнична вечер със семейството, роднини и приятели? Ето какво: ВСИЧКО!
Да признавам си обожавам празниците и храната и забавлението и всичко останало, но за Бога колко мразя тези проклети приготовления и готвене и пазаруване и чистене и всичко, за една вечер, в която целият труд не по дяволите, а на майната си отива!
Семейството ми е готино и забавно, но да не си ми в къщата докато се приготвяме за какъвто и да било празник. Всички изтерясваме, нервите са ни опънати, лазим си по нервите и винаги се караме, а предпразничните караници са винаги хита на сезона, защото тогава майка ми решава че е подходящ момент да си изкараме кирливите ризи, да сложим картите на масата и да ....
- Колко пъти ти казах че тази блуза е деликатна и се глади на друга функция и температура? Ти си била много тъпа бе дете!
.... да си кажем истината в очите.
Добре! Може би наистина ми каза да оставя блузата на страна поне четири пъти, може би беше права като ми каза че ще я изгоря ако аз я изгладя, може би се престорих че не съм я чула и че тя не е споменавала подобно нещо, но чак пък тъпа??? Това е една блуза! Не може да се определи нивото ми на тъпня само по една риза, нали? Знам че когато й е нервно говори неща, които не мисли и за които после съжалява, но Боже колко ме дразнеше като ме обижда!
- Метнала съм се на майка си! – отвърнах й аз, а тя ме изгледа много лошо и много заплашително. Баща ми мина покрай нас, мъчейки се да оправи вратовръзката си, а Ник тичаше пред краката му и го молеше да му сложи гел на косата.
- Не се карайте, Лили и Карл ще са тук всеки момент, последното нещо което трябва да виждат е .. – прекъсна се той като се огледа и после погледна майка ми – е това че сме по бельо.
Мама бе обула черният си официален панталон, но горната дреха не бе върху нея, а в ръката й ... изгорена. Татко пък бе с бяла риза, вратовръзка, която не може да сложи на врата си вече цял час и черни чорапи .. по боксерки. Ник бе облечен, аз бях по пижама, защото ... защото така.
Майка ми издиша тежко и кимна в опит да върне разума си.
- Отиди и се облечи. – нареди ми тя. – Ник ела тук ще ти сложа гел.
В момента в който се завъртях към стаята си на вратата се позвъня. Обърнах се към майка ми бавно, сякаш сме спипани на местопрестъплението.
- Аз съм по пижама. – съобщих и бързо изкатерих стълбите до стаята си.

Макар и да празнувахме вкъщи, официланите дрехи си бяха задължителни особено за последния ден на годината. За да я изпратим в добре изглеждащо състояние и да посрещнем новата също добре изглеждащо. Дрън – дръъън ...
Поредната вечеря със семейството, но този път и Карл бе с нас. Явно сестра ми има доста сериозни намерения с него, защото разбрах че го е криела от нас цяла година, а той вече мислеше за брак. Не че нещо, но сестра ми не е от типа, който ще се задоми на двадесет и седем ... да вярно скоро щеше да е на двадесет и осем, но все пак. Поне Карл бе забавен и весел тип, който знаеше кога и каква шега да пусне пред напрегната ситуация, а и си общуваше с мен и Ник, не ни игнорираше като предишните гаджета на Лили. Лично на мен компанията му ми харесваше още повече когато намерим общ дразнещ и непоносим фактор у сестра ми, с който да я дразним.
В десет часа имахме резервация в ресторант, в който щяхя да дойда колеги и познати на родителите ми. Това най го мразех. Хора. Непознати хора. Хора, които трябваше да търпя цяла вечер. Хора пред които трябваше да се държа ... сдържано и възпитано.

Най-голямата изненада на вечерта бе когато Джейми и неговите родители се появиха от нищото в ресторанта и поздравиха някаква двойка на нашата маса. Естествено баща ми веднага предложи да се присъединят към нас, независимо че не се познават с извинението че колкото повече толкова по-добре.
Молех се баща ми да не си мисли разни глупости, същото се молех и за майка ми и Ник ... и за всички на тази маса.
Джейми стана от мястото си, което бе доста далеч от моето и ми даде знак да отида при него. Без много да му мисля двамата излезнахме от ресторанта, без да се обръщам назад, защото знаех що са налудничеви и кретенски лица правеха майка ми и сестра ми в този момент ... освен баща ми.

На терасата на ресторанта и двамата мълчахме. Това, сега като се замисля, е първият път в който сме съвсем сами и вторият в който се виждаме. Не трябва ли да започне разговор? Защо мълчи като пън? Той ме повика?
Мамка му, мамка му, МАМКА МУ!

Джейми се изсмя видимо развеселн от чутото. Усетих как бузите ми пламнаха и знаех че съм придобила цвета на домат.
- Мисля че каза че няма да четеш мислите ми? – попитах нормално със спокоен глас.
- Съжалявам, просто понякога не мога да се въздържам, а и ми е интересно да знам какво си мислиш, защото не те познавам и прочее. – отговори замислено той все още с усмивка на лице, загледан напред.
- Може просто да ме попиташ, не е нужно да четеш мислите ми. Защото ако продължаваш, нещата никак няма да отидат на добре. – отговорих му с тон на човек, който ти дава добър, приятелски съвет, а не заплаха.
- Мога ли да ти казвам Ейв? – попита внезапно той и това ме стъписа. Това ли искаш да знаеш?
- Предполгам. – казах несигурно аз. – Не знам честно казано, ще е странно. Защо?
- Чух брат ти да ти казва така няколко пъти вече и предположих че това е прякорът, който всички използват когато се обръщат към теб.
- Не, това е прякорът, който само семейството ми използва, предимно Ник. Другите използват Ейви. – обясних аз и го погледнах, а той кимна разбирателно. – Ще е странно ако .. ако някой, който не познавам добре използва този прякор.
- Тогава нямаш нищо против да се обръщам към теб с Ейви? – попита с вдигане на вежда той.
- Не, нищо против, но-
- Не ме познаваш достатъчно добре и не сме си близки. – довърши вместо мен той и ми се усмихна. Кимах в отговор и отново се загледах напред.
- Не се тревожи, бързо се свиква с нас. – увери ме той.
- Съмнявам се, вие се познавате от деца, а аз се появих преди четири дена. Трудно ще е да свикнете с някого, който не е наясно с много неща.
- Да, но все пак. – отвърна той и повдигна рамената си. – Нещо различно и ново е винаги добре дошло.
Подпряхме ръце на парапета и застанахме близко един до друг и започнахме да обсъждаме най-различни теми: спорт, хората, Канада, семействата си. Накрая установих, че Джейми е наистина много забавно и свястно момче. Започнахме да се смеем адски силно когато стигнахме до шегите със семействата си, оказва се че не се различаваме особено в предпразничните истерии и прочее.
- Какво е това? – попита замислено той и посегна към косата ми. Побързах да сложа длан на мястото, което бе фокусирал и се зясмях притеснено и неловко.
- Това е една, много дълга история. – казах му аз и оправих косата си така че кафявият кичур да не се вижда. Точно така, някъде зад ухото ми се намираше един до половина кафяв кичур. Историята бе наистина дълга, а кратката версия е че имах намерение да се боядисам кестенява, защото мразя оранжевата си коса и имам огромни комплекси относно цвета й.
- Е предполагам ще имаш време някой ден да я разкажеш.
- Съмнявам се, но кой знае.
Джейми повдигна ръкава на тъмно синият си пуловер и погледна часовникът си.
- Май ще е добре да се връщаме, скоро ще пуснат фоейверките.

Когато се върнах на мястото си, срещу майка ми и до Ник, забелязах мазната и доволна усмивка на майка ми. Да сигурно си мислеше че с Джейми сме повече от приятели. Обърнах се и с шок установих, че от мястото си майка ми е имала прекрасен изглед към терасата и мястото, където двамата с Джейми прекарахме в сладки приказки. Боже мили от тук всичко се вижда.
- Не знаех че си имаш приятел. – прекъсна мислите ми тя и се обърнах към нея, все още смееща се доволно.
- Това е защото нямам. – отговорих й раздразнено аз.
- Не изглежда така. – каза тихо тя и ми намигна. Идеше ми да й се развикам, но това няма да е добра идея в последните минути на годината.
Всички излезнахме на терасата с чаши шампанско и зачакахме фоейверките. Придърпах Ник към себе си, за да може да вижда по-добре.
- Ник защо по дяволите си с лъжица? – попитах недоумяващо и погледнах към лъжицата, която бе залепена на дланта му, а той не можеше да я махне от там независимо колко силно тресеше ръката си. – Не ми казвай че си домъкнал комплекта с фокусите си!
- Мисля че после ще искате да видите някои фокуси. – сподели той все още мъчейки се да махне лъжицата от дланта си.
Нервно я хванах за дръжката и я издърпах, но тя едва помръдна.
- За Бога, колко лепило си използвал? – изсъсках в ухото му аз.
- Не съм, тя се залепи! – оправда се панически той.
- Така става като не си чистиш играчките. – казах и дръпнах лъжицата по-силно. С повече сила успях да я отскубна от дланта му и за момент се уплаших че ще сваля кожата му, но уви на него нищо му нямаше, даже не извика от болка. Сякаш се мъчех да разделя два магнита един от друг.
- Ще престанете ли да се лигавите! – появи се майка ни зад нас и ни се скара, от шок метнах лъжицата в едно от цветята и се направих на ударена. Никой не ме е видял.
Автоматично погледнах към Джейми, който се смееше на цялата ситуация. Никой освен Джейми. Само Бог знае колко време ни е наблюдавал и какво е чул в главите на брат ми и майка ми. Джейми повдигна чашата си в знак на тост и аз му отвърнах със същият жест.
В 00.00 часа фоейверките избухнаха синхронно и хиляди цветове се разляха из небето като боята, която веднъж изсипах в банята ... поредната дълга история.
Вечерта не бе толкова зле колкото очаквах, Джейми ми правеше компания през повечето време, а накрая излезнахме навън за да направим снежен човек, Ник също се присъедни към нас. А накрая и възрастните, които решиха че ще е добре да започнат бой със снежни топки. Като цяло, може би това бе най-забавната Нова Година от години насам.

Малката стая ми бе позната, много позната ... защото сънувах сън, който съм сънувала не веднъж.
Помещението ми напомняше на това от приказка, дървен под, дървени стени, камина, която отопляваше всичко наоколо, много картни един старец с бяла брада, който се люшкаше на стола си, а в ръцете си държеше книга, а на малката дървена масичка до него имаше порцеланова чаша от която излизаше пара. От време на време или ще се прокашля или ще намести очилата си. И ето ме и мен, в тялото на шест годишната си версия.
Познат и доверен сън, който бе винаги добре дошъл за сънуване. Колко време бе изминало от както не го бях сънувала? Месеци? Не, бяха години .. пет? Може би повече. Старецът повдигна главата си и ми се усмихна, както правеше всеки път когато ме види.
- Ето я и нея! Момиче от колко време те чакам, какво се случи с теб? – попита притеснено той, но видимо щастлив да ме види отново. В този сън, макар и на едно и също място, макар и аз да бях на шест, винаги си казвахме нещо ново, нещо което преди не си бяхме казвали.
- Никъде не съм ходила, но просто спрях да те сънувам. – отговорих аз и седнах на килима пред камината.
- Това ме притеснява, много пъти се опитах да се свържа с теб, но така и не успях.
- Е сега успя!
- Сега и ти си наясно със силите си.
- С кое? – попитах изненадано аз.
- Знаеш, че си специална. Винаги съм ти го казвал.
- Това ли си имал предвид под ‘‘специална‘‘? – Вярно е че всеки път сънят ми завършваше по един и същи начин, с едни и същи думи.
- И много повече, но има време да разбереш.
- Къде беше?
- По-точно е аз да те попитам ти къде беше. Аз .. аз винаги съм тук.
- Аз ... предполагам не съм спала достатъчно дълбоко за да те сънувам.
- Не .. ти изобщо не сънуваше през последните години .. не и както трябва.
- Какво?
- Това е дълга история, ще разбереш от другиго какво точно е станало, аз трябва да те предупредя да се пазиш.
- От какво?
- От кого. – поправи ме той и се усмиха тъжно.
- От кого? – повотих внимателно аз.
- От човек, който лежи близо до сърцето ти, човек от когото не си го очаквала, човек към когото изпитваш силни чувства.
- Не може ли просто да ми кажеш кой е този човек?
- Не мога.
- Защо?
- Аз самият не знам, само знам че ще си наранена и обидена и много, много разочарована. Имай го в предвид.
- Но-
Старецът повдигна ръката си в знак да замълча и се усмиха.
- Ще се видим пак, няма да е скоро, но пак ще те повикам при мен. До тогава – каза той и ме погледна право в очите и тонът му стана съвсем сериозен. – Внимавай кой избираш за приятел и кой за враг.
Опитах се да кажа нещо, но никакъв звук не напусна устата ми и тогава той ги каза. Думите с които сънят ми приключваше, думите които винаги ми казваше вместо ‘‘Довиждане‘‘:
- Не забравяй Ейвъри, ти си специална!


Телефонът ми звънеше с всичка сила точно до ухото ми. Погледнах часът: 13.00.
- Ало?
- Честита Нова Година поспаланке! – каза развеселеният глас на Ани в ухото ми.
- О, да .. честита.
- Какво има, в лошо време ли се обадих?
- Може да се каже.
В главата ми все още бяха думите на старецът, чието име не знаех, но знаех че мога да му се доверя, защото каквото ми бе казал до сега, то се сбъдваше: От човек, който лежи близо до сърцето ти, човек от когото не си го очаквала, човек към когото изпитваш силни чувства.
От този човек трябва да се пазя .. не ми се иска това да е Ани. За какво ще й е да ме ме предава или да ме разочарова?
- Земята вика Ейвъри! – прекъсна мислите ми тя – Чуваш ли ме?
- О, да. Да съжалявам бях се замислила.
- В последно време мислиш доста, това не е характерно за теб. – каза тя и започна да се смее на шегата си. Аз само подбелих очи.
- Невероятна шега Спаркс, просто ще се разплача. – отвърнах й отегчено.
- Винаги тук за да ви разсмея Николаев.
Винаги използвахме последните си имена когато говорехме със сарказъм.
- Утре да се видим? – предложи тя и бързо смени тонът си.
- Да предполагам ако имам време.
- Не ми казвай че ще учиш! – възкликна притеснено тя.
- Не, но просто ще изляза да се видя с-
Млъкнах. Не мога да й кажа с кого ще се видя нали? Ако й кажа, ще трябва да й разкажа цялата история.
- С? – попита тя след като се забавих с отговорът си.
- С Мади и Сара. – отговорих бързо аз.
- Не каза ли че Сара е в Англия за ваканцията?
- Да, но се връща утре. – излъгах аз.
- Ахам. – отвърна Ани не особено убедена.
- Виж, ще ти звънна окей?
- Окей.
И с това разговорът ни приключи. Така значи, вече ще трябва да свиквам да лъжа и най-добрата си приятелка.

Не останах особено изненадана когато в кухнята заварих цялото семейство включително Лили и Карл.
- Добро утро. – поздравих ги аз.
- Добър ден и на теб. – отвърна баща ми.
Седнах на стола и се опитах да влезна в темата, която обсъждаха но майка ми бързо я смени като ме накра да се задавя с вода.
- Как се казва приятелят ти Ейви. – подметна развеселено тя. – Сладък е.
От това се задавих!
- Казах ти че не ми е приятел! – повиших раздразнено тонът си.
- О, я стига! Наблюдавах ви на терасата изглеждахте доста близки.
Познаваме се от три дена!
За разлика от другите майки, моята се раздваше всеки път когато й споделя че си харесвам някого и ставаше супер, мега радостна при мисълта че си имам приятел, а баща ми се правеше че не му пука или че не чува.
- Не е нужно да се преструваш Ейв. – намеси се Лили. – Рядко те виждам с момчета ... всъщност никога, така че няма какво друго да е. Нека да бъдем честни ти никога не си имала приятели от противоположния пол, а и момче, което ти е приятел е много по-невъзможно от момче, което ти е гадже.
- Добре хубаво, гадже ми е доволни ли сте? – казах със силно зачервено лице аз. О, Боже аз току-що ... сериозно ли казах това?
Всички за момент замлъкнаха видимо изненадани от факта че толкова лесно си признах, за момент си помислих че няма да ми повярват и ще избухнат в истеричен смях.
- Ами тогава – започна майка ми сериозно и прочисти гърло – Поздравления.
- Благодаря. – отвърнах равно аз и се заех със закуската си, но още преди да е попаднала в устата ми на, врата се позвъня.
Станах и се запътих към вратата в молитви това да е моето спасение, което ще ме изкара от вкъщи. И уви наистина бе моето спасение, но в същото време и моето падение.
На врата с широка усмивка стоеше Джейми.
Мамка му.
- В лошо време ли идвам? – попита той не само заради мислите ми, но и заради изражението ми.
- И да, и не. Сложно е. – отговорих му аз.
- Ейвъри, кой е? – провикна се майка ми и дойде зад мен.
Мамка му, мамка му!
- О, не знаех че приятелят ти ще дойде. – изкоментира тя. – Покани го вътре.
- Не! – викнах аз. – Ние ще излизаме. Чао. – преди да каже каквото и да било, грабнах палтото от закачалката си и затворх врата след себе си.
Когато излезнахме пред блока забелязах засмяното лице на Джейми, който явно бе прочел мислите на майка ми или може би все още ги четеше, и не само нейните.
- Та ... – започна несигурно той – сега сме заедно? – попита несигурно и внимателно той като повдигна вежда.
- Дълга история. – казах аз.
- Съмнявам се, познаваме се от три дена, едва ли е толкова дълга, осен това имаме време. – съобщи ми той и ме поведе по мокрите улици.
- Е, добре. – предадох се и си поех дълбока глътка въздух преди да започна да му разказвам за кашата в която се бях забъркала, него също.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Вто Май 06, 2014 10:58 pm

_12_


- Значи сме заедно. – подтвърди Джейми докато вървяхме към езерото Онтарио, където явно щяхме да се срещнем с останлите и да отидем на гости на някой много специален. Поне така ми го описа Джейми.
- Не е нужно да го правиш, дори не знам как стана така. – изглежда на Джейми не му пукаше особено, че според семейството ми сме млада, типична, може би не толкова влюбена двойка.
- Виж, ако си мислят че сме заедно ще те оставят намира и няма да имат ненужни съмнения относно мен и прочее.
- Тук много бъркаш. – поправих го недоволно. – Не познаваш семейството ми, освен това сега ще ми досаждат непрекъснато.
- Е, поне няма да разберат че си в компанията на млади тийнейджъри, които четът мисли, мятат предмети с мислите си или се регенерират. Така поне си им замазала очите и няма да им мине през акъла за какво иде реч. Не се тревожи, всичко ще бъде наред.
- Надявам се. – промърморих тихо под носът си и се загледах напред.
Сега когато бяхме близо до пристанището, където много лодки и яхти бяха завързани една до друга, забелязах четири познати фигури. Първи изпъкнаха Иън и Раян заради височината си, а и защото стояха на преден план. Зад тях Хедър и Тина си говореха една на друга и изглежда Хедър се опитваше да връзуми Тина, но не знаех точно за какво. Според мен Тина трябваше да пооправи доста неща от характерът си. Когато ни забелязаха, само Тина бе тази която не се усмихна в знак на поздрав, вместо това ме изгледа враждебно, както винаги, и отмести погнусено погледа си от мен сякаш гледката е неприятна.
- Добре дошли! – викна превъзбудено и тържествено Раян като ТВ водещ и разпери ръцете си като същинска примадона. Имаше нещо странно в смехът му, някаква нотка на истерия.
- Не му обръщайте внимание. – започна Иън с извинителен тон и длан на лицето си. – Махмурлук. – обясни той, а двамата с Джейми кимнахме разбирателно.
- Е поне някой от нас си прекара върховно снощи! – обади си Раян развеселно и се подпря на рамото на Иън като го излгеда предизвикателно и му намигна палаво.
- Според мен е още пиян. Виж го как сияе гадината. – обади се раздразнено Тина зад Иън и погледна Раян с погнуса. Може би този поглед не бе отправен за мен ...
- Виж какво блонди, аз умея да се забавлявам! – сопна й се той и постави показалец върху гърдите си. Имаше нещо изключително женствено в гласа му и жестовете, които правеше. Може би е прикрит гей? А може би просто алкохола бе удавил и малкото разум останал в него.
- Преди всичко това да е стигнало твърде далеч и да е станало прекалено лично – прекъсна ги Хедър с топлият си глас и британски акцент, като жестикулираше с ръцете си – по-добре да тръгваме какво ще кажете? Не искам да се мъча да ги разтървавам през целият път все пак. – обърна се към Иън, а той от своя страна й кимна.
- Ок, Джейми. – обърна се към него той – Ключове.
Джейми бръкна в джоба на якето си и хвърли ключовете към Иън, който ловко ги улови.
- Къде отиваме? – попитах аз като ги последвах към лодките.
- Toronto Islands. – отговори ми Иън докато ходеше пред мен, без да обръща главата си.
- Какво за Бога има да търсим там? – попитах леко притеснена. Вярно че не е далеч, островите се виждаха ясно и от тук, летището също, но все пак. Никога не съм била на островите сама с непознати. Всъщност била съм там точно три пъти само със семейството си и то преди години.
- Отиваме на гости на една стааааара приятелка. – каза Раян с разказвателен глас и постави ръка около рамената ми в силна прегръдка, а с другата ръкомахаше така сякаш иска да ми покаже нещо във въздуха. После въздъхна тежко и подпря главата си на моята така сякаш сме двойка, а на мен вече ми стига че имам ‘‘гадже‘‘ за пред семейството си.
Иън деликатно го махна от мен и му помогна да се качи на лодката преди да е цопнал във водата, която изглеждаше доста луксозна и голяма за да е притежание на точно тези хора пред мен и до мен. Забелязал съмнителният ми поглед Джейми се усмихна уверяващо и ми подаде ръката си за да ми помогне да се кача.
- Винаги може да кажеш на майка си че сме имали страхотна среща на островите. Лодката е на родителите ми и те знаят че съм я взел, не се тревожи.
- Я пак? – попита стъписано Тина и се обърна към Джейми.
- Лодката е на родителите ми и те-
- Не това! – прекъсна го нетърпеливо тя. – Преди това, онова със срещата?
- О, да. – каза Джейми и прочисти гърло. – Хора с Ейвъри излизаме.
- КАКВО? –казаха всички едновременно, включително и аз. Нали не го взима на сериозно?
- Това не е начин да кажеш на момиче, че го харесваш. – обади се безразлично Иън от другия край докато вдигаше котвата.
- Винаги съм знаела, че си супер зле в шегите и сега се доказа за пореден път. – изкоментира Тина и забелязах лека усмивка върху устните й.
- Кажи им Ейвъри. – подтикна ме той. Не знаех как да реагирам, всичко това ми бе прекалено сложно за асимилиране.
- Не, тосет да, тоест не .. – започнах несвързано аз.
- Не или да? Или просто вчера сте се напили до такава степен, че не ви е пукало особено какво правите и най-вече не сте знаели и сте се натискали в някой ъгъл на ресторанта? – Начинът по който съвсем спокойно и безсрамно състави сценраий, който не бе минавал през главата ми до сега ме шокира и стъписа. Усетих как лицето ми пламва и надминава цвета на косата ми, устните ми пресъхнаха, а в гърлото ми се образува огромна буца невъзможна за преглъщане. Дори не можех да ги погледна в очите.
- НЕ! – извика невярващо и най-вече засрамено Джейми. – О, Боже защо дори се опитвам да правя шеги. – съжалението в гласа му бе силно осезаемо. – Родителите на Ейвъри си мислят че сме заедно и за това сега играем по правилата, така няма да имат много съмнения отностно групата ни.
- Браво бе Айнщайн, за близки познати не си ли чувал? Или за приятели, които не са се виждали от детската градина. – вметна саркастично Тина.
- Това не работи при родителите ми. – отговорих й аз. Тина повдигна рамене и поклати глава.
- Добре скоро ще потегляме, така че по-добре седнете. – обди се Иън и отиде да запали лодката.
След малко двигателят забръмча и потеглихме към островите с доста бърза скорост. Все пак това бе лодка на наше разположение, а не ферибот за туристи, който плаваше по водите съвсем бавно за да може всеки да снима с фотоапарата си и да се наслади на гледката.
- Кой остров точно ще посетим? – попитах аз и седнах до Хедър, която за сега ми бе най-симпатична от цялата компания, винаги ми се усмихваше, държеше се мило с мен и отговаряше на въпросите ми, да не забравям че не се шегуваше относно разни неща, които не ми допадат.
-Wards Island. Била ли си някога там? – попита ме очтиво тя и ми се усмихна, а жълтите й очи грейнаха като две малки слънца в лицето й.
- Не. Само в парка и най-вече на летището когато ще летим до България, по-точно до Лондон, после за България. – обясних й аз, а тя ми кимна. До колкото знаех на островите имаше около 300 души, които ги обитаваха, едно училище и църква.
- А защо тази стара приятелка живее там? – попитах внимателно и изчаках за отговор. Хедър погледна към Иън, така сякаш чакаше одобрението му или разрешение.
- Може да й кажеш. – провикна се през рамо той, докато управляваше лодката – Иначе никога нямаше да я взема със себе си.
Хедър кимна разбирателно и обърна цялто си внимание върху мен.
- Тази стара приятелка както това пиянде там я описа – посочи с палец безразлично тя към Раян който се смееше на нещо, не знаех на какво, но честно казано не исках и да знам – е наистина стара. – довърши тя, а аз кимнах несигурно.
- Казва се Анджела Хил и е на шейсет и пет години. Живее там с едно малко момиченце, защото се укриват.
- Укриват? От кого?
- От кого може хора като нас да се укриват? – отговори ми тя с реторичен въпрос и тъжна усмивка. Правителството, воените, организациите .. Изведнъж в главата ми изкочи Нейт, който вече бе заловен и върху когото вече ескпериментираха. От мисълта потръпнах.
- Значи тази жена е като нас?
- Не, замесена е с нас. Затова се прекрива, по-точно прекрива детето с което живее.
- Значи то може-
- Не. – прекъсна ме тя и поклати глава при което няколко черни къдрици се спуснаха пред лицето й и тя недоволно ги отмести с едно движение на ръката. – Не знаем дали тя умее подобни неща, но е потенциално заподозряна.
- Защо?
Хедър въздъхна нетърпеливо и за момент си помислих, че ще ми се развика задето задавам толкова много въпроси.
- Това е наистина много дълга история, но за да я направя кратка, семейството на момичето се слави с различни способности и умения, така че е много вероятно и тя да умее нещо от този род.
- Задължително ли е способностите ни да са наследствени или и други членове на семейството също да умеят подобни неща?
- Не. Каквото виждаш Тина може да се регенерира, а Иън не умее нищо от този род. Родители им също. Разучил ги е. – каза ми тя и ми смигна.
- А, да Иън обича да разучава хората, особено когато не му влиза в работата. – казах по-високо така че да може да ме чуе.
- Всъщност ми влиза в работата, все пак са моите родители. – отвърна ми в отговор той.
- Да, но аз не съм ти никаква.
- Но умееш неща, за които би искала да разбереш повече, нали? – попита доволно той и ме погледна очакващо. – Така си и знаех. – довърши той след като не дадох отговор.
- Само се опитва да помогне. – увери ме през смях Хедър забелязала намръщената ми физиономия.
- И по-добре да се придържа към тази част. – казах недоволно. – Значи това момиче живее с баба си? – обърнах се на ново към Хедър.
- Не точно, съпругът й е имал и друг брак, от който има дете и съответно внуци. Лариса не е биологична внучка на Анджела, но двете живеят вече три години заедно и се разбират добре.
- Къде са родителите й?
- Баща й е починал при катастрофа, а майка й изчезна преди години и от тогава живее с Анджела.
- Оу .. – това е единственото, което мога да кажа. Все пак бяха непознати и ще е трудно да кажа че ги съжалявам.

Лодката намали скоростта си най-вече защото сега бяхме между два острова, а и е желателно да се кара внимателно и бавно. Спряхме до един малък мост и там Иън спусна котва.
След като всички се изнизахме от лодката, Иън взе един голям сак и го преметна през рамо. Изобщо не бях забелязал, че е със сак, но може би го бе оставил в лодката преди аз и Джейми да сме се появили.
Тръгнахме из малките улички, които бяха отрупани със сняг. Природата бе невероятна. Това място бе като в приказка. Чист въздух, тишина и малки, красиви, шарени къщурки от чиито комини излизаше пушек. Градините бяха добре поддържани и на всякъде цареше една страхотна хармония между хора, животни и природа. През цялото време въртях главата си на всички посоки и не можех да се наслядя на гледката достатъчно. Сякаш щях да я забравя в момента, в който стъпим в лодката. Едва бяхме пристигнали, а аз вече не исках да си тръгвам.
- Харесва ли ти? – попита засмяно Хедър, която явно ме бе наблюдава от доста време.
- Не виждаш ли че върти глава като куче, което не може да се насити на красивата природа чудейки се което място точно да насере и кое дърво да препикае? – вметна Тина, която сега осъзнах вървеше до мен от лявата ми страна. Хедър само вдигна предупредително вежди в нейнта посока и нищо не каза.
- Много е спокойно и красиво. – отговорих и погледнах към ясното синьо небе.
- Да. – съгласи се с мен Хедър и вдиша чистият въздух, което ми напомни на котката ми, която често правеше същата физиономия когато проветрявахме и изненадващо влизаше чист въздух.
- Приличате на животни! – обади се Тина и ни погледна странно.
- Животните поне знаят как да ценят природата и да се наслаждават на живота. – отговорих й аз. Знаех от стойката на Иън, който ходеше пред нас заедно с другите момчета, че слушаше внимателно разговорът ни и се напрягаше всеки път, когато Тина се обади.
- Искаш да ми натякваш нещо за това как живея живота си ли?
- Тина, тя няма това в предвид. – обади се Иън с поглед прикован върху сестра си.
Тина издиша нервно и скръсти ръце пред себе си и забърза крачка. Не знам защо, но бях повече от сигурна че Тина мрази живота си или поне хората в него - мен ме мразеше на 100% - и бе изключително недоволна от всичко, което се случва, било то добро или лошо. Може би ... може би се бе опитала-
- Окей тук сме! – прекъсна мислите ми Иън. Видях че сме пред една бяло-зелена, малка къща с красив двор и няколко храста до вратата. Иън почука на зелената дървена врата и зачакахме мълчаливо. След няколко секунди слаба жена със сива коса се показа и ни пусна вътре. Отправихме се направо към кухнята без да си казваме каквото и да било и Иън остави сака върху масата.
- Донесох ти нещата за които ме помоли. – каза той, а жената кимна благодарно и започна да прибира най-различни плодове, зеленчуци и храни по шкафовете. За момент си помислих, че й носи разни лекарства, спринцовки и такива странни и подозрителни неща.
- Отидете в хола, аз ще направя чай. – каза с дрезгав глас жената, която изобщо не си направи и труда да ме удостои с поглед. Може би не я интересуаше особено присъствието ми или просто е очаквала пристигането ми.
- Аз ще помогна. – съобщи Хедър и се захвана да вади чаши от шкафовете, явно се познават от доста време и на Хедър се доверява да пипа нещата й. Правилен избор и аз бих оставила Хедър да приготви чай вместо Тина, която по скоро ще забърка отрова. Несъзнателно погледнах към нея само да за да установя че и тя ме гледа. Отместих бързо поглед и Иън ни поведе към кухнята.
Това, което ми направи най-силно впечатление бе колко мрачно и слабо осветена бе цялата къща. Завесите бяха спуснати в хола и сега само камината осветяваше помещението, което ми бе много познато. Аах дежа вю ...
Анджела и Хедър се появиха с поднос с чай и бисквитки. След като всички се бяха настанли удобно на мекият диван и фотьойли настъпи една неловка тишина. Забелязах Анджела да гледа странно Раян, който търкаше неуморно слепоочията си.
- Какво не му е наред? – попита с повдигната вежда тя и се обърна към Иън.
- Махмурлук. – каза уморено той и погледна Раян, който явно не бе в крак с разговора.
- Младежи. – каза оттегчено тя и подбели очи, стана и отиде до кухнята, после се върна с чаша вода и аспирин, който се разтваряше.
- Вземи. – обърна се тя към Раян и му даде чашата в ръка.
- Мерси. – отвърна с преграхнал глас той и изчака аспиринът да се разтвори.
Анджела отново седна на мястото си и приглади панталоните си. Беше със сива плетена жилетка с копчета на която бе закачила сребърна брошка във формата на детелина, черен панталон, който бе леко разперен в глезените и черни пантофи за вкъщи. Сивата си дълга коса бе завързала на опашка на една страна.
Отпи от чаят си и ни погледна очакващо, по-точно погледна Иън очакващо.
- Е? Нещо ново? – попита тя, а Тина и Раян, който все още разтриваше слепоочията си и бе затворил очи, посочиха с показалец към мен.
Анджела най-накрая ме погледна и ми се усмихна за кратко. Очите й бяха светло сини и изглеждаха някак празни.
- Значи това е Ейвъри? Красиво име.
- Благодаря. – отвърнах й притеснено аз.
- Е, предполагам знаеш колко опсано е всичко това.
- Не знае. – обади се Иън. – Все още е нещо нова за нея. Много неща трябва да й бъдат разяснени.
- Ами тогава побързай, ако не искаш да свършиш зад решетките, а сестра ти в епруветка.
Шокирах се от чутото, от доста време не бях срещала толкова директни хора, които говореха съвсем сериозно. Вече не знаех какво да си мисля. Наистина ли е толкова сериозно колко го описва?
- Не се тревожи, няма да каже на никого.
- Надявам се, че е така. – отвърна му делово тя и се обърна към мен с преценяваш поглед. – Е, Ейъри кога забеляза за странните си способности.
- Преди седмица, но не съм сигурна че това е възможно-
- Страхотно! – прекъсна ме недоволно тя и поклати глава, като отпрати гневен поглед към Иън – Тя дори не вярва не тези неща, а ти дори не си сигурен че това, което прави и реално и възможно.
Окей ... не ме харесва, тази жена изобщо не ме харесва. А, аз си мислех че Тина ще ми е проблемна.
- Възможно е. – каза равно и спокойно Иън забил поглед в жената срещу него.
- От къде си толкова убеден? Или просто се надяваш защото е последният ти шанс да намериш Кари?
Коя е Кари?
- Не е това. – каза с леко раздразнен глас Иън.
- Ами какво е тогава? Осъзнаваш ли че не само твоите, но и моите надежди повдигаш, че някога ще намеря Харпър и Нейтън? – попита жената с обвинителен глас и леко насълзени очи.
Нямам идея за какво иде реч ...
- Разгледах здравното й досие! – викна вече напълно ядосан Иън при което двамата с Раян подскочихме. Остналите, които явно знаеха какво ще се случи, стояха тихо на местата си и само слушаха разговора без да поглеждат който и да било в очите.
- Последното нещо което искам е да загубя и Лариса! Внимавай какъв риск поемаш с момичето! – отвърна му също толкова раздразнено и ядосано жената.
Не съм желана, аз не съм желана тук, нито-
Джейми прекъсна мислите ми като сложи ръката си на рамото ми и ме погледна окуражаващо и леко натъжено.
Мамка му, спри да ми четеш мислите!
- Съжалявам. – прошепна ми тихо той, а аз се опитах да забравя за случилото се ... което продължаваше да се случва.
Няма да ги слушам, няма да им обръщам внимание. Започнах да си мисля аз, но този път на български и оставих погледа ми да се разходи из хола, който ми бе прекалено познат, много познат и не можех да се сетя къде съм го виждала или сънувла преди.
Изведнъж ми светна.
- Анджела? – казах името й без да осънзавам и всички погледи се приковаха върху мен, което малко ме смути.
- Да? – отвръна спокойно тя и ме погледна очакващо.
- Съжалявам за глупавият въпрос, но – прехапах устни несигурна дали трябва да продължа.
- Питай. – окуражи ме тя, което ме изненада.
- Ами .. – започнах несигурно аз. – Случайно да е имало голям, дървен люлеещ се стол и малка, кръгла дървена масичка до него пред камината? – попитах аз и всички замлъкнаха и ме погледнаха кой както му дойде. Освен Раян, който все още се бореше с главоболието.
- Що за въпрос е това? – попита неразбиращо Тина и ме погледна, сякаш имах психически отклонения. Може би наистина ги имах. Само Анджела ме гледаше с широко отворени очи и шокирано лице. Толкова я стъписа глупавият ми въпрос. Веднага съжалих, че даже се осмелих да го задам на глас.
- Да. – каза накрая тя все още с толкова шокирано лице и поглед забит в моя. – Да имало е, но сега са на тавана. Защо?
- Мястото ми изглежда познато и все още не мога да се сетя от къде.
- Може би си идвала тук, нали се сещаш, в сънят си. – предположи Джейми и повдигна рамена.
- Ако е идвала, щях да знам. Нали каза че може да се матеариализира на други места, докато истинскто й тялото си почива някъде другаде? – обърна се към Иън тя, който само й кимна.
- Може да се припознавам. – казах накрая аз.
- Съмнявам се. – отвръна Анджела.
- Както и да е, как е Лариса? Някакви признаци на свръхестественото? – попита Иън и се обърна към Анджела, която сега ме гледаше с интерес и изглежда не можеше да отмести погледа си от мен.
- Не, нищо. – отговори тя разсеяно. Не трябваше да питам за стола и масата, сега ще ме гледа така през цялото време.
Хедър стана от дивана и отиде до камината, клекна пред нея и се загледа в огъня. Да се подпали ли иска? Усетила погледа ми, Хедър ми даде знак с главата си да дойда при нея. Поколе*ах се само за секунда, но после станах от мястото си и клекнах до нея пред камината.
- Познато ли ти е от този ъгъл? – прошепна ми тихо на ухото тя. Не знаех, че толкова се интересува от това, което казах.
- Не, но ако се обърна... – казах аз и се завъртях. Можех ясно да видя големият стол, малката масичка и старецът, който винаги ми казваше нещо ново пред себе си. Фонът се различаваше малко от този в сънят ми, но приликата бе прекалено голяма за да е случайност. Рязко се изправих и се огледах наоколо сякаш търся нещо определно, което всъщност бе така.
- Ейвъри? – попита леко притеснено Хедър.
Загледах се във рафтовете и отидох да разгледам снимките. Всяка една, внимателно като ги размествах и не обръщах внимание на гласовете зад мен.
- Знаех, че рано или късно ще прищрака. – обади се Тина зад мен.
Бутнах няколко дървени фигурки за да стигна до една определена снимка, която ми хвана окото, взех я в ръцете си и я загледах.
- Ейвъри? Всичко наред ли е? – попита внимателно Иън се доближи до мен.
- Това е той. – казах аз и чух гласа си сякаш от далече.
- Кой е това? – попита Иън погледна над рамото ми към снимката.
- Мъжът, когото сънувам.
Анджелина се приближи до мен и взе снимката внимателно от ръцете ми. Като попарена пак дойдох на себе си.
- Аз .. съжалявам не исках така се ровя из нещата.
- Това е мъжът ми. – прекъсна ме тя с тъжна усмивка. – Той почина преди шест години.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Пет Май 09, 2014 7:57 pm

_13_


- Но аз го сънувах! – изпротестирах аз без да се осъзнавам, че звуча като малко дете, което обяснява че това е неговата играчка.
- Вярвам ти. – подкрепи ме Анджела и постави внимателно снимката обратно на рафта и подреди фигурките, които аз така добре бях съборила и разпръснала из стаята. Честно казано, не ми харесва факта, че сънувам мъртавци, изобщо не ми харесва.
- Какво сега? – попита леко раздразнено Тина. – Получаваш сънища от отвъдното?
- Не- не знам. – отговорих й стъписано. Тази мисъл много ме притесняваше и плашеше.
- Ейвъри кога за последно го сънува? – попита ме Иън внимателно и ме настани обратно на фотьойла.
- Вчера! Или днес. По-скоро днес, станах в един следобед и-
- Добре, добре спокойно. – опита се да ме укроти той. – Все пак е било само сън.
- Не какъв да е сън! – викнах му аз и той подскочи леко изненадан от реакцията ми. – Сънувам го от малка, от шест годишна и независимо кога го сънувам, аз винаги съм на шест години, а той винаги стои пред камината на стола и чете книга, а в скута му има одеало.
- Ейвъри спокойно.
- Не искам да сънувам мъртавци! – оплаках се като малко дете аз на границата на плача. Дори не знам защо звучах по този начин, но тази мисъл побиваше тръпки у мен. Иън започна да разстрива рамента ми, което не помагаше особено когато съм панирана. Анджела ми подаде чаша с вода и клека до мен като подпря едната си ръка на колената ми.
- Мъжът ми имаше способности. – каза тихо тя.
- КАКВО? – обадиха се останалите изненадано.
- Защо по дяволите си го крила? – попита я обвинително Иън.
- Той почина преди шест години, тогава още не се познавахме, не го счетох за важно.
- Чак сега ли го счете за важно? Когато се появява непознат и казва че е сънувал мъжът ти? – обади се доста сърдито и разстроено Тина. Мисля че за първи път я чух да е толкова обидена от някого, наистина обидена. – Бас, ловя че искаш да знаеш какво й е казал в сънят, да чуеш някоя новина от него!
- Тина. – предупреди я Иън.
- Ейвъри нищо няма да й казваш! Абсолютно нищо, така както тя пази някои неща за себе си така и ние ще пазим сънят ти за нас! – обърна се тя към мен и за моя огромна изненада установих, че тази типично насочена враждебност и злоба към мен бяха изчезнали от гласа и лицето й. За първи път тя каза името ми, сякаш ме признава като част от компанията. Почувстах се малко радостна и горда от този факт, но после се сетих: Колко разстроена ли бе от ситуацията тя че забрави да ме мрази и игнорира?
- Тина успокой се! – повиши тонът си Иън, който продължаваше да разстрива рамента ми.
- Защо? За да й слушам лъжите ли? – кресна към брат си разгневено тя. – Колко пъти я попитахме дали съпругът й е имал способности, а? Колко?
Иън замълча, но Хедър я погледна умолитлно. Молба да спре.
- Аз ще ти кажа колко! – продължи тя с гневен тон и подивял поглед. – Точно четири! И при тези четири пъти тя отричаше, и когато я попитахме дали е сигурна тя каза, че е убедена!
- Нямах избор! – оправда се Анджела, която по тонът на гласа й разбрах че се оптива да задържи сълзите си.
- А сега имаш нали? Защото има човек, който говори с него. Човек който може да се свърже с него! – викна обвинително по нея Тина и ме посочи с показалец.
- Успокойте се! – викна Иън по-силно.
- Нищо няма да й казваме. Ейвъри нищо няма да й казва! – отвърна през зъби тя. Никога не я бях виждала толкова подивяла, да вярно не я познавах добре и все пак излгеждаше ужасно опасна и страшна в този момент. Черните й очи изглеждаха още по-демонични сега когато гневът и разочарованието проблясваха в тях.
- Това зависи от Ейвъри! – констатира твърдо Иън и всички замлъкнаха и погледнаха към мен едновременно така сякаш някой им бе дал сигнал.
Погледите бяха различни, начина по който ме гледаха казваше това което не може да бъде изречено. Този на Анджела бе умолителен и тъжен. Гледаше ме така сякаш бях последната й надежда, последният човек на този свят, който може да й помогне. Може би бях.
Този на Тина бе предупредителен. Гледаше ме така сякаш ми казваше много да внимавам в решението си и че ако реша да й кажа, ще счупи всяка една кост в тялото ми, за което не се и съмнявах.
Хедър ме гледаше съжалително, Джейми окуражително, а Раян все още разстриваше слепоочията си. Не виждах Иън, защото бе зад мен и ме разстриваше, но ръцете му казваха, че каквото и да избера, всичко ще бъде наред.
- Аз – започнах несигурно и прочистих гърлото си – искам да си ходя вкъщи. – съобщих след дълга пауза, забила поглед в ръцете си.
- Това изглежда е най-разумното решение за сега. – съобщи Иън и ме потупа по гърба. – Хайде.
Останалите взеха якетата си, а Иън отиде в кухнята за да вземе сакът си.
На врата Иън каза на Анджела, че ще дойдат пак другата седмица.
- Ще я доведеш ли пак? – попита тихо Анджела.
- Съмнявам се. – отговори й твърдо той и се обърна към нас.
Чак когато излязохме осъзнах колко студено е навън и колко топло бе вътре.
- Анджела? – обърнах се към нея аз, а очите й светнаха с надежда.
- Да? – отговори веднага тя и пристъпи крачка напред.
- Излъга ли когато каза че момичето няма способности?
Въпросът ми изглежда я свари неподготвена и тя ме изгледа изненадано, останалите зад мен явно също искаха да чуят отговорът и нищо не казаха, а зачакаха.
- Не. – каза след дълга пауза тя и скръсти ръце пред гърдите си. Беше й студено, но не знам от времето или от въпроса. – Не излъгах. За момента всичко е наред с нея. Всичко е нормално, поведението й, разтежът, всичко.
Вярвах й. Защо ще й е да лъже за нещо, за което се надява никога да не се случва?
Анджела се боеше от нас. Беше я страх от това, което умеем, това което мъжът й умееше. Беше изписано в погледа й, в стойката, в начина по който говореше за нас, в начина по който ми говори. Това бе нещото, което бе съсипало семейството й, заради тези странни способности бе изгубила хора, за които още нищо не знаех.
- Лариса има способности като нас. – казах уверено аз. Останалите си поеха рязко дъх, а Анджела ме погледна с изплашен поглед.
- От къде си толкова сигурна? – попита ме Иън. Не гледах него, гледах лицето на Аджела, която се надяваше че греша и че лъжа. Но и двете знаехме, че не е така. Аз бях права.
- Мъжът й ми каза.

Обратно на лодката и обратно към вкъщи. Този път Иън караше значително по-бавно от преди. Може би се дължеше на факта че се стъмваше и съвсем скоро ще плаваме в мрак, а може би просто искаше да остави повече време за размисъл и отдих. Всички бяхме тихи и всеки се бе разпръснал на различни места из лодката. От време на време някой ще издиша тежко или ще почеше главата си нервно.
Тина играеше на телефонът си и светлият екран осветяваше все още разгневеното й лице, докато нервно натискаше по дисплейят си. Иън бе съсредоточен върху оправлението на лодката или поне се надявах да е съсредоточен, защото няколко пъти изпсува нервно след като зави рязко и някои от нас паднаха от местата си.
Хедър четеше книга, която не знаех от къде бе докопала, но едно бе ясно. Това си бе чист знак на: ‘‘Не желая да разговарям.‘‘ Изглеждаше доста спокойна и здържана, може би бе заради книгата. Джейми гледаше часовникът се вече цели пет минути, а аз наблюдавах останалите.
Раян бе навън на паулбата и се надвисваше на парапета. За момент се притесних, че ще падне зад борда, което бе вероятно особено след резките завои на Иън и разсеяността му. Да не говоря, че другите бяха заети да се занимават със свои неща и изобщо не забелязваха Раян, който все още се мъчеше с махмурлука си.
Оттегчена от останалите, а и поради факта че не мога да стоя на едно място, излезнах навън при Раян. Сигурна бях, че дори и с тежък махмурлук бе по-забавен и разговорлив от останалите.
- Хей! – поздравих го аз преди да застана до него и да го погледна. Излгеждаше ужасно.
- Хей и на теб! – опита се да се пошегува той.
- Ще настинеш тук, ела вътре.
- Ако влзена вътре ще повърна. – каза с болно лице той. Сега като го погледна беше бял като те*ешир и излгежда наистина щеше да повърне всеки момент.
- Много ли ти е зле? – това бе супер тъп въпрос от моя страна, сякаш не бе очевидно.
- Предполагам излгеждам по-добре от колкото се чувствам. – насили усмивка той насреща ми, а аз се усмихнах неловко.
- Искаш ли нещо? Вода? Да седнеш може би?
- Не, нищо няма да ми помогне. По-добре да стоя тук защото наистина ще повърна всеки момент, а и от шофирането на Иън ми се гади повече.
- Ще му кажа да е по-внимателен. – потупах го по гърба окуражително и в момента, в който щях да се обърна, лодката се наклони рязко аз се препънах назад и двамата с Раян залитнахме на една страна, като той се строполини тежко на земята, а аз някакси се задържах на крака.
- Иън! – извиках силно аз. Хедър и Джейми рязко вдигнаха главата си към мен и панически излезнаха на паулбата да ми помогнат, но от двамата Грей нямаше никаква реакция. Толкова дълбоко се бяха гмурнали в мислите си, че не осъзнаваха какво ставаше на лодката, която Иън толкова каръшки управляваше. Докато Хедър и Джейми помагаха на Раян да се изправи на краката си, аз нервно се върнах при Иън и Тина, които изобщо не забелязваха приближаващото пристанище и скоростта с която Иън смяташе да ‘‘паркира‘‘. Може би беше решил съвсем кавалеркси да ме остави директно пред нас ... с лодка.
- Иън! – извиках силно зад него. Той рязко се обърна назад и ме погледна така сякаш ме вижда за първи път. – Да ни убиеш ли искаш? – попитах го нервно и с показалец посочих пред него. Забелязал къде се намира, той изпсува тихо и драстично намали лодката.

Радостна отново да стъпя на твърда и сигурна земя протегнах крак за да направя крачка от лодката на пристанището. Да ама не. Раян, който излгежда не бе способен да пази равновесие, се препъна на ръба на лодката и ме бутна заедно със себе си, което доведе до не толкова грациозното ни падане във ледено студената вода, която веднага напои дрехите ми, а костите ми се свиха от студ.
Останлите, които не бяха с всичкият си ни помогнаха от водата.
- Мамка му! – извиках раздразнено аз. – Какво не ви е наред! Пъвро Иън щеше да ни разбие с лодката, сега не обръщате внимание на Раян, който е мъртво пиян и ... и сега съм с мокри дрехи на минусови температури!!
- Съжалявам, по-добре съблечи якето си и опитай да изцедиш колкото се може повече вода от дрехите си. – каза ми Иън докато събличаше якето си и го наметна върху рамената ми. – Ще отидем у нас, по-близо е, а и определено не искаме да се прибираш в този вид. Само кимнах, защото бях повече от убедена че ще кажа много повече от ‘‘кретен‘‘ или ‘‘глупак‘‘. Погледнах през рамото му и забелязах Хедър и Джейми, които помагана на Раян да ходи, който бе също толкова мокър колкото и аз. С тази разлика, че косата ми бе до половина мокра с ледена вода.

В топлия апартамент на семейство Грей, момчетата се погрижиха за Раян, а момичетата за мен. По-скоро Хедър, на Тина не й пукаше особено че се разхождам из града с морки дрехи на минус петнайсет градуса, но все пак това бе Тина.
- Намери пантолн и блуза, които ще й станат. – обърна се Хедър към Тина докато търсеше кърпи с които да ме подсуши.
Бяхме в стаята на Тина, която определено не изглеждаше така както си я представях, с черни стени, спуснати завеси и тотален мрак, може би някой плакат на някой хорор филм или рок банда или нещо подобно. Напротив стаята й бе боядисана в бе*ешко розово имаше голямо легло и огромен бял трикрилен гардероб, а до него малка тоалетка.
Тина отиде до гардероба си с безразлично изражение и с още по-бавни и флегматични движения започна да ‘‘търси‘‘ подходящи дрехи за мен. По скоро се опитваше да ме дразни с бавните си движения или се чудеше къде си бе прибрала клоунският костюм, който според нея ще ми стои великолепнто и ще ми стане.
С пренебрежително движение Тина метна черен панталон към мен и тъмно синя сатенена блуза. Изненада ме че изобщо не протестира, когато й бе наредено да ми заеме дрехите си и още повече че ми дава една изключително красива сатенена блуза.
- Облечи ги и донеси дрехите си в хола. – каза ми Хедър и се обърна към вратата.
- Какво? – попита грубо Тина – Не ти харесва ли?
Гледах някак болно и недоволно блузата на Тина. Да, тя бе великолепна, но има един пробелм. Тъмно синьото краше косата ми да крещи от оранжевина, а очите ми блестяха като две лампи. Тъмните цветове винаги се подчертавали косата ми, а точно това винаги съм се мъчела да замажа или по някакъв начин да притъпя. Често носех бели блузи или дрехи с бледи цветове, по този начин косата ми не изглеждаше толкова оранжева и не се набиваше на очи. Аз не се набих на очи и така се чувствах добре.
- Не, не. Напротив. – отговорих й и се усмихнах. Тина ме погледна съмнително, но преди да каже нещо Хедър вече я дърпаше към вратата и скоро бях сама в стаята й.
След като се подсуших добре и преоблякох, се погледнах в огледалото. Дори и мокра, косата ми се набиваше прекалено много на очи, а кожата ми излгеждаше бледа. С въздишка излезнах от стаята и отидох директно в хола, където остнаналите се занимаваха с каквото може. Раян спеше. Да, той определено спеше на дивана с празна чаша в ръката.
Хедър стана и веднага взе мокрите дрехи от ръцете ми, а после ме погледна съмнително.
- Изобщо не си изсушила косата си! – скара ми се като майка тя. – Седни, ще я подсуша и изпий аспиринът си.
Проследних погледът й и видях чаша в която се бе разтворил аспирин. Изпих я на екс и преглътнах доволно. Винаги съм харесвала вкусът на аспирина, понякога до такава степен, че пиех аспирин само за да укротя желанието от това да не нагълтам цялото пакетче без вода, но знаех че това вече ще е прекалено и доста отвратително. Да не говорим какво ще се случи с организма ми.
- Харесваш аспирин? – попита ме леко отвратено Джейми.
- Не мисля че си помислих нещо подобно ..
- Не, но направи доста доволна лице, след като го изпи.
- Харесва ми. – подтвърдих аз.
- Отврат. – каза той и се засмя. – От всички лекарства това ми е най-гнусното.
- Седни. – нареди ми Хедър като ме настани на дивана и започна да бърше косата ми. – Хм? Какъв е този кафяв кичур? – възкликна изненадано тя и усетих как пръстите й изучават въпростния кичур. Остналите вдигнаха поглед към мен любопитно, а аз нервно се освободих от Хедър и пригладих косата си.
- Аз ще довърша - каза й аз и взех хавлията от ръцете й.
- Знаех си! – каза победоносно Тина и изпляска с ръце. – Не се понясяш! – довърши още по-доволно тя и очите й пробляснаха доволно, сякаш бе разкрила мистерията около Бермудския триъгълник, като ме посочи с пръст.
- Моля?! – невъздържах шокът и изненандата си аз.
- Мразиш косата си! – каза ми тя със зловеща усмивка на лицето. Доволна усмивка че бе открила слабата ми точка, уязвимата ми страна.
- Тина, престани. – предупреди я брат й уморено.
- Мразиш я толкова много че си се опитала да я боядисаш, но по незнайно какви причини не си довършила започнатото. За това косата ти никога не е вързана! За това гледаше толкова странно блузата! Сега като се замисля ти изобщо не носиш тъмни цветове, защото те карат косата ти да изпъква в пълният си потенциал! – продължи да говори възторжено от откритието си тя без да обръща внимание на забелжката на брат си.
- Тина! – намеси се остро Хедър и я погледна заплашително.
- Не е като да лъжа! Кажи им! – викна ми доволно тя все още смеейки се. – Кажи им че се мразиш, мразиш начина по който изглеждаш!
Ушите ми заглъхнаха и не чувах гласовете около мен, само аз и моите мисли, моите спомени, моите чувства. Не оставах длъжна на никого, винаги го връщах ако може тройно повече, ако може четворно повече. Бях отмъстителна, не прощавах лесно. Въобще не знаех дали някога съм простила нещо през живота си, но със сигурност си отмъщавах. Особено на хора, които си позволяваха да стигат търде далче, да ровят, да изтъкват неща които мразех, които ненавиждах, които ме караха да се връщам назад в неприятни спомени. Хора, които си позволяваха да изтъкват слабите ми качества пред други хора, непознати хора ... и да се забавляват през цялото време, да са с широка усмивка. Усетих как гневът бавно започваше да ме контролира. Това няма да свърши добре, защото и аз знаех слабите й места.
- Да така е. – каза с тих глас като гледах в черните й очи. – Ненавиждам косата си, мразя я и се опитах да променя цветът й.
- Ейвъри не е нужно- започна Хедът но я прекъснах грубо заслепена от ярост и желанието да го върна на Тина.
- Мразя много неща у себе си Тина. – казах хладно аз и се усмихнах тънко. – Но поне не мразя себе си и живота до такава степен, че да се опитам да се самоубия.
Тина си пое рязко въздух, лицето й драстично се промени, а Иън разшири очите си. Хедър, която бе зад мен преглътна тежко и се напрегна. Усмихнах се предоволно и дяволито. БИНГО!
- Моля! – извика Тина с треперещ глас и се изправи рязко. Очите й белтяха от рярост и шок.
- Какво? – попитах я невинно аз и се усмихнах мило. – Нима отричаш че си опитала да се самоубиеш? А след това си се събудила разочарована в стаята си или в банята обляна в кръв, но със здрави китки? – подсмихнах се доволно и я погледнах задоволено. – Призай си Тина. Кажи им че се мразиш. Мразиш себе си и живота си.
В следващият момент ръката и се заби в лицето ми със демонска сила като извъртя главата ми на една страна.
- КУЧКА! – изкрещя в лицето ми тя на ръба на истерията и излезна от апартамента, вратата силно затръшната зад нея.
Наоколо цареще пълна тишина, такава тишина че мъртвите пасти да ядат. Станах бавно от мястото си и последвах примерът на Тина. Щях да си отида и надали отново щях да се върна тук. Аз прекалих, отидох твърде далеч, но уви бях доволна в същото време. С твоите камани, по твоята глава Тина. Не случи на добър човек.
Никой не си направи труда ме да изпрати, да ме спре, да каже каквото й да било. Но защо биха? Аз току-що унизих и се подиграх със сестрата на Иън, човекът който най-малко заслужава да страда от тази група кретени със свръхестествени способности. Взех мокрото си палто и излезнах тихо от апартамента докато другите стояха като заковани на местата си, сякаш живота ги бе напуснал. Приличаха на статуи на изложба в музей.

По пътя за вкъщи можех само да се разкайвам за случилото се, за казаното, за това което направих. Но нямах способност, с която да върна времето назад, с която да оправя нещата. Съмнявям се че някой изобщо е способен на такова нещо.
Не можех да се прибера в този вид у нас. Абсурд. С чужди дрехи и мокро яке, кой знае как щеше да реагира майка ми, да не говорим какво щеше да си помисли.
За щастие имаше един човек с когото можех да споделя абсолютно всичко... е почти всичко.
Един човек, който ме подкрепя независмо що за глупости върша. Човек при когото мога да отида всеки ден, когато си поискам и да си поговоря или заедно да довършим от мен започнатата глупост. Човек, който винаги ме е подкрепял и окуражавал и никога не е обръщал гръб към мен, а ме е защитавал и се е застъпвал за мен хиляди пъти.
Ани.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Пет Юни 20, 2014 6:33 pm

_14_


- Леле, яка компанийка. – изкоментира някак съжалително Ани и седна срещу мен на леглото си и ме погледна преценяващо.
Междувременно навън вече бе тъмно, а аз бях уверила майка си че съм у Ани и ще се прибера по-късно.
Палтото ми се сушеше въху радиаторът в стаята на Ани, докато аз й разказвах за хората с които се бях запознала през последните няколко дни, като промених някои детайли в историята за да изпусна факта, че тези хора бяха също толкова свръхестествени колкото и аз. В целият този процес да запазя това нещо в тайна - не само за да не навлеча неприятности на Иън и останалите, но и защото не искам да замесвам Ани - се бях сдобила с нов приятел. Сериознен приятел. И това бе Раян.
Историята бе дълга как точно се стигна до там, но кратката версия е че Ани ме е видяла днес по-рано на пристанището с група хора, които никога до сега не е виждала и най-вече мен в прегръдките на цитирам: ‘‘Високо, красиво, русо момче, което сигурно е модел на бельо и с което сигурно сте се запознали в някоя неловка ситуация‘‘. Факт е че Раян се бе вкопчил в мен, но не защото толкова много ме обича, а защото бе изпаднал в някаква жестока деменция от алкохола, който бе консумирал предната вечер и буквално не знаеше къде се намира и какво говори. Бас ловя че нищо няма да си спомня от случилото се. Е спомня ли си или не, сега бяхме двойка.
- И си се скарала с момичето, което ти е дало дрехите? – попита за енти път тя за да се увери.
- Да!
- Хмм .. е сигурна съм че не е толкова зле, искам да кажа щом вече си разменяте дрехи. – В тонът й имаше нотка на ревност и недоволство.
- Ани! – скарах й се недоволно – Тина ме мрази, окей? И ми даде дрехите само защото нейният апартамент бе най-близо и не е като да ми ги е дала защото ме смята за страхотна приятелка и толкова много ме харесва. Нямаше избор. Никой от нас нямаше избор.
- А ти си паднала във водата защото ...?
- Защото Раян имаше махмурлук и не му беше добре.
- Значи се е опитал да те прегърне, но не е могъл да запази равновесие? О, колко сладко!
- По-скоро се спъна във лодката и се опита да се подпре на мен.
- И все пак, не мислиш ли че е сладко, че точно при теб е потърсил помощ?
- Не не е сладко, аз бях единствената на една ръка разстояние от него!
- Е че кой друг да бъде? Все пак сте заедно!
- Това няма нищо общо с факта, че ме бутна във водата заедно със себе си!
- Не му се сърди де! Все пак е бил с тежко главоболие!
- А аз ЩЕ СЪМ с тежко главоболие след като се изкъпах в езерото на минусови температури!
- Мислиш ли че Тина ревнува? – попита замислено тя.
- Какво?
- Сама каза, че тези хора се познават от деца и са отраснали заедно, може би Тина го харесва и сега когато ти си се появила ..
- Абсурд! Тина ме мрази от самото начало.
- Защо?
- Защото мрази всичко и всички.
- Сигурна съм че има разумна история зад тази омраза.
О, има и още как, само дето не е разумна а направо умопомрачително отчайваща, грозна истина.
- Да не говорим за това сега, как мина твоята нова година?
- Ах, не питай. – каза с отегчение тя и подбели очите си. – Мога само да кажа че не понясям да съм в огормна група с деца. Една моя братовчедка повърна върху мен.
- Оу. – направих погнусена гримаса. Много добре знам какво е да повърнат върху теб, все пак Ник често използваше рамото ми за тази цел след ядене когато бе малък и аз трябваше да се грижа за него. Сега като се замисля двамата с него отраснахме доста близки един към друг. Тати работеше, мама също, Лили също, а и на мен ми харесваше да се грижа за нещо толкова малко и безпомощно. Толкова силно се бях привързала към него че редовно се карах на майка ми как да му сменя памперсите и как да го тупа по гърба след хранене. До такава степен се бях загрижила за него, че Ани бе изпаднала в шок от майчинското ми държание ... тогава бях на осем и все още намирах децата за сладки, а и заради огромната разлика в годините със сестра ми винаги исках да имам по-малък брат или сестра. С Лили просто не може да се играе по този начин, по който си играех с Ник. Така както Лили бе поела отговорността да се грижи за мен и на практика ме бе отгледала, така и аз се грижех за Ник. Единственото, от което най-много ме болеше че Ник бе на две годинки когато Лили се премести и двамата нямаха тази близост, която аз и Лили имахме. Не се бяха виждали от толкова време че той я наричаше ‘‘лельо Лили‘‘, а това да му набием в главата че Лили му е сестра отне време.
Беше ми трудно да гледам как брат ми не може да възприеме най-голямата си сестра като такава.
- Но тя не както Ейв, тя даже не живее тук! – беше казал веднъж чисто фактически той. Това доста ме натъжи. Ник и Лили не бяха близки и от страни наистина не изглеждаха като брат и сестра, Лили не се грижи много за него докато той бе бебе по простата причина че бе заета с изпитите си, търсенето на работа, караницата с мама и изнасянето си от вкъщи. И двамата бяха изпуснали възможността да изградярт братско-сестринската си връзка на време. Дори и до днес усещах притеснението у Ник когато искаше да попита Лили нещо. Звучеше прекалено формално и възпитано, задаваше въпростите си към нея така както ги задава към непознат. Двамата бяха прекалено дистанцирани един от друг, а аз бях прекалено привързана към тях. Понякога се чудех дали се обичаха така както Лили обичаше мен и така както аз обичах Ник? Може би не, но поне уикендите прекарани заедно, само ние тримата, доста помогнаха за тяхното сближаване.
- Земята вика Николаев! Още ли си тук? – гласът на Ани ме изкара от дълбоките ми мисли в миналото. Мингнах няколко пъти срещу нея и й се усмихнах.
- По-добре да тръгвам иначе майка ми ще откачи.
- Да, звънна ти преди малко, но ти бе прекалено заета да витаеш из облаците! – каза леко осъдително тя. – За Раян ли си мислеше?
- За Ник.
- За Ник?? – попита шокирано тя.
- Ще тръгвам. – станах без да се обяснявам и взех палтото си, което още бе влажно. Определено не трябва да попада в ръцете на майка ми.
Ани ме изпрати до вратата, а аз се качих с бързи крачки по стълбите на шестия етаж.

Чак в стаята си можех да се почувствам спокойно. Плътно затворена врата, огасени лампи и тъмнина. Часовникът, който не се отделяше от мен през последната седмица се полюшкваше на врата ми докато оправях леглото си за сън.
Ако сега отида в средновековието, ще е ден нали? Ще е светло. Вместо да събличам дрехите си облякох един черен суичер от горе и нахлузик ботушите с които бях заспала и последния път.
Легнах на леглото си и започнах да си мислия за мястото на което прекарвах повечето време, вместо в страната на сънищата ... нормалните сънища.
Зачаках да усетя твърдата повърхност под гърба си, чистия въздух, шумните птици и цялата тази зеленина.
Вместо това получих нещо друго. Някаква странна студенина, някакъв шок и борба за въздух. Не бях ли там където исках да съм? На друго място ли съм? В опит да вкарам въздух в дробовете си вкарах някаква странна течност ... вода. Но как? В околността няма вода!
Бурното ми борене срещу водата, от която не можех да се освободя започна панически. Нима ще се удавя? Това ли ще е тържественият ми край? В сънят си, който всъщност не е сън? Това е пълна каръщина, та аз мога да плувам! Мога, но с вода в дробовете ...
Преди каквато и да е черногледа мислъл да е преминала през съзнанието ми, усетих как някаква сила, някакво изтласкване ме издърпва на горе и скоро усетих твърдата позната повърхност под коремът си. Преди да имам възможност да реагирам по какъвто и да било начин, усетих огромна тежест между рамената си, която ме натискаше силно срещу земята. Дробовете ми се напрегнаха и имах чувството че ребрата ми ще се счупят, но вместо това изплюх огромно количество вода. Тази тежест, която все още ме натискаше не спря до момента, в който цялата вода бе излезнала, а аз се опитах да се изправя. Силната ми кашлица и шокът ми попречиха да се изправя на краката си, единственото което можех е да лазя слепашката, защото едвам виждах от всичката вода, която бе в очите ми и косата, която се бе залепила на лицето ми като водорасло.
- Изобщо може ли да плуваш? – каза сърдит задъх глас над мен. Познат глас. Обърнах се рязко при което ми се зави свят и ми отне време да фокусирам фигурата стояща пред мен. Естествено че бе трудно, с коса в очите и все още шокирана, да не говорим че не излгеждаше по начин, по който го бях запомнила...
Полугол и мокър. ТАКА определено не ми бе миналвал през мислите ... до сега. В други обстоятелства щях да се радвам на гледката, но сега по-скоро ми бе до това да се изправя на краката си. Да не говорим че паднах във вода за втори път днес. И на това ако не му се вика да ти върви по вода!
- Принципно. – започнах аз и махнах косата от лицето си – Да.
- Аха. – отвърна с преправен разбилателн тон той и поклати глава при което повече вода от косата му се стече по вече мокрото тяло.
Сега когато се бях съвзела и нямах коса в очите можех да го огледам по-добре. Черна като катран коса, бяла кожа под която се подаваха добре оформени мускули и красиво лице. Не божествената фигурна или красивото лице хванаха внианието ми, а очите му. Божествено красиви и блестящи тъмно зелени очи. Толкова ярки и толкова блестящи, че имах чувствтото че гледат право в душата ми. Сякаш се намирах под два прожектора, които ме изгаряха с блясъкът си и всичката тази светлина. Никога до сега не бях виждала подобен нюанс на зеленото и то на момче. Обикновено зеленооките момчета имаха мръсен и тинест цвят на зеленото, много блед и смесен с кафявото. Неговите очи просто блестяха като два изумруда забити в черепа му.
- Уоу. – възкликнахме двамата едновремено след дълъг миг на изучаване. Предполагам неговото възклицание също бе заради очите ми, все пак бяхме забили поглед един в друг така сякаш виждахме нещо ново и непознато, което може би бе вярно.
Нейт наруши неловката тишина като се закашля и се опита да отмести поглед от мен, но не му се получи много защото аз бях забила моя в него като хипнотизирана.
- Ще престанеш ли да ме зяпаш така? – скара се недоволно той и отиде до едно дърво на което бяха закачени дрехи. Най-вероятно якето и блузата му.. какво друго може да е.
Когата се върна обратно до мен ми хвърли якето си и посочи с показален към гората.
- Съблечи дрехите си и облечи якето.
Очите ми само се ококориха.
- Да настинеш ли искаш? – попита нетърпеливо той. – По-добре направи така докато все още имам добрата воля да ти помагам.
- Ами ти?
Самодоволна усмивка се показа на лицето му и ми смигна.
- Аз съм окей. – Недоволно изсумтях и отидох зад дърветата, много далече от него за по-голяма сигурност, където свалих мокрият суичер и сатенената блуза на Тина и ги замених с прекалено голямото яке на Нейт.
- Трябва да подобриш телепортирането си, следващият път може да те намеря на кладата. – каза той докато бе с гръб към мен и изтискваше вода от дънките си.
- Така и така си започнал темата ... как изобщо ме намери? Толкова бързо?
- Бях тук, когато цопна във водата от нищото и след кратко наблюдение и премисляне реших да ти помогна.
- О, колко мило и състрадателно от твоя страна! – отвърнах с преправен тон и лява ръка на сърцето.
- Знам, знам. – отвърна също толкова саркастично той колко и аз, докато продължаваше да изцежда вода от дънките си.
- Защо не свали дънките си? – в момента в който изрекох въпроса си на глас, си зашлевих поне десет плесници през главата, ментално естествено не бих се наранила наистина, все пак се обичам прекалено много за да си посегна.
- Реших че няма да устоиш на гледката и вместо да ти помогна ще влоша дишането ти.
- Ха-ха! – отвърнах нервно и побързах да сменя темата. – Каква беше тази техника която използва? Сещаш се за да изкараш водата от дробовете ми?
- Не е никаква техника, освен ако не си искала дишане уста в уста? – попита дяволито той и поредната крива усмивка зашари по устните му.
- Защо сега съм тук? Искам да кажа, преди винаги се телепортирах на онази огрмна зелена поляна, а сега съм тук при реката и отсреща е... този огромен замък?
- Това е крепост. – поправи ме той и сложи блузата си. Сега ми направи впечатление че тук бе късна пролет, а не зима както в Канада.
- Знаеш ли къде сме? Защото там от където идвам е зима. – споделих аз. – О, и честита нова година между другото.
- Вече е нова година? – попита изненадано той.
- Не знаеше ли?
- Там от където аз идвам пък нямам възможност за външният свят.
- Знаеш ли поне коя годиниа сме вече? – попитах внимателно.
- 2009? – попита неуверено той а аз си поех рязко въздух. Наистина ли нямаше представа къде се намира? Коя година е?
- Шегувам се. – каза видимо задоволен от реакцият ми той. – 2014.
- Не съм сигурна дали мога да ти повярвам.
- Виж, не е като да не съм виждал слънцето от години, просто не знам къде съм и колко е часа. Само годината и месеца са ми съобщавани, нищо повече.
- Аха .. звучи доста информативно. – казах леко осъдително.
- Поне не ме изтезават.
- Правят ли го попринцип? – попитах внимателно.
- Зависи как се държиш. – отвърна той и ме погледна изпитателно. В опит да избегна очен контакт забелязах пиърсинга, който бе на веждата му. Носът му също имаше халка. Автоматично погледнах към ушите му, които също бяха продупчени, но заради влажната му коса, която скирваше ушите му не можах да видя колко точно пиърсинга имаше и къде. Ахх, момчета с пиърсинг на които им отива. Мед за очите!
- Радваш се на гледката?
- Ако не говореше щеше да е много по-приятна и поносима.
- Оу, и ако това не е комплимент!
- Не е. – отвърнах остро. – Както и да е, каза че съм цопнала във водата от нищото, но защо тук? Обикновено се телепортирам на онази поляна.
Вместо отговор Нейт извади някаква верижка от джоба на дънките си и я разклати демонстративно пред очите ми така сякаш съм куче, което веднага ще дотърчи до него ... което всъщност направих, но спрях на няколко крачки от него.
Беше часовникът ми, този който Ани ми подари за Коледа, този който трябваше да е на врата ми, този който зарих в пръстта под едно дърво.
- Там където е скъпоценият ти часовник, там ще си и ти. – отговори подигравателно той с доволна усмивка. – Това е нещото, което те свързва към това място и докато часовникът ти е тук, в това измерение, в това време ще се телепортираш автоматично възможно най-близко до него.
- Тоест, ако го взема обратно с мен, вече няма да мога да идвам тук?
- Не е задължително, но когато има някаква част от твоето време тук, винаги ще си притегляна на това място.
- Да разбирам ли че няма да ми го върнеш?
- Да. Поне не веднага.
- Защо?
- Защо не?
- Сериозно ли? – попитах оттегчено аз. – Знам че нямаш компания, но това не начин да накараш момиче да остане с теб.
- Времената са други, методите се променят ... кой знае може и да подейства.
- Хората, които .. ем които така да се каже се ‘‘грижат‘‘ за теб, знаят ли за мен?
- Не. Нищо не съм им казвал.
- Защо?
- Защото ще свършиш като мен. Затворена някъде между четири стени без да знаеш какво се случва в истинският живот, без да знаеш дали семейството ти е добре и дали изобщо все още имаш семейство.
В думите му имаше изключителна тъга и човечност, която не бях доловила последните пъти в които се бяхме засекли. Може би заради психопатския смях който слагаше на безгрижното си лице. Всичко това е една огромна дебела и здрава фасада, която прикрива болката, тъгата и уязвимостта му.
- Защо ти пука какво би ми се случило?
- Защото не съм злодей, не те познавам и не ти си човекът на когото искам да отмъстя. Имаш семейство нали?
- Да разбира се.
- Е, ако хората разберат за теб, не само ти си жертвата, а цялото ти семейство. Ще проведат няколко теста върху тях за да се уверят че нямат способности като твоите, но ако имат остават при тях за продължителни тестове и експерименти.
- Това ли се случи със семейството ти?
- Не знам какво им се е случило. Само знам че са някъде и се крият.
За момент си помислих за Анджела и за малкото момиченце, което укриваше със себе си в Уардс Айланд. И колко уплашена бе когато прекарачих прага на дома й и й казах че внучка й също има способности. Как живее в страх не само от хората, които ги търсеха, но и от нас самите. Тези със способностите. Страх и презрение.
И колко много други хора като нас се криеха в страх, без възможност да живеят нормален и спокоен живот.
- Има доста хора със способности. – казах повече на себе си отколкото на него.
- Познаваш ли някои вече? Казала ли си на някого? – в гласа му имаше леко недоволство и разочарование.
- На никого нищо не съм казала.
- Но познаваш други като мен и теб? Нали? – настоятелността в гласа му надделя и той пристъпи към мен леко заплашително.
- Да.
- За Бога казах ти да внимаваш! – викна ядосано той.
- Не не си! Каза ми да не казвам на никого и да не се доверявам на никого.
- Същата работа! – викна ядосано той.
- Не разбирам какъв е проблема.
- Проблема е че сега е въпрос на време преди непознат мъж в официален костюм почука на вратата ти, да каже пълното ти име и ‘‘мило‘‘ да те помоли да дойдеш с него.
- Хората които познам не са такива, не са предатели и се укриват точно толкова от правителството и огранизациите колкото и ... другите. – отвърнах ядосано без да знам как точно да завърша логично.
- Хората? – попита невярващо той. – С колко хора точно си се запознала?
- Достатъчно. – отвърнах сърдито, а той прокара ръце нервно през влажната си коса. Докато ръката му минаваше през косата, забелзах татуировка малко под лакътя. Някакъв шрифт, който не можех да разпозная или прочета.
- Знаят ли за мен? Казвала ли си им нещо за мястото? – попита той доста по-спокойно.
- Не. Нищо не съм им казвала.
- Как изобщо успя да намериш хора като теб за толкова кратко време?
- Те ме намериха така да се каже. Един от тях чете мисли.
- О, Боже това става все по-зле .. – каза той отчаяно и прокара длан през лицето си като размаза фасонът си и изглеждаше адски глупаво и смешно, което го направи трудно за мен да сдържа смехът си.
- Един от тях? – попита изведнъж замислено той. – Колко има?
- Пет-шест. – отговорих с лека крива и неловка усмивка.
- Толкова много? За толкова кратко време?
- Светът е малък.
- Слушай трябва да внимаваш, ама много да внимаваш. Възможно е един от тях да е шпионин и просто да ви лъже, а може би всичките са шпиони.
- Имаш сериозни проблеми с доверието... и шпионските филми.
- И ти ще имаш на мое място, приеми го като добър съвет от опит.
Замислих се за момент през какво ли бе преминал той за да стигне до тук. Без да знае къде наситина се намира или какво се случва със семейството му? Колко ли пъти бе предаден?
- Как се казваш? – наруши тишината той и ме изкара от мислите ми.
- Какво?
- Името ти. Сещаш се, съществителното с което хората се обръщат към теб когато искат да привлечат вниманието ти. Начина по който родителите ти са те кръстили? – След кратко коле*ание го погледнах още по-недоверчиво. – Хайде де аз ти казах моето.
- Ейвъри.
- Ейвъри? Пасва ти. – каза доволно той и се усмихна преценяващо.
- Как реши че ми пасва? – попитах леко раздразнено.
- Преведено буквално от френски името значи ‘‘управлявам с елфска мъдрост‘‘ или накратко ‘‘мъдър‘‘ или ‘‘съветник‘‘.
Фактът че не знаех много за името си или какво значи ме раздразни. Мама веднъж спомена че го избрала защото звучи сладко и магическо и защото звучи като име което пасва на нежни създания като феите или елфите.
- И ти реши че съм мъдра? – попитах несигурно.
- Разбирасе че не, по-скоро да е обратното.
- Страхотно. – измърморих недоволно.
- Заради косата и очите ти е. Приличаш на елф, ако изобщо има елфи и подобни същества.
Не знаех как точно да реагирам на този коментар, защото изненадващо бе приятен комплимент от непознат, а аз не знаех как да му върна комплимента ... по-точно не исках.
Преди да съм казала каквото и да е от другата страна, където бе крепостта се появиха няколко конници. Нейт веднага ме придърпа на страна и се скрихме зад едно дърво.
- Къде сме изобщо? – попитах шепнейки.
- Нямам никаква идея, пътувам там където е възможно да се намира човек със способности като моите.
Огледах се наокло. Мястото ми изглеждаше толкова познато. Вярно че бях тук много пъти и сигурно се дължеше на този факт и все пак от този ъгъл изглеждаше различно и познато едновременно. Определено бях виждала тази крепост от толкова близо. Крепост.
Крепост.
.....
Баба Вида! Това е крепостта Баба Вида!
Това е България!
- О, дяволите го взели. – казах на глас.
- Какво? Знаеш къде сме?
- Така да се каже ...
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Пон Юли 14, 2014 10:37 pm

_15_


Беше миналото лято през Август, когато семейството ни бе на една от поредните дълги и изморителни екскурзии в Бългрия. Този път в град Видин, при крепостта Баба Вида. Най-старата и запазена крепост на България, да не говорим че никога не е била завземана, факт с който родителите ми много се гордееха. Мястото беше оживено с хора, туристи които щракаха снимки за спомен и нашето семейство, което не се различаваше от другите с нищо. Двамата с Ник умирахме от желание да се хвърлим във водата, която обкръжаваше крепостта и по този начин я правеше добре защитена и трудно проходима, за да се охладим от жаркото слънце.
Самта крепост бе огромна и масивна и се чудех как по дяволите хората са били способни да построят нещо толкова здраво през средновековието, което да се запази до днешно време. Ако не друго, поне българите са си майстори.
Четири кули и четири стръмни стени, които правеха катеренето по тях невъзможно се издигаха от земята и придаваха едновремнно магическа и мрачна гледка на цялата обстановка. Колко войни ли се бяха провели тук? Колко битки? Колко кръв се бе проляла на това място?
Спомням си колко познато ми излгеждаше мястото тогава, като дежа вю, но по-силно и изразително.

- България? – попита за пореден път Нейт до мен. – Ние сме в България? Какво за Бога правим в България?
- Ако имах и най-малката представа щях да ти кажа.
- Значи ти си от България? – попита неуверено той и събра веждите си съмнително.
- Така да се каже. Не съм родена там, тоест тук.
- Къде си родена тогава? – За момент се замислих дали е добра идея да му казвам каквото и да било, вече знаеше предостатъчно за мен така или иначе.
- Америка. – отговорих кратко аз.
- Уау! Нямаше да се сетя! Къде другаде би научила английски толкова добре? Да не говорим че не говориш с британски акцент така че не е Англия или Австралия.
- Защо искаш да знаеш? Наистина ли очакваш да ти се доверя? Ами ако просто ме лъжеш че нищо не си казал на хората от правителството за мен и се опитваш да изкопаеш нужната информация?
- Радвам се че си толкова предпазлива, но не аз съм човекът от когото трябва да се пазиш.
- Каза го момчето, което не иска да върне часовникът ми.
- Роден съм в Канада, но не мисля че в момента съм Канада имам предвид организацията. Може би съм в САЩ.
- Не че това е информация, която ще ми помогне с нещо, но и аз съм от Канада.
- О, кой град?
- Това вече няма да ти кажа.
- Хм, хубаво тогава. Поне знаеш къде сме сега, нали?
- Така да се каже. Виж, факт била съм тук, но в наше време и преди три години, в България съм точно толкова турист колкото и ти ще бъдеш ако отидеш там.
- Вече съм тук. – намигна ми развеселено той. Понякога се чудех дали той и Раян не са роднини или познати? Но накрая си припомнях че идиотите кръвна връзка или приятелство не ги свързваха за да бъдат такива каквито са.
- Сега когато знаем къде сме, възможно ли е да знаеш защо сме тук?
- Моето предположение е защото си от тук, не директно от тук но от тази част на света. Може би си имала предци, които са живеели при кепостта и някак си се телепортираш на това място. А сега въпросът е, как и защо се телепортираш тук?
Добър въпрос, само дето и аз не знам защо и как.
Колко дни бяха изминали от първият път в който се телепортирах? Точно една седмица. 7 дена. И за толкова кратко време, нещата се бяха променили толкова драстично, че вместо да спя аз се разхождах из поляните на тринадесети век в компанията на непознато момче, което също нямаше друга работа освен да блуждае наоколо. Да не говорим че се бях сдобила с две гаджета, лъжех семейството си и най-добрата си приятелка на пълни обороти, и се мотаех в компанията на други напълно непознати хора, които или движеха предмети с умът си или се регенрираха.
Дам, типично бих казала, супер нормално! Добре че котката не ми говори.
- Заради часовника. Първият път когато заспах с него се озовах тук.
- Не може да е заради него. По тази логика това ще рече, че не ти имаш сбособности, а часовника. И нека да бъдем честни и двамата знаем че е менте.
- Не, наследство ми е от крал Артур. – отвърнах саркастично и извъртях очи. – Но все пак часовникът Е задействал нещо, защото преди да го получа си спях спокойно.
- Това може да е така и все пак, може би не си спомянш. Сигурна ли си че не си била някъде другаде, някой сън който се повтаря често?
Сънят със старецът на люлеещият се стол, който всеки път ми разказваше различна история. В отговор поклатих глава, не бе нужно да знае за това.
- Както и да е, никой не знае точно какво се случва в главите ни или защо.
- Никой? – повдигнах вежда въпросително.
- Хората от лабораторията. – отговори той и ме погледна замислено. – Не знаят защо, как и най-вече как да различат нормалните хора от тези със способностите. Най-силната теория е че сме родени със напълно развит мозък или по-точно, умеем да използваме пълният му капацитет без да го осъзнаваме или да се науждаем от упражнения или разни стимулиращи медикаменти. Това е причината поради която може да се телепортираме.
- Не се телепортираме. – прекъснах го заключително аз, забила поглед в едно дърво. Боже колко зелено и различно изглеждаше от дърветата в Канада. Толкова здраво и пълно с енергия, не че имам някакъв фетиш към дървета, но гледката беше задоволяваща и хармонична за очите ми. Да не говорим че се втренчвам в абсолютно всичко, което ме вдъхновява или кара да се чувствам спокойно и леко.
- Моля? Ти на това какво му викаш?
- Телепортация. Теле. Портация. Теле от гръцкия значи ‘‘далечен‘‘ а портация от латински portare ‘‘пренясям‘‘. Терминът телепортация се използва когато тялото ни се мести от едно в друго измерение. Моето тяло лежи на леглото ми в апартамента в Канада, а това тук е друго тяло, което е способно да бъде наранено, но не тялото си телепортирам, а умът и мислите си. Може да се каже че това което лежи в Канада е обвивката или ‘‘костюма‘‘ на мислите и съзнанието ми.
- От кога стана професионалист в сферата на не-телепортирането?
- Чета книги, по-точно статии от списания, аномалии и прочие от както разбрах че самата аз съм способна на подобно нещо. – Не беше лъжа, че наистина сама започнах да изучавам и разследвам случващото се с мен ... просто не споменх че записките бяха на Иън.
- Тогава как наричате тази аномалия, която се случва с нас професор ....?
- Няма да кажа фамилното си име. – отговорих остро на настоятелният му поглед. – Пътуване във времето. Така го наричам.
- Страхотен отговор, нещо ново под слънцето? – отвърна престорено той като интервюиращ докато използваше дясната си ръка за микрофон, който държеше пред устните си, а сега пред моите.
- Стъмва се, няма слънце, няма нищо ново.
- О, колко жалко. И ако това не е залезът на мъдростта и очевидността Ви!
Не, но може да е залеза на здравите ти кости в ръката ако не я разкараш!
- Не, знак е че в Канада се съмва, а аз не съм спала.
- Искаш да кажеш че си тръгваш? – попита изненадано и леко разочаровано той вече сериозен, без микрофон.
- Добра мисъл. – похвалих дразнещо.
- Ще успееш ли изобщо? – Подценителния тон бе уловим не само в гласа, но и в очите му, които се състезаваха с тревата, чии зелени нюанси бяха по-силно изразени.
- До сега как съм успявала? – попитах леко засегнато и кръстосах ръце пред гърдите си.
- До сега все нещо те будеше, да видим как сама ще се измъкнеш от ситуацията. – отвърна подигравателно той. Направи крачка назад и ме погледна очакватрлно. Обърнах му гръб и се концентрирах. Издишах шумно и затворих очите си. Представих си стаята и пътят ми до там, до леглото където тялото ми лежеше като мъртво. Чудех се изобщо дали дишах докато бях другаде? Ами сърцето биеше ли ми?
За съжаление само Иън бе способен да даде отговор на тези въпроси, а аз по-рано днес бях убидила сестра му пред всички. Дам, ето го и шансът да разбера много неща как отлита като птица, която се мъчи да ти покаже среден пръст с крилото си .... красива гледка.
- Трудности? – обади се досадния глас на Нейт зад мен. Можех да се закълна че е с вдигната вежда и ме гледа подценяващо. Като се замисля той по друг начин не може да гледа.
- Зад мен са. – отговорих спокойно и се опитах да не му се връзвам много, а да се съсредоточа.
Усетих странно притегляне напред и без да осъзнавам направих крачка напред. Зад клепчите на очите си виждах тунел, който сякаш се движеше около мен с много бърза скорост в синьо-лилави нюанси. Преди да съм отворила очи за да се уверя че това, което виждам е истина, регистрирах таванът на стаята си, не тунелът който си представях. Пътят към средновековието и обратно.
Пет часа сутринта, а аз изобщо не съм спала. Сега като се замисля, това е първият път в който съвсем съзнателно се телепортирах обратно в тялото си. Това е добре, почвам да печеля известен контрол над силите си и над себе си. Бях достатъчно изморена за да рискувам да заспя. Ако поне едно нещо ми е ясно относно спането и пътуването ми, то е че трябва да съм изчерпана от енергия за да мога да заспя. А сега едва гледах.

Силният шум от кухнята и хола ме събуди. Погледнах към часовника си. Единадесет часа. Шест часа сън. Супер.
Преоблякох се и слезнах долу, само за да стана свидетел на поредното новогодишно събиране на семейството ми ... и Карл.
- Ела, Карл и сестра ти ще си тръгват днес, така че им кажи чао. – помаха ми мама от мястото си. С негодуване слезнах от последното стъпало на стълбите и седнах на единствения свободен стол.
- Къде ще ходите? – попитах сънено и посегнах към топлите кроасани, които лъхаха на ванилия. Вкусотия!
- Ще отидем при родителите на Карл и после се прибираме, не знам кога пак ще мина да ви видя. Имам още познати с които трябва да се срещна, а и скоро отпуската ми изтича. – обясни Лили докато държеше порцеланова чаша с кафе. Моята порцеланова чаша.
- Изглеждаш изморена? – обърна се Карл към мен.
- Не спах добре.
- Новогодишно вълнение? – предположи той.
По скоро средновековно .... и българско. Сега като се замисля какво по дяволите правех в България? Защо точно там? Ахх, толкова неща искам да знам, а не мога да намеря отговорите им!
В отговор само кимнах на Карл.
- Не се тревожи скръндзо, ще ти пратя подаръка по пощата или по куриер. – обади се с дразнителен тон сестра ми. Повдигнах въпросително вежда.
- Подарък?
- За рождения ти ден. – отвърна тя така сякаш си бях ударила главата.
- А, да. – отвърнах не толкова въодушевно.
- Защо? Каква е тая реакция? – намеси се мама изненадано и ме погледна съмнително.
- Пада се в понеделник. – отговорих изморена аз.
- Е, и?
Вместо да отговарям посочих с пръст зад мен. Погледите на всички последваха пръста ми и стигнаха до календара на който бе маркирана една дата с червен маркер. Шести Януари. Понеделник.
- Първият учебен ден. – отговорих на неразбиращите им лица.
- Ааа това било. – отвърна майка ми разбиращо.
- Поне ще си с приятелите си и ще си обградена от хора. – намеси се татко.
- Тате, половината от тези ‘‘хора‘‘ не мога да ги трая. Ще съм обградена от кретени. Или ще си прекарам добре на този ден, което е малко вероятно, или ще се прибера в къщи пламнала от яд способна да подпаля къщата.
Много вероятно.
- Винаги съм знаела че си асоциална. – обади се обвинително Лили и отпи последната си глътка кафе. – Ще тръгваме.

Лежах на леглото си и се чудех дали има смисъл да заспя. Или ще успея или не ... второто бе верният отговор. Телефонът ми звънна и веднага вдигнах оттегчено.
- Ало? – казах в полу-будно състояние.
- Ейвъри? – рязко се изправих в седнало положение, което само доведе до замайване. – Можеш ли да дойдеш до кабинета ми?
Иън. Какво ли иска? Бас ловя че ми е спукана работата задето говорех по този начин със сестра му. Прехапах нервно устни и погледнах към тава сякаш отговорът е някъде там.
- Ейвъри? – попита още веднъж той. Звучеше леко притеснен и объркан.
- Д-да? – прочистих гърло.
- Можеш ли да дойдеш в кабинета ми?
- Няма да мога. Ще излизам след малко. – излъгах.
- Добре тогава предполагам ще трябва да говорим по телефона.
О, за Бога!
- Трябва да вървя! – побързах нервно аз готова да затворя телефона.
- Почакай! – викна той в слушалката, но не защото ми е ядосан, а защото бе притеснен и леко разтревожен. – Важно е Ейвъри, моля те се само минутка!
- Добре. – предадох се накрая. Тонът му бе изключително умолителен, до сега не го бях чувала така.
- Случайно все още да взимаш таблетките си за силно безпокойство и безсъние?
- Таблетки? Какви таблетки?
Луд ли е? Все още не съм прибегнала до този радикален метод.
- Бензодиазепин.
- Бензо .. какво? – Името на таблетките нищо не ми говореше, ама нищо това даже и на сън не съм го виждала.
- Виж в медицинското ти досие пише-
- Какво? Медицинското ми досие? Пак ли ме разучаваш? – креснах недоволна от чутото.
- Ейвъри това е много важно! Взимала си това лекарство когато си била на шест и на осем и на десет. После си посещавала психолог, защото лекарството е опасно и те прави зависим.
- Иън. – прекъснах го остро аз. – Обади ми се за да ми кажеш че съм луда ли? Защото определено не си спомням да съм взимала подобни лекарства камо ли пък да съм ходила на психолог!
- Това е проблемът, има странични ефекти!
- Т-ти нормален ли си? – викнах силно. Как смее да твърди подобно нещо! – Не стига че ме разучаваш сякаш съм ти експериментална мишка, а сега смееш да твърдиш че съм луда? Изобщо сигурен ли си че това е моят картон, моето досие?? Знаеш ли колко Ейвъри-та има по света, а?!
- Ейвъри Михаилов Николаев. Родена на шести Януари 1997, Канада, Торонто, Онтарио. ЕГН: 0601971245. Направени ваксини-
- Добре, добре разбрах! Моето досие е! – виканх нервно и раздразнено на телефона си. Колко жалко че в такива ситуации той си патеше, а не човека с когото разговарям от другата страна.
- Трябва да дойдеш. Не мога да ти обясна всичко това по телефона. Важно е. Има неща по който се разбира ...
- Разбира се какво?!
- Разбира се че си пътувала във времето.
Очите ми се разшириха на макс. Преглътнах тежко и буцата си остана в гърлото ми.
- Ейвъри? Там ли си? – Иън звучеше разтревожен.
Станах бързо от леглото все още държаща телефона в една ръка. Облякох якето си за пореден път върху пижамата си, скочих в ботушите си и излетях през врата като тапа от шампанско и се затичах колкото се може по-бързо по улиците, без да обърщам внимание на хората, които ме гледаха страннао ... най-вече заради пижамата на Iron Man.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Съб Юли 19, 2014 11:45 am

_16_



На рецепцията Триш се опита да ме спре или поне да ме посъветва за изчакам реда си, но аз знаех по-добре от нея, че Иън ме чака в кабинета си. Уреден час, да го наречм така.
Влезнах в кабинета му с вратата, защото ръкавът на якето ми се закачи за бравата и съответно ефектът не бе особено красив да не говорим за грациозност. Иън ме погледна шокирано и леко с уплаха, най-вероятно заради вида ми Чубака, за който самият той щеше да ми завиди.
- Не мислих че ще дойдеш. – каза изненадано и шокирано той докато погледът му ме изучаваше.
- И аз си мислех същото. – отвърнах задъхано и освободих ръкава на якето си от бравата. И двамата стояхме известно време един срещу друг незнаещи какво да си кажем или направим. Единственият шум бе тежкото ми дишане.
- Ела. – каза накрая той след кратко почесване по тила и отиде до бюрото си, което бе вечно отрупано с листя, папки, хартии, документи и какво ли още не. Естествено единствената папка, която се раздваше на повече място бе моят медицински картон с всичките ми данни от раждането.
- Искам ли да знам как го взе от личната ми лекарка? – попитах леко обвинително без много да ми пука.
- Само мога да кажа че сигурността не е толкова добра. Всеки може да се добере до личните ти данни в днешно време.
- Всеки с лекарски лиценз. – припомних му аз, защо бе толкова лесно.
- Да и това. – замислено отвърна той и седна на стола си. – Чай?
- Знаеш за какво дойдох, ако ми се пиеше чай можех да се отбия до Кралицата, не е като да не го мога.
- Имаш право. Е, добре тогава да започваме. – Иън потърка ръце една в друга и взе папката в ръцете си. Погледнах нервно към документите, които разказваха част от живота ми и най-вече тази на лекарствата, тестовете и изследванията ми.
- Така, тук пише че на възраст от шест години са ти предписани силни медикаменти, които се борят срещу безсъние и тежко безпокойство и тревога. Вече споменах името на лекарството, а именно Бензодиазепин. Бензодиазепинът е медикамент, който съдържа дроги като Диазепам, Лоразепам и Алпразолам. Най-общата и най-лоша, също така и най-често срещаната странична реакция е пристрастяването към лекарството. И под пристрастяване нямам предвид че просто толкова много ти е харесвало на вкус че тайничко си си взимала от шкафчето в банята без родителите ти да разберат, имам в предвид че огранизмът ти, цялата ти система се пристрастява към този медикамент и е неспособен да приеме друго лекарство освен това. Зависимост, както при всяка дрога.
- Добре, но защо родителите ми не говорят за това? Защот не си спомням да съм взимала медикаменти или пък посещенията ми при психиатър?
- Това не знам. Нормално е да не си спомняш някои неща, но не мисля че е от лекарството, ако имаше поражения по паметта ти, то щеше да е написано в досието. Може би е било травмично и болезнено за теб и мозакът ти е отстранил този спомен или скътал някъде чакащ подходящ момент да си спомниш отново.
- Била ли съм зависима? – попитах тихо и плахо от отговорът, който Иън щеше да даде, но той замълча. Това не е добре нали? Кога хората не могат да ти отговорят?
- Ейвъри сложно е за обяснение, но-
- Посто ми кажи да или не! – прекъснах го панически.
- Лекарстввото се използва краткосрочно за да се предотврати тази зависимост и пристрастяване. Като за начало, медикаментът ти е бил предписан поради тежко безсъние и безпокойство. Не си могла да спиш нощем, плакала си често, все нещо те е тревожело и като цяло си имала пристъпи на тревога доста често, което е нормално за деца на твоите години .. имам в предвид тогава когато си била на шест.
- И? Какво се е объркало? Зависима ли съм, кажи ми!
- След като си спряла да пиеш лекарството, лекарката ти е препоръчала да взимаш някои билки за да си по-спокойно и за да можеш да заспиваш. Всичко е било добре до момента в който пристъпите на тревога, паника и безсъние се завърнали когато си била на осем. Тогава отново си приемала Бензодиазепин. След време нещата отново се оправили, продължила си да пиеш по-силни билки и за по-дълго време, но и това не е помогнало особено защото на десет отново се е наложило да приемаш Бензодиазепин.
- И? – попитах нервно. Усещах как десният ми крак се клатеше от нерви и не можех да го спра. Нямах контрол над тялото си.
- Отново нещата се оправили, отново на билки и в допълнение на психиатър, който си посещавала в продължение на година, който строго е следял развитието ти и подобрението ти.
Това е, няма доклади или записки за това че си зависима, няма нищо което да подсказва или да предполага че си пристрастена към медикамента и организмът ти иска още и още. Нищо от този род.
- Сигурен ли си? Защото ми звучи доста сериозно да вземам дрога, която ми е била предписвана цели три пъти през живота ми.
- Знам, но нямаш повреди от лекарството. – увери ме Иън с усмивка.
- Ами тогава как разбра че пише нещо, което подсказва че съм пътувала във времето?
- А, да това е краткия доклад на психиатърът ти, който е предал на личната ти лекарка за досието. В него той пише как ти му споделяш тревогите си и от страхът да заспиш защото цитирам: ‘‘Всеки път когато затворя очи и се опитам да заспя сънувам един белобрад и белокос старец с когото си говорим за различни неща всеки път. Сънят се повтаря всяка нощ, но е различен не знам дали е сън, нямам такова усещане че е сън. Стаята е малка и дървена, а старецът е мил и седи на люлеещият си стол пред камината, до него на дървената кръгла масичка има порцеланова чаша от която излиза пара. Понякога в скута му има одеало или книга, понякога и двете. Очила му са или на масата до чашата или на носа му. По стените има много семейни снимки, най-вече на дъщеря му и на сватбата й и на внуците му. Момче на моята възраст и малко бебе на една година. Старецът се опитва да ми помогне с проблемите и безсънието, дава ми добри съвети и вингаги завършва разговорът ни по един и същи начин, с думите: Не забравяй Ейвъри, ти си специална!‘‘. Това е най-притеснителното така да се каже и най-впечатляващото описание което си дала по време на сесиите при психиатъра, има го като извадка. Нямаше да обърна толкова внимание преди, но сега знам за кой ‘‘старец‘‘ става на въпрос и-
Иън прекъсна рязко да говори защото повдигна главата си от досието към мен и ме видя. Предполагам изглеждах доста страшно, но една от причините да спре бе защото плаках или поне сълзите ми се стичаха по бузите без много да ги регистрирам. Просто стоях като вцепенан пред него и бях забила поглед в бюрато му и не можех да мръдна или да произведа какъвто и да било звук.
- Ейвъри? Ейвъри добре ли си? – попита притеснено той и бързо се изправи на крака и постави ръце на рамената ми.
- Объркана съм. – промърморих отчаяно. – И ме е страх. Много ме е страх.
- Спокойно. – Иън ми помогна да седна на един от столовете и ми подаде чаша вода.
- Този човек е починал преди шест години. Аз го сънувах преди няколко дни, започнала съм да го сънувам на шест, това обяснва защо винаги съм шест годишна когато го сънувам. По времето когато е починал ... аз, аз съм приключила терапията си при психиатъра.
- Да, да не говорим че и диагнозата ти е неточна и сбъркана. Не си страдала от безсъние и безпокойство ... всъщност си, но причината или самата диагноза е че ти просто си пътувала във времето и си била уплашено и не си знаела какво се случвало. В този интервал от време, когато си била на шест, осем и десет ти просто си пътувала във времето. Това са били първите ти пъти, не си знаела какво се случва. Никой не е.
- Повтаря се.
- Какво?
- Повтаря се. Тази ситуация от преди десет години. Пак не мога да заспя защото ме е страх и съм уплашена и не знам какво се случва.
- Ейвъри ..
- Така е! Сега какво? Пак ли ще трябва да пия Бензолайната? Пак ли ще трябва да пия разни билки и да ходя на психолог?
- Психиатър – попави ме той - и тези хапчета само подтискат способностите ти. Не е нужно да ги взимаш ще измислим друго решение.
- И как по точно господин стажант?
- Дай ми време работя над въпроса, можеш да разчиташ на мен и да ми се довериш ще ти помогна.
- Ето тук сбърка. – казах гневно и станах от столът.
- Какво искаш да кажеш? – попита объркано той.
- За колко глупава ме имаш? – Иън ме погледна от горе до долу и повдигна рамене. – Нямам в предвид инфантилният ми външен вид, трябваше да направя така че съм спала тази нощ, с пижама. Заспах с дрехите на сестра ти, но вместо да заспя отидох отново на друго място, в друго време. Импулсивността ми ме кара доста често да изглеждам глупаво и незряло или несериозно, но когато премисля нещата им хващам цаката доста бързо.
- Ейвъри не знам за какво говориш.
- Така ли? Малко помощ? – попитах леко подигравателно. – Кажи ми Иън от колко време се познаваме.
- От около седмица.
- Точно така, седмица. И за тази седмица ти си неотлъчно до мен, изучаваш ме, помагаш ми и искаш аз да ти се доверя и да се оставя изцяло в твоите ръце. Кажи ми кой прави толкова много за човек който познава от седмица? Кой иска да помогне толкова сърдечно на някого с когото едва се познават?
Иън изглеждаше объркан или просто се преструваше на такъв.
- Ще ти кажа какъв човек Иън. Такъв какъвто иска нещо в замяна. Такъв който иска услуга, помощ, нещо важно и съществено.
- Мисля че си ме разбрала погрешно.
- Така ли? Сигурен ли си? Тогава би ли ми обяснил тогава кои са Харпър и Нейтън?
- К-какво?! – стъписа се той. От обърканият му поглед сега можеше само шок и изненада да се прочете. Беше наистина изненадан че съм запомнила тези две имена, всъщност те бяха три, но третото носеше нещо специлано в него, нещо лично, нещо за Иън. Нещо което исках да оставя за накрая.
- Анджела ги спомена когато бяхме при нея. Преди да спомена починалият й съпруг ме гледаше с непрязън, но в момента в който сама се увери, че наситина пътувам във времето очите й се изпълниха с надежда и държанието й към мен също рязко обърна курса.
- Не мислех че си запомнила имената. – каза леко предпазливо явно очаквайки да спомена и третото име.
- Подценил си ме. – направих кратка пауза и продължих. – Е? Кои са те?
Иън издиша тежко и почеса нервно челото си след което отново седна на стола си и пое няколко глътки въздух. Ясно му бе че няма да престана докато не ми даде обясним отговор.
- Харпър и Нейтън Хил са майка и син. Дъщеря и внук на съпругът на Анджела, Джон Хил. Харпър изчезна година след раждането на второто си дете, Лариса Хил. Нейтън изчезна преди две години. Не знаем къде са, не знаем с кого са, не знаем дали са живи, но знаем че причината да ги няма е защото притежават тези необясними способности. Поне знаем това за Нейтън със сигурност. И вече и за Лариса по твои твърдения. Не познавах Харпър добре, бях я виждал няколко пъти преди да изчезне просто ей така. Някои лични вещи липсваха и спекулациите, че е била отвлечена отпаднаха. Нейтън изчезна посред бял ден, всичките му неща си останаха в апартамента им тук. Не можем да се свържем с двамата вече от години, от както изчезнаха. Това е причината защо Анджела сега живее на островите със седем годишната си внучка, която не й е внучка, не и кръвна.
- Ами съпругът на Харпър? Бащата на Лариса и Нейтън?
- Почина при катастрофа, която не бе инцидент. Това бе чиста заплаха от правителството.
- Бабата на Лариса? Истинската й баба?
- Починала е от рак на гърдата преди двадесет години.
- Ами-
- Ейвъри защо искаш да знаеш всичко това? – попита ме измъчено Иън и ме погледна изморена и умолително.
- Сега ще стигна до съществента част не се тревожи.
Той издиша отново тежко и почеса нервно и гневно главата си.
- Давай. – подкани ме той.
- Коя е Кари?
Мълчание. Дъгло мълчание. Тишина. Чувах сърцето си как бие, а Иън бе скован. Статуя. Вледенен. За миг се изплаших че е забравил да диша. Ясно бе че тази Кари е важен човек за него, много важен. Майка му? Друга сестра?
- Кари Бейкър. – започна с преграхнал глас той и прочисти гърло. – Кари е моя близка приятелка, годеница.
Оу, леко настъпках чувствителната зона.
- И тя ли е изчезнала? – попитах веднага и сама чух гласът си леден и безчувствен. Сякаш не ми пукаше, което за жалост на Иън бе от части вярно.
- От година. Не знам къде е, не знам как се случи. Каза ми че отива при майка си за няколко дни, но така и не се върна. Не мога да се свържа с нея, не знам какво да мисля или да правя.
- Не мисля че е така.
- Какво искаш да кажеш?
- Сега ме намери. Мен. Нали така? Точно такъв човек ти трябва, на теб и на Анджела, може би на цялата ви групичка, която изобщо не познавам.
- За какво говориш? – повиши тонът си нервно той и ме погледна изумен.
- Как за какво? За шибаните си способности, които ще са ти от полза и които не искам и които ми докарват безсъние и рушат нервната ми система. Цяла седмица не съм спала Иън, вместо да търсиш начин как да ме пратиш при любимата си Кари, по-добре ми намери лекарство което веднъж за винаги ще сложи край на това проклятие, заради което мога да свърша в клетка или епруветка!
- Как смееш!? – стана от столът си той и ме погледна гневно в очите.
- Как семя? КАК СМЕЯ? АЗ КАК СМЕЯ? – изкрещях силно и гневно на мой ред. – Ти луд ли си? Не те ли е срам? Не те ли е поне малко срам да ме лъжеш и да се преструваш че ти пука за мен. Да ме използваш и да ме лъжеш, да ме разучавш тайно и да се опитваш да научиш повече за мен и за способностите ми? Само и само за да си върнеш скъпата Кари, а Анджела доведената си дъщеря и внук? ТИ как смееш Иън? Как смееш да лъжеш толкова добре и за момент да ме караш да се чувствам в безопасност и сигурност, когато предлагаш толкова добре помоща си?!
За момет и двамата се гледахме гневно и бясно, но неговият поглед започна да омекава докато от моите очи падаха крокодилски сълзи.
- Не е така.
- НЕ ЛЪЖИ! – виканх отново. – Не лъжи, не лъжи когато вече ми е ясно какво става. – казах по-тихо и изморено.
- Ейвъри не е точно така.
- Но съм права нали? Трябвам ти за да намериш Кари, нали?
Мълчание.
- НАЛИ?!
- ДА! – викна победен той. – Да за Бога така е! Трябваш ми! Само ти можеш да я намериш. Само ти имаш тази способност! Ти си олицетворение на надеждата за мен и за Анджела. Трябваш ни. Нуждаем се от теб. И не, не те лъжа аз наистина ще ти помогна Ейвъри с каквото мога, както мога. Ще ти помогна няма да те използвам, ще ти осигуря защита и закрила точно както съм осигурил на останалите. Обещавам ти.
Кимах разбирателно с глава докато последните капки сълзи се стичаха по бузите ми.
- Така и така искаш да знаеш повече за мен, ще ти споделя нещо. – доближих се с крачка до него и много тихо, шепнешком му казах – Аз прощавам трудно, почти никога. А, ако някога се случи да простя, никога не забравям и нищо не е както преди. Сети се твърде късно Иън, още от малка имам проблеми с доверието у хората. Ти вече изгуби моето.
Обърнах се за да си тръгна, но той ме спря.
- Ейвъри.
- Само още веднъж да съм те видяла или чула или да си посмял да се свържеш с мен, ти или който и да било от групичката ви, кълна се ще се обадя в полицията и двамата знаем колко зле ще приключи това за всички ни така че внимавай. Дано до сега поне да си разбрал че държа на думата си, особено когато съм разстроена. – С това излезнах от кабинета му като не пропуснах да тръшна вратата силно зад себе си.

- По пижама ли беше на вън? – посрещна ме майка ми на вратата.
- Не бях с костюма на Iron Man, спасявах хора.
- Ейвъри защо ми се зъбиш?
- Защото ме дразниш.
- Не ми говори така.
- А как да ти говоря? Нормално? Не мога и не искам? Не виждаш ли че съм сърдита, а? Каква е тая нужда която изпитваш всеки път щом ме видиш в лошо настроение да се заяждаш с мен? Лили ли ти липсва вече? Ходи й на гости де, имаме кола помоли татко да те закара. Не си го изкрайвай на мен, че тя живее далеч от нас и не жеале кракът й да стъпи в България и определно не злоупотребявай с възраста ми защото в момента в който навърша осемнадесет и аз няма да пътувам с вас. Писнахте ми. Направо ми втръснахте!
С това оставих майка си със същият втрещен и шокиран поглед с който Лили я бе оставила преди няколко години и от тогава връзката им се промени. Треснах врата на стаята зад себе си и подпрях стола така че никой да не може да влезе. Моята нова ключалка.
Свалих часовникът от врата си и го поставих върху порцелановата купичка с други бижута, пръстени и верижки. Свалих якето си и го метнах на леглото след това се огледах наоколо. Сякаш се опитвах да прозрея нещо, да се случи нещо, нещо което да оправи нещата, нещо което може да ми е от помощ. Нещо.
Но за мое съжаление, нямаше такова нещо. Защо трябваше да усирам нещата толкова брутално, защо поне веднъж не премислих ситуацията добре, защо не прецених, не пресметнах какво може да се случи, какво мога да направя, какво може да се предотврати. Защо? Защо винаги реагирам толкова емоционално и приемам всичко толкова лично и навътре и после се чувствам повече от длъжна да го върна на човека, провокирал тази неприятна емоция у мен. Защо? Аз имам изключително скапан характер, накрах се на майка си без нищо да ми е направила, просто малко ми трябваше за да избухна отново. Ами Иън и Тина? Двама Грей за един ден! Страхотна съм, кои са следващите? Хедър? Раян? Може би Джейми защото той е изключително мил и любезен към мен и винаги се опитва да ми помогне. Тези хора явно си патят най-много.
Легнах на леглото си и се опитах да намеря начин по който мога да спя. Просто да спя. Без да пътувам на места, които само ще ме докарат до лудост и до час при психиатър. Единственото решение за което знаех че работи бе изключителната умора. Но скоро училището започваше как за Бога ще съм способна да уча, да ставам рано, да спя? Как мога да блокирам всичката тази свръхестественост?
Може би ...
Може би ако използвам нещо, за което се говори че убива мозъчни клетки ... на мен са ми в повече така или иначе.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Hara on Пон Юли 21, 2014 1:31 pm

_17_


Последната седмица мина доста мъчително и не както трябваше. Определено НЕ както трябваше.
В момента седях до майка си в директорският кабинет в учлище пред самият директор и класната ми преподавателка, която имаше едновременно разочаровано и съжалитено изражение на лицето си. Как се стигна до тук ли? Историята не е толкова дълга, нека да я обобщя.

След като взех решение какво може да ми помогне да заспя, оставаше само да приложа плана си на практика. Тази субстанция, или медикамент както аз го наричах бе познат на хората от много отдавна. Алкохол. Силен алкохол, който ще ме повали на земята или на леглото и аз ще спя спокойно без да се безпокоя за пътуване във времето. Речено сторено. Докопах една бутилка ракия, която баба бе изпратила на тати като подарък за Коледа и новогодишните празници и убедих баща си че тя е изпратила само две бутилки, не три. Ракията си бе доста тежък и силен алкохол, да не говорим колко смърдеше. Трябваше доста да внимавам за миризмата в стаята ми и по самата мен. Пиех доста големи количества при което бях пяна, заспивах неочаквано и се събуждах с главоболие и повръщах всяка сутрин. До тук добре, на мама й казах че съм яла нещо развалено, но училището започна. На рожденият ми ден. Приятелките ми Мади, Сара, Синтия и Мег направиха приятна изненада със свещички върху малък мъфин със сметана и ягодка, огромна картичка и много балони. Естествено заради това целият клас пя ‘‘Честит рожден ден‘‘ и беше наистина много приятна и мила изненада. Единственият проблем бе фактът че аз пиех алкохол от четири дена и се чувствах толкова скапана и изморена, че не можах пълноценно да се насладя на мига. С Ани се разбрахме да празнуваме заедно в събота вечер и тогава съм щяла да получа подаръкът си, който е изненада. От родителите си получих двеста кинта, а от Ник поздравителна картичка и роза, което беше изключително мило, но аз бях като неадекватна и не си спомням да съм им благодарила като хората. Лили ми подари разни козметики и риза като нейната, ясен намек да не й пипам нещата повече.
Иън и останалите се мъчеха да се свържат с мен по телефона и ми пращаха съобщения, даже честитиха рождения ми ден ... освен Тина. Да не говорим за безбройните им опити да говорят с мен. Засякохме се няколко пъти на пазара, пред училището ми и пред нас. Всичките пъти не бяха случайност, това бе повече от ясно.
Сега, сега щях да си изпатя много грозно защото бях хваната в крачка. С алкохол. В училището. Реших да си взема малко и смесих петстотин милилитра водка с еднолитровата бутилка от портокалов сок, така едновременно пиех фреш, което малко подпомагаше за освежаването ми и алкохол за да съм сигурна че убивам мозъчните си клетки с надеждата никога отново да не пътувам във времето. Миризмата не бе толкова силно усезаема, а и веднага щом скришом си пийвах по глътка, веднага взимах ментов бонбон. До момента в който Мади не се почувства длъжна да изтръгне шишето от ръцете ми и да отпие от него. Изненадата не остана скрита от лицето й, но поне бе тиха и нищо не каза на останалите. Но! Тя явно не е била толкова внимателна защото бе оставила шишето в края на чина ни и не бе затворила добре капачката, което доведе до падането му на земята, разливането и миризмата на алкохол. Класната ми веднага ме прати при директора с шишето и се обади на майка ми. Сега стояхме тук в тази нажежена обстановка и обсъждахме случилото се.

- Не съм го очаквала от теб! Точно от теб! Как може такова нещо и то рано сутрин? – Майка ми бе много накърнена от случилото се, не мисля че съм я виждала по-разочарована и засрамена от сега. Знаех колко грешно се държа, знаех как унищожавам здравето си, знаех че трябва да се опитам да се извиня и да оправя нещата някак си, да ги изгладя. Вместо това повдигнах раменте си небрежно и се усмихнах криво. Отсрани изглеждаше така сякаш се забавлявам адски много на ситуацията и не ми пука. Все още имах доста високо количество алкохол в кръвта си, но се чувствах така сякаш бях в клеткс и бях роб на човека който отговаряше и жестикулираше по този начин. Това не съм аз, искам да спра! Но не можех да спра, бях ей толкоз от това да избухна в истеричен и неконтролируем смях.
- Какво е тази реакция? Сега какво алкохоличка ли си? Защо? Кажи ми защо Ейвъри преди не си се държала така! Какво стана отведнъж?
- Ахх, спри да викаш! – отговорих бавно и флегматично като запуших едното си ухо.
- Ейвъри!
- Госпожо Николаев, моля не викайте на дъщеря си. Не изглежда че е способна да даде адекватен отговор в това полу-трезво състояние. – намеси се директорът внимателно.
- Отоговори ми? Защо си била с алкохол в училището? Защо изобщо консумираш алкохол и то в толкова големи количества?!
- Защото не мога спя!
- Защо не ми каза тогава? Защо не споделяш проблемите си с мен?
- За какво ми е? За да ми предпишат онази дрога отново? За да пия билки всеки ден за спокоен сън? За да посещавам психиатър отново? За това ли?
Майка ми се стъписа и преглътна тежко. Погледна ме така сякаш ме вижда за първи път. Може би бе така, тази моя страна, тази Ейвъри бе изцяло друг човек. Сигурно беше плашещо да видиш детето си в този вид.
- Ако се налага лекарска намеса, да. – отговори спокойно тя и преглътна отново.
- Знаеш че мога да стана зависима и определено не съм във възраст в която всъщност ще слушам родителите си и ще посещавам психиатър.
- Простете намесата, но за някакъв здравословен проблем ли става въпрос? -–попита внимателно класната ми ръководителка, госпожица Стюард.
- Да, преди време й бяха изписани едни хапчета срещу безсъние и тежка тревога и безпокойство. Изглежда отново трябва да отидем на лекар за да се уверим че всичко е наред.
- Госпожице Николаев възможно ли е да сте прибегнала към алкохола за да заспивате по-лесно вечерно време? – попита ме сериозно и делово директора, възрастния и отговорен, строг но справедлив господин Смит.
В отговор кимнах с глава.
- Изглежда че всичко е основа на здравословен проблем още от миналото, но все пак ще се наложи да Ви отстраня от всякакви училищни занятия за една седмица. Предполагам това ще е добро време за здравословното Ви подобрение и рехабилитация.
Супер сега съм алкохоличка, която е взимала дрога и е посещавала психиатър. Колко сладко и невинно!
- Предполагам това ще е най-доброто решение. – обади се одобряващо майка ми, която изобщо не изглеждаше щастлива или поне малко спокойна.
- Това е протокол. Всеки знае забраната за алкохол в училищните предградия и всякакви наркотични субстанции и вещества, които се наказват с отстраняване от училищни занятия за седмица с предупреждение за изключване. – сподели господин Смит. – Госпожице Николаев, надявам се това да не се повтаря отново, независимо колко добра и прилежна ученичка сте, следващият път ще е окончателното Ви изключване от това училище, разбрахте ли ме?
- Да господин Смит.
- Добре тогава сте свободни и Ви пожелавам бързо оздравяване. Ще се видим другата седмица в сряда.

В колата майка ми не обели и дума, очакваше се. Какво може да ми каже? Че е разочарована? Че не може да повярва? Че е засрамена от мен? Нямаше нужда, всичко това бе изписано на лицето й, думите нямаше да пояснят как се чувства толкова добре колкото изражението й. Загледах се през прозореца. Сега ме очакваше същински купон. Баща ми. Неговите викове и крясъци, неговата реакция, неговите мисли и мнение по въпроса.
Но уви не завихме там където трябваше. Толкова ли разтроена бе майка ми че не внимаваше накъде кара?
- Отиваме до болницата. – отговори на неизреченият ми въпрос без да отмества глава от пътя.
- Личната ми лекарка е в майчинство.
- Тогава ще отидем до лекарят който се погрижи за ръката ти когато я навехна.
- Но той е стажант.
- Няма значение щом е в последните фази на образованието си и вече е практикант. Повече опит и работа ще му дойдат добре. Как се казва?
Мълчание.
- Ейвъри как е името на лекарят? – повиши нервно тонът си тя. Нямаше смисъл да овъртам, не и сега когато бе ядосана и бясна. Вече бяхме пред болницата бе повече от ясно че ще се срещна с Иън.
- Иън Грей.

- Добър ден, случайно доктор Грей да е свободен в момента? Бих искала да отида при него с дъщеря си за профилактичен преглед, името ми е Нина Николаев.
- Изчакайте за момент. – Триш взе телефонът до себе си и натисна няколко цифри. – Госпожа Никоалев е тук с дъщеря си, свободен ли сте? Добре благодаря ще предам. – затвори телефонът и ни се усмихна. – Доктор Грей може да ви приеме веднага, в дъното на коридора от ляво, предполагам вече знаете.
- Аз да. – обадих се сърдито и тръгнах към кабинета му. Боже колко бясна бях, че ще го видя. Идеше ми да удуша майка ми. Бас ловя че сега ще е супер доволен да ме види, най-накрая ще получи шансът си да ми се извини и да се обясни. Скапана работа.
Застанах пред кабинета и изчаках майка си. Посочих й с пръст вратата и тя почука. Веднага Иън отвори и ни поздрави.
- Заповядайте. – покани ни той.
- Добър ден. – поздрави майка ми. – Не знам до колко сте запознат с дъщеря ми и предишните й диагнози....
- Запознат е. – отговорих вместо него аз нацупено.
- Ейвъри! – майка ми ме изгледа предупредително.
- Права е. Свързах се с личната й лекарка преди време, Ейвъри сега може да ме посещава като заместник лекар докато тя не се върне от майчинството си. Прегледах медицинският й картон и съм запознат с много неща.
И си адски доволен че си нали? Подбелих очи и скръстих ръце пред гърдите си. Като цяло, цялата ми стойка и държание беше враждебно и отблъскващо.
- Така ли? Тогава това улеснява нещата, щом даже сте говорили с лекарката й. – каза спокойно майка ми и седна на един от столовете срещи бюрото му. Аз последвах примерът й.
- Как мога да бъда от полза? – попита учтиво той и седна на мястото си срещу нас и подпря лакти на бюрото си.
- Ами, ситуацията е доста деликатна. – отвърна мама и ме погледна строго. – Знаете че Ейвъри е имала проблеми със съня преди време, нали?
- Да, тогава са й били предписани силни медикаменти. Ако не се лъжа Бензодиазепин?
- Да точно това, добре сте го запомнил.
- Имам добра памет.
Да не говорим колко добри актьорски качества имаш! Аз самата бях жертва на милото ти невинно държание.
- Мисля че дъщеря ми страда отново от това, но сега ... как да кажа, наистина много ме е срам-
Иън ме погледна разтревожено и притеснено.
- Аз съм лекар и ако е за здравето на дъщеря Ви, то по-добре за нея да ми кажете независимо колко зле може да е.
- Ами излгежда е прибегнала към самолечение.
- Как така?
- Боже, наистина ми е неудобно. – майка потърка ръце една в друга и погледна надолу. Наистина й бе трудно да каже че дъщеря й е пияница. – Ейвъри защо ти не обясниш? Така или иначе изглеждаш изключително развеселена от цялата ситуация.
- Може би защото съм пияна? – отвърнах с непукизъм и се засмях.
- Ейвъри! – повиши тонът си тя.
- Какво? Самата истина е! Цяла седмица съм пияна, и да ти кажа колкото и да ме боли главата сутрин, поне вечерно време спя, а през деня всичко е толкова забавно! – започнах да се смея истерично, а майка ми се притесни от реакцията ми.
- Ами ... виждате ли, даже я изключиха от учлище за една седмица, защото я хванали с алкохол.
- Разбирам. По този начин си е осигурила здрав сън през ноща, без будене и безсъние. – каза делово Иън, който ме гледаше доста притеснено и се опитваше да не го покаже. Ама че актьор!
Аз от своя страна се кикотех тихо на стола и усещах как мускулите на корема ми започнаха да ме болят от смехът, който се мъчех да подтисна. Ако се изхиля на глас и то силно и шумно, щях да бъда възнаградена с повече от плесница през лицето.
- Ако отново страда от безсъние предполагам че ще й предпишете предишните лекараства?
- В никакъв случай. Опасността от пристрастяване е висока, а и щом дъщеря Ви е приблегнала до алкохол може да се опита да увеличи дозата на хапчетата. Да не говорим колко е опасно да се взимат медикаменти сега когато има толкова много алкохол в кръвта.
- Какво предлагате тогава?
- Предлагам днес да пие само вода и да се храни само със зеленчуци и плодове. Уверете се че няма да приема алкохол или друга напитка или храна. Утре елате отново при мен по това време. Тогава ще я прегледам и ще предпиша нещо за безсънието й ако страда от такова.
- Няма ли да я прегледате сега?
Пауза. Иън се чудеше какво да каже.
- Госпожо Николаев мога ли да Ви помоля да ме оставите насаме с дъщеря Ви? Бих желал да й задам някои въпроси и мисля че отговорите й ще са различни ако Вие не сте тук. Стига да ми позволите.
Мама погледна неуверено към Иън и мен. Личеше си колко не искаше да ме оставя сама с младият, красив новобранец със сини наивни очи, който бликаше от съпричасност.
- Това ще е един вид преглед, но вербален така да се каже. Искам да знам какво е подтикнало дъщеря Ви към алкохола и нейните мотиви и емоции.
Изсмях се на изказването му, но никой от двамата не ме отрази.
- Това и аз бих желала да знам. Не мога ли да остана?
- Всички знаем че някои неща остават несподелени между децата и техните родители.
- И какво те кара да мислиш че точно на теб ще кажа каквото и да било? – обадих се с досада и непрязън към него аз. Гледах го лошо и с отвращение. Може би защото ми се гадеше адски зловещо и смехът ми бързо стихна и се превърна в тиха агония и силно потене.
- Ейвъри внимавай как говориш! – предупреди възмутено мама.
- Нормално е, има много алкохол, държи се неадекватно, в момента емоциите й се изменят по-бързо и рязко и от времето в планината.
- Предполагам ще Ви изчакам отвън. – предаде се накрая тя и стана от столът си.
- Ще изпратя Ейвъри веднага щом приключа, не забравяйте за днешната й диета. Само вода, плодове и зеленчуци нищо друго. Моля да се уверите че това ще е единственото нещо което ще консумира. Нека утре преди прегледа да е пила само вода, без закуска.
Мама кимна и излезна от кабинета. Иън я проследи с поглед и в момента в който врата се затвори зад нея, острият му и бесен поглед се заби в мен. Гледаше ме притеснено и разтревожено, но гневът и разочарованието преобладаваха повече. Изучаваше ме така около минута, а аз също не правех труд да отместя погледа си от неговия или поне малко да се засрамя или притесня. Всичко ми бе се тая и ми минаваше през гъза. Не ми пукаше какво точно той мислеше. Това бе последният човек, който има правото да ми се сърди или да ме гледа по този начин. Последният, който има правота да ме кара да се чувствам виновна и разочарована от самата себе си.
- Полудя ли? – попита през зъби той едва сдържайки се да не ми се развика или да блъсне по бюрото. Сигурно му е било доста трудно да се въздържа пред майка ми да не ми зашлеви една през лицето или да не ми се развика. И все пак е свикнал да лъже хората и при това доста убедително. – Това ли ти е отмъщението към мен? Като се съсипваш? Погледни се! Виж се на какво приличаш! Ти си ходещ скелет, виждам го през този дебел пуловер Ейвъри!
- Браво на Вас господин Рентген, значи все пак имате някаква способност. – отговорих отегчено аз на път да заспя от скука. Наистина думите му не ме трогнаха по какъвто и да било начин. Бях от камък. Не чувствах, не изпитвах нищо. Само виждах и чувах разни неща, който не ме вълнуваха.
Иън удари разгневено по бюрото си. Лицето му бе червено, а сините му очи изпъкваха още повече на този фон.
- Виж не съм тъпа. – започнах флегматично и спокойно аз. Като се изправих от стола. Краката започнаха да ми изтръпват и това леко ме притесни. – Ако исках да ти отмъщавам с каквото и да било щях да нарисувам графити по колата ти и вратата на апартамента и канбинета ти или да се опитам да те ударя с тухла четворка докато четеш вестник пред болницата с цигара в ръка. Това че пия алкохол си е моя работа. Не пътувам във времето, спя вечерно време. Вярно че сутрин повръщам и ми се гади и едва поемам каквато и да било храна, но хей така ми е добре. – разперих ръцете си театрално и се усмихнах гордо от казаното. Челюстта на Иън започна да трепери и да свива ръцете си в юмруци. И сега ако не хвърли нещо по мен ето на! А може би просто ще ме хване за врата и ще се опита да го счупи, колко му трябва?
- Защо го правиш Ейвъри? Защо? Казах ти че ще ти помогна! Защо е толкова трудно да ми се довериш? – попита тихо и отчаяно той.
- Защо ли? Защото се появи от нищото и ми предложи помоща си. Защото имаш огромен интерес към способностите ми. Защото в следващият момент може да ме заплашиш че ако не намеря годеницата ти ще свърша като един от експериментите ти! Защото когато нещо зависи от теб, ти си този който определя правилата. Защото после ще съм ти длъжна. Защото после аз ще се чувствам длъжна. Защото .... защото понякога ме плашиш.
Иън ококори очите си в недоумение и шок. Определено това не искаше да чуе. Усещах как изтрезнявам, поне за момент бях себе си. Говорех истината, казвах това което чувствам и мисля. Споделях страховете и предположенията си. Погледът на Иън омекна и ме погледа състрадателно и съжалително, докато от моите очи за поредн път падаха огромни сълзи.
- Защото всички ме плашите. Сестра ти, която е способна да се регенерира по този неописуемо бърз начин след дълбога рана от която е възможно да умреш. Раян, който мести предмети и хора във въздуха само с мисълта си, който е способен да те убие и да го направи да изглежда като нещастен случай. Хедър, която има котешки очи и е способна да види, чуе и усети абсолютно всичко. Джейми, който е способен да влезне в главата ми и да чете мислите ми. Мястото което е недостъпно за другите, което си е само мое, място където мога да мисля какво си посикам, сега вече има някой, който може да чуе и най-скъкровенните ми мечти и мисли, най-зловещите и най-грозните помисли. И ти, който им помагаш и знаеш толкова много за тях и понякога експериментираш върху тях само за да намериш нещо с което да им помогнеш. Някой, който знае прекалено много за тези хора. Някой който следи здравето и развитието им изкъсо, където и да се обърнеш ти си там и ги набюладваш и изучаваш.
- Ейвъри ... – обади се тихо той, с измъчено от болка и състрадение лице. Гледаше ме с такава загриженост и доброта сякаш ме е познавал цял живот. Сякаш щастието и здравето ми зависи изцяло от него и е негова вина че сега аз страдам.
- И най-вече – продължих с изтънял, преграхнал глас и течящи сълзи по лицето. – Ме е страх от самата мен. От моите способности, от това което правя. От фактът че не мога да ги контрилирам. Не мога да ги управлявам, не мога да поема контрол над нещата, не мога нищо да направя. – изхлипах в опит да си поема въздух, но вместо това заплаках по-силно. Иън вече стоеше пред мен с ръка на рамото ми, докато другата бършеше сълзите ми с разтрвеожен поглед. – Страх ме е Иън. Много ме е страх!
С това той бързо обви ръцете си около мен и ме прегърна силно и окуражаващо. Едната му ръка ме тупаше го гърба в ритъм с ударите на сърцето ми, което лумкаше като лудо срещу ребрата ми, а другата галеше нежно и грижовно главата ми. Чувах моето и неговото сърцебиене. Беше успокоително и мелодично. Хармонично и музикално. Хлипането ми намаля и тялото ми се отпусна. Чувствах се спокойна и лека. Рамо на което да поплачеш. Това ли е усещането да имаш по-голям брат, който да се грижи за теб, да те обича и закриля по-силно и от любовник? Приятно е. Хубаво е. Действаше ми повече от успокояващо. Щях да заспя в изправено положение. Не исках да се откъсвам от тази прегръдка, не и сега. В знак да не ме пуска, обвих ръцете си около кръста на Иън и стиснах ръкавите на якето си здраво. Това бе добър захват. Така прегръщах Иън, но ръцете ми бяха сключени една в друга и трудно можеха да бъдат разделени.
- Моля те – обади се умолително и измъчено той. – Нека да ти помогна, моля те. Не искам нищо в замяна, само да си добре. Довери ми се. Просто ми се довери.
О, Иън не знаеш ли колко много емоции и неща се градят на доверие? Всичко. Доверието е всичко. Ти искаш от мен много, искаш всичко.
Не знам колко правилно постъпвам или колко ще съжалявам за решението си. Не знам дали то е правилно или грешно. Не знам дали е заради спокойството, което изпитвах сега, този вътрешен мир в мен, тази хармония. Не знам дали то е подтикнато от отчаяността ми и нуждата за помощ, от неспособноста ми да го реша сама, този проблем. Не знам дали Иън наистина ще успее да ми помогне независимо колко много се опитва или го иска. Не знам дали това изобщо е добре да се доверявам на непознат, да се облегна на това рамо, да поискам съвет. Не знам дали имам правото на тази помощ, да се чувствам добре и сигурно. Нищо не знам, нищо. Само знам че съм импулсивен човек.
Дано не съм сбъркала когато в отговор му кимнах в съгласие . . .
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: ЧАСОВНИКЪТ

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите