Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Пламък.
Пет Дек 01, 2017 5:59 pm by justwannabeone

» Метресата {GaaSaku} +18
Вто Ное 14, 2017 8:10 pm by Death_Angel

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Ное 13, 2017 6:41 pm by Death_Angel

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Пон Ное 13, 2017 6:32 pm by Death_Angel

» Не знам какво казва сърцето ми (по Наруто)
Сря Авг 30, 2017 6:56 pm by Mimi_Georgieva

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Вто Авг 29, 2017 7:53 pm by Mimi_Georgieva

» Със сигурност мъртва
Пон Авг 28, 2017 10:32 pm by justwannabeone

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Авг 21, 2017 3:14 pm by rosi_rosi

» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

Top posting users this week


Придай му смисъл

Създайте нова тема   Напишете отговор

Предишната тема Следващата тема Go down

blue Придай му смисъл

Писане by shadow of nightmare on Вто Сеп 02, 2014 10:19 pm

1.
Тогава не разбрах какво се случва. Знаех, че тя умира, но не разбирах защо. Тате каза, че е болна от рак, а аз попитах какво е това. Той ми отговори, че е нелечима болест. Бях озадачена. Нали всички болести се лекуваха, нали лекарите бяха открили лек за всяка от тях? Защо тази да е изключение, попитах татко. Той се натъжи от въпроса и каза, че не съм права. Имало много болести, които не се лекували. Разбирах, че мама ще умре, но си мислех, че ще мога да я виждам като дух. Като онази какичка от ,, Шепот от отвъдното’’. Мисля, че така успях да приема смъртта и по – лесно. Но духът и така и не ми се появяваше. Започвах да се плаша и реших да споделя с баща ми това, което мислех. И до ден днешен си е пияница, но тогава едва пропиваше. Изгледа ме лошо и ми се разкрещя, че такова нещо като духове няма и, че никога не ще видя мама. Не ми бе крещял. Разплаках се и избягах в стаята си. Казах си ,, Татко лъже! Ще видя мама.’’ След като главата започна да ме боли от плач реших да стана и да взема една кърпичка от нощното си шкафче. Издухах си носа и отново седнах, свита на кълбо, и се подпрях на леглото зад мен. Дигнах поглед колкото да огледам стаята си. Онзи прасковен цвят, който мама толкова обичаше ми се набиваше в очите. Дали в момента ме гледа? Може би е седнала до мен. Дигнах глава и се огледах. Нямаше я никъде. Заплаках. Къде е мама? Защо не идва? Тогава се сетих за нещо друго? Преминала е в онази бяла светлина? Сълзите спряха да се стичат по бузата ми, а аз се усмихнах. Ако е така, значи вече е щастлива и на по – добро място. Зарадвана от откритието си, веднага хукнах да кажа на татко. Отидох в кухнята и го видях, подпрял се на масата с бутилка алкохол. Бе скрил лице в шепите си и ми се стори, че плаче. Отидох до него с надеждата да го утеша. Дръпнах го за ризата, подаваща се от недобре запасания му панталон, но той не реагира. Дръпнах го по – силно и той изломоти.
- Какво искаш, Хейвън?
- Татко открих нещо? – казах настървено.
- Какво?
- Мама е преминала в бялата светлина!
- За каква бяла светлина говориш? – изгледа ме лошо той.
- Нали знаеш сериала за момичето, говорещо с духове. Те накрая минават в бялата светлина. – Кимнах му умно, а той се навъси. Очаквах да го зарадвам и той да спре да тъжи, но той май се разстрои още повече.
- Извинявай, тате, исках да те успокоя, защото плачеше. – смънках виновно.
- Знаеш ли как ще ми оправиш настроението? – попита раздразнено.
- Как? – попитах с готовност да изпълня всичко, което ми каже.
- Отиди в стаята си и не излизай докато не ти кажа. Разбра ли?
- Да, тате! Както кажеш. – кимнах му разбиращо и си казах, че отсега нататък ще правя всичко възможно да го радвам, за да не го виждам да плаче отново..

Алармата на будилника ми започна да звъни. Протегнах ръката си, и я изключих. Почти не бях спала тази нощ. Сякаш стадо бизони бяха ме стъпкали през нощта. Станах тежко от леглото, отидох до гардероба, взех някаква сива износена тениска, прилепнали дънки и се облякох. След това отидох и си измих зъбите. Когато си взех чантата отидох в кухнята, за почистя малко след среднощните свинщините на баща ми. А те не бяха малко. Заварих го проснат на килима, прегърнал поредната уличница, а до него бутилка от уиски. Бе облечен само с боксерки и хъркаше като за световно. От отворената му уста течеше лига. Проститутката до него също си похъркваше. Някак си ме напуши на смях при вида на тази жалка картинка. Масата бе съборена, а върху долната и част имаше бельо и опаковка от презерватив. Отидох и взех бутилката, оставих я на барплота в кухнята, а опаковката изхвърлих. Слава богу тази вечер беше довлякъл само една. Миналата вечер бяха цели три. Едва успях да заспя заради виковете им. Ако не знаех какво точно прави, щях да реша, че ги измъчва. Огледах онзи мъж, с който се смяташе, че имам роднинска връзка и изцъках с език. Жал ми бе за него. Някога бе толкова добър и мил баща. Но бързо се промени след като мама умря. Опитах с всички сили да се държа и да изпълня обещанието, което си дадох като малка. Само, че тогава не знаех колко трудно изпълнимо ще се окаже. Започна бавно. Първоначално пиеше по няколко чашки вино. После увеличи темпото с марихуаната. След това проститутките, които започна да води в дома ни.. Усетих как за пореден път сълзи опариха очите ми. Ядно ги избърсах. Изгониха го и от работа, когато навърших десет години и едва свързвахме двата края. Щях не щях започнах работа като продавачка на вестници. Като получавах заплатата си, той взимаше почти всичките пари от мен и ги използваше да купува и плаща за гореспоменатите неща. Добре, че успявах да скрия част от печалбата за себе си. Огледах за последно картинката пред мен и излязох от вкъщи с мисълта, че няма да мога още дълго да търпя това. Като се се приберях аз трябваше да почиствам всичко, а той да ми подвиква неприлични работи, да се напие отново и да повика поредната. За момент се замислих дали поне да не хвана жената за косата и да я изгоня, но пияницата вероятно имаше махмурлук и можеше да го вбеся. Ядосаше ли се нямаше сила способна да го омилостиви. Още помня побоя, който ми хвърли, когато бях на единадесет. Опитваше се да избягва лицето ми, за да не ме обезобрази. Напомняла съм му на мама, Две седмици едва ходех, ребрата ме боляха ужасно много. И дори не можех да отида в полицията и да кажа. Полицаите си бяха кръгли глупаци. Когато опитах да им кажа, те дори не ми обърнаха внимание. Дигнах блузата и показах синявиците, а онзи дебелак, който едва се побираше в униформата ме потупа по рамото каза,, Ей, днешните деца сте много изобретателни. Все се опитвате да се избъзикате някак. А ти специално ставаш за актриса.''. Така, че днес хич не ми се измисляше поредната версия на ,,пребих се по стълбите’’ за пред другите. Училището ми не бе далеч. Само на десетина минути ходене пеша. В единадесети клас съм. Нямах търпение да стана дванадесети и да завърша. Като станех пълнолетна най – накрая щях да изпълня мечтите си. Възнамерявах да се изнеса от онзи апартамент. Бях успяла да спестя някакви пари през годините така, че щяха да ми стигнах за наема на нещо ново за поне два месеца. А през това време щях да работя. Оценките ми бяха отлични и мислех да влизам в колеж. Щях да уча право. Най – голямата ми мечта бе именно това. Млада жена с добра професия, покрив над главата си и възможно най – далеч от болния си баща. Макар, че не го обвинявах за това, в което се бе превърнал. Той бе човек със слаб характер. Любимата му си отиде и той не можа да го преживее. Предпочете да се отдаде на грешните неща, вместо да се грижи за дъщеря си. Но, ако някой ден се оправеше щеше си стъпи на краката си. Много исках това. Щях да го пратя на лечение. Развълнувах се.. В някои моменти доста силно се вживявах. Сепнах се, когато един глас ме отнесе от унеса ми.
- Ооо, Хейвън Джонс! Пак ли си с тази сива блуза и тези протрити дънки? Вашите нямат ли пари да ти купят дрехи? – разнесе се груб смях зад гърба ми, но аз го игнорирах и забързах крачка. Да ви споделя нещо. Те казаха още по - цветисти и груби неща, но ще ви предам разговора с по - интелигентен вид. А кои бяха те ли? Това бяха едни идиоти от даскалото, които си мислеха, че като се дрогираха и пушеха са голямата работа. В моите очи си бяха тотални жалкари и загубеняци. Жалко само, че повечето тийнеджъри бяха такива в днешно време.
- Не бъди толкова груба Мишел. Баща и пияницата и взима всички пари, за да си купува ракия и за бедната Хейвън не остава дори долар. – Когато чух този глас присвих очи. Беше на момичeто, което смятах за най – добра приятелка. Преди няколко години уж се сближихме и й споделих всичко, което ме тормозеше отвътре. Просто исках да си излея мъките на някой и той да прояви съчувствие. Тогава незнайно защо много се нуждаех от него. Помолих я да пази в тайна, каквото и казах, но на другия ден вече всеки знаеше това, което се опитвах да скрия толкова години. И тогава започнаха подигравките. Признавам, че първоначално доста се натъжих, плаках и самосъжалявах, но след това си дадох обещание. Заради боклуци, интриганти, лицемери и използвачи няма да проливам сълзи.
- Вижте я само бедничката колко се срамува. Я някой да даде лопата, да се закопае в земята! – изкрещя някакво момче.
- Ей, тлъстя свиньо! – кресна ми писклив женски глас. – Обърни ни внимание или си толкова тъпа, че не можеш да говориш и реагираш? – Наречете ме луда, но бая се забавлявах заради тези глупаци. Как можеха да се имат за толкова велики, като в очите на някой средно интелигентен човек изглеждаха просто смешно? Накрая се спрях и реших да им отдам нужното внимание, за което толкова настояваха. Изгледам момичето, което ме нарече свиня и се ухилих до ушите.
- Аз да съм свиня? Ти май не виждала огледало, а? Но съм изненадана, че знаеш дума като реагираш. Учудвам се, че тази дума присъства в речника на хора като теб.– Тя леко се изчерви като го казах, но бързо се окопити. Цялата ми изглеждаше толкова... малоумна. Бе облякла розов неонов прилепнал потник, а сланините и се очертаваха по такъв смешен начин. Да не споменаваме късата поличка и задника и. В лицето да не говорим. Приличаше на гримирано магаре. Обърнах и гръб, но тя кресна зад мен.
- Аз за разлика от теб не живея в гюма и знам какво са огледалата.
- Това беше смотано и клиширано. – подметнах през рамо и влязох през портата на училището. Минах покрай двора, после през сградата, а след това отидох в класната стая. Настаних се на последния чин откъм прозореца. Седях сама. Докато чаках часът да почне наблюдавах сутрешния пейзаж. Слънцето вече се бе показало и небето изглеждаше много красиво. Звънецът би и влезе учителят по математика. Стори ми се разтревожен. Застана зад учителската катедра и заговори.
- Добро утро, ученици. Не ставайте. Искам да помоля някого от вас за нещо. Джейсън Камерън отново отсъства и искам някой от вас да му занесе това писмо от директора. Кой ще желае? – И веднага всички момичета от класа дигнаха ръце. Едва се стърпях да не подбеля очи. Избраха Аманда, една от обожателките му, а тя хвърли на всички ни победоносен поглед. Изгледах тъпо всички момичета и отворих учебника си. Джейсън беше от моя клас, плейбоя на даскалото и предполагам, че тази информация ви е достатъчна, за да разберете гореспоменатия интерес. А и между другото, доколкото го познавах си падаше по емо момичета с флеш, не по кифли. Аз лично не се смятах за нито едното, нито другото. Даже го смятах за тотален лигльо с този пиерсинг. И той също не ме харесваше. Тя напусна класната стая и часът започна. Нямах приятели в класа. Бях нещо като аутсайдър. Е, имаше едно момиче от десети клас, с което контактувах от време на време, но само това беше. Боях се да и разкрия нещо за мен, защото можеше да се отврати. Казваше се Анджела. Класният върна контролните и аз, да не повярваш, имах шест плюс. Някои ми хвърлиха подигравателни погледи, в които се четеше, че съм пълен зубър. Часовете минаха доста бързо и трябваше да се прибирам. Но как не ми се искаше. Трябваше да се разправям с кочината там. Въздъхнах уморено. На връщане към вкъщи минах през един парк, за да си удължа пътя. Изведнъж чух някакъв шум. Обърнах се любопитно и видях някаква група момчета да налагат едно друго. Тъкмо реших да си продължа, когато нещо ми направи впечатление. Нападнатото момче не отвръщаше. Да кажеш, че е на път да изпадне в безсъзнание ще е лъжа, защото гледаше злобно човека, който го налагаше. Или пък само ми се струваше, че нарочно не прави нищо. Дожаля ми за него. Тук почти всяка седмица се случваше да стават някакви побоища. Най – честите от тях бяха заради момичeтата. Нали се сещате, когато хванат гаджетата им да се натискат с други момчета? Е, оттам тръгваше цялата работа. Момичето започваше да се прави на невинна монахиня, докато горките глупаци се претрепваха от бой само, за да се направят на голямата работа и да докажат какви мъжаги са. Но ако се намесех мен щях да пребият. Затова реших да ги изчакам да приключат. Скрих се зад един храст. Като гледах накъде вървеше работата, сигурно щеше да има някой счупен зъб или, не дай си Боже, кост. Толкова много юмруци хвърчаха по лицето и корема му. По някое време сериозно започнах да се притеснявам за живота му. Едва държеше очите си отворени. Имаше рана на главата, от която течеше кръв, дясното му око бе подуто, а устната цепната. Ако не се спряха в скоро време щях наистина да се намеся, без въобще да ми пука за раните. След пет минути най - накрая престанаха, казаха му нещо и си тръгнаха. Като се уверих, че е чисто отидох при него и сложих главата му в скута си, защото той лежеше почти е безсъзнание в есенната шума и сигурно доста щеше да го боли, ако се опитах да го понадигна в седнало положение. Нямах дори и телефон да звънна на бърза помощ. Но и сама щях да се справя. Взех крайчеца на ризата си, с треперещата си ръка и попих част от кръвта на челото. Сърцето ми биеше от страх да не би да има вътрешен кръвоизлив някъде надолу по тялото. Така зверски го пребиха. Претърсих джоба му за някакви пари. Пъхнах ръката в левия джоб на панталона му, но той ме стисна рязко за китката. Бая заболя.
- Няма да те ограбвам. Просто искам да взема пари, за да купя нещо, с което да ти помогна или предпочиташ бърза помощ? - попитах задъхано
- Нито едното, нито другото. – едвам проговори. – Ти ми стигаш.
- Колко мило! – казах саркастично. – Но може да имаш вътрешен кръвоизлив, и ако не те прегледа лекар може ще стане лошо. В този момент той простена. Не знаех какво да правя. Огледах се за помощ, но нямаше жив човек. Ама, че късмет. Ако този умреше в ръцете ми, щях да изпадна в истерия и да получа някой нервен срив. Отново бръкнах в джоба му, като не позволих на ръката му да ми попречи и извадих телефона му. Беше айфон и имаше парола.- Кажи ми паролата си, за да звънна на някой твой приятел.
- Четири седмици. – изпъшка той. Написах я и разрових контактите му, за най – често набиран номер и когато намерих някакъв звъннах. Известно време никой не дигна, но накрая се обади някакъв мъж.
- Ооо, Джейсън! – примигнах смаяно като чух името. Погледнах момчето в скута си и едва не простенах. Това бе плейбойчето от моя клас. Изненадах се как са го пребили. Бях го виждала да се боксува доста добре. Защо тогава се остави на тези глупаци? Отговор - и той е същия като тях.
- Не е Джейсън. Съученичка съм. Ако можете елате в парка близо до училище му, защото го пребиха като куче! – гласът ми все още трепереше, защото раненият стенеше и охкаше и едва задържаше очите си отворени.
- Идвам веднага. – каза непознатият мъжки глас и затвори. Дигнах ризата на емото, за да видя дали има някакви следи от кръвоизлив. Не, че разбирах нещо. Пред погледа ми се разкри гладкия му корем, покрит с плочки, който бе богато изпъстрен с червено и синьо.
- Моли се това да са само синини. – прошепнах аз и прокарах ръка по тила си. От цялото това напрежение ми бе топло и се потях. Дигнах косата си, за да се поохладя и забелязах, че момчето ме гледа. Отместих притеснено погледа си към ризата му и я свалих обратно. Дано поне му бе удобно в скута ми. Погледнах го отново и го видях, че се взира в нещо на блузата ми. Преместих погледа си към това, в което гледа и се раздразних. Блузата ми от толкова много носене бе станала прозрачна на някои места, а едно от тези места бе бюста ми. Стараех се да я дигам по – нагоре, но заради сегашната случка се бе смъкнала. – Къде гледаш? – изръмжах злобно и го погледнах изпитателно. Дано да не вземе да ми се прави на интересен, защото щеше да съжалява.
- В кръвта на блузата ти. – отговори невинно той.
- Мъдър отговор. – той се подсмихна, но моментално изохка. Чух шум от стъпки и се обърнах. Видях някакъв мъж да тича към нас. Дали не бе по – големия му брат? И как стигна толкова бързо?
- Глупак такъв, нали ти казах да не се замесваш с онези? Но ти както винаги правиш каквото си знаеш. Опитах се да ти налея мозък в главата, но не! Е, сега ще търпиш! – смъмри го възрастния и се наведе да го огледа. Приличаха си по много неща. Фигурата им бе подобна, чертите на лицето и още какво ли не. Възрастният се обърна към мен. – Има ли някакъв кръвоизлив? – изгледах го тъпо насреща. Аз откъде да знам дали има? Не съм доктор. Отговорих несигурно.
- Мисля, че не макар, да има доста синини по стомаха.
- Добре, момиче. – въздъхна той. - Ако не ти е проблем ще те помоля да дойдеш до нас и да ми помогнеш с него. Не мога да го нося на ръце от страх, да не би да има счупена кост и да не я разместя. –
Наистина исках да му помогна. Но, ако закъснеех от училище толкова много баща ми щеше отново да ми вика и крещи, че съм мърла, неспокосана, глупава и нещастница. Но мога просто да излъжа, че са ме задържали в училище за нещо. Съгласих се да помогна. Помогнах му да изправи Джейсън и преметнах едното му рамо върху моите рамене, а по – големият мъж направи същото. Тръгнахме бавно като много внимавахме да не направим някое движение, с което да нараним пребития. Вървяхме така десетина минути и се озовахме пред дома им. Всъщност внушителната къща се намираше доста близо до парка. Това обясняваше бързото идване на по – големия брат. Имаше открит басейн, добре поддържан двор, прислуга. Когато стигнахме до входната врата, иконома ни отвори и нямаше как вътрешно да не възхитя на спокойствието, което показа. Шестдесет годишния мъж изгледа по - младия господар на дома с укор. След това, погледна мен, а стоманено сивите му очи блеснаха. Някак си, по необяснима причина, се засрамих от погледа му. Влязохме в дневната, а няколко слугини дойдоха с кърпи и компреси да се погрижат за Джейсън. Учудих се, че никой не обели нито дума. Също ми се стори странно, че всички момичета са толкова млади. Свалиха ризата му. Намръщих се. Не бях забелязала тези синини и по гърдите. Заеха се със свалянето на панталона, а аз изведнъж проявих неземен интерес към интериора. Погледнах към един от прозорците и видях някакъв фонтан. Любопитството ми не издържа и отидох да го видя. Беше много красив. Лебед разперил крилете си, готов за полет. Бе направен от млечнобял мрамор, а от човката му излизаше струята вода.
- Харесва ли ти? – Обърнах се и видях по – големия брат зад гърба си. Дори не го чух.
- Да. Много е красив.
- Майка ми поръча преди няколко години да го направят. – Запитах се защо ли ми го казваше. Може би просто искаше да започне някакъв разговор. Блузата ви... - погледнах надолу и разбрах защо иконома ме изгледа така лошо. Черният ми сутиен се виждаше под протритата част. Дръпнах я нагоре, но се постарах да не покажа с нищо смущението си. Ако този мъж бе достатъчно тактичен за какъвто го смятах, най - вероятно щеше да забележи, че не съм от най - богатите хора.
- Вие братът на Джейсън ли сте? - попитах като отново се обърнах към прекрасния лебед
- Точно така. А ти приятелка ли си му?
- Не.
- Ами тогава как си го видяла, ако не си била с него?
- Просто се прибирах от училище и минавах през парка, видях как го налагат. Макар, че първоначално не го познах. – Той кимна, но не каза нищо повече и отиде да види по – малкия си брат. Аз го последвах.
- Е, може ли да помогна с нещо или само ще преча? – попитах сковано.
- Няма нужда. Искам само да вземеш една нова блуза, защото като гледам тази е за боклука. – Усмихна ми се леко и една очарователна трапчинка се появи на бузата му.
- Няма нужда. – измърморих.
- Не се срамувай. Мери донеси една блуза от гардероба на братовчедка му.– настоя меко той. Аз се изчервих от срам и запротестирах.
- Глупости, нямам нужда от нова блуза. Не искам другото момиче да се сърди, защото и липсва някоя дреха от гардероба.
- Лилиан няма да се сърди. – обади си Джейсън. – Има толкова много дрехи и само се чуди как да се отърве от някоя от тях. Мери донеси нещо, което Лилиан мрази да носи.
- Ама наистина... – опитах отново.
- Отивай! – сряза ме лежащото емо. Хвърлих му злобен поглед, а той му се ухили доколкото му позволяваше една подутина на лицето. След пет минути прислужничката се върна и ми подаде някаква черна спортна тениска с марката на адидас. Благодарих й и помолих да си тръгна, защото баща ми сигурно се притеснявал. И не лъжех. Пияницата се притесняваше, че няма кой да чисти след него.


Последната промяна е направена от shadow of nightmare на Чет Сеп 04, 2014 5:11 pm; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
shadow of nightmare
Прохождащо
Прохождащо

Female
От : Pleven
Мнения : 10
Дата на рег. : 15.08.2014

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: Придай му смисъл

Писане by shadow of nightmare on Вто Сеп 02, 2014 10:21 pm

avatar
shadow of nightmare
Прохождащо
Прохождащо

Female
От : Pleven
Мнения : 10
Дата на рег. : 15.08.2014

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: Придай му смисъл

Писане by shadow of nightmare on Пет Сеп 05, 2014 5:44 pm

2.
Прибрах се вкъщи след двадесет минути. Още щом отворих вратата, ме лъхна отвратителната миризма на алкохол и тютюн. Отвратено сбърчих нос като запристъпвах бавно навътре сред боклуците. Прескочих едно кенче от бира, опаковка от хляб, и какво ли още не. Цяла сутрин ме няма, връщам се и заварвам още по - голям неразпорядък. Тоя човек нямаше ли да се научи да си изхвърля боклука в коша най – сетне? Отидох в кухнята и я заварих в същото окаяно положение като сутринта. Масата бе преобърната, имаше повече боклуци и от коридора пред входната врата. Отидох и едва вдигнах изпочупеното подобие на маса. Тъкмо я изправих и чух шум от тежко стъпващия ми баща. Обърнах го и видях как залитайки излиза от моята стая. Очите му бяха зачервени, брадата му набола. Цяло чудо си беше, че е обул панталони и носеше риза макар и незакопчана. Оттук можех да усетя ужасната му воня. Приближи се към мен и преди да съм реагирала ме хвана за главата.
- Къде беше? – изкрещя той. Дъхът му на цигари ме лъхна в лицето и едва преглътнах напиращия си порив да повърна.
- На училище. – смънках.
- Лъжкиня! – изрева той и опъна главата ми назад така, че да почувства как отскубва голяма част от косата заедно с корените. Не можеше да е разбрал за Джейсън. Нямаше начин. – Била си на работа нали? Отново криеш пари от мен! Нали? – Изрева и ме стисна ме отзад като насочи главата ми към изранената дървена повърхност на масата. Тъкмо навреме сложих ръце на нея за да не разбия носа си в дървото. Едва не проплаках заради болката.
- Заклевам се нямам никакви пари! – опитах се да го омилостивя, но без резултат. Хвана ме за раницата и започна да ме дърпа зверски докато не се отделих от нея. Имах чувството, че дръжките и се врязаха дълбоко в раменете ми. Прилоша ми, но се отскубнах от него и отидох до вратата на стаята си, и наблюдавах как вади всичките ми учебници и... О, Господи, не! Видеше ли блузата ми, щеше да ме претрепа от бой. Ще реши, че съм си я купила. Да го вземат дяволите, точно това стана! Извади я и няколко секунди я гледаше неразбиращо все едно е някакво ново научно изобретение. Но после насочи тъмния си поглед към мен. Потреперих, когато видях и усетих жестокостта излизаща от тялото му. Ако сега не затворех вратата на стаята си щеше да ме пребие до смърт. Тъкмо се накани да тръгне и аз хлопнах вратата с всичка сила и я заключих отвътре. После бутнах шкафа до нея, за да не позволи на онова чудовище да нахлуе вътре, а той през това време крещеше псувни като луд. Не осъзнавах, че плача докато не погледах надолу и не видях намокрената си сива блуза. Но по – важното в момента бяха спестените пари. Дано не ги бе взел. Отидох до гардероба си и разрових и малкото дрехи, които имам . Махнах тези от тях, които криеха плика с пари. А него го нямаше. Сложих длан на устата си и заплаках още по – силно. Негодника ги бе взел. И не само парите. Причерня ми. Започнах да хлипам още по – силно. Сякаш нещо в мен се прекърши на две. Волята ми? Надеждите ми? Мечтите? Бе ми взел средството за живота, който исках. Защо, по дяволите защо? Легнах на килима, а отчаянието ме обливаше като разбесняла се приливна вълна. Прегърнах коленете си и и придърпах одеялото от леглото си. Какво щях да правя сега? Без пари бях за никъде. Дори да си намерех по – добре платена работа нямаше смисъл. Непрокопсаника пак щеше да ги открие. А той все още викаше. Нямаше ли да млъкне най – накрая? Как ми се искаше мама да бе жива. Ако не беше мъртва татко нямаше да е пияница. Щяха да се обичат и като всяко друго добро семейство и дами помогнат да осъществя желанията си. Но мама я няма, а мечтите ми отиваха по дяволите. Ах, глупави мечти! Плаках така, свита на кълбо известно време. Главата ме болеше от толкова реване. Изведнъж нещо ми прещракна. Почувствах прилив на енергия. Спрях да подсмърчам и се загледах в малката светлина, която се подаваше от пода. Защо плача? Заради някакъв пиян негодник, запитах се ядно. Такива като него имаше по цял свят. Нямаше смисъл да го съжалявам. Така само провалях себе си като опитвах да вдигна него на крака. Изсмях се истерично. Как може да съм толкова глупава? Дори не бях осъзнала, че през всичките тези години отчаяно съм искала само едно нещо . Да го видя трезвен за поне няколко минути. Мислех си, че не ми пука, че е пияница, мислех си, че ще има някакъв шанс да му помогна като го пратя на лечение. Беше късно. Отдавна се бе пристрастил. А аз наивната глупачка отказвах да повярвам, че няма надежда за него. Поклатих глава. Чудно как нямаше проблем с черния дроб и белите дробове. Застанах в седнало положение и огледах с леден поглед цялата стая. Изпадалия лепеж, единия счупен прозорец, изтъркания килим на който седях. Всичко това си седеше тук откакто се помня. Дори прасковеният цвят на стените бе почти същия. Стъмваше се, а нямахме ток. Омръзна ми да живея като бездомник в някаква изоставена къща. Най – накрая имах смелост да направя нещо по въпроса. Онзи мъж нямаше повече да ми бъде баща. Не ми пукаше, че съм негова кръв. Ако не ми дадеше това, което искам дълбоко ще съжалява. Сигурно в момента се наливаше. Ако му набиех един щеше да изпадне в безсъзнание, а аз щях да взема парите и да офейкам. За първи път мислех кристално ясно. Точно това щях да направя. Чувствах се, сякаш съм полята със студена вода, която ми помагаше да възприемам по – лесно нещата. Надигнах се, отидох, избутах шкафа от вратата и я отворих рязко. Той беше седнал на стола и броеше парите ми. Изпитах силно отвращение. Облегнах се на рамката, придадох си спокойно изражение и го изгледах с повдигната вежда.
- Махни си мръсните ръце от МОИТЕ пари, ако не искаш да взема нож и да ти отрежа пръстите. – Донякъде блъфирах, но ако ме ядосаше още малко щеше да се раздели с поне един пръст. – Той ме погледна и се ухили, показвайки черните си зъби.
- Толкова много приличаш на майка си в тази поза. – каза го сякаш си спомняше нещо, но бързо се върна в настоящето. Изрева насреща : – Как се осмеляваш да криеш пари от мен!? Аз правя всичко за теб и се мъча да свържа двата края някак си, а нашата крие толкова много пари и ги харчи за дрехи. Само за това мислиш. – изкрещя той, а аз наслаждавайки се на всички безпочвени неща, които измисляше, се усмихнах още по – широко.
- Мили мой, татко, ако се мъчиш да свържеш края на цигарата и края на бутилката с алкохол отсега ти казвам, че няма да стане. – забелязах как лицето му поруменя. Някакво садистично удоволствие се прокрадна в мен и помолих измамно учтиво: - Парите ми, ако обичаш, долнопробен боклук такъв!. – Той стана рязко и преобърна стола, който се удари с неприятен звук. Тръгна към мен дигнал ръка да ме удари, но аз му казах. – Направи го още веднъж и ще те спукам от бой пияно говедо такова! – Той не възприе предупреждението сериозно и ме удари. Само това и чаках. В мига, в който бузата ми запари му забих юмрук в устата. Той се олюля по – скоро заради изненадата, а аз се хвърлих като разярен бик към него и го съборих на паркета. След като изяде няколко юмрука, грабнах главата му и започнах да я удрям в твърдия под. Той опита да се възпротиви, но нямаше смисъл. Гневът ме бе обзел и се чувствах като диво животно, което обожава да наранява жертвата си докато крехкия и животец не я напуснеше. Нещо древно и примитивно се бе отключило в съзнанието ми. Забих главата му още по – силно докато той не свали ръката си, с която се опитваше да да стигне шията ми. Накрая изпадна в безсъзнание... или пък умря. Сложих пръст на артерията на гушата му и установих, че сърцето му все още бие. Чак тогава проумях какво направих. Хванах се за главата с две ръце. Задишах тежко, защото въздухът, сякаш не ми стигаше. Кръвта забуча в ушите ми, а аз припряно станах и се отдалечих от него. Едва не се спънах в подгъва на килима. Не знаех какво да правя. Да звънна на бърза помощ? Но нямаше телефон. Най – добре да избягам. Ако умреше... не ми се мислеше какво ще правя, ако това се случи. Грабнах парите от масата, отидох в стаята си и натиках всичко, което ми попадна в раницата си. После излязох и взех онази черна блуза от по - рано. Щях да избягам. Ще излъжа, че имам осемнадесет и ще си наема квартира. Излязох навън и нарочно оставих вратата отворена, за да види някой баща ми и да може да му помогне. Тръгнах накъдето ми видят очите. Слънцето едва бе залязло. Страхувах се. Нощно време тази улица ставаше опасна. За тази вечер мислех да пренощувам в хотел. Тръгнах надолу като несъзнателно се стараех да стъпвам колкото се може по – тихо. Накрая видях неоновия надпис на някакъв хотел в далечината и ускорих крачка. Тъкмо стигнах до входа, когато някакъв непознат ми препречи пътя. Канех се да го помоля да се отмести, когато той се обърна и видях по – големия брат на Джейсън. Усмихна ми се за поздрав и влезе вътре. Отиде до жената на рецепцията, а тя го поздрави. Някои пикола също му кимнаха за поздрав. Свъсих вежди. Да не би да е един от собствениците? Каза нещо на предполагаемата му служителка, а тя погледна мен. Кимна му, а той бръкна в джоба на протритите си дънки, извади портфейла си и й подхвърли някакви пари. Не разбрах погледа, който хвърли към мен, а и не си и опитах. Бях прекалено уморена, за да водя някакви задълбочени монолози на тема: ,,Защо ме погледна?'', ,, Защо се усмихна?''. Застанах пред рецепцията и поставих раницата си горе, за да извадя пари и да платя. Жената ме изгледа с шоколадово кафявите си очи и ми се стори, че за момент бегла усмивка пробяга по лицето и. Започна да пише нещо на компютъра, а аз заразглеждах фоайето след като извадих предполагаемата сума. Не приличаше на някой от онези зле поддържани хотели, а на някой поне четиризвезден. Имаше палми от двете страни на входната врата, пода бе с червен килим и както казах по – рано, персонал, обслужващ хората. Може би трябваше да избера някое по – скромно място. Шансът, да ми излезе доста скъпо престоя, не бе никак малък. Понечих да си отворя устата, но непознатата ме прекъсна.
- Ето ви ключ за стаята ви. На петия етаж е. – Погледнах я объркано и несигурно поех ключа.
- Но аз не съм заплатила.
- Господин Камерън плати вместо вас.
- Така ли? – повдигнах вежди, но тя се върна обратно към работата си и не ми обърна никакво внимание. Примирих се. Утре щях да говоря онзи мъж за парите, които му дължах и да изкажа благодарността си. За тази вечер просто щях да отида и да се наспя в предложената стая. Затътрих се към асансьора и натиснах цифрата пет. Чаках докато пристигна на етажа и след това се запътих към номера изписан на ключа. Стигнах пред вратата, отключих я и лол... Вътре беше толкова луксозно. Това не бе четири звезден, а направо като петзвезден хотел. Засмях се. Една вечер щях да се поглезя като същинска принцеса. Оставих чантата си на кремавобелия диван в хола и настървено нападнах почти новия модерен хладилник. Не, че разбирах от модерно и ново. У нас всичко бе старо, а никога не съм ходила на гости у чужд човек. Взех си каквото ми падне и лакумо го изядох. И беше вкусно. След като приключих с вечерята отидох в спалнята, за се приготвя за лягане. Много беше рано, но и аз бях изморена. Дори не си направих труда да включвам осветлението. Бях си свикнала на тъмно. Нямаше нужда да се преобличам. Понечих да се завия, когато усетих нещо тежко да затиска чаршафа. Дръпнах по – силно, но без успех. Изпуфтях и опитах да бутна това, което ми пречеше, но, когато го докоснах то сякаш изстена. Изненадано го докоснах отново и усетих, че то е меко и топло. Прокарах ръката си по – нагоре по него докато не напипах кожа. Човешка кожа. Изпищях.
- По – тихо, Хейвън. Заради теб ще оглушея. – проплака някой. Станах стреснато от леглото и потърсих ключа за лапата, но когато напипах стената не усетих такъв. Мъжът в леглото плесна с ръце и силната светлина ме заслепи за миг. Примигнах няколко пъти, докато очите ми привикнат. През това време през полето от черно – лилавите петна видях непознатият да става и да се приближава към мен. Застана толкова близо, че можех да усетя ментовия му дъх. И колкото и тъпо да прозвучи ми се стори, че ме души. – Миришеш на алкохол и цигари. Не знаех, че пиеш и пушиш. – Зрението ми се поясни и видях, че ме гледа усмихнато, но пренебрежението появило се в сините му очи не ми убягна. Това някак си ме засегна, но реших да действам като пълна глупачка и да потвърдя това, което каза, а не като нормалните хора и да се защитя и оправдая.
- Много неща не знаеш за мен, Джейсън. А сега ще ми кажеш ли какво правиш в моята стая? – Една от раните по лицето му от по – рано бе почти изчезнала. Изглеждаше както преди с тази разлика, че устната му бе цепната. Може би в край на сметка не бе толкова сериозно ранен за колкото го мислех. Най – много да има няколко синини по тялото. А аз се уплаших до смърт. Треперех да не би да има кръвоизилив или счупени кости. А нашия само след няколко часа излиза като чисто нов! Той се усмихна още по – широко и едната му трапчинка се появи. Макар, че ме гледаше с нещо средно между смайване и веселие.
- Твоята стая? Съжалявам, миличка, но този хотел е на брат ми, а след една година ще бъде и мой. Така, че тази стая е моя. А и между другото, очаквах Евън да ми намери по – добра проститутка от теб. – Ухили се цинично, когато видя червенината плъзнала по бузите ми. Дигнах объркано ключа и когато разбрах какво е станало, коляното ми поддаде, защото се разтреперих от гняв. Стиснах до болка предмета само и само да не си го изкарам на арогантното копеле срещу мен или на шкафа от дясната ми страна. Това ми идваше в повече!
- Къде е брат ти? – Бях бясна, зъбите ми тракаха, не можех да се успокоя.
- В стаята до мен. – отвърна ми объркан, но докато се усети вече бях преполовила половината разстояние до входната врата. Тъкмо щях да натисна дръжката, когато някой обви ръцете си около кръста ми и ме дръпна назад.
- Пусни ме! – изревах извън себе си от ярост.
- Хейвън, успокой се. Разбрах, че е станала някаква грешка. Стига си ритала! – Но аз си знаех своето. Ще ме праща като проститутка на по – малкия си брат?! Явно си бях създала грешно мнение за него. Като ме е видял така бедно облечена ме е взел за уличница. И после като ме е видял, че идвам в хотела е решил, че Джейсън ме е викнал. Заради това плати. Тъпкано щях да му го върна. Но и по - малкият брат явно бе по – голям инат и от мен, защото ме дръпна в спалнята и заключи вратата. Бутна ме на леглото и докато се обърна бе взел ключа. Сега не знаех къде е.
- Ще ме държиш затворена ли? – изгледах го саркастично, а той наклони глава настрани.
- Докато не се успокоиш.
- Няма смисъл. Докато не се разправя с брат ти няма да се успокоя. А и как се движиш толкова лесно? Не те ли боли нещо?
- Можеше да попиташ преди да започнеш да ме риташ и удряш като луда. И ще те държа тук докато размислиш над идеята да обезглавиш някого.– изгледах го тъпо и скръстих ръце под гърдите си. За момента нямаше какво да направя.
- И сега какво ще правим двамата в стаята? – повдигнах вежди, а той се ухили дяволито. Не бе трудно да предположа какви мисли минават през главата му, но хич не ми се занимаваше затова продължих да го гледам изпитателно. Но накрая не се въздържах да подметна иронично:
- Чудно ми е как можеш да го правиш при тези рани?
- Искаш ли да разбереш? – Проклетата му усмивка не слизаше, а аз изпитах неистово желание да му счупя зъбите. Но това бе само вътрешно. Външно му хвърлих пренебрежителен поглед. И слава на небесата, най – накрая се усети, че не съм в настроение за подобни подмятания.
- Ще спим заедно на леглото. Нали не ти е проблем?
- Ти спи на него, а аз ще спя на земята. – заявих не толкова от нежелание отколкото от инат.
- Ще замръзнеш така.
- Няма. Не се притеснявай. Но, ако все пак настина, ти ще си виновен, защото не си ми дал ключа.
- Ще спиш на леглото и точка. – заяви решително и се приближи към мен. - Ако все пак настинеш, ината ти ще бъде виновен, не аз. - Трябваше да вдигна главата си нагоре, за да го погледна в очите. Все пак бе прав, а аз седнала. Присви небесно сините си очи, а дяволската му усмивка напълно се бе изпарила. Бе си наумил нещо и аз не можех да го разубедя.
- Сега ли да си лягам? – попитах подигравателно.
- Да!
- Ама то е само девет.
- Доколкото си спомням по - рано беше легнала. –каза иронично. – Сега искам да отидеш и да се изкъпеш.
- Да се изкъпя? – попитах учудено - Къпах се преди две седмици. – в мига който го казах осъзнах, че трябваше да си държа езика зад зъбите. Очите на Джейсън се ококориха. Тръсна невярващо глава и подигравателна усмивка цъфна на лицето му. Сведох смутено глава към ръцете си, и забелязах нещо тревожно. Имах синини по китките. Сигурно бяха от по – ранния бой. Сложих дланите си на коленете, за да не се забележи нищо, но Джейсън вече ги бе видял. Дори не усетих кога се протегна и придърпа ръката ми. Дръпнах я рязко, но той бе видял това, което искаше. Хвърлих му сърдита физиономия.
- Откъде са? – попита студено. Едва смогвах на бързо сменящите му се настроения.
- Не те засяга. – отговорих му със същия тон.
- Напротив. Отивай в банята!
- Ти луд ли си? – опулих му се насреща.
- Да искам да ти видя гърба. – Този път не можах да задържа леденото спокойствие от преди малко и по лицето ми плъзна обилна червенина. Но той сякаш не забеляза. Дръпна ме за лакътя и ме поведе към една друга врата. Ако не бях толкова стъписана щях да се съпротивя. Вкара ме вътре, но когато видях отражението си в огледалото, буца заседна в гърлото ми. Приличах на някой просяк. Косите ми бяха сплъстени, имах кръгове под очите, а кожата ми бе потъмняла от наслоилата се мръсотия.
- Ти ли ще си свалиш блузата или аз ще го направя. – Не казах нищо, защото още не вярвах, че това нещо в огледалото съм аз. Вкъщи имаше само едно изпочупено огледало и не можех да се оглеждам така хубаво. Когато не реагирах, Джейсън посегна и свали блузата. Останах по сутиен, но той не обърна внимание и заразглежда гърба ми. Чак тогава се излязох от транса, в който бях попаднала. Уплашено се обърнах с лице към него и видях, че ме гледа с мрачен поглед.
- Кой ти го причини?
- Никой. Много съм непохватна и често се спъвам или падам по стълбите. – излъгах машинално. Той не коментира лъжата ми, но от погледа му си личеше, че не се хвана, но и не възнамерява да разпитва. Тогава изпитах неземна благодарност към него. Един човек, който да не започва с унизителните въпроси свързани със синините.
- Утре ще повикам доктор да те прегледа. Спокойно ще му забраня да ти задава неудобни въпроси. – добави след като видя, че се готвя да възразя. – А сега влезни и се изкъпи.
- Не мога. Трябва ми чиста блуза, а имам само една в раницата в дневната. – Той кимна и ме остави да чакам. Изкуших се да се опитам да го последвам и да видя скривалището на ключа, но реших, че за днес не се нуждаех от нови проблеми. След няма и минута ми я даде. Остави ме сама, а аз влязох под душа. Много рядко имахме вода, защото не винаги успявах да платя сметките. След половин час излязох от кабинката и побързах да се облека. Навлякох износеното си бельо, дънки и новата черна блуза. Като бях готова се огледах в огледалото и нямаше как да стопирам усмивката си. Изглеждах като чисто нов човек. Кожата ми бе върнала нормалния си светъл цвят, тъмната ми коса падаше на леки къдрици на раменете ми, а очите... Когато мама беше жива, винаги бе казвала, че имам прекрасни очи. Зелени а около ириса сиви. Никога не съм се смятала за красива. Може би, защото като по – малка ми смазаха самочувствието с подигравки. Имах правилен нос, високи скули и, според мен, нормално устни. Макар, че не знаех какво точно имам предвид под ,, нормални’’. Може би, нито големи, нито прекалено малки. Бях слаба и средно висока. Излязох от банята, а Джейсън който гледаше телевизия ме изгледа иронично. Какво ли си бе помислил? Нямаше значение.
- Лягай си, Хейвън. И няма да спиш на пода. – Гледаше мач и не си направи труда да отвърне поглед от телевизията. Замислих се за момент. Дали можеше да ми направи нещо докато спя?Струваше ми се, че не би се опитал да ме нарани по някакъв начин. Поклатих бавно глава. Ако все пак опиташе нещо през нощта, някак ще го нараня и ще избягам. А след този душ се почувствах цялата умора от днешния ден затова се се свих в единия край на леглото, и преди да се усетя заспах.

avatar
shadow of nightmare
Прохождащо
Прохождащо

Female
От : Pleven
Мнения : 10
Дата на рег. : 15.08.2014

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: Придай му смисъл

Писане by shadow of nightmare on Нед Сеп 07, 2014 8:47 pm

3.
Струваше ми се, че само за няколко минути слънцето бе залязло и изгряло. Имах чувството, че лежа на някаква много мека перушина. За първи път обожавах ужасното си легло. Сигурно предния ден съм се била преуморила, затова сега ми се струваше, че твърдата дъска е райски удобна. Наместих главата си на по – хубаво място на калъфката и измърках доволно като някоя котка. Днес бе събота и нямаше да ходя на училище. Сигурно цял ден щях да разнасям вестници с велосипеда. Бавно отворих очите си, но веднага след това примигах объркано. Гледах една млечно бяла стена, а не потъмнялото оранжево. Нещо топло ми духаше в тила. Объркано завъртях главата си и видях спящия Джейсън. Бях забравила за вчерашните случки. Постарах се да не простена и се завъртях отново като затворих очи. Някак си не се чувствах неудобно, защото лежа до момче. Вместо да се притесня, бях страшно спокойна. Както, когато мама спеше вечер при мен, когато се страхувах да не би нещо да изскочи от сенките през нощта и да ме изяде. С него се чувствах... спокойна. Сигурно мозъкът ми още не бе започнал да работи адекватно. Не се страхувах, че ще се успя и ще се събудя от ругатните на баща ми, който иска да отида му купя скоч от магазина. Затворих очи, но нещо ме погъделичка по лицето. За пореден път ги отворих и видях, че лежа не на възглавницата си, а на ръката на момчето. Засрамено се смъкнах по надолу, а гърбът ми се докосна до другата му ръка. Накрая по незнайна причина се раздразних и реших да стана. Очевидно нямаше да мога да заспя отново. Отметнах одеялото и отидох в банята, за да си измия зъбите. Дори и когато нямах никакви пари, намирах начин да си купя четка или паста за зъби. Мама от малка ми бе втълпила, че трябва да имам много добра хигиена, ако не искам да се разболея от някоя болест. Нито ден не пропусках поне по един път да се погрижа за устата си. Като приключих, отворих тихо вратата, за да не събудя спящия, но с изненана установих, че той ме чакаше пред нея. И ме гледаше лошо.
- Използва ли четката и пастата ми за зъби? – попита сънено. Опитах се да не се усмихвам, защото представляваше много сладка гледка с разрошена коса, но не се стърпях.
- Съжалявам. Забравих моите вкъщи. – заобиколих го, а той трясна ядно вратата зад мен. - Мазилката ще опада като удряш вратите!
- Не ми пука! – отвърна приглушения му глас. Подсмихнах се и се насочих към кухнята. Тогава се сетих, че предната вечер ме беше заключил. Подбелих очи и седнах на люлеещи се стол до леглото. Пуснах си телевизора на сутрешните новини. Гледах с празен поглед сменящите се картини, когато един репортаж събуди вниманието ми.
- Днес сутринта към осем и половина, на Елфен стрийт е открит четиридесет годишен мъж, пребит в дома си. Съседът му го видял, когато минавал покрай апартамента му, за да отиде на сутришната си тренировка. Той твърди, че влязъл да провери дали просто е в безсъзнание след поредната си пиянска вечер,но видял смъртоносна рана на главата му. Повикал линейка, а когато тя пристигнала го откарали в болницата. Установили, че няма опасност да умре, поне не от раната на главата, а заради проблеми с черния дроб. Операцията му може да излезе много скъпо. Полицията през това време разбрала, че неговата дъщеря е изчезнала, като е взела със себе си раница, учебници, пари и дрехи. Тя е непълнолетна така, че в скоро време ще започне издирване. – Стисках толкова силно дистанционното, че чак кокалчетата ми побеляха. Очаквах някой да го намери. Нали все пак нарочно оставих вратата отворена. Но не мислех, че ще излъчат точно този случай по новините. Такива неща ставаха често в Елфен стрийт и не предположих, че ще обърнат толкова внимание. Бързо изключих телевизора. Джейсън не биваше да разбира. Ако сега се махнех от него, щях да успея да се измъкна и от полицията. Не понасях мисълта, че ще се върна при онзи нещастник. Нямах сили да го търпя вече. Уморих се да го гледам как се самосъсипва и се опитва да повлече и мен. Обърнах се назад с надеждата, че чернокосият още бе в банята, но беше късно. Стоеше до вратата и ме гледаше с неразгадаем поглед. Устните ми никога не биха го произнесли, но се опитах отчаяно да го помоля за помощ. Само с поглед.
- Не искаш да се връщаш при него нали? – Съвсем ме смая с този въпрос. Очаквах да започне разговор с нещо от сорта на ,, Ти ли причини това на баща си?’’, ,, Как може да си такова чудовище?’’ или направо да ме хване и заведе в полицията. Но той прояви нечовешка състрадателност и разбиране към момиче, на което въобще не обръщаше внимание до вчера.
- Не, не искам. – кимна ми и се приближи към мен, до леглото. Наведе се бавно като не ме изпускаше от очи. Така се взирахме докато не бръкна под него и не извади ключа. Подаде ми го и ми посочи вратата с глава. Пускаше ме най – сетне. Можех да си тръгна.
- Съмнявам се нарочно да си причинила това на баща си. Сигурно е било за самозащита. Но не се притеснявай, няма да те разпитвам. Но настоявам да повикам доктор да те прегледа. Защото си мисля, че този мръсник ти е причинил нещо повече от синините и, не знам, може да страдаш от някакво психическо разстройство.
- Уверявам те, че главата ми е напълно наред, а баща ми само ме биеше. Нищо друго не ми е правил. - Преглътнах тежко. Донякъде частта за психическото ми състояние бе лъжа.
- Ако беше добре както си мислиш нямаше да го пребиваш така. - продължи да настоява.
- Това от вчера не беше, защото нещо ми е прещракнало, а от качен адреналин. Нямам нужда от психиатър и болница.
- И сега какво, Хейвън? Ще бягаш от полицията? - попита сладко и отново смени рязко темата.
- Няма да се върна при баща си. - произнесох твърдо.
- Разбрах, че има проблеми с черния дроб. А ти си взела парите от вас. - повдигна вежди той и зачака с осезаемо любопитство да види какво ще кажа. Ако реша да дам и малкото пари, които имам за лечението му, а те вероятно нямаше да стигнат, ми се налагаше да се върна обратно при него, защото нямаше да мога да платя за наема на апартамент. Колкото и да го ненавиждах ми се искаше да му помогна с каквото можех, ако така щеше поне за кратко да забрави за лошите си навици. Но една част от мен ликуваше задедо имаше поне една нощ спокойствие и не и се налагаше да слуша стененията и охкането на онези жени. И определено не исках да ги слушам отново.
- Ще дам парите за лечението. Макар, че те са си мои. - последното го процедих през зъби.
- Как така? Не си ли взела парите от пияния си баща, защото не си могла да го търпиш вече и си решила да избягаш? - попита учудено. Аз пък го изгледах снизходително.
- Започнала съм да работя като продавачка на вестници още от десет годишна, защото баща ми пиеше и винаги проспиваше половината от работния си ден. Уволниха го, а малкото пари, които изкарвах ми ги взимаше за пиенето и жените. След време спестих някаква нищожна сума и смятах да се изнеса като навършех пълнолетие. Криех парите, за да не ми ги вземе, но вчера ги е бил намерил. Опита се да ме пребие задето не съм му дала нищо, но вместо това аз му хвърлих доста лош бой и избягах. Не можех да търпя повече. Не знаеш какво е вечер да те е страх да отидеш да пиеш вода, за да не свариш баща си как прави секс с някоя уличница. Или да се срамуваш, че си купуваш нови дрехи през три - четири години и постоянно да ти се присмиват и подиграват. Не, Джейсън ти не можеш и да си представиш. - С всяка дума, която произнасях горчивината ме заливаше все повече и повече. За първи път о тринадесет години се почувствах толкова смазана и изтощена. Целия този бой който изтърпях, всичко на което станах свидетел на млади години. Беше се запечатало дълбоко в паметта ми и дори амнезия нямаше да може да изтрие кошмарните спомени. Исках да видя реакцията на Джейсън. Съжаляваше ме. Проклетника ме съжаляваше. Доповръща ми се. Най - много се ядосвах, когато виждах съжаление в очите на хората. Сигурно се чудите, защо толкова намразих значението на думата ,,съжаление'' нали? Защото, когато някой те съжалява всъщност си казва,, Колко нещастия има на този свят!'' и те подминава. Дори и да има шанс да ти помогне не го прави, защото подсъзнателно знае, че си загубен и след няколко години или си в затвора или мъртъв. Че си боклук и от теб няма да излезе нищо. Една загубена кауза. Очите ми пареха, но нямаше да плача. Ще направя това, което ми диктуваше съвестта. - Ще дам парите на баща си. - пуснах една безгрижна усмивка. - Една година ще поработя повече, а след това ще се изнеса от нас, ако няма никакво подобрение след вероятно нищожната операция. - Оставих Джейсън да се взира в мен, а аз грабнах раницата си, отключих вратата и след няколко секунди се намирах в коридора на хотела. Имах сметки за уреждане с другия брат. Почуках на съседната врата и след една минута ми отвори една прислужница.
- Тук ли е господин Камерън?
- Още не станал, госпожице. Да му предам ли нещо?
- Не, няма нужда. - Кимнах и за довиждане и се запътих към стаята на Джейсън. Видях го да седи на кухненската маса като ровичкаше храната с вилицата си. Застанах пред него и попитах:
- Колко струва една нощ престой?
- Хейвън, няма нужда да...
- Колко? - прекъснах го твърдо.
- Сериозно, Хейвън...
- Нямам време, Джейсън, не ме бави.
- Сто долара. - Знаех си аз, че това е петзвезден хотел. Та нали прозореца стаята,в която спях заемаше мястото от тавана до пода. Това описание би прозвучало глупаво на глас. Извадих плика от раницата си, преброих сто долара и ги оставих на масата. Без да казвам нищо го оставих сам самичък. Предполагах, че ще ги даде на брат си или, ако иска да си ги използва за себе си. Не ме интересуваше. А сега имах само деветстотин долара. Напуснаха хотела и се насочих към най - близкия участък. Щях направо да се предам на полицията. Не намирах смисъл и изгода да бягам. Застанах пред светофара и изчаках да светне червено, за да пресека, но остра болка прониза главата ми. Потърках слепоочията си, но не се почувствах по - добре. Напоследък често ме наболяваше. Скоро щеше отшуми. Направих няколко крачки и ми се зави свят. Подпрях се на дирека до мен и задишах тежко. Стана ми горещо. Но болката не минаваше, а се усилваше. Причерня ми. Накрая краката ми поддадоха и се строполих на земята. Усещах тъпа болка в тила си. Чувах някакви приглушени гласове, но не разбирах какво си казват. Шум от търкане на гуми в асфалта, гъчканица и шумотевица. Някой тичаше. Приближаваше се още по - близо до мен. Хвана ме и взе на ръце. Стисках здраво затворени очите си, защото само така болката намаляваше. Накрая не издържах и изпаднах в безсъзнание.
Имаше лампа над главата ми. Все още не бях отворила клепачите си, но специално тази дразнеща светлина нахлуваше през тях. Първото нещо, което установих, когато ги отворих бе, че се намирам в болница. Изгледах оборудването до себе си и се намръщих. Толкова ли бе сериозно? Отпуснах се в леглото докато чаках доктора да дойде. Н е се забави много. Отвори тихо вратата да не би да ме събуди и влезе по - сигурно, когато видя, че ще има възможност да говори с мен. Беше около петдесет годишен мъж, с оредяла коса и топчесто тяло.
- Е, Хейвън Джонс, искам да ви кажа, че сте причинили доста големи притеснения на приятелката си. Като сте се строполили ...
- Прощавайте за грубото прекъсване, но ще ми кажете ли дали всичко ми е наред и дали в скоро време мога да си тръгна. - В нормални обстоятелства бих била учтива и любезна, но в момента бях раздразнена и не ми беше до докторския му хумор. Той ми изгледа тъжно, а лошото ми предчувствие се засили.
- На външен вид изглежда, че всичко ви е наред, но имате много голям посттравматичен стрес. Както и някои не добре заздравели изкълчвания и ще се наложи да останете тук.
- Но аз нямам пари, с които да платя. - заявих тросното, но докторът просто ми се усмихна.
- Не се притеснявайте, млада госпожице, приятелката ви е платила всичко нужно. А и нали родителите и са собствениците на тази болница. А сега ще я повикам- добави мъдро и ме остави да си ,,чакам''. Нямах нужда от никакво лечение. Бях си в перфектно здраве. Е, вярно, че рамото ми ме наболяваше от време на време, но не беше нищо сериозно. А посттравматичниястрес вече беше проблем. Определено щяха да ми докарат някой психолог, който да ми говори за проблемите ми, които наистина смятах, че не са сериозни. След няма и минута в стаята ми влезе една жена, вероятно с няколко години по - голяма от мен. Зяпнах я като последния простак щом видях колко е красива. Беше блондинка с пясъчно руса коса и прекрасни сини очи. Носеше бяла копринена риза и сатенено черна пола. Обувките и бяха черни, на високи токове. Накратко - бизнес дама. И вероятно ,, приятелката ми''.
- Колко ви дължа? - попитах направо. Тя се сепна и след това се засмя. Изгледах я учудено и едва сдържах импулса си, да се почеша по тила.
- Ти си точно такава, каквато Джейсън те описа. Приятно ми е. Аз съм Лилиан Станфорд. - Протегна изящната си ръка към мен, а аз изпитах дълбок срам, когато нейната докосна моята изпъстрена с мазоли и синини по китките. Отдръпнах я бавно, а тя продължаваше да ме гледа с красивата си усмивка. - Не се притеснявай, Хейвън, не се налага да плащаш за нищо. Правя го от благодарност, задедо си помогнала на братовчед ми след тежкия побой, който са му хвърлили. Слава богу, той се отърва с няколко синини и цепната устна.
- Нямаше нужда да го правите госпожице Станфорд. Уверявам ви, че помощта, която оказах на Джейсън не бе нищо особено. И за всеки случай искам да се издължа с поне част от парите. - Настоявах толкова от страх да не би тази толкова добре изглеждаща и богата жена да не ме накара в бъдеще да се издължавам заради услугите, които ми е направила. А тази голяма сума пари, която е похарчила за мен, нямаше да успея да я върна лесно. И можеше да ме принуди да върша неща, които нямаше да ми харесат. А и никога не съм харесвала прекалено богатите хора. Не можеш да знаеш кой от тях ти прави добро като ти предлага пари и кой ти мисли лошото.
- Хейвън, - каза тихо, но твърдо - не се налага де се издължаваш по никакъв начин. Както ти казах правя всичко това от благодарност. Даже искам да направя още нещо за теб. Подочух, че си търсиш работа и съм готова да ти предложа в къщата ми. Има само едно свободно място и настоявам да го дам на теб. - Толкова много добрини в един ден. Нещо не беше наред. Едно чувство ме загложда отвътре и ръката ми затрепери.
- Предлагате ми работа? Откъде разбрахте, че се нуждая, аз си имам. - Едно подозрение се прокрадна в ума ми и Лилиан го потвърди.
- Братовчед ми спомена, че си продавачка на вестници и ми предложи да ти дам онова място. Искаше и той да успее да ти се отблагодари по някакъв начин. Но след като си му отказала да плати сметките за твоята стая в хотела ми предложи това. А аз като разбрах, че ти си онова момиче от новините реших да ти дам шанс да спечелиш малко пари за операцията на баща си. - Бях права. Правеше го от съжаление. Присвих злобно очи, а нейната усмивка се стопи щом видя изражението на лицето ми. Постарах се да съм учтива, точна и ясна.
- Благодаря за прекрасното предложение, госпожице, но не се нуждая от работата. - Мислех си, че с това разговора е приключен, но тя отново ми се усмихна, този път мило, не със съжаление както отначало.
- Хейвън, не ти предлагам от състрадателност както си мислиш. Аз наистина се нуждая от още една слуга в къщата, а Джейсън ме обеди, че ще се справиш перфектно. А това, което изпитвам към теб е съчувствие. Ще те оставя да си почиваш, защото най - вероятно заради умората си толкова раздразнена. - След като излезе от стаята, изпуфтях с досада. Съчувствие ли? Как пък не! Предложението на Лилиан беше фантастично макар, че не бих го признала гласно. Гордостта ми бе прекалено голяма, за да приема. Но все пак си казах, че ще помисля над него след като си починех. Отпуснах глава на възглавницата и преди да се усетя, заспах.
Събудих се след няколко часа. Някой ме бе навестявал, защото имаше цветя на масичката до мен. Гладиоли. Как този, който ги бе донесъл бе улучил любимите ми? Сега се чувствам много по - добре. На бистра глава щях да помисля за работата. Парите при всички случаи щяха да са повече. За няколко месеца щях да натрупам много повече отколкото за година. Ще успея да пратя баща си на лечение. Просто перфектно. Ако успеех да преглътна гордостта си. Поех си дълбоко дъх. Ще изчакам докато Лилиан ме навести отново и ще й ще и съобщя положителния си отговор. Чу се почукване.
- Да? - провикнах се. В стаята влезе доктора заедно с Джейсън. Кимна ми за поздрав, а аз също.
- Е, Хейвън предполагам, че си по - добре след операцията по наместването на рамото ти. - Ококорих се като ненормална на доктора, а Джейсън сложи ръка на устата , за да прикрие усмивката си.
- Имало е операция?
- Да, видяхме, че сте заспала и решихме да ви оперираме.
- Извинете, но не се ли иска съгласието ми за това? - повдигнах подигравателно едната си вежда докато чаках доктора, който стъпваше притеснено от крак на крак, да ми даде отговора си. Изгледа притеснено Джейсън, а той зарахумаха като луд с ръце, а изражението му придоби изплашен вид. Наблюдавах цирка пред мен още няколко секунди докато не креснах накрая.
- Ще ми отговорите ли на въпроса най - накрая. И какви са тези изплашени физиономии? Приличате на хора, които ще колят. - Много странно, но и уместно сравнение според мен. Джейсън се навъси на доктора и каза:
- Аз казах, че може да те оперират докато спиш. Поех пълна отговорност за теб докато си болницата.
- Ти хубаво си поел отговорност, - казах с усмивка, но след това се разкрещях - но трябваше да ме попиташ преди да ме пратиш на операция.
- Мисля си, че все още не си е отпочинала достатъчно щом е нервна. - Аз нервна. Ама моля ви се! Бях самото олицетворение на спокойствието. Грабнах вазата до мен и се приготвих да я хвърля по чернокоското, но той бе бърз и избяга навън заедно с изплашения доктор. А вазата се счупи във вратата. Бях се изчервила от яд заради тези глупаци. След няколко секунди някой натисна бравата и главата на Джейсън се показа.
- Между другото, ако хвърлиш оборудването по мен ще се наложи да го плащаш, защото е много скъпо. - и бързо се скри, защото размислих за оборудването и бях грабнала едно списание.
avatar
shadow of nightmare
Прохождащо
Прохождащо

Female
От : Pleven
Мнения : 10
Дата на рег. : 15.08.2014

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: Придай му смисъл

Писане by shadow of nightmare on Чет Сеп 11, 2014 4:55 pm

4.
Стоях пред изхода на болницата, с патерица в ръка и наблюдавах с нарастващо раздразнение лимузината пред мен. Джейсън стоеше наблизо и говореше по телефона. Смятах, че това вече беше прекалено. Позволих им да ме оперират за някакви счупвания и изкълчвания, за които дори и не подозирах до преди няколко дни. Съгласих да работя при Лилиан, но и да живея заедно с нея в дома и все едно съм просяк, към когото е проявила милост? А не. Няма начин. Никакъв шанс. Не се нуждаех от повече помощ. И без това бях достатъчно задлъжняла само за две седмици. Между другото, те бяха най - досадните в живота ми. Цял ден се взирах или в белия таван, или в прозореца, през който не се виждаше нищо интересно, или трябваше да търпя докторите, които постоянно се суетяха около мен. Бях на ръба на нервен срив. А психолога, който идваше всеки ден беше най - ужасното нещо. Сядаше на някакво столче и започваше да ми задава въпроси, кой от кой по - малоумен. Слава богу, издържах да не хвърля вазата с гладиоли по него. Някой всеки ден ми носеше от тези цвята. Изгарях от любопитство да разбера кой е, но така и не видях тайнствения човек. Накрая доктора заяви, че психическото ми състояние е в относително добро състояние и няма вероятност да убия някого. Тогава се сетих за баща си, който пребих. Не чувствах никаква вина за това, което му причиних. Всъщност, колкото и странно да прозвучи, с времето спомените ми, сякаш избледняваха. Не помнех какво ме бе подтикнало да посегна на баща си. Имах само смътен спомен за някакво странно чувство от тогава. Е, може би наистина съм имала някакво психо разстройство, защото проблясъците, които получавах понякога си създадоh впечатлението, че съм кръгъл садист.
- Хейвън, добре ли си? Изглеждаш замислена. - Подскочих изплашено , когато чух гласа на Джейсън.
- Не искам тази лимузина да ме кара до дома на братовчедка ти.
- Добре. Ще извикаме такси.
- Не разбираш. - поклатих глава. - Искам да отида вкъщи. Баща ми е в някоя болница и няма проблем да отида и да поразтребя.
- Да чистиш в това състояние? - изгледа ме все едно съм луда - Имаше две не добре заздравели изкълчвания, а капачката ти бе извадена. И то от няколко години така, че смятай колко е сериозно. До скоро гърбът ти бе целия в синини. А ти искаш да...
- Моля те! - простенах жално и го изгледах умолително. Джейсън настоя на своето и накрая започнахме спор, който водихме поне десет минути докато не постигнах своето.
- Добре, ще те закарам с моята кола. Но само при едно условие. - добави заканително.
- Какво?
- Ще ти помогна. - и за да прeдаде тежест на думите си, кимна няколко пъти. Аз пък се ухилих дяволито.
- Ще размислиш щом влезеш вътре. - За по - голям ефект прошепнах казаното. Той ме изгледа накриво, но не посмя да ме попита какво имам предвид. Отидохме до задната част на болницата, където бе паркинга и се насочихме към един черен мерцедес. Беше от най - новите модели.
- Фукльо. - изсъсках през зъби. Той бе по - напред от мен и не би трябвало да ме чуе, но се обърна.
- Какво каза? - попита с повдигнати вежди.
- Нищо. Причуло ти се е. - направих невинна физиономия и когато стигнах до колата, побързах да се настаня на предната седалка.
- Е, сега ще трябва да ми кажеш накъде да карам. - Джейсън се ухили самодоволно, а аз подбелих очи и също се усмихнах. Сигурно много обичаше да се перчи на другите момичета с колата си. Възвърнах сериозното си изражение и му станах пътеводител. След около петнадесет минути, спря пред моята кооперация. Излязох от колата и закуцуках с патерицата към сградата. Стигнах пред вратата на апартамента си и извадих ключа от дънките си. Отключих бавно и отвратено заклатих глава. Няколко седмици са си били същински рай за малките гадинки , от които едва успявах да се отърва. Джейсън дръпна блузата си нагоре и покри носа си нея.
- Разбрах какво имаше предвид по - рано.
- Ако не ти харесва, можеш да си тръгваш.- заявих остро. Подозирах, че може да реагира по подобен начин, но трябваше още в болницата да го разубедя. Богаташчетата като него надали са и сънували да влязат в подобен апартамент. Една друга мисъл изникна в главата ми. Ами ако кажеше на цялото училище в каква мизерия живея? Ще започнат отново с подигравките, а те в последно време бяха намалели. Не, невъзможно. Той ми помогна с толкова много неща в трудни моменти. Никой друг не би отделил толкова много пари и време, за да помогне на едно нищо и никакво момиче без да иска почти нищо в замяна. Трудно ми бе да повярвам, че би ме унижил по подобен начин. Така, че сега нямаше да се сърдя, ако решеше да си тръгне. Разбирах нежеланието му да остане тук. Та нали и аз на негово място бих си тръгнала.
- Няма да си тръгвам. - каза ми твърдо. - Ще остана и ще ти помогна. Но ни чака доста работа. - Смъкна обратно блузата си, широка усмивка озари лицето му и разкри белите му зъби. Изненада ме с казаното, признавам. Грабнах една хартийка и я хвърлих в коша. После още една, и още една...
Цял следобед чистихме докато накрая апартамента не заблестя. Огледах доволно след свършената работа. Нямаше и едно боклуче по пода и в нито една стая. Обърсахме паяжините от стените и се отървахме от два - три плъха. Джейсън закова счупения прозорец на стаята ми и оправи мивката в кухнята. Изреди ми някакви много сложни обяснения затова какво не е наред, но аз разбрах само, че нещо не и е както трябва. Седнахме малко да си починем в моята стая. Аз бях на леглото, а той на земята.
- Откога не сте боядисвали стените? - попита нехайно.
- От почти тринадесет години.
- Това си е доста време. Като гледам всичко тук е старо... засегнах ли те. - Добави след като видя, че изражението ми помръкна.
- Не си. Не е правен никакъв ремонт след като мама почина.
- Съжалявам за това. И предполагам, че заради тази причина баща ти е пропил. - Видях съчувсвтието пробягало в сините му очи прехапах долната си устна
- Той е човек със слаб характер. Не можа да го понесе.
- А ти си пълна негова противоположност. - заяви с чаровна усмивка. Усетих как кръвта се качва в лицето ми и сведох глава.
- Напротив, Джейсън. - казах тихо и се изправих. Грабнах патерицата, която бях подпряла до гардероба и му посочих вратата. Изчаках го да се изправи и го изпратих. Малко преди да затворя след него, той ми каза:
- Извинявай, ако отворих стара рана, Хейвън, не исках.
- Нищо не си направил. - промълвих монотонно и хлопнах вратата. Тогава не издържах и се строполих на пода. Сложих лице в шепите си и заплаках. Отново. За пореден път. Била съм силна? Как пък не! Той и на представа си нямаше колко ми е трудно. Не да опитвам да се справям с баща си, а колко ми е трудно да не мразя хората, особено тези, които ми се подиграват всячески и се опитват да ме правят на боклук, и всяка свободна минута да ми напомнят какво нищо съм. Щом мина покрай тях, да махат с ръка все едно им мирише на нещо лошо неприятно. Опрях гърба на стената и прегърнах коленете си. Захълцах, но сълзите ми понамаляха. Въобще не бях силна. Опитвах да убия завистта, която чувствах всеки път щом видя някой от тях да се появява с нова дреха. Да се сдържам да не ги хвана за гушите, щом започнеха да обиждат майка ми. И най - ми се искаше поне някой от тях да живее един ден на мое място и да види как се чувствам. И Джейсън. Сигурно утре на училище пак ще ме игнорира както винаги. Ама каква съм егоистка и аз. Отплати ми се прескъпо за помощта ми свързана с побоя, а аз очаквам сега да станем първи дружки задето ми е помогнал. Глупости. Ще му се изплатя, даже и с лихвите отгоре. Един ден. Надигнах се, обзета от умопомръчваща сигурност. Запътих се към хладилника и извадих нещо за ядене. Самун хляб и лимонада. Купих ги преди половин час от магазина отсреща. Нали знаете, че съм бедния родина и реших да не си харча парите за друга храна. А и хляба въобще не ми пречеше. Почти само него ям. Утре бях на училище и имах домашно за писане. Ще го свърша веднага след като приключа със скромната вечеря, защото не бях си платила тока и не възнамерявах да се мъча в тъмното. Джейсън ми бе носил домашното през тези две седмици така, че не бях много изостанала от материала. Да не си помислихте, че е ученолюбив? Глупости. Аз го помолих. След пет минути отидох в стаята си. Учих докато се стъмни, после натиках учебниците в раницата си и легнах да спя.
Събудих се, когато започна да се зазорява. Бях забравила да си настроя будилника, но слава богу не се успах. Ако бях права имаше половин час до началото на часовете. Надигнах се от леглото си, облякох черната тениска на адидас, клин в същия цвят и отидох да се измия. Като приключих със сутрешните занимания, взех раницата си и излязох от къщата. Сметнах за ненужно да си взимам патерицата. Кракът ми не ме болеше. И бях правя. Големият часовник в кухнята показваше седем и половина. Вървях известно време, замислена докато не чух пукот. Огледах се подозрително, но не видях нищо и никого. И тогава нещо отвратително, от дървото над мен, падна отгоре ми. Затворих очи и изпищях. Миризливата течност ме обля цялата, наслои се по - чистите ми дрехи, а Мишел и приятелите и се появиха държейки фотоапарат. Снимаха ме, а смеховете, крясъците и подигравките им вероятно се чуваха на километри. Сведох глава надолу, а те щракаха и щракаха. Доплака ми се. Но накрая вдигнах гордо глава и изтрих една мръсотия от окото си. Сложих ръце на хълбоците и заговорих спокойно.
- Е, предполагам сте доволни след като ме унизихте. Признавам, подигравката си я биваше. - и добавих с усмивка. - Тъкмо вчера се изкъпах, а сега воня на това отвратително нещо. Само да попитам, какво е между другото.
- Взехме нещо от боклука. - отговори един висок блондин, от футболния отбор на училището.
- А - ха. Боклук с боклука върви добре, нали? - Усмихнах им се още по - широко, а те се размърдаха неловко. Тонът ми все още беше спокоен, с лек намек за шега, но по - някаква необяснима причина станаха неспокойни. Най - накрая един от тях се осмели да зададе въпроса, който никой друг не смееше.
- Хейвън, наред ли си с главата.
- Дали съм наред с главата? - попитах замислено. - Да, защо да не съм? Защото не постъпих като нормалните момичета и не се разплаках? Защото не тръгнах да ви псувам като каруцар? Или защото съм толкова спокойна, а би трябвало да съм бясна? Не, съжалявам. - усмивката ми се изпари и ги изгледа един по един с изпепеляващ поглед. - А сега ме чуйте, много внимателно. Колкото и да ме унижавате, каквито и глупости да измисляте по мой адрес, знайте, че не му пука от нищожества като вас. А сега приятен ден! - Оставих ги да ме гледат с широко отворени усти и минах демонстративно покрай тях като отново се усмихнах. Смърдях ужасно, но по - някаква необяснима причина се чувствах страшно щастлива. Идеше ми да заподскачам. Може би доброто ми настроение се дължеше на това, че успях да поставя онези тъпаци на мястото. Да, Хейвън Джонс, бедното момиче, което не си купува дрехи всеки ден, не може да се изкъпе и има баща, който се налива като прасе, затапи онези, които се имат за нещо повече, казах си злорадо. Затананиках си някаква стара песничка и се пеех докато не влязох в двора. Мислех да отида до баните и да взема един душ. Макар, че дрехите ми нямаше да изсъхнат толкова бързо и щях да закъснея за биологията. Видях учителката по физическо и и помахах. Тя ми отвърна и се доближи до мен. Сбърчи нос щом помириса вонята ми.
- Хейвън, да не си се въргаляла в боклука? - попита прямо. Много харесвах тази жена заради честноста и смелостта и винаги да казва каквото си иска без да и пука, че ще нарани нечий изнежени чувства.
- Не точно, госпожо. Може ли да вляза да се изкъпя, да облека униформата си, и да оставя дрехите си да съхнат някъде. - попитах с видимо отчаяние. Четиридесет годишната жена ме изгледа изненадано.
- Никога никой не ме е молил за подобно нещо, Хейвън. Съжалявам, но не мога да го направя.
- Страхувате се, че директорката някак си ще разбере и ще загазите? Може да кажете, че не знаете нищо по - въпроса и да обвините мен. - Не знаех какво ми става. Преди не бих си и помисляла да прибягвам до подобни хитрости и да шантажирам учителите, но явно нещо ми бе станало в главата. Май не се бях отърсила от случката от преди малко. Госпожа Мередит ме гледа замислено известно време, но накрая се съгласи.
- Цялата вина пада върху теб, ако някой разбере. Ясно?
- Като бял ден.- кимнах с глава и поех ключа за съблекалните, който ми даде. Влязох в моята и отидох до кабинката да се изкъпя. Стараех се да побързам, за мога да бъда поне в половината час. Като станах готова нахлузих старата униформата по физкултура, състояща се от бяла тениска на сини раята, клин и маратонки. Моите си дрехи оставих в шкафчето да съхнат, и побързах да стигна до третия етаж, където бе кабинета по биология. Като минавах покрай мъжките таолетни някой ме дръпна вътре. Изпищях изплашено, когато видях Джейсън. Пусна ръката ми и ме изгледа объркано.
- Защо косата ти е мокра? И носиш униформата по физическо.
- Дълга история. - отговорих уклончиво.
- Имам половин час. Все ще ми стигне.
- На теб може и да не ти пука за биологията, но на мен ми така, че ще ти обясня след часа.
- Добре. - Тръгнах да излизам като си мислех, че и той ще дойде с мен, но се изненадах , когато не се оказах права. Застанах до вратата на тоалетната и го изгледах.
- Няма ли да влизаш в час заедно с мен?
- Не. - заяви той и извади една цигара от джоба си. Призля ми като си помислих колко пари отиват по тези боклуци. И колко умират заради тях.
- Давай, Джейсън, пуши, отрови си дробовете и умри! - заявих кисело и побягнах към биологията. Чух смях зад гърба си, но не посмях да се обърна докато той отново не хвана ръката ми.
- Успокой се, мъниче, това е просто дъвка. - Зяпнах го тъпо и дръпнах ,,цигарата'' от ръката му, а той продължаваше да ми се усмихва. Разгледах я хубаво и отхапах малко с език да я опитам, а след това я изплюх. Сгънах ръката си в юмрук и я вдигнах с показалец нагоре. Почувствах се страшно неловко.
- Много е добра. - закимах бързо с глава, а Джейсън се засмя. След него и аз избухнах в смях. Нямаше почти нищо комично в ситуацията, но ние не можехме да се спрем. Не си спомнях някога да съм се смяла до сълзи. Накрая се успокоихме и се загледахме един в друг. Неговите сини очи срещнаха моите сиво - зелени. Подпрях се на стената, а той започна да се приближава към мен. Подпря лактите си от двете страни на главата ми, а аз стаих дъх. Започна бавно да се приближава към лицето ми. Да не би да искаше да ме целуне?
- Какво правиш? - попитах тихо.
- Госпожата по английски щеше да ме види, ако не бях дошъл близо до теб. - каза с нормален тон.
- И беше ли нужно да се подпираш така все едно ще ме целунеш? - попитах саркастично.
- Ти искаш ли да те целуна? - Усмихна се дяволито и повдигна едната си вежда. Постарах се да не покажа вълнението си и се измъкнах под ръцете му. Скръстих ръце, за по - голям ефект и отговорих:
- Не благодаря, предпочитам да стоиш на минимум пет метра от мен.
- Толкова ли ме харесваш? - подметна иронично.
- Не те харесвам. Просто не ми допада някой да ми навлиза в личното пространство. - заявих сопнато и го оставих да прави каквото си иска. Аз възнамерявах да влизам в час.
avatar
shadow of nightmare
Прохождащо
Прохождащо

Female
От : Pleven
Мнения : 10
Дата на рег. : 15.08.2014

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: Придай му смисъл

Писане by shadow of nightmare on Чет Сеп 11, 2014 4:56 pm

5.
Застанах пред вратата на класната стая, сложих ръка на бравата, поех си въздух и натиснах. О, Боже, чувствах се като прасе на Коледа. Все едно влизам в месарницата или в случая класната стая. Истината е, че бях доста притеснена и донякъде изплашена. Никога преди не бях закъснявала толкова много за час. Стараех се да съм винаги да съм перфектна с домашни, поведение... и въобще всичко, което се изисква от един ученик. Ами, ако учителят не искаше да поправи отсъствието ми на закъснение? Как да намеря бележка? Да принуждавам лекаря бе просто немислимо. Трябваше да съм оптимист. Е, едно неизвинено не беше чак толкова фатално. Надали щяха да ме изгонят. Някои от съучениците ми имаха куп отсъствия, но още си бяха тук. Защо да съм изключение? Влязох вътре, а целият клас устреми погледа си към мен. Сложих ръце зад гърба си, за да се поуспокоя малко и погледнах учителя по биология. Очаквах да започне да ми чете конско и да ми прави забележки за закъснението ми, но той просто ме изгледа от горе до долу и зачака аз да кажа нещо.
- Господин Лоугън, много съжалявам, че закъснях. Може ли да остана в часа? - Преглътнах тежко като очаквах отрицателния отговор, но той ми кимна да си сядам на мястото.
- Хейвън, искаш ли да отидеш до сестрата? - попита след като седнах на чина си. - Бледа си.
- Не, няма нужда. Трябва ли да нося извинителна бележка? - Опитах се да звуча нехайно, но притеснението успешно се прокрадна в гласа ми.
- Няма нужда. Ще го оправя на закъснение. Все пак ти се случва за пръв път и надали ще закъсняваш отново. - Въздъхнах бавно. Не било толкова страшно значи. Заразгръщах учебника, вече спокойна, когато учителя пак ме заговори.
- Хейвън, като идваше към класната стая видя ли Джейсън? Каза, че отива до таолетната, но от доста време го няма.
- Въобще не съм го виждала. - Произнесох лъжата без да се замисля, но Аманда от първия чин се обърна и ме изгледа злобно. Учителят може и да се е вързал на лъжата ми, но изглеждаше, че някои момичета няма. Макар, че не разбирах. Как така, при положение, че съм зубъра, аутсайдъра и смотанячката, може да си помислят, че имам общо с Джейсън? Освен, ако той не им е казал къде е ходил две поредни седмици след училище. Дано да не е така. Щяха да започнат да ме разпитва и след това да ме заплашват да стоя настрана от него, защото бил ,,техен'', а ако не съм ги била послушала са щели да ми съсипят живота. Е, ако това последното ми го кажат не знам дали ще се стърпя да им подметна нещо по - остро. Но тогава ще стане много по - лошо. Последния път, когато се осмелих да кажа нещо ми изсипаха боклуци на главата. Даже още смърдях от скорошната случка. Макар, че изпитвах страхотно удоволствие като си спомнех начина по който ме гледаха. Жалко само, че нямаше да ме оставят намира. Наистина бяха големи глупаци щом не забелязваха, че въобще не ми пука каква дивотия ще измислят. Реших да освободя главата си от всякакви мисли и да се съсредоточа върху урока. Само, че не успявах. Не можех да спра да мисля за Джейсън и случката в тоалетната. И как? Надали, което и да е момиче може да мисли за нещо друго, ако свръх готино и хубаво момче, без малко, не я е целунало. Спрях да пиша плана, който диктуваха и обърнах последната страница на тетрадката. Започнах да си драскам нещо. Той не бе за мен. Бе ми много над нивото. Усещах, че започвам да го харесвам, а това не бе никак добре. Последният път, когато си паднах по момче бе преди няколко години. Не му казах, а и той постоянно ми се подиграваше, че смърдя. Каква съм глупачка, нали? Но имаше и моменти, в които бе страшно мил с мен. И така две години докато накрая не ми стана безразличен. И определено не исках да преживявам същото отново. Така, че щях да направя това, което правех винаги, когато не искам някой да разбере истинските ми чувства. Ще се старая да съм мила, но не и да го допускам до себе си. Да, точно така!
- А, Джейсън къде ходиш толкова време? - Учителят прекъсна урока си, а аз дори не вдигнах поглед от това, което рисувам. И без да гледам знаех, че всички момичета точат лиги, а някои момчета му хвърлят убийствени погледи. - Искам да си вземеш нещата и да седнеш този час до Хейвън, защото ми дойде до гуша ти и Даниел да гледате порно, а всички постоянно да си въртят главите като ветропоказатели и да не следят урока. - Този път железният ми непукизъм отиде по дяволите. Вдигнах поглед от рисунката си, и видях господин Лоуган да гледа чернокосият с доста намръщено изражение. Посочи с глава раницата на стола, на който сядаше обикновено, а след това мен. Той изпуфтя примирено и след няколко секунди се настани на последния чин до мен. Хвърлих му кратък поглед и отново се заех с писането на плана. До края на часа, нито му казах нещо, нито го погледнах. След като би звънеца, натиках нещата в чантата си и побързах да стана, но Джейсън ме задържа на стола и ме накара да чакам докато всички не си тръгнат и не останем сами.
- И сега какво? Ще се правиш, че нищо не е станало? О, моля те Хейвън, и идея си нямаш колко момичета са ми прилагали тази техника. - Издразних се от начина по който го каза. Все едно ,,Здрасти, аз съм господин Плейбой и съм наясно с всяка момичешка хитрина, която цели да ме спечели за гадже.'' Да, ама не! Аз го исках настрана от мен, а не се правех на недостъпна, както си мислеше той.
- Не ти прилагам никакви техники. И не се правя, че нищо не е станало. Просто... не му придавам толкова важност.
- О, нима? - попита подигравателно. - Ти сигурно всеки ден се целуваш с момчета и сменяш гаджетата си като носни кърпички.
- Ама колко точно се описа! - казах с усмивка и се зарекох да стана, но той придърпа ръката ми. Изгледах раздразнено, но като видях изпъкналата му вена на врата, разбрах, че съм казала нещо, за което ще съжалявам. Но, ако той си мислеше, че е единствения, който се палеше лесно, жестоко се е излъгал. Дръпнах рязко ръката си и бързо излязох от стаята. Насочих се към кабинета по математика, и когато стигнах, заварих Аманда да ме чака пред вратата.
- Какво си правила с Джейсън? - попита надменно.
- Постарах се да не извия врата на това арогантно нещо, по което всички толкова припадате. - отговорих сладко, заобиколих я и седнах на чина си. Дано само по биология да седях с него. След минута влезе и той. Дори не ме погледна, а веднага си седна на мястото. Накрая влезе и класния. И той както винаги изгледа всички ни с разширените си притеснени очи. Никога ли не бе спокоен?
- Е, ученици, искам да направя разместване, защото чувам оплаквания от другите колеги. И така да започваме. - Това траеше поне пет минути докато не каза и моето име. - До Хейвън искам да седне Джейсън. - Подбелих очи към тавана и се зарекох да разбера коя е тази дяволска сила, която постоянно ми правеше на пук днес. - И така ще стоите във всички часове. - А, не, не. Дяволът ми имаше зъб. Бях убедена в това. Простенах умствено, а той се настани до мен и ми хвърли крива усмивка. Аз го игнорирах се загледах в нещо през прозореца. Часът започна. По някое време докато решавах накаква задача някой ме сръчка по рамото. Предполагам е ясно кой е този НЯКОЙ.
- Ей, Хейв, ще ми кажеш ли да ми дадеш да препиша?
- Не. - отвърнах му шепнешком.
- Сигурна ли си?
- Да! - погледнах го и видях как ми се е ухилил до ушите. Не ми хареса тази усмивка. Предвестяваше нещо зло.
- Господине, Хейвън, само ми пречи. Не мога да си реша задачата на спокойствие. - Класният спря да пише на дъската, обърна се към нас и ме изгледа лошо.
- Съжалявам, но е точно обратното. Джейсън искаше да му дам да препиша. - заявих победоносно и изгледах емото. Но той още се усмихваше макар и бегло. Учителят го накара да излезе да реши задачата. И разбрах каква е била целта на целия този цирк. Всички от класа ме гледаха укорително, защото съм го била изказала. Или по - накратко, мислеха ме за гаднярка. Подсмихнах се. Ама, че глупак! Явно наистина не ме познава чак толкова добре, щом не знае, че не ме интересува какво си мислят другите за мен. Часът скоро свърши и беше време за голямото междучасие. Реших днес да се храня навън, заради хубавото време и да си поговоря с Анджела. Намерих я седнала под едно дърво в края на двора. Настаних се до нея и извадих един сандвич, състоящ се от две филии хляб и по - средата малко салам.
- Как минаха първите два часа, Хейвън? - попита весело блондинката.
- Не питай. Вече ще ми се подиграват, че портя. - смънках кисело.
- И защо така?
- Дълга история. - провлачих.
- Да не ти пука.
- На мен не ми. Между другото знаеш ли, че насадиха плейбойчето до мен? Казвам ти от сутринта всичко ми върви на пук. - отхапах една хапка от закуската и изчаках да чуя какво ще каже Анджела.
- И защо си облякла униформата по физическо? - Усмихна се криво и посочи дрехите с показалец.
- Претърпях малък инцидент, после трябваше да се къпя в баните, да моля госпожа за за униформата и да оставя дрехите си да съхнат в шкафчето ми.
- Каква сутрин. Не ти завиждам. Чудно как госпожа Мередит ти е позволила това.
- Мхм. Ами при теб нещо?
- Да, госпожата по музика тотално е изперкала.
- Защо? Пак ли е започнала да ви разказва как са я вадили от някакъв кладенец или, че разговаряла с извънземни.
- Ами... спомена нещо за извънземни. Но най - много ме дразни това, че като почне да диктува нещо се държи все едно сме кръгли глупаци. - Анджела изръмжа нещо изпод нос и се зае отново с наполовина изядената си ябълка. И аз много се дразнех на госпожата като започнеше да се държи така. Все едно сме тотални малоумници, които дори не могат да се почешат, ако не им кажеш къде точно. Известно време не си казахме нищо, но по едно време блондинката ме побутна с лакът. Изгледах я объркано, но като видях като видях колко злобно са се присвили светло сивите и очи ми стана ясно каква е работата. С голямо нежелание обърнах главата си накъдето гледаше тя и простенах гласно. Джейсън идваше право към нас заедно с Даниел. Анджела фактически нямаше нищо против емото, но имаше някакво взимане - давене с Даниел. Стараех се да не говоря за нищо свързано с него, защото забелязах, че това е болна тема. Може би някога да са били заедно. Не знам. Тя не разпитваше за неща, които не са ми приятни за обсъждане и аз правех същото. Бяхме постигнали негласно споразумение по този въпрос. Та така, двете момчета дойдоха и се настаниха срещу нас под дървото. Анджела си приготви да става, но Даниел я помоли да поговрят за нещо. Тя се съгласи с огромно неохота и след минута отидоха в другия край на двора. Гледах дълго след тях, докато не установих, че съм останала насаме с Джейсън. Хвърлих му бегъл поглед и се загледа в клоните на дървото. Известно време не си казахме нищо, но изведнъж попитах:
- Казал ли си на някого историята за болницата и лечението ми?
- Не съм казвал нищо. Предположих, че може да се разстроиш.
- Нямаше да се разстроя. - вече погледнах него. - Но щеше да ми навлечеш проблеми.
- Какви по - точно? - попита объркан.
- Ами фенките ти щяха де погнат и да почнат да ме заплашват. - казах саркастично. Той кимна бавно, но по изражението му ми се стори, че се разкайва за нещо.
- Съжалявам за това в часа по математика. Сега най - вероятно ще ти се подиграват и за това. - Огромна усмивка цъфна на лицето ми и избухнах в смях. - Какво нещо смешно ли казах? - попита сърдито.
- Не, разбира се. Просто съм удивена как така не си ме опознал за цялото време,в което сме в един клас. Не знаеш ли, че трудно се засягам от нечие мнение. - и добавих без да се смея. - Но оценявам извинението ти. Личеше си, че ти е трудно да го кажеш. - Бузите му поаленяха, а аз се стърпях да не разсмея отново. Не знаех какви лесно раними чувства има. Погоорихме си малко, но скоро станах от мястото си, защото звънецът би и влязох за следващия час. През останала част от деня почти не си казахме нищо. Той не спомена повече за предложението, че го харесвам и така беше много по - добре. А и имах други неща, за които да мисля. След училище започваше първия ми работен ден при Лилиан. Къщата, в която живееше беше онази, в която заведох Джейсън след побоя. Да, това означаваше, че ще се засичам и с него. Но не ми бе проблем. Той надали щеше по цял ден да ми виси на главата. Но преди да започна работа, отидох да си взема дрехите. Съмнявах се да са изсъхнали напълно, защото ги бях натикала в шкафа. Когато стигнах и ги взех с изненада установих, че са почти сухи. Само блузата беше леко влажна. Облякох ги бързо и се запътих към къщата. За няколко минути стигнал и влязох в просторния двор. Отново се загледах в лебеда - фонтан за няколко секунди и отидох да позвъня на вратата. Отвори ми възрастния иконом и се отмести, за да вляза. Явно знаеше, че аз съм новата служителка. Влязох по - навътре и се озовах в дневната. Лилиан беше там и отпиваше от кафето си. Както като при първия път, когато я видях беше облечена като бизнес дама само, че този път полата и беше в кремав цвят както и сакото върху бялата риза. Тя ми махна за поздрав, а аз се приближих към нея. Посочи ми с поглед канапето срещу нейното и аз седнах.
- Така се зарадвах, когато чух, че си приела работата. - започна весело. - Но съжалявам, че не дойдох да те посетя отново. Имах много работа. - усмихна ми се, а аз и отвърнах със същото макар и да се чувствах неловко. - Така значи да поговорим за това, което ще правиш. От теб се иска да помагаш в кухнята и да бъдеш лична прислужница на Евън. - От приветливата и усмивка не бе останал и помен. Само за момент изражението на лицето и коренно се промени. Гледаше ме снизходително и се опитваше да ме предупреди какво ще се случи, ако някак си не вършех работата си както трябва. А аз знаех точно какво има предвид.
- Ако мислите, че ще спя с братовчед Ви, уверявам Ви, че не така. Наели сте ме да работя и понеже парите, които ще ми платите ми трябват, ще се старя максимално. - И аз като нея промених тона си от вежлив на делови и се изненадах. Тя беше свикнала да говори така, но не и аз. - А вие като казвате да помагам в кухнята имате предвид и аз да готвя, или само за разнасям подносите с храна.
- Само да разнасяш подноси, когато някой от нас или от гостите ни, ако имаме такива, си поръча нещо. Но може и да помагаш в кухнята - Отговори отново усмихната. - И както казах, искам ти да се грижиш за стаята на братовчед ми, защото предишното момиче се ъ-ъ-ъ отплесваше. - Кимнах бавно и се приготвих да стана, когато тя ме спря. - А и искам да носиш униформа както всички други. - Посочи с поглед едни черно - бели дрехи до нея, а аз се протегнах и ги взех. Попитах къде мога да се преоблека, а тя ми каза, че тоалетната става. Отново и благодарих за абсолютно всичко и след пет минути бях готова да се захвана за работа. Но изглеждах нелепо. Униформата се състоеше от черня рокля до коленете, с бяла яка, чорапогащник и бели обувки без ток. Слязох до кухнята на долния етаж, където две момичета горе-долу на моята възраст ми кимнаха. Май страняха от мен. Е, нали съм новата. Отидох до единствената възрастна жена и поздравих. Тя дигна поглед от хляба, който месеше и ме изгледа преценяващо. Почувствах се неловко и се загледах в сивия таван.
- Млада си. - Сепнах се, когато проговори. - Е, каква ти е работата.
- Да помагам в кухнята и на господин Камерън. - отговорих бързо.
- На големия нали? Боже, Лилиан не се ли научи? - Намръщих се, но тя не ме видя и се върна към хляба си. Защо ми се струваше, че всички си мислят, че не мога да се справя.Какво като Евън също като Джейсън също беше толкова неустоим за другите. Аз го смятах за пълен кретен след онази случка в хотела. - Можеш ли да направиш блатове за торта? - прекъсна ми мислите.
- Мога. - Веднъж имахме час по готварство и трябваше да направим торти. От тогава бях запомнила. Залових се за работа, защото щеше да ми отнеме доста време докато приключа. Докато работех по - възрастната жена постоянно ми хвърляше неодобрителни погледи. Явно беше скептично настроена. Но дали за тортата или за това, че няма да си свърша добре работата при Евън това си остава загадка. Реших, че три блата са достатъчни. Обърнах се, за да потърся одобрението на по - възрастната. Тя ги огледа хубаво, кимна ми с одобрение, но ми каза, че трябва да направя още един блат. Когато приключих и с него, тя ме накара да започна с курабийките. И така, цял следобед правя все някакви сладкиши.
- Колко хора живеят в тази къща, за Бога? - попитах задъхано.
- Двамата братя, Лилиан, съпруга и детето и когато идват на гости. Днес ще има някаква специална вечеря. Не знаем много. - отговори ми едно луничаво момиче и се върна към работата си.
- О, ето затова правим толкова много неща. - Отидох да си измия ръцете, но когато се обърнах подскочих стреснато, защото другото момиче ме гледаше ме гледаше с убийствена злоба в очите. Запитах се каква глупост съм забъркала още от първия си ден.
- Да не си посмяла да доближиш моя Евън! Ясно ли ти е? Защото се заклевам, че ще ти стъжня живота. - Кафявите и очи горяха от омраза. Даже ми се стори, че потреперих леко. Тя ми обърна гръб и след няколко секунди тръсна кухненската врата и изчезна. Примигнах няколко пъти и се завъртях към брюнетката, която ме заговори преди малко.
- А ми викат, че аз се нуждая от психолог. - прошепнах. Луничавото момиче се подсмихна и каза:
- Мисли си, че щом е изкарала една нощ с господина вече е голямата работа и е недостижима. Мен, ако ме питаш е само една заблудена душа. - тя поклати глава, а аз се усмихнах тъжно.
- От една страна е смешно. Човекът се е позабавлявал с нея и предполагам, че я е предупредил, че не е нищо сериозно, но тя е прекалено наивна и глупава. А от друга страна точно затова я съжалявам.
- Права си, момиче. Но такъв е големият брат. Смята, че щом плаща може да прави каквото си иска с такива като теб. - обади се най - възрастната от нас.
- Какво? - попитах смаяно. - Няма право. Да не сме някакви предмети?
- Познавам го откакто се е родил. Но преди няколко години не беше такъв. Изведнъж се промени. - Тя повдигна рамене, а аз потръпнах погнусена. Погледнах и към онова момиче, което беше горе - долу на моята възраст. Тя ми се усмихна жално, сякаш разбрала незададения ми въпрос.
- Опита се. - прошепна тихо. - Но след като му отказвах упорито няколко пъти, той тогава реши, че не иска такова грозилище с лунички като мен. Е, каза и няколко по цветисти неща за мен, но предпочитам да си замълча - Зарови лице в раменете си, а аз се усмихнах мило на момичето и седнах на стола, близо до нейния. Недоумявах как може да има човек, който да си мисли подобни неща. Да се опитва да спи с тези две момичета само, защото са му слуги. Да не сме в осемнадесети век, по дяволите!? И да я обижда така.
- Не може ли да се оплачеш на Лилиан? - попитах бързо, но тя кимна отрицателно.
- Не би ми повярвала. Последното момиче, което се оплака го уволниха, защото Евън каза, че това са лъжи. Лилиан повярва. - Заигра се с покривката на масата, а аз потърках брадичката си, мислейки как да променя тази ситуация. Не можех като пълен идиот да отида при него и да му заявя, че тези неща са неправилни. Тази техника бе неподходяща. Но както по - рано се спомена, той се е бил променил преди две години. И е имало причини за това. А аз трябваше да я разбера, да говоря с него и да му обясня, че това, което прави е грешно. Защото не исках да се разделям с работата си още на първата седмица само защото не съм задоволила сексуалното му желание. Очевидно се бях замислила дълбоко, защото, когато телефона звънна подскочих уплашено и писнах.
- Това е за теб. - Кимнах на брюнетката и взех слушалката. Оттам се чу гласът на Евън, който искаше курабийки и мляко. Свъсих почудено вежди. Защо ще иска това? Стори ми се странно. Затвори ми, а аз взех нужните неща на един поднос. Излязох и изкачих внимателни стъпалата, за да не разлея нещо и се спрях на първата врата в ляво на втория етаж. Пoчуках силно, и след секунда чух гласа му, който ми казва да влизам. Открехнах внимателно, но той явно бе на път да отвори, защото ме блъсна рязко, а млякото и курабийките...Ами оцапаха униформата и вероятно прескъпия килим! Изгледах го извинително, но след това се ядосах и ядно стиснах зъби, за да не го наругая.
- Много си непохватна. - Скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа снизходително.
- Голямо се говедо. - върнах му го аз. Той ме изгледа учудено, а след това безизразно.
- Я, това си била ти. Как убеди Лилиан да те наеме? - Черните му очи се присвиха подигравателно. Намръщих се, защото перфектно знаех какво си мили. ,,Проститутката на Джейсън, изнуди братовчедка ми, защото иска отплата задето помогна на брат ми''. Повдигна ми се. Никога не бих помолила за подобно нещо. Не се смятах за толкова жалка макар и в очите на другите да изглеждам такава.
- Ще почистя. - казах монотонно и се обърнах, за да се върна. Минути по - късно бях с парцал и поднос и събирах начупените парченца от сладкиша. Не бях сигурна за следата от млякото. Изглеждаше, че няма да се изтрие. Затърках по - ядно като на ум си четях конско за непохватността си. Накрая въздъхнах уморено и завъртях главата си към него. Изчервих се от яд, когато го видях ,подпрян на рамката на главата и усмихващ се подигравателно. Идеше ми да му хвърля парцала в лицето и да му кажа да си го чисти сам. Но не можех. Изправих се бавно и казах:
- Съжалявам. Направих всичко по силите си, но петното не се изтрива. - Той кимна бавно и посочи с глава към стаята си. Изгледах го объркано, но влязох вътре. Когато чух хлопването на вратата се завъртях изплашено. Евън ме гледаше с арогантна физиономия, а очите ми гледаха леглото. Аз също го погледнах. И след това него. Накрая закимах отрицателно.
- В никакъв случай. Наели са ме да се грижа за стаята ти и да обслужвам, но не и да съм ти проститутка.
- Но те обслужват. - каза дяволито.
- Да,те наистина. Но аз не съм. И това, че онзи ден ме видя в хотела не беше, защото отивам при Джейсън, ясно? - Той примигна няколко пъти, а аз го заобиколих като напук тръшнах вратата.
avatar
shadow of nightmare
Прохождащо
Прохождащо

Female
От : Pleven
Мнения : 10
Дата на рег. : 15.08.2014

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: Придай му смисъл

Писане by shadow of nightmare on Чет Сеп 11, 2014 4:56 pm

6.
На следващата сутрин се събудих още преди будилника да започне да звъни. Станах лениво от леглото и се прозях. Днес нямаше да ходя на училище. Имаше празник и присъствието по по принцип беше задължително, но като всяка друга година щях да пропусна. Обикновено използвах този ден, за да поработя повече, но днес мислех да посетя баща си в болницата. От две седмици не го бях виждала и не знаех дали е добре, или може да му се е случило нещо сериозно. А и трябваше да дам пари за операцията му. Облякох се набързо, измих се и закусих. Дали не беше полудял? Толкова време без алкохол. Въздъхнах шумно. Все пак с времето се беше пристрастил. Но трябваше да гледам и положителните страни. След толкова време да го видя трезвен. Грабнах старото си яке от закачалката и го закопчах. В прогнозата за времето се казваше, че днес щяло да бъде студено и може да вали. Заключих вратата на апартамента, обърнах се и в следващия момент изпищях уплашено.
- Добро утро, Хейвън. - поздрави ме, смеещия се срещу мен, хазяин. Сложих ръка на сърцето си, за да се поуспокоя и го изгледах лошо. Гласът ми прозвуча по - остро отколкото исках.
- Изкара ми ангелите. - той се намуси, а аз се намръщих. Хазяините те търсеха само поради една причина - забравил си да платиш сметките за този месец. - Ей сега ще извадя пари,
- Само половината дай. - Изсумтя той, а аз го изгледах изненадано.
- Защо смъкваш толкова от обичайната цена? - попитах недоверчиво. Хазяина ме изгледа снизходително и сложи ръце в джобовете на дънките си.
- Ти и баща ти отсъствахте две седмици. Няма да е честно да искам толкова много. - Кимнах му и извадих плика с пари, който бях сложила в джоба на якето си. Дадох му нужното и го заобиколих. Но гласът му се провикна тъкмо, когато отварях входната врата.
- Знам, че отговорът ще е отрицателен, но искаш ли да излезеш на среща с мен. - Спрях се раздразнено на място. Шегуваше се, но все пак не се стърпях да не го подразня.
- Аз съм почти на осемнадесет, а ти на тридесет. Разведен си, а косата ти оредява, имаш малко бирено шкембе, което заплашва след няколко години да стане доста голямо и не ми харесват обувките ти. - Той ме изгледа с престорена обида. Заклатих бавно глава и зацъках с език. Той пък се разсмя толкова шумно, че съм сигурна, че разбуди всички спещи. Аз се усмихнах бегло. Изпитвах симпатия към този човек. И грам не му пукаше от това какво си мислят и шушукат зад гърба му. Всичко обръщаше на смях. В колкото и гадна ситуация да се намираше, винаги изсмукваше всичко забавно от нея. Дори преди няколко години, когато се разведе с жена си. Спеше с всички мъже, които живееха в квартала, а когато той разбра, да не повярваш обърна всичко на майтап, за това как не е ни чул, ни видял толкова време и как жена му може да бъде такава уличница. Помислих, че не е наред с главата щом не приема изневярата толкова навътре. После разбира се, последва развод. Не знам как да го кажа, но мисля, че неговото държание и постъпки ме накараха да променя светогледа си. Преди си мислех, че е ужасно, че баща ми е такъв, чe не заслужавам да имам приятели, да се омъжа, да имам семейство. Мислех се за нищожество. Бях в доста сериозна депресия. На моменти ми се искаше да се самоубия. Но историята на Робърт ме накара да се променя. Случайно чух съседката да клюкари за неговото минало. Преживял е по - лоши неща и от мен. Неговите родители са се развели едва, когато е бил осемгодишен. След това останал да живее с майка си, която от мъка се пристрастила към наркотиците. Не можел да й помогне к0лкото и да се опитвал, затова решил да избяга щом завършел училище. Намерил си работа и когато могъл я изпратил в клиника. Лечението не помогнало. Тя се самоубила. А после това със съпругата му някак изглежда толкова... не знам, тъжно. Всеки друг човек би се депресирал и , най - вероятно, самоубил. Но не и той. След всичко това продължава да се усмихва. И както казах, преживял е по - ужасни неща и от мен. В сравнение с неговия живот моят е много по - лек. Винаги, когато видя Робърт започвам да си повтарям това. Това ми помага да не започна да се самосъжалявам. Но, признавам си, до ден днешен не знам откъде намира тези сили. Казах му довиждане, пъхнах ръце в джобовете на дънките си и излязох навън. Наистина беше студено. Потреперих леко, а дъхът ми излизаше на пара. Трябваше да побързам, ако не исках да хвана някоя настинка. Болницата се намираше на няколко преки. От време на време забързвах леко. След няколко минути бях пред входа. Бързо влязох вътре и отидох до жената на рецепцията. Попитах за стаята на баща ми, а тя ме упъти. Взех асансьора за по - кратко. Озовах се в един дълъг коридор. Влязох в третата врата, вдясно. Тръпнех от някакво вълнение. Може би се радвах. Стъпвах тихо, защото можеше баща ми да спи. Незнайно защо потреперих. Може би, защото в този ранен час стаята ми се струваше мрачна или беше такава заради самото време. Не знам. Стените бяха в едно противно тъмно зелено, което ти напомня за мухъл, нямаше дори едно цвете на прозорците, което малко да разведрява обстановката. А баща ми не беше и сам в стаята. Имаше още един човек в леглото на няколко метра срещу него. Стигнах до неговото му и придърпах стола, за да седна. Една малка усмивка се появи на лицето ми. Не бях го виждала толкова спокоен от много време. Изглеждаше с поне десет години по - млад. Брадата му беше избръсната, косата му подстригана късо. Не беше се доближавал до фризьорския салон от десет години. Косата му беше станала доста дълга. Но кой ли го беше подстригал сега? Нямаше значение. Главата му помръдна леко и той бавно отвори очите си. Завъртя се сънено към мен и ми се усмихна лениво. Аз се протегнах и стиснах ръката му.
- Как си, тате? - попитах меко.
- Не си спомням откога не съм се чувствал толкова...трезвен. - отговори прегракнало и направи опит да се усмихне шеговито. Не му се получи добре.
- От наистина много години. - Усмивката му се изпари и се замени с тъжно изражение. Притесних се.
- Има ли нещо, тате? - Той не отговори, а погледна китките ми, на които още следяха едва видими следи от синините. А за моя изненада, после заплака.
- Толкова съжалявам за всичко, Хейвън. Никога не съм искал да те наранявам така. Превърнах се в човек, който трябваше да намразиш вместо да обичаш. Толкова лоши неща ти сторих. Имаш право да ме мразиш. - Очите ми се разшириха от изненада след чутото. Исках да ми го каже. От толкова много време копнеех за тези думи, но не очаквах, че все някога ще излязат от устата му. Трябваше да знам, че съжалява, защото само това поддържаше мижавата ми надежда, че някой ден ще се оправи. Изгледах го тъжно, но не смеех да кажа нищо. Бях забравила кой беше първия път, в който ми беше посегнал както и причината да го направи. Но помнех няколко неща, които нямаше никога да забравя. По гърба ми имаше белези. Веднъж беше взел един колан и ме преби с него, защото не бях му купила скоч. Един друг прът пък ме замери с една чаша, която не ме улучи, но после нарочно ме бутна в стъклата и така получих рани по бедрата, които отново се превърнаха в белези. Толкова много сълзи съм изплакала заради него. На някои моменти обмислях дори как да го убия. Но не можех. Аз бях страхливка, защото дори в моменти, когато живота ми е заплашен не смеех да направя нищо. По тила ми изби ледена пот, щом започнах да си припомням всички обиди, с които ме наричаше, всеки шамар, всеки път щом ме събаряше и започваше да ме рита в ребрата. Очите ми се навлажниха, но не смеех да заплача. Не исках да плача повече. Дали го мразех? Цял живот се опитвах да избегна отговора на този въпрос. Винаги съм мислила, че е станал такъв, заради смъртта на мама. Така го оневинявах. Но защо трябваше да се съсипе така? Усетих как започвам да треперя и обвих ръце около тялото си, в опит да се стопля. Изведнъж ми беше станало много студено.
- Защо, тате? Защо ме удари, защо пропи, защо се съсипа? - прошепнах. - И не смей да кажеш смъртта на мама! - Изкрещях колкото силно мога. С това признание, сякаш ме изкара извън нервите ми. - Ако беше някой от онези мъже, които обичат толкова много любимата си щеше да погрижиш добре за детето ви, а не да го оставяш още от малко да почва да брои всеки долар, който остава, за да може поне един наем да плати. Нямаше да пропиваш и да го биеш. - Той мълчеше. Беше завъртял главата си към прозореца и не смееше да ме погледне. - Отговори ми, по дяволите! - изкрещях силно. В този момент някой ме дръпна, а аз се обърнах ядосано. Беше лекарят.
- Госпожице, баща ви не бива да се претоварва. Ще ви помоля да напуснете. - каза хладно, а аз го изгледах лошо. Погледах баща си за последен път и станах, за да си тръгна. Пак видях гладиолите, които някой носеше при мен, но бях прекалено ядосана, за да им обърна някакво специално внимание. На връщане дадох парите за операцията му. Но честно казано, не ми пукаше дали ще се оправи. Бях в едно мое специфично състояние, в което не ми пука за нищо и никой. Излязох от болницата и тръгнах на където ми видят очите. Свих по някаква затънтена уличка. Започнах да си подритвам някакво камъче. Ритах го с все сила и на няколко пъти си ударих силно крака в асфалта. Но сякаш въобще не усещах болката. Ритах и ритах. Изведнъж някой грубо ме хвана за ръката и ме завлече нанякъде. Преди дори да успея да изпищя ме удари силно в някаква стена и ми изкара дъха. Не можех да го видя, непознатият беше зад мен и притискаше тялото ми към твърдата повърхност. Опря нещо хладно в ухото ми, а от отвратителния му дъх ми се догади.
- А си гъкнала ще те застрелям! - излая силно, а плюнките му намокриха лицето ми. После започна да си пъха ръцете в джобовете ми. Миришеше отвратително, а дрехите му бяха стари и разкъсани. Шока явно не ми подейства както трябва щом подмятах саркастични изрази, обиди и псувни по негов адрес докато ме опипваше така припряно. Пияният глупак си мислеше, че имам някакви пари.Той ми удари главата още няколко пъти в стената с надеждата да припадна, но както баща ми се изразяваше понякога, имах дебела глава. Когато не откри нищо ме обърна с лице към себе си и ме стисна за гушата.
- Къде са парите, кучко!? - изрева като животно, а аз го изгледах подигравателно.
- Очевидно нямам, умнико.- Измърках сладко, а той ме изгледа объркано. Възползвах се от невниманието му и го сритах между краката. После, когато се приведе от болката, забих коляно в лицето му и побягнах колкото бързо мога, а той зад мен ме псуваше като ненормален. Стреля по мен, но аз не смеех да се обърна и тичах докато един куршум не ме улучи в крака. Паднах на едно коляно, но бързо се изправих като закуцуках към първия дирек, който видях. Хванах се за него и опитах да се задържа изправена. Болката беше ужасна. Но не можех да преценя дали само съм одраскана или проклетото нещо е в месото ми. Огледах се някой човек, който да ми помогне, но тук нямаше никого. Чак сега страхът ме обзе. Започнах да те треперя неусетно, а сърцето ми биеше като ненормално. Въобще не бях осъзнала к0га мъглата се бе спуснала. Какво да правя сега? Отлепих се от дирека и закуцуках като охках болезнено при всяко движение, което правех. Изведнъж се спрях и се ослушах. Не чувах никакви стъпки. Онзи не ме преследваше. Заля ме кратко спокойствие докато болката не ми напомни за раната. Нямах телефон и не можех да се обадя нито на бърза помощ, нито на полицията. Единственото логично решение според мен беше да изфръкна пред някоя кола, да се моля да не ме сгази и да помоля човека да ме закара до болницата. Брилянтен план, няма що! Само дето не виждах на повече от половин метър. И единственото, което ми попадаше под полезрението бе тревата. Вървях още няколко минути, охкайки, пъшкайки, и мъчейки се да не ревна като бебе макар, че очите ми вече бяха влажни. Намирах се в някакъв парк, в който не бях стъпвала до днес. Установих го след като на два - три пъти едва не се ударих в някои дървета. Дишах тежко. Устата ми бе пресъхнала, а болката не намаляваше ни най - малко. Спрях за кратка почивка и след секунда тупнах тежко на земята. Съблякох якето си и го увих около крака си. Пристегнах го здраво и след няколко минути отново тръгнах. За първи път в живота си се чувствах толкова изплашена. Сякаш съм някакво дребно животинче, което се лута безцелно из непозната за него територия. Сам само и не знае кога може да стана жертва на някой хищник. В моя случай - умората. А след нея... ами, ако онзи ме настигнеше можеше и на смъртта. След минути ми стана студено на раменете. С кой акъл навлякох блуза с къс ръкав? Кожата ми настръхна, а ръцете ми затрепериха. Чух някакъв глух шум, но не обърнах внимание докато не се повтори няколко пъти. Замръзнах на място. Приличаше на пистолетни изстрели. Господи, дали онзи не ме гонеше. Закуцуках по - бързо, а шума обратно на очакванията ми, не намаляваше, а ставаше по - ясен. Все едно се доближавах към стрелбище. Спрях шокирано, когато настъпих нещо червено и лепкаво. Едва потиснах писъка си, когато след миг видях и мъртво човешко тяло. Беше на мъж на средна възраст, прострелян с ужасяваща точност в средата на челото както и по надолу по тялото. Лицето му бе застинало в някаква неопределима гримаса, а очите му гледаха невиждащо напред. Сложи опакото на дланта си на устата си и се захапах с все сили само, за да не изкрещя. Сълзите покапаха от очите ми, а аз изпитах първичен ужас да избягам колкото се може по - бързо. И точно това направих. Побягнах, а за раната на крака ми не остана и спомен. Докато някаква ужасна болка не прониза и гърба ми. Строполих се тежко на мократа трева и стиснах очи, чакайки последния куршум на убиеща да сложи край и на моя живот. Някой се доближаваше до мен. Не го чувах, не го виждах, просто го усетих. Зареди пистолета си, а аз стоях като парализирана. Не исках да умра. Трябваше да се погрижа за баща си, толкова много неща трябваше да свърша. Изхлипах, а онзи въздъхна отегчено. Щеше да ме убие, да ми отнеме живота просто ей така и на всичкото отгоре е отегчен!? Незнайно се почувствах много жегната. Изтрих си сълзите и се завъртях бавно с лице към него. Не, че виждах нещо по - различно от силуета му. Изгледах го с вирната брадичка, а след това си затворих очите. Тъкмо щеше да стреля, когато някакъв женски глас му се разкрещя. Чувах, че си говорят нещо, но не разбирах и думичка. Не беше друг език, но аз просто бях прекалено шокирана, а действието на адреналина от преди малко бавно отминаваше. Болката изведнъж се върна и на двете ми ранени места. Вдишах през зъби, силите ми не издържаха и тупнах на тревата. След това затворих очите си, а оттам нататък не помня нищо.
Беше толкова тъмно. Нямаше никаква светлина. Пълен мрак. А беше и толкова студено. Потреперих и скръстих ръце под гърдите си, за да си стопля дланите. Къде бях? Какво се случи? Да не би да съм мъртва. Онзи ли ме простреля или сама умрях. Май никога нямаше да разбера. Усетих нещо топло. Откъде дойде топлината? Тръгнах по някакъв път, който водеше, Бог знае къде, но изведнъж всичко пак изчезна и внезапно потънах в още по - дълбок мрак. Но топлината остана. Все още беше тук. Дали все пак не съм жива? Затворих очите си и следващата картина, която се появи беше на тавана в болницата.
Примигах объркано докато се опомня къде съм. Не помнех нищо. Как се озовах тук? Защо целия гръб както и кракът ми ме болят толкова? Какво се беше случило? Завъртях главата си настрани и моментално ми се зави свят. Измрънках някакъв израз който и аз не разбрах и поседях без да мърдам докато не станах абсолютно сигурна, че не може да повърна от най - простото движение. Отново пробвах да си завъртя главата и усетих само леко замайване. Видях един доктор, който стоеше до леглото ми и записваше нещо. Примигнах объркано.
- Докторе. - прошепнах едва.- Какво става? - Той се сепна, когато чу шепота ми и ме погледна през рамките на очилата си. Усмихна се едва.
- Госпожице, радвам се, че дойдохте в съзнание. Доста бързо като се има предвид какви бяха нараняванията.
- А те са?
- Имахте куршум, к0йто без малко не ви е оставил саката и още една не толкова сериозна огнестрелна рана в крака. Ще ви отнеме време докато се възстановите напълно. - каза спокойно, все едно обясняваше на малко дете защо дадено нещо е вредно. Може би, ако бях по - добре с главата си щях малко да се издразня на тона му, но понеже не бях в цветущо здраве само му кимнах. - А и вашия братовчед ви чака отвън. Много е притеснен за вас. - каза с усмивка.
- Моя какво? - попитах объркано, но доктора вече отваряше вратата. След секунди в стаята влезе някакъв непознат млад мъж, който определено не бях виждала никога през живота си. Първото, което ми направи впечатление беше атлетичното му тяло. А после лицето му, очите му. Нямахме роднинска връзка. Но ми се струваше познат. Придърпа близкия стол, сложи ръце в скута си и ми се усмихна.
- Е, Хейвън, как си? - попита весело.
- Кой сте вие?
- О, не бъди толкова груба. Не си падам по груби момичета. - Смигна ми кратко, а аз се понадигнах притеснено.
- А аз пък не обичам да се повтарям. Откъде знаете името ми?- Шеговитостта му бързо изчезна и се замени от някакво сериозно изражение, което по неопределима причина ми вдъхна ужасен страх. Но после отново се усмихна. Приближи се близо до мен, но аз се опитах се отдръпна, но без успех, защото бях още слаба, а раните ми ме боляха. Той ме придърпа, за да съм още по - близо до него, наведе се и прошепна пак шеговито в ухото ми.
- Внимавай с езика си, Хейвън. Да не взема да му намеря по - добро приложение. - Потреперих леко, а неговата усмивка стана още по - широка и сатанинска. - А и нали не искаш втори куршум само, че този път в главата или в сърцето? - Вцепених се на място, когато се сетих кой е той. Загледах се някъде в пространството, опитвайки се да потисна страха си и да мисля рационално докато не чух гласа му опасно близо до ухото си. - Става ли тази случка да си остане между нас? Защото ако кажеш и дума на полицията или на някой друг ще убия приятелите ти, а ти ще гледаш как умират в бавна агония. - заяви сладко. - А след това може и да те изнасиля. - Ледена пот се стече по тила ми и преглътнах тежко. Говореше толкова небрежно, толкова шеговото, че имах чувството, че след малко ще ме потупа по рамото и ще ми каже, че е шега. Извратена, но все пак шега. Но предупреждението си беше сериозно. Той наистина беше убил онзи човек, а аз го видях. Какво му пречеше да направи същото с мен, с баща ми, с Джейсън и семейството му, ако решеше да ме разучи освен, ако вече не го е направил. Кимнах сковано. Този човек беше опасен. Всяка една пора в тялото му говореше това. Отдръпна се от мен, а надменната усмивка не падаше от лицето му. Но на пръв поглед изглеждаше толкова невинен и безопасен. А сега се държеше така, все едно ми е казал някаква шега. Седна на стола.
- Ти си луд! Ще кажа на полицията за теб. - той въобще не прие думите ми на сериозно, а се подсмихна.
- Ще те следя, Хейвън. Всяка минута. И за момент не си и помисляй, че не мога да изпълня заканата си. - Накрая стана сериозен, изправи се и след няколко секунди напусна стаята. Едва тогава се отпуснах и заплаках.
avatar
shadow of nightmare
Прохождащо
Прохождащо

Female
От : Pleven
Мнения : 10
Дата на рег. : 15.08.2014

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: Придай му смисъл

Писане by shadow of nightmare on Вто Фев 24, 2015 5:01 pm

7.
По някое време на деня отново бях заспала. Опитах се да разсъждавам трезво за ситуацията, в която бях попаднала, но винаги стигах до едно и също заключение, че бях в безизходица. Започвах да плача, а след това не можех да се спра. Няколко пъти ми дадоха успокоителни, но те не ми помогнаха.Страхът не ме напускаше. А когато видях един вестник, който един доктор държеше под ръка докато ми проверяваше показателите се отчаях напълно. Онзи убиец не бе кой да е а Ривън Леснър. Беше син на един индустриален магнат, който даваха често по телевизията затова ми се стори толкова познат. Но изглеждаше такъв само в очите на закона. Припечелваше чрез продаването на наркотици. Разбира се нямаше доказателства, а и дори някой да беше открил някоя улика, която го вкарваше директно в затвора, не доживяваше до повдигане на обвинение. Но всички знаеха за корупцията, че всичко беше скрито - покрито и тези хора можеха да правят каквото си поискат, когато си поискат. Не се съобразяваха с никой и нищо. Никога не бих искала да си имам работа с тях. Но съдбата най - долно ми се изсмя в лицето. За сина, този който ме посети, не знаех почти нищо. Най - много да съм чула нещо от съученичките си, които обсъждат някоя негова катастрофа, татуировка или как бил гадже с някоя холивудска звезда, но не помнех нищо, защото никога не беше интересувало. Не знам. Но от това, което видях вчера се убедих, че е наследил семейния бизнес с наркотиците и убийствата. Сега трябваше да съм на тръни и да очаквам онзи да ми цъфне на главата и да ми тегли куршума, защото така му е скимнало. Ако не бях в такова окаяно състояние бих се изсмяла иронично. Съжалявах се и плаках докато накрая не се почувствах празна отвътре. Накрая отново се унесох в сън. Не исках да мисля за нищо свързано с проблемите ми с реалността, просто исках поне за малко да потъна в моя си перфектен изряден свят. Сънувах, че бях завършила и отивах в университет да следвам. Запознавах се с момче, после тръгвах с него. Постепенно се влюбихме един в друг. Купихме си общ апартамент. Той беше с няколко години по - голям от мен и беше завършил. Беше журналист и изкарваше повечето пари. Аз също работех и учех. Може би бях сервитьорка. Или пък магазинерка. Все едно от двете. После ставах адвокат по криминално право. Първоначално нямах връзки и работите вървяха на зле. Но после вкарах дълго търсен престъпник в затвора и с това се издигнах. Създадох семейство с мъжа, когото обичам, имах деца. Когато пораснаха и навлязоха в пубертета започнаха да ми създават сериозни проблеми, но въпреки всичко за мен бяха идеални. Имах едно момиче. Казваше се Клара, а по - късно и се роди брат който кръстихме Том. Бях щастлива, гордеех се децата, мъжът ми и животът ми. А, да. Бях се погрижила за баща си, а той се бе оправил. Като стана на възраст се наложи да го изпратим в старчески дом. Лошите му навици бяха заличени напълно. Всеки уикенд водех децата си да го видят. Радваше им се, а те на него също. Винаги им даваше по бонбон или малко пари. Изрично му забранявах да им дава прекалено много, защото са се оливали и си купуват какви ли не боклуци, но той просто се изсмиваше и правеше каквото си иска. Ядосвах се заради това, но мъжът ме утешаваше и казваше, че старите хора са такива и, че след време и аз ще съм същата. Колкото повече остарявах, толкова по - бледи ставаха картини. Докато накрая вече не сънувах нищо и отворих очите си.
Всичко ми беше размазано. Обърках се. Примигах няколко пъти и картината ми се проясни. Някой се беше надвесил над мен. В първите няколко секунди не го познах, но после ахнах изненадано.
- Джейсън. - прошепнах дрезгаво. Той ми се усмихна и седна на леглото. Сложи нещо на него и ми направи знак да си мълча. Изгледах го объркано и повдигнах учудено вежди. Той ми посочи с поглед нещо пухесто, което сякаш се търкаше в хълбока ми, а аз щях да писна от изненада, ако не беше чернокосия да ми запуши устата. Отпуснах се на възглавницата и го изгледах лошо.
- Глупак! Не може да се внасят животни в болницата! - скастрих го, а той мигом придоби извинително изражение, което след секунда се смени с умоляващо.
- Моля те, мълчи! Това животинче беше тук в болницата. - замлъкна за малко, за да се огледа, да не би някой доктор да влезе, и приближи тялото си още малко към котето, за да го скрие. - Минавах покрай някаква врата и чух мяукане. Стана ми любопитно и надзърнах вътре, където го видях свито на топка до един кашон. Трепереше толкова много, че се изплаших и без да му мисля го пъхнах в якето си. Бързах много, за да дойда при теб, а през това време палавника ми издра блузата. - промърмори укорително и погали котенцето. То кихна тихичко, измяучи и се сви още повече до мен. - Май те харесва. - каза Джейсън след няколко секунди мълчание.
- Ако не ме болеше цялото ми тяло щях да го взема и да го видя по - хубаво. - изохках след безсмисления опит да придърпам животинчето към лицето си. Джейсън се усмихна, и за пореден път погледна към вратата, после хвана котето с едната си ръка и го вдигна над лицето ми. Беше толкова сладко. Имаше най - много четири месеца. Изгледа ме любопитно, но само след секунда започна да мяука и да се извърта в ръката на момчето. Джейсън внимателно го остави близо до рамото ми, а то приседна на задните си крака и ме изгледа любопитно. Очичките му бяха тревисто зелени с лек оттенък на кафявото. Имаше едно бяло петънце не челото си, а едната му предна лапа също беше бяла. То стана и започна колебливо да се приближава към лицето ми. Тъкмо щеше да се погали в брадичката ми, когато чернокосият го дръпна към себе си.
- Може да има бълхи. - каза го, защото го изгледах сърдито. Чу вратата да се отваря и бързо го пъхна под якето си. След секунди влезе и доктора, който ни се усмихна за поздрав.
- Госпожице Джонс, радвам се, че се събудихте. По - добре ли се чувствате?
- Мисля, че да. - отговорих несигурно, защото аз лично не намирах разлика между по - ранното си състояние и сегашното. Може би само настроението ми се беше подобрило.
- Възможно е да се чувствате изморена. - кимнах. - По - рано не казах нищо за операциите Ви, но държа да знаете, че те са минали успешно. Но смятаме да ви държим тук поне една седмица, за да сме сигурни, че няма никакви проблеми и усложнения. - Усмихна ми се криво, каза ни довиждане и ни остави сами. Зарадвах се, че не остана много. Щеше да създаде проблеми, ако разбереше за животното. Гледах към вратата дълго след като тя се беше затворила, а в главата ми отново неволно нахлуха мисли свързани с Ривън Леснър. Опитах се да ги прогоня, но без успех. Защо ме остави жива? Той беше убиец, уверих се лично, но мен не уби. Беше рисковано да ме остави жива. И тогава дойде следващия въпрос. Защо реши да рискува? Да не би да беше абсолютно сигурен, че не съм способна да си отворя устата? Нима можеше постоянно да ме следи. Надали, но все пак за човек с власт като него?
- Хейвън, за какво си мислиш? - Напълно бях забравила, че Джейсън е само на метър от мен. Боже, явно все още не бях толкова добре колкото си мислех щом забравях, че има човек на сантиметри от мен. Вгледах се в него и се опитах да прозвуча спокойно, за да не разбере, че нещо ме тревожи.
- Защо дойде в болницата? - Той смръщи вежди за секунда и каза:
- Не е ли очевидно? Учудих се, че вчера не дойде на празника на училището, ходих до вас, но и там те нямаше. Разговарях с хазяина ти и той ми каза, че си щяла да ходиш при баща си. Мислех, че няма да ти отнеме повече от един - два часа, затова следобеда се върнах и пак те нямаше. Притесних се сериозно и се обадих тук - там и разбрах, че някой те е бил прострелял. И дойдох да те видя днес. - Свърши с обясненията и ми се се усмихна. Но аз спрях да обръщам внимание на казаното след като каза ,,притесних''. Стори ми се странно. Като се замислих разбрах, че досега никой не се бе притеснявал за мен. Не ми правеше впечатление, но усетих някакъв трепет в сърцето си, когато чух, че той е зарязал всичко, за да ме види.
- Ами котето. Какво прави в болницата? - попитах след кратко мълчание.
- Нямам си представа. Помня, че мястото, на което го намерих приличаше на склад, а то най - вероятно се бе промушило през дупката на счупения прозорец.
- Ами майка му.
- Не знам. - провлачи и завъртя очи. - Мисля, че го е изоставила. Но може да е била отишла да му търси храна. Трябва да го върна, нали? - попита след като го изгледах ядосано.
- Не можеш да го върнеш. Чувала съм, че майките не приемат котетата си след като са били пипани от хора. Мислят ги за чужди и нищо чудно тази да го убие, ако го върнеш. - Той кимна бавно.
- Би ми се искало да го взема в нас, но проблемът е, че брат ми си купи куче и...знаеш котките и кучетата не се обичат много, много. - Усмихна се неловко.
- Може аз да го взема. И без това баща ми е в болницата и трябва и той да се възстановява след операцията си, а аз се прибирам само след седмица, но ще увещавам доктора да ме пусне по - рано. Не, че ще има успех, но все пак от опит глава на боли. - Засмях се неловко на неодобрителното му изражение, но той не се опита да ме разубеждава и да говори за това колко съм слаба, че съм сериозно ранена и тем подобни.
- Както прецениш. - каза накрая, взе животинчето, и каза, че ще тръгва, защото имал работа. Остави ме сама, а аз се прозях и се зачудих дали някога през живота си съм се чувствала толкова уморена и то само от един кратък разговор с някого. След няколко минути заспах.
Тази седмица мина по - бързо отколкото си мислех. Усещах как всеки ден бавно възвръщам силите си, а ужасната болка сковала цялото ми тяло лека - полека си заминава и започвах да се чувствам като чисто нова. Джейсън всеки ден идваше и ми разказваше как се е грижел за котето, че то е добре в новия си дом или по - точно кашон, а аз му се карах и му казвах, че то иска по - широки пространства и няма да стои на едно място. Джейсън разбира се, въобще не ме слушаше докато един ден котето наистина не беше изчезнало някъде. Толкова се разстроих като научих. После се ядосах и започнах да викам и хокам чернокосият, а накрая ми заяви, че било само шега, но наистина ме е послушал и го е преместил на по - широко място. Само, че не се досети, че по този начин ме разгневи още повече и аз хвърлих възглавницата си по него, а после такива люти закани му изръсих, че съм почти сигурна, че дълго време ще му държи влага и няма да посмее да се изшегува по подобен начин с мен. Направи ми впечатление, че тази седмица времето значително се беше подобрило. Когато за първи път отворих очите си в болницата валеше дъжд, небето бе оловно сиво и като съдех по клонките на близкото дърво до прозореца, които се удряха в стъклената повърхност, и духаше силен вятър. Но сега нямаше и спомен от това. За октомври месец беше топло и слънчево. Лек ветрец подухваше и на мен ми беше приятно. Не знам защо, но почувствах неописуема радост, когато излязох от болницата. Всичко ми се струваше някак различно. Сякаш виждах света през други очи. Струваше ми се, че той е по - добър, по - светъл. Сама се запитах защо през главата ми минават такива мисли. За първи път гледах оптимистично, а не реалистично. Насладих се на новото усещане за сигурност, защото знаех, че съвсем скоро ще си отиде и отново ще дойде страхът, притеснението, коле*анието, несигурността. Всичко, което не харесвах. Всички тревожни мисли все едно бяха издухани от главата ми. Огледах се. Джейсън трябваше да е някъде наоколо. Беше обещал, че ще ме чака докато изляза. След няколко минути го видях да ми маха. Намръщих се заради ужасния му външен вид. Косата му по принцип си беше рошава, но сега стърчеше на всички страни все едно тъкмо е станал и е забравил да се среше. Отново беше с протритите си дънки и някаква тениска на рок група. Аз от своя страна бях пълна негова противоположност. Почти де. Дрехите ми си бяха стари, но косата ми беше сресана и нямах тъмни кръгове под очите и рани по брадичката от драскане. След няколко секунди застана до мен.
- Как се чувстваш? - попита задъхано. Явно беше бързал, за да стигне навреме.
- Като нова. А ти да не би да си тичал? И защо, за бога, си в такова ужасно състояние.
- Да. - направи пауза, за да отговори на втория ми въпрос. - Трябваше да свърша нещо. - млъкна за малко. - Хайде да тръгваме.
- Добре. Но от сега ти казвам, че ще настоявам да разбера какво ти се е случило. А повярвай ми, ставам много досадна. - Скръстих ръце под гърдите си, за да придам тежест на думите си, той се подсмихна и тръгна пред мен. Аз го последвах. Вчера цял ден спорихме дали да ме изпраща до нас или не. Исках да не го прави, но беше твърде настоятелен и естествено се съгласих. По пътя си говорихме за разни работи, но да не повярвате най - обсъждахме онова коте. Оказа, че раничките са получени благодарение на него. Но не разбрах кой е виновен за недоспиването му. Не искаше да говори и нямаше да го питам. По едно време и двамата млъкнахме. Може би нямаше какво интересно да си кажем, а и на мен мълчанието не ми пречеше. Даже ми беше приятно. Тикнах ръцете в джобовете на дънките си и се замислих как за толкова кратък период от време успях да се сближа с някого, който да си призная, избягвах да говоря с години. Смятах го за наперен, за лигльо, че се вълнува само от себе си, че щом мисли, че е богаташ всички сме му длъжни. Сега може би ще си кажете ,, Вие сте в един клас. Как не сте се опознали?'' Вярно е. Но ние двамата просто не бяхме контактували достатъчно. Даже въобще не говорихме до преди месец. Усмихнах се за миг. Би прозвучало глупаво на глас, но явно дори и даден човек да се намира на метри от теб, дори да сте принудени да прекарвате много време заедно не можете да се опознаете, ако почти не разговаряте и вие сте като непознати. О, по дяволите, наистина е глупаво! Даже бях започнала да го харесвам, а не исках. Но кой ме пита дали искам? Засмях се по - силно отколкото очаквах.
- Хейвън, кажи какво е смешното, че да се посмея и аз. - обади се Джейсън. Не можех да се видя отстрани, но бях сигурна, че очите ми в този момент греят от радост. Но не исках да разбира, че се чувствам толкова щастлива както никога до сега. Не исках да знае, че причината е той.
- Ами смешно ми като се представя как едно толкова малко животинче дере така зверски по лицето. - Той се начумери. - Шегувам се де. - добавих извинително, а поле подновихме разговора си. А след малко стигнахме до кооперацията ми.
- Хейвън, искам да ти покажа нещо. - Чернокосият не изчака да попитам, а се насочи към задната част на сградата. Заобиколихме я и видяхме едни кашон, който се намираше под едно дърво. - Отиди и го повдигни.- Момчето кимна към предмета, а аз се насочих любопитно към него. Повдигнах кашона и ахнах изненадано.
- Джейсън, котето... какво прави тук. - Взех дребосъка, прегърнах го и се завъртях засмяна към чернокоското. Той се почеса неловко по главата.
- Ами понеже много го хареса и каза, че би искала да се грижиш за него реших да ти го доведе. Отне ми време докато го изморих достатъчно, за да заспи и го натиках вътре. Исках да те изненадам. - Сви рамене, а аз оставих котето, отидох и без да му мисля го прегърнах, а после го целунах по бузата. Отдръпнах се от него, а той се вторачи в мен.
- Трябва по - често да ти подарявам котки. - Ухили ми се насреща, а аз се смутих и сведох глава.
- Извинявай. - измънках, а той се засмя. Бях неприятно изненадана, но след миг той рязко ме прегърна и ме целуна по устните. Очите ми се ококориха, а след миг той ме пусна.
- Как беше? - попита несигурно.
- Влажно. - Мислено си забих доста силен шамар. Ама браво на мен! Както винаги трябва да съсипя всичко. Да го вземе Сатаната не беше влажно, а сладко и хубаво. Моята първа целувка. Но може би и последна. Джейсън ми се беше намръщил. Дали не се беше засегнал? Не, защото се разсмя като ненормален.
- Влажно? О, Хейвън, ще ме убиеш! Очаквах всичко друго, но не и това. Досега никое момиче не ми го е казвало. - Аз стоях и го гледах като кръгъл идиот, който се чуди дали да се смути, дали да се засмее или да започва да разпитва за другите момичeта. Мислено се укорих за последното, защото беше ревност, а нямах никакво право да ревнувам. Така, че предпочетох да се засмея. След като останахме без дъх от хилене се спогледахме и започна онова тягостно мълчание, в което нито единия, нито другия иска да говори.
- Гаджета ли сме сега? - попитах изведнъж.
- Не знам. За последно бяхме приятели, а те не се целуват. - Кимна веднъж, за да потвърди.
- Да, прав си. - Също кимнах. - Чувствам се неловко. - добавих монотонно.
- И аз. - каза с неохота. - Никога не съм попадал на момиче като теб. Странна си и не знам как би могла да реагираш в дадена ситуация. Например, ако някоя друга беше на твое място щеше така да ме целува, че щях да се уплаша да не ме изяде. - Изгледах го лошо, а той вдигна ръце все едно се предава. - Имам предвид, не че се фукам, но е точно така. - направи кратка пауза. - Мисля, че трябва и двамата да помислим и да се усамотим. - преглътна неловко.
- Няма какво да му мислим. - казах подразнено и реших да заложа чувствата си на карта. Подех докато сигурността ми не е се изпарила. - Аз те харесвам. И то много. Не съм имала гадже, не съм и мислила, че някой ще ме забележи, но ти го направи, помогна ми с толкова много неща и аз те харесвам заради това. Мислех те за идиот, но ти си мил. Така, че, ако ти чувстваш нещо по - различно ...- млъкнах, защото нещо ми приседна в гърлото. А следващата секунда Джейсън така ме целуна, че ме остави без дъх и беше много по - хубаво от първата целувка. Притисна ме до дървото и не ме остави да дишам. После ме прегърна и дълго стояхме така докато телефона му не звънна. Обади се и се наложи да си тръгне, защото е било нещо наистина важно, но ми обеща, че утре ще ме чака пред нас, за да ходим заедно на училище. Целунах го за последно преди да тръгнем си затананиках нещо след като го видях да заобикаля сградата, а след това се обърнах към малкото коте и го взех. Не си спомням някога да съм се чувствала толкова щастлива. Идваше ми да си заподскачам и да си запея, но единствено си засвируках. Прибрах се вкъщи, разчистих доколкото можах, взех една стара тава, отидох на двора и я напълних с пръст, за да направя пясъчник на Чернушко и докато се усетя вече беше станало осем часа вечерта. Кога беше минало цялото това време? Не знам. Но постоянно си мислех за Джейсън, за усмивката му, шегите, очите, целувките му не на последно място, а след това се засмях сама на себе си, защото се чувствах като влюбена ученичка. Дръпнах пердетата във всички стаи и светнах лампите. За този месец имах ток, защото бях платила, но скоро идваше другия, а нямах никакви пари. Е, тази мисъл ми помрачи настроението. По някое време звънеца звънна и предположих, че може да е хазяина, който идва да ме пита как съм. Отворих входната врата и без малко да получа инсулт.
- Здравей, Хейви, как я караш? - Беше се подпрял небрежно на рамката на вратата, кръстосал крака в глезените си и натикал ръце в джобовете на марковото си яке. Без дори да попита ме заобиколи и влезе вътре все едно си е в тях. Преглътнах звучно и не смеех да си завъртя главата към него. Напълно бях забравила за предупреждението му, цял ден се стараех да не го допускам в главата си както и онзи човек на чиято смърт станах свидетел. Цяла седмица се мъчех да забравя, сънувах го постоянно и тъкмо, когато успях временно да го прогоня от главата си, той се появи. - Не са ли те учили, че е неучтиво да не предложиш нещо на гостите си? - Врътнах се уплашено към него и се стараех да говоря с нормален глас, който да не издаде страха ми.
- Заклевам се на никого не съм казвала, ако затова си дошъл. - Беше с гръб към мен и разглеждаше дома ми с неодобрение, защото цъкаше бавно с език, а после се завъртя и ахатовосивите му очи се вторачиха любопитно в мен.
- Хейви, защо ме гледаш толкова изплашено? - повдигна едната си вежда. Сякаш наистина не знаеше. - Аз съм просто нормален човек, не някакво чудовище. - Изсмя се като на шега. Не, ти си всичко друго, но не и нормален . Ти си убиец и аз станах свидетел на това и сега се наслаждаваш на страха ми. Който сякаш беше станал видим. Космите по ръцете и по тила ми бяха настръхнали, а вместо да ми беше много топло както преди няколко минути ми стана студено. Цялото ми тяло се беше напрегнало заедно с умът ми. Наблюдавах всяко негово движение, всяка крачка, потрепване. Погледна за момент към котката и се зачуди дали да не я ритне така силно, че да я убие, но реши да остави клетото създание да живее. Насочи се към моята стая и светна лампите, за я огледа, а аз през това време се стараех да съм колкото се може по - тиха и се приближих към кухнята откъдето грабнах един тъп нож и тихо тръгнах към него като сложих ръката зад гърба си, за да не види оръжието ми. Наложи се за момент да го изпусна от очи и се молех да не се е завъртял през това време. Беше с глава и половина по - висок от мен, не беше едър, но изглеждаше силен и ако се стигнеше до битка аз щях да съм загубилата и може би убитата. Но сега възнамерявах само да го раня. Нищо повече, а след това да повикам полицията и да им разкажа за убийството, те да го вкарат в затвора и да отърват света от напаст като него. Бях на прага, а той в средата на помещението и гледаше към прозореца, в който, слава на небесата, не ми се виждаше отражението, но тъкмо, когато направих първата крачка в стаята, присмехулният му глас ме сепна.
- Може ли наистина да си толкова наивна? - попита подигравателно и се завъртя с лице към мен. Кръвта се дръпна от лицето ми, а това, което ме изплаши до мозъка на костите ми беше онази негова сатанинска усмивка. - Мислиш ли, че съм толкова глупав и не бих забелязах как се промъкваш с оръжие с надеждата да ме раниш? - Скръсти ръце и наклони леко глава. - И какво щеше да правиш после? Ще се обадиш на полицията и да кажеш, че си ранила убиец, който те е нападнал, макар, че досега нищо не съм те направил, а после да кажеш, че аз съм онзи убил адвоката. - Поклати бавно глава. - Така няма да се разберем, малката. - говореше ми все едно съм малко дете, но после тонът му стана студен. - Нима забрави какво те предупредих в болницата? Явно си помислила, че се шегувам. А след това сигурно си си казала всичко на Джейсън Камерън. - присви очи и ме изгледа все едно съм боклук. - Сега да не вземеш да ми ревеш. - За момент придобих объркано изражение, но нямах време да размишлявам. Той извади лявата си ръка от джоба и погледна часовника си. - Ако съм прав Лилиан Станфорд в момента си казва последната молитва, а след три, две... - Телефона му точно в това време звънна, той вдигна, усмихна се за миг, но после се престори на разочарован - Моите съболезнования. - И след секунда го подаде на мен. Ръката ми трепереше докато го взимах, защото за първи път отчаяно се молех на всички божества това, което си мисля да не е истина.
- Ало. - гласът ми трепереше и беше в пълен контраст с този от другата страна.
- Шефката ти е мъртва, Хейвън Джонс. - Причу ми се. Не може да е истина, не може да го е направил. Няколко секунди стоях без да помръдвам, без да дишам, без да правя каквото и да е. Бях шокирана. Вгледах се в Ривън Леснър и изражението ми доби умолителен вид, защото исках да ми каже, че не е истина, че това е просто заплаха, за да знам за друг път, но той просто повдигна рамене все едно ми казваше ,, Нали ти казах?''. Усетих как започвам да плача, но все пак успях да смънкам:
- Лъжеш! Не е истина! Нямаш доказателства! - няколко секунди той не каза нищо, но после получих съобщение. Не исках да го гледам, знаех какво е, но все пак го направих. С треперещи пръсти натисках клавишите и заплаках още по - силно, когато пред погледа ми се откри ужасяващата гледка. О, Лилиан! Наистина са я убили. Тя беше простреляна в главата, а лицето и беше влажно вероятно заради сълзите, които е изплака е предсмъртната си минута. Тялото и беше проснато върху килима в онази всекидневна, в която ме нае преди седмица. Косата и беше разпусната до тялото, в което вече нямаше жизненост. Гледах и не вярвах. Как може да са такива чудовища? Изпуснах телефона и закрих лицето с шепите си.
- Тя не трябваше да умира. - прошепнах задавено. - Не съм казвала нищо на Джейсън, заклевам се. - краката ми не издържаха и се строполих на пода. Ревнах като ненормална и започнах да си дера гърлото в опит да го накарам да...разбере какво направи току - що. - Не трябваше да я убиваш, беше невинна. Нищо не знаеше, никога не бих и споделила и нямаше да разбере. Имаше дете - казах глухо и надали ме беше чул. И дано да не е. Дори в това си състояние знаех, че бива да разбира, защото ще го убие.Той приклекна до мен и сивите му очи се изравниха с моите. Не исках до виждам, затова стиснах здраво очи, но той хвана двете ми ръце и ги стисна достатъчно силно, за да го погледна. Отворих очите си и затаих дъх, когато видях изражението му. Всякаква подигравка, циничност, хлад или каквото и да е беше отстъпило място на тъжният му почти съжалителен поглед.
- Хейвън, аз те бях предупредил...
- Но аз...
- Знам, не си казала на никого. - каза спокойно и утешително - Но щеше. Видях те днес с онова момче, в което съм сигурен, че ще се влюбиш. И, как да ти кажа, ти си онзи тип хора, които не понасят да имат тайни от близките си. Ти ще се сближиш с него и накрая искаш - не искаш чувството за вина ще те заглождае отвътре и ще издадеш тази тайна. После двамата ще намерите начин да ме издадете. А този, в който ще влезе в пандиза съм аз, а не го искам. Така, че смъртта на Лилиан беше предупреждение към теб. Ако се издадеш пред гаджето ти ще убия дъщеричката на братовчедка му, брат му и всички на които държи, а след това и него. А този, който ще се чувства виновен ще си ти. - спря и сложи един кичур коса зад ухото ми. - Защото не можеш да си държиш езика зад зъбите. - добави мило. - О, и това, което казах важи за всеки, с който се сближиш. Аз лично бих ти препоръчал отшелнически живот, за да не страдат невинни. - нарочно направи пауза, за да мога възприема всичко това и добави. - Баща ти също не е изключен от сметките, но не се притеснявай той е за накрая. А след това, ако продължиш с тези глупави желания за справедливост ще се наложи да те убия, а съвсем честно, не искам такова красиво създание като теб да умира. - Щипна ме леко по бузата, грабна си телефона и се изправи. Насочи към входната врата, но аз го спрях, когато казах:
- Ти си егоистичен кучи син, знаеш ли? - попитах все едно е и между другото. Не ми отговори. Просто се изсмя.
avatar
shadow of nightmare
Прохождащо
Прохождащо

Female
От : Pleven
Мнения : 10
Дата на рег. : 15.08.2014

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: Придай му смисъл

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите