Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Търся аниме
Today at 1:01 am by krasimir97

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Юни 05, 2017 11:39 pm by Death_Angel

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Сря Яну 11, 2017 1:53 pm by IVE-STORM(bg)

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Окт 31, 2016 8:29 pm by Shizuka

» Една душа, едно желание
Вто Сеп 20, 2016 7:30 pm by justwannabeone

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

» Пламък.
Вто Юли 05, 2016 6:43 pm by justwannabeone

» непопулярно-популярно
Нед Юли 03, 2016 3:36 pm by desi78

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Сря Май 25, 2016 4:58 pm by desi78

» Starway
Вто Яну 19, 2016 2:35 am by Lifeholic

Top posting users this week
krasimir97
 
IVE-STORM(bg)
 
lipsitooo®
 


Бягство (продължение)

Създайте нова тема   Напишете отговор

Предишната тема Следващата тема Go down

blue Бягство (продължение)

Писане by justwannabeone on Пон Яну 12, 2015 10:56 pm

Темата на този ми фик е заключена, а трябва да го кача във форума, защото компютъра ми се бъгва и ще загубя всичко написано. Извинявам се ако подминавам някаква важна процедура, но трябва да си кача написаното, за да го имам.


Седмица-две се мина бързо.Имах щастието да заведа Ема в „Скалите”, заедно с Ник, Джон и Дарина.Беше един прекрасен следобед, след училище и си прекарахме наистина страхотно.Петъчната вечер се озовахме в един от любимите ми клубове и установих колко добра танцьорка е Ема.Въпреки че предпочитах да танцувам с нея, успях да се насладя и на моментите, в които само двете с Дарина заемаха дансинга.През повечето време обаче, просто не отделях тяло от нейното.
През цялата седмица, виждах колко се напряга всеки път, когато види Ерик.Сам, на масата за обяд, както и преди да се сприятели с Ема, а самата тя- с мен и моите приятели.Притеснението й се предаваше и на мен.Не я харесвах така замислена и почти тъжна, заради него, особено след като не пожела да ми каже как мина разговорът им, причина за закъснението й на приема на баща ми.Колко пъти я попитах, толкова пъти ме отряза.А бяха много!Добре поне, че момичетата лесно се разсейваха.Нова точка от списъка бе, че Ема не изпитваше особено голямо удоволствие от ходенето по магазини.Когато грижовно я попитах, защо, тя ми сподели, че дори и преди инцидента в семейството й, пазарите са били нещо, което е трябвало да прави заради репутацията, която си бе създала, а след като сега нямаше такава, или както тя казваше, не й трябва такава, спокойно можеше да мине и без закупуване на скъпи сладки дрешки.Не можех да не се съглася с нея.Мразех да ходя на пазар и се радвах, че гаджето ми нямаше да ме влачи по часове, заставяйки ме пред глупави съблекални, където дори не можехме да играем.
Обичах да я изненадвам с подаръци, които държах да са особено скъпи.Изнервях я, когато си направих подобен експеримент с едно скъпо бижу, което тя прие, но отказа да носи, заради скъпия етикет.За това реших да се задоволя с нещо, не толкова крайно.В джоба си държах медальонче във формата на елипса.Не беше много голямо, нито се губеше, така че ми се стори идеално.Прекарахме един цял ден, в правене на смешни и глупави, но забавни снимки и аз бях копирал най-хубавата и старателно я бях изрязал, така че в колието й да паснат двете ни влюбени глави.
Влязох у тях без покана.Въпреки че минаха само две седмици, Аля вече бе свикнала с неотложното ми присъствие почти всяка вечер и респективно- почти всяка сутрин.Минах през хола, за да я поздравя.
-Ема, е горе, сладур.-смигна ми.
Обожавах характера й.
-Мерси.-засмях й се в отговор и се качих весело по стълбите.
Почуках няколко пъти на вратата й, колкото да оповестя присъствието си и когато отворих я видях да суши косата си.Беше се надвесила напред с гръб към мен и съжалих, че лилавата й кърпа не бе по-къса.На пръсти се промъкнах зад нея и обвих рязко ръце около талията й.Ема се надигна стреснато, спирайки сешоара и когато се врътна към мен видях как отпуска черти от облекчение.
-Някой ден може и да те убия, ако се промъкваш така.-предупреди ме, но се засмя заедно с мен и обгърна врата ми.
-Исках да те изненадам.-защитих се невинно.
-Следващия път може и да нямаш възможността да се обясниш.-кисело ми каза и след това ме целуна.
Винаги се разтапях при целувките ни.Толкова истински, толкова пълни с чувства и емоции.Странна работа било да си влюбен…
-С тази хавлийка…-подех аз, като я огледах порочно.-Дали не искаш да я свалиш за мен?-повдигнах вежди.
Ема поклати глава с усмивка.Присвих съмнително очи.
-Не…?-проточих и започнах да повдигам плата на горе.
-Майкъл, не-сряза ме тя, през смях и хвана китките ми.-Леля ми е долу.-изтъкна.
-Ще бъдем тихи.-обещах й и целунах врата й.
-Никога не сме тихи.-напомни ми и продължи настоятелно да дърпа ръцете ми.
-Този път няма да чупим лампата ти.-пробвах се отново.
Тя отново се разсмя, но остана непоколебима.Жално спрях да я оголвам, като съвсем леко отпуснах ръце и положих глава в основата на шията й.
-Обичаш да ме предизвикваш, нали?-обвиних я.
-За какво съм тук иначе?-подигра ми се и погали косата ми.
Погледах лицето й.
-След като няма да правим основното забавно нещо…-тупнах тежко на леглото й и бръкнах в джоба си.-Имам нещо за теб.-прибрах бижуто в шепата си и извадих свит юмрук.
Ема сбърчи вежди, но се настани до мен и зачака, като прибра полу мократа си коса зад ушите.
-Какво е това?-попита любопитно, досущ като дете, което чака играчка.
Усмихнах се на асоциацията и заставих закритата си длан в скута й.
-Отваря се само с целувка.-сериозно й заявих.
Също толкова сериозно, устните й се притиснаха в моите.Само толкова.Един прост, но продължителен допир.Когато отново сведе поглед към ръката ми я разтворих.Обожавах реакциите на Ема.
Очите й се разшириха изненадани, като че ли.Лека усмивка плъзна по устните й и остана, като белег на лицето й, който сякаш никога няма да бъде заличен.Внимателно обви пръсти около, не толкова колкото ми се искаше скъпото, бижу.Започна да го разглежда с истински интерес и се зачудих, кога ли ще му хване цаката, че се отваря.Не й отне много време.Почти нежно разтвори елипсовидния медальон и видях как лицето й се изопва в характерната трогната гримаса.Никога пресилена, никога изкуствена.Чиста радост от жеста, колкото и малък да е той.Ник много правилно ми каза тогава…един следобед…”Би се трогнала и от лайно в кутия, стига да и напомня за нещо, което сте преживели заедно”. В този случай нямаше спомен, който сме изживели, въпреки че леко засмяното ми лице и присвити, заради слънцето, очи до стиснатите й във весела усмивка устни, ни напомняше за този прекрасен ден.Но, така де, Ник беше много прав.Ема лесно се трогваше.Много лесно.И това ме радваше.
Погледна ме с мило изражение.
-Ще ми го сложиш ли?-попита сдържано въодушевено.
Усмихнах се широко и взех медальона от ръцете й.Тя се обърна леко с гръб към мен и отмести косата си.Прехвърлих медальона през врата й и го закопчах успоредно с онова колие, което никога не сваляше.Не се бях сетил да я питам преди, но сега ми се стори добра възможност.
-От къде ти е?-зачудих се гласно и подръпнах лекичко другия гердан.
Ема сведе поглед и лицето й отново се озова срещу моето.
-От Лира.-каза спокойно.
Загледах се в него и го докоснах с пръсти.
-За това не го сваляш.-схванах чак сега.
Тя кимна.
-Важно е.-сподели ми.-Нещо, като…Нещо, като…знак, че тя е още…тук?-повдигна рамене несигурно в изказването си.
Поклати глава и се засмя.
-Банално е.-призна.- Но…тя ми го даде, когато бяхме много малки.Прав беше, когато каза, че е евтино.Купи ми го от един панаир, докато мама и татко се разхождаха напред и не пожелаха да ми го вземат.
Скри го зад дланта си, като инстинктивна реакция, докато говореше за сестра си.
-От тогава не съм го сваляла.-продължи.
След това пое и моето медальонче.
-Сега няма да свалям и твоето.-усмихна ми се.
Мой ред бе да се трогна.Знаех, че не го казва само, за да ме накара да се почувствам по-добре, или за да прикрие, че не й харесва.За това се приближих към нея и погалих лицето й.
-Радвам се, че ти харесва.-прошепнах.
…Малко по-късно излязохме, за да я закарам на работа.Поседях при нея за известно време, след това обаче й казах, че ще дойда да я взема, когато свърши и се изнесох от заведението, пъхайки се в колата си.
Мотах се вкъщи и се опитвах да намеря един от албумите си, като хлапе.Ема изрично ме бе помолила да й покажа няколко посрамващи ме снимки и не можех да откажа на милото й изражение.С навъсена физиономия пристъпих в кабинета на Гордън, след като не можах да намеря снимките, с които един ден, Ема сигурно щеше да ме манипулира.
Отворих няколко чекмеджета и отегчено ги блъсках обратно при всеки неуспех.Изпухтях и се огледах.Сложих ръце на кръста си и направих няколко крачки към рафта с всичките му папки.Пф!Глупав бизнесмен!Едно листче привлече вниманието ми и аз бавно и съсредоточено сбърчих вежди.Едва ли не, нежно го поех в ръцете си и се зачетох в него.
С всеки ред, очите ми ставаха все по-широко разтворени, невярващи, чакащи да се отворят и да посрещнат реалния свят.Не се получи.Преглътнах, усещайки предимно гнева, от колкото сълзите, причинени от тъгата.
Чух го, когато отключи вратата, както и когато влезе.Както и когато започна да се катери по стълбите, устремен към кабинета си, в който аз седях и четох нещо, което очевидно не биваше.
Гордън се спря на вратата и усмивката му залязваше.
-Майкъл, какво правиш тук?-попита, не схващаш, в какво съм се зачел.
Бавно го погледнах.
-Левкимия?-гласът ми излезе, като шепот, а веждите ми отскочиха нагоре.
Все още задържах влагата там, където си беше, но не знаех до колко още.
Баща ми замръзна за няколко мига.Значителни части, от малко оставащото му време.Зяпаше ме, несигурен какво да ми каже.Премигна срещу ми и ръцете му няколко пъти се пресегнаха да оставят ключовете, но се спираха непрестанно, точно когато докосваха масичката.Накрая просто положи длан на главата си и разтри темемето си.
-Щях да ти кажа…-запъна се.
Аз се изсмях.
-Да…-иронично кимнах.-Мисля, че когато всъщност умреш, няма да можеш да го опазиш от мен!-викнах.
Гордън не ме гледаше.Стоеше несигурен на прага.А аз- съсипан.
Той започна да клати глава.
-Съжалявам.-изломоти.
-За това, че умираш, или за това, че не ми каза?-пискливият ми глас се извиси октава нагоре.
-Ще се оправя, Майкъл!-повиши настоятелно тон.-Прелива ми се кръв редовно…Колкото по-възрастен ставам, толкова по-бавно се развива.
Зяпнах го невярващо.
-Ти сериозно ли?!-креснах.-Как е възможно да…-гласът ми пресекна.
Нямах думи.Нямах достатъчно речник, за да споря с него точно сега.
-От колко време знаеш?-опита ми да звуча спокоен се провали.
Не ми отговори.
-От колко време?-повторих по-ясно и силно.
-Няколко месеца.Плюс- минус.-повдигна рамене.
Закимах гневно.
-Поясни няколко.-помолих нетърпеливо.
-Пет…малко повече.-отговори ми, този път бързо и без коле*ание.
Аз за сметка на това, стоях доста разколе*ан.
-Щеше ли…-запрехвърлях очи някъде из помещението, неспособен да го гледам.-Щеше ли въобще да ми кажеш…в някакво близко бъдеще?Или щеше да ми го представиш пред свършен факт?
-Добре съм, сине.-уверено пристъпи към мен с тихия си, уверен глас.-Не е сериозно.Оправям се.
Отблъснах ръката, която целеше да ме успокои, да ми наложи своето с едно нежно докосване…такова, каквото никога не съм получавал преди от Гордън…От баща ми.
Излязох от къщата и запалих колата.

…-Още ли не се е върнал?-попита Ема, без особена надежда.
Знаеше, че Майкъл ще се забави.Разбираше го повече от перфектно.Ник и Джон поклатиха глави, облягайки се на назад.Кафето на Ъръл не беше пълно, за това Ема си позволи да поседи при тях.
-Знам само, че Гордън също го търси.-каза Ник.
Ема го погледна учудено.
-Кога е тръгнал?
-Снощи.-отговори.-Минах да го видя и го засякох на прага.
-Защо не му казахте да се обади в полицията?-настоя Ема по-разтревожено.
Ник и Джон се разсмяха.Ема сбърчи обидено вежди.
-Защо се смеете?-разсърди се.-Положението е сериозно!
-Това не е първия път, в който Майкъл изчезва така.-обясни Джон.-Трябва му време.
-Три дена са достатъчно време.-контрира ги сериозно тя.
Не разбираше как могат да бъдат толкова спокойни, когато гаджето й и техния най-добър приятел липсва от седемдесет и два часа.
Двамата обаче скриха усмивките си и се нагодиха към настроението на Ема.
-Добре е.-увери я Ник.-Голямо момче е, може да се грижи сам за себе си.Обикновено му трябват само няколко клуба и…
Джон го фрасна по рамото и Ник мигновено млъкна.Ема сбърчи вежди, долавяйки нещо, което явно се опитваха да избегне.
-И какво?-попита подозрително.
Спогледаха се несигурно.
-Какво?-настоя тя.
-Ами…-поде Джон.-Обикновено…когато е по-разтроен се отцепва и…в клубовете, в които ходи…
-Изплюй камъчето, Джон!-заповяда Ема, когато продължението се забави, последвано от мълчание.
-Успокоява се с по едно-две момичета…на вечер…две…-сниши глас и после завърши ведро.-Но това беше преди да те срещне.-увери я.-Сега е друг човек, с други начини да оправи положението си.
Ема сведе поглед, притеснена.Започваше да опознава Майкъл достатъчно, че да е наясно, че когато той има нужди ги задоволява и не се свини да не прекалява.Разбираше потребностите му и започна да се чувства изключително безполезна.Той се бе сблъскал с проблем, с който тя очевидно не може да се справи…или поне в неговите очи.За да не я потърси…За да не отиде при нея, или поне при приятелите си.Явно все пак, малкото време, което бяха прекарали досега, не го бе научило да се доверява.Да сподели.Да излее всичко, което не му понася и да се остави в ръцете на помощта.
Мълчаливо се понесе към касата, за да отброи днешната печалба и да затвори и без това празното кафе.След това щеше да потъне в тъмнината на стаята си и да чака още една нощ без Майкъл да отмине.Започваше да се плаши, усещайки колко привързана се чувстваше към него, колко силна, започваше да усеща връзката им.
Вдигна поглед, когато някой рязко влезе в заведението с неподхранена надежда това да е Майк, но се смръщи, когато видя Ерик.Ерик, който беше доста доволен от липсата на богатото момче, макар и без да знае причината.
-Здравей, Ема.-поздрави я той, но не весело.Още не бяха оправили отношенията си след Разговорът.
-Здрасти.-отвърна вяло.
Той се поколе*а.
-Искаш ли да излезем…след като затвориш?-попита несигурно.
Ема го гледа втренчено няколко секунди, след това сведе поглед.
-Не знам, може би не е много добра идея.-каза накрая.-Може би трябва да…
-Чакаш Майкъл?-прекъсна я подигравателно.
Тя го стрелна с гневни очи.
-Недей да се възползваш от ситуацията, Ерик.-предупреди го.
Той издиша шумно и се приближи.
-Не се възползвам от нищо.-защити се натрапчиво.-Но не мисля, че можеш да направиш нещо, като само стоиш и го чакаш.
-Това си е моя работа.-сряза го и се врътна, но той я улови за китката и я дръпна към себе си.
-Какво стана, Ема?-попита я с примес от гняв и недоумение.Поклати глава.-Кога беше с мен, кога отиде при него?
Ема дръпна ръката си, но не успя да се откопчи.
-Обясних ти как се чувствам, Ерик.-строго припомни.-Не съм виновна, че се влюбих в него.Това не е нещо, което може да бъде контролирано!От никого.Едва ли не ти се молех да продължим отношенията си.-извиси глас.-След като не можеш да преглътнеш гордостта си, аз съм последния човек на тази земя, който може да те накара.
-Ти просто ме заряза и затърча след богаташа!-настоя на свой ред.-Перфектно знаеш какво ми причини.
-Не мога да страня от него, само защото ти е отнел приятелката преди няколко години!-неин ред бе да се защитава.
След тези думи, пръстите му се отпуснаха около китката и Ема се възползва, дърпайки рязко.
-Съжалявам.-каза равно.-Но ако не искаш да продължим приятелството си, само защото съм с Майкъл, тогава…-вдигна леко рамене.-Нищо не мога да направя.
Отново понечи да се обърне и Ерик отново се опита да я сграбчи, но този път Ник отблъсна грубо ръката му.
-Достатъчно, глупако.-предупредително поде и вдигна показалец в сила на думите си.
Ерик се загледа ядно в него, след това в Джон, който застана до Ник.Накрая се взря в Ема.
-Наистина ли?-повдигна вежди срещу напрегнатото й лице.-Сега си имаш за охрана, маймуните на тъпото си гадже.
Ник не чака повече думи и подтиквания и юмрукът му се стрелна устремено към лицето на Ерик, който политна на една страна, когато ударът го зашемети.
-Ник!-викна Ема и го изблъска от Ерик, но този път не се наведе да му помогне, както правеше винаги.
Този път го остави да се изправи сам, с достойнство пое презрителния му обиден поглед и го съпроводи как излиза гневно от заведението.Ник троснато пристъпи от крак на крак.
-Защо не ме остави да го пребия?-ядоса й се.
Тя прокара пръсти през косата си и остави дланите си да обгърнат тила й.Дори не го удостои с поглед.Просто го подмина и бързо довърши работата си.Двамата останах с нея, докато затвори и настояха, както и предните две вечери, да я закарат до дома й.По пътя не каза нищо.Само зяпаше през прозореца и бързо забрави за съществуванието на Ерик и се съсредоточи върху предполагаемите действия на Майкъл, които вероятно в момента извършваше.
Подозираше, че сигурно има някоя късметлийка около него, която му се натиска и го предизвиква да я вземе.Можеше да прости подобна изцепка.Той имаше нужда да се разсее…Усети влага в очите си, представяйки си го с друга.Да гледа друга с желание, да целува друга с желание, да стои над друга…Да извива чувствено мускулестия си гръб …за друга!Бързо премина с опакото на дланта си и Джон, бидейки до нея, забеляза и плавно положи ръка на рамото й, като успоредно гледаше пътя, следвайки Ник.
-Всичко ще е наред.-увери я.
Тя закима.И Джон разбра нежеланието й да се умилква сега.Върна ръката си на скоростния лост и от време на време поглеждаше към момичето до себе си.
Ема затвори тихо вратата и се понесе към къщата си, последвана от съпричастните погледи на Ник и Джон.Потеглиха чак когато, с флегматични движения, тя отключи и се пъхна в топлия си уютен дом.
-Ти ли си, скъпа?-Аля се провикна от кухнята.
-Да.-измърмори Ема.
Аля сбърчи вежди и надникна към племенницата си, напускайки кухнята, оставяйки тигана включен.
-Какво има, миличка?-попита гальовно.
-Нищо.-излъга.
Аля сложи ръце на кръста си и я изгледа недоверчиво.
-Кажи ми.-помоли.
Ема се огледа и остави ключовете си на масичката.Какво да й каже?Че в тежък момент, като този, се притеснява, понеже гаджето й може да кръшка?
-Майкъл.-каза просто и повдигна рамене.-Не ми е приятно да не знам къде е.-почеса се зад тила.
Искаше да придаде максимална небрежност на ситуацията.Не желаеше да тревожи леля си с тийнейджърските си емоции.
-Знам, че е добре, мила моя.-Аля обгърна рамената й и окуражително я стисна.-Всичко ще е наред.
Ема примигна при повторното чуване на тази реплика,а след това сбърчи вежди, озадачено накланяйки глава.Помириса въздуха с подозрение и се загледа в пушека, който излизаше от кухнята.
-Аля!-викна по-скоро осъдително, заради безотговорността й, от колкото заради, сигурно, вече съсипаната печка.
Леля й също извика и се втурна към кухнята, последвана от младото дете, което отглеждаше и чиято вечеря току ощо бе похабила.Ема се разсмя, гледайки паническите й движения и лице, в някакъв опит да оправи бъркотията.Аля се засмя заедно с нея.
-Донеси ми метлата, ако обичаш.-примоли се през лек смях.
Ема кимна също с фалшиво весело изражение.Пое метлата и лопатата в ръцете си и докато се връщаше в кухнята се спря.Изображението от екрана на пуснатия телевизор привлече погледа й.И без това неистинската й усмивка, започна да залязва и се изражението й се превърна в уплашено и почти отвратено.
-Не…-прошепна с разтреперан глас.

…Ник и Джон тепърва се разполагаха в празната къща на Ник.Отвориха си по шише бира и се загледаха в глупав мач.
Накрая Ник изпухтя ядосано и просна глава на облегалката на дивна.
-Без него не е същото.-измрънка.
Джон отпи и кимна.
-Да, но не той ме притеснява.-каза.-Може да се грижи за себе си, но Ема изглежда адски зле.-констатира.
-Обзалагам се, че ще оплеска нещата.-изтърси Ник и спря телевизора.
Джон го изгледа лошо и за пръв път от доста време насам, видя сериозна физиономия на лицето на приятеля си.Истински сериозна.
-Ема е най-хубавото нещо, което му се е случвало и сега, когато тя разбере, че е кръшкал наляво и надясно, всичко ще се развали.
-Защо мислиш, че ще кръшка?-защити го Джон.
Ник повдигна една вежда.
-Говорим за Майкъл, приятелю.-поясни.-Виждаш, че когато сме някъде навън не спира да заглежда момичета, а какво остава сега, когато има нужда да се успокои.
Джон поклати категорично глава.
-Не можеш да бъдеш толкова сигурен, Ник.Недей да говориш така.
Не му беше приятно да слуша подобни приказки.Харесваше Ема и двамата стояха толкова добре заедно.Майкъл показа, абсолютно нецеленасочено, че държи на приятелката си.Нямаше да провали това.Нямаше да се поддаде на старото в него.
Ник наклони глава и отмести поглед към тавана.
-Само времето ще покаже.-въздъхна и пое глътка бира.

…-Хайде, момиче.-креснах развеселен.
Вече не помнех къде бях.Едно от момичетата, които забих вчера ми даде адрес на този долнопробен клуб и аз на драго сърце се напъхах в него.Нагъвах бутилка уиски, отказвайки така любезно предложената ми чаша.Бях се качил на един от пилоните и се бях прилепил до танцуващата стриптизьорка.Музиката беше толкова силна, че дори след като го изкрещях в ухото й, не бях сигурен дали ме чу.Притиснал я бях с лице към пилона и танцувахме заедно, като хипнотизирани.Имах широка усмивка на лице, абсолютно фалшива, абсолютно неистинска.Още малко и щях да опъна жената пред себе си.Беше секси, беше полугола и беше само моя, ако я пожелаех.Желаех я много.
В някакво ъгълче се сетих за Ема, но нейния образ не фигурираше тук.Трябваше да излея целия гняв върху незначителните курви, които не познавах и за които пет пари не давах, и да оставя само тъгата, която да й предоставя и да наложа да излекува.Не можех да й позволя да ме вижда такъв.Не исках.
Завлякох момичето в една от стаите в ъгъла на подземното заведение и нетърпеливо разкопчах колана си.Тя се засмя кокетно с отвратителен, противен смях.Бутнах я на леглото все по-настървен.Исках я.Толкова много.Настаних се грубо между примамващите й крака и плъзнах длан по бедрото й.Както винаги, женската кожа, мека и податлива.Още по-възбуден, премахнах бельото й рязко проникнах в нея, което не видях да не й се понрави.Извих глава назад, поразен от удоволствието, което ми доставяше топлината.Момичето под мен не остана по назад с показното за удовлетворение.Заби болезнено нокти в гърба ми и отново изкарах вик на удоволствие.Ръцете ми бяха подпрени от двете й страни, за да не отпускам тежестта си върху нея, но се притиснах в тялото й.Исках да я усетя повече.
Исках го толкова много!

Рано сутринта, толкова рано, че направо се учудих как успях да се събудя, се изнесох от затворения празен клуб.Оставих момичето, чието име не помнех, а май даже не я бях попитал за него, да лежи спяща в леглото.Усетих някакво странно чувство, когато на прага на вратата се обърнах да погледна спокойното й лице.Изпитах коле*ание.Тя изглеждаше толкова мила, толкова хубава…и най-вече това вулгарно изражение го нямаше сега.Онова съблазнително изкривяване на чертите, в опит да спечели повече, липсваше.За трите дена, в които напуснах града си, бях оставил много момичета в леглата им, спящи, а аз-отвратен предимно от тях, от колкото от себе си.Започнах да схващам, че кризата ми постепенно отминава.Съвестта ми се връщаше бавно, но сигурно и нямаше да ме подмине.Заслужавах си го!
И след като тази мисъл премина през главата ми, осъзнах, че е време да се прибирам.Време бе…
Излязох на улицата и от устата ми излезе пушек, от студената сутрин.Пъхнах ръце в джобовете на якето си и забързах към колата си, която нямах представа къде е паркирана, но както и предните три дена, щях просто да си я намеря.Бавно започнах да намалявам ход, виждайки тримата големи мъжаги, които застанаха на края на улицата.
Почти отегчен, се спрях на три метра от тях и повдигнах вежди.Явно, след като вчера не се сбих с никого, беше време за закъснялата ми порция.Навит бях.Можех, не, ами имах да изразходвам още малко негативна енергия.
-Е…-поклатих недоумяващо глава.-Какво?Ще седим и ще се зяпаме цял ден?Нямам толкова време на разположение.
Тримата мъже се засмяха на среща ми и аз също се подсмихнах.Още малко…
-Този е нетърпелив.-дрезгаво изказа единия.
Останалите двама отново се засмяха.
…Пътувахме толкова дълго, че не можех да повярвам колко много път съм изминал за мизерните три дена.Колата ми бе оставена в града, от който Гордън ме забра.Усещах раните по лицето си и леко щипеха, но изключвайки това, всичко си ми беше наред.Баща ми се появи в ролята на спасител, но дори и сега не му обелих дума.Все още се чувствах предаден и обиден от недоверието му в мен.Достатъчно зрял бях, за да приема неизбежното и ми беше трудно да повярвам, че се съмнява.
-До кога смяташ да ми се сърдиш, Майкъл?-наруши мълчанието той.
Отказах да продължавам делото му.Не му казах нищо.
-Това не беше начина, по който исках да научиш.-продължи.-И наистина съжалявам, но…
-Още колко пъти ще ми се извиниш?-попитах го, поглеждайки към него с нежелание.
Убеден бях, че приличам на хлапето- бунтар.
-Съжалявам.-измърмори той.
-Престани!-извисих ядно глас.-Стига!-отново върнах очи към прозореца и зеленината навън.-Казвал съм ти го и преди, не ти отива да говориш по този начин.
Баща ми рязко заби спирачки и спря по средата на пътя.Обърна се към мен също толкова ядосано.
-Ти си ми син, Майкъл и не зависимо дали ти харесва или не, си оставаш мой син!Погледни ме.
Не можех да не изпълня властната му заръка, въпреки вътрешния си протест.
-Дори и когато знаеш, че може и да умра, пак се държиш по този начин с мен.-чувствах обидата в гласа му.-Защо го правиш?Защото не бях до теб, докато растеше, защото майка ти ни напусна заради мен?Колко време още смяташ да ме обвиняваш за това?Виждаш, че съжалявам и че полагам усилия да…-очите му се забиха във волана.
Дам!И на двама ни, ни бе трудно да обсъждаме такива неща, особено когато ставаше дума за нас.Леле, много хора на света имаше, с проблеми в споделянето!
-Моля те само да спреш да ме мразиш.-тихо завърши.
Постояхме така още малко и той запали колата и завъртя волана.Привих очи срещу прозореца и реших, че така ще ми се по-лесно да изговоря онова, дето не исках и то пред него.
-Не те мразя.-казах му.
Не се обърнах да го погледна.Знаех колко внимателно ме слушаше.
-Не мразя никого.-побързах да омаловажа думите си.-Просто не те харесвам.-искрено изрекох.
Негов ред бе да мълчи.
-И ако умреш няма да стана по-щастлив или облекчен, ако това си мислиш.-продължих.-И не ми е приятно, че си болен.Не искам да си болен!И със сигурност не желая да остана без единствения родител, който имам.-след тези напълно верни думи, предпазливо го погледнах с ъгълчетата на очите си.
Видях щастието и благодарността в неговите.Лицето му като че ли се поотпусна и сякаш противната маска, която винаги присъстваше, докато го гледах, сега я нямаше.Той кимна съвсем лекичко на самия себе си и след това въздъхна дълбоко.
-Харесвам я, между другото.-каза неясно.
Сбърчих вежди.
-Коя?
-Ема.-погледна ме за миг.-Наистина изглеждаш щастлив покрай нея.
Замислено върнах поглед към пътя.Ема.Тя бе причината да получа гнусната съвест и сега не можеше да не й кажа за малките си авантюри.Нямаше да е честно.Подозирах, обаче, че силно ще съжалявам.Подозирах, че и тя знае.Подозирах, че и когато го чуе от мен, може и да не ме иска повече до себе си.
-Не се притеснявай.-изтръгна ме от мислите ми Гордън.-Ще ти прости.Доста се притесни за теб, когато замина.
Грешеше.
…Несигурно се спрях пред кафенето на Ъръл, когато у тях никой не ми отвори.
Беше напрегната.Направо го усещах.Беше и разсеяна.Ерик се втурна да й помогне, когато изпусна таблата с мръсни чаши.Милата й физиономия не се появи, както очаквах.Смъмри нещо, което ми се стори, като благодарност и се отправи тромаво зад касата.Почти бях сигурен какво ще последва.Не знаех само колко дълъг ще е разговорът, но можех да се обзаложа, как ще завърши.
Бавно отворих вратата.Това не привлече вниманието й.Приближих се към нея с ръце в джобовете и чак когато застанах пред плота, тя вдигна поглед, мислейки си, вероятно, че съм клиент.
Премигна насреща ми и видях облекчението по чертите й.Толкова ясно, пращайки вълна на удоволствие.Но не ми се хвърли на врата.Не ме поздрави.Дори не се усмихна.Остана си облекчена, но само това.Усещах, че има нещо нередно.Да, Гордън определено грешеше.Едва ли щяхме да продължим заедно.Все пак аз избягах, като момиченце, без да й кажа, без дори да я удостоя с причината.А тя бе притеснена за мен.Можех ли наистина да очаквам нещо друго?
-Здравей.-тихо започнах.
Не ми каза нищо.Не върна поздрава.
-Имаш ли минутка?Трябва да…
-Съжалявам.-прекъсна ме.
Гласът й бе дрезгав,уплашен?Реших да й дам думата.Може би щеше да каже нещо, с което тя да оправи нещата.
-За баща ти.-продължи също тихо.-Но искам да знаеш, че…независимо какво си правил през тези няколко дни и…-преглътна.- с кого…не искам да знам.Няма нужда да го знам.
Опулих се насреща й.
-За това можеш да си вървиш.
Убеден бях, колко без емоционално изглеждаше лицето ми.Но вътрешно кръвта ми спря.Отдръпна се от лицето ми.Като в един от онези моменти, когато се страхуваш за живота си.Когато знаеш, че не ти остава много?
Не бях способен да я спра, когато ме подмина.Нито когато свали бялото портмоне, което стоеше на кръста й и го подаде на колежката си.Нито когато излезе от заведението.Просто си стоях.Трябваха ми една две минути, за да се осъзная.Рязко се обърнах и излязох.


justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство (продължение)

Писане by justwannabeone on Пон Яну 12, 2015 10:56 pm

…Побързах да се скрия, преди да ме е догонил.Знаех, че ще го направи бързо, а бе достатъчно само да чуя настоятелните му умолителни думи и отново щях да бъда негова.Не можех да позволя това да се случи.Яд ме бе само за това, че подбудите ми далеч не бяха такива, каквито той си представяше.Да, при други обстоятелства, щях да го накарам да си плати, за всяко едно момиче, което безсърдечно е имал, само за да се успокои и нямаше да му простя толкова лесно.Но щях да му простя.И безумно много ми се искаше нещата да стоят по този начин.
Марк щеше да ме открие и това нямаше да е съвсем скоро, само защото леля ми живее тук и той го знае.Щеше, защото ме познаваше.Не можех да остана с Майкъл, след като имаше опасност да бъде наранен.По- добре да ме намрази, защото съм го изоставила, от колкото да оставя още един човек, на когото безрезервно започнах да разчитам, да умре.
Усещах сълзите в очите си, докато вървях бързо по малките улички към дома си.Не се очакваше да го видя преди да се махна.Свари ме неподготвена.Почти не можех да повярвам на това, което се случваше.За жалост това „почти” беше причината, да вярвам, да осъзнавам и да треперя.От това, което следваше.
Да разбера, че Марк е излязъл от затвора, разполагащ с достатъчно пари за тази цел, ме стряскаше още повече.Не исках да се доближава до мен, но някак знаех, че това е неизбежно.Представях си картинката в главата и тя ставаше все по- ярка.Финалната крайна сцена.Онази последна битка, от която добрата героиня винаги успяваше да оцелее, но крайната сцена на първа част, бе достатъчно показателна…Добрата главна героиня не оцеля.Това не вещаеше добър край и за втора част.
Бях доволна, когато Аля не ме посрещна на прага, поради самата си липса.Затворих се в стаята си и глупави идеи заляха съзнанието ми.Да избягам не беше опция.Нямаше къде другаде да отида, а бях достатъчно горда, за да бягам, едва ли не, до края на живота си.Но да се опитам да го намеря и…
Тръснах глава.Да убия човек не бе сред приоритетите ми, но мисълта бе толкова изкушаваща.Пъхнах коса зад ушите си и измъкнах синия си сак изпод леглото.Отворих ципа и трескаво започнах да се местя от леглото към гардероба и да трупам нужни и ненужни дрехи.Почукване на вратата ме стресна и вдигнах рязко глава.Обърнах се по посока на звука несигурна дали да отворя.Можеше да е Майкъл, а това нямаше да ми е от полза сега.
Настоятелното почукване даде втори тон.Вдигнах сака и го натъпках с мъка обратно под леглото.Можеше да е Аля, а нямах намерение да й казвам, че си тръгвам преди да съм на вратата.Слязох по стълбите, взимайки стъпала на две на три и врътнах дръжката.
-Ерик.-изкарах въздуха насъбрал се в дробовете ми.
Той вдигна ръка, но не я помаха.
-Здравей.-избоботи.-Имаш ли нещо против да вляза?-повдигна вежди.
Тъкмо щях да отговоря, когато друг глас ме прекъсна.
-Ерик!-Ник почти изръмжа името му.
И двамата се обърнахме към него.Ерик- гневен, аз- притеснена.Ник го гледаше с примес от гняв и предупреждение.Това ме обърка.Ерик се вгледа в мен и отпусна рамене.
-Ще се видим утре на училище, Ема.-отчетливо изрече.-Моля те.-по тихо допълни и започна да се отдръпва.
Твърде неразбираща само го изчаквах да си отиде.Не бях забравила Ник, но той като че ли, бе.Запъти се към другата посока.Наклоних глава и бавно затворих вратата.
На сутринта излязох преди Аля да се е събудила.Зарадвах се, че още преди време, успях да стана обиграната лъжкиня, която можех да бъда, и която бях сега.Леля ми знаеше, че Марк е на свобода, но не бе прозряла плановете ми.Само факта, че можех да сдържам някои емоции, ми достави тази победа.Само тази, за нещастие.
Трябваше да уредя нещата при Ъръл, преди да замина.Дължах му го.Все пак ме взе на работа, заради която сега имах възможността да си тръгна.Влязох в кабинета му, след позволението.
-Здравей, Милдрет.-поздрави ме.
Подсмихнах се.Това бъркане на имена щеше да ми липсва наистина.
-Здравей, Ъръл.-върнах му поздрава.-Бих искала да…
-Какво правиш тук толкова рано?-прекъсна ме, докато зяпаше някакъв мач по телевизията.
-Ами точно за това идвам…
-Не си мислиш да ми искаш заеми или нещо подобно, нали?-отново пресече думите ми.
-Не.-отвърнах.-Исках само да ти кажа, че заминавам за известно време и да ти върна дрехите за работа.-подадох плика с прилежно изпраните и сгънати панталон и потник.
Ъръл леко се смръщи.Изключи телевизора и се изправи.
-Не обичам да губя персонал, момиче.-сякаш ми се скара.-Защо напускаш?
Поколе*ах се и стиснах устни.
-Фактори…-започнах да обяснявам със запъване.-Външни и вътрешни, които ме принуждават да замина за известно време…Хора, с които трябва да се оправя, които трябва да видя…-не бях сигурна, защо му обяснявах тази информация, но се успокоих, като го видях да изопва лице в отегчение.
Усмихнах се, не особено ефектно.
-Нищо, за което да се тревожиш.-уверих го.
Той изсумтя и струпа дрехите в едно от чекмеджетата на сивото си бюро.
-Попътен вятър, Клара.-измърмори и отново включи телевизора си.
Поседях срещу него, няколко мига и после смирено напуснах малкия му кабинет.Внимателно затворих вратата и се обърнах да си вървя.
Трябваше да се досетя, че няма да ми се размине да го видя още веднъж.Стоеше облегнат на вратата със скръстени пред гърдите си ръце.Гледаше ме все едно очакваше да си призная за убийство.
Пъхнах ръце в джобовете си и зачаках, напълно хладнокръвна.Не трябваше да ме разсейва.
-Смяташ да ме оставиш, без дори да се обясниш?-повдигна вежди твърде нагоре.
Сякаш не можеше да повярва.Не казах нищо.
-Няма да стане, Ема.-предупреди ме ниско и равно.
-Ти ме остави за три дни.-припомних му.-Мисля, че не си в състояние да ме назидаваш.
Устните му потръпнаха така, както всеки път преди да избухне.Отлепи се от стената и направи крачка към мен.
-Мислех, че сме повече от това…-изтъкна.-Мислех, че можем да загърбим нещата, ако работим върху тях.
-Грешно си мислел.-контрирах го беземоционално.
Майкъл стисна зъби.
-Не си играй с мен.-процеди.
Стегнах се.Да си призная, бях ставала свидетел на много от неговите изблици, позитивни и не толкова.Дори когато се сби в един от пътите, когато излизахме да се забавляваме, не го бях виждала толкова сдържано гневен, готов да избухне само с още малко потикване.
-Съжалявам.-прошепнах.-Но защо правя някои неща, не е твоя работа.
-Защо ме напускаш е моя работа.-повиши тон.
-Какво?-извиках, без шанс да го оставя да се изкаже.-Майкъл Велики не може да приеме поражение?-говорех напълно сериозно, въпреки че му се подигравах.
Дори не можех да извия устни в усмивка, колкото и подигравателна и презрителна да обещаваше да бъде.
Той присви очи и направи няколко премерени крачки.Горделиво, отказах да отстъпвам.
-Ти няма да ме скъсаш.-с такава сигурност го изрече, че се поразих от твърдостта в гласа му.-Ще ми кажеш какъв ти е шибания проблем и ще го оправим.
Напрегнах се, за да не се поддам.Дори и гневен, дори и когато ясно се виждаше колко много иска да ме нарани, ми предлагаше някакво невъзможно проклето спасение.Възползва се от коле*анието ми.Бързо ме доближи и вплете пръсти в косата на тила ми.
-Ще се оправим, Ема!-настоятелно зашепна.-Ние!Двамата заедно!
Сдържах с мъка влагата.Спомняйки си за колко кратко време, колко много неща ни се случиха.Колко много го опознах.Първия път, когато ме целуна на сила, първия път, когато аз го целунах насила, за да се опазя от родителите ми.Когато започна да се държи, като човек с мен, когато прекарахме първата си нощ заедно.Безгрижните дни у нас, у тях, някъде навън.Някъде с колата.
Толкова много, за толкова малко.Сякаш беше вчера и наистина откривам, че беше съвсем скоро.Всичко това…толкова бързо.И сега трябваше да го разваля.
Обвих пръсти около китката му и неотстъпчиво я дръпнах от себе си.
-Не!-изрекох непоколебимо.
Отпусна захвата си, гледайки ме с присвитите си красиви, сини очи.Още не ме бе освободил, но аз реших да направя крачка и да го подмина.Той обаче зави пръсти в косата ми наново и ме прилепи между себе си и една от масите.
-Слушай внимателно всяка дума, Ема!-изсъска в устните ми.-Ти няма да ме оставиш, ясно ли ти е?
Дишането ми започна да се излиза на пресекулки.Опрях ръце на гърдите му и се опитах да го изблъскам.Гневът му бе далече по- силен от жалките ми опити.Мразех тази безпомощност още повече, след като я очаквах и за в бъдеще.
-Това не го решаваш ти.-отвърнах.
Той се изсмя в ухото ми и ме стисна по- силно, извиквайки негодувание в стона, който излезе от мен.
-Така ли?- присмя ми се.-Искаш ли да видим колко неща могат да повлияят на решението ти?
-Не смей да ме заплашваш.-равно казах.-И не си мисли, че така ще постигнеш нещо.
-Преди работеше.-не обърна внимание на предупреждението ми.-Да видим дали сега е по-различно.-предизвика ме.
Повдигна ме от земята и ме постави да седна на масата, като силната му хватка го съпътстваше през цялото време.
-Пусни ме!-задърпах се, но ефект отново нямаше.
-Няма да ме оставиш, само защото съм преспал с няколко момичета!Ще го преглътнеш и ще продължим нататък.
-Наистина ли мислиш, че с подобно отношение, ще получиш своето?-попитах го недоумяващо, за миг забравила за истинския проблем.
Глупавата му, лигава, себична, свикнала всичко да получава, същност си проправяше път през изградената търпеливост и уважение.
-Ако до сега не си схванала, че винаги получавам онова, което искам значи си много, много глупава!-пръскаше отровни думи, които само ме разгневяваха.
-Време е да се научиш, че не винаги ще е така.
-Винаги!-силно стисна и косата, и кръста ми.-Винаги!
Натрапчиво притисна устни в моите.Нов опит, последван от нов неуспех.Отвърнах на грубата му целувка, далеч против желанията си.Усетих желанието му, толкова силно, притиснато между краката ми.Още малко ми оставаше, за да го оставя да продължи.Но не го направих.
Използвах разсейването му, за да го изблъскам от себе си и скочих пъргаво на крака.Опита се отново да ме застави подвластна, но сериозния ми поглед, явно го възпря.
-Съжалявам.-тихо изрекох.
-Недей.-гласът му започна да ме увещава.-Недей да ме напускаш заради нещо толкова незначително.
Не го напусках заради това.
Лицето му стана умолително.
-Моля те.-прошепна и събра ръцете ми, между дланите си.- Моля те, ще направя, каквото пожелаеш.-говореше с молба и твърдост.-Но недей да разваляш това…
Заклатих глава.Така ми бе доста по-трудно, от колкото ако ме насилваше.Да ме умолява, без дори да подозира истинската причина за действията ми.И на мен ми стана трудно да го понасям.Измъкнах ръцете си и го гледах втренчено.Видях очите му, проблясващи от влагата.Прекалено трудно…
Напуснах кафенето без да поглеждам назад.Сигурна бях, че щеше да се успокои, като разбере, че съм заминала.Поне нямаше да ме вижда.Или може би, щеше да доведе до по-лоши последствия.Започнах да си внушавам, колко глупава жертва правя.Жертва, която той никога няма да разбере и която правя, само защото така считах за правилно.А колко пъти се бях проваляла в представите за добро и зло?

Сакът вече бе на рамото ми и аз огледах стаята си за последен път.
-Отиваш ли някъде?
Рязко се обърнах, когато гласът на Ерик ме изненада.Стоеше облегнат на прага на вратата с някакво странно ликуващо изражение.
-Как влезе?-беше първия въпрос, който ми дойде на ума.
Сигурна бях, че заключих, когато се прибрах.Той бръкна в задния джоб на дънките си и извади връзка ключ, развявайки го небрежно.
-Леля ти наистина трябва да престане с тази практика.Като цигарите е.-направи гримаса и пристъпи към мен.-Толкова вредно и опасно.-повдигна рамене, когато почти се прилепи към мен
Дръпнах се като попарена с объркано изражение.Какво му ставаше?Не разбирах.Нещо нередно ме глождеше.
-От кога избягваш прегръдките ми?-повдигна подигравателно вежди.
Разтворих очи от изумление.Това срещу мен, сякаш не бе Ерик.
-Не гледай така изненадано.-присмя ми се шеговито.-Не мислеше, че ще останеш без надзор, нали?-говореше несвързано.Не можех да проследя мисълта му.Не бяхме на една вълна, не бяхме на една страница.
Сложи ръце зад гърба си и ми се усмихна.Вгледах се внимателно в него.Светло кафявата му коса бе нагоре, което за пръв път виждах.Милото му изражение и черти също липсваха.Изглеждаше арогантен и циничен.Това със сигурност не бе Ерик, когото познавах.Това бе един различен и абсолютно страничен Ерик.
Зелените му очи се присвиха закачливо и ме огледа.Сгърчих се вътрешно.Кой беше той?
Вдигна ръка и дръпна черния си ръкав, за да погледне скъп часовник, който също виждах за първи път.
-Време е да тръгваме.-въздъхна с кимване.
Загледах го с примес от уплаха и подозрение.
-Къде?-попитах едва, едва.Излезе, като шепот.
-Ще видиш.-увери ме и ме дръпна за лакътя, но аз инстинктивно се извих и го отблъснах от себе си.
-Какво е това?-креснах му.-Какво ти става?
Ерик само ми се усмихна отново.Понечи за втори път да ме дръпне към себе си, но аз го блъснах назад.Той изсъска и ръката му се озова зад гърба му.След като отново се озова пред лицето ми, замръзнах.
Държеше пистолет в ръката си, който ме остави безмълвна и неспособна да се съпротивлявам.Победоносно изражение се изписа на лицето му.
-Добро момиче.-похвали ме и аз преглътнах.-А сега тръгвай, ако не искаш да ти се случи нещо много неприятно.-предложи ми.
Не бях способна да помръдна в следващите няколко секунди.Още по-невъзможно ми стана, когато чух Аля да отваря вратата и да провиква името ми.
Ерик реагира моментално.Заби ме в стената с такава сила, че ми изкара въздуха.Постави едната си длан върху устните ми, а с другата насочи пистолета към мен с предупредително изражение.
-Нито гък!-изсъска тихо и леко подаде глава, извън прага на стаята ми.
Знаех, че не мога да викам.Предполагам, че тогава просто щеше да пръсне мозъка на леля ми.Това не можеше да е Ерик.Абсурд.Трябваше да има логично обяснение за това.Панирах се.
-Слизай.-заповяда ниско.-Кажи на леля си, че отиваме на пикник.-нареди.
След бърз размисъл, последвах инструкциите му.Вдървено заслизах по стълбите.
-Ема!-Аля ме прегърна кратко с весела усмивка.-Купих ти вкусна вечеря.-зададе разговорливо.-Един- два филма и вечерта ни е готова.-смигна ми.
Преглътнах с трудност.
-Всичко наред ли е мила?-попита ме, виждайки, че не откликвам на веселото й посрещане.
-Да.-кимнах леко и се насилих да извия ъгълчетата на устните си в усмивка.
-Ерик?-погледа го с подозрителна шеговитост.-Какво се случва на моето момиче?
-Нищо.-увери я с чаровен смях той и ме прегърна през рамо.-Вероятно просто се вълнува.Ще я водя на пикник.-повдигна сака ми, който бе в ръката му и размърда вежди.
-Чудесно!-възкликна Аля и плесна с ръце.
Нещо се прокрадна в мен, но твърде шокирана, не можах да го разчета.
-Хайде, Ема.-подкани ме Ерик, побутвайки ме към входната врата.-Да тръгваме преди някои да е взел мястото ни.
Отправих се към изхода, последвана от своя приятел, който явно не ми бе такъв.Чух вратата да се хлопва и едва тогава, той ме хвана грубо малко над лакътя и ме задърпа зад себе си.
-Къде отиваме?-попитах, като тромаво се влачех след него.
-Да посетим стар приятел.-отвърна.
Продължавах да не го разбирам.Продължавах да не разбирам и защо имаше пистолет, и защо се държеше по този странен и чужд начин, и защо ми се струваше, че винаги е бил такъв и никога не се е променял.
Започнах да оформям планове за бягство.Въпреки, че не разбирах нито действията, нито приказките на Ерик, не беше трудно да стигна до заключението, че за мен ще е по-безопасно ако не съм с него.Имах чувството, че ако се наложеше да ме убие, окото му нямаше да мигне.
Напъха ме в двуместна кола, цялата в прах, все едно я е карал през пустинята.Изненада ме, когато седна на шофьорското място и се обърна към мен, дърпайки дясната ми ръка, закопчавайки белезници, които после сключи около дръжката на вратата.
-Какво правиш?-възпротивих се и дръпнах вече заключената си ръка.
-За всеки случай.-безпристрастно ми отвърна и сложи черни очила на очите си.-Не искам да ми се изплъзнеш.
Погледна ме и нова усмивка пропълзя по устните му.Запали колата и бързо потегли.Притеснено се загледах в прозореца.Не го познавах такъв.Исках да го попитам за какво е всичко това, но се страхувах да го направя.Сама не знаех защо.Но нямаше да дочакам обяснението му.Имах по-важни неща за вършене от това да чакам Ерик да ме завлачи някъде и да ми направи кой знае какво.
-Трябва да отида до тоалетната.-казах след, като близо час не спряхме никъде.
-Ще стискаш.-отряза ме.Не грубо, а просто незаинтересовано.
Боже, толкова различен бе!Сякаш го виждам за първи път.Сякаш той вижда мен, за първи път.
-Не мога.-настоях и пресилено стиснах краката си един в друг.-Трябва да отида сега.
Той въздъхна и намали, за да отбие в бензиностанцията.Спря колата и се обърна към мен.
-Ако се опиташ да ме преметнеш, ще ти се случи случка, ясно?-повдигна предупредително вежди и говореше ведро, но ясно долових заплахата.
Не направих или казах нещо.Просто го изчаках да извади ключовете.Приближи тялото си до моето и лицата ни също се озоваха близо, повече от нужното.Впи очите си в моите и ме накара леко да настръхна.Излъчваше студенина, хладнокръвност.
Освободи ръката ми и аз разтрих китката си, отмествайки нервно поглед.
-Действай.-подкани ме.
Отворих вратата, но той ме дръпна за ръката.
-И не забравяй…-подсети ме.-Бъди умна и не бягай.-смигна ми и излезе с мен.
Последва ме плътно зад мен, докато влизахме и пред женските тоалетни също ме дръпна към себе си.
-Няма нужда да ми повтаряш едно и също нещо по сто пъти.-троснах се и се опитах да се дръпна.
Сериозното му изражение обаче ми подсказа, че не за това привлича вниманието ми.
-Дай ми телефона си.-каза.
По дяволите!Стиснах гневно устни.
-В сака ми е.-отговорих.
-Лъжеш ли ме?-подозрително поде.
Разперих ръце и крака и повдигнах вежди.
-Претърси ме.-предложих му.
Не се поколе*а, както неподхранено се надявах.Пъргаво запълзя по тялото ми и още веднъж се благодарих за това, че се научих да нося по разпуснати дрехи.Бях с бежовите си панталони, които оголваха само глезените ми и ми стояха леко широки и над сивия потник, бях навлякла единствената голяма риза, която имах.Смятах да ми е удобно, докато пътувам.Зарадвах се и че не видях онова палаво изражение на лицето на Ерик, докато ме опипваше, навидно безсрамно.
-Свали си ризата.-заповяда ми.
Свъсих се.
-Защо?
-Направи го.-изказа властно.
Преглътнах и започнах да разкопчавам копчетата.
-Да не мислиш, че крия оръжие между гърдите си?-раздразнено поисках да знам.
Ерик се подсмихна.
-Мисля, че те познавам толкова добре, че знам, че нямаш оръжие никъде по себе си.
Премигнах.И останах без контра отговор.Беше прав.Не ме тревожеше това, че той ме познаваше, а че аз, както се оказа, не знаех нищо за него.Подадох му дрехата, която всъщност не бе моя.Все още не я бях върнала на Майкъл и инстинктивно я облякох, докато се оправях.
-Благодаря ти!-намигна ми отново и кимна към тоалетните.-Чакам те.
Влязох, затваряйки плътно вратата след себе си.Имаше три кабинки и отворих вратите на всичките.Въздъхнах доволно, когато на стената на последната имаше прозорец.Не знаех защо и не ми пукаше, въпреки че беше глупаво и досадно за този, който ще ползва точно тази тоалетна чиния.Покатерих се върху нея и на няколко пъти се опитах да отворя прозореца.
-По дяволите!-измърморих.Прозорец, който на всичкото отгоре не може да се отваря.
Излязох от кабинката и се огледах.Понечих да сваля ризата и се изсмях, когато осъзнах, че не е на мен.Да не би Ерик да предполагаше, че ще се опитам да разбия прозорец в тоалетна, за да избягам?Смръщих се.Явно наистина го бе обмислил.Тръснах глава.Не ми трябваше парче плат, за да се измъкна.Само се надявах да не чуе шума.Не му мислих много.Качих се отново на чинията и се обърнах странично.Забих лакътя си в стъклото и то се разчупи.Изстенах тихо, когато части от него се забиха в кожата ми.Бързо премахнах острите частички без да издавам много звук и след това се приготвих да изляза през малкия прозорец, махайки стъклата.Набрах се на ръцете си, нещо, в което никога не съм била добра, и замятах крака, за да улесня невъзможното.Измъкнах се с мъка пълзейки по корем и се изправих бавно, оглеждайки се.
Не го видях никъде.Не беше нито в колата, нито пред нея.Побързах да се обърна и да побягна на другата страна, но Ерик ме сграбчи през кръста и ме притисна с лице към стената.
-Какво ти казах, а?-ядосано изръмжа.
-Разкарай се!-извиках с някаква бегла надежда някой да ме чуе.
-Млъквай!-изсъска с досада и ме повдигна от земята.
Разярено замятах крака из въздуха, но той очевидно нямаше проблем с това.
-По дяволите!-извика той, докато продължавах да се опъвам.
Съзрях единствената надежда пред очите си.Краката ми се опряха в дървото срещу нас и аз отправих цялата си енергия, в това да избутам Ерик.Той загуби равновесие срещу яростната ми съпротива и ме изпусна, когато аз и моята сила, го изблъскаме чак до стената, която до преди секунди притисках самата аз.
-Ще те убия!-заплаши ме.
Ритнах го в корема и той ми се изсмя.По- скоро стресната от колкото обидена, сритах и лицето му, което не бе единственото, което се извъртя при удара ми.Цялото му тяло се сгърчи под ритника ми и това извика самодоволството у мен, което така и не изказах външно.Грабнах ключовете, които бе изпуснал на земята и се затичах с всичка сила към колата.Влязох силно задъхана и погледнах към ставащия с вбесена физиономия Ерик.Трескаво започнах да въртя ключа, но проклетия автомобил не палеше.
Ерик заклати глава със страховита усмивка на лице, от която течеше кръв, докато ме приближаваше.Изскимтях, при поредния провал.Ерик бе на няколко крачки от мен, когато най-накрая успях да запаля и потеглих с мръсна газ.Погледнах в огледалото за задно виждане как извива врат и ме пронизва с очи дори докато се отдалечавах от него.Насилих се да върна полезрението си към пътя.Дишането ми не спираше да се накъсва и отворих прозорците, за да поема повече въздух.Настъпих педала и смених скоростта.
…Стъмни се и тогава се почувствах сигурна и готова да спра в някой крайпътен мотел.Излязох от колата и звука от щурци ме съпътства, докато се вървях към рецепцията.Типичния нечистоплътен дебелак, с бял потник стоеше от другата страна.
-Добър вечер, сладурано.-усмихна ми се гадно и видях залепнала храна по зъбите.
Потиснах отвращението и се задържах на висота.
-Здравейте.Стая за една нощ, моля.
Той се засмя.
-С едно или две легла?-попита многозначно.
-Едно, ако обичате.-отвърнах.
Човека отново се засмя и ми подаде ключове.Наведе се през прозореца и извади показалец на показ, за да ме упъти.
-От тук и нагоре, първата врата в ляво.Сладки сънища, захарче.-помаха ми веднъж и се върна към заниманието си, което не определих какво е.
Изкачих всички стълби, подпирайки се на зеления олющен парапет и се насочих към стаята си.Отключих я и влязох вътре.Подпрях се на нея и поех дълбока глътка въздух.Направих отвратена физиономия от миризмата на яйца и пот, която ме лъхна.Щях да повърна, за това побързах да отворя прозорците.Отправих се направо към банята и се отпуснах под горещата струя.Измих старателно косата и тялото си от мърсотията, която цял ден бе полепвала по мен.
Легнах си без да си давам труд да махам бялата кърпа, около тялото си.Завих се в чаршафите, които поне миришеха на евтини цветя и се подготвих да преживея нощта.Оставих всички мисли за Майкъл да се реят в съзнанието ми.Красивите му устни, извити в усмивка, сините му очи, които гледат изпитателно и капризно, но и някак нежно и закачливо.Силното му, стройно тяло, което ме обгръщаше вечер преди да заспя.Тези мисли, оставих в главата си.
Въздъхнах и се завих по-плътно.

Усетих нечий студени пръсти да докосват лицето ми.Помислих, че сънувам за това останах неподвижна.После обаче леглото ми поддаде и аз се размърдах недоволно.Слънцето блесна в затворените ми очи и се смръщих.Бавно ги отворих и силно се притиснах в леглото, сякаш можеше по някакъв начин да ме скрие.
Ерик ме гледаше с назидателна усмивка.
-Така, така, Ема.-поклати жално глава.-Защо трябва да става по трудния начин?
Отместих поглед към вратата и рязко се изправих в жалък опит да избягам, но той бе по бърз от мен.Сграбчи ме за китките и ги закова над главата ми.Наложи се да се качи върху мен, за да ме усмири и всякакъв път за освобождение бе отрязан.
-Спри се!-заповяда ядно.-Сега ще се облечеш, ще се качиш в проклетата кола и няма да бягаш, разбра ли?
-Какво искаш от мен?!-креснах, уморена от безсмислената битка с него.
-От теб искам само да стоиш мирна, докато те закарам при него.-отговори ми неясно.
-Кой е „него”?-отново повиших тон, раздразнена.
-Дядо Коледа!-отговори подигравателно.-Кой мислиш, по дяволите?Марк, разбира се!
Борбата ми секна.Очите ми се разшириха от изумлението, което се прокрадваше в мен.
-Марк?-не успях да скрия недоверието, по-силно от шока.-Какво общо имаш ти с Марк?
Той се подсмихна.
-Повече от колкото можеш да си представиш.-отвърна мистериозно.
Слезе от мен и скръсти ръце на гърдите си.Изправих се на лакти и се загърнах по-сигурно в кърпата си.
-Побързай.-нареди.-Обличай се и да тръгваме.-погледна часовника на стената.-Нямаме много време.
Станах, наясно, че съм победена.Нямаше смисъл от борбата ми с него.Поне не и на този етап.Кавалерски се обърна към прозореца, докато се обличах, а когато приключих не ме дръпна, както вчера, а просто вървя след мен.И все пак, в колата, не пропусна да сложи белезниците.Дръпнах ги гневно веднъж и после троснато се загледах през прозореца, докато потегляхме.
Предполагах, че имаме доста път, така че се съсредоточих върху въпросите, които исках да му задам.
-Ще ми обясниш ли за какво е всичко това?-попитах го без да го поглеждам.
-Казах ти.-с безразличие отвърна.-Водя те при Марк.
Омраза се разливаше в мен, всеки път, когато случайно се сетех или чуех за него.Потиснах това с огромни усилия.
-Не разбирам.-признах тихо.
Болеше ме, че така ме е предал, въпреки че още не знаех защо и не го бях осмислила съвсем.
Той въздъхна тежко.
-Толкова е очевидно.-изтъкна и се засмя.-Помниш ли когато ми разказа за семейството му?Бедни хорица, които се прецакали още повече, когато добрия баща на Марк поел сирачето на негови приятели?
Не можех да не се обърна и да не го погледна.Някакъв бегъл спомен за реалната история, се появи в главата ми, а след това и момента, в който му разказах всичко за живота си.
-Малкия Ерик?!-отворих уста от изумление.
Усетих горчивина, когато кимна.
-Разбира се, не ги оставих да се грижат дълго за мен.Заминах, както сама можеш да се увериш, още когато се оказах с някакъв далечен чичо, който можеше да ме поеме.Умря, след няколко години и аз съумях да се оправям сам на доста ранна възраст.Мисля, че имах едно…петнадесет години.-повдигна рамене.
Стоях си така втрещена.Не се сещах какво да кажа за момента, за това търпеливо го изчакаш да продължи.
-Бащата на Марк ми се обади, когато вкараха сина му в затвора.Не ми каза защо,а само ме помоли за услуга.-погледна ме за миг.-Докато живях с тях , се научих на лоялността, заради която сега те предавам в ръцете им.Те се погрижиха за мен, когато нямаше кой друг и им го дължа.
Върна очи към пътя и изпсува, когато нацели една голяма дупка.
-А къде е лоялността ти към мен?-попитах тихо и се надявах да не усети презрението в гласа ми.Не исках да знае, че ми пука.
Стисна замислено устни, но не каза нищо.
-Разкрих ти се.-говорех с укор.-Разказах ти всичко за себе си…И когато разбра, какво направи на сестра ми, пак ли искаше да му помогнеш?
-Признавам, че ситуацията е двустранна, но…
-Копеле!-изплюх и извърнах глава към прозореца, за да не види лицето ми.-Има ли още замесени в малката ти игричка?Майкъл може би?-предположих и се разкъсах при мисълта.
Ерик се изсмя.
-Този глупак няма нищо общо.А и не мисля, че трябва да те предаде по този начин, за да те загуби.Нимфоманските му наклонности сами ще го изритат от живота ти.
Успокоих се малко.После изпитах силно желание, да накарам Ерик да страда.
-Независимо от това, което прави Майкъл…-подех твърдо.-Аз пак ще му прощавам.Отново и отново.Но ти…-погледнах го, без възможност да скрия ненавистта си.-Ако някога, по някаква причина, по някакво стечение на обстоятелствата…ако оживея…ако някога отново те срещна…НИКОГА няма да ти простя!
Не знам дали го засегнах, но видях вената на челото му да се издава.Мъчно ми бе да го кажа, но беше истината.Ерик бе толкова важна фигура в живота ми, с толкова много ми помогна.Толкова много неща му разказах за себе си.Обсипах го с цялото доверие, на което бях способна.Цялото доверие, което можех да даря на някого.И той го стъпка.
-Не ти ли е интересно какво възнамерява да прави с теб?-попита след минута-две мълчание.
Поклатих глава едва, едва.Нямаше значение.Прецаках нещата с Майкъл, чувствах се зверски изоставена и измамена, и пълна с толкова много омраза, че не биваше да се оставям на чудовището в мен, което искаше отмъщение.
-Съжалявам.-промълви.
Не разбрах дали го казва наистина или просто така.
-Не очаквам да разбереш възгледите ми.-допълни.
-Не ми пука за възгледите ти.-отрязах го без да повишавам тон.
-Опитай се да разбереш, че нямам избор.
Отчаянието ме завладя.С някакво шесто чувство, схванах, че Ерик щеше да ми помогне ако можеше.
-Винаги имаш избор.-прозвучах отчаяно.-Не винаги имаш добър избор, но винаги имаш избор.-съзирах просторната нива, която се ширеше по пътя напред.Исках да бягам в нея.По нея.
-Не мога да сменя играта, Ема.-с истинско съжаление ми каза.
-Важно е как ще изиграеш картите си.-контрирах го, решена да говоря с глупави заместители.
-Нямам силни карти.-отговори.
-Имаш.-погледнах го.
Той се поколе*а.Явно бе на друго мнение и явно нямаше да ме послуша.Не можех да отрека, че се страхувам.Марк беше избухлив и невъздържан.Познавах го достатъчно добре, за да си позволя разума да се страхувам от него.Нито Ерик с пистолет, нито Майкъл, притиснал ме върху полегата повърхност, не можеше да се сравнява в гнева на Марк.Бях се научила на това, още когато Лира го доведе вкъщи.
Пътувахме целия ден, като спряхме само в две бензиностанции, където Ерик не ме изпускаше от очи.Не ми позволи да отида до тоалетната, когато наистина исках да отида и нямах намерение да бягам този път.Той обаче не ми повярва.На втория път обаче се смили, като отказа да се премести от пред вратата ми, докато си вършех работата.
Слънцето вече се бе скрило зад небосклона.От него бяха останали единствено розовите и оранжеви оттенъци по облаците и синьото небе.Морето бе далеч зад нас, заедно с Майкъл.Сведох поглед при мисълта за него, която се старателно се опитвах да избягвам.Наближавахме.Направо усещах смръднята на Марк.Гнусното му присъствие.
Ерик изгаси колата пред голяма черна порта, зад която стоеше внушителна къща.Отвори вратата ми и ме издърпа ненужно силно, поставяйки ме плътно пред себе си.
-Налага ли се подобна близост.-възнегодувах.
-Налага се.-отвърна ми безпристрастно и продължихме да крачим към бялата порта, която заемаше вратата на къщата.
Поведе ме през дълъг слабо осветен коридор и ме вкара в просторна дневна.Напрегнато огледах празната стая, в очакване да зърна противното създание, чието съществуване исках да прекратя.
Е, не чаках дълго.Чух отчетливи стъпки да приближават към нас с Ерик.Обърнах се по посока на звука и притаих дъх, когато го видях.
Висок и строен, по- силна мускулатура от тази на Майкъл, или Ерик.Катранено-черната му коса беше разрошена, както винаги, кафявите му очи, светли и горделиви.Облечен в черен костюм, с усмивка на лице и ръце в джобовете, Марк се втренчи в мен също толкова силово, колкото и аз в него.С разликата, че аз го гледах с омраза, а той- с веселие.
Стиснах силно челюст и се опитах да задържа сълзите някъде, където няма да ги види.Мнението ми за самата мен, тотално се срина.Мислех, че когато го видя отново ще му налетя на бой и ще го убия с първото нещо, което ми попадне под ръка.Вместо това исках просто да заплача и да се скрия от него.Плашеше ме и ми навяваше спомени, които не ми бяха мили.
-Здравей, Грийн.-поздрави ме с придружената крачка към мен.
Отстъпих и се блъснах в Ерик, който ме хвана за рамената и ме застави на едно място.Марк спря, когато видя уставното ми нежелание и погледна „брат си”
-Благодаря ти, че я доведе, Ерик.-наклони глава на една страна.-А къде е Ник?-попита.
Какво?!
-Нямаше нужда от неговата помощ.Справих се.
Марк се засмя и кимна.
-Много добре.
Започнах да дишам тежко.Имах чувството, че нещо е заседнало в гърлото ми.Преглътнах с изключителна трудност, когато Марк направи още няколко крачки към мен.
-Свободен си, Ерик.-отпрати го, без да отмества поглед от моя.
Нямаше коле*ание, когато той напусна всекидневната.Надявах се да има нещо, което да го накара да остане и да ме спаси.Просто да ме разкара от това място и този мъж.С години по-голям от мен…Лицето му бе узряло.Не беше момче, когато го срещнах, не беше и сега.
-Как си?-зададе разговорливо и се насочи към бюфета с многообразен алкохол.
След като не получи отговор, обърна глава към мен.
-Къде е обичайната ти бъбривост?-попита ме любопитно.
-Отдавна се изпари.-проговорих.-Ти се погрижи добре, да няма на кого и за кого да бъбря.
Марк се засмя.Отметна глава назад и гръмко огласи помещението.Премигнах, за да разсея влагата, която преля.Стиснах зъби отново.С чаша в ръка, смехът бавно секна.Направи фалшиво жална физиономия.
-Но защо плачеш?-възкликна.-Трябва да си доволна.Избрах специален ден, в който да се срещнем отново.Двадесети май, сладурче.Честит рожден ден на мъртвата ти сестра!-злобата в лицето му ме прониза.
Отпи глътка, а моето лице се сгърчи.Потрепнах с устни, така, както правеше Майкъл и изкрещях възможно най-високо.Хвърлих се към него и обвих крака около кръста му.Ръцете ми, свити в юмруци, се стоварваха в него, тежко и, надявах се, болезнено.Удрях го, колкото сила имах и плачът не ми помагаше никак.Той продължи да се смее и това ме правеше все по гневна.Сключи пръсти около кръста ми и ме блъсна в отсрещната стена.Извиках при съприкосновението с нея и краката ми се отпуснаха.
-О, не!-изсмя ми се.
Усещах дъха му върху врата си.Марк ме повдигна и ме принуди отново да го обгърна.
-Давай!-подкани ме.-По-силно!
Ръцете му ме стиснаха отзад и отново извиках, само и единствено в изблик на ярост.Забих челото си в неговото и останах поразена от успеха.И двамата паднахме на земята, но аз бързо се изправих.Вбесено се приближих до рамка с бейзболни бухалки, към които винаги е имал слабост и непоколебимо взех една.
Марк не спираше да се смее.Беше опрял колене и длани в земята и ме гледаше как го приближавам.
-Загубеняк!-изсъсках и го ударих с дървото в гърба.
Стовари се тежко на пода, но смеха му не спираше.Мразех го!И него и глупави му смях.Вече бе късно да сдържам желанието за мъст.Щях да го убия!Ритнах го няколко пъти в ребрата, но нищо не бе достатъчно да извика болезнения му вик и да изтрие тази усмивка от лицето му.
Хванах бухалката с две ръце и го зачаках да стане.
-Ставай, мръсно копеле, такова!-предизвиквах го.-Ставай!
Бавно се изправи на колене и отметна глава назад.
-Кога заякна толкова?-присмя ми се.
Не се сдържах и запратих дървото в лицето му.И то бе единственото, което помръдна.
-А ти кога стана толкова здрав?-върнах му въпроса, въпреки че се притесних от твърдата му натурата.
-Няколко месеца в затвора правят чудеса.-отговори ми и се изправи на крака, леко залитайки.
Опитах се да го оставя без наследство, но когато бухалката почти достигна целта, Марк стисна колената си и ми отне единственото оръжие.
-Мой ред!-изръмжа и премахна с опакото на дланта си, кръвта от лицето си.
Хвана предмета в едната си ръка и започна да го превърта с нея.Дръпнах се крачка готова за удара.
-Знаеш ли, не беше това начина, по който исках да протече срещата ни.-каза ми.
-Да…-проточих.-И това не бе живота, който исках да живея, но това ми предостави ти.
-О, кога ще престанеш с тази драма!-тросна се той, но подигравката бе ясно доловима.-Просто отървах света от едно ненужно създание.В Китай щяха да са ми благодарни за това.
Изсъсках.Вече не сдържах гнева си.На върха на нервите си се приближих бързо към него и го ударих, вплетох пръсти в косата му и забих сладката му главица в стената.След това в коляното си и накрая го оставих да падне.
-Майчице!-засмя се и тръсна глава.
Няколко капки кръв обагриха червения килим.Отново застана на крака, като не пропусна да вземе бухалката, докато ставаше.
-Наясно си, че в момента просто ти давам преднина, нали?-попита ме реторично.-Защото първо ще те оскверня, а после ще те убия.Знаеш го, нали?
Твърде вглъбена в това АЗ да бъда тази, която да приключи живота му, не обърнах внимание на плоската му заплаха.Нямаше да му позволя да ме докосне!
-Нещастник!-изкрещях и за пореден път налетях на бой.
Този път късмета ми изневери.Марк улови китките ми и ме събори на земята, качвайки се отгоре ми.
-Махни се от мен!-викнах и се метнах няколко пъти.
-О, Господи, ще бъде толкова хубаво!
Устните му се впиха в моите толкова груби и силно, че чак ме заболя.Затръсках глава, но това не го отлепи от мен.Стиснах юмруци и захапах долната му устна, извиквайки вика му, примес от удоволствие и болка.Отдръпна лице от моето и ме изгледа с изумление.
-Борбена.-замислено отбеляза и прокара езика си по долната устна, премахвайки кръвта.-Неузнаваема си.-присви закачливо очи.-Преди не беше такава.
Дишането ми не спираше да се учестява и с ужас, забелязах как погледа му се насочва към нервно повдигащия ми се, с всяка глътка въздух, бюст.Още веднъж безуспешен опит и реших да изчакам подходящия момент.
-Взела си характера на Лира.
Стана от мен и аз мигновено стъпих на крака, готова да се защитавам.Той безцеремонно ме подмина и взе питието, което си наложи да остави първия път.
-Сякаш с нейната смърт, се превърна в нея.
Гледах го гневно.
-Не ми прави психологически анализ!-предупредих го.
-Може би имаш нужда от такъв.-повдигна рамене.-В крайна сметка…след като тя умря, говори ли с някого?Казват, че такива неща не е хубаво да задържаш в себе си.
Стоях си в напрегната поза, чакай уловката да се покаже.
-Не…?-повдигна вежди.-Сигурна ли си, че не искаш да споделиш с мен?
-Ти я уби.-отчетливо изказах думичките, ниско и равно.
Той ме погледна сякаш не схващах нещо.
-Защото това правя, Грийн.-извиси глас, все едно бе очевидно.-Харесва ми да го правя.-усмихна ми се и остави чашата на страни.-Чувството да убиеш е почти толкова невероятно, колкото да получиш оргазъм.-приведе се леко напред, а на мен ми се пригади.
Седна на черния диван и опря лакти в коленете си.
-В началото наистина ми пукаше за Лира.-призна ми.
Всеки път, когато името й излезеше от неговата уста, исках да го фрасна с нещо тежко.
-Но след това се запознах с теб, Ема.-погледна ме мило, почти нежно.
Сбърчих вежди и освен гнева, на лицето ми се изписа и объркване, също така и познатото отвращение.
-Когато дойдох у вас, онази студена нощ…Помниш ли?С Лира се прибирахме от клуб и нямаше къде да отидем.Тогава за първи път се запознахме.Изтрезнях в мига, в който те зърнах, Ема.-гласът му стана настоятелен.-В мига, в който те видях, нещо в мен прещрака.
-Престани.-отвратено извърнах глава.
-Не се преструвай, Ема…-скочи на крака и направи крачка към мен.-Знаеш, че нещо се случи онази нощ.
-О, Господи!-измрънках и имах чувството, че ще повърна.
-Знаеш го.-застоя се на своето.
-Никога не съм ти давала грешни сигнали, перверзник такъв!-срязах го и го посочих с показалец.-Фактът, че грешно интерпретираш действията или думите ми, си е само твой проблем.
-Ти си виновна.-повиши тон.-Чувствам за теб, Ема.Защо мислиш, че толкова бързо излязох от затвора и се втурнах да те видя?
-Защото си извратен!-отвърнах.-Мразя те, Марк, а най-лошото от всичкото е, че имаше момент, в който ми беше скъп.И ти го пропиля.Ако наистина ти пукаше за мен, никога нямаше да ми отнемеш най-ценното!-креснах.
-Ема…-заклати глава и нова крачка го съспътства, но аз се дръпнах и сълзите отново напуснаха очите ми.
-Ти ми я отне, глупако!-извиках наново.-Исках да те приема, защото тя те обичаше!Защото беше важен за нея, исках да си важен и за мен!Но ти само я използваше.
-За да стигна до теб, Грийн!-прекъсна ме.-От мига, в който те видях, осъзнах с коя искам да бъда.
-Отвращаваш ме!-изплюх.-Бяха хубави дни, когато просто не те харесвах, но сега просто те мразя, Марк!Мразя те и те презирам!
Той стисна зъби и поклати глава с плавна усмивка на лице.
-Не говори така.-сякаш ми се примоли,
Изсмях му се.
-Какво очакваше?Че ще убиеш сестра ми и ще тичам при теб, след като излезеш от затвора?!Що за ненормалник си, по дяволите?!-плачех и виках.
Каква странна комбинация, а?
-Нищо няма да промени това, което чувствам сега!-уверих го.-Няма значение, как ще протекат нещата от тук нататък, защото, проклета да съм, ако не те повлека със себе си в смъртта си.
Марк затвори продължително очи и издиша гневно.
-Нямах намерение да те убивам толкова скоро, Грийн.-каза ми, но извади нож от колана на панталоните си.-Но след като настояваш…-повдигна рамене и закрачи към мен.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство (продължение)

Писане by justwannabeone on Пон Яну 12, 2015 10:57 pm

…Поредния удар извъртя цялото ми тяло и отново паднах на земята, омекотявайки падането с дланите си, които бяха на път да се ожулят от толкова много използване.Изплюх кръвта настрани и се изправих с мъка и пъшкане.Болеше ме.Цялото ми тяло бе в рани и болката бе ужасяващо режеща.Не знам от колко време ме бе млатил, нито какво искаше да кажа, за да престане, но нищо от това нямаше значение.Сега единствено омразата ме държеше жива и щях да я подклаждам, докато не го збера със себе си в гроба.Нямаше да оставя този ненормален психар да живее.
-Едва няколко часа, Грийн.-чух го някъде от далеч.
Не го виждах, но не защото се бе скрил, а защото пред погледа ми бе замъглено.Едвам си поемах въздух и с всяка глътка, дробовете ме боляха.
-Всеки ден, в продължение на една седмица…-удари ме отново и ме хвана за косата, вдигайки главата ми, принуждавайки ме да го погледна.-Бият новаците.Трябва да ти кажа, че след това ставаш наистина здрав…Не, не беше това думата.Кален!-сети се.-Да…-усмихна се и ме пусна да се просна на пода.
Приклекна пред мен и предполагах, че ме гледа с интерес, докато опирах чело в пода и се опитвах да не умра.
-И мен ме болеше.-каза ми.-Жалко само, че няма да имаш възможността да усетиш величието на силата.-въздъхна и ме хвана за врата.
Вкопчих пръсти в китката му и тромаво се изправих под командата му.Гледаше ме гневно в продължение на няколко мига и захвата му леко се отпусна.
-Добре, ще ти дам още един шанс.-приближи тяло до моето и ме накара да се облегна на стената.-Кажи ми, че още можем да бъдем заедно и ще те пощадя.
ТОВА ме обърка!Имах чувството, че бръчката между веждите ми ще се вдлъбне до такава степен, че ще си остане така завинаги.
-Какво?!-изстрелях абсолютно шокирана.
-Просто кажи, че онова, което и двамата знаем, че се случи онази първа нощ, може да просъществува.-настоятелно ми се примоли.
Очите ми щяха да изскочат от орбитите.Нямах намерение, дори да му обяснявам, защо това НИКОГА нямаше да се случи.Лицето ми се измени в маска на гнева.
-Върви по дяволите!-отговорих и зачаках да продължи с мъчението ми.
Изсъска нещо неразбираемо и отново ме стисна силно.Усетих как вече няма желание да ме остави жива.Бих го разбрала, ако причината бе в това, че моите показания го вкараха в затвора, но защото му отказвам…?!Не съжалявах за това, че ще умра, защото нищо не ме задържаше достатъчно силно на този свят вече.Съжалявах само за това, че нямах възможността още сега да го убия.Нека и аз умра…Това не е от значение, но той трябва да ме последва.Трябваше!
Въздуха не ми стигаше.Бавно затворих очи, опитвайки се да се боря с настъпващата смърт, но знаех, че е безсмислено.Ръцете ми го пуснаха постепенно.Вече усещах как конците живот ме пускат.Беше толкова осезаемо, че не можех да повярвам.Приличаше на сън.Имах чувството, че започвам да се издигам, но не виждах нищо под краката си.Всичко беше черно и тихо, и изключително болезнено.
Чух ангелски глас и се усмихнах.Отивах в Рая, а това не беше никак лошо.Щях да видя Лира.След това осъзнах, че някой вика името ми.
Изведнъж конците живот, се стегнаха около глезените ми и ме събориха на земята.Белите ми дробове заработиха на бързи обороти.Сложих ръка в пода, пред лицето си и леко притворих очи.
Марк стоеше на пода и биваше ритан от някого.

…Ритах го в корема и ребрата.До колкото успях да видя от противното му лице, Ема се бе справила доста добре преди мен.
-Ставай, проклетнико!-хванах го за блузата и го изправих на крака.
Няколкото юмрука, които му нанесох не ме удовлетвориха.
-Не е толкова лесно, когато се биеш срещу мъж, а?-ядно попитах и го блъснах в стената.
-Тъпо хлапе.-измърмори, като тръгна да се изправя.
-Хлапе, а?-ритнах го наново.-Нямаш си и на идея с кого си имаш работа.-просъсках и го праснах с металния прът, който бях домъкнал със себе си.
Изчаках го да се изправи, наслаждавайки се на кръвта, която бликаше от него.
-Ще те убия, момче.-заплаши ме.
Извих врат.
-Давай.-подканих го.
Усмивка се плъзна по устните му и той направи стъпка.Извади малък нож и аз приготвих своето оръжие.Марк обаче поклати глава.Демонстративно хвърли ножа си и вдигна ръце свити в юмруци.
-Като истински мъже, какво ще кажеш?-повдигна вежди.
Не му мислих много.Хвърлих пръта и моментално се придвижих до него.Когато извади пистолет, обаче, застинах на място.Не вдигнах ръце, дори не трепнах, но останах неподвижен, с разярена физиономия.
-Сега…-въздъхна тежко той.-Или изчезваш от тук, с преднина десет секунди, или ще убия първо нея.-насочи дулото към Ема.-А после теб.-върна го на мен.
Не се поместих.
-1, 2, -започна бавно да отброява.-3, 4…
Издишах и направих крачка назад, викайки самодоволната му усмивка.
-5…-продължи.-6.
Бавно отстъпвах назад, гледайки го кръвнишки.Когато се скрих от погледа му го чух да казва:
-Умно момче!
Подсмихнах се и бързо стигнах до колата, която бях паркирал на близо до къщата.Влязох вътре и запалих.Тихия двигател измърка и аз се втренчих в къщата.Натиснах педала няколко пъти, държейки спирачка и след това дадох газ напред.Скоростта беше достатъчно бърза, така че при съприкосновението на бронята с дървената врата, успях да я разбия и да влетя вътре, помитайки всичко в близост до автомобила.Спрях точно пред тялото на Ема, когато блъснах това на Марк, твърде изненадано, за да реагира адекватно.
Излязох троснато от колата и застана пред гърчещия се Марк.Бутнах пистолета му с крак, когато посегна да си го вземе. След това стъпках ръката му и той извика.
Приклекнах до него, без да отмествам крака си.
-Това е задето смееш да докосваш приятелката ми.-забих му юмрук и след това извих главата му, така че да го виждам.-А това е задето си убил сестра й.-забих лицето му в пода и чух как счупвам носа му.
Марк извика.
-А това, задето ме нарече хлапе.-отново ударих главата му в земята.-А това, задето ме излъга.-взех ножа, който лежеше покорно до притежателя, и го забих в другата му длан.
Почувствах се, като психопат, когато крясъка му ми достави такова удоволствие, че бе направо неприлично.
-А това, за да знаеш, с кого си имаш работа следващия път, когато дръзнеш да се приближиш до Ема.-завъртях острието в ръката му и писъкът му огласи помещението.
-Ще те убия!-изръмжа ми.
-Опасявам, че няма да имаш възможността да го направиш.-отговорих.
-Имам толкова влияние, колкото не можеш да си представиш.-със запъване изрече, докато плюеше кръвта от сцепената си уста.
Натиснах крака си, пускайки тежест върху ръката му.Марк отново извика.
-Биеш се като момиче.-присмях му се и грубо извадих ножа от ръката,
-Мамка му!-изкрещя той и се сви.
Изправих се и поех към Ема, която лежеше в безсъзнание.Докоснах врата й и долових слабия й пулс.Дрехите й бяха разкъсани там, където бе удряна и това ме вбесяваше.Прекалено много кръв имаше извън нея и това ме притесняваше.Изглеждаше толкова мъртва, че търкулнах една сълза при мисълта.Иначе мокрото ми от дъжда лице, пое още една капка.
Подсмъркнах и внимателно я вдигнах на ръце.Страхувах се да не я счупя.Страхувах се да не направя нещо, с което да ускоря процеса, който сякаш си течеше и без моя помощ.Направо усещах, че умираше.
Вдигнах глава, когато чух дърпане на спусък.Подсмихнах се, когато чух същия звук, втори път.Обърнах се към Марк, който несигурно държеше пистолета си.За миг отместих поглед към баща си, който също държеше оръжие, насочено към главата на Марк.Сирените от полицейски коли ставаха по-силни и това ме накара да се поотпусна, макар и не напълно.
-Нещо ми подсказва, че моето влияние, надделява над твоето.-признах му без капка нечестност.
Марк стисна ядно устни и заклати глава.
-Тя няма да излезе жива от тук!-зарече с крясък и натрапчиво стисна оръжието, готов да го използва.
Рязко се обърнах с гръб към него, пускайки Ема на земята, обгръщайки я силно.Инстинктивна реакция, очаквайки да падна застрелян.Когато обаче чух изстрел, не аз бях този който се строполи.Шокиран и уплашен, бавно обърнах глава назад и видях пропитата с кръв блуза на Марк, от рамото към цялата ръка, слизайки по пода на червения килим.Вдигнах поглед към баща си, който гледаше безскрупулно и безпристрастно.
Изкарах удивена въздишка и се опитах да възпра сълзите.
-О, Господи!
Стиснах Ема по-силно и зарових лице в косата й.Прилепих я плътно до себе си и я повдигнах от земята.
…Знаех, че мрази болници.Беше ми го казала веднъж, просто от дума на дума.Имала чувството, че е в морга.За това, с помощта на баща ми, пренесохме нужната лекарска помощ в моята стая, от която излязох, както ме помолиха.
Заслизах по стълбите и видях баща си да сяда на дивана.Пристъпих неуверено към него и напъхах ръце в джобовете си.Застанах до прозореца и се загледах навън.Времето бе също толкова лошо, колкото и настроението ми.Мрачно и студено.
-Благодаря ти.-казах.
Присвих очи срещу дъжда.Знаех, че ме слуша внимателно въпреки, че не каза нищо.
-Наистина ти благодаря.-обърнах се към него и видях колко озадачено ме гледа.
Поклати глава.
-Няма за какво.-увери ме.
-Напротив, има.-настоях.-Има и то много.Ако не беше там, не знам АЗ, къде щях да бъда сега.Нито Ема.Благодаря ти!
Гордън сведе поглед, след това се изправи и ме приближи.Сложи ръка на рамото и аз не я отблъснах, както правех обикновено.
-За нищо.-повтори внимателно.
Стиснах устни и премигнах.Стисна ме в силна бащинска прегръдка, от която и да исках, не можех да се отскубна.
Не исках.За пръв път, от много време насам, не исках да ме пуска.Опрях чело в рамото му и стиснах пуловера на гърба му.
Толкова трогателно, та чак непоносимо.
…След като целия лекарски екип се изнесе от дома ми, се качих при Ема.Тихо придърпах удобния си фотьойл и седнах до нея, чакайки.Чакайки да се събуди, чакайки да я видя отново мърдаща и жизнена, а не така…нежива.
Облегнах лакти на завивката и обвих ръката й с двете си длани.Опрях я в челото си и затворих очи.Зачаках.Чаках, чаках...
Стегнах се, когато усетих пръстите й да се движат върху моите.Вдигнах бавен, надежден поглед и видях как клепачите й мърдат.Седнах очаквателно на леглото и стиснах ръката й по-силно.Зашарих с поглед по лицето й, търсейки някакъв признак за скорошно събуждане.
Миглите й потрепнаха.Стисна чаршафа и се изви.Изправих се и обвих пръсти в косата й.Ема рязко отвори очи с тежкото си накъсано дишане и се огледа.
-Ема!-облекчено прошепнах и я повдигнах без да питам, прегръщайки я силно.-Ема!-издишах с още по-голямо облекчение.
Тя изкара тежка и удивена, стори ми се, въздишка и усетих сълзите й по блузата си.
-Ема?-отдръпнах я от себе си, за да я погледна.
Плачеше.
-Хей…-утешително зашепнах и отново я прегърнах.-Всичко е наред, миличка.-уверих я и полюшнах напред назад.-Всичко е наред.Добре си.В безопасност си.Всичко е наред.
Хлипанията й станаха повечко и се притесних.
-Боли ли те нещо?-попитах притеснено, като отново се загледах въпросително в лицето й.-Искаш ли да викна лекар, или да ти дам обезболяващи?
Тя заклати глава и сведе поглед, за да се успокои.Вдигна насълзените си очи към мен.
-Ти дойде.-подсмъркна и облиза устните си, които се бяха напоили със влагата от очите й.
Отпуснах лице и се вгледах в нея.
-Разбира се.-твърдо, но тихо заявих.-Разбира се, Ема.Винаги!
-Но аз…
-Недей.-спрях я, слагайки показалец на устните й.
Поклатих категорично глава.
-Не си мисли, че ще искам нещо от теб в замяна.-исках да изясним нещата веднага.
Не желаех да я карам да се чувства длъжна да бъде с мен, само защото спасих живота й.
-Но искам да сме наясно…-настоятелно присвих очи срещу нея.-Независимо какво чувстваш и какво искаш, винаги ще си останеш моето момиче!-непоколебимо изказах.-И аз винаги ще бъда до теб, за да те защитя!
Прокарах палец по бузата й, за да изтрия сълзите.
-Обичам те.-прошепнах с нежелание.
Мразех да изразявам чувства, но в присъствието на Ема, нещата някак си винаги се просто се случваха…
Щях да стана и да я оставя сама.С мислите й, с желанията й.Със страха, който вероятно не искаше да споделя с кръшкащото си бивше гадже.Щях, ако не ме бе придърпала към себе си.Не ме целуна, не ме прегърна.Само ме застави мирен пред себе си.
-Какво стана с Марк?-попита и разби всичките ми надежди, че ще иска да се съберем.
-Полицията дойде малко след като те изведох от къщата.
-В затвора ли е?
-До колкото разбрах от Гордън, процеса е утре.
Вероятно и тя разбираше, че няма не просто достатъчно, ами никакви доказателства срещу него, за това цялата идея със заключването и всичко останало, не бе много ясна.Вероятно го разбираше, защото нервния й напрегнат поглед, заблужда зад мен.Освободи плата на блузата ми и отпусна ръце в скута си.Уморено затвори очи и се облегна назад.
-От колко време съм тук?
-Едва от вчера.-казах бързо.-Не се безпокой, обадих се на Аля.Казах и, че сме заминали за два дена извън града и, че ще останеш у нас за малко.
Не ми каза нищо и понечих да я оставя сама, да си почине.
-Майкъл.-спря ме на прага.
Обърнах се към нея.Изглеждаше така, сякаш не можеше да намери правилните думи, а и предстои да каже нещо, за което и трябваха.
-Знам, че…Преминаваш през период…
-Изобщо не се притеснявай за мен.-побързах да я убедя.
-Не, изслушай ме!-настоя и нямаше как да не се вържа.
Облегнах се вратата и търпеливо зачаках.
-Когато се върна…-поде.-Мислех, че не бих те напуснала заради…това.Но…-стъклото непокрита надежда се счупи на хиляди малки парченца, които и да исках, нямаше да мога да събера.
Е, поне виждах, че и е трудно да ми го каже.Садистично, но ме караше да се чувствам някак си по-значим.
-В последните няколко дни полудях.-запъна се.-Не съм сигурна на кого да се доверя и на кого не.
Разтворих очи, разбирайки какво ми казва.
-Не мислиш, че…
-Не.-прекъсна ме, преди да успея да изразя огорчението си, почти възмущението си.-Но точно там е въпроса-не знам.Считах Ерик за едно от най-близките ми създания.-погледна ме внимателно.-Грешах.
Стана от леглото и се изправи стабилно.Раздвоението й се носеше във въздуха.Като радиация…само дето по-зле.
-Бих искала, ако нямаш нищо против…да…тоест, мисля, че малко…-въздъхна.-Бих искала да си дадем малко време.
Нищо неочаквано, но гърдите ми се разкъсаха при думите й.Колко сладко!Току ощо й казах, че я обичам в прав и неотклоним текст, а тя иска да се разделим.Ха!Каква изненада за човек, като мен.
-Както кажеш.-колко спокоен звучеше гласът ми и колко много исках да убия нещо в този момент.
Загледа се в мен, очевидно изненадана от леснотата, с която я пускам.Глупак!
-Но ако промениш решението си…-все пак исках да оставя една-две отворени врати.За всеки случай.
Ема кимна с лека усмивка.
-Ти ще си първия на когото ще кажа.-увери ме.
Не успях да се насиля да се усмихна.Едно беше, когато ме заряза първия път и Ник се появи с новината, че я отвличат, друго, когато опасността бе преминала и Ема ме късаше право и безпроблемно.Нещо в погледа й обаче ми подсказваше, че има още нещо, което иска да ми каже.
-Просто всичко се случи прекалено бързо и неочаквано.-обясни ми.Обясняваше ми се!-Не мога да се справя и с теб.-каза го ясно, но долавях съжалението.
-Аз не съм труден за справяне.-и отново, както преди няколко дена, се опитах да я убедя.Този път обаче, не си дадох лукса да звуча отчаян.
Ема се усмихна леко, съжалително.
-Напротив.-наклони глава и ме погледна нежно.-За това съм така обсебена от теб.-тихо допълни.
Нямаше да настоявам и да й се натискам.Поне не днес.Нейните желания, бяха най-важното в момента.Ако искаше да сме разделени, щях да го приема, въпреки трудността.
Джон и Дарина ни изненадаха, крещейки весело от долния етаж.Бях забравил и за тях, и за това, че не бяха наясно със ситуацията.
-Ще те оставя да се облечеш.-казах й излязох от стая, за да ги посрещна с навсено лице, което не успях да скрия.
-Майкъл, познай какво стана?-засмя се Дарина и заподскача.
-Ударила си се в кон?-предположих незаинтересовано.
Тя махна с ръка и изпуфтя.
-Не, глупчо!-перна по рамото.-Сякаш това е възможно.-поклати глава засмяна.
-Не.-взе думата Джон.-Разхождахме се и решихме, че е време да сменим дестинацията.Бяхме точно до парка, когато отсреща се появи…
Млъкна, когато видя Ема да слиза по стълбите.Джон и Дарина знаеха само за частта, в която с Ема вече не сме заедно.За това раните по лицето й ги объркаха.Не гледах към нея, а в земята със зле прикрита ядосана физиономия.Дарина ме стрелна с гневен поглед.
-Какво си направил?-изшепна удивена и готова да ме претрепе.
-Паднах.-побърза да излъже Ема.
Толкова добре, че ако не знаех истината, щях да се вържа.
-О…-промърмори Дарина и изду бузи.
Наново ме перна по рамото.
-Знаеш как е.-смигна ми, в опит да се извини.-Ядосан мъж, момиче с пребито лице…-повдигна рамене.
Пребелих очи и ги насочих към Ема, която се озова до мен.
-Ще тръгвам.-заяви.-Ще се видим в училище.-каза на Дарина, Джон…и мен.
Излезе и аз последвах бързо.
-Позволи на Мат да те закара.-помолих я.
Мат беше един от шофьорите на баща ми, който сега нямаше да ходи никъде.
-Няма нужда.-успокои ме Ема.
-Моля те.-настоях.
Ема отмести поглед и след кратък размисъл закима.
-Добре.-каза с въздишка.-Благодаря ти.
Погали лицето ми, което не бе разумно.Исках да я кача на горния етаж и да си прекараме един страхотен следобед.
-За всичко.-завърши и ми обърна гръб.
Пъхна се през отворената врата, която Мат задържа по моя нареждащ поглед.
-Закарай я до тях.-дадох кратката инструкция с безизразен глас.
Мат само кимна, влезе в колата и бавно потегли.Следвах автомобила, докато не се изгуби от погледа ми.Джон и Дарин се присъединиха към мълчаливата седянка.
-Добре ли си, братле?-Джон сложи ръка на рамото ми.
Присвих очи срещу пътя, който беше влажен от дъжда.Поклатих леко глава.
-Майкъл…-поде Дарина, но вдигнах ръка, за да я накарам да мълчи.
Подържах я така известно време и после се въведох сам в къщата, затваряйки вратата, показвайки, че не желая гости.Както винаги, когато не съм в настроение или съм прекалено превъзбуден, влязох в банята, на възможно най-топлия душ.Постоях доста така, с глава по капките вода, които не ме караха да мисля по-трезво, но пък правеха нещо друго, което не бях сигурен какво е.Увих кърпа около кръста си и излязох от банята.
Веждите ми се сбърчиха, лицето ми показа колко съм гневен и готовата поза, която заех максимално, даде да се разбере, че ще го убия.
Ник стоеше несигурно в стаята ми, явно да търси прошка.

-Давам ти три секунди да се разкараш от погледа ми.-предупредих го сериозно.
Той не се помести.Несигурно, но остана на мястото си.
-Искам да ме изслушаш.-каза ми и аз се изсмях.
-А аз искам пони.-троснах се ядно.-Изчезвай!-посочих вратата.-Давам ти този шанс, защото ако те докопам ще те убия, кълна ти се.-излъгах успешно.
Не можех да убия човек, освен може би само един.Ник ми бе приятел и го обичах, но сега не можех да се сетя за достатъчно добра причина да продължа да държа на него.Сега просто го презирах и исках да го гледам как страда в адски, физически болки.
-Майкъл, важно е да знаеш…
-Не желая да те слушам-прекъснах го.-Просто си върви.
-Марк няма да влезе в затвора!-каза ми настойчиво, все едно да ме възпре от това да го изгоня.
Успя!Останах напрегнат и предаден, но готов да го изслушам.
-Има достатъчно пари, за да си позволи този лукс.-поклати глава.-Той няма да влезе в затвора.-повтори.-И ще дойде да я търси.Днес или утре…След две седмици, след половин година…-гледаше ме, сякаш извинително.-Иска я.-обясни просто.-И ще си я вземе.
Изсмях се пресилено.
-Наистина ли мислиш, че ще позволя нещо да й се случи?!-попитах го невярващо.
-Не става въпрос за това, което ще позволиш, а за това, което ще се случи.
Вбесено направих крачка и посочих натъртващо вратата.
-Изчезни!-изсъсках.
Дразнеше ме.Не само предателството му, но и тъпото му недоверие.
-Майкъл, не разбираш…
-Не ти не разбираш!-прекъснах го с повишаване на тон.В противен случай нямаше да смогна да взема думата.-Ти си тъпо копеле и ме предаде.Винаги съм знаел, че си нещастник, но не подозирах, че можеш да бъдеш толкова долен и жалък!-можех да видя по лицето ми, как думите се превръщат в копия на бойното поле и го удряха болезнено.
Не ми пукаше!
-Перфектно знаеше какво е Ема за мен!И какво направи?Знаеше какво й е направил Марк и си знаел, че ще дойде за нея!И не ми каза.
-Нямах избор.-защити се той.
-Разбира се!-с ирония кимнах.-Нямаше избор.
-Кълна се, ако знаех, че това щеше да се случи…
-А какво си мислеше, че ще се случи?-наново го надвиках.-Че ще излезе от затвора и ще яде сладки на верандата?-поклатих глава с пренебрежително изсумтяване.
-Обеща ми, че ще измъкне брат ми, Майкъл!-с отчаяние кресна и ме застави мълчалив.
Ник усети коле*анието ми, което се стараех да не покажа, но беше малко трудно.Знаех, че по-големия му брат е в затвора, заради въоръжен грабеж, но двамата никога не са били близки…или поне в последните няколко месеца, не бяха.С изненада осъзнах, че съвсем бях забравил за съществуванието му.Големия Иън, който никога не ме е харесвал, а за да бъдем честни и аз не таях розови чувства към него.
-Малко след като Марк влезе в затвора, баща му дойде тук, за да говори с Ерик.За да се разберат за…-не доизказа изречението, знаейки, че ще ме ядоса.-Имал е нужда от още някой, за всеки случай и Ерик му е посочил мен, като евентуален помощник, ако нещата се объркат.
-Защо теб?-попитах ядно.
-Защото преди бяхме близки и защото знае, че искам да изкарам Иън от затвора.
Негов ред бе да направи крачка към мен.
-Съжалявам, Майк.-настоятелно заговори.-Нямах идея, че нещата ще излязат извън контрол.Ако знаех, че ще я отвлекат, никога нямаше да те държа в неведение.
Гледах го гневно, но не можех да скрия, че обмислям.Така поставени нещата, излизаше, че Ник не е съвсем, напълно виновен.Но не исках да го оневинявам.
-Лъгал си ме от самото начало.Или поне от момента, в който разбра, че я обичам.
-Исках да изкарам Иън от онова отвратително място, Майк!-защитнически поде.-Бащата на Марк ми каза какво му се случва там.Не можех просто да го оставя!
-А сега?-повдигнах вежди.-Сега ще продължаваш да играеш ролята на шпионин?О не, чакай, вече не можеш!-просъсках иронично.
-Опитай се да разбереш.-прошепна Ник.-Направих грешка, но съм готов на всичко, за да я поправя.
-По-скоро бъди готов да живееш с последиците от решенията си, Ник.-заявих му сериозно.
-Господи, можеш ли наистина да ме виниш?!-защитата даде път на неоснователното му изумление.-Трябваше да направя нещо.Да помогна на Иън.
-Още ли искаше да му помогнеш, след като разбра, че бащата на Марк е на път да пусне един убиец на свобода?Още ли беше навит да ме лъжеш, след като разбра за всичко, което е сторил?
-Сключих сделка и трябваше да се придържам към нея.
-Сключил си сделка?-повторих го с обидено, енергично кимване.
-Да…-каза Ник.-Сделка, Майк.Ти би ли се отметнал, след като си дал думата си.
-Никога не бих се съгласил на подобно нещо!-непоколебимо изказах.
-Веднъж го направи.-припомни ми той.-Само че този път не ставаше въпрос за прелъстяване на чужди приятелки.Залогът бе далеч по-голям.
-Да се опитваш да се изкараш невинен е най-жалкото нещо, което някога си правил.-изсъсках вбесено.
Още малко ми трябваше, за да му скоча и да го метна през прозореца си.
-Идвам при теб с извинение.-равно поясни.-И молба за възможност да поправя стореното.
Понечих да кажа нещо, но си затворих устата.Осмислях, осмислях, осмислях…Ник беше глупак и някой ден щях да го накарам да си плати, но нещо, което не можех да определя по друг начин, освен като знак, ми подсказваше, че няма да посмее да ме мами втори път.От друга страна, никога не съм очаквал подобно нещо от него, така че каква бе гаранцията, че няма да ме излъже отново.Да излъже Ема, ако трябва да сме по-конкретни.
Скръстих ръце на голите си и все още мокри гърди и се загледах в Ник с неприязън, решен да изкопча максималното от покорната му, за момента, главица.
-Какво знаеш?-попитах съвсем делово, така както правех с всеки, когото не харесвам.
Ник премигна насреща ми дваж, триж и след това отпусна рамене.
-Ерик поддържаше кореспонденция с него.Аз бях просто за всеки случай.
-Това го разбрах.-недоволно го срязах.-Какво се очаква да се случи?
Ник въздъхна и облиза лъжливите си устни.
-Марк няма да се забави с триумфалното си завръщане.
Сбърчих вежди при подбора на смешните му думи.Едва ли не абсурдни!
-Не знам нито кога, нито къде, но след като се оправи с полицията и всичко останало, той ще дойде.
-И това го разбрах.-проточих раздразнено.
-Аз вече не съм от полза, защото знае, че Ема е наясно с намесата ми.
-Имаш предвид факта, че си лъжец?-попитах невинно.
Ник ме стрелна с поглед.
-Опитай се да бъдеш снизходителен, Майк.-почти ме обвини.-Отказах се от брат си, заради теб.
-Не си се отказал!-поправих го ядно.-Просто нямаш избор, след като вече си разкрит!-натъртих.
Ник отмести гневен поглед встрани от мен.
-Виж…-запъна се.-Опитвам се да оправя нещата.
-Разбираш, че ако още веднъж Ема изчезне от мен, без да знам къде е и кога ще се върне и дали изобщо си е тръгнала по своя воля…-отклоних се малко.-Разбираш, че ако това се повтори, ти ще отговаряш пред мен, след като отново я върна обратно.
Ник се подсмихна сякаш не вярваше на думите ми.
-Забавляваш ли се?!-изсъсках, губещ търпение.
Той веднага скри усмивката си, виждащ как треперя от гняв.
-Дойдох само, за да те предупредя.-каза накрая.-Пази я, защото Марк ще ти я отнеме преди да се усетиш.
Обърна се към вратата, но спря ръка на дръжката.
-Ако мога да помогна с нещо, само ми кажи.
Изчаках го да излезе и продължих да си стоя смръщен още известно време.
-Да…-промърморих под нос.-Ако ми трябва предател, който пищи, като госпожичка, веднага ще те повикам.-обещах го, по-скоро на себе си.
Все пак него вече го нямаше.Какво се случи и кога се случи.
Имаше време, когато Ник и Джон бяха всичко, на което разчитах.След това се появи онова странно, мистериозно момиче, което ме губеше в себе си само с присъствието си.След това се оказа, че има възможност шибан психар да а потърси, преди това убил сестра й.
Кога от безгрижен тийнейджър, чиято единствена грижа бе да мисля за това, коя да е следващата, се превърнах в нежелан защитник на момичето, което веднъж се опита да ме осакати?
Облякох се бързо и излязох да се поразходя на пристанището, където, бидейки вече тъмно и вечер, не трябваше да има много хора.Не се оказах прав.Имаше хора.Не бях доволен така.Поне петима човека ме блъснаха с рамена, от бързане или невнимание.Никак не помагаха за подобряване на настроението.Вървях си намусен и замислен.Вдигнах ядосан поглед, за да зърна поредния, който ме блъсна и се стъписах срещу Аля.
Мисля, че беше защото не знаех какво знае и какво се очаква да узнае.От друга страна обаче, имаше нещо общо с факта, че е лелята на Ема…сам не схванах връзката, но знам, че я имаше някъде…заровена дълбоко под голямото, тлъсто, необмислено и неразбиращо, невярващо НИЩО!
-Майкъл.-продума с изненада.
-Аля.-несигурно промълвих.
Широка усмивка се появи на устните й и това веднага ме наведе на мисълта, че явно не знае нищо по-различно, от това, че с Ема, ужким, бяхме заминали за няколко дена.
-Какво правиш тук?-попита объркано и автоматично обърка и мен.
Наклоних недоумяващо глава.Аля сбърчи вежди.
-Ема каза, че ще преспи у вас днес.-каза ми с бавно залязваща усмивка.-Не е ли у вас?-гласът й се сниши.
-Когато ти го е казала?-запитах учуден.
-След като се прибра си взе душ и излезе.Каза ми, че ще пренощува при теб.-декларира с промъкващо се недоверие.
Преглътнах, пребледнял.Ема не беше в тях!Ема беше някъде, където не знаех!
-Да…-усмихна се вяло, бавно подминавайки я, хващайки за раменете.-Да, сега се сетих.-кимнах и толкова ясно прозираше лъжата ми.-Да…-потупах я.-Забравих, че ме чака да донеса…мляко!-викнах и тя подскочи.-Отивам да й занеса млякото.-уверих я и изчезнах от погледа й с бясно тичане.
Метнах се в колата си и първото нещо, което направих, бе да набера номера на Ник.
-Къде е, мамка ти?!-креснах в слушалката в мига, в който вдигна.
-Какво?-неразбиращо зададе.
-Ема не е в тях и е казала Аля, че ще спи при мен тази нощ!Къде е?-повторих.
-Нямам представа, Майк., аз…
Затворих телефона.Отново едно голямо НИЩО, ми подсказваше, че не ме лъже.Наистина вярвах, че няма да посмее да се пробва втори път, но ОТНОВО- знаех ли?След няма и минута телефона ми иззвъня.
-Да?- нетърпеливо зададох.
-Майкъл.- чух гласа на Ема и веднага спрях колата, съсредоточавайки се.
-Къде си?-попитах още по- несклонен да чакам.
-При Дарина.-отговори.
Моментално си отдъхнах.Облегнах глава назад и затворих очи.
-Видях леля ти и тя ми каза, че си й казала, че ще спиш при мен.-обясних й.-Помислих, че нещо се е случило.
-Не…-увери ме тя.-Съжалявам, грешката е моя.Трябваше да ти се обадя.Не беше редно от моя страна, да те използвам така.
-Ти си луда!-промърморих с въздишка.Как можеше да ми се извинява?!Как дори и идваха тези простотии в главата?!
-Обадих ти се, за да те предупредя.Моля те, ако Аля те пита, кажи й, че съм при теб, става ли?-замоли се и не можех да откажа.
-Да, разбира се.-съгласих се.-Разбира се.Но направи ми услуга…-побързах да кажа преди да ми затвори.-Когато тръгнеш да се прибираш, звънни ми.
Мълчанието се проточи и леко ме изнерви.
-Ема!-повиках я настоятелно, чакащ.
-Да…-чух как преглъща.-Добре.
-Обещаваш ли?-поисках да се осведомя.
Неведнъж бе доказвала, че на нея може да се разчита, след като каже „да”.
-Обещавам.-сетне ми затвори.
Постоях с телефона до ухото още малко.Не бях много сигурен, защо не иска леля й да не знае, че не сме заедно, но предполагах, не искаше да се обяснява, защо сме разделени…в момента.
Мразех това да не сме заедно.Да знам, че не мога да отида при нея, да знам, че няма да ме посрещне сутринта или аз нея, както правехме обикновено. Да я заведа на вечеря и да я целувам, когато нуждата се появи в мен.Ема беше на път да развали това, което направи от мен.Явно да не допускаш беше по-лесно, от колкото да си позволяваш да обичаш и да бъдеш прецакан.Така не ме кефеше.Не се чувствах комфортно по този начин.Не се чувствах добре без нея.
И сега, карайки към дома си, осъзнах колко обсебен и зависим съм от нея.Много пъти го бях осъзнавал, но сега, знаейки, че не е моя, беше по-ярко осъзнаване.От онези, за които не ти е приятно да мислиш.Бях бесен, повече на нея, от колкото на себе си.Знаех, че е грешно, неправилно, но беше трудно да окова чувството.Вече бе навън.Внезапно започнах да си давам сметка, колко неща бях направил за нея и сега какво?Тя ме отхвърляше?Не ме искаше, защото бях преспал с момиче, две?Признавам, че тук и аз имах малко вина, но…
Тръснах глава, за да се отърся от тези отвратителни мисли.Толкова неправ бях, колкото през живота си никога не съм бил.Не бях онова глупаво хлапе, което мислеше само за себе си.Този Майкъл, не съществуваше повече.Сега бях Майкъл, който обичаи и който би направил всичко за любимата.И бях щастлив да съм роб на подобно чувство.
„Но тя ме скъса!!!”, продължаваше гнусната ми, стара същност, която се опитваше да си проправи път през изграденото ново и прекрасно мен.
Но аз я обичам и ще направя, каквото трябва и ще чакам, колкото трябва…
„Но не съм такъв!” тази проклета, момента шизофрения ме дразнеше.”Нямаше да оставя, някакво си момиченце да ме размотава, както на нея й е удобно.Има нужда някой да я спаси, спасява.Решава, че не иска да е с момчето, което в болка е потърсила утеха в няколко незначителни момичета!Какъв й бе проблема?Мислех, че сме повече от това, че сме над него!”
-Стига!-креснах сам на себе си и забих спирачки.
Задишах се и отворих прозореца, за да си поема повече въздух.Имах усещането, че ще припадна.Облегнах чело на волана и стиснах очи в израз на болка.И физическа и душевна.Помрънках си, помърморих си, накрая обвиних целя свят, за всичко лошо, което ми се случва и след няколко псувни по адрес на нечии майки, се почувствах много по-добре.Бях готов да се прибера вкъщи и да се наспя.А утре, щях да се видя с Ема на училище, безполезно щях да я моля да се съберем и при отказите -които бях абсолютно наясно, че ще последват след молбите ми -щях да се държа или като говно, или като добрия, мил Майкъл, с надежда пък, това да ме уреди.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство (продължение)

Писане by justwannabeone on Пон Яну 12, 2015 10:58 pm

…Висока, стройна фигура с бяла рокля, се разхождаше по плажа.Пределно ясно бе, че сънувах, но го чувствах толкова реално, че не можех да се откъсна от фантазията.Предположението ми, че това е Ема, се потвърди, когато тя се обърна засмяна към мен.Слънцето огряваше лицето й и широката й усмивка вършеше същата работа.Беше леко приклекнала и подпъхнала бялата плажна рокля между бедрата си.Стойката й бе такава, все едно се готвеше да ми скочи.Пристъпих към нея и чак тогава усетих, че нагазвам в топлата вода.Наклоних глава към Ема в леко недоумение.
-Хайде, Майк.-засмя ми се и ме опръска игриво.
Вдигнах ръце пред себе си, за да се предпазя от капките.Безсмислен жест.Когато объркано свалих ръцете си се смразих.Сън или не, изглеждаше прекалено реално.Прекалено ярко.Прекалено истинско.
Прекрасната рокля, бе оцапана с червено петно, което ставаше все по-голямо в областта на корема.Погледнах към Ема със страх и изумление.Започна да се свлича във водата, която се оцветяваше в червено в всяка капка кръв, която падаше от умиращото тяло на Ема.Протегнах рязко ръце, за да я подхвана, да я докосна, да я подържа, но вместо това, се намерих изправен в леглото си потен и уплашен.
Огледах стаята си и облекчението си запроправи път през мен.Направо го усещах по вените си.Плеснах се няколко пъти, удивен от това, колко много безпомощен започвах да се чувствам…Премахнах завивките и стъпих на пода.Заслизах по стълбите в пълна тишина.Чувах единствено звука на щурците.Погледнах часовника на ръката си, който бях забравил да сваля и установих късния час.Беше малко след три, а знаех, че няма да мога да заспя отново.Знаех също така, че има още много време, докато отида при Ема.
Спрях се в основата на всекидневната и присвих очи срещу тъмнината, обмисляйки.Не!Нямаше да я оставя незащитена.Нямаше да оставя и себе си роб, на тези отвратителни кошмари, заради това, че Ема не с мен.Твърдо решен, се качих обратно в стаята си и се облякох на бързо.Тихо се изнизах от къщата, за да не събудя Гордън и профучах към къщата на Дарина.
Почуках веднъж лекичко и когато, в продължение на няколко секунди, никой не ми отвори засилих юмруците си нервно и нетърпеливо.Видях осветяването на къщата и чух триенето на нечий крака в пода, докато е приближава да ми отвори.Физиономията на Дарин беше тросната и недружелюбна.
-Какво по дяволите, правиш тук по това време?!-попита ме тя още по-сърдито.
-Ема горе ли е?-игнорирах я и влязох непоканен.
-Да, глупако, спи!-догони ме тя и застана на пътя ми.-Няма да се качиш.-сигурно заяви.
Сбърчих вежди.
-Изморена е.-каза ми.-И е все още в шок.В момента няма нужда от теб!
-Грешиш.-проточих недоволно и отново понечих да я подмина.
Дарина сложи две ръце на гърдите ми настъпателно.
-Още една крачка и ще се обадя в полицията.-просъска.
Стиснах устни в гневна гримаса.Научих едно- две неща за Дарина през всичките години, в които я познавах и едно от тях бе, че тя рядко се шегуваше.Всъщност, почти никога, когато опре до заплахи.
-Просто…-отпусна ръце и ме погледна с лек укор и жал.-Остави я на мира.
-Не мога да не знам къде е и какво прави.-признах й.
-Тя може да се грижи за себе си.-контрира ме.
Не ядосано, само твърдо.
-Това не е достатъчно.-отвърнах непоколебимо.-Взимам си я.-заявих.
Третия опит ми спечели коляно в топките.Свих се болезнено и изпсувах тихо.
-Предупреждавам те, Майкъл.-сериозно каза.-Няма да я безпокоиш сега.
Пуснах се с въздишка на земята и я изгледах кръвнишки.Разгрома ми бе очевиден, затова просто щях да изчакам подходящия момент, в който да се промъкна през този терорист и да си забера момичето.
-Разбирам нуждата ти да я защитаваш и всичко останало, но…-поклати глава.
Не отговорих нищо и само присвих очи, загледан в пространството.Дарина изпусна въздишка и седна на стълбите срещу мен.
-За какво е всичко това?-попита ме.-Наистина.-погледна ме съмнително.
Аз също.
-Какво?-недоумяващо премигнах.
-Стига, Майкъл…-усмихна се недоверчиво и се загърна в пеньоара си.-Познавам те по-добре от колкото си мислиш.Всеки път, когато си мислехме, че си намерил „любовта”-демонстративно ми сложи кавички и това ме смръщи.-Пак успяваше да ни изненадаш.Обикновено има нещо, което искаш и още не си получил.
Усмихнах се натрапчиво.
-Не мисля, че има нещо, което да не съм получил от Ема.-погледнах я свирепо.
Не мога да повярвам, че въпреки всичко си мисли, че Ема е като всички останали!!!
-Тогава какво е?
-Трудно ти е да повярваш, че съм открил момиче, което да значи нещо за мен?-повдигнах вежди.
Тя-рамене.
-Не.-отвърна замислено.-Просто винаги си правил едно и също.
-Да, това беше преди за малко да я убият и след това да убият и мен.-кимнах й подигравателно.-Такива неща те карат да се замислиш.-продължих с иронията.-Сещаш се…за живота и всичко, що е важно.
Дарина сведе същия замислен поглед.
-Недей да й вярваш и за минутка.-неясно каза след няколко минути мълчание.
Въпросът се зачете навсякъде по лицето ми, убеден бях.
-Ако ти каже, че не държи на теб повече, или че не те обича вече.-поклати глава.-Недей да й вярваш.
Подсмихнах се.
-Нямам такова намерение.
Дарина се изсмя ядно.
-Ето това е големия ви проблем!-изтъкна разпалено.-Защо си мислиш, че тя може да бъде твоя, ако не го желае?!
-Защото винаги получавам онова, което искам.-култова реплика, която веднъж изказах и пред Ема.
-Да, когато става въпрос за скъпи коли и красиви, големи къщи.Тя не е нито едното, нито другото.
-Права си.-побързах да кажа, преди да е продължила, върнал сериозността и дразнението си.-Обичам я.-казах просто.-И за това няма да я пусна.
-Не си ли чувал, че когато обичаш някого, е най-добре да го пуснеш да си отиде?
-Това са глупости, измислени само за глупаци, които се страхуват да се борят, за това, което искат и желаят…и най- вече, за това, което обичат.Аз не съм глупак и не харесвам глупостите.-констатирах себично.-Повярвай ми…-зададох и се вгледах в очите й.-Когато не ме иска вече, ще го разбера.И тогава ще бъде момента, в който ще я пусна.
Виждах как обмисля и се зарадвах на мълчанието й, породено от нямане какво да каже.
Бях прав.

…-И сега, какво?-попитах.
Седяхме, аз- опрял лакти в колената си и вкопчил пръсти в едната си китка, а тя- обгърнала краката си.Задника ми започна да изтръпва.
-Схванах се.-споделих й, след като не каза нищо.-Не си усещам задника.
-Искаш ли да го сритам, за да го усетиш отново?-усмихна се с готовност.
Изгледах я скептично.
-Сърдиш се за това, че съм прав, нали?-предположих.
Отново не каза нищо.
-Силно отказваш да повярваш, че мога да изпитвам и нещо друго, от просто сексуално желание.-чувствах се направо обиден.
-Хора като теб, не се променят.-каза ми.
Повдигнах вежди нагоре.Мисля, че ако имаше вариант да изскокнат от лицето ми, вече отдавна нямаше да ги има.
-Осъзнаваш, че същото важи и за гаджето ти, нали?-подсетих я.
С Джон и…Ник, бяхме абсолютно еднакви.Ако обижда мен, обижда и тях, което се надявах да я възпре от думи, които щяха да ме разгневят и да извикат нежелани действия или контрааргументи.
-Джон е много по-различен от теб или Ник, но все пак е факт, че веднъж показа какво прасе е.
Добре, трябваше да си мери приказките и за приятелите, които все още не ме бяха предали злобно.
-Но сте заедно.-припомних й и се вгледах в нея.
-Но мога ли отново да му имам доверие?-повдигна вежди.
-Ако отговора беше „не”, нямаше да му дадеш втори шанс.
Тя присви едвам забележимо очи.
-И все пак не смяташ, че Ема трябва да ми прости, за това, че избягах и го направих с няколко момичета?- продължих, но гласът ми постепенно заглъхна.
Поставено по този начин…да, нямах големи шансове.
-Смятам, че й се случват достатъчно гадости, за да се тревожи за още една драма.
-Може би ще е по-добре да стоиш далеч от живота на хората.-тихо я предупредих, започвайки да се гневя.
Ако Ема ме оставеше, защото Дарина много знае, какво е добре и какво не, то тогава щяхме да си имаме големи проблеми.
-Не съм сводник, Майкъл.-успокои.
-Сводник си, когато събираш хора, Дар.-припомних й с извинителна физиономия.
Имаше гадния навик да забравя значенията на думите.А после, когато я поправиш, започваше да се ядосва.Тя сбърчи вежди и вдигна брадичка.
-Знаех това.-защити се.
А аз перфектно знаех, че не знаеше това.Започна да ми става весело.
-Просто искам да се уверя, че няма да я оставиш.-добави сериозно.
Разтворих очи.Днеска бързо менях настроения.
-Кога се сдружихте толкова?-попитах раздразнен.
Дарина се усмихна.
-Тя е добро момиче, а ти не се славиш с доброта.
-Точно за това се допълваме.-стараех се да се запазя на висота.
Не обичах хората да се бъркат в личните ми работи, още по-малко да изразяват недоверие, относно чувствата ми.Особено, когато тези чувства бяха така искрени и истински.
-Защо ми говориш клишета?-подигра се тя.
Стиснах зъби.
-Дар, нямам намерение да ти се обяснявам.-срязах я, вече загубил търпение.-Наясно сме, че просто пазя добро поведение, защото не ми е никакъв проблем да те понеса със себе си нагоре.-изтъкнах.
-Заплашваш ли ме?!-разярено зададе.
Мразеше доминиращата роля на мъжете.Може би, защото знаеше, че е безпомощна пред физическото ни предимство, или може би, защото не понасяше да й се казва какво да прави.Все тая, защото гнева й понякога бе способен да те строполи, но след като й бях свикнал, не се притеснявах.Не знаех какво толкова харесва Джон, в тази борбена и досадна жена, която не приемаше заповеди от никого, освен ако не излизаха като гнусни и лигави молби.
-Приемай го както искаш.-дадох й тази опция.Наистина нямаше да й се обяснявам.
Изправих се и тя мигновено копира движението ми.
-Махни се от пътя ми.-заповядах с досада.
Писна ми да си бъбря празни приказки с нея.
-Не се качваш горе!-сигурно го заяви.
Усмихнах се раздразнено.
-Дар, просто се разкарай, за да не пострадаш.-въобще не се шегуваш.
-А ти просто не ми казвай какво да правя в собствената ми къща посред нощ, за да не бъдеш ти този, който ще пострада.
Отместих удивен поглед.
-Давам ти няколко секунди.-предупредих я.-После ще хвърчат глави.
Доста образно казано, но дори и така Дарина ме зазяпа предизвикателно и чакаща, да направя ход.
Гледахме се така минута, две, три…Не мърдахме.Не трепвахме.Само си мигахме, което и да искахме, едва ли можехме да спрем.Останалото, обаче, зависещо единствено от силата на волята, гордостта и достойнството, не помръдваше и мускулче.Леле, беше изморително да водя мълчалив спор с нея.Тази смешна борба за надмощие започна да ми лази по нервите след, близо десетата минута.
-Добре, достатъчно!-повиших тон направих крачка.-Мърдай.-простичко наложих.
-Ти мърдай.-отвърна тя.
Дръпнах глава назад със свити вежди и неразбиране.
-Да не сме на 10?-попитах я искрено.-Махай се.-хванах я за рамената и успях да я подмина, но само до толкова, преди да ме хване за блузата и да ме блъсне назад отново, заставайки пред входа на стълбите.
-Предупреждавам те!-равно изръмжах, стараейки се да не я хвана за косата и да я влача нагоре, като куче.
-Изчезни от дома ми, преди да и двамата да направим нещо, за което ще съжаляваме.
Долепих се почти плътно до нея и усещах мускулите на врата си да потрепват гневно и почти нетърпеливо.
-Не си тръгвам от тази къща, без Ема.- изрекох всяка дума с пределна чистота, сякаш говорех на малоумен.Не бях далеч от истината.
-Ема няма нужда от теб сега.
-Не ми пука от какво има нужда.-изсъсках.
-Значи отново става въпрос само за твоите желания и удобства?-попита с някаква нотка на обвинение и подигравка.
Присвих очи.
-Винаги!-изказах ясно.
-Дарина?
Чух гласа на Ема от горния етаж.Вдигнах поглед и видях фигурата й да се надвесва над парапета.
-Долу…-с недоволство отговори Дарина и въздъхна.
Стъпките на Ема бавно се придвижиха към нас и чак когато застана малко зад досадното създание, видях бухалката, която държеше в едната си ръка, отпусната, осъзнала, че няма опасност.
-Майкъл…-промърмори учудено.-Какво правиш тук?
-Тръгваме си.-заявих й и я хванах за ръката, надвесвайки се над Дарина.
-Не, не си.-Дарина хвана ръката ми и ме откопчи от Ема, заставайки пред нея.
Потрепнах с устни и се вгледах в нея с ярост.
-Тя остава тук.-каза.
-Не подлежи на обсъждане, Дарина!-припомних й.-Ема тръгва с мен.
-Какво става тук?-объркано попита тя, чудейки се кого да гледа.
-Майкъл се е пременил в ролята на защитник този път и иска да те заключи в дома си.
Ема ме погледна въпросително.
-Тревожа се за теб, Ем.-признах, без да откъсвам очи от Дарина.-Съжалявам, но дискусиите по този въпрос няма да помогнат.
Лицето й издаваше силното й неразбиране.
-Марк няма да влезе в затвора.-заобяснявах, отново без да поглеждам към нея.-Ще те потърси и не мога да те оставя извън погледа си.Ще прощаваш, но идваш с мен.
Тя поклати механично глава.
-Няма да стане, Майкъл.-увери ме.
Стрелнах я с поглед.
-Нямаш избор.-казах й.
-Не…-отрече настоятелно.
Загубил търпението си, с което и без това не се славех, грубо дръпнах Дарина от пътя си и хванах Ема за китката, като я повлякох със себе си.
-Пусни ме!-възпротиви се тя и се опъна назад, в опит да се отскубне от мен.
Жалко и при това пълна загуба на време и усилия.Сключих й двете и ръце и я хванах през кръста.Повдигнах я от земята и я качих на едното си рамо.
-Майкъл!-кресна вбесено тя и заудря с юмруци по гърба ми.
Усещах лека болка, но пък Ема си беше доста задравичка така че не се притесних много от факта, че ме боли от момичешки удари.
Дарина ме блъсна напред и загубих равновесие, падайки заедно с Ема на пода.
-Дарина!-извиках ядосано и се изправих.
Тръгнах към нея и рязко се спрях, когато Ема се качи на гърба ми.
-Да не си я докоснал!-предупреди ме и заби лакът в рамото ми.
Болката не беше никак малка и отново се строполих.Двете изприпкаха пред мен и закатериха стълбите бързо.Прехапах долна устна, за да не напсувам гаджето си и се затърчах след тях.Плеснах длани в дървото на вратата, която тамън затръшнаха пред носа ми.
-Ема!-изръмжах.-Нямаме време за игрички, момиче!-скарах й се.
Боже, приличах на вдовец баща с две малки пикли, за които трябва да се грижа.Чух ги как се смеят вътре и ударих вратата още веднъж.
-Излизай, по дяволите!-просъсках.
-Не, но можеш да стоиш пред вратата като бодигард.-присмя ми се Дарина.-От всякъде е печалба-изтъкна.-Ти няма да я изпускаш от поглед, а аз ще се удостоя с присъствието й.
Прехапах си езика преди да заплаша Ема, че ако не излезе ще й направя неща, които няма да й харесат и други, които ще й харесат, но в началото ще се противи.Знаех, че с такива думи няма да я спечеля, но леле, вбесяваше ме тази малка игричка, която двете спретват.
Реших да си помълча и да видя докъде ще ме докара участието.Тихо се отлепих от вратата и облегнах гръб върху стената до нея.Затворих очи и зачаках.
-Дали е още тук?-чух Ема да пита и се усмихнах.
Представих си как е долепила ухо до вратата и се мъчи да намери отговор на въпроса си.
-Не знам.-отвърна Дарина и се засмя.
-Недей!-чух Ема нервно да шепти.-Ако е още тук, може и да е ядосан…Мисля, че малко прекалих с лакътя.-извинително завърши.
Стиснах устни.”Мислиш ли?” с ирония й казах наум.След това вдигнах ръка към рамото си и го разтрих.Отново трябваше да си припомня, че не бива да издавам звук, но беше толкова трудно да се стърпя да не кажа нещо лошо по нечий адрес.
Застанах нащрек, когато чух дръжката на вратата предпазливо да се плъзга надолу.Вратата леко се открехна и Дариновата глава се подаде навън също толкова предпазливо.Тя изпищя, когато ме видя опровергах опита й отново да се заключи.Влязох натрапчиво в стаята и изгледах Ема гневно.
-Стига.-равно предупредих.-Нямаме време за това сега.Тръгваш с мен.
Веселото й изражение постепенно се стопи и вече бе късно да съжалявам, че премахнах безгрижието, което се бе появило в нея за малко.Гневно отместих поглед, внезапно виновен.За миг си помислих какво щеше да ми коства, ако реших да играя по техните правила…само за миг!Отдавна не бях виждал Ема да се смее, може би защото не я бях виждал от известно време, дори и за един пълен ден.Исках я безгрижна и щастлива и вината се задълба още по-дълбоко в мен.
Върнах очи към Ема й се приближих.Бях прекалено притеснен за нея, за да изпълня неизказаната й молба да я оставя да играе.Дори и в този момент бях егоист, но някак си можех да живея с тази мисъл повече, от колкото ако я оставя нещо да й се случи.
-Съжалявам.-прошепнах й.
Тя поклати глава.
-Не можеш да ме държиш затворник.-заяви ми тихо, но знаех, че е осъзнала разгрома си.Щеше да тръгне с мен.
-Мога и го знаеш перфектно.-отговорих.
Ема стисна устни и премигна.
-Не желая да идвам с теб.-каза ми.
-Това не е от значение.
-Няма да го направя.
-Знаеш, че съм в състояние да те накарам.-доминирах прекалено очевидно.
Не обичах да се държа по този начин спрямо Ема, но сега нямаше друга опция
-Няма да стоя под ключ, заради Марк.Няма да позволя да ми причини това.Нито той, нито ти.
Водехме тих спор, в който, на този етап, и двамата имахме право.Тя се възползваше от новооткритото мило и загрижено мен, а аз от влиянието, което щях да стоваря върху нея с всяко неподчинение.
-Не разполагаш с други алтернативи.-вмъкнах.
Виждах, че е на път да се разплаче.
-Не искам да идвам с теб.-почти го проплака.Почти, като молба.
Бавно заклатих глава с извинително изражение.
-Ще направя това, което е най-доброто за теб, дори ако това ще те накара да ме мразиш.
-Но аз…
-Не.-прекъснах я.
Разбираше, че няма смисъл да се бори срещу мен.Победителя щеше да бъде само един и бе пределно ясно кой ще си тръгне жив.Понякога наистина предпочитах да съм бедно хлапе със щастливо семейство, защото така поне нямаше да използвам парите, които имам за да предпазя и в същото време нараня едно крехко създание.Но ето на, ситуацията бе твърде сериозна, за да се поддавам на желанията да й угодя, само за да я видя щастлива и трогната.
Да я предпазя- това бе приоритета ми в момента.
Не ми проговори през целия път до дома.Предоставих й стаята за гости, за да не й натрапвам присъствието си.Не ми каза нищо докато влизаше, докато ненужно обяснявах кое къде е.Не пророни едно „лека нощ”, когато и казах, че ще я оставя да си почине.
Сутринта, леко изморен от недоспиването, се уверих, че Ема не е избягала нанякъде и слязох в кухнята да направя кафе.Намерих бележка на плота от Гордън, че е заминал за бърза командировка и ще се върне възможно най-скоро.
Когато направих кафето се качих при Ема, за да я събудя, но зървайки спокойното й изражение, се отказах.Оставих чашата на нощното шкафче и се загледах в спящото й лице.Протегнах ръка, за да я погаля, но очите й рязко се отвориха и тя ме перна през дланта.Изгони ме от стаята и затръшна вратата с искрено недоволство и омраза.Леко съжалих, че я държа тук против волята й, при все че исках да й давам все неща, които иска, но не ми пукаше достатъчно за това, за да се напъна да преосмисля.
…-Моля те да преосмислиш.-врънкаше ме тя, докато вървяхме по коридорите на училището.
Все още имаше рани по лицето си и лепенките не можаха да задържат любопитните очи далеч.Даже мисля, че точно в тях бе проблема.Странно, но виждах неодобрение във всеки, когото погледнех.Явно и те, като Дарина, смятаха, че аз съм виновен за състоянието й.Глупаци!
-Вече се изказах по темата.-напомних й хладнокръвно.
Толкова трудно ми бе, като умоляваше така.Ема застана на пътя ми, слагайки длан на гърдите ми, заставяйки ме да спра.
-Не си ми шеф.-недоволно ми каза.-Не можеш да ми казваш какво да правя.
-Мисля, че вчера преминахме през частта с моето „не можене”.И и двамата се съгласихме и доказахме, че не просто мога!
-Майкъл, ние не сме заедно вече.
Добре, знаеше какво да каже, за да ме постави мирен и леко гневен, но уязвим.
-За това ще ти бъда благодарна, ако се опиташ сведеш заповедите си относно моето пребиваване, до минимум.
Присвих очи срещу нея.
-Тогава предполагам ще трябва да те разочаровам.-опитах да не показвам обидата, която думите й ми нанесоха.
-Не си в позиция да ми…
-Виж, ако искаш да обвиняваш някого, предлагам да насочиш показалеца към себе си!-прекъснах я от нежелание да слушам колко не съм в правото си и как не мога да правя така.
Ема се сепна с объркано изражение.
-Ти си тази, която зароди онова чувство в мен.Онова, в което искаш да предпазиш и да защитиш!Как му беше името…-започнах да щракам с пръсти, давайки място на иронията.-А, да!Сетих се.Май му се вика…любов?-повдигнах вежди въпросително със същата подигравка.-Не искам да се чувствам така.-признах й, разпервайки ръце.-Не желая да се страхувам за теб и да ми пука, какво ще ти се случи.Не ми харесва да обичам, когато знам, че не съм способен и че не се справям добре.Мислиш си, че си единствената, която е затънала до гуша, но не си.Късно е да ме молиш да страня от теб, или да те оставя да си живееш, докато просто чакаме онзи психар да успее да те докопа.
Допрях тяло до нейното.Зарадвах се, че не се отдръпна от мен.
-Проблемът на това да се залюбиш с човек като мен, е че заслужено или не, наистина получавам всичко, за което жадувам.И ако реша, че единствения начин да те предпазя, е да те заключа, то тогава моите дълбоки извинения.
-Недей да бъркаш любовта с нуждата.
-Каква е разликата?-попитах я.
Замълча.Гледаше ме непоколебимо, но мълчаливо.
-Накара ме да чувствам за теб и сега ще трябва да си понесеш последствията.
-Ще ме караш да съжалявам, че се влюбих в теб?-обобщи сдържано.
-Ако е било грешка…тогава да. -замислено отроних.-Ще съжаляваш.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство (продължение)

Писане by justwannabeone on Пон Яну 12, 2015 11:00 pm

…Деня в училище започна доста мъчително. Поради липсата ни, на мен и Ема, бяхме пропуснали известието за тест, от който ни важи половината оценка. През по-голямата част от времето просто зяпах в листа и не спирах да се опитвам да вляза в мозъка на Ема. Не се и съмнявах, че ще се опита да ми избяга, просто не знаех как и кога. Вероятно бих се навил да играя с нея, ако не бях превърнал опазването и в главен приоритет. Имах чувството, че първата драскотина, която се появи на ръката й, ще е достатъчна, за да я заведа в болница и да помоля да я излекуват с най- последната техника. Определено щях да се превърна във фанатик. Обикновените ми мисли за момичета и секс, по време на скучни тестове, сега бяха заместени от едно момиче и нейния преследвач. И планове. Само и единствено планове.
Когато часът свърши последвах бавно влачещата й се фигура.
-Как се справи?- попитах я, за да я разсея.
-Никак.- отвърна.
Отместих поглед, тихо победен. Явно нямаше намерение да ми говори .Така да бъде. Всичко щях да понеса, стига да знам, че тя е някъде наоколо и невредима.
Спрях, когато и тя спря и се загледах в посоката, в която очите й зяпаха с неразгадаемо изражение. Вътрешно извадих пистолет и го гръмнах.
Ник стоеше пред нас със същата извинителна физиономия, която ми предостави и вчера, само дето този път не бях склонен просто да си стоя. Направих крачка към него, но Ема моментално сложи опакото на дланта си на гърдите ми и възпря движението ми. Стрелнах я с поглед, но очите й не бяха насочени към мен. Гледаше към предателя, който направи няколко крачки към нас.
И толкоз. Делеше ни само метър и никой не обелваше дума. Мисля, че беше пределно ясно кой трябва да започне първи, но уви, този който трябваше, изглежда не му се говореше.
-Какво искаш?- реших първи да наруша натежалото мълчание. Звучах враждебно и точно това целях.
-Ема, може ли да поговорим за малко?- обърна се към нея, без да счита за нужно да отговаря на въпроса ми.
-Не може.- отговорих вместо нея и дръпнах ръката й от тялото си.
Тя обаче настоятелно я върна на мястото си, обвивайки пръсти около фланелката ми и ме дръпна назад.
-Няма да ми взимаш и думите!- просъска ми.
След това погледна Ник и неразгадаемата маска се върна на лицето й. Пристъпи внимателно към него. Усещах, че ще му говори нещо, само не знаех дали ще е съпроводено с някоя и друга физическа вреда.
-Разбирам защо го направи.- започна тихо.- И се опитвам да гледам колкото мога по обективно на ситуацията.- продължи.- Но по дяволите да отида, ако някога ми се отдаде възможност да те убия и не го направя.- изказа през стиснати зъби.
Преглътнах внезапно притеснен за самия Ник.
-Онзи нещастник уби сестра ми, а ти му предложи мен, за да измъкнеш брат си от затвора!- равно обвини.- За сметка на най-добрия си приятел?!- сдържано изсъска.- Никога, Ник…Никога не бих постъпила така..
-Не знаеш какво беше!- защити се той.
-Твоето семейство поне живее!- кресна му в лицето.- Но за разглезен богаташ като теб, това не е достатъчно, нали? Трябва да взимаш максимума от всичко! Не можеш да се задоволиш с простичкия факт, че брат ти е жив! Не! Трябваше да се съгласиш да предадеш приятелите си и достойнството си за нещо, което НИКОГА няма да се случи!
Ник премигна неразбиращо.
-Мислиш, че ще освободят Иън?- изсмя се презрително.- Тези хора са лъжци и убийци, и както излъгаха мен, така лъжат и теб, Ник! Но ти си твърде глупав, за да го разбереш.
-Или заслепен.- пророних в негова защита.
Едно бе аз да изкарвам вината му, когато виждам, че се старае, но да слушам искреното презрение и обвинение на Ема, беше нещо доста силно и по лицето на Ник виждах колко много започва да съжалява.
Ема се врътна към мен и видях сълзите в очите й и извън тях. Почти не се притеснявах от тълпата ученици, които се бяха привлекли от вика момиче срещу едно от „влиятелните хлапета”.
-Съжалявам, Ем.- тихо каза Ник.
Тя отново се обърна към него и закима енергично.
-Съжаляваш?- повтори го сякаш се чудеше дали е чула правилно.- Съжаляваш? Съжаленията ти няма да върнат случилото се.- вече не викаше.Гласът й бе по-тих, но някак хвърлящ копия.
Надявах се никога да не видя това чисто презрение, насочено към мен. Беше ми трудно да го слушам, камо ли да го изпитвам.
-Моля те само да…
-Смей да ме помолиш за нещо и ще те осакатя!- предупреди вдигнала една октава.
Ник се поколе*а и затвори устата си.
-Просто…- направи крачка назад.- Стой далеч от мен.
Отмести се встрани и бързо го подмина, вървейки право към вратата. Останах няколко мига, загледан в жертвата на отровните й очи и направо изпитах съжаление. Ник не ме удостои със зърване. Орбитите му се бореха с нещо и зяпаха нанякъде, но не й към конкретно нещо или някого. Бавно излязох, оставяйки го сам с тълпата нагли деца, жадуващи за малко екшън в смешния им еднообразен живот.
Настигнах Ема и я хванах за лакътя, врътвайки я към себе си.
-Недей да го правиш повече.- помолих я, леко гневен.
Тя сбърчи вежди, а очите й още бяха мокри от сълзите.
-Това не са неща, които да се обсъждат в училище.
Ема отмести поглед и дръпна ръката си. Сведе глава, но не виновно. Мисля, че просто се чудеше какво да направи. Стиснах устни. Имах гадния навик да преувеличавам, а и Ема имаше известно право. Може би просто бях ядосан на Ник или на целия свят…Не знаех, но не биваше да си го изкарвам на нея.
-Имам предвид…- побързах да се поправя.- Исках да кажа, че това не са неща за пред публика.- и аз не я гледах.
Ема се взря студено в мен.
-Добре тогава.- кимна.- Следващия път, когато най-добрия ти приятел ме предложи на човека убил сестра ми, ще му се обадя да дойде вкъщи, за да поговорим.- наклони глава и повдигна вежди.- Така става ли? Този начин устройва ли те?
От някакво време насам, много започнахме да използваме ирония.
Ема ме остави сам, да я гледам как се отдалечава. Ядосваше ме. Ядосваше ме, а знаех, че не бива да се чувствам ядосан и то заради нея.Тя беше права и щеше да е направо нередно, ако не искаше обяснение от Ник. Щеше да е ненормално да не го спука от бой. И все пак, абсолютно не на място, аз се намесвах в ролята на защитник и то, както бе близо до ума, на врага.
Отново я догоних и отново си позволих наглостта да я накарам да ме погледне.
-Съжалявам, Ема.- изказах ясно.
Исках да знае, че наистина го мисля.
-Знам.- натърти и стисна зъби.-Знам го, но това не помага, Майкъл.- стисна фланелката ми, но този път не ме избута.
Втренчи се в свития си юмрук.
-Нещата се случиха прекалено бързо и неочаквано.- заобяснява със свити вежди, въздържайки реакция.- А неотстъпчивото ти желание да ме държиш заключена ме дразни допълнително.
-Опитвам се да те предпазя.- тихо се защитих.
-И това го знам.- отвърна.- Но и това не помага.- погледна ме тъжно.
-Ти какво щеше да направиш, ако беше на мое място?- попитах я.
-Същото.- отговори веднага.- Но там е въпросът, Майк, не съм на твое място. В момента аз съм в ролята на затворника и не мога да гледам така генерално както ти. Разбирам, че ми мислиш само доброто, но няма да седя затворена по цял ден, защото се страхувам да изляза.
Сбърчих вежди.
-Това е една от най- добрите причини да стоиш затворена по цял ден.- изтъкнах.
-Може би.- освободи фланелката ми.- Но нещата стоят по друг начин.
-Нещата винаги стоят по друг начин.- контрирах я.
Какви бяха тези глупости?
-Не искам да те въвличам в…
-Вече е малко късно.- прекъснах я.- Трябваше да помислиш за това преди…
-Преди да се влюбиш в мен, да знам.- предположи тя.Колко себично!
Подсмихнах се.
-Щях да кажа, преди за малко да ме убият, докато те спасявах, но и така става.
Ема се смръщи и врътна очи.
-Тогава какво?- повдигна вежди.- Няма да ме изпускаш от поглед?
Стиснах устни от нежелание да кажа нещо, с което ще я разсърдя. Но пък и да исках не можех да я лъжа, така че все пак се оказва, че истината ще надделее над зародените ми инстинкти да лъжа.
-Докато се уверя, че няма опасност за теб, да.
-Защо трябва да играем на Едуард и Бела?- попита и извика лекия ми смях.
Обаче бързо върнах сериозната си физиономия.
-Едуард и Бела се заедно.- напомних й.- Аз и ти не сме.- цитирах я.- За това го приеми като спасителна акция.- предложих.
Видях как се стяга при думите ми. Явно да го чуе и от моята уста направи нещата завършени. И аз усетих някакво бодване, когато си казах думата. Направи отношенията ни някак…приключили. Но не знаех дали наистина са такива, или просто преминавахме през глупав период.
Залагах на второто, защото ситуацията в момента беше комплексна и не можех да очаквам адекватно мислене нито от нейна, нито от моя страна. Глупаво и неоправдано…, но Ема все още ме искаше и докато бях сигурен в това, нямаше да я оставя.
…По- късно отидох да се видя с Джон. Позволих на Ема лукса да се прибере сама и грижливо да заключи вратата след себе си. Поне до толкова смятах, че ще опази, а и мисля, че беше благодарна, понеже нямаше да бъде следвана като бебе.
С Дарина се изгледахме неодобрително, когато влязох в къщата й. Не знам защо трябваше да се срещнем там и защо Дарина трябваше да присъства, но след като видях улегналата атмосфера ми стана ясно, че тя няма да си тръгне, а Джон няма да се изнесе заедно с мен. Облегнах се на шкафа срещу дивана, където моя приятел се бе облегнал и се загледахме. Беше наясно с предателството и всичко останало, но сякаш не това не го изненадваше много. Когато му казах, че и Ник е замесен в това, той не изглежда да беше шокиран, а по скоро все едно го е очаквал.
Дарина нагло ми скръсти ръце, заставайки до Джон. Погледнах я любопитно.
-Дали нямаш работа…?- повдигнах невинно рамене.
-Бих мога да те попитам същото.- отвърна ми и повдигна вежди.- Направо не е за вярване как си оставил Ема сама.- усещах, че ми се подиграва.
Джон също.
-Дарина, защо не се качиш горе?- предложи й той.- Искам да поговоря с Майкъл насаме!
И след като нежно изказаната заповед дойде от Джон, бе приета и изпълнена. Проследих я как се катери по стълбите и след това върнах очи към Джон.
-Днес Ник дойде при мен.- започна той.- Каза, че иска да говорим, но аз те послушах и го отпратих.
-Трябва да го намерим и да поговорим с него.- бързо взех думата, преди да съм забравила за какво съм дошъл.
Джон отвори уста и присви очи.
-Но преди няколко часа ми каза…
-Знам какво ти казах.- прекъснах го.- Отменям го.
-Но…- запъна се.- Защо?
Стиснах устни и отместих поглед. Не исках да знае какво възнамерявам да правя, но, както си и мислех, се оказах прав за това колко добре ме познава.
-Искаш да ти каже къде е, нали?- Джон се изправи остро от дивана и наклони глава.
Гледаше ме направо осъдително.
-Нямам представа за какво говориш.- излъгах толкова безуспешно, че и най- глупавия човек нямаше да ми повярва.
-Искаш да намериш Марк, нали?- гласът му се извисяваше и ме накара да отида до него и положа длан върху устата му.
-Шъш!- срязах го аз.
Не ми трябваше одобрението му, а само помощта му.
Джон нервно махна ръката ми и продължаваше да ме гледа удивен.
-Да не си луд?!- изсъска.
-За какво се впрягаш толкова?- съснах му на свой ред. Не исках Дарина да ни чуе.- Още нищо не съм направил.
-Мисля, че това, което ти предстои да направиш е достатъчна причина за тревога, Майкъл.- все едно слушах майка си.- Не сме квалифицирани да търчим след убийци, Майк.
Подготвих се да обясня максимално равно. Не исках да ми пречи, само защото го правя от гняв, породен от страх. Да, и аз можех да се страхувам. Не толкова за себе си обаче, колкото за Ема.
-Няма да чакам да се върне тук и да направи нещо.- говорех тихо.- Имам си своите начини, искам просто да го намеря.
-И какво ще направиш после?- усещах, че недоверието му граничи с подигравка.- Ще го убиеш?
Отново не отговорих, отново толкова учуден от прозорливостта му.
Джон се загледа в мен. Повдигна широко вежди и се изсмя. Поклати глава. Отмести се няколко крачки, като не спря да се смее и после рязко се врътна към мен.
-Не можеш да убиеш човек, глупако!- просъска гневно през зъби.
-Няма да го убия.- защитих се.- Просто няма да го оставя да живее.- изтъкнах.
Джон премигна насреща ми. Недоумяващо разтвори устни, след това размърда челюст. Неразбиращо се загледа в мен. Очаквателно неразбиращо.
-Отказвам да оставя Ема в страх, че някой ден, той просто ще дойде и ще й направи бог знае какво!- опитах се не звуча като фанатик, готов на всичко за единственото момиче, към което има специални претенции.
-Майкъл…- отчетливо изрече името ми и се приближи към мен.
Търсеше нещо в очите ми. Вероятно намек, че се шегувам. Наистина не разбирах за какво толкова се е разтревожил, при положение, че все още нищо не бях направил.
-Майк, не можеш да убиеш човек.- повтори, все едно се опитваше да ми връчи малко от здравия си разум.- Опомни се, човек!- стисна рамото ми.- Това… това не…- заклати глава.- Не можеш!- потрети.
Костваше ми много да му обяснявам.
-Това е съвсем друга категория, Джон. Този нещастник за малко да убие Ема. Няма да го оставя да му се размине.
-Не си ти този, който има право да дава правосъдие.- говореше разпалено.
-Човекът е убиец! Колко още доказателства ти трябват, за да се дадеш правосъдие?
-Не става въпрос за това! Не сме никои, за да отнемаме животи!
-Той също, но явно за ТОВА никой не го е еня. Опасност е за всеки, който е близък с Ема. Не си мисли, че ако замисля нещо, Дарина и ти няма да сте част от това.- поставих най- силната си карта и това бе достатъчно, за да го оставя безмълвен.
Не бях особено прав, нито съвсем сигурен, но предположението го имаше. До колкото успях да разбера от личен, и не толкова, опит, Марк беше ненормален психар. Нищо чудно наистина да тръгне след всичките приятели на Ема, точно както по филмите.Така се правеше принципно, нали? Лошия убиец трепе всичко наред, докато накрая не се заеме с най- главната и оневинена и тогава добрия герой идва и я спасява.Нямаше да оставя този сценарий да се развие.
-Не си на себе си, Майк.- говореше ми като на малоумен.- Разтроен си, заради това което направи Ник и цялата история с Ема.- мисля, че по скоро уверяваше себе си, от колкото мен.- Но не можеш да тръгнеш след човек, който гони теб.
-Няма кой друг да го направи, Джон.- вече започнах да го увещавам. Неговата помощ ми трябваше. Имах нужда от нея.- Има достатъчно пари, за да не влезе в затвора. Всичко е просто въпрос на време.- загледах се силово в очите му.- Въпрос на време да ми я отнеме. Не мога просто да стоя и да чакам.
-Тогава ще измислим друг начин.- побърза да ме успокои.- Ще измислим…нещо! Но не можем да…
-Разбрах, че не можем!- остро го спрях.- Но грешиш. Може да не е морално, може да горим в ада за отнемане на човешки живот, но МОЖЕМ!
-Аз съм съгласна.- обади се Дарина, пъхнала безгрижно ръце в джобовете си.

…-Това не е начина.- продължаваше да нервничи Джон, след като Дарина бе плътно зад мен в идеята да прекратим живота на едно изчадие.
Предполагах колко налудничаво му звучи- трима тийнейджъри отиват да отмъщават за страданията на тяхна приятелка. Предполагах също така и, че не вярва, че ще справим. Ако трябваше да бъда честен пред самия себе си, ако бях на мястото на Марк и три хлапета ми се появят, готови да ме убият, наистина щях да се смея. Звучеше смешно. Това обаче, което ме успокояваше, бе настървеността да постигна крайната си цел. Настървеност, която присъстваше много рядко… всъщност само веднъж и то когато се стремях да спечеля Ема. Трудно, но успешно. Същото щях да направя и сега. С пот, но нямаше да си тръгна преди да съм получил онова, за което съм дошъл.
-Глупаво е и е безразсъдно.- явно наистина намираше идеята за лоша.
-Предлагаш ли нещо друго?- повдигна вежди Дарина.
Джон спря да върви напред- назад и я погледна, обмисляйки.
-Полицията.- с надежда зададе.- Защо не се обърнем към полицията?
Подбелих очи, а Дарина троснато пусна ръце от кръста си.
-Те няма да помогнат, Джон.- отговорих му.- За втори път!- изтъкнах.
Колко пъти трябваше да му обяснявам това?
Джон изкара удивена въздишка.
-Приличаме на онези тъпи деца, които искат възмездие, но накрая няма да са те тези, които ще го дадат.
-Не си прав, Джон.- обвини го Дарина, настоятелно.- Съгласна съм, че не сме най- силния отбор отмъстители, но Ема е… сплашена и млада, за да умира. Преживявала е достатъчно, освен това приятелството й ми е от голяма полза. Не бих искала да я оставя да умре, особено когато знам, че мога да направя нещо.
Джон повдигна вежди нагоре и разтвори очи.
-Ти?!- изсмя се.- Ти, да направиш нещо?!- поклати категорично глава.- Каквото и да решим да правим, ти няма да идваш.- заяви.
Дарина изсумтя. Сериозния поглед на Джон я смръщи ядно.
-Не си в състояние да ме спреш.- обяви официално.- Ако съм решила да тръгна с Майкъл на поход срещу злото, няма да ми попречиш.
Той скъси разстоянието помежду им и я хвана грубо за раменете.
-Няма да се замесваш в това, Дар.- разтърси я толкова силно, че се насилих да остана на мястото си и да не го избутам от нея.
-Не можеш да ме спреш.- каза и го отдръпна от себе си.
Силната й природа за пореден път се показваше на яве. Това бяха едни от малкото неща, които харесвах в нея. Джон отново понечи да я вразумява, но реших да застана на пътя му. Той вдигна очи към моите и ги присви едва- едва, настоятелно. Погледа му се опитваше да ми втълпи нещо и мисля, че знаех какво, но претенциите му относно правилно и грешно можеха да бъдат само разсейващи, не й помагащи.
-Така както ти не искаш да оставиш Ема сама и за миг, така аз няма да позволя на моето момиче да търчи след ненормалник.
-Добре, първо- оставих Ема сама, както виждаш съм тук без нея, и второ- ненормалника съм аз или Марк?- попитах.
Опитвах се да го разсея, но не пожънах успех.
-Това не е опция.- отряза ме.- Дарина няма да е част от това.
Вгледахме се още по- силово, аз с цел да въвлека любимата му в своите убийствени решения, а той- да ме възпре от това. Вероятно след малко щеше да ми даде примера с Ема, но бях подготвен за това. Точно по начина, по който тя ме отряза предния път. И бях страшно убеден в бетонния си успех.
-Решението лежи в моите ръце, Джон.- намеси се Дарина.- Няма нужда от обсъждане. Нищо няма да ми се случи.
Тези думи изглежда го разгневиха, защото ни изгони с крясък и затръшване на вратата точно пред лицата ни. Пределно ясно бе, че идеята нямаше да му се понрави и го разбирах напълно, но не се чувствах лош човек, готов да поставя живота на невинно момиче в ръцете на съдбата, която не изглеждаше особено благосклонна. Исках да се страхувам също толкова за Дарина, колкото за Ема, но някак не успявах. Едната просто не бе толкова жизненоважна за съществуването ми… Добре, леко драматизирах, но се чувствах безпомощен пред по- богат от мен човек, с наклонности и желание да убива, при това не кой да е.
-Ще му мине.- увери ме Дарина, интерпретирайки грешно умислената ми мълчалива физиономия.
-Знам това.- уверих я на свой ред.- Но има право, Дар.- с неприсъща загриженост спрях и я накарах да ме погледне.- Може би не е редно да те въвличам в такива планове.
-Хей!- нацупи се тя.- Това си е мое решение.- повтори се.- Ако искам да прекарам остатъка от живота си като бездомник и да танцувам гола по улиците, вероятността да ме спреш е също толкова голяма, колко и сега.
Отворих уста, но после кимнах примирено. Така си беше.
-Освен това… -продължи.- Харесвам Ема, а покрай нея и ти се превръщаш в по- поносим индивид.
-Това не е пътешествие до страната на дъгите, Дар.- сериозността ме завладя и бе готова да бъде предадена.
Предаде се. Дарина също изопна физиономия в делово изражение.
-Знам това.- каза ми.
-И няма да те лъжа- само за един човек бях готов да поема куршум и това не беше баща ми…- стиснах устни, разбирайки колко отвратителен човек съм всъщност.- Не бих направил абсолютно всичко, за да те предпазя.
Следях внимателно реакциите й. Това сякаш не я изненада.
-Вярвам, че го мислиш.- отговори ми накрая.
Аз мигновено сбърчих вежди, а тя ме потупа по рамото и ме остави да гледам бялата фланелка на гърба й със същото неразбирателство. Поласкан бях, да мисли, че съм героя- защитник, но когато се стигне до защитата щеше да остане много разочарована. Не исках да таи някакви напразни надежди. Не исках да си мисли, че ако нещо стане, ще може да разчита на мен. Исках да е така, но след като не беше, не предпочитах да си оставаме просто с неподхраненото впечатление.
Прибрах се сравнително бързо, нетърпелив да видя Ема, цяла и жива. Оставих ключовете на масичката до вратата и огледах тихата къща. Присвих очи и направих крачка.
-Ема?- провикнах се.
Не получих отговор, което леко ме стресна. Кръвта се дръпна от лицето ми и получих необяснимото чувството, че нещо ужасно се е случило. Наистина се превръщах във фанатик.
-Ема?- пробвах се втори път, но както първия, никой не ми отговори.
С предпазливи стъпки отидох до стълбите и издадох глава и напред, и назад, за да видя дали някоя сянка няма да се опита да се прокрадне през мен. Чух звук от падане на предмет върху плочки и наклоних глава. Заднишком се придвижих до първото оръжие, което очите ми регистрираха. Признавам че не особено дебело и дълго дърво, което стоеше до камината, не беше най- сигурното оръжие, но трябваше да си дам кредит за твърдостта и бързината, с която щях да го запратя по нарушителя.
Изкачих стълбите бавно и все така предпазливо. Стигайки сигурния коридор присвих съсредоточено очи и се насочих към източника на звука, който не знам как запомних и не знам с каква сигурност вървях право към своята стая. Преглътнах, когато пръстите ми се обвиха около дръжката. Коле*анието ме спря само за миг. Но след като този миг си отиде, натиснах рязко дръжката и влязох в стаята си, готов за бой. Дървото се спря на няколко сантиметра от лицето на Ема, която стоеше вдървено пред мен.
Не броях секундите, които се минаха в зяпане. Дишах тежко и все още шокиран, с непреминал адреналин стоях с дървото вдигнато високо над главата ми. Ема мигаше срещу мен, объркано и стреснато.
-Какво правиш в стаята ми?- попитах я накрая, бавно отпуснах „оръжието” си и разтърках лявото си рамо. Знаех си, че се е схванало нещо там.
-Търсех…- запъна се Ема и посочи зад рамо.
Проследих пръста й и когато не получих продължение се взрях очаквателно в нея, все още разтърквайки рамото си.
-Телефона си.- вдигна две ръце, и в двете имаше по една част от телефона й.
Сбърчих вежди.
-Падна.- обясни.
Значи звукът е бил от това!
-Виках те.- казах й.- Не ме ли чу?
-Чух те.- отговори бързо.
Детекторите ми доловиха нещо.
-Просто бях твърде заета да си търся частите за телефона.- обясни и повдигна рамене.
Подозрението се загнезди отново в мен и се появи на лицето ми. Ема обаче счете, че сме приключили. Напусна стаята ми с фалшива усмивка на лице. Замислих се за малко, но после отказах да размишлявам днес. Трябваше да се изкъпя и успокоя, а утре да започна своята операция.
Топлият душ ми дойде изненадващо успокояващо. Стоях в банята повече от колкото иначе и чак когато усетих, че се унасям под горещата струя, спрях кранчетата и увих кърпа около кръста си. Машинално започнах да прокарвам пръсти през косата си и гледах накъде хвърчат капките от нея. След като отпих от студената вода на нощното си шкафче, за да се охладя, тежко тупнах на леглото си и се излегнах назад. Затворих очи и въздъхнах. След малко щях да се облека и да си легна. А сега само… задрямвах мъничко.
Бях на път да потъна в страната сънищата, когато усетих нечия ръка да докосва лицето ми. Отворих очи с нежелание и зърнах лицето на Ема, надвесено над мен. Косата й стоеше от едната страна на лицето, нарочно преметната, за да не й пречи. Не разбирах защо беше с халки на ушите си и червено червило. Нямаше да излезе без мен, а аз бях твърде изморен, за да я придружавам където и да е сега. Мъчително се надигнах на лакти. Червената рокля, с която бе облечена, не беше никак грозна, но не разбирах защо се е облякла по този начин,.
-Защо си се издокарала така?- попитах я, разсънил се от предизвикателния й вид.
Роклята не бе с тънки презрамки, деколтето не бе толкова голямо. Само като седеше едвам покриваше бедрата й. И все пак изглеждаше зашеметително.
Ема се качи на леглото.
-Какво…?- подех, но тя не ме остави да довърша.
Положи показалец на устните ми и другата си длан на гърдите ми и се качи върху мен. За момент ми дойде идеята, че сънувам, но така познатия й аромат, не можеше да бъде интерпретиран от никой сън. Освен това ако беше сън, първата сцена щеше да ме постави доминиращия.
Ема се надвеси над мен и положи устни на врата ми. Опитах се да разбера за какво е всичко това, но умелите й целувки ме накараха да притворя очи и да изстена. Леко захапа меката част на ухото ми двете й ръце се приплъзнаха от гърдите към лицето ми. Обхвана го в шепи и ме погледна с искрящи очи. Бавно приближи устни към моите и ме целуна.
Наистина рядко ми се случваше да ме целуват. Обикновено аз го правех, но сега проблема не бе в това. В тази целувка имаше някакво послание. Имаше някаква острота, все едно повече нямаше да се повтори. Не знам защо, стоях като малко момче под нея и просто изпълнявах. Чувствах някаква ганда умора в крайниците си.
Ема се притискаше в мен, докосваше ме, сякаш искаше да запомни и ме целуваше настървено, почти грубо. Успях да положа едната си ръка върху бедрото й, но толкова вяло и лежерно, че едвам я задържах да не се свлече надолу. Отдръпна лице и опря чело в моето. Усетих как поклаща глава и я видях да облизва червените си устни, които поеха капка.
-Ема, какво има?- попитах я притеснен и много, много изморен. Виждах лицето й размазано и някак двойно.
-Шшшш.- показалеца й отново нежно погали устните ми.- Тихо.- подсмъркна.
Продължи да проследява контурите на устата ми, а другата й ръка заби пръсти в бузата ми.
-Обичам те.- прошепна.- Чуваш ли? Обичам те.
Стисна бузите ми и ме целуна още веднъж. Единственото, което можех да правя е да гледам объркано след като лицето й пак бе пред очите ми. Вече дори не намирах сили да говоря. Не бях съвсем сигурен какво ми става!
-Благодаря ти!- прошепна в ухото ми и устните й наново целунаха врата ми, бузата ми и накрая устните.
Бях затворил очи, забравил къде се намирам. Чувах и усещах, но само толкова. Не можех да намеря сили за повече. Нямах сили за повече. Исках да отвърна на странно откровените й милувки и не можех да повярвам, че за пръв път ръцете ми стоят далеч. Стояха не на място. Исках и да я питам какво се случва. Болеше ли я нещо, тревожеше ли я нещо, освен очевидното? Но не можех. Нещо ставаше и не можех да помръдна. Чувствах се толкова изморен. Необяснимо. Не бях правил кой знае какво.
Устните й се притиснаха за пореден път в моите и след това усетих как леглото поддава и накрая в него останах само аз.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство (продължение)

Писане by justwannabeone on Пон Яну 12, 2015 11:01 pm

…Отворих очи бавно, принуден от слънцето, което блестеше право в тях. Протегнах се с пъшкане и флегматично се изправих до седнало положение. Разтрих врата си и отново изпъшках. Погледнах часовника на нощното си шкафче и повдигнах учудено вежди. Помня, че вчера се пъхнах под завивките не по- късно от дванадесет, а сега часът бе четири следобед. Рядко спя толкова много и отново си наложих да прехвърля вчерашния ден, за да се сетя какво толкова ме е изморило. Извих глава няколко пъти, за да се разсъня по- успешно. Сетих се, че днес всъщност съм на училище, чак когато зърнах раницата си, зееща и чакаща да я напълня с учебници. Мина. Училищният ден отдавна бе свършил. В следващия момент ръката ми се спря от страни на врата ми, където усетих нещо лепкаво. Погледнах пръстите си, оцветени в червено.
Моментално стоварих поглед към вратата си, сякаш можех да прогледна през нея и да видя Ема.
-Ема?- викнах докато бързо ставах от леглото си.- Ема?!- креснах, когато не получих ответен отговор.
Излетях от стаята си и отворих вратата на нейната с блъскане. Изкарах нечленоразделен звук, когато не я намерих там. Удивеното притеснено изкарване на въздуха просто не бе достатъчно. Помнех много бегло, какво се случи снощи след като се прибрах. Бях си взел душ, след това си легнах и тогава дойде Ема, която приличаше на видение в червено.
Тръснах глава и истерично се огледах на всякъде. Претърсих цялата къща. Гледах под всяка маса, зад всяка врата, банята, тоалетната, балконите, под тях, над тях. Нямаше я никъде! Върнах се в стаята си абсолютно паниран и очите ми случайно се спряха на чашата, чието съдържание вчера изпих след като излязох от банята. Разтворих очи и започвах да оформям идея, която не ми харесваше.
Докопах телефона си с треперещи ръце и се обадих на главния заподозрян.
-Ало?- обади се гласът на Джон.
-Казал си й, нали?- обвиних го веднага.
-Какво?- неразбиращо запита. Можех да си представя обърканата му физиономия.
-Ема не е тук! Сложила ми е нещо във водата, която изпих и сега я няма! Какво си й казал?- хвърлях обвиненията по негов адрес, защото просто нямаше кой друг да е.
Мълчанието му само потвърди сигурните ми предположения. Усещах колко гневен ставам с всяка секунда търпение, с която му давах време да оформи обяснението си. Обяснение, което трудно щях да приема. Някак си все се случваше, че бивам предаван от всички страни.
-Говори, дяволите да те вземат!- просъсках след като почти минута не каза нищо.
Помълча още няколко секунди. Не знаех от къде черпя това търпение.
-Обадих й се, след като с Дарина излязохте. Казах й какво възнамеряваш да правиш, но не съм й казвал друго. Тя е голямо момиче и сама реши какво да направи.
-И ти я остави?!- ядосах се.- Къде е?
Тишина.
-Къде е, Джон?- викнах в слушалката и чак така, получих бърз отговор.
-Не знам! Мисля, че се е свързала с Марк по някакъв начин. Отишла е при него, Майкъл. Взел я е и в замяна няма да стъпи тук повече. Няма да нарани никого.- това бяха плоски вероятности!
Дишането ми се учести и излизаше като ръмжене. Държах телефона в дланта си и се чудех как не се чупеше при силното стискане. Не можех да го слушам сега. Замерих стената с мъничкия предмет, който се счупи при съприкосновението. Целият свят можеше да ходи по дяволите, ако това значеше, че Ема ще е добре. Пет пари не давах за всички. Не ме интересуваше кой ще живее и кой не, след като Ема ще плаща цената.
Нервно крачех напред назад, опрял юмруци в челото си. Мислех трескаво и безуспешно. Бях празен от идеи. Не знаех какво да направя. Не знаех как да я върна. Не знаех дори къде да я търся. Ясно бе, че не е казала на Джон къде ще отиде. Нямах представа къде се намират Ерик и Ник, за да ги смачкам от бой и след това да ги попитам и нямаше към кого да се обърна.
Излязох навън от неспособност да остана вкъщи. Но бързо се ориентирах с посоката. Ходех пеш, което ми се случваше за максимум трети път, от както се сдобих с кола. Вървях само когато се разхождах по плажа или пристанището, безцелно и лежерно. А сега имах така конкретна представа къде отивам!
Блъсках по вратата на Джон и не чаках толкова дълго, колкото си мислех. Отвори ми и лицето му вече бе придобило онова извинително изражение, което очаквах. Странно, но не го нападнах както си представях, че ще направя. Гледах го гневно и просто чаках да ми обясни всичко от начало, гледайки ме в очите, за да мога да виждам проклетата му вина.
-Обадих й се.- започна той, докато отваряше две бутилки бира.- Казах й какво възнамеряваш да правиш и дори не ми се наложи да стигна до края.- подаде ми бутилката и аз сдържано я поех в ръцете си.
Проследих го как се обляга на облегалката на дивана, а аз подпрях гръб на стената пред него.
-Тя не иска да пострадаш, Майк.- каза ми с някаква доза съпричастност.- Дори не стигнах до частта с намесата на Дарина. Тя просто ме прекъсна и каза, че ще се погрижи.
-И ти я насърчи да ходи при оня сбъркан нещастник.?!
Джон трескаво поклати глава и се изправи.
-Не съм й казвал нищо подобно, Майкъл.- увери ме нетърпеливо.- Дори не знаех, че смята да отиде при него. Не знам дали е при него.- поясни.- Но когато каза, че ще се оправи ми стана ясно, че ще го потърси. Че ще преговаря. За твоята безопасност и тази на всички останали.
-Защо ти трябваше да й казваш?- изсъсках по- скоро на себе си, но той реши да ми отговори.
-Защото беше готов да използваш моето момиче, за да спасиш своето момиче.
Премигнах срещу него, безмълвен пред простичката истината. Така беше.
-Дарина нямаше да има с какво да ми помогне. Не и генерално.- осведомих го.
Гневът ми към Джон постепенно отминаваше и даваше широк на път на притеснението ми за Ема. Сега, когато бях просто изключително притеснен, можех да мисля по- рационално.
-Съжалявам.- тихо каза Джон и се приближи към мен несигурно.- Наистина не знаех, че това ще се случи.
Пребелих очи при откровението му. „А какво си мислеше, че ще се случи? Ще пием чай след като се прибера”- помислих си, но не го изказах гласно. И без това се чувстваше виновен, и беше, но сега нямаше на кой друг да разчитам. С липсата на Ема и незнанието къде е, нещата радикално се променяха.
И изведнъж внезапно се сетих за съществуването на Аля! Аля, която не можеше да не знае къде е отишла племенницата й. Или поне някаква версия, която нямаше начин да не се доближава поне малко до истината.
-Трябва ми колата ти.- казах на Джон бързо. Той сбърчи вежди, но извади ключовете.
-Къде отиваш?- подвикна след мен, когато го подминах.
-Трябва да видя Аля.- отговорих и чух как подтичва зад мен.
-Идвам с теб.- обясни, когато се обърнах въпросително към него, стоящ пред вратата на колата.
Поколе*ах се за малко, но после реших, че две глави мислят по- добре от една. Забавих се с пристигането си, понеже някой беше забравил да си вземе книжката, а поради високата скорост, която старателно поддържах, ни спряха. Оправих се с разделянето на няколко банкноти.
Спрях пред къщата на Ема и двамата с Джон бързо излязохме от колата. Джон бе зает да натиска звънеца, докато аз просто блъсках по вратата нервно и нетърпеливо. Поредния свит юмрук удари въздуха и се дръпнах назад, за да дам възможност на Аля да излезе, но когато вдигнах поглед замръзнах.
-Майкъл!- учудването му не бе по- малко от моето.

…Иън стоеше пред нас в целия си ръст. Висок, понаедрял, но някак не загубил хилавостта си. Русата му коса покриваше врата му, а кафявите му очи гледаха учудено и сякаш хванат в измама.
Целия си ръст, който трябваше да е в затвора по последни данни. Следващата регистрация ме направи враждебен.
-Какво правиш тук?- може би нещо като „Как си? Здравей! Радвам се, че излезе от затвора, но как точно? А да, сетих се- за сметка на гаджето ми!” щеше да е по- приемливо, но факта, че е в дома на Ема ме тревожеше повече от липсата на обноски.
Не каза нищо. Присвих очи и усещах недоверието, което се разливаше в мен. Той, на свобода, в къщата на Ема. Ема, която си тръгна от мен, която се предаде в ръцете на убиец, за да защити тези, които можеха да се окажат застрашени от ръката на Марк. Марк, чийто баща бе дал тържествено обещание, че ако Ник, братът на Иън, помогне в залавянето на Ема, ще освободи семейството си.
И сега Иън стоеше на прага на чужда собственост и не ми отговаряше на най- очевидния въпрос. „ Защо?”
Почти изведнъж получих знакът, който ми казва, че нещо се е случило. Освен очевидното. Свалих поглед към ръцете му и установих припряното им държане в джобовете. Имаше нещо в тези джобове.
-Покажи ми ръцете си.- изтърсих и върнах очи към неговите.
Това го обърка и до колкото успях да видя от периферното си зрение, обърка и Джон. След това нещата се случиха прекалено бързо, за да реагирам адекватно, въпреки очаквателната си стойка.
Иън извади ръцете си, в една от които, стоеше мъничък черен пистолет, като онзи, който Марк насочи към мен преди няколко седмици. Странно как го бях запомнил. Джон направи крачка назад, но Иън размърда ръка.
-Не мърдай.- равно зададе.- Сега вие двамата ще влезете вътре тихо и спокойно, ясно?- повдигна вежди и въпреки че питаше, ясно бе, че избор нямаме.
Веднага се стреснах за Аля, но жертвата, която Ема бе направила, трябваше да е достатъчна, за да предпази леля й. Сковано влязох последван от Джон и дулото на тъпото оръжие. Чух как затваря вратата след нас и усетих как ме блъска. Стиснах зъби, за да не се обърна и да си спечеля някой удар или по- лошо, нечия смърт.
Въведе ни в хола, където се спънах в нещо и паднах на земята с псуване. Очите ми търсеха Аля, някъде завързана и все пак чакаща да бъде освободена, но не я намирах. Започнах да се изправям, но се подхлъзнах на нещо и отново се строполих по лице.
-Мамка му!- изругах, неспособен да се въздържа и погледнах мокрите си ръце.
Разтворих очи, когато видях червената течност по тях. Стреснато се изправих на четири крака и огледах пода под себе си, който бе целия в червено. Рязко се врътнах и тупнах по задник, шокиран и изплашен от гледката пред себе си.
Това, в което се бях спънал не беше нещо. Беше тялото на Аля! Беше тялото на Аля, което лежеше по лице и всичко около него бе в кръв. Смрадлива гадна кръв, която декларираше смъртта. Завършека на живота. На живота на Аля!
Аля беше мъртва! Аля беше мъртва! Мъртва!
Знаеше ли Ема за това? Има ли поне някаква представа за това? Къде е Ема сега?!
Вдигнах разярен поглед към Иън. Изправих се и се опитах да му скоча, но оръжието му се стовари в тила ми паднах по лице, точно до тялото на Аля. Видях я. Очите й бяха широко отворени и се взираха в празното пространство. Мъртви. Имах чувството, че топлия кафяв цвят бавно се разливаше от неподвижността на орбитите й. Устните й бях разтворени и побелели. От колко време беше мъртва?! От колко време тялото й бе лежало тук, на този под?! На който сега лежах до нея и гледах. Смъртта й. Исках да помръдне. Исках да даде някакъв признак за живот, но такъв нямаше. Тя бе мъртва.
Обърнах глава на другата страна и повърнах шумно. Само стомашен сок, но бе достатъчно, за да ми призлее от миризмата.
Аля беше мъртва! Харесвах Аля и сега нея вече я нямаше!
Беше си отишла!
Беше убита!
Беше мъртва!
Иън ме хвана за фланелката и ме изправи на колене, след което ме стовари на стол. Нямах сили да се противя или да се бунтувам. Образите пред мен отново бяха рамазани, този път не от някакво си тайнствено хапче, което ме поставя в дълбок непробуден сън часове наред. Защото утре нямаше да се събудя в леглото си и да се окажа само без Ема. Не! Утре щях да отворя очи и да видя гнусното лице на човека, убил един от малкото хора, които истински харесвах. И един от малкото останали ИСТИНСКИ и предани роднини на момичето, което обичах.
Не чувах и не виждах почти нищо. Изпаднах в някаква странна форма на транс, но не от онези, които ти носят удоволствие. Усетих, че главата ми отново се върти…или по- скоро всичко около нея. Онези малки детайли, които виждах се набиваха в очите ми. Надвесих се напред, за да повърна отново, но този път нямаше какво. Просто се закашлях и плюх в локвата кръв, която стоеше пред мен.
Бегло чувах как Джон ме вика, но не можех да отвърна. Не можех дори да дишам. Всичко в мен, около мен, потъна в мрак и останах сляп за всичко и всички, освен за мислите си. Мислите ми, които се въртяха никъде конкретно и все пак абсолютно в една крайна посока.

…Главата ми рязко се извъртя при удара.
-Събуди се, слънчице.- чух гласът на Иън да ми се присмива.
Бавно отворих очи и първото нещо, което забелязах бе липсата на тялото. Беше почистено до стерилност.
-Какво направи с нея?- попитах мигновено, дрезгаво, разгневен от мисълта Аля да гние в някоя кофа!
Иън ме погледна с фалшива жал.
-Няма нужда да се притесняваш за нея сега.- каза ми.- По- добре се тревожи за себе си.
Стиснах зъби и преглътнах яростта.Усещах засъхналите сълзи по бузите си и гадния вкус в устата си. Потърсих Джон до себе си, който гледаше също толкова потиснато, колкото и аз. Иън излезе от хола и чак когато се опитах да го последвам, осъзнах, че краката и ръцете ми са вързани за стол. Възпротивих се срещу дебелите въжета, веднъж. Само толкова пъти успях да си позволя, след като материята протри китките и глезените ми.
-Опитах няколко пъти.- вметна Джон уморено.- Няма да стане.
Въздъхнах.
-Как си?- попита ме.
Направих гримаса, която нямаше общо с отегчение, или неприязън. Не знаех как да изразя чувството, което изпитвах в момента. Бях просто объркан.
-Добре, момичета.- Иън се върна с телефон, който остави на масичката.- Сега чакаме.- усмихна ни се и седна срещу нас с дружелюбно изражение.

…-Обеща ми, Марк.- Ема вървеше нервно след Марк.
Складът, в който я беше докарал, беше доста голям. Бащата на Марк стоеше в другия край на импровизирания офис, който бяха създали, докато Марк Старши оправяше проблемите на сина си с правосъдието.
-Казах, че няма да нараня никого.- спря да върви и се обърна към нея.- Не съм обещавал нищо за Иън.- поясни.
Ема преглътна и поклати бавно глава.
-Обеща ми.- повтори се.- Даде ми дума!- гласът й започна да се извисява с всяко следващо изречение.- Обеща, че няма да докоснеш Майкъл или приятелите му.
Марк вдигна показалец заплашително пред лицето й.
-Тонът.- предупреди я.- Освен това гаджето ти разруши къщата ми, заби нож в дланта ми.- вдигна ръката си, чиято длан бе превързана с бели ленти.- А баща му стреля по мен.- посочи рамото, визирайки дебелите пластове бинт, които го опасваха.- Не мисля, че съм в състояние да покажа милостиня.
Изражението на Ема започна да се изменя в надеждно и умоляващо. Съзнаваше, че губи, а не искаше жертвата й да остане напразна, колко и нечестно да звучеше.
-Моля те.- помоли го.- Умолявам те.- не мрънкаше, не плачеше, но усещаше, че и това е на път да се случи.
Мисълта още един човек, да умре заради нея, я убиваше. Тази неоправдана вина, която си стоеше загнездена в нея, не я напускаше и се възобновяваше с всяко ново потенциално попълнение, в списъка на мъртвите.
-Направих всичко, което поиска от мен.- извика, когато той не я удостои дори с поглед.- Явих се на глупавото ти празненство, дори и сега приличам на евтина курва! Останах с теб!- изтъкна високо.
Червената рокля още стоеше на нея. Гримът й бе леко размазан, а червеното червило отдавна си беше заминало. Противните целувки на Марк и количеството алкохол, което я накара да погълне, го бяха отмили.
Марк вдигна вял поглед към нея. Разбираше готовността й да направи всичко за любимия и точно това го дразнеше. Нещо, което трудно признаваше дори пред себе си, бе нуждата да има някой, който да направи същото за него. Баща му не му се струваше достатъчен. Но това не бе факт, който го разстройваше. Ни най- малко.
-Сладка Ема.- усмихна й се мило и се приближи до нея.
Погали лицето й с кокалчетата на пръстите си и Ема потисна инстинкта да извърне глава.
-Недей да се тревожиш за нищо, сладка моя.- гальовно прошепна.- Не си губи времето в мисли за хора, които никога повече няма да видиш.- постави го като предложение, но бе ясно, че не й оставя избор.- Предстоят ти други проблеми.- положи длан върху тила й и я придърпа към себе си.- Можеш да бъдеш благодарна, че не го довлякох тук и не те оставих да гледаш бавната и мъчителна смърт, която му бях подготвил.- пръстите му се заиграха с кичури от косата й.- Но после, ти така добре се представи снощи, че преосмислих бъдещите си действия.
Не беше секс това, за което говореше. Беше чисто и просто покорство, докато наглите му ръце си позволяваха да я опипват на празненството, което баща му бе подготвил. В целия резервиран клуб беше пълно с отрепки и техните жени. Те всичките до една, изглеждаха толкова невероятно щастливи и Ема не бе съвсем сигурна дали наистина бяха, или влиянието на някой наркотик даваше път на илюзията за щастие. Такъв живот едва ли можеше да те направи щастлив.
-Това не беше част от сделката ни.- обвини го тихо тя.
Марк сви пръсти около косата на Ема и тя изсъска от болката.
-Не ми поставяй ултиматуми.- предупреди я. След това въздъхна примирено и закима- Имаш късмет, че си тук.- пусна я и се дръпна крачка.
Извади телефона си и след като си поигра малко с копчетата го допря до ухото си.
-Марк.- поздрави го Иън.
-Пускай ги.- нареди той.- Няма да ни трябват.
-Сигурен ли си?- съмнително зададе.- Защото няма да ми е проблем да…
-Пускай ги, Иън.- строго го прекъсна.- Чакам те в склада.
И затвори. Загледа се нагло и очаквателно в Ема. Тя пристъпи от крак на крак и скръсти ръце на гърдите си.
-Благодаря.- изказа с трудност.
Да благодари на човека, който разруши живота й и се струваше странно и неестествено. Не искаше да го прави.
-Благодаря, Марк.- подтикна я и също скръсти ръце.
Очаквателно му лице допълни и една усмивка. Смяташе, че го заслужава. Смяташе, че компенсира една смърт, с предотвращаването на друга. Вярваше си и това го правеше да изглежда прав.
Ема прочисти гърло, но това не премахна нежеланието, не премахна и трудността.
-Благодаря, Марк.- повтори го механично.
-Не, не.- поклати глава и изцъка с език.- Вложи малко повечко чувство, миличка. Все пак току ощо пощадих два живота.
Ема отпусна ръце до тялото си и се смръщи, ако въобще имаше възможност да се смръщи повече от това.
-Благодаря ти изключително много, Марк.- насили се да се усмихне, макар и фалшиво.- Благодаря ти, че ме взимаш със себе си, но за сметка на това оставяш приятелите ми невредими. Благодаря ти. Не знам дали ще успея да забравя подобна добрина.
Марк повдигна вежди и стисна устни.
-Не ми харесва сарказма ти…- поде.- Но приемам благодарностите ти.
Подмина я и се отправи към баща си. Писна му да стои в това тъмно и хладно място. Искаше да се махне, заедно с него и Ема, и да отиде на някое топло и приятно място, където да започне от начало.
-О, сега вече ми олекна.- иронично промърмори Ема и потърка ръцете си.
Измръзваше от студ.

…-Имате късмет, малки другари.- каза Иън, няколко минути след като затвори телефона.
Стоеше на големия зелен фотьойл пред нас и лицето ми показваше недоволство. Онази бръчка между веждите му беше твърде дълбока.
-По дяволите.- тросна се.
-Леле, Иън.- подех подигравателно.
Достатъчно се бях съвзел, за да си позволя да се подигравам с чист гняв.
-Някога беше крадец, сега си и убиец?
Стрелна ме с поглед.
-Малко неща знаеш за мен, малкия, така че мълчи!
-Ако знаех какви отрепки сте във вашето семейство, нямаше да си правя труда да измъквам Ник от пандиза няколко пъти, когато бяха хванали да шофира пян. Ти щеше да го измъкнеш!- замислих се- О, не чакай! Нямаше да можеш, защото как би могъл, след като лежиш в затвора заради аматьорски опит за грабеж?
Не видях обидата, която исках да изрази, но това вероятно се дължеше на неоригиналната реплика. Не бях във форма от известно време насам.
Иън само се засмя и поклати глава.
-Ник е наивен.- каза ми.- И направи всичко, което се искаше от него, за да ме освободят.
-И не ти пука?!- ядно се намеси Джон.- Пожертва всичко, което имаше, за да те измъкне, а ти си стоиш и се смееш. Похабяваш усилията му, като убиваш първият човек на когото се натъкнеш.
-Това беше случайност.- Иън недоволно се надигна от стола заедно с показалеца си.
-О, о, да не би да изпусна оръжието си и то просто започна да стреля на посоки?- предположи Джон.
Това ме ядоса. Той не бе толкова близък с Аля, колкото аз и да говори толкова саркастично и свободно за загубата, ме дразнеше и вбесяваше допълнително. Но имаше право.
-Продължавай със сарказма, момче, но вашето момиче ще плаща за наглостта ви.
Веднага се стегнах и новия опит за измъкване бе последван от нов провал. Иън ме погледна мило и озадачено.
-Страх ли те е за нея, Майкъл?- попита ме и се приведе към мен.
Опря ръцете си на двете облегалки на стола ми и се приближи.
-Защото… не знам дали си наясно какво ще й направи Марк.- дразнеше ме и го знаеше.
Стиснах зъби. Знаех, че не мога да излея гнева си от позицията, в която се намирах, но можех да се опитам да не го показвам. Това щеше да му достави удоволствие, а мен само щеше да ме разстрои повече.
-Чувстваш ли се по- значим сега, когато единственото момиче, на което му е пукало за теб, ти спасява задника за сметка на своя!- засмя се гадно.
-Определено!- изръмжах в отговор. Глупав начин да се опитам да му върна думите, които ме обиждаха.
-Все същия арогантен циник.- отбеляза Иън.
Не беше така.
-Не мога да разбера защо си направи труда да я спасяваш първия път. Тя пак е с него.
-Не е с него!- поправих го моментално.- При него е, защото той е ненормален психар, който си мисли, че има някакъв шанс с нея! Отиде при него, за да спаси всички ни, включително и нещастния ти брат. А какво е твоето оправдание, Иън?
Той присви очи и се отдръпна.
-Кажи ми.- подтикнах го.- За какво е всичко това? Какво са ти обещали?
Просто седна обратно на фотьойла.
-Имаш пари, вън от затвора си…- изредих.- Защо си се сдушил така с Марк? Какво знаеш за него, каква е изгодата?
-Слушай…- поде Иън.- Имам си причините, а най- хубавото е, че имам желанието. Може би бащата на Марк има нещо, което искам.
Изсмях се, а Джон ме изгледа предупредително. И той смяташе, че не е добра идея да предизвиквам човек с оръжие.
-Може да става въпрос за сладката ти приятелка.- каза и това веднага изтри неистинската усмивка от лицето ми.
Усещах как изопвам предупредително и вбесено изражение. Той отново се изправи и приближи, усетил, че навлиза в студени води. Не биваше да показвам яростта си, но беше малко късно за това.
-Как мислиш, след като е разтворила крака за загубеняк като теб, дали няма да направи същото и за малко по- голям и по- опитен?- усмихна ми се невинно.- Вярно, че все пак си има Марк за това, но…- повдигна рамене.- Кой знае? Може и да сполуча. Какво ще кажеш?- лицето му се озова на няколко сантиметра от моето.- Смяташ ли, че мога да се класирам? Така като я гледам е тръгнала все по- опасни момчета. Може и да си падне по тип като мен.
Не издържах и поради неспособността да направя друго, се изплюх в лицето му злобно и настървено. Печелившата усмивка се появи на лицето ми, когато Иън рязко се отдръпна и с изумено ахване. Джон също се притесни. Доволното ми изражение си остана дори когато Иън, видно разярен, извади пистолета от колана на дънките си и го стовари под брадичката ми, държейки ме за косата и дърпайки главата ми назад.
-Забавно ли ти е, малкия?- просъска.
-Изключително много!- отвърнах със същата злобна усмивка.
Изстенах, когато ме дръпна по назад. Скубеше и болеше, но факта, че го изкарах извън нерви ме крепеше достатъчно силно.
-Да видим колко ще ти е забавно, когато напълня главата на приятеля ти с олово, а след това същото се случи и с теб, а?- гледаше ме по един доста психарски начин, който не бях виждал досега.
В един момент осъзнах, че не се шегува. Не ме пусна, но насочи дулото към Джон.
-Не!- извиках, но още един глас извика успоредно с мен.
И тримата обърнахме глави към звука и се изненадах да видя Ерик. След това се ядосах, че виждам Ерик.
-Марк каза да ги оставиш.- продума той тихо, настоятелно и властно.
Твърде дълго познавах Ерик и все още ми бе трудно да повярвам, че така добре се е криел. Гледайки го в момента, осъзнавах колко много не прилича на човека, когото познавах. Да се окаже такъв умел лъжец, беше едно от най- големите и почти изумителни открития, на които ставах свидетел и които бях правил.
-Този малък педал ме наплю!- оплака се и отново върна очите си към мен, както и натиска на пистолета.
-Иън.- Ерик произнесе името му с такава власт и категоричност, че и аз да бях и аз щях да го послушам.
Иън обаче не го. Продължаваше да оглежда лицето ми и да се коле*ае дали да ме убие, или да послуша нарежданията. На нареждащия явно му писна да чака, защото с досада пристъпи към Иън и му отне оръжието, привличайки погледа му.
-Какво правиш?- тросна се той.
-Марк каза да ги оставиш на мира.- повтори Ерик бавно.- Това значи да ги оставиш на мира, а не да завираш шибани оръжия в лицата им.- изтъкна и докато му обясняваше изпразваше пълнителя.- А сега да изчезваме от тук!
-Почакай! Какво да правя с тялото?- попита Иън и спря походката на Ерик.
Той бавно се обърна с повдигнати вежди.
-Кое тяло?- отчетливо запита, внезапно нащрек.
-На жената, която живееше тук.- отговори.
Ерик разтвори очи и наклони глава.
-Убил си лелята на Ема?!- не разбирах защо изведнъж започна да се излъчва такава ярост от него. Почти толкова силна, колкото и моята, но неговата не бе на място. Той беше един от убийците, един от лошите и не схванах защо се ядосваше.
-Марк каза да взема дрехите на Ема, не ми каза, че в къщата ще има човек, когато дойда.- защити се, но звучеше така, сякаш е престъпил заповед.
-Глупак!- изкрещя Ерик и го удари, извъртайки главата му.- Аля не трябваше да умира!
Иън го погледна стреснато и въпросително. Я, Марк не е виновен за едно убийство! И ако това не оправяше нещата!
-Не трябваше да позволяваш на никого да те види, малоумник такъв!- наистина изглеждаше вбесен.- Как си могъл да я убиеш?!
-Събирах багажа на Ема и жената се появи от никъде.- говореше така, сякаш нямаше никаква вина за случилото се.- Няколко пъти се опита да ме удари и накрая ми писна и я застрелях.
Исках да стана и да го фрасна така силно, че да си забрави името. За щастие Ерик изпълни неизказаната ми молба. Новият удар последва, след версията на Иън.
-Какво ще кажем на Марк сега?- попита го ядно.
-Защитавах се! Кучката удряше силно.
Трети удар и вече бях близо до „по- малко вбесен и желаещ да убие всичко и всички”. Вече бях само „желаещ да убие двама, трима души бавно и мъчително”.
-Мисли какво оправдание ще измислиш, глупако!- предупреди го Ерик.- Ема се предаде, за да могат хората тук да си живеят спокойно, ако разбере какво си направил, ще направи всичко възможно, за да го убие Марк и след това да си тръгне. За това мисли трескаво и гледай момичето да не научи!
-Къде е тя?- попитах Ерик, който тъкмо се врътваше да си ходи.
Не се обърна към мен, но поне спря. Може би защото усещаше надеждата и молбата в гласа ми, две неща, които се стараех да не забележи.
-Ще ти е по- лесно ако забравиш за нея.- каза ми.
Не като подигравка, не като злобно заявление. Каза го като съвет.
-Знаеш, че ще я намеря и ще си я взема обратно, Ерик.- осведомих го.
Сега само обещавах. Ерик ме погледна право в очите с надеждно лице.
-Успех тогава.- отвърна, погледа ме малко и накрая излезе, последван от Иън, който бършеше кръвта от лицето си.
Гледах прага на помещението няколко минути, след като двамата с Джон останахме сами. Докато той се опитваше да се измъкне от здраво стегнатите въжета, аз мислех и разсъждавах. Щях да я намеря, щях да си върна обратно и този път нямаше да я пусна. Провалих се в това да я защитавам, но определено нямаше да допусна тази грешка трети път.

... Отказах да тръгвам, когато се оказахме свободни от въжета или хора с пистолети. Обадих се първо на баща си и нямах идея как да започна, през какво да мина и как да завърша. През цялото време, докато нервно обикалях къщата и ръфах нокътя на палеца си, обяснявах неразбираемо и с доста треперещ глас. Достатъчно треперещ, за да се притесня. Аз бях момче, превръщах се в мъж, а сега почти хленчех. Страхувах се за Ема, страхувах се и за Аля, която вече не бе сред нас. Джон търсеше тялото й навсякъде из къщата, докато аз молех Гордън да дойде максимално бързо. Изтръгнах съпричастното му обещание, че пътува насам.
Часът беше към пет или шест сутринта. Не бях мигвал, не бях спокоен, за да спя. Седях с телефона в ръка, опрян в брадичката ми, затворени очи и бръчка между тях. Притеснявах се, чувствах се напрегнат, повече от когато и да било. Тази психическа отпадналост ми влияеше и на физиката. Бях изтощен, но дори това не бе достатъчно подходяща дума.
-Майкъл! - тихият глас на Ема долетя зад мен и аз рязко се обърнах.
Видях я. Стоеше пред мен, цяла и жива. И добре. Изглеждаше добре. Беше с тази червена рокля, с която я видях преди ме хукне далеч от мен. Беше красива. Усмивката на лицето й стоеше широка и искрена, както винаги. Беше непокътната.
Тя се затича към мен и аз веднага я стиснах здраво в прегръдките си.
-Господи, Майкъл! - проплака тя и устните й се притиснаха във врата ми.
Усетих сълзите да падат от очите ми, докато я държах в ръцете си. Тя. Нея. Ема.
-Майкъл? - Джон постави ръка на рамото ми и ме откъсна от фантазията, която така силно исках да не е просто фантазия, плод на въображението ми, адското желание да я видя.
Вдигнах поглед към него.
-Намерих я. - каза ми предпазливо и окуражително ме побутна по гърба.
Последвах го до задния двор с предубедено изражение. Той се отдръпна от погледа ми.
Тялото на Аля лежеше точно между двете кофи за боклук, които тя изкарваше пред къщата си всяка сутрин. Очите й продължаваха да се взират невиждащо напред. Устните й продължаваха да стоят разтворени и бели. Кожата й приличаше на мрамор там, където не бе поела кръвта.
Очите ми се напълниха със сълзи и преглътнах с усилие. Бавно се приближих и предпазливо приклекнах до нея. Премигнах, за да разсея влагата. Дори и в този момент, не исках да плача. Беше глупаво и момичешко. Но не успях да стърпя порива. Капка по капка, се спуснаха от очите ми и се отказах да обръщам внимание. Протегнах ръка към лицето й и докоснах челото й. Колебливо преместих пръсти малко над клепачите й и се подготвих това да е последния път, в който ще видя тези лъчезарни и топли, гостоприемни и мили очи. След това ги затворих.

Санитари, лекари, полицаи се бяха скупчили около и във къщата на Аля. Но аз си тръгнах преди да са се появили всички. Гордън помоли тялото да бъде съхранено в моргата и да не бъде докосвано, докато не се реши дата за погребението. След това ме закара в къщи, където се изкъпах и промих някакви смешни малки драскотинки.
Сега стоях и зяпах през прозореца, и нямах представа какво да правя. Нямах представа и как да го направя. Гледах морето през стъклената врата на балкона си, но не я отворих. Зяпах и изключих.
Почукване на вратата ме изключи от изключването и аз изсъсках. Не дадох покана, но не казах и „разкарай се”, затова дръжката се завъртя и на прага се показа Гордън. Върнах обратно поглед, когато констатирах този факт.
-Добре ли си? - попита ме внимателно и ме приближи.
-Перфектно. - отвърнах и съсредоточих поглед напред.
Баща ми изпъшка и непоканено си придърпа стол и седна до мен. С ъгълчетата на очите си видях как също се зазяпа в хоризонта.
-Съжалявам. - започна. Усещах реч. - Че не бях тук, когато… всичко това се случи.
Кимнах веднъж-дваж.
-Вината не е твоя. - уверих го безпристрастно. - Няма за какво да съжаляваш.
-Ще я намерим, Майкъл. - настоя баща ми и долавях така ясно вперения му в профила ми поглед.
-А до тогава? - обърнах се към него с повдигнати вежди. - Какво правим до тогава? Тя какво ще прави до тогава? Докато намерим къде са, може да се окаже, че отдавна са сменили местоположението си.
Гордън не отговори и съжалих, че се оказвам прав. Нямах идея какво да направя. Чувствах се невероятно безпомощен в ситуацията, в която се намирах и не знаех как да се измъкна от тази безпомощност. Но изглеждаше толкова безнадеждно. Всичко, което познавах и което така си харесвах, живота, безгрижността, безотговорността… Всичко това сега ме наказваше. Приемах го по този начин и не можех да извлека някаква полза или поука, както обикновено ставаше по филмите или книгите. А именно - субекта съществува, но няма конкретна изява във или за подпомагането на света, на неговото прогресиране. Този субект ще се намери в криза и тази криза ще го подтикне към действие. В зависимост от тези действия, той или ще умре, или ще се промени. Ще се поучи. Ще извлече ползата от положението, в което някога се е намирал и сега вече е един завършен и перфектен човек. Той е способен, съобразителен и готов на всичко за всички. Той е един добър и достоен човек. Това, което не знаех е, кой играе този субект. Аз или Ема? Защото тя беше като мен. Бяхме… еднакви.

Ема беше подпряла лакти на дървената захабена маса и гледаше втренчено напред. В главата й се вихреше изключително противоречие. Толкова красноречиви желания, че самата тя не знаеше от къде й идват на ум. Опита се да ги спре, но правото й на избор отдавна бе изгубено.
Не искаше Майкъл да я търси, но в същото време се надяваше, че това ще се случи. Искаше това да се случи. Искаше нейният герой да изскочи в най- решаващия момент и да я спаси. Обаче не се намираше в приказка. Толкова пъти бе достигала до това заключение, че направо се учуди от поредния път, в който трябваше да си го напомни. Горчиво поклати глава и сведе поглед към събраните си длани.
- Надявам се не прекъсвам някакъв дълбок размисъл. - засмя се Марк зад нея и прекъсна дълбокия й размисъл.
- Има ли значение? - смръщи се тя, без да вдига поглед от ръцете си.
Марк повдигна рамене. Привлече погледа й с шумното натрапчиво натикване на дрехи в сак. Тя се обърна недоумяващо към него и сбърчи вежди, когато видя купчина рокли най-отгоре.
-Какво правиш? – попита го недоверчиво.
Марк прилежно сгъна поредната женска дреха.
-На какво ти прилича? - повдигна вежди. – Не мислиш, че ще стоим тук вечно, нали? – изсмя се.
Ема се изправи от стола и направи крачка, сочейки дрехите.
-Какво е това, Марк? – гласът й стана изискващ.
-Току-що ти казах.
-„Няма да стоим тук вечно” не е отговор. – сряза го тя. – За какво се готвим?
Марк отпусна ръце в сака и погледна Ема със стиснати устни.
-Заминаваме на далеч, миличка. – каза й. – Не мога да си позволя да стоя тук повече. Не че има опасност ченгетата да размислят и да ме затворят, но все пак не искам да поемам излишни рискове. – нацупи устна.
Ситуацията го забавляваше. Положението му по никакъв начин не го разстройваше или впечатляваше. До такава степен да разчита на парите, че дори когато отвлича и убива, остава недокоснат. Омразата на Ема растеше. Мразеше този човек, който дори не считаше за човек. Той беше жалка изцепка на природата и въпреки че тя не бе никоя, за да отсъжда, претендираше, че той трябва да умре. Такова създание просто не заслужаваше да живее. То само тровеше и мажеше, лъжеше и предаваше, и пречеше на нормалните живи същества да функционират и да живеят спокойно и щастливи. В мир, без страх. Марк бе всички онези неща, от които малките деца се страхуваха. Зъл и противен, гнусен и отвратителен!
-Още живееш в илюзия, че той ще дойде за теб, нали?
Ема не отговори. Не каза нищо, а само му обърна гръб и втренчи очи някъде пред себе си. Да, искаше това да се случи. И да, беше си илюзия.
-Прав ли съм? – усети дъха му по тила си и потръпна.
Не го беше усетила да се приближава.
Поклати леко глава.
-Стига, Грийн. – засмя се и обгърна кръста й, като сключи ръце пред корема й. – Познавам те прекалено добре, за да се опитваш да ме лъжеш. Защо просто не ми кажеш истината?
Ема преглътна и се отскубна от него, поглеждайки го в очите с неприязън.
-Искаш да чуеш истината ли, Марк? – повдигна вежди.
Той кимна. Не изглеждаше заинтересован от това, което щеше да чуе, а сякаш просто искаше да й се посмее на наивността.
-Мразя те. – толкова простичко го каза, че за да се направи на по-безгрижна повдигна рамене. – Не мога да те понасям. – продължи и този път стана с една идея по-сериозна. – Ти си най-ужасното нещо, което някога съм имала честта да познавам. Не си мисли, че имаме някакво бъдеще заедно. – поклати глава с подигравка. – Неее… - засмя се. – Защото докато съм жива – скри усмивката си. – Никога няма да те докосна с желание.
Това изказване го смръщи, въпреки че го очакваше. За разлика от Майкъл обаче, не се стараеше да крие емоциите си от нея. Гневно пристъпи крачка, явно щеше да я удари, а може би щеше да й направи нещо друго… Каквото и да беше намислил обаче, трябваше да почака.
Иън влезе заедно с Ник, така безгрижно сякаш си бяха у дома. Зад тях се появи и Ерик.
-Какво се е случило? – попита Марк объркано, когато видя все още кървящата устна на Иън.
-Нека той ти обясни. – сърдито посочи Ерик.
-Мисля, че е по-добре ти да му обясниш. – жегнато отвърна Ерик. – И да гледаш да не е в близост до нечий уши. – намекна.
-Какво се е случило? – отегчено запита Марк.
Все едно подобни проблеми в „семейството” се случваха всеки божи ден.
Иън кимна към по-отдалечен ъгъл и когато двамата с Марк се усамотиха на няколко метра от останалите, прочисти гърло и го погледна колебливо.
-Без да искам убих лелята. – каза и присви чакащо очи.
Мрак се зазяпа в него. Първо недоумяващо, след това въпросително, накрая лицето му бавно започна да се изменя в маска на гнева.
-Убил си Аля? – попита сдържано. Устните му стояха в правя линия.
-Без да искам. – побърза да повтори.
Марк сведе яден поглед и пристъпи крачка, вдигайки очи към Иън.
-Обясни ми, Иън… - поде той. – Как точно убиваш човек, без да искаш?
Русокосият младеж стисна устни и поклати глава. Повдигна рамене, внимателно, несигурно.
-Ами просто… стана, сещаш ли се? – изскимтя, не от страх – знаеше, че Марк няма да го убие. Всъщност знаеше колко важен е той, затова не се притесняваше. – а в опит да направи постъпката си по-малко… глупава!
-Глупак! – изсъска Марк и притисна юмрук до устата си.
Направи няколко крачки напред-назад и се спря с още една ругатня.
-Това не трябваше да се случва, Иън! – говореше тихо, за да не бъдат чути, но Ема забеляза разстройването. – Не само защото ако Ема разбере, можеш да бъдеш сигурен, че няма да оживееш, а и защото баща ми едвам се оправи с полицията първия път. Що, за тъпанар си, Иън?! Искаш да ни заключат отново ли?
-От къде ще знаят, че сме ние? – попита искрено неразбиращо.
Марк се вгледа в него и потрепна гневно с устни. Човекът беше идиот.
-Това няма значение. – реши накрая и прокара пръсти през черната си коса. – ще изчакаме баща ми да се върне и ще видим колко най-бързо можем да тръгнем от тук.
Подмина го, но се спря на втората крачка.
-А ти… - посочи го и размърда ръката си, докато обмисляше. – Просто се скрий в някоя дупка, по дяволите! – помоли го и предприе кратките крачки до Ерик.
Хвана го малко над лакътя и го издърпа, прекъсвайки бдителния поглед, който бе стоварил върху Ема. Ник зае позицията му, като несигурно пристъпи към нея.
-Не ти предлагам да се приближаваш толкова, Ник. – предупреди го тя.
Той не й обърна внимание. Озадачено наблюдаваше мимиките на Марк и Ерик, за да бъде сигурен, че са достатъчно погълнати от това, за което говорят. Иън беше запалил цигара и гледаше някакви листа на масата. Никой не обръщаше внимание на хлапетата.
-Ник, предупреждавам те, заради всички хубави мигове, които сме имали заедно, спри да се приближаваш към мен. – предложи отново.
-Млъкни, за бога! – сряза я той и се огледа крадешком. – Не се безпокой за нищо. Ще те измъкна от тук.
Ема веднага изопна удивена физиономия. Разтвори очи и се загледа в него, търсейки някакъв знак, че се шегува. Някаква уловка, че това е игра, а не истината. Просто знак по посредственото му лице, който да покаже, че й дава просто празни надежди, а не подхранва самата надежда.
-Какво…?
-Ще ти обясня после, Ема, но засега те моля, просто да стоиш… мирна. Можеш ли да го направиш? – недоверчиво попита.
-Това да не е някакъв номер? – веднага се нацупи тя. – За забавен ли се имаш?
-Запази тишина, Ема! – настоя тихо той. – Имай търпение, просто стой!
Тя отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Изпълни се с надежда. Съвсем несигурна и много колеблива, позволи на лъча да я огрее. Леко и нищо обещаващо. Но сияещо.
Проследи го как отива до Марк и току-що пристигналия му баща. Отмести очи, когато видя Марк да извърта глава към нея. Замига срещу босите си крака и се дишането й се ускори. Не знаеше дали да вярва, но се чувстваше по-добре, като знаеше, че има вероятност да й казва истината. Така силно искаше да се махне от това място.
-Убил я е. – говореше Марк на стареца, докато Ник се присъединяваше към тях.
-Чух. – отвърна старши Марк и хвърли вестника на масата пред тях. – Полицията е намерила тялото й тази сутрин. Хлапето на Гордън Фин я открил.
Иън, също присъединил се, стисна устни. Ерик го изгледа с презрение.
-Трябва да изчезваме от тук. – въздъхна големия Марк. – Въпрос на време е докато открият това място и ни обвинят в убийството на още един човек.
-Още един? – неразбиращо го повтори Ник.
Бащата и синът се спогледаха многозначително. Ерик сведе поглед, а Иън се подсмихна и запали нова цигара, която стоеше закрепена над ухото му.
-Да… - разсеяно отвърна Марк. – Дълга история, нямаме време за това. – побърза да каже и обърна вестника така че да не гледа мъртвото тяло на лелята. – Погрижете се това да изчезне. – каза на Ерик и Иън. – Не искаме малкото ни съкровище да вижда това, нали? – повдигна вежди и ги остави сами.
Иън се засмя и подмина Ник, но той го хвана за лакътя и го извърна към себе си.
-Убил си я? – попита невярващо, почти обидено. Не искаше да вярва, че брат му е убиец и принадлежи в затвора. Не беше редно, но фактите говореха сами за себе си.
Иън повдигна рамене.
-Случва се, братче. – гальовно отговори и го потупа по рамото. – Хората умира и се раждат. Кръговрата на живота.
Отново понечи да излезе, но Ник отново го придърпа към себе си.
-Но… - вгледа се настоятелно в очите му. – Убил си човек, Иън! – каза го със неприсъща за него сериозност.
Той отпусна лице с досада. Обхвана лицето му с длани.
-Просто стана, братле. – Не съм искал, но… стана. – пак повдигна рамене. – Важното е, че отново сме заедно. – усмихна му се по братски. – Ти и аз, братле. – прегърна го силно, по мъжки и се отдели, прихващайки го за лактите. – Заминаваме и повече няма да се върнем.
-Но… - обърка се Ник – Ами мама и…
Иън се смръщи и го прекъсна с твърдо поклащане на глава.
-Те ме оставиха в онази дупка, Ники. – изражението му показваше гняв. – Няма да се тревожиш за тях. Ще се махнем оттук и всичко ще бъде както преди. – увещаваше го прекалено настървено.
Ник сведе поглед и кимна веднъж. Иън въздъхна облекчено и целуна челото му.
-Ще се оправим. – каза му. – Съвсем скоро всичко ще свърши.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство (продължение)

Писане by justwannabeone on Пон Яну 12, 2015 11:02 pm

…Нощта вече се бе спуснала навън, където Ема не можеше да я види. Мислеше си каква глупачка е. Да повярва на Ник, който бе излязъл същия следобед с брат си и сега не се връщаше. Щял да й помогне? Да бе!
Умираше от студ, въпреки дългите кожени панталони, които бяха предоставени да обуе. Черният й потник и обувки, правеха цялата картинка много мрачна. Ема мразеше черно. Носеше го само когато ходеше на гроба на Лира или на много официални случаи. Тънките презрамки на горната й дрешка, не я стопляха, ама никак. Цялата й кожа бе настръхнала.
Рязко вдигна глава, когато голямата ламаринена врата се отвори със скърцане. Изчака да види някого другиго след Ник, но след като това не стана, войнствено се запъти към него и го блъсна в гърдите.
-Къде, по дяволите, ходиш? – изсъска му.
Той веднага събра ктитките й и я придърпа към себе си, поставяйки показалец на устните си.
-Шшш! – обърна глава зад себе си. – Момчетата излязоха да пийнат по нещо, само Марк остана. – каза й. – В колата е и чака да видя дали си заспала.
Ема премигна и се задиша.
-Какво ще правим? – попита го.
Ник въздъхна и я пусна. Огледа помещението и по устните му плъзна бавна усмивка.
-Ще се возим. – отговори и кимна към сребърния мотор, заставен в ъгъла на стената зад тях
Ема проследи очите му, след това ги върна към него, предпазливо и напрегнато.
-Ник, какво ще правим, ако се махнем от тук? Какво ще правиш ти?
Поиска да знае. Сега, когато да изчезне от това място и хората в него й се струваше толкова лесно и просто, благодарение на единия мотор и човек, който може да го управлява, се двоумеше. Това нямаше да остане безнаказано.
Ник пое глътка въздух.
-Обещах на Майкъл, че ще му помогна. Това и ще направя. – хвана я за брадичката. – Няма време да се тревожим за последствията. Каквото стане, ще се справим.
-Ами брат ти?
Ник бавно поклати глава. Обичаше Иън, но той бе убиец, заради който предаде истинските хора в живота си. Изкара го от затвора… сега можеше да прави каквото си поиска, но Ник нямаше да стои и да гледа. Да го пусне на свобода, бе най-доброто нещо, което можеше да направи за себе си за него.
-Ще се оправи и без мен, сигурен съм. – отвърна накрая и я подхвана над лакътя. – Да побързаме преди Марк да те провери лично.
Ник се метна на мотора и инстинктивно докосна джобовете си.
-Ключове. – промърмори. – Намери ключовете, бързо! – каза на Ема и слезе.
Ема присви очи и се огледа набързо. Погледът й попадна на масата, пълна с листове и планове. Затича се към нея и размести бялата хартия няколко пъти, преди ключовете да издрънчат. Пръстите й обвиха връзката и се върна при Ник за секунди. Подаде му ключовете, които той пое, и отново се възкачи на мотора. Завъртя ключа и двигателят изръмжа. И двамата обърнаха рязко глави, когато чуха скърцането на вратата.
-Качвай се! – извика Ник и Ема веднага го послуша.
Метна се зад него и нетърпеливо обви кръста му. Ник форсира и се изправи лице в лице с вратата, която бавно се отваряше. Изръмжа няколко пъти с двигателя и се приготви да тръгне и ако успее, да помете боклука със себе си.
-Тръгвай! – изкрещя Ема, когато вратите се отвориха и срещу тях застана Марк.
Марк, който учуден, но бърз, извади оръжието си и го насочи към тях.
-Тръгвай! – повтори Ема, когато дулото се насочи към Ник, а той продължаваше да стои и да гледа кръвнишки врага отсреща.
Ник втъкна стапенката на място и потегли напред. Вероятно Марк щеше да стреля, но Ник се оказа по-бърз. Настървен да остане жив и да си върне доверието на приятелите си, той подмина Марк, абсолютно игнорирайки факта, че държи оръжие, целта на която е той. Даде газ и го подмина, правейки рязък завой, с който излезе на улицата.
-По дяволите! – изруга Марк и се метна в колата си.
Запали я и даде газ напред. Излезе на булеварда и заследва мотора, по-скоро притеснен от евентуалната загуба, от колкото ядосан, заради предателството. Ник не се очертаваше като персонаж, който да оживее, след като заминат. Щеше да го убие собственоръчно, но първо трябваше да го хване.
Ник направи няколко объркващи маневри, но Марк продължаваше да го следва плътно. Моторът премина през дългия мост, който ги изкарваше от града. Звука от гуми прокънтя в тишината, последван от ругатните на Марк. Той отвори прозореца на колата си и изкара ръка през него, заедно с пистолета си. Насочи го към гърба на Ема и се прицели, но дупката, в която попадна, неумишлено прибра ръката му.
И Ема и Ник не спираха да обръщат глави назад. Каски липсваха и никой от двамата не бе застрахован от падането, което - ако продължаваха да карат с тази скорост и да не държат очи непрестанно на пътя – беше почти гарантирано. На няколко пъти поддадоха, но Ник професионално изправяше мотора при всеки подобен опит.
Марк отново извади ръката си и този път не се коле*а и стреля напред.
-Мамка му! – изкрещя Ник, удивен от готовността му да ги застреля като кучета.
-По-бързо! – извика Ема и отново врътна глава, установявайки близостта на Марк.
Предницата на колата блъсна задната гума на мотора и Ник пак загуби равновесие за няколко мига.
-Ще го убия! – изсъска на себе си той и увеличи скоростта.
Профучаваха през спокойните крайпътни храстчета и мънички животинки, които с право се двоумяха дали да преминат от отсрещната страна. Всичко се полюшваше под тежестта на въздуха, след като мощните автомобили минеха покрай тях.
И продължаваха да се преследват, и продължаваха да псуват, и продължаваха да не гледат пътя достатъчно внимателно, за да забележат големия камион, който се задаваше насреща им. Ник се наведе малко напред забелязал възможността. Няколко метра напред и камионът бе на ръка разстояние от него.
Ник завъртя кормилото и наби спирачките, минавайки на сантиметър пред голямото превозно средство, шофьорът на което се панира от внезапната повява на мотора и завъртя своето кормило към срещуположната посока. Предниците – тази на Марк и тази на камиона – се засякоха остро и оглушително, огъвайки броните им, отблъсквайки ги леко назад, но все така силово допрени. Ник и Ема бяха паднали от мотора и лежаха на земята. Тя едвам се повдигна от асфалта, само с длани, когато усети тежестта му над себе си и след това шумно избухване.
Главата на Ема лежеше под защитническите ръце на Ник. Бе покрил почти цялото й тяло със своето и сега и двамата вдигнаха бавно глави към катастрофата, която бяха причинили. Всичко около двата автомобила пушеше и остатъци от горещ огън се разливаха в тъмните цветове. Ема преглътна, а Ник бавно започна да се изправя. Полакатуши се на двата си крака, твърде зашеметен и стреснат. Адреналинът още бушуваше във вените и му той смело, ала предпазливо започна да се приближава към джипа, който Марк караше. Ема ставаше на крака зад него. От челото към брадичката й течеше обилна кръв. Единият ъгъл на устните й бе разкървен, голите й ръце също бяха кървави, кожените й панталони само леко протрити. Ник също бе ранен. Огънят, който доближаваше, пареше на ранените му кокалчета на пръстите. На носът му се ширеше драскотина, на брадичката и ръцете му също и много.
Дишането му се ускоряваше с всяка крачка, която предприемаше. На два метра от колата и камиона, нова експлозия избухна и го отпрати назад, падайки до Ема. Извика болезнено, когато се стовари на земята. Ушите му кънтяха отвратително и болката му стана по-силна. Тази на Ема също.

Обгореното тяло на Марк се друсаше на носилката, с която лекарите го изнасяха. Шофьорът на камиона беше мъртъв, но в кабината му намериха солидно количество алкохол, което донякъде сне вътрешната вина на Ник.
Полицаят ги разпитваше вече половин час, докато санитари преглеждаха и почистваха раните им. Рутинните въпроси, получиха бързи отговори и когато останаха сами, само с одеялата на себе си и топла напитка в ръцете си се спогледаха. И двамата бяха изтощени, уморени и ги болеше всичко. И все пак…
-Как си? – попита я.
Тя кимна веднъж и сведе замислен поглед.
-Благодаря ти. – очите й се впиха в неговите внимателно.
-За това, че те предадох на банда убийци, затова, че те измамих, затова, че…
-Затова, че ме спаси. – прекъсна го. – Благодаря ти.
Ник заби поглед в чашата си.
-Презрението ти е нещо страшно, Ем. – каза й и се засмя лекичко.
-А желанието ти да компенсираш направи чудеса. – отговори.
-Не го направих като компенсация. – остро каза и я се взря в нея. Поклати глава.
-Знам. – бързо го увери, преди да е получила безсмислени оправдания, за които не й пукаше. – Исках да кажа, че вече няма значение, какво направи.
-Това означава ли, че има някаква вероятност, някога да ми простиш?
Тя се усмихна.
-Прощавам ти. Все още съм сърдита, но ти прощавам.
Ник стисна устни. Майкъл бе говорил един следобед, един цял следобед, само за Ема и нейната прекраснота. Колко лесно се трогвала, колкото добра била, колко мила, колко прощаваща, колко невероятно красива, колко умна, колкото забавна… Да… Ема беше добър човек и ако трябваше да я опише с една дума, то това щеше да е тя. Добра!

…Баща ми ме бе оставил с думите: „Имам важна работа. Няма да се бавя!”. Изнервяше ме незнанието. Къде е, кога ще се върне. За Ема ли беше отишъл? Знаеше ли къде е? Спасяваше ли я в момента? Беше ли й казал за Аля?
Толкова много въпроси, от които ми прилоша. Не бях тъп, но многото мисли ме натоварваха. Уморявах се да мисля! Седях пред прозореца на дневната си и гледах към плажа, който бе на петдесетина метра от мен. Клатех глава, ядосан, притеснен до мозъка на костите си. Нищо не знаех. Нямах представа какво се случва, а исках. Трябваше ми тази информация, за да спра да будувам по цяла шибана нощ!
И тогава, докато седях и ругаех света за всичко, което ми причини, на хоризонта ги видях. Гордън държеше Ема на ръце, а тя бе положила покорно глава на гърдите му. Ник се тътреше зад него, подпиран от Джон и Дарина.
Отстъпих няколко крачки назад, преди бясно да се затичам към вратата и да излетя през нея. Насмалко да се спъна, докато търчах към тях, но стигнах невредим и моментално отнех Ема от баща ми и я поех в собствените си прегръдки.
Навлязохме в къщата, където я поставих внимателно на дивана. Джон и Дарина настаниха Ник на другия диван. Не му обърнах внимание. На него все още не. Клекнах на пода до Ема и се загледах в лицето й. Мръсното й, ранено, лице.
-Добре ли си? – чух Джон да пита Ник.
Обърнах глава към него. Беше дори по-зле от Ема, но все пак кимна. Притаих дъх, когато чух пъшкането й. Започна да се изправя и аз се притесних.
-По-добре да лежиш. – казах й и я натиснах надолу, но тя се възпротиви.
-Добре съм. – измънка и погледна Ник. – А ти?
Ник отново кимна и Ема последва движението му. Чак когато Джон ме погледна многозначително, разбрах, че следваше лошата новина. Сведох поглед и се изправих, обмисляйки. Не знаех как да й кажа, че леля й е мъртва. Не мисля, че можех аз да бъда този, който да й поднесе гадната вест. Не ми се струваше никак добра идея и не исках да го правя. Баща ми отиде до нея и започна да я промива. Очевидно някой се бе погрижил за това, но драскотините й изглеждаха толкова дълбоки, че сякаш някой повтаряше върху тях пак и пак.
-Ема… - повиках я тихо и тя стовари очите си върху моите.
Отворих уста, но не можех да изкарам звук от нея. Гордън прочисти гърло и се отдръпна от дивана. Супер! Сега реши да мълчи! Преглътнах и се приближих до нея. Насилих се да говоря спокойно.
-Нещо се случи докато те нямаше. – подех със запъване.
Погледите на всички се рееха нанякъде и всичките знаеха какво щях да кажа.
-Ам… - буцата продължаваше да си стои, по дяволите. – Ал… Аля е… - присвих очи, докато се борех с емоциите си.
Очите на Ема започнаха да се разширяват и сякаш бе бегло наясно какво ще чуе. Седна на дивана, а изражението й бе очаквателно, напрегнато, слушащо внимателно.
-Аля умря. – изплюх накрая. – Ам… Помолихме да запазят тялото, докато се върнеш. Не е… редно да я… погребем без присъствието ти.
Осъзнавах, че е спряла да ме слуша след като чу съществената част. Празният й поглед се пълнеше със сълзи, които вече не стояха в очите й. Тя премигна няколко пъти и устните й се разтвориха. Веждите й се сбърчиха, ноздрите й се опитаха да поемат повече въздух. Поклати глава и стисна челюст. Облиза устните си, след което здраво ги стисна. Затвори силно очи и изхлипа, зарови лице между колената си и рамената й се размърдаха, докато плачеше.

…Тревата беше мека и зелена. Слънцето грееше слабо, за което бях благодарна.
Мразех черното. Никога не съм го харесвала. Сега бях облечена с него. Сега всички бяха облечени с него. Мразех и това. Не ми харесваше. Не ми харесваше, че се налага. Не исках да се налага.
Свещеникът говореше, цитираше… майната му, не знаех! Не ми пукаше. Аля не би искала така. Никога не е вярвала в Бог! Считаше религията за глупост, в която хората се зарибяват, защото не могат да открият отговори на въпросите си. Защото е по-лесно да мислиш, да вярваш, че някой там… някой, който отнема любимите ти хора, се грижи за човечеството! За теб! Но за мен не се погрижи! Нееее! Отне ми сестрата, сега ми отне и лелята. Колко удобно, нали? Да бъда онова страдащо момиче. Онова с проблемите и депресиите. Онова, което показва сила, въпреки всичко, което й се е случило. Глупости! Не бях силна. Чувствах се толкова отвратително, страдах толкова много… Исках всичко да спре, исках да приключи и да живея в мир. Исках да отида при Лира. Исках да я видя и да спра да се чувствам така самотна и нещастна. Не понасях това чувство. Но и то ми се налагаше.
Сега само факта, че Майкъл стоеше точно до мен, че пое ръката ми своята, че преплете пръсти с моите… Само това ме спираше да се метна от някоя сграда. Не беше приятно да искаш да умреш, но да не можеш. Беше по-скоро красноречиво. Защото не исках да умра, но в същото време исках...
Косата ми бе вързана на нисък кок и се раздразних, когато няколко кичура паднаха. Глупава коса!
Спуснаха гроба в дупката и нова порция сълзи се спусна по бузите ми. Подсмъркнах, когато първата лопата почва удари ковчега. Имах чувството, че долната ми устна ще пусне кръв, ако продължавах да я стискам така.
Оказах се изключително зависима от присъствието на Майкъл. От присъствието на Ник, Джон и Дарина. Другите близки на Аля, нямаха значение за мен. Не ги познавах. Не познавах нито един от тях. Трагедията и фактът, че четиримата бяха до мен, ме правеше някак по-силна. Почти способна… Държаха ме. По начин, който не можех да обясня и изхлипах, когато осъзнах, че ако Аля беше тук, щеше да ми каже.
Пръстите на Майкъл ме стиснаха по-силно, по-окуражително.
-Много съжалявам за загубата ви. – възрастна жена стисна ръката ми. Младият мъж, който я придружаваше също.
-Моите съболезнования. – проговори.
Кимнах. Кимах на всяко изказано съжаление, благодарях и с болка осъзнах, липсата на хората, които трябваше да са тук.
Домът на Аля се изпразни чак вечерта. Майкъл затвори вратата на последните посетители, а накрая и на собствените си приятели.
-Ще се видим утре. – тихо им обеща.
-Сигурен ли си, че нямате нужда от нещо? – попита Дарина.
Кратко мълчание, въздъхване и вратата се затвори. Чух го как изкачва стълбите до моята стая. Застана на прага и почука на отворената ми врата. Вдигнах поглед към него, както бях обгърнала колена с ръцете си на пода. Той влезе и приседна до мен, опъвайки вратовръзката си, за да я разхлаби. Също обгърна крака.
-Искаш ли нещо?
Поклатих глава. Отново се разплаках. Майкъл веднага ме прегърна и аз победено зарових глава в рамото му.
-Какво ще кажа на майка си, Майкъл? – изплаках. – Как да й кажа, че сестра й почина? Кога да го направя?
Дадох воля на рева и прегърнах Майкъл силно през вратата. Едната му ръка обхвана рамената ми, а друга се стрелна под сгъвката на колената ми. Повдигна ме от земята и ме положи на леглото, след това легна до мен. Сгуших се бързо върху гърдите му и той утешително погали косата ми.
-Всичко ще бъде наред, Ема, обещавам ти. – каза ми.
Заклатих глава.
-Как? – проплаках. – Как, Майкъл?
Стиснах силно очи и се прилепих към него.
-Как? – прошепнах още веднъж, съкрушена и безкрайно изморена.

…Сутринта дойде бавно. Бях спал прекалено малко, за да се зарадвам на топлото слънце, което натрапчиво напичаше през прозореца. Не мърдах, за да не събудя Ема, в чиято вода снощи пуснах едно-две приспивателни. Първоначално не можеше да заспи и се зарадваха, когато усетих спокойното й дишане по средата на нощта. Трепнах, когато телефона ми иззвъня и моментално бръкнах в джоба си и натиснах зелената слушалка, докато внимателно се изнизвах от хватката на Ема. Излязох от стаята й и тихичко затворих вратата.
-Ало? – прошепнах, слизайки надолу по стълбите.
-Майкъл. – гласът на Гордън от другата страна звучеше притеснен.
-Какво има? – вече говорех нормално.
След известно коле*ание, породено от въпроса ми, предполагах, получих отговор.
-Оказва се, че Марк е жив.
Изпуснах въздуха в дробовете си, нетолкова изненадан.
-По дяволите, костелив орех е! – отбелязах.
-Мислиш ли? – с ирония зададе. – Виж, сложили са го на специално лечение, заради тежките изгаряния. Въпросът е там, че се възстановява бързо, а и има много маймуни около него.
-Маймуни?
-Охрана. Бащата явно се е погрижил добре за сина си. Това, което ме притеснява е, че лекуването му може и да не отнеме достатъчно време, за да измислим нещо.
-Да измислим нещо? – повторих го отново, неразбиращо.
-Когато се оправи ще я потърси отново. Няма да е лошо ако бъдем подготвени.
-Какво предлагаш? – попитах го озадачен.
-Все още нищо, там е проблемът. Нямаме много време. Предполагам приятелите на Марк не биха сторили нищо без него. Поне докато не се оправи достатъчно, за да дава заповеди. – изсумтя – Както и да е, исках просто да си наясно със ситуацията. Ще видя как вървят нещата и ще си обадя.
-Благодаря ти. – казах искрено.
-Как е Ема? – усещах загрижеността му. Тези отношения „баща-син” и готови на всичко един за друг, започваха да ми допадат. Мисля, че имаха бъдеще да просъществуват до някаква не толкова неловка форма.
-По-добре… или не съвсем… - объркано поклатих глава и потърках слепоочие. – Не знам още. За момента спи.
-Грижи се за нея. – каза ми. – Ще се видим довечера.
-Чакай, довечера? – побързах, преди да ми е затворил.
-Да. Имам конференция, а след това ще видя как е положението в болницата.
-Гордън това не е добра идея. – скарах му се, все едно той е детето, а аз бащата. – Не знаеш кой може да е там.
-Спокойно. Нищо няма да ми се случи. О, и да не забравя. Приятелите ти са тук. Чакат ви.
Кимнах.
-Добре. Ще се видим довечера тогава.
Затвори ми и аз направих същото. Присвих очи срещу стената и се замислих.
-Още е жив, нали? – обърнах се и видях Ема на парапета. Беше се загърнала в дълга сива жилетка.
Въздъхнах.
-За жалост. – отговорих с неприязън. – Гордън казва, че се грижат добре за него.
Ема изсумтя гневно. Изкачих се до нея и опрях длан на парапета.
-Момчетата ни чакат у дома. – осведомих я. – Би ли искала да отидем или ти се стои тук?
Ема отвори колебливо уста. Махна с ръка.
-Отивай. – каза ми. – Не е нужно да стоиш при мен. Направи достатъчно.
Сбърчих вежди.
-Ема, не мърдам никъде без теб. – уверих я.
Тя сведе поглед. Лицето й показваше, че разбира твърдостта и истниността в думите ми. Нямаше да ходя никъде, където тя няма да дойде с мен.
-Наистина няма нуж…
-Не, Ема. – прекъснах я, настоятелно. – Ако не искаш да ходим, няма. Ще правим каквото кажеш, ще бъдем където поискаш.
Вгледа се несигурно в мен с наклонена глава и пристъпи от крак на крака.
-Да отидем у вас. – каза накрая.
Подбелих очи, схващайки, че го казва само заради мен, Това ме подразни. Готовността й да угажда на другите дори сега, ме подразни.
-Искам да отида с теб в дома ти. – каза тя и обхвана лицето ми между дланите си. – Не мога да стоя тук. – тихо добави.
Омекнах. Кимнах.
Карах умишлено бавно, с цел да уталожа уединението ни. Да й крещя, задето посмя да ме остави отново, бе бита карта. И нямаше да доведе до нищо. Чудех се как да я разведря. Едва ли щях да имам ефект, обаче, след като самият аз се чувствах ужасно. Отделих очи от пътя няколко пъти, колкото да я погледна и да се уверя, че не плаче. Останах изненадан от изпълнението на неизказаното ми желание. Ема не плачеше.
Това бе сериозна пречка. Когато плаче, ми се иска да спре. Когато обаче не плаче, а знам, че иска да плаче, или просто, че най-нормалното нещо на света е да се разплаче, а тя продължаваше да не го прави… тогава исках да го прави. Струваше ми се неестествено да не го.
-Гладна ли си? – попитах я.
Видях я само как поклаща глава и въздъхнах. След още малко спрях пред къщата си и когато изгасих колата, отново погледнах към Ема.
-Хей… - побутнах я лекичко по коляното. – Не е нужно да го правиш, нали знаеш?
Сбърчи недоумяващо вежди.
-Да правя кое?
-Да стоиш при тях, да се стараеш да не показваш, че ти е тъжно, или гневно, или просто, че си нещастна. – повдигнах рамене. – Наистина не е нужно.
-Искам да ги видя. – каза ми тихо. Гласът й бе пресипнал. – Искам да ви видя всички заедно. – добави.
Присвих очи.
-Да не планираш ново бягство и чакаш да те удари носталгията преди момента?
Тя се усмихна едва-едва и поклати глава.
-Не. – увери ме.
Повдигнах вежди, съмнително и с надежда да разбера дали ми казва истината.
-Да ходим. – подкани ме и разкопча колана си. Излетя от колата и се наложи да побързам със своето излизане, за да я настигна. Хванах я за ръката и я обърнах към себе си.
-Наистина не искам да се насилваш да…
-Майкъл, в последно време направих доста неща насила. – прекъсна ме. – Смятам, че съм в състояние да направя разликата между желанията си и нещата, които просто трябва да правя.
-Не ми звучиш сигурна.
-Това не е моя грижа. – отговори ми, обърна ми гръб и продължи към къщата.
Стиснах устни и отместих поглед. Дори и сега бях в състояние да й се сърдя. Колко тъпо от моя страна!
Отвори врата и аз побързах да я задържа кавалерски. Не ме удостои с поглед или благодарност за проявата си на джентълменски услуги и се подсмихнах. Напомни за отношенията ни в началото. Баш в началото.
Когато влязохме всички станаха, внезапно притеснени и напрегнати. Стиснах зъби. Изрично ги предупредих да не се държат с нея така, все едно някой неин близък е бил убит. Трябваше да са съпричастни, но и да я разсейват. Тези лица не бяха част от уговорката ни. Очите на лицата, обаче, не гледаха към осъдителното ми изражение. Гледаха някъде зад мен и аз с нежелание се обърнах, за да видя кое прекъсва безмълвните наказания за неподчинение, които хвърлях.
Не бях много сигурен как да реагирам. Неприятно ми стана, когато осъзнах, че за няколко мига съм забравил, че има други хора в стаята, до такава степен изненадан. Свих се вътрешно и се зачудих как не тичам с отворени обятия към нея.
Любимата ми мама. Мама!
Мама. Мама… Това трябва да значи нещо, нали? Родител, на първо място. След това, някъде след това, идваше частта с отговорността и целия пакет от „ти-си-моето-дете-и-ще-умра-за-теб-защото-просто-така-трябва”. Никъде не трябваше да има „-обичам-да-излизам-с-други-мъже-и-да-оставям-малкото-си-дете-самичко-с-безотговорния-му-баща-и-накрая-да-се-върна-с-лека-извинителна-усмивка-сякаш-всичко-е-ок”. И все пак… тя стоеше пред мен, стилна и в червено, както някога я помнех. Някога много, много отдавна. И имаше усмивка на лицето й. Извинителна, но все пак… усмивка!
-Здравей, Майкъл. – поздрави ме със звънливия си глас, неловко, стеснително.
Преглътнах. Пристъпи няколко крачки към мен, сваляйки черните си, мрежести ръкавици. Отстъпих назад, когато се приближи да ме целуне по бузата. Майчински.
Това не изглежда да я смути или обърка по някакъв начин. Убеден бях, че ако мое дете не ме допусне да го целуна за здравей или довиждане, ще се притесня малко. Може би ще се поразровя за проблема и вероятно просто няма да бягам с всеки който ми падне.
-Какво правиш тук? – попитах я. Звучах леко недружелюбно, леко гневно, леко с укор и всичкото това идваше само в нотката ми. Не го правех нарочно, даже напротив. Не исках да знае, че съм впечатлен… не в добрия смисъл.
-Ами… - тя прочисти гърло и кимна към приятелите ми. – Имате ли нещо против да ни дадете минутка? – любезно помоли.
Моментално напуснаха, катерейки се нагоре по стълбите. Толкова бързо, че ме оставиха с отворена уста да зяпам след тях. Ема също се изниза с бавни стъпки, прегърната от двете страни от Дарина и Джон.
Пъхнах ръце в джобовете си, победен от знанието, че приятелите ми ме изоставиха, и зачаках. Не знаех какво точно щях да чуя и наистина нямах представа какво имаше да ми казва. Нито какво правеше тук.
Тя облиза червените си устни и се заигра с ръкавиците си.
-Научих, че баща ти е болен. – започна. – Реших, че може би няма да е зле да намина преди да… - наново прочисти гърлото си и замлъкна.
Кимнах замислено. Поне виждах, че се чувства неудобно, което някак си ме предразполагаше и аз да покажа неуютността си.
-Как сте? – зададе.
-Добре. – отговорих. – Имам предвид… - побързах да измисля не толкова глупав отговор, но не се сетих нищо. – Добре. – завърших и се почесах зад тила.
-Добре. – въздъхна тя. – Това е добре. – усмихна се мило. – Това е много добре.
-Да… - съгласих се неохотно с нея. – Добре е.
Засмя се тихо и все така неловко. Не последвах примера й. Останах сериозно загледан в нея.
-Ти как си? – реших да играя ролята на заинтересования син, освен дето наистина ми бе интересно да знам… не че бях сигурен, че искам.
-Добре. – каза отново с въздишка и отново се засмя. – Добре съм. Пътувах… наоколо.
-Супер. Искам да кажа… добре.
Сега и двамата се засмяхме. Не толкова от сърце – изобщо даже – но въздухът бе прекалено напрегнат. Поне пред мен. Трябваше да го разсея някак.
-Баща ти ми каза за това, което се случва. – пробва отново.
Сведох поглед.
-Така ли е направил? – промърморих по-скоро на себе си.
-Надявам се не възразяваш. – побърза да добави. - Обадих му се, за да направя рутинната проверка и той сподели… проблемите, които имате.
-И ти е казал да дойдеш?
-Не. – отрече веднага. – Аз бях тази, която пожела да дойде.
Повдигнах вежди с насмешка.
-Доста неща са се случили през последните няколко месеца. Реших, че ще е добре да…
-Да се върнеш и да се правиш на майка ми? – прекъснах я с горчивина.
Нямаше подигравка, както винаги съм си мислел, че бих се обърнал към нея, ако някога я видя отново. Имаше само нотка на разочарование.
-Знам, че в мое отсъствие са се случили доста неща. – продължи. – И може и да не ти се вярва, но ме интересуваш и искам да помогна и съжалявам.
Загледах се в нея.
-Да, права си, не ти вярвам! – присвих очи.
Тя отвори уста и поклати глава с пъшкане. Усмихнах се, неистински.
-Какво? Мислеше си, че просто ще се върнеш и всичко ще е както преди? Че ще бъдем като едно прекрасно семейство без проблеми и спънки? – сега вече говорех с ирония. – Не искам да бъда груб, но... Цял живот те няма и после решаваш, че можеш да се върнеш и да завземеш поста си?
Дишането й се накъса и не знаех дали е от гняв или тъга. Гледаше ме доста неразгадаемо, но се насилих да не извръщам поглед, стреснат от току-що изказаните ми, собствени думи. Подозирах, че е жестоко да се говори по този начин на човек, чиято плът и кръв носиш, но продължавах с гадната практика първо да действам и после да мисля.
-Баща ти умира и искаш или не, аз оставам единственият ти родител. Все още нямаш пълнолетие и не можеш да живееш сам. Имаш късмет, че биваш оставян на доста свободна програма, което обаче, ще се наложи да се промени.
Повдигнах вежди нагоре, удивен от проявата на така откритата власт и наглост. Как смее?! Идва в собствения дом, в който тя сама отказа да живее още много, много отдавна. Доброволно!
Все пак се постарах да се държа на висота.
-Лелята на гаджето ми почина, а с приятелите ми имаме сериозен проблем. – обясних безпристрастно. – Затова изчакай Гордън да умре и тогава можеш пак да дойдеш. – направих няколко крачки към нея. – До тогава обаче се разкарай от дома ми и ако искаш да играем на авторитетен родител, да не е в собствената ми къща, в която , между другото, не съм те поканил. – кимнах към входа - Изчезни. – заповядах.
Изгледа ме. Изгледа ме невярващо, учудено, възмутено. Изгледа ме с недоверие. Сякаш чакаше да се засмея и да кажа, че се шегувам. Да я прегърна, да й благодаря, че е тук, до мен, в този тежък момент и да седнем пред телевизора със сладолед в ръка.
-Не можеш да ме изгониш от тук? – протестира тя.
Подсмихнах се и моментално я сграбчих над лакътя. Завлачих я след себе си.
-Искаш ли да се обзаложим, мамче? – предложих й, докато се отправяхме към изхода. Отворих вратата и пуснах Сара да залитне до мен.
-Довиждане. – помахах й с ръка.
-Няма да мръдна от…
-Имам си родител, който да се грижи за мен в момента. – прекъснах я и се приведох към нея. – Той се справя добре. Доволен съм. – повдигнах рамене. – Затова почакай, докато бъдеш повикана.
-Майкъл, не можеш да ме изхвърлиш от тази къща. – повтори се настойчиво.
Повдигнах вежди и затръшнах вратата пред лицето й. Свъсих устни и се замислих, дали това бе правилното решение. След това стигнах до заключението, че не ми пука. Наистина имах далеч по-сериозни проблеми в момента, за да се притеснявам от факта, че току-що изгоних собствената си майка от дома ни.
И все така замислен се върнах в хола от където чух слизането на останалите.
-Какво стана? – попита Джон.
Повдигнах рамене.
-Стигнахме до консенсус и тя си отиде. – излъгах. Безуспешно.
-Изгони я, нали? – Ник разтвори очи, чакайки да си призная.
Веднага отстъпих назад.
-Не я изгоних. – натъртих обидено. – Просто й казах да се върне след… време. – завърших тихичко.
Двамата поклатиха глави, а Дарина се подхилкна. Ема положи длан на гърба ми.
-Майкъл, при всичко, което се случва… - поде внимателно. – Сигурен ли си, я искаш далеч? Все пак тя ти е майка.
-Това нищо не значи. – запротестирах аз.
-Значи до известна степен. – промърмори Дарина. Стрелнах я с поглед.
-Провали се! – натъртих. – Вече съм момък за женене, по дяволите. Малко е късно да се връща след всичките тези години.
-Да, но…
-Не. – прекъснах Ник. – Приключихме темата.
Затътрих крака към стълбите.
-Отивам да се изкъпя. Не ми пипайте плейстейшъна. – наредих вяло и продължих да се катеря.
Не ги излъгах. Наистина влязох да си взема душ. Както винаги, оставих водата да се лее върху кожата ми и да ме поотпусне доколкото бе възможно. Толкова напрегнат бях, че не можех да се съсредоточа достатъчно, за да се държа адекватно и до някаква степен, не като пълен избухлив лунатик. Гневях се много лесно, което не бе проблем, – винаги съм се гневял много – но сега просто не можех да си го позволя. Не и когато имаше толкова много неща, за които да помисля и да оправя, но някак не можех и да се концентрирам, поради неочакваната поява на моята мама.
Не можех да схвана защо се е върнала, а най-лошото бе, че не можех да правя и приблизителни предположения. Фактически, аз не я познавах. Не знаех нищо за нея. Тя никога не е била тук. Никога не е била до мен, не е присъствала на нито едно важно събитие… Не знаех нищо за нея. Толкова много съмнения ме бълваха, че чак ме хващаше срам. Все пак едни от най-близките ми хора, се оказаха предатели и лъжци и колкото и да се стараеше, Ник нямаше да заличи това. Не и изцяло. Можех ли изобщо да разчитам на жената, която ме беше оставила и по последни данни, се печеше на плаж в Маями? За цял живот, от мизерните ми осемнадесет години, ми бе пратила четири картички. Една от Африка, две от Хавана и още една от Маями, която дойде за рождения ми ден, преди няколко месеца. Съвсем малко след като Ема се появи.
Помня, когато бях на десет и тя ме накара да я чакам пред детската градина с часове.
Дъждът валеше прекалено силно и умирах от студ. Не си бях взел връхна дреха, защото сутринта беше топло. Ама наистина топло. А и Гордън ми бе казал да си облека яке, което автоматично изключи взимането на такова. И стоях пред градината, и чаках заедно с учителката ми, която ми разказваше приказки и ме бе притеглила в обятията си, докато дъждът продължаваше да плющи. Не можех да се сетя причината, поради която не бяхме в топлото помещение, но имаше такава. Колко удобно, нали? Та, стоях аз в дъжда мокър, бегло предпазван от учителка, когато колата на баща ми паркира. Той нервно и бързо излезе от нея и ни приближи. Бялата му риза пропи всички капки тогава и за първи път не обърна внимание на това, че не изглежда съвсем спретнат, както винаги се стараеше.
-Съжалявам, Майки. – вдигна ме на ръце и погледна учителката. – Благодаря, Ви. - изказа и ме вкара в колата.
През целия път, бях изключително не наясно какво се случва. Чистачките на колата ожесточено премахва капките вода, но те продължаваха да се сипят отгоре отново и отново. Гордън гледаше студено напред и кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискането на волана. Седях на задната седалка, по средата и гледах в баща си.
-Къде е мама? – бях го попитал с ясно, звънтящо гласче.
Той не ми отговори. Не беше единствения път, в който е игнорирал въпросите ми, но този път усетих нещо по-различно.
-Татко? – настоях.
-Моля те, миличък. – равно отвърна. – Помълчи малко.
Молбата ме обърка тогава и продължаваше да ме обърква и сега, когато се сетех. Да помълча? За какво? За да измисли лъжа, подходяща за възрастта ми? О, да! Дълго време ме лъжеше, след като Сара ни напусна.
-Скъпи, мама имаше важна работа извън страната. – първата лъжа бе изказана първата вечер, когато ме слагаше за сън, обвил ме плътно в дрехи и чаршафи.
Следващият път беше след два месеца, когато се прибрах от втория учебен ден и учителката каза, че не е успяла да се свърже с родителите ми. Наложително беше, защото още тогава изядох първия си бой. Или по-скоро дадох на един да изяде първия си бой.
-Майки, миличък, мама замина на дълга почивка, заради много работа. – каза, докато преглеждаше документи. Отговори ми така неохотно, погълнат от работата си или нежеланието да ми отговаря, че съмнението стана още по-силно.
Бях свикнал с отсъствието на родителите си, ежегодно. Един от двамата все пътуваше за по месец-два я в Америка, я в Близкия Изток, я до Европа да зърнат и видят някой и друг красив град, между бизнес срещите. Бях свикнал, но онова дразнещо, режещо усещане, не ме напускаше през цялото време.
Колкото пъти го попитах, толкова пъти отговорите бяха еднотипни и в същото време противоречиви. Едва когато навърших някаква зряла тийнейджърска възраст, го повдигнах въпроса по-сериозно и изискващо. Вече не ми пукаше толкова за липсата й, при все че израснах така, колкото желание от нездраво любопитство. Тогава ми каза, че тя повече няма да се върне. Не ме удостои с причината, обаче. Затова, чак когато започнах да навлизам в сериозния пубертет, схванах за какво става въпрос. Всичките жени, които си тръгваха рано от дома ни, или които се появявах късно вечер, ми светнаха едно-две неща. Знаех, че не е реакция от самотни изблици. Разбирах, че го е правил отдавна и тогава започна да ме отвращава и да си мисля, че го мразя, повече от преди. Смятам, че тогава беше моментът, когато отношенията ни се влошиха драстично. И тогава беше моментът, когато се превърнах в него.

…Всичките жени, които излизаха от кабинета или стаята му, минаваха през лукавия ми поглед. Едва на скоро, се научих да се отвращавам от нещата, които казвах или правех на тези жени.

Висока и руса, стройна и красива, като извадена от модно списание, младата жена затваряше внимателно вратата на спящия ми баща. Чаках долу, приготвяйки си гаден сандвич. Когато я видях да слиза по стълбите, закачих онази чаровна усмивка на лицето си.
-Добро утро. – поздравих я бодро.
Тя стреснато се обърна към мен и сложи длан на сърцето си.
-Господи! – издиша.
-Не. – поклатих веднъж глава и се приближих към нея. – Само синът.
Тя разтвори очи.
-Аз… - палецът и посочи нагоре. – Гордън… Той не ми…
-Не се притеснявай. – побързах да я уверя. – Случва се. – повдигнах небрежно рамене.
Дразнех се от факта, че това момиче можеше да ми бъде съученичка и съответно дъщеря на Гордън, но той все пак я чука.
-Как се казваш? – попитах я.
-Мадисън. – подаде ръка и аз обиграно я поех.
-Приятно ми е да се запознаем, Мадисън. – не откъсвах очи от нейните, докато повдигах ръката й към устните си.
Тя се усмихна и пъхна коса зад ушите си.
-Ласкателен като баща си. – подкачи ме.
Направих крачка към нея и допрях тяло в нейното. Усещах извивките й. Гърдите и се повдигнаха срещу моите.
-Нямаш си и на идея. – съблазнително прошепнах и вплетох пръсти в косата й. Наведох лице към нейното. Щях да я целуна, когато Гордън се разприказва от горния етаж.
-Не му обръщай внимание, миличка. – озъби ми се той, слизайки надолу.
Отдръпнах се с нежелание от момичето и изгледах Гордън.
-Тръгвай, Мади. – помоли я и я изпрати до вратата. – Ще се чуем скоро.
Когато Мади се скри от погледа ми, благодарение на голямата бяла врата, отново стоварих внимание към баща си.
-Наистина се хващат на галантните простотии. – отбелязах и се върнах зад плота, за да продължа първоначалното си занимание.
-Не се закачай с жените, които водя тук, Майкъл. – предупреди ме. – Имаш си пълно училище с момичета. Занимавай се с тях.
Засмях се и пъхнах парче маруля в устата. Отправих се към изхода и когато отворих вратата се обърнах към него. Средният ми пръст озари погледа му.
-Майната ти! – отчетливо го напсувах и подметнах ключове, докато вървях към колата си.

Сега застанах пред запотеното огледало и преминах с длан веднъж, за да видя изражението си. Колко малък и глупав бях тогава. Колко незнаещ и неживял. Колко прост и неопитен. В много други области, но жалост забиването не бе едно от тях. Жалко само, че толкова късно започнах да осъзнавам и съжалявам.
С неприсъщо отвращение си припомних нова изцепка.

Гордън пак бе заминал нанякъде. Уж в командировка, но перфектно знаех какво прави в свободното си време.
Купонът бе в разгара си. Момичетата бяха все в оскъдни облекла, а момчетата вече сваляха блузите си и се мятаха в басейна ми. Обикалях наляво и надясно, доволен и щастлив от атмосферата. Тогава забелязах от вратата да се задава новото момиче, което след тази нощ, повече не видях. Подозирах, че след това бе заминала далече от това място още същата вечер.
Цялото й тяло бе закрито от дрехи, а това бе против правилата на играта. Добрах се до нея и объркания й поглед, когато застанах на пътя й.
-Не помня да съм те канил, мила. – констатирах и скръстих ръце пред гърдите си.
Беше доста срамежлива по природа, но на мен се гневеше доста, въпреки едната седмица, в която се познавахме. Бях й хвърлил око точно заради това. Беше си предизвикателство, но доста лесно.
-Не съм тук заради теб, глупако. – отсече тя. – Търся брат си.
Опита се да ме подмине, но аз препречих намерението й.
-Не е тук. – казах й.
Тя издиша гневно.
-Слушай, имаме работа с него. Така че се разкарай, остави ме да го взема и се връщай към това, което правиш най-добре.
Повдигнах игриво вежди.
-Да забиваш глупави девойчета. – завърши.
-О, скъпа, не си глупава. – уверих я и се засмях на собствената си шега.
Джени ме изгледа скептично. Понечи да мине, но аз с усмивка отново попречих.
-Какво искаш? – тросна се.
-Не можеш да влезеш с всичките тези дрехи. – осведомих я. – Трябва да махнеш нещо.
-Няма да се събличам! – извика тя, войнствено.
Сведох поглед и потиснах буйния смях, който напираше. Толкова не ми бяха по вкуса тези момиченца! Приближих се към нея, винаги първата ми тактика преди нападение.
-Предлагам ти сделка. – започнах делово. – Ще се качиш горе с мен и ще се затвори в стаята ми, докато решиш какво да свалиш. Когато си готова, ще отключиш, ще изчакаш да чуеш одобрение и ще слезеш да намериш брат си, става ли?
Мисли дълго пред да отговори. Толкова дълго, че погледнах часовника на ръката си от отегчение.
-Няма да стане. – отряза ме и ме подмина.
Темпераментността ми се показа за пореден път. Настигнах я грубо я хванах за китката, като я завлачих нагоре по стълбите.
-Пусни ме, копеле такова! – развика се тя, но това изтръгна не само моя смях.
Ник, Джон и още няколко приятеля се разсмяха на реакцията й, заедно с мен.
Когато стигнахме до стаята ми, бутнах момичето вътре и влязох след нея.
-Какво си мислиш, че правиш глупав нещастник такъв?!
-У! – свих устни и сбърчих вежди, докато затварях вратата зад себе си. – И целуваш майка си с тази уста? – иронично подметнах.
Погледът на Джени нервно се измени от хвърлящ копия, към подозрителен и уплашен, когато заключих вратата. Отстъпи крачка назад, когато направих една напред, към нея.
-Защо заключваш? – попита.
Подсмихнах се.
-Искаш всички да видят, колко непослушна може да бъде малката, непорочна Джени?
Тя разтвори очи и преглътна тежко. Бавно се притиснах в нея и тя мигновено залитна назад. Леглото подгъна колената й и тя седна на матрака. Опря длани и се изниза леко назад, когато пъхнах единия си крак между нейните. Вдигна уплашен поглед към мен.
-Не чувам обичайните ти протести, сладка Джени. – подиграх я.
Наведох се към нея и тя продължи да се плъзга назад.
-Може би защото ти харесва? – предположих и се настаних отгоре й.
-М… махни се от мен! – колебливо ми заповяда, но толкова неистинско, че дори аз усетих желанието й.
-Стига. – поклатих глава. – И двамата знаем, че го искаш. Мечтаеш си за този ден, от както дойде в това училище. – целунах врата й и тя изстена.
Колко лесна беше! Колко лесни бяха всички! Достатъчно бе да им кажа, че са красиви, че са вълнуващи и различни. Или да ги покоря с мръснишки приказки. Едно от двете винаги работеше.
-Зад всичките ти нападки и обиди по мой адрес, всъщност точно това си чакала, нали?
-Не… -прошепна.
-Не? – повторих я и притиснах таза си в нейния. Исках да усети желанието, да се поддаде. Да бъде поредната. Обичах бройката. На моменти го правех само заради нея.
Поклати глава, а дишането й започна да се учестява. Вероятно започна да се осъзнава от целувките ми, защото положи длани на гърдите ми и се опита да ме отблъсне. За жалост бе твърде късно. Вече я исках и там долу започваше да ме боли от ненамирането на утеха. Заковах китките над главата й и я погледнах хищно.
-Не е нужно да се преструваш пред мен. – казах й.
-Не се… - отвърна. Печелех я. – Просто досега не съм…
-Ще бъда много, много внимателен. – обещах й с насмешка, която тя не долови.

Затворих очи докато спирах кранчето на мивката. До къде стигнах онази нощ си беше цяло приключение. Трябваше да мине толкова време, за да се осъзная и да започна да изпитвам истински угризения. Така ми се искаше да върна повечето от тези случки и да поправя повече от нещата, които направих.
Влязох в стаята си, бършейки косата си с друга бяла кърпа, която не бе около кръста ми. Процесът продължи малко и след това захвърлих хавлията на леглото си. Бръкнах в гардероба си, за да се облека и да сляза долу, но изборът на бялата блуза с дълъг ръкав, нанесе още един спомен в съзнанието ми и беше късно да го прекъсна.

Имаше период, в който математиката силно ми куцаше. Тогава едва минавах, а когато не успях да мина с минимума, ми наложиха учител. Най-стеснителното, неговорещо и умно момиче, което съществуваше в гимназията ни. Горката Дана. Тя бе девойче с очила и бабешки роклички. Веднъж ми подари Библията и ми каза да се поуча от нея и да изкупя греховете си без да се притеснявам. Той щял да ми прости. Тогава обидено захвърлих подаръка в лицето й, буквално, и после я оставих с накърнено достойнство.
Тя беше моят учител по математика, чиято задача бе, да ме превърне в машина за смятане, ако искам да мина. Интересното бе, че не се нуждаех от учене, за да продължа напред. Наистина имах сериозно влияние върху цялото училище и наистина заслугата бе на баща ми, но аз понасях овациите. Просто исках да ми се отдаде възможност. Възможност за още едно завоевание, особено ако ставаше въпрос за светица като Дана.
Звънна се на вратата ми и аз бодро затичах, за да отворя. И ето я нея, с очилата, прегърнала учебниците си, белите чорапки се подаваха от обувките й. Не беше ли типичното учещо американско момиче, с което всички се заяждаха, или какво? Поканих я да влезе и докато минаваше покрай мен, можех да усетя мириса на недокоснатото чадо. Усмихнах се. Щеше да бъде забавен следобед.
-Заповядай. – посочих дивана и седнах първи, за да я предразположа по някакъв начин.
Както винаги не каза нищо, а изпълни заръката и побутна очилата към носа си.
-Къде са записките ти? – попита ме тихо, след като качих крака на масата и се облегнах назад.
-Записки? – замислено я повторих. – За какво са ти записки? – вдигнах глава към нея.
-Трябва да видя…
Рязкото ми изправяне я стресна. Чух я как притаява дъх.
-Какво? – наклоних глава и приседнах по-близо до нея.
Поклати глава.
-Няма значение. – каза. – Няма значение. Ще се справим и без записки.
Усмихнах се. Всички добри момичета се страхуваха да остават насаме с мен. Може би защото винаги си тръгваха някак… променени.
-Би ли ми подала водата от плота, Дана? – учтиво помолих.
Тя се поколе*а, но стана и аз тихо я последвах. Когато се обърна с шишето в ръка, то се изхлузи от пръстите й. Предположих, че бе изненадана от близостта, която си позволих с нея.
-Дана. – проточих. – Красиво име имаш, Дана.
Бузите й пламнаха. Вдигнах ръце и хванах рамката на очилата й, като внимателно ги свалих от лицето й. Прибрах дръжките им и ги оставих на плота зад нея.
-Без тях си по-хубава. – казах й.
Погалих лицето й. Не направи нищо. Мисля, че беше твърде заета да се страхува, за да предприеме мерки срещу действията ми. Не беше реално, колко много момичета се плашеха от мен, само защото знаеха, че няма да могат да ми устоят. Звучеше банално, но, по дяволите, беше самата истина.
-Моля те. – прошепна задавено, а дори не бях притиснал към плота.
Докосвах кожата на лицето й съвсем леко, докато очите ми шареха и изглеждаха удивени. И до ден днешен обичам този номер. Винаги разтапя нежния пол. Когато я гледаш така, все едно е единствената света, сякаш е най-красивата на земята. Добре симулирах този поглед.
-Майкъл, моля те. – панически помоли, но не направи нищо.
-Шшшш. – пръстите ми се спуснаха по дължината на косата й и стигнаха до ластика, който я опъваше грубо назад. Издърпах го и оставих тъмните й коси да се спуснат и обрамчат лицето й. Така наистина изглеждаше прилично.
Заклати глава, сякаш се бореше с нещо, вътре в себе си. Вероятно глас, който й казваше да ме спре, защото иначе нещата биха отишли твърде далеч. Отидоха твърде далеч.
Свих пръсти около косата на тила й, нежно и леко. Другата ми длан се плъзна през талията й и я притиснах към себе си.
-Какво…? – объркването й явно я лиши от слово. Не успя да ми зададе и един въпрос.
-Всичко е наред, красива Дана. – успокоих я. – Отпусни се. Няма да те нараня.
-Но аз не искам… - протестира тя, безпомощно.
Трудно ми бе да повярвам, че това безсилие ме възбуждаше неприлично много тогава. Заради тръпката и отговорността да бъда първият. Това бе единствената отговорност, която поемах.
-Ще ти хареса, ще видиш. – уверих я и я целунах нетърпелив.
Исках да я усетя, защото знаех, че ще бъде страхотно. Заради опита, който нямаше и този, който аз притежавах в изобилие. Заради простичкия факт, че бе недокосната от никого. Ухаеше на чисто.

Облякох блузата си, докато изтиквах този спомен от главата си. Бях курва! Ако бях жена и се намирахме в някоя средновековна епоха, досега да са ме линчували и изгорили на главния площад. Не се сещах за нищо от това с удоволствие. Преди да. Преди време си мислех, че съм велик с всичките тези момичета, които съм подчинил на волята си със или без тяхното желание. Тези „без” обикновено не искаха да си тръгват след това. А при тези „със” аз бях този, който не искаше да си ходи.

Светлините на дискотеката не спираха да се менят. Направо ми прилоша от толкова много цветове. Добре, че си имах момиче, което да ме успокоява. По време на танците, изпълняваше сложни движения с гъвкото си тяло, които често имаха нужда от партньор. Тогава идвах аз, готов да се задоволя само с търкания и уж неволни докосвания. Когато и двамата не издържахме, а решихме, че ще отнеме много време докато се доберем до някоя къща, се пренесохме в тоалетните. Долно и просташко, но наистина го направихме там. Пъшкането й ме караше да искам още, което се оказа проблем, когато започнаха да затварят заведението в пет сутринта. Затова извиках Мат да ни вземе и по светло вече бяхме в стаята й - тъй като моят баща си беше у дома - и повтаряхме всичко, което направихме в клуба. Когато сутринта се довлече заедно с яркото, дразнещо слънце, Ашли ме изгони.
-Майкъл, майка ми се прибира днес. – мъмреше, докато закопчаваше сутиена си. – Трябва да оправя.
-Имаш си персонал за това. – припомних й, лежейки в леглото й полугол, жадуващ за още малко, но прекалено мързелив, за да стана и да си го взема.
-Прибира се съвсем скоро. – продължи да упорства тя. – Искам те вън от къщата си, преди това да се случи.
Дойде до моята страна и ме отви. Възползвах се от ситуацията, за да я дръпна и заставя под себе си.
-Майкъл, нямам време за това. – скара ми се, но аз впих устни в нейните и ръката ми вече премахваше гащите й.
-Не! – отряза ме тя и ме отблъсна от себе си, така че се озовах до нея.
Изправи се и оправи бельото си.
-Изчезвай, защото ако те видя тук, когато се върна от кухнята, ще те изхвърля с помощта на персонала си. – заплаши ме и ме остави сам да лежа в голямото й легло.
Изсумтях.
-Кучка.

Въздъхнах и си обух обувките. Това порочно минало ме удряше почти болезнено. Дали Ема би твърдяла сигурността на чувствата си към мен, ако знаеше какво копеле бях. Особено след като предадох един от най-добрите си приятели, нещо, което въпреки че знаеше, си беше сложно и отвратително ако трябваше да го обяснявам. Сама тя не знаеше, колко злобен и егоистичен бях тогава. Не ми пукаше!

Ерик и аз бяхме в кафенето, където той обясняваше колко е влюбен.
Ана. Дълга руса коса, гладки крака до гърлото и тяло, за което повечето момичета биха убили. А най-невероятното от всичко бе, че целият пакет вървеше с добавката ум. Имаше моменти, в които си мислех, че я обичам. Наистина обичам. Че съм лудо влюбен в нея, точно защото бе така перфектна и невероятна. Разбира се, тези нелепи идеи се изпариха в мига, в който свърших.
Вечерта Ник ми предостави дома си и двамата с Джон изведоха Ерик, докато проверявах теорията си, че обичам това момиче.
-Кога каза, че ще дойде Ерик? – попита Ана.
-Ще се забави малко. – подвикнах от Никовата кухня, докато наливах червено вино.
Влязох в хола с двете чаши и се настаних до нея, подавайки й едната.
-Наздраве. – докосна чашата си с моята и отпи глътка. – Добро е. – констатира и ме накара да се усмихна.
-Радвам се, че ти харесва. – леле, беше толкова красива. Започвах да горя от нетърпение.
Ана забеляза това и се вгледа в очите ми.
-Явно си доста радостен. – игриво ме закачи.
Повдигнах вежда.
-Искаш ли да видиш? – предложих й и това моментално я смръщи.
Остави троснато чашата и ме изгледа с неприязън.
-Не бъди прасе, Майкъл. – гласът й звучеше остър, строг. Не ми казвай, че имаше морални ценности! – Така не е хубаво да се прави.
Повдигнах рамене и също оставих чашата си.
-Двамата сме. Сами сме. Никой няма да разбере.
Ана издаде звук на отвращение и се изправи от дивана. Забра чантата си по пътя към вратата. Отвори я, но аз залепих длан и я затворих с трясък. Ана възмутено се обърна към мен и когато понечи да ме зашлеви, улових китката й и я поставих върху подутината в панталоните си.
Останах доволен от резултата. Дишането й се смеси с моето и тя сама ме целуна, натрапчиво, почти грубо. Не успяхме да стигнем до стаята, а да се връщаме на дивана вече бе късно, затова просто я проснах на пода до стълбите и разтворих краката й.

Това беше една отвратителна постъпка, за която щях да съжалявам повече, ако тогавашния потърпевш Ерик, не се бе превърнал в сегашния лош и диктуващ Ерик.
Бях една персона, която не милееше за почти никого. Все още се чудех къде отиде това момче. С радост, разбира се, но подобна промяна те кара да се замислиш. Мразех баща си, исках да живея с майка си по необясними причини, правех секс с много момичета и наранявах много момичета. Кога започна да ми пука за Гордън, кога намерих времето и усилието да се привържа към едно момиче, с нищо повече от останалите, кога се върна майка ми, готова да поправи стореното и кога я изхвърлих от дома си? Буквално знаех дните и часовете, изминали от тези събития, но реторичното задаване на въпросите беше по-драматично и по-влиятелно. Защото наистина се питах, въпреки че знаех, в какво се превърнах. И въпросът, чийто отговор не знаех, бе дали няма да се върна към онова предишно мен? И този въпрос, честно, ме стряскаше, защото се харесвах така. Чувствах се като една личност, завършена и пълна.
Знаех само, че докато съм с Нея, всичко щеше да е мистерия и едно хвърляне в неизвестното, за което не бях готов, но понеже не осъзнавах падането, нямах проблем с хвърлянето. Стига да продължаваше, имах странното чувство, че всичко ще е наред.


…Излязох от стаята си и заслизах надолу по стълбите с въздишка. Ник, Дарина и Джон се бяха разположили в хола и водеха тих разговор. Не можех да не задам въпроса си, когато не видях Ема.
-Къде е? – знаех, че не е нужно да пояснявам.
Коле*анието им ме разтревожи. Слязох от последното стъпало и напрежението ми бе видимо.
-Къде е? – повторих с известно раздразнение. Не обичах, когато отговора се бавеше.
-Излезе. – отговори Дарина.
Присвих очи.
-Излезе къде? – уточних.

Слизах надолу по дървените стъпки към плажа. От далече виждах Ема и Сара да седят на една издутина и зяпаха напред, в морето. Вървях троснато. Един мой родител да познава Ема беше достатъчен. Не бе нужно да опознава и нехайната ми майка. В ход на приближаването си ги чух, че говорят. Явно не бяха усетили бойните ми крачки, затова успях да различа думите им, на няколко метра от тях.
-Страхувам се, че не мога да ти отговоря. – казваше Сара. – Аз не го познавам, Ема. – поклати глава. – Пропуснах цялото му израстване, превръщане в човека, който е.
Направо можех да усетя съпричастният поглед на Ема, въпреки разстоянието. Не съзнателно се спрях насред крачката си.
-Но по маниери, предполагам прилича на баща си. – засмя се.
-Той как реагира, когато разбра? – попита Ема, а аз се насилих да проследя нишката на темата им. Не схващах за какво говорят.
Сара въздъхна дълбоко.
-Първоначално беше щастлив. – отговори. – Но после нещата се промениха. Той се промени. – извърна глава към нея. – Винаги е бил женкар. Втъкна го дълбоко в себе си за известно време, но… - отново върна поглед към морето. – Хората не се променят. Гордън не направи изключение в тази област.
-Майкъл се промени. – защити Ема. Себе си или мен, не разбрах.
-Вярвам, че го вярваш, миличка. Той е добро момче, но за жалост израсна под надзора на баща си. Направих огромна грешка, когато си тръгнах.
-Вината не е била само ваша. – увери я Ема.
-Може би… - замислено отвърна. – Но е факт, че аз бях тази, която ги остави. И двамата.
-Едва ли щяхте да изтърпите всичко това, ако бяхте останали. – защо, по дяволите, оневиняваше майка ми?!
-Нали затова съм майка? – с горчивина я контрира. – Както и да е, това е минало. Не мога да го променя.
-Да, но от вас зависи как ще продължите напред.
Сара отново въздъхна и за няколко мига и двете замълчаха.
-Мислиш ли, че някога би ме приел обратно? – попита майка ми и отново погледна Ема, която сведе глава.
-Сама казахте, че той е добро момче. Прави се на силен и непобедим… - усмихна се. – Опитва се да се скрие дори и от мен, но се промени. Без да го осъзнава. Мисля, че ако бяхте дошли преди няколко месеца, щеше да ви изгони с ритници. А сега мисля, че просто трябва да се постараете и той ще ви прости.
-Благодаря ти. – Сара положи длан на рамото й. – Ти си много мило момиче. – присви очи срещу слънцето. – Майкъл е извадил голям късмет да те срещне.
Ема кимна бавно.
-Същото важи и за мен.
-Обичаш го. – замислено каза. – Надявам се само краят за вас да е по-различен от моя.
Ема отвори уста да каже нещо, но на мен ми писнаха тези глупости.
-Какво става тук? – попитах недружелюбно и извиках притеснението и на двете.
Ема се изправи рязко след като чу гласа ми, а Сара стана по-бавно, но някак смутена.
-Какво търсиш тук? – от интонацията, с която Ема ми зададе въпроса, имах чувството, че ми се кара.
-Нямаше те у дома. Притесних се. – обясних. – Както винаги. – с досада добавих. – А ти, както винаги, си излязла да сееш доброта и мъдрост по лошите, а?
Ема се смръщи, а Сара остана с поглед в земята.
-Не говори по този начин. – пак ми се скара тя. – С майка ти само си говорихме.
-Ахам. – съгласих се и се олюлях на пети. – А сега да си ходим. – понечих да я хвана за ръката, но тя се отдръпна. Разтворих настоятелно очи.
-Никъде не ходя без нея. – твърдо каза и се върна назад, плътно до Сара.
Повдигнах вежди. Ултиматум ли ми поставяше?!
-Стига глупости, Ем. – предупредих я. – Да се прибираме.
-Казах не, Майкъл! – звучеше така настоятелно, така властно, че се сепнах от тази нова черта, която не бях виждал до сега… не и в тази светлина. – Няма да се върна в онази къща без майка ти.
Засмях се кратко, нервно и гневно.
-Няма да го обсъждаме. – срязах я. – Връщай се в къщата.
Ема затвори продължително очи и направи крачка към мен.
-Ти май не чуваш. – приближи лицето си до моето. – Казах, че няма да мръдна от тук, ако не вземеш и госпожата, която случайно ти се пада майка, заедно с нас. – изказа бавно и отчетливо всяка дума.
Стиснах челюст и си напомних, че е момиче и че ми е гадже. Отместих очи към Сара, след което ги върнах на Ема. Зъбите ми за малко да изскърцат. За какво беше това? Защо й трябваше да се грижи за още една предателка, която бе пропуснала целия ми живот? Защо трябваше да се опитва да спасява всички изгубени души?!
Кимнах отсечено и сдържано.
-Да тръгваме, тогава. Някой трябва да оправи стаята за гости! – с трудност склоних и тръгнах ядосано напред.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство (продължение)

Писане by justwannabeone on Пон Яну 12, 2015 11:02 pm

Ема оправяше леглото в гостната. Бях се облегнал на бравата и я гледах със смесени чувства, оставил майка си сама в кухнята. Гордън беше обещал да се прибере скоро и да я поеме.
-Много си старателна. – казах след дълго мълчание.
Трепна, когато чу гласа ми, но не спря заниманието си.
-Тя ти е майка, Майкъл. – порицаващо въздъхна, все едно и го казваше за енти път.
Подбелих очи.
-Защо всички ми го повтарят?!
-Защото е така. – виждах яростта, с която опъваше чаршафа. – И това е факт, който не можеш да промениш. Докато е тук, можеш поне да се опиташ да се държиш добре с нея.
-Защо? – попитах, неразбиращо.
-Защото тя е жената, която ти е дала живот.
Изсумтях.
-Това не е достатъчно добра причина. - протестирах, докато заобикалях леглото, за да й помогна.
Започнах да подпъхвам чаршафа.
-Тогава приеми, че просто така трябва. – каза тя.
Въздухът изсвистя през ноздрите ми и аз също вложих излишна сила, докато опъвах коприната. След това констатирах този факт.
-Защо й слагаш копринени чаршафи? – звучах обиден, а не целях това.
Стрелна ме с осъдителен поглед.
-Престани да се държиш като хлапе, по дяволите! – измърмори.
Изсъсках и спрях да й помагам.
-Защо изобщо се месиш? – попитах я извън себе си. Не бях прав, но някак в момента не можех да се сетя защо. Толкова много неща се случват, а тя слага коприна на майка ми, която отдавна ме бе изоставила.
Ема също спря заниманието си и навлажни сухите си устни.
-Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат, Майк. – каза сериозно, както когато предстоеше да ми каже нещо важно. – Не знаеш какво се е случило между нея и Гордън. Правиш предположения, но не си наясно. Да, баща ти изневерявал, да, тя го е напуснала от каприз. Но има повече зад всичко това.
-И ти разбра всичко за колко… един следобед? – попитах с ирония.
-Достатъчно време, за да уловя същественото, да. – отвърна ми раздразнено.
-Разбира се, ти си експерт в тези неща, нали? Трябва да променяш хората, трябва да се стремиш към по-доброто, да помагаш, да поправяш всичко.
-Ти ли ще го направиш вместо мен? – гласът й се вдигна с една октава.
-Защо някой трябва да прави нещо?! Не може ли просто да стоиш настрана от това?!
-Искаш да стоя настрана? – попита ме, но не нагло, а любопитно. Сякаш отговорът ми, щеше реши нещо за нея.
Отвърнах чак тогава, когато добре премислих думите си.
-Искам да не прекрачваш границата. – и пак прозвуча грубо. – Това не е твоя грижа. Ти си имаш достатъчно проблеми, за да се захващаш и с моите.
-Мислех, че проблемите ни се превърнаха в нещо общо. – припомни ми тя.
-Не и тези. – контрирах я.
-Имаш семейство, което се възвръща бавно и постепенно, докато ти си твърде зает да драматизираш без да знаеш за какво. И виждам как го правиш! Оцени тези факти, преди да е станало твърде късно, защото преди да се усетиш ще ги загубиш! – кресна ми на един дъх.
Постоя малко така, след което сведе глава и ръцете й отново започнаха да шарят по леглото. Толкова лесно бе да използва нещастието си, за да ме накара да се почувствам като говно за думите си.
-Трудно ми е. – признах със запъване. Извърнах глава, за да не я гледам в очите, докато споделях като госпожичка. Чух как търкането на ръце в плата замря и с периферното си зрение видях как вдига очи, вперени в мен. – Вече не знам какво да очаквам. Не знам какво да очаквам от теб. – стиснах зъби. – Нямаш идея какво е, всяка секунда да се страхувам от това, че може и да си изчезнала. И да знам, че го правиш заради мен. Страхувам се от това, че с липсата ти, си способна да ме убиеш! И не го разбираш. Не можеш, няма и да го разбереш, но се опитай да го приемеш, по дяволите!
-Мислиш, че с мен не е същото?! – гневът личеше в нотката. – Смяташ, че не съм на нокти, от вероятността всеки един момент някой да влезе и да ни избие всичките?!
-Всички сме на нокти от тази опция, Ема. – обърнах се към нея и разперих ръце. – Защо си мислиш, че сме сбрали всички в тук?!
-Точно в това е проблемът, глупако! – извиси глас тя. – Да знам, че всички рискувате живота си или живота на близките си заради мен! Ти си този, който не разбира! Имаш семейство, имаш приятели, всичко което човек може да иска е в тази къща, а когато се опитам да ти помогна да го задържиш, ти даваш задна! Нямаш представа какво е! Аз загубих своето семейство! Нямам такова, не съм свикнала да нямам такова и продължавам да го губя. И ако скоро не намерим решение на генералния проблем, още много хора, на които държа ще си отидат! И за всичко съм виновна аз! А ти стоиш и се оплакваш, че майка ти се е върнала! С какво съзнание смееш да го правиш?!
Прехапах долна устна, за да се въздържа от глупави думи, с които да се защитя. Беше права, мамка му! Защо винаги трябваше да е права?
-Един ден ще се намериш в нейното положение на родител, тогава може и да разбереш, защо го е направила.
-Да, добре! – кимнах саркастично.
След тези две думички, нещо в изражението на Ема се промени. Лицето й доби странен оттенък на разочарование и притеснение с щипка страх. Устните и очите й леко се разтвориха и тя наклони едвам глава.
-Не искаш деца? – попита тихо с усмивка, неистинска и фалшива.
Премигнах от сменянето на посоката на разговора и от факта, че ме бе разбрала погрешно. Нямах предвид родителството.
-Н… не знам. – отвърнах, объркан. – Още ми е малко… - засмях се. – Още ми е малко раничко за такива неща, не мислиш ли?
Тя се усмихна с въздишка и помръкна.
-Да… - преглътна. – Предполагам си прав. – смотолеви.
Сбърчих вежди, съсредоточен.
-Ами ти… - запънах се в ход на думите, които щяха да излязат от устата ми. –Би ли… искала деца?
Ема отърси глава и припряно започна да слага завивката.
-Едва ли. – увери ме с поклащане на глава. – Още съм прекалено млада за това. – нервно добави.
Отново се наведох да й помогна, погълнат от новата тема.
-Ами за в бъдеще? – зададох. Наблюдавах я внимателно.
Тя сви рамене.
-Сигурно. – погледна ме. – Коя жена не би искала семейство?
-Да, но… - поколе*ах се. – Би ли имала някое конкретно семейство в предвид? – попитах я и тя май схвана за какво й говорех, защото приключи с оправянето и ме погледна учудено.
Отвори уста да каже нещо, но от нея излезе и звук.
-Какво има? – попитах я.
-Майкъл, трябва да ти кажа нещо. – каза ми твърде делово.
Повдигнах вежди и стойката ми показваше, че чакам.
-Ам… - преглътна и се поколе*а. Прехапа долната си устна и сякаш отказа да говори.
В този момент ръката на Гордън почука на вратата. Вдигнах поглед към него и с радост установих, че нямаше белези или рани по лицето си.
-Какво стана? – подминах Ема и застанах пред баща си.
-Изписват го след два дни.- отговори директно. – Което значи, че на практика, имаме четиридесет и осем часа да се…
-Подготвим. – прекъснах го и довърших вместо него.
Кимна неохотно.
-Предполагам, че ще мируват, докато изпишат Марк. След това, вероятно, ще започнат с измислянето на нови възможности.
-Да ми я вземат отново. – промърморих на себе си.
Не бях изненадан от факта, че Марк се оправя, а от факта, че той просто НЕ УМИРА! Ако срещу мен бяха вдигнали толкова много бунтове, досега най-малкото, да съм се сврял в някоя дупка от нещастие и скръб. А той продължаваше да се издига! Сякаш колкото повече му се противопоставяхме, толкова повече го наежвахме и го подтиквахме към психарските идеи, които несъмнено му хрумваха.
-Настаних момчетата и Дарина в моята стая. Аз ще спя на дивана, а майка ти е изморена, така че…
-Сара. – поправих го моментално. – Още не съм привикнал към термина „мамо” – обясних, когато обърканият му поглед ме смути.
Гордън сложи ръка на рамото ми и го стисна.
-Надявам се не се сърдиш, че я повиках. Всъщност не я, тя сама реши да дойде, но… Важно е да е тук. За всички ни.
-Не го разбирам. – отрекох категорично. – Тя е просто един човек, за когото да се тревожим.
-Не си прав, Майки, няма и да го разбереш до време. И сигурно не искаш да го повярваш, но тя те обича. Повярвай ми, моя беше грешката да ни напусне. Героиня е, задето ме търпя толкова дълго време.
-Спрете да я оправдавате. – предупредих го. – Имам си възгледи и няма да ги променя. Грешката е нейна и ще си остане такава. – осъдих.
-Нали беше моя? – попита.
-Преди. – казах бързо. – Сега вече не е.
Той се засмя, а аз се смръщих.
-Отивай при момичето си.
Сбърчих вежди и се обърнах, за да я видя, но тя не бе там. Кога се бе изнизала от стаята?
-Ема е добро момиче. – каза ми той, сякаш не знаех. – Не прави грешката, която аз направих. Веднъж загубиш ли я, няма да се върне при теб.
-Мислиш, че ще прецакам нещата?
-Мисля, че следващите няколко дни, може и да забравиш, че тя е силно хлапе, което може да се грижи само за себе си.
-О, значи сега прекалявам с грижите?!
Гордън се подсмихна на гнева ми.
-Не съм казал такова нещо. – защити се.
-Смешно ли ти е, старче? – разпалено запитах, но това само го разсмя.
Поклати глава, а аз го пернах по ръката.
-По дяволите. – измърморих и излязох от стаята, отправяйки се право към своята.
Доволен бях да видя Ема, застанала пред прозореца със замислено изражение. Без замисленото й изражение, де… Изглеждаше угрижена и освен очевидната причина, долавях и нещо друго. Застанах зад нея и обгърнах кръста й. Не помръдна.
-Добре ли си? – попитах я и опрях брадичка на рамото й.
Не ми отговори.
-Знам, че се страхуваш, но скоро всичко ще приключи. – обещах й.
Поклати глава.
-Недей да се съмняваш в мен, Ема. – помолих я. – Всичко ще се оправи, ще видиш. Съвсем скоро ще се сещаме за това с усмивка на лице.
-Не, няма. – тихо отвърна.
Този път аз замълчах. Беше права. Нямаше да се смеем на нищо от това. Дори когато отмине.
-Ще се справим. – прошепнах. – Ще се справим.
Тя пое дълбока глътка въздух и усещах напрежението й.
-Наистина няма причина да се тревожиш – продължих да я увещавам. – Ще приключи и повече няма да се налага да…
-Бременна съм! – прекъсна ме внезапно.
Не съм много сигурен как изглеждаше лицето ми. Не съм много сигурен как стоях в света в този момент. Ръцете ми не отхлабиха захвата си около талията на Ема. Погледът ми се зарея някъде напред с насмешка, съмнение и несигурност. Но май последните две можеха да се броят за едно, а? Бях сляп за реакциите на Ема. Единственото, което усетих бе как се изнизва от прегръдката ми и можех само да си представям лицето й. Говореше нещо, но не бях много сигурен какво. Гледах в нея, но някак през… нея. Беше странно и объркващо.
След това, бавно и постепенно, думата „бременна” се зарея в главата ми. Бременна.
Бременна.
Бременна…
Как така беше бременна?! Не можеше да е бременна! Никога не съм… Плеснах си няколко шамара, в тъпата глава на раменете си. Бях. Бях! Онази вечер, когато бях пиян и замаян, когато видях Ема и Ерик заедно, когато почти насилих Ема да правим секс и когато тя бързо се съгласи. Тогава бях!!! По дяволите!
Бременна! Това означаваше дете, нали? Не можех да имам деца. Аз бях на осемнадесет! Не може да имам ревяща топка памперси и лайна. Абсурд!
Заклатих машинално глава и й обърнах гръб. Загледах се във вратата с копнеж. В този миг, вратата се струваше като едничкото-единствено спасение. Исках да изляза, но не можех да си припомня как се движат крайниците ми. Едва когато Ема застана пред мен, с длани събрани все едно се молеше и каза:
-Майкъл, знам, че е неочаквано, но…
Едва когато каза това, нещо в мен сякаш избухна, може би защото звукоизолираното аз, започна да посреща сигналите й. Когато започна да говори и вече я чувах, трябваше да се махна. Това и направих. Излетях през дървената врата и оставих Ема с отворени уста и тъжни очи. Ала не можех да се притеснявам за нея сега.
Сега просто трябваше да се махна.
А сега просто вървях нервно из пристанището. И продължавах да го правя вече твърде дълго време, или поне така си мислех.
Бременна. Тя – майка, аз – баща. Наново започнах да клатя глава при тази мисъл. Надявах се дойде при мен и да ме залее със студена кофа, за да:
А – се събудя или Б – да ми каже, че се шегува.
Прекалено много съмнения ме налегнаха. Обичах я… или поне така мислех, но да имаме деца! Не! Абсурд! Не бях готов за това. И тя не беше, за бога! Кой би бил на тази възраст. Не можехме да имаме деца. Не можех да бъда баща! Едвам се справях с даряването на обич на едно човешко създание, а какво оставаше на още едно.
Обичах Ема, но бъдещето не бе едно от нещата, които планирах с нетърпение. Харесваше ми всичко да се случват бавно. Постепенно. Както си му е редът. Не исках да се обвързвам до живот с нещо, за което никога не бях имал претенции. Не искам деца, по дяволите! Не желая.! Дори когато стана на възраст, на която мога да имам деца, пак няма да ги искам! Така бях устроен! Не можех да приема това. Това не бе от нещата, които можеше да бъдат приети. Нали?
-Майкъл! – Ник и Джон тичаха успоредно един до друг.
Не ги исках. Исках да съм сам, да помисля и преценя. Да реша. Да дам воля на всички притеснения и да не се тревожа от присъствието на външни за моите възгледи хора.
Не ги поздравих. Само продължих да си крача, с надежда това да покаже ясно желанието ми да съм сам. Спрях на няколко крачки от мен, не ме доближиха, но не си и тръгнаха, както се надявах.
-Нещо ново е, братле.- започна Джон.
Обърнах им гръб, докато сядах на кея и провиснах крака над водата. Непоканено, седнаха от двете ми страни и заедно с мен.
-Шокиращо е, но… - поде Ник. – Не си единствения, който е изненадан.
Присвих очи.
-Не мога да се обвържа по такъв начин. – признах. – Не знам какво искам за себе си, а така не ми се оставя избор.
-Не е нужно да правиш нищо, ако не искаш. – увери ме Джон. – Перфектно знаеш, че Ема ще разбере.
Сведох поглед. Да, така беше. Мамка му!
-Не съм готов за това. – изказах гласно опасението си.
-Нито пък тя. – контрира ме Ник.
-Не мога да повярвам, че съм я забременнил! – отчаяно облегнах лакти на колената си. – Това не е реално!
-Стига, братле. – Джон ме блъсна по гърба. – Това си е чиста възможност.
-За какво? – побързах да изясня. – Имам силни чувства към нея, но не знам колко време ще продължи това. И със сигурност не значи, че искам да прекарам остатъка от живота си с нея. Тя е много важна за мен, но това ми отнема всички перспективи.
-Не си прав, Майкъл. – укори ме Ник. – В момента говори изненаданото теб. Знаеш, че я обичаш с цената на живота си. И знаеш, че би искал да останеш с нея завинаги.
-Точно за това ти говоря! – извисих глас. – Смятам, че го искам, а сега няма да разбера дали наистина го искам, или просто е прищявка. Не мога да се задължа с подобна отговорност. Никога не съм искал деца. Не харесвам деца!
-Не й е по-малко трудно, от колкото на теб. – каза Джон. – Това са неща, с които се свиква.
-Да! Отново поради липсата на избор. – настоях на своето.
-Каква е тази плътност, около теб и избора, Майкъл? – запита Ник, недоумяващо.
Извърнах очи към черния хоризонт и запечатах устни мислено.
-Говориш така все едно Ема е виновна за това. – продължи той. – И тя е изненадана, но да я оставиш ще бъде най-тъпото нещо, което би могъл да направиш. Това е голяма стъпка и за двама ви и е нещо, което двамата трябва да обсъдите.
-Може би трябва да го махне. – предложих си сам на себе си.
От двете страни на главата си, усетих силно перване. Стиснах зъби, но не казах нищо. Глупаво от моя страна дори да си го помисля.
-Не говори тъпотии, Майкъл, защото се излагаш! – скара ми се Джон.
-Какво искате от мен, да ви го… - започнах, но замлъкнах по средата на изречението.
Изсумтяха.
-Искаме да ти помогнем, говедо! – тросна се Ник. – Но явно си настина твърде тъп, за да видиш очевидното!
Погледнах го очаквателно.
-У дома те чака единственото момиче, което някога те е търпяло такъв, какъвто си. Толкова изцепки и тя продължава да ти прощава. Жертва живота си заради теб, обича те и се страхува за теб. А ти стоиш и мрънкаш, задето ви предстои да споделите нещо прекрасно и удивително. В нея расте живот, който сте създали заедно и това е най-красивото нещо, което някога ще направиш в жалкия си живот. – проследих го как става. – Но знаеш ли какво, не ми пука. – разпери ръце. – Винаги си бил тъпанар, а сега просто прогресираш. Явно наистина се бориш за голямата титла на идиотите. – говореше твърде разпалено за страничен наблюдател. – Имаш всичко, което можеш да поискаш, но, разбира се, Великият Майкъл не може да се задоволи с това! – повтори думите на Ема. – Все трябва да намериш нещо, което да не ти изнася.
-Какво искаш от мен? – изправих се на свой ред. – Просто да приема с разтворени обятия подобна новина. Не е като да са ми казали, че печеля от лотарията!
-Имаш нещо ценно в живота си, за което си струва да се бориш. Ти почти умря за нея, нещастнико! Това не говори ли достатъчно за чувствата ти към нея, за отношението ти и желанието ти! Ти се егоистично копеле, което пет пати не дава за никого, но по някаква причина стоиш по часове в бижутериите, за да й избереш най-красивото бижу. По някаква причина, поемаш куршуми и юмруци за нея, по някаква причина тя прави същото за теб! Обичаш я и недей да пропиляваш всичко за няколко минути тъпанарска реакция. Обижда я. – каза ми. – Не очакваше да викаш от радост, но ти избяга.
-Съжалявам, че за пръв път ми снасят подобна новина! – иронично креснах.
-Не си извинен и сам ще се убедиш в това! – кресна ми в отговор.
-Престанете! – Джон застана помежду ни и ни изблъска един от друг.
-Кажи на него! – сопна се Ник и ме посочи.
-Насочи тоя показалец още веднъж към мен и ще ти си го вадиш от задника! – заплаших го.
Той се разсмя.
-Леле, хлапето имало кураж. – подигра ми се.
-Хлапе ли?! – ядосах се аз, но Джон спря полвината крачка, която успях да направя.
-Спрете се! – заповяда.
Гледах към Ник, ядосано. Той ме предаде и ме използва. Добре, хубаво, поправя се, но това не му даваше право да идва тук и да говори за неща, които не разбираше. Които никой от нас не разбираше.
-Трябва да се прибереш, Майкъл. – обърна се към мен Джон.
Размърдах челюст и отпуснах рамена. Трябваше, да. Но не исках сега.
-Губиш ценно време. Продължавай да стоиш тук, незнаещ и обмислящ, и когато се върнеш у вас, може и да не я намериш. Едва ли е очаквала точно тази реакция.
-И аз не очаквах…
-Не става въпрос само за теб, Майкъл. – прекъсна ме Джон. – Става въпрос и за двама ви. Няма какво толкова да му мислиш. Или я приемаш с детето, или не я приемаш никак. И двата варианта работят. Просто избирай и побързай.
Започнах да мисля какво да й кажа едва когато вече търчах към къщи. Но всъщност какво имаше да му мисля. Ема си беше Ема. И като такава бе незаменима. Не можех да си позволя да я загубя за нещо, което бяхме направили двамата.
Можехме да се справим, убеден бях.
Видях я как излиза от дома ми. Усилих движението на краката си. Къде си мислеше, че отива?
-Ема! – разкрещях се, разбирайки вероятността да не стигна достатъчно бързо и да я задържа на мястото й.
Тя обаче не ми обърна внимание. Продължи да крачи по алеята към тротоара и или не ме чу, или се направи, че не ме е чула. Усилих бързината и не се наложи да викам втори път. Ема чу настъпателното забиване на краката ми в асфалта, спря и се обърна към мен. Задъхано се спрях пред нея и подпрях длани на колената си преди да съм умрял от недостиг на въздух.
-Какво правиш тук? – попита ме сърдито.
-Живея тук. – изтъкнах ненужно.
Тя подбели очи и скръсти ръце на гърдите си. Изправих се и си поех нова дълбока глътка въздух.
-Съжалявам. – казах й.
Ема отново отмести поглед. Беше й некомфортно. Също толкова, колкото и на мен.
-Това не бе реакцията, която имах намерение да…
-Виж, не си длъжен да правиш нищо. – прекъсна ме. – Аз… - повдигна рамене. – Ще се оправя. Свикнах да се грижа сама за себе си, не ми е проблем да свикна отново.
Сбърчих вежди.
-Какво?! – опулих се насреща й.
Сведе глава.
-Не искам да правиш нещо само от вина или… каквото и да било друго чувство освен желание. – обясни. – Все пак детето расте в мен. – усмихна се леко, несъзнателно имах чувството. – Няма нужда да се насилваме да бъдем нещо, за което не си готов.
Повдигнах вежди и пъхнах неловко ръце в джобовете си.
-Аз нямам ли какво да кажа по въпроса? – попитах я.
Взря се в мен леко осъдително.
-Ти се изказа повече от ясно.
Отворих уста, обидено.
-Да, ами… може би не скачам от радост, но това не означава, че не искам бебето. Имам предвид… за пръв път ми е, Ем. Притегли този факт. Не е като да ти казват всеки ден, че ще станеш баща без дори да си навършил пълнолетие.
Тя поклати глава.
-Нямах това предвид…
-О, сега вече се чувствам по-добре. – иронично подметнах. – Сега, когато знам, че не ме мислиш за отрепка, която не може да поема отговорност.
-Не съм казала т… - отчаяно се опита да вземе думата, но отново не позволих.
-Защото очевидно го мислиш. – извисих глас, назидателно. – Мислех, че проблемите ни са нещо общо.
-Защо ме нападаш? – извика тя и видях как капка сълза се спусна по бузата й. – Знаеш ли колко пъти обмислях как да ти кажа?! Знаеш ли колко ответни отговори прехвърлих през главата си?! Знаеш ли как се почувствах когато излезе от къщата бегом?!
-Не е лесно, Ема! – настоях аз.
Няколко капчици дъжд се спуснаха покрай и върху нас. И двамата не им обърнахме внимание.
-Разбирам, че имаш предразсъдъци и точно за това исках да ти дам време, но не мога, Майкъл! – тръшна се тя. – Не мога. Омръзна ми да чакам. Омръзна ми да чакам и да давам време и шанс. Писна ми! Затова няма повече! – отсече с показалец. – Няма! Когато си готов да приемеш това, което се случва аз ще се върна. При теб. Ще се върна, когато си готов, но до този момент, няма да стоя и да чакам приемаш ли, или не.
-Толкова малко ли мислиш за мен?! – удивих се искрено. – Да твърдиш, че бих те оставил, особено сега?
-Нищо не твърдя! Обосновавам мнението си на факти, Майкъл! Неоспорими и болезнени факти! Ти ме остави веднъж.
-И сега автоматично решаваш, че бих го направил отново?
-Крушата не пада по-далеч от дървото! – нагло отвърна тя.
Разтворих очи, ядосан, удивен и най-вече, пряко обиден. Невъздържано я хванах за косата и я придърпах към себе си.
-Слушай ме много внимателно, малка куч… - стиснах зъби, за да не я засегна с глупави думи, породени от чист гняв. – Аз не съм Гордън. Аз съм Майкъл! И се промених.
-Хората не се променят. – контрира ме.
Стиснах я по-силно.
-Това са шибани глупости! – срязах я, отново със съскане. – Смяташ го само защото ми стовари проклетата новина и не заподксачах щастлив и въодушевен! Но това не е достатъчно добра причина.
-За мен е!
-Не ми пука какво е за теб! – държах се прекалено грубо, давайки воля на яростта. – За света нещата стоят другояче. Казваш на момчето, че ще става татко и чакаш да привикне с мисълта, а не тръгваш да си вдигаш чукалата, само защото не е оправдал очакванията ти!
-Ти избяга!
-Мамка ти! – изкрещях. – Сега ще ми кажеш, че не ти стана лошо, когато си разбрала?!
Не ми отговори. Вземах надмощие и това ме направи по-силен.
-Да те изгубя отново не е вариант! – твърдо заявих. – Ти няма да ме напуснеш!
-Не те напускам, гадино! – опита се да се измъкне, но не й позволих. – Спасявам те от живот, който не би искал да имаш.
-Ти няма да ми казваш какво искам и какво не! – отсякох. – Ако имам проблем с теб, ще дойда и ще ти кажа лично, обещавам ти! До този момент обаче, ще спреш да разчиташ на собствените си интерпретации, разбра ли ме?!
Поклати глава с жално изражение.
-Не искам да оставаш с мен само заради това. – проплака. – Не искам да си нещастен, Майкъл.
Преглътнах и присвих очи, за да я виждам по-добре. Дъждът се бе усилил доста и и двамата бяхме мокри.
-Не искам да се превърнем в едно от онези стари семейства, които са останали заедно само заради една неловна грешка.
-Това не е грешка. – опрях чело в нейното, вече склонен да я успокоявам, а не разстройвам. – Ще се справим! – обещах й. – Просто трябва да спреш да бягаш от мен.
-Не мога… - стисна устни.
-Престани. – заповядах й и не й дадох възможност за повече обсъждане.
Притиснах устни в нейните и тя бързо откликна на целувката ми, въпреки първоначалния протест. Обвих ръце плътно около кръста й, а нейните се сплетоха зад врата ми. Не се отделихме, докато влизахме в къщата, нито докато свалях мокрото й яке. Повдигнах я от земята и тя обви крака около мен. Понесох я бързо нагоре по стълбите и когато затръшнах вратата на стаята си, опрях тялото на Ема в нея. Притисках се в нея, движех се срещу нея и тя правеше същото. Устните ни се отлепяха през цялото време и това ни затрудни, когато се заехме да се отърваваме от дрехите. За един бърз миг, тя преметна блузата през главата ми и ръцете й зашариха по голото ми тяло. Моите ръце настървено се опитваха да отърват Ема от ризата й, но материята беше напориста. Накрая просто я скъсах и това извика ахването на момичето ми. Наново я повдигнах от земята и впих пръсти в голия й гръб. Проснах я на леглото и моментално се наместих върху нея.
Не се отделихме целия остатък от вечерта. Устни и тела се движеха заедно, в едно и така цялата нощ…

…Карах към училище, абсолютно стикован с Ник и Джон. Единия, както винаги, на мотора, а другият в колата си заедно с Дарина и караше зад мен. Чувствах се облекчен, че Ема е до мен и когато извърнах поглед към нея, тя също стовари очи върху моите и ми се усмихна притеснено.
-Добре ли си? – попитах я.
Въздъхна и поклати глава.
-Спри! – нареди ми.
Изпълнението се забави и докато отбивах, тя разкопчаваше колана. Излезе от колата. Нямаше как да не я последвам, обръщайки глава, за да видя дали Ник спира. Вече сваляше каската си и погледите ни се срещнаха. Повдигнах рамене, когато прочетох въпроса му. Джон спря зад моята кола и заедно с Дарина излязоха.
-Какво става? – попита тя.
-Нямам представа. – отговорих честно.
Видях как Ема се пъха в телефонна кабина и забавих крачка, докато накрая просто останах на място. Останалите застанаха зад мен. Явно и те схванаха какво прави. Приближих няколко крачки, за да успея да чувам. Следях внимателно движенията на тялото й. Ръката й колебливо пое слушалката, а другата несигурно се зае да набира номера. Очевидно сега бе събрала сили и се чувстваше до някаква степен способна да говори и каже онова, което не можеше и не беше редно, да запази само за себе си.
-Мамо? – чух плахия й глас, когато ми обърна гръб, след продължителното вглеждане в очите ми.
Разбрах желанието й да остане сама и кимнах на момчетата към пейките остреща. Седнахме като аптекарски шишета, един до друг и се загледахме към Ема също толкова единно.
-Колко време смяташ, че ще протече? – попита Ник, след като изминаха няколко минутки в мълчание.
-Не зная. – отговорих. – Все пак не е разговаряла с тях от…
-Майкъл! – гаден познат глас ме прекъсна и всички насочиха погледи към притежателя, с изключение на мен.
-По дяволите. – измърморих.
Клеър застана пред мен с широка усмивка на лицето си. Ръцете й се сплетоха една друга и физиономията й стана удивена.
-Отдавна не сме се виждали. – констатира.
-Ммм. – кимнах в съгласие.
Шарех с очи наляво-надясно, само да не я гледам.
-Училище, купони… - повдигна рамене. – Все липсваш.
-Жалко, а?
-Доста, бих казала. Изпусна страхотни моменти.
Присвих очи.
-Трагично, но мисля, че ще го преживея. – саркастично отбелязах.
-Е, - разговорливо проговори. – Какво правите тук?
Усмихнах се раздразнено и вдигнах показалец, насочвайки го към телефонната кабинка. Клеър проследи къде соча и когато се обърна към мен, изражението й показваше неприязън.
-Разбирам. – недоволно отбеляза.
Повдигнах любопитно вежди.
-Така ли? – попитах.
Писна ми да ме следва навсякъде като проклета сянка. Беше жалка и смешна.
Застанах нащрек, когато видях Ема бавно да пресича улицата. Сега не стоях така излегнат назад а подпрях лакти на колената си и се загледах в Ема, нетърпелив да узная. Застана пред нас, до Клеър и сключи пръсти, в които се загледа. Усмихна се и след това стисна устни. Никой не каза нищо. Всички зачакахме и дори Клеър не си отвори устата с някоя хаплива реплика.
Не гледаше към нас, а през нас. Не можех да разчета изражението й. Не бях сигурен дали й е дошло в повече да говори с родителите си, или носталгията я е застигнала, или просто беше тъжна заради нещо, което им е казала, или което те са казали на нея. Което и да беше, нямаше да задавам подобни въпроси пред глупавата Клеър, затова станах и се приближих към Ема. Щях да я прегърна, но тя отстъпи встрани, след което дойде и извинителния й поглед.
-Не сега… - несигурно помоли. Остави за няколко секунди ръката си във въздуха и след това я пусна до тялото си. – Не сега. – прошепна по-скоро на себе си.
Обърна ми гръб и завървя бавно към колата. Всички заедно, задружно, подминахме Клеър и останах доволен от недоволното й ахване и поглед, който несъмнено ни съпровождаше. Завъртях ключа и погледнах към Ема, предпазливо.
-Какво стана? – попитах я.
Нищо. Очите й не се откъснаха от прозореца и отказах да я притискам повече. Осъзнавах колко трудно й е било и колко трудно й беше сега. Опитваше се да прикрие дори и пред мен, чувството, което не можех да определя, но видно бе, че е негативно. Не знаех какво да й кажа, както много често се случваше. От както се запознах с нея, увереността ми в много отношения се изпари. Нямаше я онази сигурност докато говорех или правех нещо. Имаше я, но не и когато бях с Ема. Покрай нея, думите ми често се губеха. Безследно.
-Искаш ли да пропуснем училището? – пробвах отново.
Тя само поклати глава. Върнах поглед към пътя и стиснах устни и взех решение. Бавно намалих, давайки мигач. Ема объркано ме погледна и аз не отвърнах на втренчването й. Отворих прозореца, докато Джон спираше успоредно до мен. Дарина смъкна стъклото.
-Какво има? – попита Джон.
-Продължавайте напред. – казах им. – Ние ще дойдем малко по-късно.
Обърнах се към Ема, когато затворих прозореца си. Тя сбърчи вежди.
-Какво правиш? – объркано запита.
-Кажи ми какво стана. – примолих се.
Ема отмести поглед и навлажни сухите си устни. Троснато притисна гръб към седалката.
-Не искам да говоря за това сега. – отвърна.
-Виж, в нормална ситуация бих казал, че искаш да играем на „аз имам тайна”. Но мисля, че всички сме твърде въвлечени, за да криеш. Поне от мен, недей.
Не ме гледаше. Очите й зашариха из колата с тихо въздъхване. Обмисляше.
-Нямам какво да кажа. – тихо проговори накрая. – През повечето време аз говорех. Не звучаха да им е мило, че ме чуват. Мама и Аля никога не са се разбирали, така че реакцията на майка ми не беше особено адекватна или логична. – изсмя се.
-Сигурен съм, че страда, Ем. – успокоих я.
-Не. – печално ме контрира. – Никога не е имало нещо нормално около това семейство. Винаги сме били позьори и голи пешки на един стереотип. Аз избягах, а те продължават да живеят по този начин.
-Убеден съм, че… - опитах, но тя ме прекъсна.
-Не се опитвай да ме увещаваш. Познавам ги по-добре от теб. Гордън поне има съвест и желание да поправи стореното. А моят баща просто иска да продава акции. Не се спря със смъртта на Лира, защо да го прави и сега, когато другата му дъщеря се обажда, за да донесе още една лоша вест. – очите й най-после ме погледнаха. – Те не са добри хора, Майкъл. – каза ми ясно. – Никога не са били, никога няма да бъдат.
-Не мисли така за родителите си. – прозвуча като обвинение, а не целях това.
-Не би разбрал. – отговори. – Не и сега, когато започваш да получаваш семейството си обратно. На моето не му пукаше тогава, няма да му пука и сега. Дори и Марк да ме докопа и да ме убие, те пак няма да проронят и една истинска сълза.
Наистина го мислеше и следователно го вярваше. Не знаех какво да кажа на това. Отново инфантилните мисли за състезание ми дойдоха в главата и отново осъзнах, с неприсъща горчивина, че не мога да спечеля срещу това. Страданията на Ема, бяха нещо отвъд моя опит и преживявания. Никога не съм се доближавал толкова до съществуването й. Продължавам да откривам нови неща за нея и това ме караше да се чувствам объркан с всяко новооткрито парченце от пъзела. В началото ми се налагаше да ги нареждам, но не предполагах, че ще ми се налага и след като я получа. Вече трябваше да съм я разбрал, да съм я изучил, да съм я наредил. Не го бях направил. Имах чувството, че съм далеч от това да я опозная до края. Опасявах, обаче, че тя нямаше този проблем с мен. Странно, но никога не съм бил сложна личност и вероятно й се струвах като отворена и елементарна книга.
-Имаш ново семейство, Ема. – уверих я. – Тук.
Направи миловидно изражение и погали лицето ми.
-Знам. – прошепна. – И ми е достатъчно, повярвай ми. Но въпросът е по-комплексен от това.
-Не искам да си нещастна. – повторих я от снощи.
Спусна ръката си още веднъж по бузата ми и аз я улових с моята, за да удължа докосването. Затворих очи и целунах дланта й.
-Може би е добре да тръгваме. – предложи.
С нежелание пръстите ми се обвиха около волана, а другата ми ръка завъртя ключа.
-Какво мислиш, че ще е? – поинтересувах се, докато въртях волана и се оглеждах за коли.
-Кое какво ще е? – неразбиращо попита.
-Бебето. – уточних и я погледнах с искрена усмивка. – Момче или момиче?
Ема отвори уста и широка усмивка плъзна по устните й. Опита ми да я разсея се увенча с успех. Очите й се превърнаха в полумесеци от изненаданото изражение.
-Ти какво би искал бъде? – върна ми въпроса.
-Момче, естествено. – отговорих веднага, непоколебимо.
Тя ахна възмутена.
-Ами ако е момиче? – повдигна вежди предизвикателно.
-Ще му сменим пола. – веднага отвърнах.
Ема се разсмя и ме перна леко по ръката.
-Няма да направиш такова нещо на детето ни. – заяви тя и се захили.
Този общ знаменател ме накара да се усмихна неволно. Ние с нашето дете. Хванах лявата й ръка и преплетох пръстите ни, след което поднесох кожата й към устните си, за да я целуна. Знаех какво ще правим днес. Днес ще забравим всичко. За един ден ще отидем да се повеселим, така както правехме преди цялата история да даде такъв неприятен обрат. Щяхме да се забавляваме и оставим проблемите някъде зад нас, само за няколко часа. Трябваше да го направим, ако искахме да оцелеем, защото напрежението ни идваше в повече. На всички ни.
Не бяхме излизали от седмици. Все бягахме, издирвахме, плашехме, тровихме… Малко почивка под формата на няколко часа релакс по нашенски, нямаше да навреди никому. Не бе трудно да убедя Ема и след като успях, забрахме Ник, Джон и Дарина от училището и потеглихме. Първо се разходихме по празната плажна ивица на спуснати капаци и прозорци, бавно вдишвайки, поемайки целия морски мирис, който можехме.
В този момент се чувствах изпълнен с обич, която просто трябваше да даря на някого. Добре, че си имах Ема, чиято ръка не изпусках през цялото време. Влязохме във водата с дрехите, което се оказа лоша идея, когато се озовахме без чисти и сухи провизии, особено след като започна да вали. Мятахме се във водата, хвърляхме се към вълните, пищяхме и се смеехме, сякаш бе края на света. Толкова много бяхме задържали негативизма, че беше направо невероятно да го изкараме под формата на забавни идиотщини. Няколко странични наблюдатели ни огледаха неодобрително, когато влязохме целите мокри в едно кафе в съседния град. Приличахме на онези шумни, безгрижни тийнейджъри, които викат на обществени места, не толкова, за да се правят на интересни, колкото просто защото имаха нужда да покажат себе с… добре, приличахме на онези шумни, безгрижни тийнейджъри, които викат на обществени места, точно за да се правят на интересни. Бе отвъд нас. Не можехме да се спрем. Никой не можеше да каже, че над главите ни е надвиснал меч. Никой не можеше дори да заподозре колко нещастни и уплашени бяхме всъщност. И ние самите не го разбирахме в момента.
Това му беше хубавото на нас. Гадостите очевидно бяха неизменна част от съществуването ни, но когато искахме да потиснем нещо, успявахме безпроблемно. А по-хубавото бе, че разпространявахме това фалшиво щастие и на всеки в близост до нас. На моменти наистина се чувствах като Едуард. Бела все разчита на него, нали? Той ще я спаси, той ще я накара да се почувства по-добре, той ще я избави от всички злини и така нататък с всичките клишета и тривиалности. Гледах лицето на Ема и виждах, че се чувства добре, въпреки че знаех, че това няма да трае дълго. Защото в мига, в който се приберем маската щеше да се появи отново. Или по-скоро, маската трябваше да бъде свалена. В момента правехме фалш, след няколко часа трябваше да се върнем към реалността. Но не можехме да мислим за това сега. Не! Сега просто се отърсвахме за няколко блаженни мига. Удължавахме ги максимално с все повече смях и шеги, само и само да задържим усещането за лекота и позитивизъм.
Отидохме на късен обяд в „Скалите, където ядохме повече от колкото е здравословно или прието. Не беше хубаво така. Това си бе чисто чревоугодничество, абсолютно разхищение, нереално задоволяване на каприз… но все пак си беше уникално забавно през цялото време, докато натъпквахме храната в устите си. През останалото време на следобеда се държахме безгрижно за ръцете и се учудих колко лесно водехме разговори без да споменаваме нищо от заобикалящия свят, от който бяхме избягали за мъничко и в който ще трябваше да се върнем след известно време.
За сега си седяхме на плажа и гледахме как слънцето се скрива зад хоризонта бавно, но сигурно. Още един ден си отиваше и щеше да приветства друг. Някъде по света в момента, един живот за раждаше за сметка на друг и се за зачудих когато дойде и часа на един от нас, дали някой стойностен ще запълни загубата. Умираш, но светът някак си продължава. Слънцето продължава да грее, годината продължава да мени сезони, хората продължават да се смеят и да живеят. На кого щяхме да липсваме ако цялата тази история не завърши добре? Щеше ли да има поне един, който да милее за изгубени души, някъде по полукълбото, така както сега аз мислех за това. Заобиколен от хората, които обичам и на които вярвам, точно заради всичко, през което преминахме, ми беше лесно да мисля за това. Ала не и да се тревожа. И все пак този ден щеше да дойде. Днес или утре, след две седмици или няколко години, всеки един от нас щеше да напусне този свят. И какво, след като това стане? Щеше ли на някой да му пука? Ако успеем да отървем Вселената от една шибана отрепка, вероятно щяхме да променим хиляди съдби. Някой щеше ли да знае? Щеше ли да разбере каква мизерия може да тъне и при най-богатия? Дори при онзи, който има всичко? Едва ли. Струваше ли си въобще да стоим тук, с риск за живота си, когато можехме просто да избягаме? Просто едно бягство, което да ни избави.
-Надявам се не мислиш, че ще се разминеш, Джони. – Дарина лежеше между краката на Джон, в същата поза, в която бяхме аз и Ема. Ник седеше срещу нас, самотен, но непоклатимо усмихнат.
-Хм? – повдигна вежди разсеяно.
-След като Майкъл и Ема могат да си имат бебенце искам и аз.
Аз се разсмях, изненадан от настъпчивостта й. Усетих как Ема до мен потиска смеха си. Джон сбърчи вежди.
-Ам, Дар, аз… - запъна се и това разсмя всички ни без него.
Ема извърна глава към мен, докато аз продължавах да се треса от смях, сдържано. Поклати глава с усмивка и аз издадох своята, за да я целуна.
-Ах, млади влюбени! – въздъхна Ник, пресилено.
-Мълчи си там, любовнико. – подигра го Джон.
Ник се хвана за сърцето и отвори уста.
-Джон… - издиша името му страстно и това извика нов смях у всички ни. – Никога не съм мислел, че ме възприемаш по този начин. – застана колене пред Дарина и Джон и прехапа устна. – Там са тоалетните, сладур, искаш ли да се позабавляваме, а? – повдигна вежди няколко пъти, подканващо.
-Той е зает, разгонен. – Дарина му се оплези по детски. – Търси друга плячка.
Ник надеждно се обърна към мен и не се стърпях да се разсмея.
-Ема… - нежно изрече името й. – Би ли се поместила, захарче?
Ема започна да се изправя със смях, но аз я дръпнах обратно.
-Не е нужно, скъпа. – реших да играя.
Станах, Ник стана успоредно с мен. Приближихме се един към друг и аз прехапах устни.
-Хайде, съкровище. – подканих го и му пратих въздушна целувка. – Покажи ми всичко, което можеш да ми дадеш.
-О! – Ник подскочи весело и изви китка. – Дълго ще се опознаваме, красавецо. – и с танцова стъпка започна да скъсява разстоянието помежду ни.
-Не! – извиках отвратен и несекващо весел, докато Ник ме събаряше на земята. – По дяволите. – изхилих се, когато той започна да вдига тениската ми нагоре.
-Ник, би ли ми го запазил, ако обичаш? – провикна се Ема, с молба. – Бих искала да… може да ходи, когато приключите.
Още една порция смях.
-Гейовете могат ли да си имат бебета? – запита Ник, докато се разхождахме в една редица, на главната улица където се вихреше панаир.
Ема се изсмя.
-Не освен ако единият няма яйцеклекта за оплождане, тъпако. – отвърнах му. –Леле, наистина отсъстваше в часовете по анатомия, нали?
Ник продължаваше замислено да гледа напред.
-Ако гейовете могат да си имат деца, тогава и лесбийките би трябвало да могат. – наистина разсъждаваше и ако не беше толкова паталогично глупав, можеше да мине за велик ум с това изражение на философ.
Прегърнах Ема през рамената, а нейната ръка обви кръста ми. Вдигна глава към мен и се погледахме така, влюбено.
-О! – изпъшка тя, когато някакъв тъпанар я блъсна и не се извини.
-Хей! – спрях се и се обърнах към нахалното копеле.
Момчето също спря и врътна въпросително глава.
-Това не беше много възпитано. – казах му, като се отдръпнах от Ема.
Момчето повдигна вежди и изсумтя.
-Извини й се. – заповядах равно.
-Затова, че я блъснах? Моля ти се! – пренебрежително махна с ръка.
Направих крачка, но Ема ме хвана за ръката.
-Майкъл, добре съм. – увери ме.
Дръпнах ръката си от леката й хватка и направих крачката.
-Не блъскаш момиче и след това дори не се извиняваш. – предупредих го. – Искам да дойдеш тук и да й се извиниш, защото ако нещо й се случи след това рязко съприкосновение, ще те убия.
Младежът доби неразбиращо изражение, а аз просто се притесних за сладкото създание, което растеше вътре в Ема. Знаех колко лесно може да бъде изгубено, особено от невнимателни наранявания, а не исках това да се случва.
-Добре е, братле. – Ник сложи ръка на рамото ми.
-Не, не е добре. – повиших тон аз. – Няма да е добре, нито аз ще съм добре, докато не дойдеш да й се извиниш. – обърнах се отново към провинения.
Момчето преглътна, стреснато, доколкото можех да преценя и направи няколко крачки към нас.
-Извинявай. – изстреля, гледайки към нея.
Щеше да се обърне и да си тръгне, но аз го хванах за яката на якето и го придърпах към себе си.
-Извини й се с чувство. – наредих.
-Майкъл. – Ема обви лакътя ми и ме дръпна.
-Сега! – настоях.
-Извинявай, много. – изпълни той.
Огледах до, направих недоволна физиономия и го блъснах назад.
-И следващия път гледай нещата да се случват по-бързо.
Извих глава няколко пъти и поех няколко глътки въздух, преди да срещна погледа на Ема.
-Добре ли си? – попитах я, внимателно.
-Бях, преди да привлечеш половината град към избухливата си реакция. – отговори леко осъдително.
Подбелих очи и потърках ръцете й.
Ема присви очи.
-Мерси все пак, че ме спаси от големи лош вълк. – подигра ме тя, докато отново се прегръщахме.
И така се върнахме към забавната част. Качихме се на няколко влакчета, въпреки че не бе много добра идея. Търбусите ни бяха пълни и нямаше как да не се разкрещим погнусени, когато Ник върна обяда на върха на влакчето. До края на вечерта го подигравахме за това и от един момент нататък спря да се смее с нас. Първоначално го правеше, за да прикрие неудобството си, а сега просто му писна и ни врътна гръб, което удвои удоволствието от заяждането.
Денят беше прекрасен. Усмивки, целувки, щастие, което както бе фалшиво, така в един момент се превърна в не толкова неистинско, колкото всички не бяхме склонни да признаем.
Безгрижен и доволен, този ден завърши със смъртта на Гордън.

…-Не! – изкрещях, но вече бе късно.
Гордън лежеше на гладката морава пред дома ни и не помръдваше, а голяма черна кола изпраши по улицата, оставяйки виелица от прах след себе си.
-Майкъл, недей! – изкрещя някой зад мен. Не разбрах кой. Бях твърде зает да игнорирам сълзите и да тичам по-бързо.
В следващия момент нещо ме отблъсна назад и с оглушителен пукот в ушите си, се намерих на земята. Далеч от Гордън.
Усещах друсане. Нечий ръце ме бутаха непрекъснато, нечий глас ме викаше безспирно, но бях сляп и глух за отделните думи и движения. Смътно съзнавах, че се намирам в болница. Светлини идваха и си отиваха, чувах пиукания на разни машини, чувах лекари и сестри да се карат и викат. Чувах гласа на Ник или Джон, далечен и неструващ в този момент.
Прехвърлях последните секунди. Прехвърлях видяното. Прехвърлях смъртта на Гордън. Мъртъв, несъществуващ. Завинаги загубен. Моят баща. Този, когото в мразех и след това обикнах наново. Мъртъв.
-Стойте с нас, Майкъл. – плътен мъжки глас ми заповядваше.

…-Хайде, Майки. – Гордън ме вика от двора.
Сара се приближава към него с усмивка на лице и стилен тоалет, както винаги. Слага ръка на рамото му.
-Дай му време. – чувам я да казва. – Ще е готов след малко.
Отдръпвам се от прозореца и се запътвам към огледалото. Поглеждам малкото костюмче, в което съм облечен и ми иде да повърна. Не изглеждам добре, така официален. На вратата ми се почуква и аз стискам устни.
-Кой е? – питам.
-Аз съм, глупчо, отваряй. – засмива се братовчедка ми, Лия.
С коле*ание приближавам вратата и отключвам.
-Нервен ли си? – пита ме, докато влиза и затваря. Абсолютно ненужно. Разбира се, че съм нервен.
-Не много. – излъгвам неуспешно и се връщам при огледалото, за да доогледам абсурдния си вид.
-Стига, Майк. – побутва ме окуражително Лия. – Ще се справиш чудесно. Само трябва да минеш по пътеката и да гледаш да не се спънеш някъде.
Справих се чудесно. Церемонията мина успешно. Сега тече празненството. Всички са щастливи. Сара и Гордън танцуват, а аз седя до Лия и се чудя как да я поканя на танц. Не ми се налага. Тя взима ръката ми и ме задърпва към дансинга. Желанието ми това да остане незабелязано за околните се проваля, когато чувам Сара да се подхилква и Гордън да отправя коментар към танцовите ми умения. Изчервявам се.
-Не им обръщай внимание. – Лия е не по-малко жегната от мен.
-Трудно е. – отвръщам и им се изплезвам. Получавам същата детинска реакция от баща си.
-Някой ден ще си платят за това. – обещава ми Лия, а аз се усмихвам замечтано.
-Как? – поисквам подробности.
-Предлагам да наемем хора, които да ги убият докато спят. – цитира реплика от любимото ни филмче и двамата се засмиваме.
-Ще стане ли?
-Безпогрешно. – уверява ме. – Ще пътуват с голям джип, за да не ги хванат.
Разсмивам се, доволен от плана.
-Харесва ми. Ами уликите?
-Няма улики. Няма да знаят с кого си имат работа.

„-Имам толкова влияние, колкото не можеш да си представиш.-със запъване изрече, докато плюеше кръвта от сцепената си уста.”
-Не! – крещя аз и тичам към Гордън.
-Майкъл, недей! – вика зад мен някой. Ема!

Клепачите ми помръднаха. Устните ми се разтвориха с трудност, сякаш бяха залепнали. Преглътнах и усетих отвратителен вкус в устата си. Отворих очи и първото, което видях бе белия таван. Премигнах няколко пъти и наклоних глава.
Косата й бе на нисък кок. Сивата й жилетка топлеше рамената й. Краката й, обути в сини дънки, бяха притиснати към гърдите й. Хапеше нокътя на палеца си, а очите й блуждаеха през прозореца, насълзени и тъжни. Сбърчих вежди и издадох глух звук, несигурен дали мога да скалъпя цяла дума. Ема моментално стана на крака и се обърна към мен.
-Майкъл? – облекчена въздишка се откъсна от нея. Имах чувството, че идва от сърцето й. Сълзите в очите й бяха вече извън тях. Спуснаха се по бузите и й аз ги усетих по своите, когато ме прегърна силно и притисна чело в моето. – Господи, Майкъл!
Преглътнах и не знаех дали мога да кажа нещо и ако да, какво. Останах безмълвен, когато тя изчезна от погледа ми, както и когато се върна, а едър сивокос мъж се появи зад нея. Мъжът ме гледаше странно.
-Невероятно! – промълви, удивен. – Чудо! – усмихна се и отвори голяма папка. Погледна ме няколко пъти, докато преглеждаше нещо и след това се запъти към вратата.
Очите ми пак зашариха по тавана и още не бях сигурен какво точно се случва.
-Как се чувстваш? – попита ме Ема през сълзи и имах чувството, че не знае какво да направи.
-От… - подех с дрезгав глас. Затворих очи и се съсредоточих. – От колко… време... съм тук? – успях да задам един цял въпрос с толкова трудност, колкото не ми се случваше често.
Ема прехапа долната си устна върху която бе капнала една сълза.
-Ам… - започна тя, но почукване на вратата я спря.
Милата усмивка на лицето й ме накара да погледна към новодошлия. Разтворих очи и я изгледах от горе до долу, за да бъда сигурен, че наистина е тя.
-Лия? – удивено изкарах и отново станах безмълвен.
Не бях виждал братовчедка си Лия от сватбата на родители й. Онзи прекрасен ден, в който всички бяха толкова щастливи, че дори и нашето семейство можеше да бъде дадено за образец на перфектното и съвършено.
-Здрасти, глупчо. – поздрави ме и се насили да се усмихне.
Не беше като онази усмивка, която помнех. Беше принудена и зад нея се криеше повече, от колкото повърхността бе склонна да покаже.
-К… Какво… правиш тук? – трябваше да комбинирам дишането си с говоренето. Не ми достигаше въздух.
-Повикахме я. – отговори Ема вместо нея. – В болницата отказаха да ни пуснат ако няма роднина.
Апарата, който отмерваше дишането ми или този, който отговаряше за кръвното ми, започна да писука учестено и притеснително.
-Гордън? – веднага изстрелях и се опитах да се изправя, но Ема опря длани на гърдите ми и ме положи обратно. Твърде слаб бях, за да се съпротивлявам.
Ема отново бе стиснала устни и още една сълза напусна ъгълчетата на очите й.
-Отиде си. – прошепна и чух как преглътна.
-Сара? – зададох следващия въпрос.
Ема и Лия се спогледаха.
-Замина. – отвърна накрая Ема.
Обърках се още повече. Къде е заминала? Кога е имала време да го направи? Не й ли пукаше, че съм в болница? Не се ли интересуваше?
Когато зададох тези въпроси гласно, мълчанието и на двете бе неясен отговор. Лия влезе с бавни стъпки и съблече бежовото си яке.
-Замина преди… - Ема спря, за да преглътне отново. – Майкъл, Сара замина преди месец. – отговори с внимателни думи и поглед.
Вторачих се в нея. Повдигнах вежди недоумяващо и поклатих глава също толкова неразбиращ.
-Как така преди месец? – попитах я. – Миналата вечер беше вкъщи. Гордън й приготвяше стаята си… - пак заклатих глава.
Изражението на Ема се опитваше да ми каже нещо. Нещо, което явно й бе трудно да обясни с думи. Умът ми бавно се нагаждаше към обстановката. Наклоних глава със съсредоточено, озадачено лице.
-От колко време съм тук? – въпросът излезе шепот. Тих шепот, който бе чут. Познах по колебливите очи. – От колко време?! – повторих с по-ясен и силен глас.
-Двадесет и осем дни, днес стават двадесет и девет. – отвърна Лия дрезгаво. – Трябваше да погребем тялото на Гордън. – заобяснява тя, докато Ема ме гледаше нещастно, а аз зареях очи някъде из стаята, в шок. – След първата седмица не можехме да чакаме повече. Сара си тръгна след погребението му… Чакахме дълго, но ти не даваше никакви индикации, че ще събудиш…
Усетих капка да се спуска по бузата ми. В нормална ситуация бих я избърсал веднага в присъствието на две момичета, но това не бе нормална ситуация. От никъде. Ръката на Ема се спусна по лицето ми и извъртя към себе си, за да я погледна, но аз не можех. Умореното ми тяло се притисна към гадното легло. Бях изтощен, бях нещастник. Стиснах очи и почти усетих как изпадам в безсъзнание.



















…Облегнах се на прага на вратата. Стаята на Гордън бе осветена от слънцето. Леглото му бе с изрядно опънати завивки, по пода нямаше нищо, гардеробът бе с една отворена врата, на която бе окачен любимия му костюм. Сините пердета леко се полюшваха с вятъра. Чехлите му стояха под прозореца. Вратата на банята му бе затворена, а на нощното му шкафче стоеше чаша със застояла вода, недокосната повече от два месеца.
Обходих стаята с поглед. Гърдите ми се повдигнаха с дълбокото поемане на въздух. Влязох вътре и пристъпих към леглото му. Загледах се в него и сълза се спусна от ъгълчето на лявото ми око. Колко номера му бях погаждал в това легло! Няколко пъти го препикавах или слагах кабърчета, или се криех под него и плашех Гордън, докато той сънуваше.
Поклатих глава и затворих очи. Седнах на леглото и погледнах отражението си в огледалото. Целият месец, който бях прекарал в кома явно не бе достатъчен да отстрани раните ми напълно. Повечето вече бяха заздравели, но се удивих колко много неща се преиначават във филмите. Това с бързото оздравяване и белезите, които изчезват като по магия? Нямаше такова нещо!
Отворих гардероба му и потърсих подходящ черен костюм. Имаше само костюми. Преди носеше развлечените си ризи, които мразех и сега стояха някъде на тавана в големи кашони. Преди, когато се забавляваше, когато бяхме едно цяло семейство и аз бях щастлив с него. Отместих очи от гардероба и замислено ги вдигнах нагоре.
Изкачих стълбите бавно и внимателно. Не исках да падна от стоманата, по която не се бях качвал от години. Както винаги беше уютно в мъничкия ни, но съдържателен таван. Миришеше на мухъл и стари книги и за първи път тази миризма ми се стори най-подходяща от всичките миризми на света. Позната от онова време, онази епоха, която помнех най-добре и обичах най-много. Разгледах рафтовете, пълни с кашони, надписани и разпадащи се. Издърпах този, който ми трябваше. Отворих го лекичко и опрях длани от двете му страни с въздишка и плавна усмивка. Големите ризи на баща ми бяха вътре. Всичките карирани и стари. Някой скъсани, други проядени от молци. Много малка част от тях бяха непокътнати. Избрах любимата му – сиво-черна, широка и толкова позната. За първи път намирах тази дреха за перфектна, изящна, подходяща…
Гледах се в огледалото на баща ми, докато закопчавах и последното копче. Оправих плата по тялото си, така че да изглежда по-малко неестествено. Чувствах се толкова добре в тази риза. Кой би помислил?
-Готов ли си? – тихият глас на Ема долетя от прага на стаята.
Обърнах се към нея и се приближих. Погалих лицето й и плъзнах ръка на долу до корема й. Ема ме погледна тъжно и притиснах устни в челото й.

…-Майкъл. – шепот бе излязъл от устните й, на петия ден от както се бях събудил от комата.
Загледах се в нея с празното лице на човек, който бе загубил почти всичко.
-Трябва да ти кажа нещо… - бе продължила тя и сълза напусна окото й. – Загубих детето. – този шепот бе по-тих и от първия.
Почти всичко…

-Готов съм. – казах и преплетох пръсти с нейните.
Излязохме навън, където Дарина, Джон и Ник ни чакаха. Качихме ме се на превозните си средства, както правехме всеки път, когато излизахме някъде заедно и потеглихме. Карах и гледах пътя, в очакване. Само веднъж погледнах към Ема и нейните очи бяха също толкова съсредоточени напред, колкото и моите.
Спрях на алеята и обърнах глава към зелената трева върху която имаше десетки, стотици надгробни плочи. Излязох от колата и затворих вратата леко и внимателно, без да свалям очи от комбинацията на сиво и зелено. Духаше лек вятър, слънцето грееше слабо и беше съвсем леко захладняло. Затворих очи и вдишах. Направих крачка напред и обувката ми потъна в тревата, дойде ред и на другата.
Бавно се приближавах към гроба на Гордън, гроба на баща си.
Застанах пред плочата и премигнах, за да разсея влагата в очите си. Брадичката ми потрепери. Свлякох се надолу и колената ми опряха земята. Поех глътка въздух преди да вдигна ръка и да докосна първата буква от гравираното име на баща ми.
Сълзите се пуснаха по бузите ми и аз стиснах устни, подсмърчайки. Докоснах всяка една от буквите, изписвайки ги точно по контурите им. Отпуснах ръката до тялото си и се загледах в плочата. Преглътнах. Поех една от капките, потривайки устни една в друга, но след нея дойдоха още.
Баща ми беше мъртъв. Погре*ан. Нямаше го.
Най-странното от всичко бе, че за първи път от месеци се чувствах спокоен.
Полицията търсеше Марк. За месеца, в който бях почти мъртъв, Ема и Лия се бяха погрижили за доказателства и улики, които сочеха към шибаните баща и син. Не се чувствах удовлетворен. Не знаех нито кога, нито дали изобщо Марк ще бъде заловен и поставен пред закона. Единственото нещо, което ме правеше оптимист, бе фактът, че Марк Старши и Иън бяха намерени в склада преди да са офейкали на някъде. Проклетото копеле обаче, виновно за всичко, успяло да се измъкне. Надявах се само не за дълго. Чувствах, че няма да е за дълго . Исках лично отмъщение, но причините поради които не го търсих бяха две: Ема не искаше да ме пусне, Гордън винаги казваше, че съм твърде злобен и отмъстителен.
-Надявам се си доволен, старче. – проговорих с тих и пресипнал глас. – Синът ти е нов човек, както винаги си искал. – добавих и сведох глава.
Положих длан на земята пред плочата и свих пръсти около тревата и пръста. Забих чело в лакътя си и заплаках.
Плаках за пръв път, истински, с искрена тъга, мъка. За пръв път от както се бях родил. И за пръв път не знаех. Не знаех какво щяхме да правим сега, не знаех как щяхме да живеем, не знаех с какво. Но това не ме тревожеше. Ни най-малко даже. Мисълта, че четирите най-важни личности в живота ми седяха на няколко метра от мен и ме чакаха, бе единственото нещо, което ме крепеше, което ме накара да стана, да погледна още веднъж гроба на баща си и да се върна обратно. При тях. При моите.
И знаех само едно нещо. Само в едно нещо бях напълно сигурен – край на бягството.



КРАЙ

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите