Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Пламък.
Вто Авг 15, 2017 9:29 pm by justwannabeone

» Със сигурност мъртва
Пон Авг 14, 2017 2:18 pm by justwannabeone

» Метресата {GaaSaku} +18
Пет Юли 28, 2017 4:58 pm by Death_Angel

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Нед Юли 23, 2017 5:26 pm by Death_Angel

» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Юни 05, 2017 11:39 pm by Death_Angel

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Окт 31, 2016 8:29 pm by Shizuka

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

» непопулярно-популярно
Нед Юли 03, 2016 3:36 pm by desi78

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Сря Май 25, 2016 4:58 pm by desi78

Top posting users this week
justwannabeone
 


Stick with me [DeiSaku FanFic] *Завършен*

Страница 2 от 2 Previous  1, 2

Предишната тема Следващата тема Go down

blue Re: Stick with me [DeiSaku FanFic] *Завършен*

Писане by Thэ Dark Girl on Нед Авг 21, 2011 4:42 pm

Глава 20 – Лекарството

Центърът на Коноха бе изключително зает. Новината за изчезването на Сакура и русия член на Акатски се разпространяваше със скоростта на светлината и скоро всички бяха чули за това. Хората бяха започнали да се плашат от това, което щеше да се случи. В крайна сметка, Сакура бе нинджа, както повечето хора знаеха и тези, които я познаваха знаеха, че не тя може да бъде победена така лесно.

Тя бе доказала, че е ритащо – задници – куноичи!

Но сега хората започваха да се съмняват в безопасността на Коноха. Това бе кристално ясно: хората поглеждаха нервно през рамо, когато пазаруваха или просто се разхождаха из града, и търговците изключително внимаваха с клиентите си. Наруто бе забелязал, че като влизаше в „При Ичираку”, старецът се държеше настрана от него.

- Знаеш ли какво, старче? – каза Наруто нещастно, чувствайки се сякаш целия град отново е срещу него. Тсунаде го бе призовала вчера вечерта и днес трябваше да напуснат града, за да търсят Сакура. Но тъй като пратеникът се бавеше, трябваше да изчака поне още три – четири дни, за да тръгне. Той въздъхна. – Това съм аз, Наруто! От какво се страхуваш, dattebayo? – И той се наведе напред, с умоляващ поглед в очите му. Старецът въздъхна.
- Съжалявам, Наруто – кун, но тъй като ваш приятел е отвлечен, извън града слуховете се разпространяват бързо..., че Коноха вече не е безопасна, и че Акатски и Орочимару може да бъдат на прага ни всеки момент... – мъжът поклати глава. – Наистина, Наруто, можеш ли да ме обвиняваш?

Наруто поклати глава, втренчвайки се в бара.
- Извинявай, старче... знаеш, че имах твърде лош ден днес, за да мога да разбера как се чувстваш, предполагам. – Въздъхна и постави ръцете си на бюрото, измествайки се некомфортно на бар стола. – Тсунаде – баа – чан ми обеща, че ще тръгна да търся Сакура – чан и да я върна днес...

Старецът повдигна вежда.
- Но, Наруто, това не е ли добре? Ако я върнеш, нещата в града ще се уталожат скоро, предполагам!

Наруто поклати глава тъжно.
- Това е проблемът, старче! Тсунаде – баа – чан ми се обади вчера и ми каза, че ще отложи търсенето най – малко с една седмица. – Поклати глава, преувеличавайки трите дни, които Тсунаде му даде. – И всичко това, защото идиотския пратеник от Страната на Вълните се бави... ако дойде тук, ще го убия, dattebayo!

Старецът се засмя.
- Сега, сега, успокой се или ще изплашиш клиентите ми! Освен това – той се наведе напред, наполовина усмихнат. – Ако убиеш пратеника, те ще трябва да пратят друг и ще чакаме още една седмица. Най – малко.

Наруто се нацупи и след това извърна поглед гневно.
- Господи! Как не се сетих за това! – И той непрекъснато се взираше в завесите за още две секунди, преди изведнъж да се обърне отново, очите му се уголемиха и закръглиха, и сгъна ръце пред себе си в умоляващ начин. – После, после, старче, ще ми дадеш ли от свободните си секунди, защото имах лош ден? Благодаря?

Старият мъж се засмя и поклати глава и се засмя.
- Наистина, Наруто, ти никога няма да се промениш!

Наруто се подсмихна, бавно преодолявайки депресията си, както винаги, когато ядеше рамен.
- Но, старче, още не си отговорил на въпроса ми!

Няколко купи допълнително и Наруто висеше изцяло изпълнил бар – стола, ръцете му бяха на стомаха и три огромни купчини от празни купи стояха пред него.
- Старче, – каза той с дебел глас. – Това беше, без съмнение, най – добрият рамен някога, tebayo!

Старецът, почти невидим зад купчината купички, които имаше на бюрото си, ги взе и ги остави в мивката, така че някой да ги измие по – късно.
- Благодаря, Наруто, но... – и той се подсмихна. – Все още трябва да платиш...!

Наруто замръзна и след това преглътна, като вдигна очи към стареца.
- Е, ами, за това... – и, докато се усмихваше глупаво, извади старото си портмоне жаба и преброи монетите. Той въздъхна и се загледа в пълния портфейл, вече съжаляваше, че се храни толкова много и се налагаше да спечели всичко отново.

Плати за рамена и после си тръгна, ходейки прекалено нестабилно, заради пълнотата в стомаха му, прибра портфейла си обратно в джоба след преброяването на наколкото жалки монети, които бяха останали вътре. Само 200 йени оставаха... той трябваше да бъде по – внимателен колко яде и с колко пари разполага!

Когато бе напът да изкачи железните стълби, които водеха към апартамента му, той се сблъска с някого и погледна нагоре, право в тъмните очи на Саске, който стоеше няколко стъпки по – високо.
- Са... Саске – промърмори той, малко изненадан, когато отстъпи крачка назад. Той не бе забравил тяхната среща преди и не искаше я изпитва отново. Намръщи се леко при самата идея. Не, този път той нямаше да позволи Саске да го докосне с пръст. Този път той щеше да отвърне на удара!

- Мислех, че трябваше да напуснем днес. Чаках тук до следобеда, но не се появи. – Гласът му бе почти безчувствен и Наруто се взря в Саске. Той вероятно не бе чул за пратеника и Наруто не можеше да вини Тсунаде, че не е казала на Саске. След всичко това, той бе бесен и смъртоносно опасен за целия град, така че трябваше да говори спокойно с него.

- Не – промърмори Наруто. – Тсунаде – баа – чан ми каза... че трябва да изчакаме пратеника от Страната на Вълните, tebayo. За лечението.

Саске повдигна вежда.
- Защо трябва да чакаме за това? Мислех, че Хокагето иска да върне Сакура възможно най – скоро.

Наруто подсмъркна. Начинът по който Саске току – що го обиди, че Тсунаде е единствената, която иска Сакура да се върне!
- Разбира се, че иска, tebayo! – Наруто извика, поклати глава и стисна юмруци. – Но Тсунаде – сама си има своите причини и тя няма да ми каже защо ние ще чакаме за това!

Този път беше ред на Саске да подсмъркне.
- Лъжеш, добе – проговори той, устните му се извиха в ужасно цинична усмивка. – Забрави ли, че мога да видя през лъжата ти почти веднага? Сега, кажи ми истинската причина.

Наруто се намръщи.
- И какво, ако не го направя? – попита той, знаейки, че е опасен мотив, вече събираше чакра за контраатака, ако Саске решеше да го нападне.

Самодоволната усмивка на Саске стана още по – широка.
- Тогава ще кажа на всички, че истинската причина Сакура да избяга, не е защото Дейдара я е принудил – и очите му се сключиха с тези на Наруто. – Но защото тя искаше да избяга от Коноха, след като ти я нападна.

Зениците на Наруто се свиха, очите му се разшириха и той се препъна назад.
- КАКВО? – Извика той, панирайки се. – Не съм направил това умишлено, tebayo! Никога НЕ БИХ НАРАНИЛ САКУРА – ЧАН!

- О, не би? – Попита Саске, слизайки по железните стълби. – Ти наистина си глупак, Наруто. Знаех, че Тсунаде ти се е обадила, за да ти каже нещо. Не съм тъп, веднага разбрах, че ще отложи мисията. – Той поклати глава. – Но не това беше, което искаше да чуеш, нали?

- Ти си дяволски прав! – Наруто заплака, сълзите се спускаха по бузите му. – Мислех, че си ми приятел! Ти ЗНАЕШ, че никога не бих наранил Сакура нарочно!

Саске поклати глава.
- Истинската причина да те заплашвам няма нищо общо с нашето приятелство, Наруто. – И когато погледна в Наруто отново, Шарингана му беше активиран и Наруто замръзна, взирайки се в червените очи, които блестяха по доста заплашителен начин. – Не искам да навредя на връзката между нас, Наруто, - каза той. – Просто искам от теб да ми кажеш истинската причина за нашето закъснение. И искам от теб да замълчиш... – той пристъпи по – близо и Наруто, имобилизиран от втренчването на Шарингана, не можеше да направи нищо друго, освен да се вглежда в него. - ... за това, какво се случи в Суна.

Наруто трепна. Той вече бе се страхувал от Саске. Все пак, това бе причината тъмнокосото момче да го атакува по – рано.
- ... но, Саске – каза той, все още гледаше в червения Шаринган. - ... защо ти би...?

Саске затвори очи, върна ги в нормалното им състояние, когато ги отвори отново. Той постави ръка на рамото на Наруто и изведнъж го повлече към себе си, прегръщайки го доста силно.

- ОЙ! – Извика Наруто, не бе в състояние да се справи с промените в настроението на приятеля си. – Какво ПРАВИШ?
- Казах ти да си мълчиш за това, - изсъска Саске в ухото на Наруто. – Това беше грешка. Голяма грешка.

Наруто се вгледа в него.
- ... голяма трешка? – промърмори той.
- Точно така. – Саске го пусна и Наруто падна по гръб, трепереше, макар навън да не бе студено. – Грешка, точно както ти атакува Сакура, когато избяга.
- Тогава, ако е така, - каза Наруто, мозъкът му бавно поемаше нещата. – Защо не си казал на Сакура – чан?

И тогава, сякаш за първи път Наруто го виждаше, Саске погледна встрани и пристъпи некомфортно на крака, а Наруто повдигна вежда.
- Защото не искам да я нараня – промърмори Саске, гласът му звучеше напълно различно отпреди. Тогава погледна Наруто отново и когато заговори, мекотата от преди внезапно изчезна. – Така че, не й казвай за това.

Наруто изгледа прямо Саске. Парчетата бавно се нареждаха в съзнанието му, но вече не мислеше, толкова ясно ли бе: Саске не знаеше как да накара Наруто по приятелски начин да спре, така че единствения начин да запази името си чисто, бе, като го заплаши.
- Знаеш ли, tebayo – каза Наруто бавно, но не погледна Саске директно. – Трябваше просто да ми го кажеш, вместо да ме заплашваш с опасности.

И тръгна нагоре по стълбите, подминавайки Саске, към апартамента си. Нуждаеше се от време за сън и да обмисли нещата, това бе прекалено много информация наведнъж.
- Саске, - каза, когато пристигна пред вратата си и той се обърна. – Всичко е наред. Недей да правиш ни...

Но тъмнокосото момче бе изчезнало от мястото, с бледи следи от дим, които още се забелязваха във въздуха. Наруто въздъхна. Типично за Саске да изчезне, след като му е казал нещо такова! Той докосна лявото си око, което все още чувстваше леко подуто – въпреки, че чакрата на деветоопашатата се бе погрижила за част от щетите да бъдат премахнати – и поклати глава.

Следващия ден започна слънчево, небесносиния цвят можеше да се види с просто око. Този път дори нямаше бели облаци на хоризонта, оставяйки синевата недокосната. Наруто пое дълбоко дъх, когато се събуди и след това се разтегна. Днес трябваше да помогне на Тсунаде с потготовката, така че, веднага, след като пратеника пристигне, да може да тръгне.

На няколко мили дистанция от Коноха, Наруто не знаеше, че един млад мъж вече денонощно бягаше, краката му се забиваха в песъкливия път, който използваше, за да стигне до града. В лявата си ръка държеше тежък свитък, с луксозни джутсу символи, изписани по него в наклонен шрифт, около раменете му висеше празна раница. Задъха се, като започна да изкачва един от многото хълмове около Коноха, увеличавайки своята скорост. Той го носеше в раницата си, но чувството на въртене го удряше нагоре – надолу с всяка стъпка, която правеше, принуждаваха го да носи свитъка на ръка, въпреки, че бе почти толкова тежък, колкото един голям камък...!
„Но, нямам време да забавям, - помисли си той, потта се стичаше по врата му в големи количества. - Изгубих достатъчно време, сега трябва да бързам! Тази светлина изглежда...”

Той стигна до върха и забави за момент, но не за дълго, само колкото краката му да започнат да бягат от самосебе си отново, след като видя града да се намира в долината под него. Най – накрая, бе взел и последния хълм! Тичането надолу бе много по – лесно и той почти полетя, скоростта му продължи да нараства, и той се засмя на глас, като скочи във въздуха, и пропътува най – малко десет фута, преди да седне отново. Това почти бе летене!

Затвори очи за секунда, вземайки си дълбоко дъх, въпреки, че на тялото му беше необходим целия въздух, за да може стане. Тогава краката му отново се свързаха със земята и отново отвори очи, увеличавайки цялата сила на волята си, сега тичаше толкова бързо, че някои от хората трябваше да отскочат настрани, за да не се ударят. Той чу една стара дама да крещи някои шокиращи заплахи към него и, използвайки свободната си ръка, извиквайки няколко извинения зад гърба си. Не можеше да забавя! Имаше пратка за доставяне!

Портата ставаше все по – голяма и по – голяма, когато той идваше по – близо и по – близо до града, отчаяно се опитваше да го достигне през последните четири дни. Когато бе напуснал Страната на вълните валеше, но тъй като деня наближаваше, той усети силно слънчево изгаряне по голите си рамене и лицето, и се потеше толкова много, че можеха да се видят големите мокри петна по ризата му.

Охраната на портата го видя да идва и скочиха от местата си, удариха по малката маса с две чаши пред себе си, побързаха към портата, за да посрещнат бързо странника. След като младият мъж достигна до вратата, се препъна в краката си и щеше да се удари в земята, ако не бе единия от охраната, който го хвана точно навреме, и се намери отново на крака след това.

- Свитъкът – момчето се задъха, но от охраната клатеше глава, с озадачени погледи на лицата. Пратеникът не успя да отговори и падна отново на колене, принуждавайки надзирателите да го подкрепят до сянката.

- Добре ли си? – Попита един от пазачите, а другия изчезна вътре в къщата на стражата и се върна с голяма чаша с малко жълто – зелена на цвят течност в нея. Пратеникът кимна, докато се облягаше на едно дърво, и въздъхна. Взе чашата с благодарност и я изпразни на един дъх, вкус на лимон погъделичка езика му.

- Както казах по – рано, - проговори младият мъж, вече почувствал се малко по – добре след напитката и на сянка. – Този свитък... съдържа информация за Мизукагето.

Пазачите си размениха няколко погледа. Тогава един от тях подаде свитъка на момчето.
- Аз ще го занеса на Хокагето, - каза той, поглеждайки към пратеника. – Сигурен съм, че тя ще го предаде на Мизукагето. С това съгласен ли си?

Мъжът, неспособен да отговори, кимна.
- Да, това е добре... – и пазачът тръгна, като носеше свитъка с две ръце, за да не падне. Другият пазач седна до пратеника, остави празната чаша до него и се усмихна.

- Значи ти си момчето от Страната на Вълните, а? – Попита той, повече като потвърждение на зададения въпрос. Момчето се усмихна и кимна.

- Да, аз съм.

Пазачът се вгледа в него.
- Тогава си извървял дълъг път дотук!

Този път една самодоволна усмивка се появи на лицето на момчето.
- Сигурно. Но можех и по – бързо, мисля. – Той спря, за да поеме дълбоко дъх, тялото му все още не се бе възстановило напълно от дългото тичане. - Имаше известна суматоха на границата с хора, които говореха за някаква организация, наречена „Акатски”, или нещо такова... не ме пуснаха, докато не получиха писмено разрешение от вашата Хокаге. – Той въздъхна. – Наистина. Можех само да започна да бягам веднага, след като преминах границата!

- Но ти си тук по – рано от очакваното. Чух Хокагето да говори за забавяне от... знам ли... от четири дни.

Момчето повдигна вежда.
- Четири дни? Хей, аз не съм ЧАК ТОЛКОВА бавен!

Другият от охраната, онзи, който носеше свитъка, тичаше по спокойните улици с темпо, което бе почти опасно. Свитъка в ръцете му бе доста тежък и все още малко влажен от потта на пратеника, така че той го притисна към тялото си, увеличавайки леко скоростта си. Това, че момчето бе носило този свитък от Страната на Вълните дотук, бе изключително постижение, особено за някой млад като него. Той стигна до кулата на Хокагето и почти удари някого по пътя си, но дори не се притесняваше като каза извинението, а се втурна по спираловидните стълби в средата на стаята, като почти летеше нагоре, усещаше мускулите на краката си да горят, когато достигна етажа с офиса на Хокагето. Той се завтече към вратата на Хокагето, почука веднъж, отвори вратата и се препъна вътре, изпускайки свитъка на бюрото със силно „туп”. Хората в стаята, Тсунаде, Дотонгу, Мизура и Гаара, погледнаха нагоре и започнаха разговора си, но веднага след като Мизура видя свитъка, лицето й светна.

- Това ли е свитъкът от моята страна? – Попита тя пазача, който кимна, неспособен да отговори. Тсунаде направи бързо връзката и след това кимна на пазача, с усмихнато лице.
- Сега можеш да си тръгваш, благодаря ти много! О, и се увери, че пратеникът е настанен на удобно място за почивка. Това със сигурност е било дълго пътуване. – Пазачът кимна и след това напусна стаята, оставяйки Кагетата сами.

- Е, това ли е свитъкът с отговора? – Попита Гаара, без да дава явно доказателство, че го е грижа. Мизура кимна, оформи джутсу знаци с тънката си ръка, прошепна няколко думи, за да прекъсне джутсуто, което пазеше съдържанието на свитъка и след това го отвори, разкривайки няколко много трудни канджи и много текст. Дотонгу въздъхна и Тсунаде го погледна.

- Нещо не е наред ли, Дотонгу – сан? – Попита тя и той кимна, когато се изчерви леко.

- Да, е, ами... аз никога не съм бил... нали... – той се прокашля. – Никога не съм бил добър в разчитането на канджите... хехехе... Така че, ако не е много голям проблем, бихте ли ги прочели, ън? – И погледна към Тсунаде с поглед, който беше толкова умоляващ, че Тсунаде почти избухна в смях. Фактът, че Тсучикагето не може да чете канджите правилно бе смешен, но като я помоли да ги прочете, сякаш е малко дете, наистина проработи върху смешните й мускули...!

- А, открих ги, ето тези са – каза изведнъж Мизура, привличайки вниманието на Тсунаде и Дотонгу обратно. Гаара не показа никакви признаци на каквото и да е изслушване, но Мизура го игнорира и показа на Тсунаде пасажа с информацията.
- Виждаш ли? Това са стъклените белезници... вида на чакра потока, подробна информация, възможните странични ефекти... – тя махна с ръка. – Списъкът е в ход.

Тсунаде й се усмихна.
- Мизура – сан, - каза тя. – Не знам как да ти благодаря!

Мизукагето й върна усмивката, рядко събитие, тъй като казваха, че тя е много строга и сериозна жена, която почти никога не се усмихва.
- Не ми благодари все още – каза тя, подавайки свитъка на Тсунаде. – Първо го прочети и ако информацията, която търсиш е тук, тогава можеш да ми благодариш.

Тсунаде взе свитъка и зачете.
- ... Стъклените белезници са специални. Не е така, не само една част от тях, те съдържат и най – силните обвързващи техники, познати на света до момента. Там не съществува физически ключ за тези вериги, а използвания метод за отключването им е много сложен, но почти никога не се е получавал, тъй като белезниците автоматично ще се отключат и лицето, което ги носи, умира. – Тя спря за малко, за да получи въздух. – Също така, има някои строго забранени начини за използването на тези белезници. Първо: Не използвайте белезниците, за да закопчаете животно. Това ще доведе до увреждане на нервната система на животните, а белезниците не са направени за тази цел. Второ: Никога не използвайте тези белезници, за да обвържете двама души един към друг. Не само, че обвързващата техника ще бъде опасна за тях, ефектът може да бъде толкова дълбок, че хората може да са склонни да се самоубият, което ще доведе до двойно убийство. За повече информация, вижте второто. Три... – тя се прокашля, очите й прелитаха над свитъка, за да намерят точката.

Гаара стана замалко от стола си, проявявайки интерес за първи път, откакто дойде на срещата тази сутрин. Действително бяха изпратили екип да търси Дейдара и Сакура цяла нощ и той бързо бе изгубил интерес, но сега всъщност част от него искаше да чуе.

- А, открих го. Две: За да разделите двама души един от друг, другата техника се използва повече за нормална употре*а. Тази техника се нуждае от пълното съдействие на участващите хора или в противен случай би била безполезна. – Тя млъкна и погледна настрани към Дотонгу и Мизура. – Мисля, че това вече ще бъде проблем – прошепна тя. Дотонгу кимна и постави ръка на рамото й.

- Знаем, ън. Но засега, по – добре чети и виж какво точно означава. Може би има нещо повече от това.

Мизура й кимна окуражаващо и Тсунаде продължи да чете.
- ... или тя би била безполезна. Също така, другата част от чакра потока ще бъде необходима. – Очите й прелитаха над страницата. – Това тук са няколко изображения – каза тя бавно и започна да ги разглежда едно по едно, прелистваше свитъка върху бюрото, за да видят всички действието по – нататък. – Мисля, че те трябва да покажат как... – гласът й заглъхна, когато погледа й попадна на една изключителна картинка, последната, на която стояха един до друг двама души, ръцете им бяха пред тях, вече без белезници.

Дотонгу издиша малко въздух през зъби, като създаваше леко подсвиркване, Мизура прокара тънката си ръка през косата, Гаара падна обратно на стола си, а Тсунаде застана, наклонена върху свитъка, ръцете й се поклащаха.

- Това ли е? – промърмори тя. – Единственият начин за...

- Кабината на Дейдара, по същото време като Коноха (три дни по - нататък) -

- Кисаме – сан? Кисаааме, защо е тоооооооолкова горещоооооо? – Тоби подръпна мантията на Кисаме, жалвайки се с тон, който раздразни докрай Кисаме. – Тоби се чувства уморен, Кисаме – сан! Той е гладен, и жаден, и тооолкова горещ... – и отново подръпна мантията на Кисаме, сега вече премахна изцяло крехкия му самоконтрол.

- Ще СПРЕШ ЛИ? – извика той, избута момчето с малко повече енергия, отколкото бе необходима, и го изстреля на няколко крачки. – ЗНАМ, че е горещо, аз СЪЩО съм гладен и жаден, но не се оплаквам от това! – Поклати глава. – И ако наистина искаш нещо за пиене, тогава върви и намери нещо. Ето – и той подхвърли на Тоби една празна бутилка от саке, която той улови точно преди да се удари в земята.

- Но, но, Кисаме – сан, Тоби не знае къде е водата – проплака Тоби, и запълзя отново към Кисаме, като държеше бутилката от саке, сякаш е Светият Граал, или нещо такова. Кисаме въздъхна дълбоко и затвори болезнено очи за момент.

- Това е цялата идея, СЛАБОУМНИКО! – изрева той, сплашвайки Тоби до смърт, който политна шокирано. – СЕГА! ВЪРВИ И НИ НАМЕРИ МАЛКО ОТ ПРОКЛЕТАТА ВОДА!

Тоби кимна бързо и през цялото време, докато се изправяше, кимаше, когато се обърна и започна да бяга с максимална скорост, като държеше бутилката внимателно, изчезвайки от погледа, изкрещя:
- Тоби ще намери вода, Кисаме – сан, защото Тоби е много, много добро момче!

Кисаме стисна зъби един в друг и след това внезапно извъртя главата си към дърветата, взря се в тях отново, както бе правил през последните три дни. Не само, че го боляха очите, но чувстваше задника си вцепенен от стоенето през цялото време, и бе жаден, и адски гладен. Ядеше по – малко от преди, но мразеше да чака толкова много, просто трябваше да прави нещо, което да го държи на разстояние от глада.

Поклати глава. Какво, ако групата дървета бяха просто за прикритие на гробница или нещо такова? Защото, ако бе така, можеха да чакат вечно, преди да открият използващия, и дори мисълта за подобна възможност угаси светлината в главата му. Той се застави отново да се концентрира върху дърветата и примигна няколко пъти, чувстваше очите си да горят с пепелява топлина.

Тоби бе проверил генджутсу линията, но се бе върнал с празни ръце, с изключение на това, което вече подозираше: това наистина бяха бомби, свързани с няколко точки в линия и нямаше възможност да се получи на всички.

Точно, когато бе напът да се откаже от надеждата и да се скрие далеч, за да поспи, той чу звук и извърна главата си назад, взирайки се в групата от дървета. Бе в гората достатъчно време, за да знае кои звуци принадлежаха тук и кои – не, а звукът, който той чу, определено не бе тук. Звучеше като писък, или като крясък на отвращение, но не можеше да намери източник, дори, когато стана, за да получи по – добра гледка.

- По дяволите – прошепна, когато осъзна, че вероятно идват зад джутсу линията, и по този начин се отдалечават от погледа му. Той отново слезе и се загледа в дърветата, дори и след грешните движения на растенията в близост до тях. Най – накрая, имаше признаци на живот, идващи от защитената с джутсу територия, насърчавайки го да остане там, в очакване на следи от живот.

В крясъка, който чу, наистина бе от отвращение, идващ от тийнейджър и много побъркано момиче, напълно сконфузено от голямото количество хормони, състезаващи се в кръвта й. И ако Кисаме се заслушаше много внимателно, можеше и да е чуе звука, мъжки глас викаше нещо обратно в тон, който бе толкова очевидно раздразнен, че аргументите на Кисаме с Тоби избледняха в тъмнината.

- Какъв е ши*аният проблем с тези джинси? Те са перфектни, хмм.

- Не, НЕ СА, и аз НЯМА да ги нося! Не и след хиляда години!

Дейдара подсмъркна. Той действително бе заключен извън собствената си спалня, ръката му затягаше между вратата и това бе длъжност, със Сакура вътре, полудявайки за нещата, Дейдара не можеше да разбере. Не, той вече прие, че не знае нищо за жените. Но ако я бе намерил и знаеше, че бе в месечен цикъл преди, той щеше да стигне до извода, че все пак знаеше нещо за жените. Като например, как да бъде послушната, спокойна и приятна заложница, която имаше вкъщи, достатъчно плашещо бяха писъците и постоянната й чудовищна паника, в която крещеше, плачеше и след това се смееше с блясък в очите, обърквайки Дейдара напълно.

И сега тя отказваше да облече чифт дънки, които той избра за нея!

- ЗАЩО НЕ? – Извика той назад, чувстваше се много раздразнен. Китката започна да го боли от затягането мижду вратата и след като Сакура замря на веригите, с които се разхождаше по цялото време, не помогна.

- Защото те са МЪЖКИ ДЖИНСИ! – Изрева Сакура, лицето й бе червено от гняв. Защо не разбираше как се чувстваше тя? Защо не разбра, че тя преживява тежки времена и се налагаше да използва тоалетна хартия, за да е сигурна, че дрехите, които носи, не са кървави през цялото време? Тя се загледа в дънките на пода, а след това в колана до тях, кафяв със синьозелена лента. Обикновено тя щеше да го хареса, но сега не харесваше нищо, което имаше общо с русокосата персона, стояща извън спалнята.

- Тогава позволи ми да вляза вътре и може да ти помогна да си избереш други! – Извика отчаяно Дейдара, без да знае какво казва. Гардероба с дрехите беше от другата страна на спалнята и Сакура никога нямаше да я достигне, ако с него останеха отвън. Не, с цел да постигне това, тя трябваше да го пусне вътре. Той се подсмихна при тази идея. В момента тя най – вероятно стоеше в стаята облечена в нищо повече от една риза и някакво бельо, с отчаян поглед на лицето си...

Но вика на Сакура го разтърси напълно невнимателно от мечтата му.

- В МЕЧТИТЕ ТИ, ПЕРВЕРЗНИКО!

Дейдара трепна. Тя не трябваше да му казва това. Но когато той се загледа в килима, усети врата и ушите си да горят в червено, пълзящо по лицето му... той поклати глава убедително, отчаян да премахне изображенията, въртящи се в съзнанието му, от погледа си. Не беше много успешно.

- Тогава КАКВО искаш от мен да направя, хмм? – изкрещя той в незадоволителен опит да поддържа разговора. Имаше слабото усещане, че тя може да откъсне ръката си в опит да достигне гардероба с дрехите, ако той не продължи да говори, и когато я почувства да подръпва белезниците леко, той усети капки пот да се спускат по гърба му.

- ... не знам! Просто... просто НЕ влизай!

Тя вече се опита да достигне до дънките, но разбра, че разстоянието бе твърде много за нея, дори когато отиде на пръсти и откачи напълно ръката му, знаеше, че напрягаше мускулите си до ръба, чувстваше собствената си китка наранена.
- По дяволите. – Изсъска тя през зъби, преди да погледне около себе си, към вратата. След това въздъхна. Въпреки, че се чувстваше сконфузена и малко замаяна, тя просто трябваше да го пусне вътре. Имаше два действителни избора: първият, да му позволи да влезе и да вземе добър чифт дънки, с шанс той да наднича и вторият: да не го пуска и да бъде принудена да носи ужасните дънки, които той й предлагаше.

Тя погледна дънките на пода до вратата, обратно на дънките, а след това собствените си голи крака, а после и раменете си. Нямаше друг избор. Носенето на дънките, които той й даде, бе абсолютно изключено, така че...

- ... добре, тогава, ще ти позволя да влезеш.

Лицето на Дейдара светна.
- Ще го направиш, хмм? – Попита той, като премахна всички доказателства на щастие от лицето си и се опита да стане.

- Да, ще го направя, но при ЕДНО условие...

Той чу стъпки и след това можеше смътно да види лицето й през малката пролука между вратата и стената.

- Не. Надничай. Разбра ли?

Той примига и след това вплете ръката си, казвайки „разбира се, че съм”, но Сакура очевидно не му се довери и дръпна веригите със стъпка назад от вратата отново, като сгъна ръце пред гърдите си.

- И, позволи ми да ти напомня, че чувствам, когато надничаш.

Дейдара поклати глава.

След това вратата се отвори. Кръвта в китката му започна да тече отново и той я изтри разсеяно, докато се изправяше, очите му бяха фокусирани към пода, преследваха всяка една линия на килима, която можеше да намери.
- Окей, така става. – Каза Сакура и Дейдара погледна нагоре за миг, и виждайки голите стъпала и глезените, намиращи се върху килима му, преди да погледне надолу отново, се изчерви фанатично. Той стисна затворените си очи.

„Спри, Дейдара. Движиш се като луд, хмм. По какъвто и начин да ги завъртиш, мисля, че тези неща определено няма да ти помогнат...”

- За какви дънки говореше, все пак? – попита той, докато разбъркваха гардероба много бавно, тествайки самоконтрола на Дейдара, което като че ли бе по – трудно, отколкото си бе представял. Спряха пред гардероба и Сакура посочи нещо, преди то да увисне на лицето му.

- Тези.

Очите на Дейдара се ококориха. Панталоните, които тя избра, бяха нещо повече от джинси, те бяха любимите му, както и тези, които не бе носил от години, тъй като се придъедини към Акатски. Той примигна и след това внезапно Сакура протегна ръка към лицето му, за да привлече вниманието му.
- Добре ли си? – Попита тя, показвайки дънките пред погледна му отново. – Ти си доста подреден, знаеш ли.

Дейдара не знаеше какво да отговори. Чифт дънки бяха довели спомени за времето преди Акатски, времето, в което живееше спокойно и сигурно под охраната на Тсучикагето...

- Добре, можеш да погледнеш отново!

Погледът му пробяга по двата крака, поставени в собствените му дънки – които бяха твърде големи за нея, - и след това на една от тениските му – също твърде голяма – до главата на Сакура, която му се усмихваше.
- Можеше и да бъде по – лошо, нали? – попита тя, като се обърна леко, доколкото белезниците им позволяваха, показвайки му как дънките паснаха на задните й части. Дейдара преглътна. Какво възнаверяваше да направи тя?

- Н – не – промърмори той, решен да се справи с ролята на лошото момче. – Мисля, че изглеждат лошо на теб, хмм. Наистина, на нищо не прилича.

Това беше подло. Усети нещо да се изстрелва точно през ямата на стомаха му и после към челото му, карайки главата му да се зачерви от срам. Погледна далеч от намусеното й лице, лице, все още червено, с упорито изражение. Той не искаше да признае, че всъщност идеята Сакура да носи дрехите му го промени леко. Така или иначе, те бяха заложник и надзирател на заложника. Не можеха да бъдат приятели – или повече.

- Това не беше много мило от твоя страна.

Дейдара замръзна.
„О, не. Какво беше... – той обърна главата си обратно към Сакура и страха му се оказа истина. Нейното лице беше зачервено от гняв и вените й опасно пулсираха във врата, придавайки й много, много ядосан вид. Очите му се разшириха. – Настроението й отново се смени!”

Изведнъж тя пристъпи напред, притисна го до стената в една ръка, като избутвайки го леко във въздуха с чистата си сила, чувстваше натиска на ръката си на бузата му, сякаш правеше същото нещо на себе си.
- Вече не съм послушната заложничка, за която ме мислиш! – Изсъска тя право в лицето му, пренебрегвайки задушаващото усещане в гърлото си. И тогава, изведнъж, лицето й омекна и тя се наведе още, привеждайки устата си близо до ухото му. – Каквото и да смяташе да правиш с мен, така или иначе ме доведе тук, а не при твоите колеги, Акатски приятелите? – тя се засмя. – Ти си наистина едно непослушно момче...!

Дейдара не знаеше какво да направи. Тя правеше това нарочно, можеше да го почувства и да го чуе ясно, тъй като ехото отекна в главата й, но това не помогна на усещането за бодеж вътре в него. И това не бе много по – утешително от факта, че тя го задушаваше.

- И защо трябваше да ти пука, хмм? – сопна се той, като се опита да запази ролята си. – Нямаш никакво право дори да знаеш това, което може би планирам. Дори и най – малкото нещо. – Той се засмя, въпреки болката в гърлото му. – Ти си невероятно глупава, ако си мислиш, че нещо може да се планира с теб, хмм!

Очакваше тя да реагира гневно, шокирано, или най – малкото да усети страх или болка, но нито едно от тези неща не се случи. Когато тя се засмя тихо и отново поклати глава, изведнъж той се строполи на земята, позволявайки на въздуха да премине през дихателните му пътища отново нормално.
- Не съм казала, че съм планирал нещо, нали? – Каза Сакура, гласът й го дразнеше безкрайно. – Казах, че би могъл да имаш планове да ме изслушаш тук, и после да ме заведеш при Акатски... – тя се подсмихна. – Но, както се оказа, не бях права.

Дейдара се изчерви.
- За какво говориш, а? – Извика той, усещаше самоконтрола си да му се изплъзва по – бързо и от вода. – Защо изобщо си мислиш, че можеш да говориш за това, хмм? Какво те кара да смяташ, че няма да те нараня?

Този път Сакура се засмя на глас и преди Дейдара да може да реагира, изведнъж тя постави устните си на неговите и го целуна леко, и отстъпи толкова бързо, че в следващия момент не се случи нищо. Той се втренчи в лицето й, напълно мълчалив и усмивката на Сакура се разшири още повече.

- Точно това е, което ме кара да мисля, че няма.



Той е някъде там, навън...
Тя пропусна своя шанс да го убие
и сега нейните най - големи страхове са на път да се сбъднат -
той я преследва и няма да се откаже,
докато не я намери...
Защото на този свят няма място и за двамата...
avatar
Thэ Dark Girl
Аниме/манга/филми/сериали
Аниме/манга/филми/сериали

Female
От : Никъде
Рожден ден : 24.05.1997
Години : 20
Мнения : 6892
Дата на рег. : 07.01.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Bleach, Ouran High School Host Club, D. Gray Man, FMA, Yu - Gi - Oh, Vampire Knight

Върнете се в началото Go down

blue Re: Stick with me [DeiSaku FanFic] *Завършен*

Писане by Thэ Dark Girl on Пет Окт 21, 2011 12:20 pm

Глава 21(последна) – Запълване на празните места

- Това ли... – Тсунаде се задъха, докато се накланяше над свитъка. – Наистина ли е единственото решение? Мизура – сан? Какво е това?

Мизукагето поклати глава, очите й бяха широко отворени, взираха се в стената в противоположната посока.
- Наистина не знам, Тс-с-сунаде – с – сан – прошепна тя, като масажираше слепоочията си, тъжното изражение на лицето й я правеше да изглежда десет години по – възрастна. – Мислех, че ще има просто решение... но...

Тсунаде удари гневно с юмрук по бюрото – четвъртото й бюро – и се задъха от гняв. Това беше... просто, толкова лоша сделка. Това, което те чакаха, пълният край, само за да чуят това...

Изведнъж Дотонгу прочисти гърлото си. Тсунаде погледна зад себе си, раздразнена от лошите новини, но веднага, след като видя обезпокоеното му лице, се успокои и му хвърли един притеснен поглед.
- Дотонгу – сан? – Попита тя и Мизура и Гаара се обърнаха леко, интересувайки се защо Тсучикагето изглежда толкова смутен.

- Е, ъм... – той потърка челото си. – Аз, ъх, не знам какво да кажа, ън. Аз.. не мога да го прочета правилно, страхувам се. – И той се засмя извинително, изчерви се изключително дълбоко. Някак си това облекчи малко настроението и Тсунаде поклати глава, но с лека усмивка на устните си.

- Наистина – обърна се тя към Мизура. – Това момче може да се превърне в Тсучикаге... – и Мизура се изкиска, поставяйки ръка пред устата си, за да остане тиха и спокойна, но се провали мизерно. Но тогава Тсунаде отново стана сериозна.
- Факт е, Дотонгу – сан, че този свитък съдържа само информация за освобождаване на двама души от същия пол. Така че, това означава, че ние знаем само как да освободим двама мъже или две жени. – Тя въздъхна. – По някаква странна причина досега никой не е опитвал или случайно да окове мъж и жена, един с друг. Което означава, че още сме в началото.

Дотонгу кимна, очите му малко тъпо се взираха пред него.
- Това наистина – промърмори той. – е проблем. – Погледна Тсунаде. – Тогава как ще го направим?

Тсунаде сви рамене. Чувстваше се безсилна, безпомощна, но най – вече отчаяна. Вече имаше представа как ще реагира Наруто като му каже, че все още няма решение. Тя поклати глава, заравяйки я в ръцете си.
- Наистина не знам, Дотонгу, Мизура, Гаара... Единственото, за което мога да се сетя е, да го направим по старомодния начин.

Мизура и Дотонгу споделиха погледи, докато Гаара погледна настрани, отново отегчен.
- И това означава...? - Попита Дотонгу, който искаше да разбере какво точно мислеше Тсунаде. Русокосата жена погледна нагоре, втренчи се в стената и след това заговори.

- Това означава, че ние просто ще ги срежем, за да ги освободим. – Тя погледна зад себе си. – И дали това може да причини смъртта на двете нинджи, не знаем. – Гласът й потрепери малко в края на изречението, но тя не желаеше да прекъсва. Трябваше да запази захвата си върху ситуацията. Не можеше да чака повече, както когато изтича по улицата, като носеше само пижамата си. Това беше по въпроса. – Но доколкото мога да видя, нищо повече не можем да направим.

- Горите -

Имаше движение, зад дърветата. Изведнъж главата на Кисаме, която висеше опасно ниско, щракна изведнъж и той забеляза движение с ъгъла на окото си, челюстта му падна до земята. Храстите изшумоляха и след това много позната руса глава, последвана от също толкова позната розова, влезе в обсега на погледа му. Розовокосото момиче следваше блондина на инчове и светлината падна върху белезниците, изваждайки стъкления блясък под слънчевите лъчи. Кисаме потърка очите си и ги отвори отново, само за да се убеди, че не сънува и че това не е илюзия – но бе чистата реалност.

Той погледна наляво и надясно, но Тоби още не се бе завърнал с водата, и когато погледна назад, видя двама души. Зачака сега наистина да се движат в една и съща посока, директно към Тоби. Той удари главата си и стисна челюстите си една в друга. Той вече виждаше какво щеше да направи Тоби, когато неговият семпай отидеше при него... Вероятно щеше да изкрещи нещо като: „СЕМПАЙ!”, тичайки към него, за да го прегърне – Кисаме дори не искаше да мисли дълго за това – и тогава сигурно щеше да получи ритник от розовокосото момиче, че е твърде близо, издухвайки го с изненадваща атака.

Той въздъхна. Другият проблем вече се формираше в главата му. Намери ги, вярно, но сега какво? Все още бяха оковани заедно и той не беше достатъчно умен, за да намери собствено решение, така че в действителност не бяха много по – напред, отколкото преди три дни. Той стана от земята и последва Дейдара и Сакура на кратко разстояние, запазваше мълчание при всяко движение, оглеждаше се Тоби, надявайки се, че ще забележи момчето по – рано от двойката пред него.

„Може би – помисли си той, докато гледаше белезниците, които, изглеждаха единствената крехка точка в тяхната връзка. – Може би мога просто да ги срежа и да ги освободя...” – Намръщи се. Знаеше, че това бе рисковано – беше достатъчно умен, за да го разбере – но какво друго можеше да направи? Той поклати глава. Нямаше друга възможност, просто щеше да рискува и да види какво ще се случи.

- Пред портите на Конохагакуре -

Екипът, който се бе събрал, гледаше със сънливи очи. Наистина, никой не се бе наспал добре, с изключение на Наруто, който изглеждаше толкова енергичен, както винаги, се опитваше да развесели всички. Когато Тсунаде му каза, че няма решение, лицето му посърна и той почти извика на глас, но веднага, след като тя му каза, че щяха да тръгнат след тях и да се опитат да ги срежат или разхлабят – много прост план и по – лесен за Наруто да го разбере – цялата енергия, която бе спестявал през последните няколко дни избухна и той скочи във въздуха, крещящ от щастие.

Най – накрая щяха да тръгнат след Сакура!

Киба и Неджи трябваше да търсят двамата, Наруто, Саске и Сай като отвесни сили и също и коз на отбора, и където бе Шикамару, мозъкът на групата. И, разбира се, имаше медицински екип, но той щеше да остане малко зад тях, така че, ако Дейдара се събереше с Акатски, те да могат да лекуват ранените, без да се излагат на опасност. Наруто погледна наляво и надясно, след това към Шикамару и се ухили широко.

- Хайде, хайде, Шикамару, няма ли да тръгваме вече? Всички са тук, нали? Нали? – Попита той, подскачайки от крак на крак, не можеше да се въздържа още дълго. Шикамару въздъхна.

- Темее. Толкова си досаден. Огледай се: Ямато – сенсей още не е тук. И Тсунаде – сама ми каза изрично да чакам за него. – Той повдигна вежда. – Не знам защо, наистина. Защото, доколкото аз мога да видя, този отбор е пълен. – Той въздъхна. – Е, предполагам, Тсунаде – сама разчита на него за това, и, макар да е досадно, трябва да изчакаме и него.

Точно, когато Наруто започна да спори, за това, защо те просто не игнорират заповедите на Тсунаде, глас го накара да погледне назад, виждайки Ямато да скача от врата на врата, приземявайки се гладко при тях. Той се изправи и им се усмихна, като сложи ръка до главата си, за да ги проздрави.
- Добър ден – каза. – Съжалявам, че закъснях; животът ме задържа, трябваше да помогна на една старица.

Очите на Наруто се присвиха.
- Да не би да започна да използваш тези кухи извинения, Ямато – сенсей? Просто обясни защо закъсня и ни накара да те чакаме!

- Успокой се, добе – изсъска Саске, като фокусира очите си над хоризонта. – Точно сега, ти си този, който ни забавя. – След това погледна Наруто и въпреки, че другите не можеха, Наруто видя, че очите му заблестяха със скрита усмивка, просто за да покаже, че това не означава никаква заплаха.

Наруто подсмръкна, преди отново да се обърне към Шикамару.
- Вече можем ли да тръгваме?

Екипът бе изграден много добре. В предната част бяха Киба и Неджи, следвани плътно от Саске, след това Шикамару, после Наруто, а Сай завършваше редицата. Движеха се бързо и почти безшумно из горите, докато Акамару долови слаба миризма, все още стояща от тях.

- Ой, Киба – извика Наруто, като се опитваше да привлече вниманието на момчето. Той се извърна леко, тесните му зеници се взряха в блондина.
- Какво?

- Как е възможно да има следа от тях тук?

Киба повдигна вежда. Той никога не бе подозирал, че Наруто или някой друг от тях ще си зададат въпроса, за който вероятно всички се питаха сега: Дейдара и Сакура пътуваха по въздуха, така че вероятно не би трябвало да има следа от тях по земята, нали...? Но никой не се осмели да попита, знаеха, че Киба не ги води в грешната посока, а и Неджи не протестираше, така че...

- За да бъда съвсем честен, не знам със сигурност – каза Киба, приемайки поражението си. – Но какво, аз съм сигурен, че аромата не е по – стар от четири дни, и тъй като съвпада с аромата на Дейдара почти напълно, предполагам, че това е най – добрият начин да отидем. – Той погледна до себе си. – Неджи, виждаш ли ги вече?

Момчето с бякугана поклати глава.
- Още не. Но съм фокусиран върху близката околна площ, не много далеч пред нас, така че те биха могли да са по - далеч от погледа ми.

- Горите -

Дейдара вървеше доста бързо, като оставяше Сакура да се препъва зад него. Тя не посмя да каже нищо. Там, в кабината, вероятно бе казала нещо нередно, тъй като се опита да чуе защо не я отведе направо в скривалището, защото той я блъсна и започна да върви направо навън, като не й остави възможност за въпроси и нямаше време Сакура дори да се коле*ае върху сегашните. Веднага, след като излязоха навън, тя се опита да избяга, но когато той й хвърли един от много заплашителните си погледи, тя преустанови опитите си и го последва.

„Първото в борбата вероятно не е най – доброто, което мога да направя сега – помисли си тя, като се вгледа в задната част на главата му, чудейки се какво си мисли. – Но наистина трябва да се измъкна оттук...” – погледна наляво и надясно, но дърветата и откритите местности около тях не изглеждаха никак познато, по никакъв начин - доказателство, че никога не бе била тук преди.

Тя прочисти гърлото си. Коремът я болеше ужасно, но, макар, че най – лошият период свърши, тя не можеше да се зарадва на това. През последните няколко дни бяха една дива езда на хормони, странни и безполезни разговори и изцяло ново напрежение, висящо между тях. Да, той беше похитителят й, и да, тя бе негов заложник – но, странно, тя не се чувстваше по – различно от в Коноха. Просто защото бе пленена там. Така че, дори да бе пленена тук, нямаше никаква разлика.

- ...ъм...

Той не спираше да върви. Но тя бе почувствала слаба промяна в емоционална особеност, и се надяваше, че той е способен да я изслуша, може би дори да отговори. Тя събра целия си кураж, страхувайки се от избухването и след това продължи да говори.

- Къде точно отиваме...?

Той не завъртя главата си.
- Не знаеш това място, хмм. Няма смисъл да ти казвам. – И емоциите му отново станаха тъмни, Сакура се боеше от по – лошото.

Ако го беше ядосала, той щеше да я върне там, шансовете бяха, че той щеше да я предаде на Акатски и след това техният лидер – или който и да беше там, Сакура предположи, че те действат на своя отговорност – ще отвори белезниците. Сакура потръпна. А след това, вероятно ще я убият. И той ще стои там и ще гледа.

- Ти няма да умреш.

Гласът му я стресна. Той все още не бе погледнал зад себе си. После внезапно спря да върви и тя се удари в гърба му, с бърза крачка назад, страхувайки се от това, което той може да направи от допира. Но той остана безизразен като камък, като се взираше в нещо пред тях, което тя не можеше да види, от начина, по който стоеше пред очите й.

После обърна глава и я погледна, срещу източника на светлина, идващ зад него, очите му станаха още по – сини, отколкото бяха преди. Сакура потръпна, докато се взираше в тях.

- Предполагам, че вече сме достатъчно далеч – промърмори той, като се обърна напълно към нея. Сакура направи нервна крачка назад, несигурна в това, изпрати чакрата си във всички посоки, за да види дали имаше зрители – но тук нямаше нищо. Бяха сами. В едно тъмно петно на гората, само светлината, идваща от неясен източник, се подаваше зад Дейдара, вероятно дупка в балдахина от листа над тях.

Той вдигна окованата си китка.
- Тези белезници – заговори, а гласът му изпрати тръпки надолу по гръбнака й. – Имат повече ефекти, отколкото предполагах. Мисля, че ще ме убият, ще убият теб, или ще направят живота ми още по – мизерен, отколкото някога бях предполагал. – Засмя се кисело и Сакура потръпна. Не знаеше какво си мисли той. Защо отново започна това?

- Дори Тоби, аз мислех, че е идиот – продължи той, в гласа му се долавяше доволен оттенък. – Може да бъде добра компания. Но бях опроверган. – Пристъпи по – близо. – И в крайна сметка, въпреки, че понякога ми се приисква да ти отрежа гърлото...

Сакура преглътна нервно.

- Тези белезници се оказаха... – и той постави ръка на бузата й. - ...най – доброто нещо, което някога ми се е случвало, хмм.

Сакура се взря безцеремонно в него. Това, което той току – що каза, можеше да бъде доказателство за онова, което изпитваше към нея, но това бе всичко: той не каза, че чувства нещо към нея? Нали я бе отвлякъл и я бе държал за заложница в малка тясна къща? И какво бе причинило тази внезапна промяна в поведението?

Докато се взираше в очите му, друг въпрос се настани вътре в нея и тя усети сърцето си да бие по – бързо, когато той се усмихна леко, най – вероятно се срамуваше да каже това. Чувстваше се щастлива – по – щастлива отпреди, отколкото когато и да било преди, но каква бе причината за това...?

Той отвори уста да каже нещо и цялото същество на Сакура се фокусира върху него, чувстваше по някакъв странен начин, че каквото и да каже, бе нещо, за което тя чакаше последните три седмици – по дяволите, през целия си живот – и той каза:
- Сакура, аз...

Огромна експлозия, недалеч от тях, се взриви и те се останаха на място, тъй като видяха огромен облак дим, издигащ се зад дърветата. Цвета се дръпна от лицето на Дейдара и Сакура осъзна, че идва от мястото, което току – що бяха напуснали. Значеше, че вилата е експлодирала.

Погледна към Дейдара с умоляващ поглед на лицето си. Тя искаше да знае какво толкова лошо щеше да каже, че може да е толкова важно, но очите им се срещнаха и тя видя само гняв горящ в синевата им, която до преди минути бе толкова мека...

Той сграбчи китката й и я дръпна леко, започна да тича към облака и Сакура го последва.
- Какво стана? – Извика, докато те тичаха през гората, прескачаха паднали дървета и спринтираха през полета, където стволовете стояха толкова близо един до друг, че почти нямаше достатъчно пространство, за да пропуснат две оковани личности.

- Някой се е опитал да влезе в дома ми, хмм – изръмжа той, яростният израз на лицето му бавно преминаваше в самодоволна усмивка и Сакура вече усещаше неприятното чувство в ямата на стомаха си, дори преди да изрече думите. – Но, който и да е бил, е разкъсан на парчета – и погледна над рамото й. – Да се надяваме, че не са твоите приятели от Коноха, нали?

Сакура се намръщи. Не знаеше как да реагира на това, тъй като гласът му нямаше саркастичен оттенък, но не можеше да си представи, че той наистина мисли това, което каза, така че просто му хвърли един озадачен поглед. Той въздъхна и погледна отново пред себе си, понеже щяха да достигнат откритото място, където стоеше къщичката. Сакура ахна, когато напуснаха близките дървета и кацнаха, като гледаха сцената.

Където някога бе групата дървета, сега зееше огромен кратер с опожарени парчета дърво и дърво, разпръснати наоколо из гората. Вилата не се виждаше и когато Сакура понечи да каже, че наистина й е жал за нея, то с въздишка на облекчение каза:
- Е, поне щитът запази вилата от унищожение, хмм. Хех. Избрах правилната доза...

Тогава той осъзна, че Сакура се бе втренчила в него, изчерви се леко и се отдръпна.
- Ахъм. Сега, нека видим кой се опита да ни унищожи, хмм. – И те започнаха да вървят напред. Дейдара не гледаше около себе си за всичко, фокусираше се само върху земята, най – вероятно търсеше малки парчета от човек, докато Сакура изпращаше чакра, нетърпелива да види дали има някой оцелял. Но като видя унищожения пейзаж, тя бе скептична относно това.

Изведнъж Дейдара спря да върви и Сакура се дръпна назад от белезниците. Тя спря, обърна се и повдигна вежда. Той не вдигна поглед към нея, но направи още една стъпка назад и Сакура почувства вълни на страх и нерви, излъчващи се от блондина. Когато погледна към лицето му, видя, че бузите му бяха почти безцветни и имаше няколко капчици пот на челото му. Тя преглътна.

- О, не – чу го тя да мърмори. – Това не може да ми се случва отново, хмм. Ти, гадно малко... – изведнъж той погледна към нея и тя примига. Нямаше абсолютно никаква представа за какво говори и сега се взираше с нямо лице в Дейдара, който се потеше, без да знае, че Сакура може да изглежда толкова глупава.

Изведнъж Сакура също го забеляза. Имаше голямо количество от чакра наблизо, наистина огромно. Толкова голямо, че тя се зачуди как е могла да го пропусне при първото сканиране на района. Но точно, когато тя се съсредоточи в едно място, тя изведнъж изчезна, а след това се появи отвсякъде!
- Какво е това? – Извика тя, обръщайки гръб на Дейдара, който направи същото, чувстваха връзката си на ниво адреналин, който скочи във вените им.

- Това е твоето тъпо змийско гадже, хмм! – Извика в отговор Дейдара и Сакура почти почувства как мускулите на гърба му се напрягат. Тя ахна. Възможно ли бе това да е Саске? Беше ли достатъчно силен, за да извърши такова голямо генджутсу?

Тя нямаше време да мисли дълго за това. Земята пред краката й се отвори и огромна змия излетя във въздуха. Сакура изпищя и се препъна назад, само за да бъде хваната навреме от Дейдара. Той отскочи на безопасно разстояние, а змията се приземи, и Сакура имаше възможност да види, че люспите са в дълбок, тъмен цвят, искрящ в слънчевите лъчи. Тя забеляза, че Дейдара се изпоти силно и когато го погледна, видя, че цялото му лице изразява една огромна емоция, веждите му почти се докосваха една – друга.

Тогава змията издаде съскащ звук, толкова силен, че Сакура притисна ушите си с ръце и се втренчи в нея, имобилизирана от размера, тъй като беше ОГРОМНА. Досети се, че змията е достатъчно голяма, за да се увие най – малко два пъти около сградата на Хокагето, а когато отвори устата си, показа чифт много големи, дълги, бели и много остри зъби, тя се препъна назад, като чувстваше пот в дланите си.

- Успокой се, хмм, караш ме да потръпвам – каза Дейдара, не че я гледаше, но се фокусира в змията, следващ движенията. – Помисли за това! Това не може да е Орочимару, тази влачеща се кралица, тъй като вече е... – той повдигна вежда. – На какво се смееш?

Сакура не можеше да помогне. Беше толкова нервна, че не можеше да спре истеричните изблици на смях, идващи от гърлото й. Но начинът, по който каза „влачеща се кралица”, отприщи нервите на стомаха й, карайки я да се смее на това...

- Съжалявам... ехех, хахаха!

- Сакура.

Тя замръзна по средата на смеха, като чу тъмния, гладък глас и се вгледа в краката си, не осъзнавайки пълното задоволство. Тя чу, че до нея Дейдара подсмръкна.
- Виждам. Бях прав, хмм. – Тя се втренчи странично в Дейдара, който се мръщеше на персоната, която говореше за, а не пред нея. – Твоето гадже се появи, хмм.

Тогава Сакура обърна главата си отново към змията, очите й се разшириха, когато го видя да стои в широко отворената паст на чудовището: тъмна коса, развяваща се от лекия бриз, бледа, но напълно гладка кожа и кървавочервени очи с ох, така познатите черни точки, които обикалят около зеницата в центъра. Саске Учиха стоеше там, но вредата бе причинена, изглеждаше самонадеян, но красив, както винаги и Сакура не можеше да не трепне. Това бе момчето, в което тя виждаше свое гадже в продължение на почти година. Виждайки го, особено като се налагаше да стои толкова близо до Дейдара, накара потта да потече леко нервно.

Тогава и нейните очи се разшириха дори по – широко, друг човек изпълзя от гърлото на змията, покрит с тиня. Избърса се внимателно, като се изправи и отвори очи, разкривайки бели ириси, без видими зеници, но с вени, заплашително пулсиращи около очите, показваха друг гекке генкай.

Шаринган и бякуган се взряха в зелено и синьо. И двете страни не помръдваха и инч, докато Саске не повтори това, което каза и по – рано.
- Сакура. – Той заключи очите си с нейните и тя усети студена пот да се стича по гърба й. – Сакура. Ела. – И той протегна ръка, молеше я безмълвно да отиде при него, да се върне в Коноха. Тя започна да трепери и да се тресе, сърцебиенето и дишането й бавно излизаха от контрол. До нея Дейдара се намръщи.

- Не гледай в очите му, глупачке, хмм – Изсъска той. – Той те хипнотизира! Спри да гледаш!

Но вредата вече бе направена. Сакура не можеше да погледне другаде. Червеното бе толкова... толкова смущаващо, но все пак толкова доверчиво. Тя не трябваше да гледа в тези очи, чувстваше, че бавно губи контрола, който имаше над тялото си, чувстваше, че той бавно се настанява над това, което бе останало от крехката й същност.

Тя направи крачка и Дейдара я сграбчи за рамото, дръпна я обратно, като я обърна към себе си и по този начин наруши контакта.

- Казах: не го гледай в очите! Какво си мислеше, глупава ли си или какво, хмм?

Сакура се вгледа безизразно в него, чувстваше тялото си вцепенено.
- Той е мой приятел – каза тя с монотонен глас. Ефекта на генджутсуто на шарингана все още действаше, въпреки, че нямаха директен контакт. – Доверявам му се. Ти си враг. Не ти се доверявам. Трябва да отида при моя приятел.

Тя се освободи от хватката му и направи още една крачка към Саске, който започна да се усмихва, когато тя се приближи. До него, очите на Неджи заслепяваха целия район, сканираха всеки квадратен инч, дори не пропускаха и буболечките, бръмчащи над един храст.
- Неджи – промърмори Саске, устните му просто се движеха, надяваше се да отведе Сакура достатъчно далеч. – Нали Наруто е почти готов?

Неджи кимна почти незабележимо.
- Сакура трябва да направи... – очите му литнаха към района пред краката на Сакура. - ...още четири стъпки към Наруто, за да бъдем точни. Шикамару е в храстите зад тях, за да ги обездвижи, когато стигнат до най – доброто място. Сай и Ямато пробиват отляво и отдясно, ако се опитат да избягат. – Той не помръдна очи от мястото, като бавно добави. - ...още три стъпки.

Саске се усмихна още повече. Това бе по – лесно, отколкото мислеше. Те следваха пътя, докато не приключи някъде наоколо тук, и след това се разделиха в няколко посоки. Но благодарение на Неджи успяха да намерят генджутсу щита и вилата вътре в него, и, бързо стигайки до заключението, че сигурно това е мястото, се затичаха. Но те не бяха там и за да привлекат вниманието им, взривиха бомбите, които подсигуряваха района – което бе друг намек, че това наистина е вилата на член на Акатски – и планът им проработи много добре.

Сакура направи друга стъпка. Дейдара изтича до нея, след това пред нея, сграбчи я за раменете и я разтърси, за да развали джутсуто, но беше безполезно.
- Махни се от мен – промърмори Сакура. – Трябва да отида при моя приятел.

Дейдара се паникьоса. Вътре в себе си той знаеше, че трябва да потърси помощ от Акатски по – рано, просто, за да знаят, че все още е жив. Той не знаеше какво го спря, а и не искаше да знае. Просто нямаше начин да го заловят толкова лесно. Никакъв ши*ан начин. Веждите му почти се докосваха, когато бутна Сакура обратно, получавайки един напълно безизразен поглед от нея, но го пренебрегна. Той се обърна и след това отпусна свободната си ръка в чантата с глина, прикрепена към колана му, мръщейки се на Саске и Неджи.

- Хей! Ти там! Да, ти, с грозните червени очи и ши*аното самонадеяно отношение на твоя клан, хмм! – Изсъска и го погледна заплашително. – Наистина ли си мислеше, че ще ти позволя да ме отведеш толкова лесно, а? И ти също – и този път погледна Неджи, който остана безучастен. – Няма да се дам толкова лесно...! – Той извади ръката си от чантата с глина и моделираната глина за част от секундата се превърна в птици, само за ги хвърли към тях във въздуха и да оформи печат. Птиците, горди с реалните си размери, излетяха с невероятна скорост към Саске и Неджи, които ги видяха, но не бяха достатъчно бързи, за да се скрият.

Саске оформи знаци за чидори и изкрещя:
- ЧИДОРИ ДЕТОНАЦИЯ! – И електрическа вълна премина през въздуха, пропускайки Неджи на инчове, но се удари в птиците челно. Те избухнаха на около десет метра от змията и Саске се подсмихна, стиснал юмруци. – Използва това и предишния път, темее – каза той, гласът му не показваше никакви емоции. После стана много сериозен. – Това няма да проработи при мен.

Дейдара се подсмихна. Той държеше Сакура на мястото й, тъй като тя все още се опитваше да стигне до Саске с една ръка, докато другата му вече оформяше знак. – Тогава трябва да погледнеш под вас, хмм, ти си идиот! – Извика той и веждите му се свиха за миг. – Катсу!

Саске твърде късно осъзна какво се случва и точно тогава една експлозия разцепи въздуха. Голямото огнено цвете разцъфна в средата на вече оформилия се кратер и Дейдара се засмя маниакално, като пусна Сакура, за да може да се наслаждава на шоуто.
- Хахаха! Видя ли? Моето изкуство винаги печели, хмм!

Тогава Сакура дойде на себе си и се блъсна във все още смеещия се Дейдара, който бе принуден да направи крачка назад, шокиран от нея.
- А ти? – Извика той, очите му бяха широко отворени, бе в истерия. – Сега вече не можеш да отидеш при своя приятел, хмм!

Сакура се втренчи в него и когато видя дима, умът й се изчисти и направи връзката. Гняв, по – червена от кръв изпълни вените й, и започна да се разпростира, очите й бавно ставаха все по – широки и по – широки.
- Ти го уби. – Прошепна тя без дъх и той се подсмихна. Тя повтори. – Ти го уби. – Направи крачка назад и дръпна белезниците, като да провери колко далеч може да стигне. – Ти наистина...

Чу се силен шум и последните й думи се изгубиха в рамките на едно мигване на окото. Наруто се появи от земята с кунай пред себе си, целта му бяха техните белезници, които висяха между тях, като крещеше:
- Ikusou, tebayo!

Времето замръзна. Сакура нямаше време да реагира, нито пък Дейдара, всичко, което можеха да направят, бе да гледат неизбежната си съдба, приближаваща се с всеки инч с Наруто във въздуха. Очите на Сакура и Дейдара се срещнаха, защото си мислеха едно и също, в един и същ момент, с абсолютно същите емоции зад него.

Това, което идваше, бе края. Това идваше, нямаше никакво съмнение. Странно, но двамата усещаха, че белезниците ще се счупят с допира на куная до тях. После, миг преди острието на куная, наточен от вятъра на Наруто да удари белезниците, Сакура видя събитията от последните четири седмици да летят пред очите й. Тя си спомни смеха с него, караниците с него, как се приближи до него и го целуна – и когато острието докосна веригите и почти ги преряза, тя усети една сълза да пада по бузата й. Това бе всичко.

Бяла светкавица освети околността толкова силно, че Дейдара бе принуден да затвори очи, докато Наруто се взираше в точката, където куная бе ударил острието. Той можеше да види, че наистина бе направил разрез, и че острието бавно потъва в стъклото, сякаш е течно. Вятърът се взриви около тях, когато Наруто почти ги преряза и Сакура затвори очи, когато болката се изстреля нагоре от лявата й ръка към торса, а след това към цялото й тяло. Тя ахна, като погледна в очите на Дейдара още веднъж, преди Наруто да премине през стъклото и белезниците щракнаха.

За момент те все още стояха във въздуха, взирайки се в двете свободни крайща, след това друга експлозия взриви въздуха в другите посоки. Сакура изкрещя от страх и болка и смътно чу Дейдара да крещи, но нямаше време да предвиди това, когато се удари в едно дърво и изплю кръв. Следващото нещо, което разбра бе, че стената от вятър я удари толкова силно, че главата й почти се залепи за ствола на дървото и тя изгуби способността си да диша, трепереше толкова лошо, че не можеше да мръдне. Задъхваше се така силно, че можеше да почувства всяко вдишване, както и цялото си тяло какво прави.

Нещата се случваха толкова бързо, че умът й се замая, тъй като току – що бе получила удар, не можеше да разбере какво става. Чувстваше се изключително празна, сякаш нещо й липсва, нещо, с което тя бе свикнала през последните няколко седмици, и почувства друга сълза да се стича надолу към земята, името на персоната вече бе пред нея, пред все още затворените й очи.

Дейдара си бе отишъл.

Силни ръце я вдигнаха от пода и тя се притисна към топлото тяло на човека, който не можеше да види. Очите й все още не работеха правилно, и горяха, когато ги отвори, както и лявата й китка, която чувстваше толкова гореща, сякаш е в пламъци. Човекът, който я носеше се завъртя наполовина и изкрещя нещо, но за нейна изненада, ушите й доловиха звук, тя бе наполовина глуха.

Силни ръце се увиха около кръста й и след това човекът, който я носеше, заскача по дърветата и тя усети прилива на въздуха около тях. Когато се приземиха на близкото дърво, нещо се пречупи в нея, нещо кликна, тя не можеше да го опише. Но веднага след това почувства как потъва в мекотата на безсъзнанието.

- ...разбирам напълно, че позволи на Кисаме да го отведе, без да направиш опит да го спреш? Знаеш ли колко опасно беше, Наруто? Той може да има всякаква информация за защитните сили или за АНБУ тук! Освен това, си помислих, че Ямато стои на това място, за да ги хване, ако опитат избягат!

- Съжалявам, Тсунаде – баа – чан, мислех, че да върна Сакура – чан е по – важно, а и помислих, че тя ще умре, ако остане да лежи още дълго там, tebayo. А и Ямато – сенсей бе издухан от експлозията и не пристигна навреме. – Тя чу въздишката му. В действителност, никой не можеше да го настигне навреме. Това синьо Акатски момче се появи от нищото заедно с един по – малък с оранжева маска, грабнаха блондина и избягаха...

Сакура чу всичко, разположена на удобно и топло легло, одеалото бе дръпнато до брадичката й, очите й бяха затворени, дишаше стабилно и спокойно. Тя се бе събудила само преди минути, но не можеше да отвори очите си, знаейки, че ще заплаче, ако го направи. Можеше просто да движи тялото си, всяко малко движение й причиняваше болка. Но като медик, тя знаеше, че е извън опасност за живота и че ще се подобри съвсем скоро, ако си почива.

Тя се чувстваше щастлива да си бъде отново у дома. Че е далеч от гората, и е близо до приятелите си, до Наруто и Тсунаде. И момчето, тя бе изключително щастлива, когато чу, че Саске и Неджи са избягали от експлозията, благодарение на Шарингана на Саске. И бе щастлива, че получи ново бъдеще в апартамента си, и всички подаръци, които получи.

- А, Сакура – чан! Ти се събуди!

Тя се усмихна слабо, въпреки, че я болеше и отвори очите си повече. Наруто винаги забелязваше, всеки път, когато отвори очи, дори и най – малкото не правеше изключение. Той седеше до нея върху един дървен стол, с Тсунаде зад себе си, с леко извинителна усмивка на умореното й лице.
- Нуждаеш ли се от нещо за ядене, Сакура? Или от нещо за пиене? – Попита Наруто, като се усмихваше широко и се клатеше леко напред – назад.

- ...напитка... моля... – промърмори Сакура. Гласът й още не се бе възстановил от крещенето след експлозията, но Тсунаде я увери, че няма да е задълго.

- Разбира се! Сега ще ти донеса, чакай тук!

Сакура извъртя очи към Тсунаде, която се засмя тихо, преди да седне на празния стол, като сложи ръка на челото на Сакура.

- Сакура – прошепна тя предпазливо, защото Наруто можеше да се върне. - ...ако има нещо, което искаш да ми кажеш, утре, днес, или когато и да било – тя се усмихна окуражаващо. – Просто върви напред и изплюй камъчето, защото знам колко си добра във всичко, но това не е каквото трябва да правиш сега. – Тя погали челото и косата на момичето и когато Сакура се втренчи в нея, сълзите й се заспускаха отстрани на главата й и тя затвори очи.

- Ти наистина го обичаш, нали...? – Попита Тсунаде, придърпа Сакура по – близо до себе си и погали гърба й, докато Сакура започна да плаче по – силно.

Да. Тя го обичаше, абсолютно. И дори цялото щастие на земята не можеше да отнеме ужасната болка в стомаха й, когато ума й докосна спомените. Тя отвори очи и погледна навън през прозореца зад Тсунаде, тялото й се тресеше от безшумните сълзи.

„Някъде там – помисли си тя, зрението й се замъгли от сълзите. – Дали той чувства същото? Дали той също се чувства нещастен, без да бяга по небето...”

Тя преглътна.

„Дали някога... ще го видя отново...?”

~ The End ~





Върнете се в началото Go down

Страница 2 от 2 Previous  1, 2

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите