Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Метресата {GaaSaku} +18
Вто Ное 14, 2017 8:10 pm by Death_Angel

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Ное 13, 2017 6:41 pm by Death_Angel

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Пон Ное 13, 2017 6:32 pm by Death_Angel

» Пламък.
Сря Сеп 27, 2017 11:59 pm by justwannabeone

» Не знам какво казва сърцето ми (по Наруто)
Сря Авг 30, 2017 6:56 pm by Mimi_Georgieva

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Вто Авг 29, 2017 7:53 pm by Mimi_Georgieva

» Със сигурност мъртва
Пон Авг 28, 2017 10:32 pm by justwannabeone

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Авг 21, 2017 3:14 pm by rosi_rosi

» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

Top posting users this week


Метресата {GaaSaku} +18

Създайте нова тема   Напишете отговор

Предишната тема Следващата тема Go down

blue Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Сря Юли 21, 2010 10:38 am

Ето и най- новият ми проект, който е посветен на теб daniloved1... Благодаря ти за всичко и най- вече за ИтаСаку-то което написа за мен Написах ГааСаку, защото ти поиска това и се надявам да ти хареса, както и на всички останали... Приятно четене
П.П. не е oneshot, нито ще бъде дълъг фик, просто няколко части и нищо повече


Част 1

Месец Август- най- топлият месец от лятото. Звездите блещукаха на небето и се усмихваха на целият свят, а луната осветяваше с пълната си сила и изящност пътищата на остров Сементе. Островът беше красив със своята разнообразна природа и Обграден от всякъде с вода, позволяваща му възмощности за туризъм и наслада на гостите му. Плажовете бяха големи и покрити с мек и ситен пясък, а на дъното на океана свободно щъкаха обитателите на водният свят- различни по вид и цвят рибки, мидички свободно се отваряха и показваха прелестните си перли, а рачетата ходеха по дъното и щракаха с малките си щипки. Живееха в мир, както и хората на земният свят... Горите на острова бяха гъсти, а дърветата зелени. Цветя растяха на всяка поляна и в дворовете на къщите. Красяха и радваха жителите.
Остров Сементе беше независима и свободна държава, която се управляваше от президент и неговите подчинени. Той бе богат на разнообразна история, както и останалите държави, но нека не се отплесваме от нашата история ХД...
На един от плажовете се извисяваше голяма и богато украсена двуетажна къща. Портите й бяха високи и надписани със стари и антични надписи. Къщата бе обградена с ограда, която беше на нивото на портата, а дворът бе наистина прекрасен. Стотици видове цветя сияеха под небесвода и даряваха красота и уют на къщата. Храстите бяха оформени в различни животни и създаваха приятна атмосфера... Отвътре тя беше обзаведена от най- известните и изкусни модератори, които съществуваха по света. Всичката тази красота беше създадена, за да се знае кой живее там. Даруй Гаара- син на най- богатият мъж на острова. Баща му имаше купища фабрики за: елктроника, платове, хранителни стоки; модни къщи, молове, ресторанти, туристически хотели и стотици дребни магазинчета, които служеха за прането на парите му... Гаара беше на около 22 години, с огнено червена коса и небесно сини очи. Лицето му беше бяло и най- прелестното, което човек може да види някога. Тялото му бе стегнато и мускулесто. Плочките по коремът му изпъкваха, а да не говорим за членът му. Нямаше момиче, което да е видяла червенокосия красавец и да не се е влубвала в него. Вярно бе, че възрастта на Гаара позволяваше той да се сгоди и дори ожени, но не беше намерил подходящата. Всички му се лепяха, заради красотата му или най- лошото, заради парите на баща му. Ненавиждаше това и точно поради тази причина си набелязваше момиче и после приспиваше с нея. Нищо повече... Той имаше един- единствен приятел- Учиха Итачи. Бяха израстнали заедно още от деца и никога не си бяха помисляли да се предадат или взаймно наранят...
Учиха Итачи- на същата възрст, като Даруй. С катранено дълга черна коса и също толкова черни, като нощта очи. Учихата не отстъпваше по красота от приятелят си, но и за двамата това не беше проблем, защото омайваха момичетата и после ги вкарваха в леглата си. По цял ден не правеха нищо, а само се шляеха. Нощем пък или се забавляваха с някое излъгано и привлечено от парите им момиче, или стояха на широката тераса, пиеха си алкохола и се наслаждаваха на гледката и бризът, който идваше от океана...
Точно такава беше и тази нощ. Гаара и Итачи седяха на столовете си около една доста голяма и широка маса. Тя беше отрупана с най- скъпите и вкусни делиактеси, салати и най- вече алкохол... Много алкохол... Двамата младежи поглъщаха страшно много количество алкохол и хората се чудеха как издържаха на това. Но най- лошото беше не за тях, а за момичетата, които всеки път, когато се напият водеха в къщата на Гаара и се ч*каха с тях... Слушаха тиха и отпускаща душата музика и се наслъждаваха на прекрасното време. Гаара се беше облегнал назад, гледаше океана и вълните, които се блъскаха една в друга, а Итачи се мръщеше на замисленото лице на приятелят си. Мразеше това, защото ставаше наистина скучен, когато се замечтае...
- Стига бе Гаара... За какво толкова мечтаеш в тази страхотна нощ?- измрънка отегчено Учихата, като си надигна чашата с вино и я изпи до дъно. Червенокосия не си отделяше очите от водата, дори и понякой път не мигаше. Мъчителната минута беше минала в мълчание, когато Даруй отговори на вече зададеният му въпрос.
- Питам се, какво ли е да бъдеш обичан, Итачи...- приятелят му си изкриви устните.
- Хъ-ъ-ъ...- неразбирането в него се намести и сам той се чудеше какво му става. Надигна се и стана от столът си. Отиде до червенокосия и си сложи ръката на челото му.
- Да нямаш температура?- тогава я махна.- Какво ти става бе, Гаара? За каква обич говориш? Такова нещо няма по света... Тази дума е измислена от к*рвите, които се опитват да примамят в лапите си богатите...- удари се за гърдите и продължи.- Като нас...- Не последва никаква реакция от страна на Даруй и Чернокосия седна отново на масата си. След известно време собственикът на къщата отново разбули тишината.
- Знам, че няма любов Итачи... Но ми беше чудно, защото, когато гледам по филмите изглежда реално и лесно да се обича някого, а аз не съм изпитвал "Това" никога до сега.- Итачи направо побесня, защото приятелят му вече беше надул до краен предел главата му с глупости, както ги наричаше той.
- Стига бе, човече... За какво сме тук, да ме отегчяваш и да ми пълниш мозъка с глупости ли...? Такъв си досадник.- Изправи се той дръзко и го гледаше с поглед, с какъвто гледаха чумавите хора. Изпсува нещо много тихо и влезе вътре. Запъти се към хладилника, където седеше алкохола. Когато стигна пред него, го отвори и извади бутилка уйски. Затвори вратата и после извади лед. Сложи го в определената за него купичка и отново се върна на масата, където Гаара седеше все така неподвижен. Сложи бутилката на масата и ледът също. Тогава сипа уйски в две чаши и едната я подаде на приятелят си. Едва сега червенокосия красавец си отдели очите от вълните и се усмихна... Естествено... Уйскито му беше любимият твърд алкохол... Хвана чашата и я надигна.
- Наздраве, приятельо... За живота и за всички к*рви, които ще изчукаме през живота си.- каза Гаара.
- Наздраве.- отговори на тоста му Итачи и си чукнаха чашите.- Така те искам, братле.- допълни той и отпи от чашата си. Тъкмо, да я постави на масата, телефонът му презвъня неочаквано. Моментално погледна към приятелят си, който го гледаше с дяволска подигравателна усмивка.
- Държанката, ааа...?- Итачи леко се нацупи и си извади телефона от джоба на панталона си. Набра последният номер и зачака отговор. Не след дълго отсрещната страна му отговори и той започна да говори.
- Ало... Защо ме търсиш по това време?- безразлично попита той, но в същото време беше притеснен, защото никога не беше говорил с нея пред някой друг, камо ли да я покава.
- "Защо ли не иска да я запознае с мен? Да не би да я ревнува и пази от мен... Или пък наи- лошото..."- направи физиономия на отвръщение.- " Да е грозна, като смърта."- каза си на ум Гаара.
- Обеща ми, че тази вечер ще сме заедно, нали...? Къде си, за бога?- чу се тих звучен, но и гневен глас на момиче. Червенокосия си надигна веждата нагоре в знак на раздразнение и протест... Простестираше против тонът й, с който говореше на приятелят му. Нали сам той му беше казал, че няма Любов, а сега позволяваше на някаква си "Пикла", да му повишава тон... Учихата видя реакцията му и си стегна гласът.
- Не те засяга къде съм и не ми дръж сметка, защото знаеш кой комндва, нали...?- и изключи телефона си. Това и чакаше Даруй.
- Май великият мъжкар Учиха се предаде пред някакво си момиче...- засмя се той подигравателно, а приятелят му го гледаше гневно.
- Млъкни бе, мекотело... Досадник.- изсъска той, а Гаара продължи да го предизвиква.
- Защо досега не искаш да ми я покажеш?- веднага беше прекъснат.
- Така.- отговори троснато той и си извърна веднага погледът на другата страна, за да неможе той да му разгадае чувствата.
- Да не би да е дебела, грозна, тъпа...- прекъсна и отново се засмя... Или и трите...- последва още един смях от негова страна, а вътре в Итачи бушуваше и в същото време да тръпне от възбуда, когато си спомни за онези големи и стегнати гърди на неговата метреса. За изумридено зелените й очи, за нежаната й и мека кожа, за апетитните й устни и най- вече за ароматът на кожата й. Как ухаеше на череша... Това направо го подлудяваше и караше членът му да се надървя. Тръпки пробягваха по цялото му тяло, но се опитваше да не го показва.
- Добре... Сега ще я викна да дойде и ще ти затворя надутото его.- засмя се той и отново набра номерът й.
- Ало... Хвани едно такси и му кажи да те докара до къщата на Даруй на плажа...- веднага последва отрицание от нейна страна, която и да беше тя.
- Няма да дойда там... Знаеш защо...- Той си засили ръката и я удари гневно на масата.
- Ще дойдеш и още как... Мразя да ми се противопоставят, така че се обличи предизвикателно и тръгвай, иначе знаеш какво ще има, нали...?- Очите му трептяха от гняв и ако тя беше пред него сигурно щеше да я убие само с поглед...
- Добре.- изсъска тя и затвори телефона. Итачи се свлече на столът си и се опитваше да се успокои, но така и не ставаше.
- "винаги ли го вбесява по този начин"- запита се Гаара с надсмешка. После отпи от уйскито си и отново се загледа във вълните. Чернокосия му приятел пък искаше тя да е там точно в този момент, не да я убие, а точно обратното. Искаше да я изч*ка, както само той умееше. Да захапва зърното й, да смуче клиторчето й и да вкарва членът си надълбоко в плътта й. Колко го обичаше това... Точно затова я държеше и я поддържаше... Но това ще разберете по- нататък ХД... След известно време Гаара си откъсна очите от водата, залепи си надменна усмивка на лицето и запита нагло.
- Ще ми я предостъпиш ли за тази вечер, Итачи?- очите му потрепнаха при мисълта да я дели с някой, но той беше горд.
- Естествено... Защо да не ти позволя... Та тя ми е просто момичето на повикване.- направи си дяволската усмивка и се чукнаха с чашите си.
- Радвам се, че ми позволи братле.- чу се звън на двете порцеланови чаши и меденият смях на двамата безгрижни младежи. Не бяха изминали и пет минути, когато телефонът на Итачи за пореден път звънна. Набра номера и бързо го затвори без да каже и дума. Стана от мястото си и излезе от къщата, а пред портата на къщата Даруй стоеше светло жълто такси и чакаше. Ясно беше, че вътре е метресата на Учиха Итачи- както я наричаше той... Когато той излезе на улицата извади от джоба си дебела пачка с пари и подаде на таксито няколко банкноти от тях. Шофьора се разстърси из таксито, но той се усмихна искренно.
- "Какъв актьор."- помисли си момичето и отвори вратата.
- Рестото е за вас.- каза любезно той.- Благодаря ви, че я докарахте невредима.- усмивката му не изчезваше от лицето, когато се обърна към вече слизащото момиче. Ахна, защото от таксито първо се показа дълъг мраморно бял крак, а после и другият. Тя се изправи и все едно ангел беше се появил пред него. Тя бе облечена в млечно розов потник, който беше изрязан отпред пред гърдите и едва закриваха зърната й; поличката й- тип минижуб беше къса, черна с различни по цвят карета и трудно закриваща сочното й и малко дупенце; обувките черни с високи токчета. Толкова красива беше в тяло, че Итачи и всички останали мъже умираха при видът й. Погледът на Учиха се движеше по нея от долу- нагоре и когато стигна до това ангелско лице, членът му още повече се вдърви и се размърда в черните му дънки.
- С... Сакура.- едва промълви той. Тя се усмихна, защото знаеше каква възбуда предизвиква тя в него.
- Кажи скъпи мой... Да не би малкият Итачко да ме желае.- леко се замся тя, а смехът й беше като на камбанки. Сементе Сакура- момиче на около 19 години, с бяло ангелско лице и сапфирено зелените й очи, караха младият Учиха да я желае още повече, но дали щеше да пробуди това чувство и в Надменния Даруй, това още никой незнаеше. Косата й беше дълга къдрава до кръста, а цветът й бе бонбонено розов. Тя имаше прекрасни форми и добре очертани скули, също така и красива и забележима тръпчинка, която казваше на мъжете " Не съм ли сладка"... Итачи беше унесен също от парфюмът й... Най- скъпият на острова... Естествено, че беше... Нали Сакура бе държанката на синът на сегашният президент и той я издържаше... След няколко минути зяпане от страна на Итачи и от шофьора на таксито, Сакура се подразни и се намръщи.
- Какво толкова гледаш? Да не би за първи път да ме виждаш?- чернокосия се опомни, но онези приятни тръпки не спираха да пробягват по гърбът му, а кръвтта в членът му да се надига.
- Хайде, да влизаме.- подметна глуповато той и придърпа розовокоската към себе си, за да може таксиметровият шофьор да се осъзнае. Когато таксито се отдалечи от тях, Итачи целуна по бузата Сакура, а тя направи леко нацупена физиономия.
- Защо ме извика тук, Итачи? Знаеш, че мразя това семейство... Надути са и са противни...- сопна му се тя, а той се усмихна сатаниснки и заговори.
- Ще правиш това, което ти кажа... Разбра ли скъпа моя, метресо.- тогава хвана с ръката си двете й бузи и те се сбръчкаха. Доближи си лицето и целуна устните й. Тя изстена, а това направо го побърка. Как ли го постигаше тя? Винаги се питаше чернокосия, защото никоя друга на бе успявала да възбуди това чувство в него. Само от един допир до устните й той ставаше, като животно готово да разкъса плячката си. Но никога не беше груб с нея. Докосваше я нежно, а сексът им беше внимателен... Но това не стигаше на розовокоската, защото тя не беше жена само за един. Искаше бурно и здраво ч*кане... Да усеща как влиза в нея надълбоко и как самата тя крещи от тази за нея наслада.... Итачи притика Сакура да влезе първа и когато го направи, затвори вратата и тръгна след нея. Гледаше как задничето й подскачаше и все едно му казваше " Хайде Итачи, направи го". Това беше върхът на възбудата, но лошото беше, че вратата го раздели от желанието му. Сакура прекрачи прага на къщата, в която за първи път идваше, а след нея и нейният покровител. Сабуха си обувките и навлязоха навътре. А на терасата ги чакаше Гаара и гореше от нетърпение да види "метресата" на своя приятел, който така ревностно я пазеше, дори и от него. Внезапно чу как двамата се спряха зад него на вратата, усмихна се и се обърна. Но веднага се вцепени, защото беше видял НЕЯ... Дъщерята на най- омразният човек на целият остров. Лицето му беше объркано и най- вече изплашено, защото тя знаеше как да омае човек само с красотата си, а да не говори за другите неща. Беше умна, красива и най- вече тялото й беше слабо и стегнато. Беше сгрешил за нея и това го караше от вътре още повече да желае края на вечерта, защото щеше да разбере какво, толкова й харесва Итачи. Дали наистина беше толкова гореща и страстна в ч*кането, както говореха богаташите на острова.... Сакура пък от своя страна го гледаше с отвръщение, защото знаеше що за стока е Даруй и какъв е използвач. Как се напивал, примамвал хубавите момичета с парите си и после се възползвал от тях. Дори беше чувала, как една вечер той се напил за пореден път и когато се върнал в къщата си с едно момиче, я насилил, а тя била още девствена и непокътната... Толкова го презираше, защото се бе опитал да изнасили и най- добрата й приятелка, но не успял. За нея той беше чудовище в човешки образ. Животно, което трябва да бъде убито... Цялата нажежена обстановка беше прекъсната от Учиха.
- Хайде, хайде... Стига сте се убивали с поглед, ами дайте да седнем.- Усмихна се той на сконфузната ситуация. Сакура леко си повдигна крайчето на устните и седна на стола до мястото на Итачи. Кръстоса си краката елегантно и запали една от цигарите си- тънки и луксозни. Гаара се извъртя напред, а чернокосия въздъхна облекчено от развитието и се нацеди до момичето си. Тишината отново беше настанала помежду им, но явно така трябваше, защото ако говореха сигурно щеше да стане война... След известно време младият Даруй реши да се заяде с розовокоската, за да разбере дали е слабохарактерна и да я подготви, затова което я чакаше с него ХД.
- Та... Значи сега си метреса, дъще на предателят...- Очите на Сакура потрепериха и веднага станаха гневни.- Така ли вече си изкарваш парите?- не спираше да я провокира той. Розовокоската удари с юмруци по масата, стана, погледна към Итачи и гневно изсъска.
- Затова ли ме викна тук Итачи? Това копеле да ми се подиграва...- Гаара си сбръчка веждите.
- По- полека с обидите държанке, защото мога да те купя, колкото пъти поискам...- на секундата се изправи и я притисна до стената. Хвана й двете ръце с неговите и се вгледа в очите й. Те трепереха от неочакваната ситуация и най- вече от страх. Може би Итачи нямаше да я защити от него, ако се стигне до нещо неприятно за нея... Червенокосия се доближи до ухото й и достатъчно силно каза, за да може дъхът му да стигне до кожата й и връхчето на ухото й.
- Не го ли разбра най- накрая... Когато ние богатите искаме нещо, просто си го вземаме и нищо неможе да ни спре.- тялото й изтръпна.- А ти ми харесваш, метресо...- след като каза тези думи, той си облиза възбудено устните и си спусна езика към врътлето й. Когато стигна до него, внимателно и страстно го прокара по шията й, а тялото й започна да потрепва. Усещаше нежният му език по себе си, а мекият му дъх да гали копринената й кожа... Усещаше, че може би той ще й даде това, което отдавна беше търсила и чакала. Диво, буйно и необуздано ч*кане. Даруй почувсства слабостта на момичето- да бъдат груби с нея и хвана ръцете й с едната си негова, а другата я плъзна по потничето й. Прокара си пръстите под него и започна да мачка гърдата й силно. Сакура си стискаше очите от болката, която грубиянът й създаваше. Предусещаше какво ще стане, но неможеше да направи нищо. Нямаше дом, нито родители. Нямаше нито пени, за да преживява... Баща й беше оставил само заеми и дългове за наследство и тя се беше принудила да бъде такава каквато е сега. Да позволява на богатите да я обарват с порочните си и омърсени с кръв ръце. Но какво можеше да направи... Лек стон се изплъзна от гърлото й и излезе навън, а това накара членът на Гаара да се втвърди и да я пожелае още повече. Знаеше, че не е покорна, но скоро щеше да се поддаде и да се усмири. Тя беше перфектната жена. Непоколебима, свободна, независима и своенравна... За такава жена всеки богат мъж мечтаеше, но това си имаше и неговите минуси... Итачи гледаше всичко, което се случваше пред него и искаше да стане и да каже на приятелят си да спре. Че това е неговото забавление и няма да я даде на друг, но държеше повече на думата си и на приятелството, отколкото на една к*рва, която може да ч*ка всеки път, когато си пожелае. Затова седеше смирено и мълчаливо, но всъщност членът му така се беше надървил, че всеки момент щеше да избухне. Тази гледка го възбуждаше много... Наследникът на Даруй си спусна ръката този път по коремчето й и я спря на отвора на късата й поличка. Тогава отново се спусна до ухото й и заговори горещо и възбудено.
- И така, метресо... Готова ли си? Знаеш за какво говоря, нали...? Дори и да се дърпаш ще постигна целта си било то с добро или с лошо...- Сакура не вярваше на думите му. Толкова жестоко звучеше той и наистина нямаше да се откаже. Щеше да я има и нищо нямаше да го спре... Ръцете и трепереха от грубият му и същевременно мек дъх по тялото й, а очите й трепереха от грешното желание, което той пораждаше в нея. Погледна го в очите и там виждаше жажда... Жажда да навлезе в плътта й и безкруполно да я ч*ка....
Какво ще стане със Сакура и Гаара ще разберете в следващата част... Очаквайте я скоро при вас...


Последната промяна е направена от Death_Angel на Чет Окт 28, 2010 2:06 am; мнението е било променяно общо 1 път


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Сря Юли 28, 2010 7:28 pm

Току що се вращам от село и хоп... Ето я и следващата глава, както обещах. Надявам се да ви хареса и най- вече на теб daniloved1. Малко съм се оляла с главата, ама нали си знаете какви локуми разтягам, така че Приятно четене

Част 2

Сементе Сакура- фамилията й произлизаше от факта, че нейн далечен роднина беше открил този толкова красив и прекрасен остров. Построил първата сграда на него и станал първият президент. След това се заселили други семейства и така островът се разширил и станал независима държава. Жителите на острова дали името на създателят на държавата и го кръстили " Остров Сементе". Хората живеели в мир и разбирателство, помагали си един на друг и президентът им бил много шастлив, но... Но годините минавали, хората умирали, и други се появявали на тяхно място. Президента Сементе починал внезапно и всички жители на острова били съкрушени. На погребението му отдали най- различни почести и всички скърбели за загубата на своят "глава" на държавата. От този ден нататък на острова настанал хаос. Нямали президент и бързо трябвало да се избере нов, за да не може държавата да рухне. Дъщерята на Сементе неможела да стане президент, защото била жена, а на тях не им било позволено, затова избрали друг и така традицията на семейство Сементе никога не била продължена... Когато новият президент се възкачил на неговото място започнал реформи и за първи път се появили: бунтове, недоволства от управлението на народа и ограбването им откъм парите. Така продължавало и до днес, защото вторият президент станал член от семейство Тамуро. Те били жестоки и безсърдечни хора. Не ги интересувало как живеят хората или как оцеляват, а грабели с пълни шепи от тях.... Не след дълго и той починал и жителите започнали да си мислят, че природата ги наказва затова, че осквернили спокойството и паметта на обичният им Сементе. Така продължило с избирането на президент, докато не се родило момче в семейство Сементе- бащата на Сакура. Проклятието на семейството било, че всяко дете, което се раждало в него било момиче и неможело да възвърне честа на семейството. Но, когато бащата на розовокоската изплакал майка му била много щастлива и горда с това. Сементе Хаджиме- така се казвал той, бил красиво момче, със светло зелени очи, които при допир със слънцето придобивали жълти отенъци. Бил невероятен и всички казвали, че е чудо изпратено от природата. Хората имали надежди за него, и затова бил обучаван от най- добрите учители на законите и правилата на държавата. Трябвало да знае всичко за нея и един ден да стане президент, какъвто бил неговият предшественик- мъдър, умен и справедлив, но уви... Когато Хаджиме порастнал се влюбил в обикновено и бедно момиче и зарязал всички мечти и усилия на родителите си. Оженили се и си родили дете- момиче. Нарекли го Сакура... Така минавали годините и малкото момиченце пораствало, а за Хаджиме ставало по- трудно. Потърсил помощ при тогавашният президент, който бил най- добрият му приятел. Но молбата му била отхвърлена и той не знаел какво да прави. Парите им свършвали, а малката и игрива Сакура искала играчки и забавления, но баща й нямал възможност да й ги осигури. Един ден обаче в домът му се звъннало и когато отворил вратата пред него седяли няколко мъже. Той ги поканил в домът си и те му обяснили, че са подчинени на заместник президента. Поиска ли от него да убие самият президент в замяна на доста примамващо възнаграждение. Хаджиме отначало отказал, защото неможел да предаде най- добрият си приятел, но те започнали да го изнудват, че ако не приеме ще наранят дъщеря му. Едва тогава той приел и започнал обучение за убиец. След няколко месеца завършил и
станал опитен убиец, но нищо повече. Не знаел как да се защитава или да избягва от затруднени ситуации. Обяснили му какъв е планът, дата и ореченото място за убийството на президента. Минали дни и така очакваната задача започнала. Хаджиме изпълнил стриктно, каквото му било заповядано и убил президента, но допуснал грешка и лесно го заловили. Започнали процеси и мъчителни за него разпити. Но той неможел да предаде поръчителите си, защото знаел, че сторили го те ще наранят семейството му. Осъдили го на смърт (чрез обезглавяване пред народа на острова) и показали пред хората всичките му дългове, които той дължал на различни хора. Когато наказанието било изпълнено, Сакура се простила с обичният си баща. Всички мразели Хаджиме, заради постъпката му и го наричали предател, а дъщеря му третирали, също като него, все едно тя била виновна за всичко, което той сторил, но не били прави... Когато тя пораснала достатъчно голяма, започнала да спи с богаташите, да свежда главата пред тях и да търпи всички гадости, който те правили с нея... Правила секс за нищожни пари, но нямало какво друго да стори, защото майка й била на легло. Разболяла се от рак, когато убили съпругът й. Тя знаела какво прави дъщеря й и много пъти се опитвала да я разубеди да не върши тази мръсна и гнусна за всяка жена работа, но розовокоската била непоколебима и нямало да се откаже... Вече неможела, защото се бе замесила с опасни хора и знаела твърде много за тях. Ослепителната й красота й помагала до някъде, за да омайва клиентите си, но не само това... Тя била умна, хитра и най- вече добре преценявала ситуациите. По този начин беше срещнала младият Учиха, който още с първият й поглед го накарала да подлудей, а да не говорим за хитростите й. Веднага бил пленен от прекрасните й очи и красота. Пожелал я и я получил на момента. Така тя си спечелила уважаван съюзник, който я пазел от онези арогантни богаташи, които преди я ч*кали зверски. Итачи започнал да й подарява скъпи дрехи, бижута и й купил апартамент. Тя не се нанесла в него, заради майка си, но не след дълго тя починала и Сакура била принудена да стъпи през прага на новият си дом, който бил нейният затвор. Итачи й забранил да води, когото и да било в него, а само той щял да я посещава. Наел прислужница, която се грижела за чистота на апартамента и за самата Сакура. Давал й пари и не се стискал, а от своя страна пък тя харчела до насита парите му, но в замяна задоволявала всеки негов каприз. Така се стигнало до тази нощ, когато младият Учиха я викнал в къщата на Даруй и как Гаара я бил притиснал до стената и я желаел толкова много...

Гаара си пъхна ръката под полата й и да я приближава до прашките й, но в този момент тя хвана ръката му и я издърпа от там. Червенокоското направо побесня от неподчинението й и хвана силно бузите й, а те се сбръчкаха. Изстена тихо, а той не спираше да я гледа с гневен поглед. Стисна по- силно и изсъска.
- Не ме ядосвай, метресо, защото мога да бъда и по- груб. Знаеш, че хич не ми пука дали ще те боли или не...- тялото й се стегна, отново хвана ръката му и силно си заби ноктите в нея.
- Пусни ме, иначе няма да спра да ги забождам навътре.- Гаара си стисна очите от болката, която му причиняваше тя с проклетите си нокти, но превъзмогна болката, отвори си очите и се засмя подигравателно.
- Може и да не спреш, но помни, че после аз съм наред и никак няма да ти хареса.- тя изтръпна и от яростта, която бушуваше в нея си махна ноктите и веднага си засили ръката. Удари му силна и звучна плесница, а той залитна малко назад. Тогава тя се опита да избяга, но пред нея вече седеше Итачи и се мръщеше.
- Ах ти, долна курво...- изсъска Даруй и посегна с ръката, за да я удари, но Учихата я хвана и спря шамара, който бе предназначен за нея. Въздухът беше нажежен и изпълнен с различни чувства. Вълните започнаха да бушуват, а лекият ветрец се превърна в силен и студен вятър. Духаше и люшкаше вълните. Гаара се обърна към приятелят си и го погледна в недоумение.
- Итачи...- едва промълви Сакура.
- Знаеш правилата държанке...- тя изтръпна още повече, защото си бе помислила, че е спасена, но беше точно обратното. Той я кореше заради защитата, която беше направила.- Ще спиш с Даруй Гаара.- заповяда й той, а тя започна да протестира.
- Няма... Не желая да спя с този помияр.- тросна му се тя, но веднага беше прекъсната.
- Заповедите на твоят господар са закон за теб, курво...- очите й започнаха да потрепват, защото за първи път й говореше по този начин.- Ще се чукаш, с когото аз кажа и ще правиш, каквото пожелая, защото знаеш, че аз ти давам пари и без мен ще умреш от глад.- Сакура си наведе главата надолу.
- Знам, нямаше нужда да ми напомняш.- тихо изсъска тя, а чернокосият се обърна към Гаара, смекчи си тонът и каза.
- Извинявай приятелю, за съпротивата и обидата, която ти причини Сакура.- Даруй се засмя мазно и погледна към розовокоската.
- Ще ти го върна тъпкано, така да знаеш, кучко.- Сакура си стисна зъбите и искаше да ги убие и двамата, но щеше да загуби банковата сметка на Учиха, която я поддържаше, затова се смири със ситуацията и нищо не каза. Тогава и тримата се успокоиха. Итачи ги пусна, а Гаара седна на мястото си. Учихата се обърна към входната врата и отново заговори.
- Аз си отивам и ви оставям двамата. Не се избивайте.- погледна Сакура и заповеднически каза.- А ти, Сакура... Подчинявай се на всяко желание, което Гаара си поиска и не се прави на недостъпна, защото не си.- хвана й главата и я приближи до устните си.- Защото не си, малка ми метресо.- и я целуна. Лицето на розовокоската беше все така начумерено и не съгласно с всичко това. Пусна я и излезе от къщата. Отвън се чу ревът на изскрящо черният му Ровър, а после и заглушаващият му звук да се отдалечава от тях. Ужасът все повече обземаше тялото на Сакура, защото беше останала с чудовище, като Даруй насаме и в леговището му, откъдето нямаше да се измъкне лесно. Минаха няколко минути в мълчание и Гаара заповяда.
- Върви да се изкъпеш и да се приготвиш...- спря и я погледна с дяволският си поглед.- За мен, послушна курво...- краката й омекнаха, а ръцете й трепереха. Никой досега не беше всявал толкова много ужас и страх в нея, както го правеше проклетникът от семейство Даруй.
- Какво още чакаш? Заминавай.- извика ядосано той и отпи от чашата си с уиски. Сакура потрепна и запита объркана.
- Ами... Къде трябва да отида.- червеноскосият красавец си сипа още от любимата си марка уиски и каза безразлично.
- На вторият етаж, петата стая, отляво...- залепи си онази унижителна усмивка на лицето и продължи.- Навсякъде ще си моя... Заминавай.- засмя се и се загледа в бурното море. Сакура моментално изчезна от терасата и отиде до вратата. Помъчи се да я отвори, но тя вече беше заключена. Чу се още един смях от страна на Гаара.
- Ако искаш да избягаш няма да стане, защото отдавна заключих вратата.
- Но как?- извика ужасено тя. Той си вдигна ръката зад себе си и показа някакво дистанционно, което седеше в нея.
- с това дистанционно... С него мога да управлявам от най- малкото прозорче в тази къща, до портата отвън.- изхили се той, а розовокоската седеше вцепенена и не знаеше какво да прави.
- Не ме карай да чакам, защото търпението ми се изчерпва и ще се принудя да стана груб...- гласът му стана студен и суров.- А, ти не искаш това, нали...?- очите й потрепнаха.
- Да...- прекъсна я той.
- Да, господатрю мой...- започна да я унижава той. Тя си стисна юмруците и повтори думите му.
- Да, господарю мой.- след това се заизкачва по стъпалата към вторият етаж. Когато стигна на етажът започна да върви по коридорът му. Оглеждаше стените и те бяха окачени с различни скъпи картини. Най- сетне стигна до казаната й стая и отвори вратата. Влезе в нея и се огледа. Тя беше голяма и просторна. Имаше два големи прозореца със спуснати кърваво червени пердета, огромна спалня и куп други скъпи неща в нея. Видя вратата, която водеше до банята. Открехна я и натисна копчето за лампата. Пред нея се откри голяма баня с вана, джакузи, душ кабина и много други неща, които обикновеният човек само можеше да си мечтае да притежава... Тогава се съблече и влезе в душ кабината. Пусна душа и започна да се къпе. Знаеше какво я очаква и все пак имаше малка надежда, че той ще се смили над нея... Но уви... Гаара нямаше никакво намерение да я щади и щеше да се гаври с нея по най- жестокият начин... В същото време червенокосият красавец седеше на терасата и гледаше как вълните се блъскат силно една в друга и шумяха зловещо. Вдигна си погледът към небето и видя как мрачни и тъмни облаци закриваха пълната луна, веднага си сведе погледът към градината и видя вятърът зловещо да люлее клоните на дърветата и цветята. Усмихна се с най- демонската си усмивка и каза с висок и удовлетворителен глас.
- Време е да ти покажа, че си едно "нищо", дъще на предателят... Ще изпиташ най- голямата болка, която не си познала досега през живота си.- тогава надигна чашата си с алкохола и го изпи до дъно. Стана от столът си и тръгна към вторият етаж, където го чакаше таз вечершното му забавление. Когато стигна до стаята, отвори широко вратата, но нея затвори. Излегна се на леглото и зачака прелестното същество, което щеше да чука по най- безкрупулният начин. В това време Сакура се оправяше в банята и не знаеше, че Гаара е вече в стаята и я чака. Потърка си леко косата, за да може да се начупи още повече, след това се огледа и видя, че вътре има някакъв си гардероб. Отвори го и какво да види. В него имаше всякакви женски дрехи, които биха подлудили до неописуемост всеки мъж. Разгледа ги и най- накрая си избра. Леопардови прашки и сутиен, и бели жартиери. Затвори гардеробът. Сложи си сутиенът, който беше без презрамки и перфетно пасваше на пищните й гърди; след това си вдигна единият крак, а после и другият и обу прелестните прашки. Когато напълно ги сложи на ханша си, те се провряха възбуждащо в сочното й дупенце. Накрая си сложи жартиерите и беше готова. Вдигна си главата и се вгледа в образът, който огледалото отразяваше. Беше на младо и красиво момиче, но имаше нещо странно в него... Лицето му беше посърнало и леко побеляло, а очите й бяха пълни с унижение. Тя се натъжи и си отмести погледът от него. Пристъпи към вратата, която щеше да я отведе до ада, защото точно това щеше да бъде за нея само след минутка. Сложи си ръката на дръжката, а тя потрепери. Усещаше злобата и противното приисъствие на Даруй и не искаше да завърти дръжката. Беше готова да умре, но не и да се остави на чудовище, като него. Кой ли знаеше, какво ще й направи? Колко ли щеше да й причинява болка и да се гаври с нея? паниката и неизвестността бяха в тялото й и направо я убиваха. Как й се искаше да не се беше развила съдбата й по този начин. Мечтаеше един ден да има семейство- мъж, който ще я обича безгранично и деца, на които щеше да се радва... Но животът е жесток и суров със съдбите на хората...
Мина се около минутка и Сакура събра кураж. Изправи се гордо и завъртя дръжката, която щеше да убие животът й... Този живот с мечти и без болка... Даруй лежеше на леглото и когато я видя изтръпна от възбуда. Тялото й слабо и стегнато, краката й дълги и бели, а да не говорим за другите неща: добре оформени и големи гърди; устните й сочни, като узрелите плодове, а кожата й мека, като сатен. Гаара усети как тялото му потрепна, а кожата му настръхваше при всеки нейн поглед или движение.
- " Ех, Итачи... Наистина е прелестна. Винаги си имал вкус за момичетата, но сега ще разберем дали е гореща."- засмя се силно, а розовокоската се смути.
- Какво му е смешното?- нацупи се тя, а той се спря и отговори със заплашителен глас.
- Скоро ще разбереш, метресо.- тя кипна.
- Ах ти...- веднага беше прекъсната.
- Какво аз? Не забравяй, че съм господарят ти за тази вечер и трябва да ме слушаш, ако не искаш да си изпросиш бой.- изумрудените й очи потрепнаха, когато чу думата "бой". Нима беше способен и на това? Но какво можеше да се очаква от един богаташ, който не ценеше нито човешкият живот, нито чувствата? Той беше бесърдечно животно, което мисли само за капризите и за себе си... Тя се отпусна и си смекчи погледът. Гаара видя, че успява да я контролира и се възползва от момента.
- Господарят ти иска стриптиз, държанке.- розовокоската се ококори.
- Моля?- възмутено въкликна тя.
- Искам да танцуваш единствено за мен, а аз да гледам какво може тялото ти преди да го включиш в действие върху мен и малкият Гаарчо.- засмя се, а кръвта в Сакура кипеше. Никой досега не я беше карал да се унижава по този начин.
- Ти да не би да ме изкарваш стриптизьорка... Нещастник...- започна да протестира тя, но това й беше грешката. Даруй кипна и на секундата се изправи от леглото. Тя се стресна и започа да отстъпва назад, а той вървеше към нея и я гледаше с убийствен поглед. Когато се приближи до нея, я хвана за раменете с ръцете си и я стисна силно. Тих звук излезе от утните й, а той се вгледа дълбоко в ужасените й очи и изсъска зловещо.
- Вече прекали... Щом не искаш да е с добрата, ще е със злата...- тогава я притика към себе си и веднага я хвърли към стената. Тя се свлече на земята и тихо прихлипваше. Щом на това беше способен, тя не искаше да знае какво още може да й стори. Гаара се приближи към нея и приклекна. Лицето му застана на нивото на найното.
- Щом искам стриптиз означава, че го искам веднага. Ясно ли е!!!- тя кимна с глава страхливо, а сълзите й започнаха да падат по пода.- Каквото поискам ще се случи, иначе ще стане много по- болезнено за теб от сега.- тогава се надигна и отново започна с онзи ужасяващ глас да говори.
- И изтрии тези сълзи, защото изглеждаш жалка с тях.- обърна се, излегна се на леглото и си зачака стриптиза. Но в същото време я гледаше и се наслаждаваше на ужасът и унижението в очите й, пируваше, заради поражението й. В главата му се появиха най- различни и перверзни мисли, но не само това. Представяше си по кой начин щеше да е най- приятно за него и най- болезнено за нея... След около минутка Сакура се изправи от мраморният под на стаята и застана пред леглото. Даруй се усмихна широко, защото тя се беше предала да се бори с него и да се мъчи да му се противопоставя. Натисна едно копче на дистанционното в ръката му, което беше взел преди минутка, когато легна на леглото. От тавана се появиха тонколони и слизаха надолу. Когато се настаниха зад розовокоската той натисна друго копче и музиката затумтя из цялата къща. Басовете тресяха прозорците и вратите.
- Започвай.- заповяда й за пореден път той. Лицето на Сакура поруменя от срам, защото никога не беше правила стриптиз на някого, дори и той да беше Учиха Итачи, който я издържаше. Но Даруй Гаара беше различен от другите мъже, дори и от най- добрият си приятел. Когато искаше някое момиче си го получаваше и ако тя не му се отдадеше той я убиваше. Полицията и правителството си затваряха очите за тези престъпления, защото баща му им беше спонсор. Също така защитаваше своето ревностно и би убил човек, заради него. Тряваше ли да си отмъсти на някого, го правеше по най- безсърдечният начин... Сакура започна да танцува с ритъма на песента и в същото време да съблича всичко по нея. Чупеше си кръстта, като някой леопард, а дупенцето си го въртеше по най- възбуждащият начин. Мъжеството на червенокосия се вдърви и се надигна. Пред него танцуваше най- божественото тяло на света и щеше да бъде негово... Цяла нощ... Тя си сложи ръцете зад гърба си и хвана закопчалката на сутиенът. Размърда ги за секунди и леопардовият сутиен падна на пода. Показаха се големите й гърди, а зърната й бяха наструхнали от студеният въздух, който ги бе погалил нежно. Сакура не спираше да танцува, а Даруй трепнеше от възбуда и за първи път някоя го беше завладяла по този начин. Не отделяше очи от ангелското й лице. Толкова бяло и нежно. Гърдите й подкачаха игриво и казваха на младият Даруй " Виж колко сме сочни". Всичко по розовокорката беше прелестно и красиво. Всяка черта и линия бяха все едно изваяни току що от най- изкусният майстор. ПРиличаше на същинска богиня. Паднал ангел от небето, който е само за него. Някакво чувство се зароди в него... Чувство, което не позволяваше на никой да я докосне. Че тя е само негова и ще убие всеки, който я има. Всеки, който е докоснал това лице и това тяло. Който гледа в тези бездънни зелени очи, в които можеш да се изгубиш във вечността... Гаара се стресна и се опомни. Загледа се в нея и тя все едно го опияняваше с красотата си. Изправи се и копнееше за устните й и да впие в тях своите. Да помирише ароматът й и да усети допирът на кожата й. Тръгна към нея, а тя се ужаси още повече. Вцепени се и когато той стигна до нея, я целуна. В пръвият момент Сакура неможеше да асимилира какво точно се случва, но си спомни, че е тук, за да му доставя удоволствие. Затова му отвърна, пусна езикът му в устата си и той се преплете с нейният. Започна любовната игра и двамата усещаха тръпки да пробягват по тях, а телата им трепереха от възбудата. Кой би предположил, че Гаара може да бъде добър и внимателен? Прегърна я чувствено и си вплете ръката в меката й коса. Сакура го гледаше в отворените му очи и онази омраза и жестокост я нямаше и все едно никога не бе съществувала в тях. Изведнъж червенокосия си затвори очите и несъзнателно изстена. Звукът полази върху тялото й и тя се изчерви. Нима тя започваше да изпитва нещо към него? Нима и той чувстваше същото? Означаваше ли тя нещо за него по- различно от една "метреса"? Гаара си прокара ръката по тялото й и я спря на прашките. Стисна три от пръстите си, а с другите два започна да разтрива клиторчето й. Сакура си разтвори леко устните.
- Ааааа.- изстена тя от насладата, която й доставяше той, но веднага след това последваха ощя няколко стенания. Сакура сложи ръцете на потникът му и с бързо и ловко движение го разкъса. Това направо подлуди младият Даруй. Започна нежно да докосва гърдите му, отдели си устните от неговите и си прокара езикът по вратът му. Кръвта в тялото му закипя от наслада, а сърцето му да бие бързо. Тя не спираше да облизва шията му и да захапва леко кожата му. Всичко между тях приличаше на любовната игра, която правеха младоженците на първата си брачна нощ... Сакура никога не бе предполагала, че ще усеща такова удоволствие от Гаара и от ръцете му по нея. Изведнъж той спря да движи пръстите си и ги махна. После леко си отдалечи тялото от нея, а тя се смути. Вгледа се в очите му, а те бяха някак нежни и топли. Руменината се появи върху лицето й, което я издаде, че го желае и иска да усети тялото му навсякъде по себе си и вътре в плътта й. Гаара се усмихна и внезапно я вдигна на ръце. Тя се ококори, защото неочакваше да направи точно това. Тогава се обърна и я положи внимателно на леглото. После легна над нея и започна да я целува. Тя го обгърна с ръцете си и започна да забива ноктите си по гърбът му. Кръвта на червенокосия запулсира в него и го подлудяваше до безумие. Членът му се опираше в нея и копнееше за плътта й. Да навлезе в топлото й тяло и самият той да стене от удоволствие. Спусна си ръката и я сложи на бедрото й. Тогава започна да го милва и да я движи нагоре. Кожата й настръхна и нови стенания излязоха от нея. Стигна до прашките й и ги разкъса от двете страни. Махна ги, размърда си тялото и разкрачи краката й. Отново си постави пръстите на клиторчето й започна да го дразни.
- Мммм.- поредните стонове се откъснаха от гърлото й, излязоха и се сблъскаха възбуждащо в лицето му. Даруй се усмихна и си отдели устните от нейните. Тогава слезе надолу и засмука зърното на едната й гърда и същевременно да я възбужда. Сакура досега не беше усещала такава нежност и наслада, дори и когато го правеше с Итачи. Спусна си езикът по коремчето й и започна да го обикаля с него. Розовокоската буквално се гърчеше от удоволствието, което й доставяше най- омразният за нея човек. Това те ли бяха? Вечните мразещи се двама? Какво ли беше направила с тях възбудата...?
Даруй спря пръстите си и си спусна езикът надолу. Когато стигна до клиторчето й, го засмука и започна да го дразни, като го масаживаше с език, а в същото време си вкара пръстите вътре в нея. Започна да ги движи бавно, но после леко забърза темпото. Стенанията й станаха силни и се чуваха из стаята. Отгоре на тавана над спалнята имаше огромно и широко огледало и розовокоската се гледаше в него, как той я караше да се чувства, като жена. Караше я да стене от наслада... Стените й започнаха да се свиват и той разбра, че скоро ще свърши. Движението на пръстите му се забърза и стана невиждано бързо. Проникваше навътре, а езикът му бе бърз, колкото и темпото на пръстите му. Не след дълго орагазмът й дойде и връхлетя с всички сили. Викът й породен от насладата оглуши цялата стая, а ехото се разпростя из къщата. Гаара не спря да си движи пръстите и езикът, докато не излезе и последният й сок от нея. Макар Даруй Гаара да беше грубиян и разглезено богаташко момче, той знаеше отлично как да достави удоволствие на една жена... Стига да го искаше, разбира се... Едва тогава си извади пръстите и облиза с език отворът й. Подаде си пръстите в устата й и тя ги засмука, като си играеше с тях с езикът си и го възбуждаше още повече. Даруй се надигна и си махна късите панталони. Членът му излезе и се надигна нагоре, което показваше възбудата му и по него имаше безцветна течност слизаща надолу. Сакура се надигна, хвана го и тъкмо да го засмуче, Гаара й хвана главата и я спря. Сакура го погледна с недоумение, а единственото което той направи бе да се усмихне.
- Не... Искам те... Незнаеш колко много те искам... Копнея за плътта ти...- тя кимна с глава и Даруй я обгъсна с ръцете си и двамата легнаха на леглото. Той нагласи с ръка членът си в отворът й и започна да я целува нежно. Вкара го в нея бявно и започна да го движе със същото темпо. После забърза движенията си, но не до такава степен, че да я наранява с тях. Виковете й бяха чувствени и пълни с наслада. Гаара също стенеше от топлото й тяло и не спираше да я целува. Погледите им не се отделяха един от друг и Сакура виждаше очи пълни с топлота и нежност. Дане би всичко между тях да беше любов? Дане би да се влюбваха един в друг? Двамата не разбираха какво е точно, но им харесваше... И то страшно много....
Какво ще се случи...Дали любовната игра между Гаара и Сакура ще продължи... Ще разберете в следващата част Хд...


Ето го и интрото на фикчето


Последната промяна е направена от Death_Angel на Чет Окт 28, 2010 2:12 am; мнението е било променяно общо 1 път


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Нед Авг 01, 2010 5:34 am

Реших да не ви мъча и да пусна следващата част Надявам се да ви хареса и ви пожелавам приятно четене

част 3
Изведнъж в тялото на Гаара се появи някакво чувство, което искаше още и копнеещо за болката на розовокоската. Желаеше да се храни с виковете й... Внезапно темпото му се усили, а проникванията му да стават бързи и надълбоко. Сакура усети промяната в червенокосия, а в цялата къща се разнесоха стенанията й. Времето също се промен бързо, като вятърът силно люлееше клоните на дърветата; дъжд се появи и брулеше зловещо по прозорците на богатата къща. Гръмотевици загърмяха с темпото на виковете на Сакура и все едно недоволстваха заедно с нея. Светкавиците светкаха и демонски осветяваха стаята с различни цветове... Лицето и очите на Даруй също се промениха и в тях се четеше жестокост и онази нежност и топлота отпреди малко се бяха изпарили. Тялото му се напрегваше и влагаше повече сили в тласъците на кръста си, за да може да прониква, колкото се може по- навътре. Болката ставаше по- силна и Сакура усещаше мъжеството му. Хвана с двете си ръце белият сатенен чаршаф и започна да вика. Какво ли му ставаше? Защо така изведнъж се бе променил? Задаваше си тя въпроси и беше объркана и не разбираща. А Гаара усещаше в тялото си някакъв демон, който искаше да си отоли жаждата за плът с тази на розовокоската. На лицето му се появи онази унижителна и самодоволна усмивка, която имаше на терасата. Сакура се помъчи да го вразуми и да го накара да спре с грубото чукане.
- Това боли... Моля те, нека спрем замалко...- вплете си ръката в косата му, погледна го изучаващо реакциите и самите му очи. Той се наведе до ухото й, но не спря да се движи грубо в нея.
- Не, метресо... Сега е моментът да те накажа за всичките обидни думи, които каза и за полученият от теб шамар... Ще изпиташ болка, която не си си преставяла, че може да съществува.- засмя се, а дъхът му вледеняващо се сблъска с връхчето на ухото й и тя потрепна от ужас. Какво ли искаше да каже той? Какво ще стане? Паниката също се намести в тялото й и тя започна да се мятка и обръща на всички страни, за да може да си освободи път за бягство. Но Даруй се рагневи от това, че прекъсваше удоволствието му, вдигна си едната ръка и я постави на нейните две. Стисна ги силно, а тя изпищя.
- Пусни ме, проклетнико...- Кръвта на червенокосия закипя, засили си другата ръка и й удари шамар. Едва сега тя застана на място и спря да се съпротивлява. Очите й трептяха от страх, защото той си бе позволил да я удари.
- Проклетник, така ли?- изсъска той и грубо проникна веднъж в нея. Пореден вик излезе от гърлото й и сълзи се стекоха от очите й.- Проклетник ще викаш на мекотелото Итачи, защото аз съм различен от него. Той е внимателен и нежен, но не очаквай, че аз ще съм такъв и ще правя каквото си поискам с теб, разбрали курво...- Тя не можеше да повярва, че Учихата я е оставил в лапите на това животно, което щеше да се гаври с нея по такъв начин. Даруй се надигна, извади си членът отвътре и отново грубо проникна в нея. Тя изстена от болка.
- Попитах те нещо...- извика бясно той, а Сакура едва промълви.
- Да...- замълча и допълни.-... господарю мой...- Това и чакаше червенокосия. Усмихна се за пореден път, извади си мъжеството и заповяда.
- Искам на задна...- тя се ококори и недоволствието й напираше в нея.
- Но...- заекна тя, защото Гаара я гледаше с убийствен поглед и сякаш нишката на търпението му скоро щеше да се скъса.
- Казах нещо!... Искам на задна.- изръмжа той и си вдигна ръката над главата. Беше готов да я удари, ако тя не се подчини. Розовокоската подсмръкна и се надигна леко. Не искаше да отнесе отново шамар от него и да бъде пребита, затова, че иска да се опази. Той стана от нея и зачака. Самодоволната му усмивка не се махаше от лицето му и не даваше дори и признак, че скоро ще се махне. Сакура застана на колене и "господарят" й бе получил неговата "задна". Гаара се приближи до нея, хвана й ханша и си нагласи мъжеството на "отворът й". Тогава с един тласък грубо и болезнено проникна в нея. шумно стенание се разнесе из стаята, а Даруй започна да се движи бързо в нея. Тялото й изтръпваше и Сакура усещаше как всяка част от тялото й започваше да я боли. Проклинаше всеки миг, в който беше стъпала в къщата на това чудовище и затова, че си беше помислила, че Даруй могат да се променят, но уви... С всеки болезнен за нея тласък Гаара заприличваше на звяр, който иска да я разкъса отвътре. Сакура си наведе главата и захапа възглавницата със зъби, за да не може той да чува виковете й и да се наслъждава на болката й. Това подразни червенокосия и реши, че щом тя не иска да вика от това ще я накара да крещи от много по- болезнен начин. Сложи си едната ръка на кръста й и го свлече надолу по процепът й. Когато стигна до дупката на ан*сът й си сви пръстите и остави два. След това отдели слюнка от устата си и тя падна на отворът. Сакура усети това и се вцепени. Какво искаше да направи той с нея? Гаара потърка около дупката й с пръстите си и ги вкара в нея. Розовокоската изпищя изстерично. Арогантните устни на Даруй си повдигнаха крайчетата и той се засмя.
- Май там си все още девтсвена, държанке...- каза с глас, който и подсказваше, че той нямаше да спре и ще иска още от тази толкова голяма болка за нея.
- Недей...- промълви тя с опит да го откаже и да се спаси поне от това, но Даруй това му беше целта. Изсмя се отново и каза.
- Колко си жалка... Итачи на нищо не те е научил.- ехото от смехът му звучеше в стаята и се сливаше със гръмотевиците отвън.- Казах ти и преди, че ще си моя навсякъде, така че...- замълча и си извади едновременно пръстите и мъжеството от нея. Тя потрепна, а Гаара си нагласи членът си на горният й отвор. Протегна си ръката и взе някякво си шишенце, което седеше на нощното шкафче и отвори капаката му. Тогава го наклони и изля течността върху членът си и по кожата на розовокоската. Разтърка си мъжеството с ръка, за да го навлажни. Същото направи и с нея. Тогава го приближи до нея.
- Готова ли си, сладка ми метресо...- Засмя се.- Да ми се отдадеш отзад.- Сакура се помъчи да го вразуми, като се моли за пощада.
- Недей... Моля те, недей.- изплака тя, но сълзите й не трогваха арогантния Даруй.- Ще направя, каквото поискаш, само там неде...- заекна и зениците й се разшириха, защото той вече беше в нея и тя усети пронизваща болка.
- Нееееее.- извика тя и си свлече горната част от тялото на леглото, защото той я придържаше за кръстта и не я пускаше. Цялото му тяло потрепна от топлотата й, а членът му направо щеше да избухне от възбудата, която чувстваше в нея. Даруй започна да движи мъжеството си навътре и да раздира розовокоската.
- Отпусни се, кучко.- заповяда й той. Колкото и да се опитваше да се отпунсе Сакура неможеше, защото болката, която й беше причинил той не позволяваше. Краката й трепереха и я боляха. Започна да й се вие свят, а виковете й не спираха да оглушават къщата. Сълзите й падаха по възглавницата така, както навън валеше дъжд. Подсмръкваше от време на време, но това не й помагаше. Даруй започна да стене от удоволствие и буквално беше на седмото небе. Досега беше го правил с други момичета по този начин, но никоя не беше толкова топла и тясна....

През това време пред къщата извън града спря лъскавият черен ровър на Итачи. Той загаси двигателят и се загледа напред. Имаше някакво странно чувство, но сам не разбираше какво му става. Облегна си ръцете на кормилото и не спираше да гледа в тъмнината.
- "Какво ли правят в момента Сакура и Гаара?"- запита се той и леко се намръщи. Беше гневен на себе си, защото я бе показал на Гаара и му беше позволил да прави с нея, каквото си поиска. Сбръчка вежди, изправи се и излезе от вече отворената врата на скъпата му кола. Затръшна я силно и тръгна към входната врата на домът му. Натисна копчето за заключване на дистанционното- колата му изсвири веднъж и фаровете му присветнаха, което означаваше, че алармата е включена, а ровърът е заключен.
Къщата на президента бе като палат- Висока двуетажна къща с ограда и висока порта, над която имаше мрамор под формата на дъга; веднага сле портата следваше широка и дълга патека, на която имаше червен килим, а около пътеката шареха различни цветя, храсти и дървета...
Итачи натисна копчето на звънеца и веднага се обади плътен и страшен глас.
- Кой е?- Итачи се усмихна.
- Не можеш ли да се усмихнеш поне малко, Козому.- последва звучен смях от страна на Учихата и панически отговор отсреща.
- Вие ли сте, г-н Учиха... Много съжалявам за грубото ми посрещане, но баща ви каза, че тази вечер няма да се прибирате и затова не ви очаквахме.- чернокосия потрепна и си спомни, че се беше обадил на баща си и му казал, че ще спи при Даруй и да не го чакат. Веднага лицето му помръкна и усмивката изчезна от лицето му.
- Така е.- каза леко раздразнено той, докато портата се отваряше. Козому беше техният пазач и той се грижеше за всичко, което се отнасяше до защитата, охраната на семейството и на къщата... Итачи влезе и когато мина покрай охранителната база, както я наричаше самият той, кимна с глава и леко се усмихна. Получи същият поздрав от сивокос мъж с кафеви очи, на около 29 години със здраво и мускулесто тяло. Беше по- висок от Итачи поне с около глава и половина, а лицето му беше бяло и леко страшно. Щом на Итачи му се струваше, че е страшен, как ли изглеждаше Козому в обикновените очи... Когато чернокосия подмина охраната се запъти към дворецът си, защото къщата наистина беше, като дворец и Итачи се чувстваше щастлив в него. Когато стигна до средата на пътеката, се спря и се усмихна. Към него се спуснаха четири огромни санбернара. Козината им беше гъста и дълга. Три от кучетата бяха бяли с различни по цвят петна. Черни, кафеникаво- оранжеви и сиви. Само едно от тях беше черно и имаше едно- единствено бяло петно на лявото си око. Толкова красиви бяха тези животни, но и наистина опасни. Учихата се наведе и когато те стигнаха пред него, му се хвърлиха от радост и той падна върху свежата и зелена трева. Започнаха да го ближат и да си подмяткат опашките. Две от тях обикаляха около него и лаеха другитедве, защото толкова дебели и големи бяха кучетата, че имаше само място за две от тях върху чернокоското. Той не спираше да се смее, защото много обичаше кучетата си. Те бяха неговите пазители и приятели. Сам ги разхождаше- е с малко помощ от дресьорите им, защото нямаше как да ги одържи сам; хранеше ги и играеше с тях.
- Йента, Морой, Дейма, Ал хатал...- извика един мъжки глас. Двете кучета, които ближеха итачи се спряха, надигнаха се и погледнаха назад. На пътеката седеше мъж на около 35 години и си беше скръстил ядосано ръцете пред гърдите. Двете, които бяха настрани и третото изскимтяха, но четвъртото изръмжа силно и си показа зъбите навън. Итачи се усмихна, стана от земята и приклекна до него. Помилва го и каза.
- Спокойно Ал хатал...- черното куче се успокои и облиза лицето на чернокосия Учиха. Отново се засмя и стана.
Йента- беше с бяла козина и с черни петна навсякъде по себе си; Дейма- с бяла козина, като първото, но петната й бяха смесица от кафяво- рижави; Морой- беше също с бяла козина, като женските и със сиви петна, а черното с бялото петно на окото беше Ал Хатал. Той бе най- непослушното и игривото куче от четирите, но и най- опасното. Винаги, когато ставаше въпрос за Итачи, Ал Хатал ставаше, като звяр, който иска да убие всеки негов враг. Никога не слушаше възпитателят им и винаги му създаваше проблеми... Но това е друг въпрос... Младият Учиха погледна към мъжът и се засмя.
- По- поскойно де, Сакой... Държиш се много строго с кучетата.- мъжът изсумтя и се обърна. Тръгна по алеята и извика кучетата. Трите тръгнаха веднага след него, но черното остана до господарят си. Възпитателят им си обърна главата назад и се намръщи щом видя, че Ал Хатал седеше до итачи. Последва още един смях от страна на Учихата. Приклекна, помилва по главата кучето и му каза весело.
- Отивай Ал Хатал... Не се безпокой за мен... Аз съм добре.- Кучето изскимтя и тръгна след трите кучета. Итачи се обърна напред и тръгна към вратата. Когато стигна до нея я отвори и светлините на безбройните лампи озариха лицето му. Той влезе и затвори вратата. Приклекна и си сабу обувките. Тогава навлезе в големият коридор и се запъти към трапезарията. Влезе и завари баща си да вечеря. Облегна се на вратата и заговори спокойно.
- Здравей баща ми.- Мъжът, който седеше на масата си надигна главата и остави лъжицата в купата със супа. Избърса си устните с малката правоъгълна кърпичка, която седеше на коленето му и отговори на поздрава.
- Здравей сине...- Итачи се усмихна и се изправи. тогава отиде до масата и седна на стола срещу баща си.
Учиха Ромуел- сегашният президент на острова и баща на Итачи. Той бе с черна, като синът си къса коса и черни очи. На около 45 години и също толкова красив, като Итачи...
- Гладен ли си?- попита Ромуел синът си. Итачи поклати глава.
- Не... В Даруй ядохме достатъчно.- отговори и се засмя. Тогава лицето на старият Учиха се промени и стана неспокойно.
- А защо си тук, Итачи? Нали щеше да спиш в Гаара... Какво стана?- чернокоското помръкна и усмивката от лицето му веднага се махна. Той стана от столът си, а баща му го гледаше объркано и с недоумение.
- Кажи ми какво е станало?- запита го отново той, а Итачи се спря, потрепна и безизразно му отговори.
- Нищо не стана... Отивам да си лягам. Лека нощ...- излезе от трапезарията и се заизкачва по стълбите към стаята си. Когато стигна до нея, отвори вратата и влезе вътре. Тогава си спомни за Сакура и затръшна силно вратата зад себе си. Ехото й се разснесе из къщата и стигна до ушите на баща му. Повдигна си веждите в неразбиране.
- " Какво ли е станало, че е толкова бесен... Сега няма да го тормозя, но утре сутринта на закуска ще го питам"- помисли си спокойно той и продължи с вечерята си... Итачи се свлече по вратата и падна на земята. Нещо в тялото му беше различно. Усещаше пареща болка в гърдите си и гняв се зараждаше в сърцето му. Той беше със Сакура и кой знае какво правеше с нея... С неговият прелестен ангел... Стисна си ръцете в юмруци и ги удари в пода. Веднага последва гневен вик, който чуха всички прислуги. Повдигна си главата напред и съзря отвореният прозорец. Стана от пода, отиде до прозорецът и седна на него. Загледа се в пронстранството и най- вече в посока към плажът, където бе къщата на Даруй. А на небето блестяха светкавиците и осветяваха зловещо земята и къщите. Гръмотевиците гърмяха, но те бяха единствено над океанът и къщата на приятелят му. Нещо в него му подсказваше, че това не е на добре, но и не смееше да се обади, за да види какво става. Беше предостъпил на Гаара момичето, което харесваше и бе държал само за себе си. Беше я дал на друг да спи с нея и да усеща топлината на тялото й; да целува тези сочни устни и да докосва меката й кожа. Отново гневът се надигна в него и искаше да излезе под формата на вик и не само това... Искаше да удря по всичко, което му се изпречи; да хвърля и най- вече да убива всеки, който я има и се опита да я нарани... Внезапно на вратата се почука и се чу гласът на баща му.
- Добре ли си сине?- Итачи се подразни и отговори.
- Добре съм... Остави ме сам.- гласът му беше висок и с нотка на раздразнение. Баща му отново опита да разбере какво става.
- Но ти...- беше прекъснат от силният и бесен глас на младият Учиха.
- Казах ти да се махаш... Остави ме сам.- не спираше да вика Итачи и ненадейно сълзи се стекоха от очите му. Баща му тръгна и единственото, което се чуваше от него бяха заглъхващите му стъпки. Учихата плачеше от инат и гняв към себе си. Как му се искаше да не се бе обаждал на Сакура и тя да не беше идвала при Гаара. Всичко в него бушуваше и се мразеше за това. Нямаше вече да е негова... Нямаше да е само за него, защото тя бе с приятелят му и му се отдаваше. Изведнъж силен гръм удари земята и в същото време се вряза в океанът. Облаците станаха черни, а луната изобщо не се виждаше, нито звездите. Само мрак и тъмнина бяха заляли светът. Дъждът се усили, но не стигаше до прозорецът на Учихата. Нещо в тялото на итачи му подсказваше, че това не е на добре, затова побърза да си извади телефонът и набра номерът на Сакура. Когато получи сигналът за свободно започна да чака отговор от нея или най- лошото- да чуе гласът на приятелят си...

В стаята Гаара не спираше да прониква надълбоко и грубо в розовокоската. Такава наслада му доставяше тя, че стоновете, който излизаха от него бяха силни и възбуждащи го още повече. Кръвта навлизаше бързо в членът му и той усети, че скоро ще свърши. Забърза темпото си и започна да вика от удоволствие и в същото време да мачка силно гърдите на Сакура. А розовката стискаше възглавницата и плачеше. Плачеше, заради съдбата си, защото беше толкова жестока с нея. Беше я оставила сираче и плащаше с най- високата си цена, заради грешките на баща си в миналото. Търпеше арогантните богаташи, които се гавреха с нея и я унижаваха по най- безмилостният и болезнен за нея начин. Сълзите й се стичаха по бялата и скъпа калъвка на възглавницата, която все едно й се присмиваше и казвайки й, че е едно "нищо". Болката я прорязваше и я караше да се чувства, като нищожество. Нищожество, което Даруй Гаара използваше за играчка, която задоволява най- перверзните му и извратени фантазии... Не след дълго тялото на червенокосия красавец се напрегна, а членът му стана не само широк, ами и неописуемо голям. Това показваше скорошното идване на оргазмът му, затова хвана с двете си ръце таза на Сакура и не променяше бърината на движенията си в нея. Не след дълго напрежението в членът му не издържа и буквално избухна. Но в този момент телефонът на Сакура звънна и тя си отвори очите.
- " Итачи... Итачи, това си ти..."- помисли си тя и потегна с ръка към телефонът си, но неможа да го стигне, защото беше надалеч сложен на нощното шкафче.
- Итачииии.- извика тя едновременно с Гаара, на когото огразмът му връхлетя в нея. Тя си затвори очите и тихо захлипа, а Даруй не спираше да се движи в нея, докато не се изпразни напълно. Направи последен тласък и си извади мъжеството от отвора на анусът й. Капки кръв излязоха от там и паднаха на белият и мек сатенен чаршаф. А, Сакура се свлече на леглото и не спираше да плаче с глас. Даруй погледна кръвта и изсумтя.
- Чистачката ще почисти на сутринта.- Телефонът спря да звъни, а Гаара хвана чаршафът и избърса членът си с него. После отиде до скринът с огледалото и взе дебелият си портофел. Отвори го и извади от него огромна пачка с пари. Погледна ги, после си вдигна погледът към лежащата неподвижно розовокоска и се засмя. Тогава си засили ръката и хвърли парите на леглото по нея.
- Това е наградата ти, че беше послушна курва.- каза с надсмешка той и за пореден път бе се изгаврил с нея и унижил. Тя се надигна и когато видя парите, хвана няколко от тях. Хвърли ги по него и извика гневно през сълзи.
- Проклет да си Даруй Гаара... Дано изгниеш в ада...- отново се разплака и се свлече на леглото, като си зарови главата във възглавницата. Гаара изсумтя.
Да, да знам...- каза той с безразличен глас.- Отивам да се изкъпя и да спя, а ти прави каквото искаш.- Отвори вратата, но се обърна и заповеднически каза.
- На сутринта да те няма, когато се събудя... Ясен ли съм?- Сакура се изправи, хвана вазата, която седеше на шкафчето и я метна по него.
- Майната ти...- извика, но червенокоското видя вазата и когато тя се счупи вратата вече беше затворена. Отново легна на леглото и захлипа. Усещаше режещата болка между краката си и проклинаше целият свят. Проклинаше Итачи и най- вече Гаара. Беше я използвал за забавление по най- безкруполният начин, въпреки че тя не е искала. Беше я накрал да изпита болка, която не е изпитвала досега. Що за чудовище би направило това? Такова, като Даруй...
Гаара влезе в стаята си и затвори вратата. Облегна се на нея и въздъхна доволно. Беше видял метресата на приятелят си, който ревностно пазеше от него; беше я чукал, както той си иска и беше получил най- страхотния оргазъм и удоволствие досега. Но веднага си спомни за вазата. Намръщи се и си сви юмрука.
- " Кучката счупи една от хубавите вази... Но имаше защо..."- засмя се самодоволно той и се запъти към телефонът си, който бе на скринът. Вдигна го и набра номерът на Итачи. Отсреща се вдигна.
- Ало, Даруй... Какво стана? Защо ми се обаждаш?- запита го чернокосият.
- Да ти кажа, че свършихме...- спря и се усмихна, а Итачи направо беснееше вътре в себе си. Гаара беше изчукал неговата принцеса. Кръвта му кипеше, а вените му се показаха от яд.- Да ти призная, наистина е много гореща... Мммм.- облиза си долната устна Гаара, а Итачи не издържа. Но преди това Даруй му каза.
- Дал съм й пари, за да си върви, може през деня да се видите.- веднага беше му зададен въпрос.
- Какво й направи? Наранили я?- запита Учихата, а Гаара се засмя и отговори.
- Спокойно бе братле, само обикновените неща.- отново се засмя, а Итачи се успокои.
- Добре, братле ще се видим по- късно.- каза спокойно чернокосия.
- Окей... Чао.- каза Гаара и затвори.
- Чао- отвърна му Итачи, но чу сигналът за заето. Затвори си телефонът и го хвърли на дивана. Въздъхна облекчено и си свали тениската. После и панталоните и скочи върху леглото си. Сложи си ръцете зад главата и загледа таванът. Не след дълго заспа. Същото направи и Гаара, но преди да си легне се изкъпа...
Само розовокоската беше будна и плачеше. Краката й трепереха, а тялото й още усещаше болката от членът на Гаара. Чувстваше надменната усмивка и унижителният поглед на Даруй. Така си минаваха часовете, а тя плачеше, ли плачеше. Навън започна да става светло и черните облаци ги нямаше вече. Вятърът бе отихнал и изпарил се, а слънцето весело се показваше. Розовокоската стана и седна на леглото. Когато видя кръвта си още повече се разплака.
- Кучи син... Нещастник...- извика тя. Стана и отиде в банята. Изкъпа се и се облече. Тогава си викна такси и си тръгна от къщата, където имаше най- лошите спомени досега....

Ровърът на Итачи:

следва продължение...


Последната промяна е направена от Death_Angel на Чет Окт 28, 2010 2:04 am; мнението е било променяно общо 1 път


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Сря Авг 11, 2010 2:32 pm

Виждам, че много се харесва фика и много се раздвам за което Ето ви и четвъртата част дано да ви хареса Специално за теб daniloved1, сестра ми и моите Любов- обичам си ви

Част 4
Жълтото такси се движеше по мокрият асвалт, а вътре в него на задната седалка седеше Сакура с наведена глава. Шофьорът няколко пъти се опитваше да заговори младата и красива девойка, но тя му отговаряше с "да" или "не" и разговорът им приключваше набързо. Лицето й беше посърнало, а очите зачервени от всичките сълзи, които беше изплакала в къщата на Даруй. Всяка секунда мислеше за изминалата нощ и си спомняше моментите и думите на арогантното копеле, което се бе гаврило по най- болезненият за нея начин. Самодоволната му усмивка се появяваше пред очите й и парите, които беше хвърлил по нея, все едно тя бе някакъв боклук. Вярно бе, че тя беше държанката на Учихата, но чак пък такова държание към нея... Беше унижение и гавра с природата й. Сементе Сакура беше интелегентно и умно момиче. Беше прочела много книги и сега учеше в университета, където учеха богатите и разглезени деца. Всички и се подиграваха, заради баща й, но откакто Итачи се бе появил в животът й обидите към нея бяха спрели. Той я защитаваше от всички, но за първи път беше позволил на някой да я нарани... Лекото болезнено усещане отзад не си тръгваше и й припомняше силните викове, раздиращата болка, когато Гаара беше проникнал в нея и смехът му, когато се наслаждаваше на сълзите й. Сакура никога не бе мълчала по този начин, тя беше весела и усмихната. Винаги пускаше майтапи и с нея нямаше скука. Но сега мълчеше и няколко сълзи се спуснаха по лицето й... Не след дълго таксито спря пред посочената улица и розовокоската отвори вратата. Слезе и след себе си затвори вратата. Извади от чантата си пари, но не тези които й бе дал проклетникът Даруй, а тези, които Итачи и бе оставил по- рано вчера през деня. Шофьорът ги взе и тръгна. На улицата остана Сакура сама, а около нея минаваха забързани хора. Обърна се и се заизкачва по стълбите на блокът, където се намираше апартаментът й- подарък от Учихата. Стигна до асансьорът и влез в него. Натисна копчето за шестият етаж и се закачва нагоре по етажите. Гледаше в една точка и блуждаеше. Не беше същата... Вратите се отвориха пред нея и тя излезе. Когато стъпи в коридорът тръгна по него и щом застана пред вратата на апартамента си, разтвори чантата и потърси ключовете към домът си. след няколко секунди ги намери и сложи ключът на ключалката. Завъртя го и отвори вратата. Влезе вътре и я затвори. Огледа се, а обстановката и въздухът, сякаш я задушаваха. Нещо й напомняше за червенокоското...
- Дано изгниеш в ада Даруй Гаара.- тихо промълви тя и се наведе да си събуе обувките. След това навлезе в апартаментът и се запъти право към стаята си. Когато стигна до нея хвана дръжката на вратата и тъкмо да я завърти , зад нея се чу нежен женски глас.
- Добро утро, Сакура.- подрави я приятелски русокосо момиче с усмивка на лицето си. Розовокоската трепна и отговор от неина страна не последва. Момичето си махна усмивката и запита леко притеснено.
- Случило ли се е нещо?- Сакура изтръпна и още повече се скова. Дали беше разбрала? Но как?- Споделете с мен, госпожо.- допълни тя. Сакура се намръщи.
- Остави ме на мира, Арида.- изсъска розовокоската и открехна вратата.- Ако някой ме търси му кажи, че не се чувствам добре... А, ако Итачи дойде му кажи, че ме няма...- направи пауза.- Разбра ли!!!- последното го беше казала, като заповед. Влезе, затръшна силно вратата и я заключи отвътре. Притеснението върху лицето на момичето не се махаше, но нямаше право да се меси, защото беше само прислужничка, докато не й свърши работното време и нищо повече. нещо измърмори и се завърна към работата си. Сакура се подпря назад, а ръцете й бяха зад гърба, подпряни на дървената и добре изрисувана врата на стаята. Апартаментът, който Учихата й бе купил, беше скъп и луксозен. Имаше Две големи спални с богато обзавеждане, баня във всяка една спалня, гардеробно посещение и други приспособения за удобството на млада девойка. Едната стая бе на Сакура, а другата на Арида... Дейтони Арида- бе младо момиче на около 28 години, с бяло и лъчезарно лице, руса коса и тъмно кафеви очи. Родителите й починали, когато е била на 15 години и попечител станал баба й. Тя била пенсионерка и едва се издържали с пенсията, която получавала старата жена, затова Арида решила да си намери работа и да помага на баба си, колкото може. Започвала на едно място, но понеже не била навършила пълнолетие, я гонели след седмица труд и не й плащали. Най- накрая си намира работа, когато младият Учиха купил апартамента на Сакура и подал обява, че търси прислужничка за чистене и готвене. Обадила се на Итачи и когато я одобрил, започнала първият си ден на работа. Когато розовокоската се нанесла, тя и Арида веднага се сприятилили. Започнали да си споделят и когато бабата на русокоската починала, Сакура помолила приятелката си да остане и да живее при нея. Арида с удоволствие приела и от този ден нататък те двете били неразделни... Кухня, всекидневна и огромен коридор... Това бе апартамента- подарък за нея от банковата книжка на Учиха.
Но днес ставаше нещо странно... Сакура беше груба и някак враждебно настроена към Арида. Розовокоската въздъхна тежко и си отлепи ръцете от вратата. Отиде до леглото си и легна на него. Взе една от меките възглавнички, които бяха пръснати по него и я прегърна. Постави си главата на нея и се загледа напред в една точка.
- Съжалявам, Арида. Не трябваше да ти говоря по този начин.- една сълза се стече от очите й и падна на белият чаршаф. Сакура погледна надолу и видя мокрото петно върху чаршафът и тялото й се вцепи. Беше си спомнила за миналата нощ и за гаврата на Даруй с нея. Всички моменти не изчезваха от главата й и я връщаха в онази проклета къща. Несъзнателно сълзите й заизлизаха и падаха по малката и пухкава възглавничка....

Утрото беше навсякъде топло и приятно. Слънцето грееше и се усмихваше, не правеше изключение и къщата На семейство Учиха. Работниците и прислужничките щъкаха наоколо и си вършеха работата. Само пердетата на една стая бяха все още не разгънати. Това бе стаята на Учиха Итачи, който все още спеше спокойно... Внезапно се почука на вратата и Учихата сънено си отвори очите и ги потърка с ръка. Погледна часовникът и се намръщи. Обърна се на другата страна и си затвори очите... Отново се почука, но този път по- настоятелно и това раздразни чернокоското. Моментално си отвори очите и извика ядосано.
- Оставете ме да спя, по дяволите...- хвана часовникът си и го запрати по вратата. Чу се силен шум и пръскането на часовника на хиляди парченца. Болчета, стрелки и други подобни неща западаха по земята, а почукването за пореден път се чу.
- Казах нещо, вие от дума не разбирате ли?- разгневено запита той, но отговор не получаваше. Това наистина прекрачваше границата на търпението му. Стана от леглото и тръгна към вратата. Хвана дръжката й и арогантно отвори. Тялото му замръзна, защото пред него седеше младо и красиво момиче. Кръвта на малдият Учиха се смразяваше с всяка изминала секунда, защото пред себе си виждаше неговата Сакура. Онези изумрудено зелени очи и онова така желано от него лице. Очите му трепнеха от объркване и същевременно от любов. Повдигна си бавно ръката, постави я върху бузата на Сакура и едва мпромълви.
- Сакура... Дошла си при мен.- и нежно се усмихна. Внезапно се чу мек и и объркан глас.
- Моля... Коя е Сакура?- Тялото на Учихата трепна и си затвори очите. Веднага ги отвори и какво да види. Пред него наистина стоеше изправено високо, чернокосо момиче. Погледът му се прикова на очите му- същите зелени и жизнерадостни очи, като на Сакура... Итачи си разстръска главата и когато подгледна отново момичето, наистина беше друга. Не беше неговата Сакура... Неговият ангел... Така си минаваха минутите и никой от двамата не казваше или правеше нещо. Итачи, като попарен гледаше момичето и бе потресан. Какво му ставаше? Защо беше припознал момиче за Сакура, като нямаха нищо общо... Освен очите... Отдръпна се една крачка назад и се подпря на вратата, а момичето направо пламтеше от срам. Тя бе видяла господарят си почти гол- само по боксерки. Това високо и стегнато тяло. Тези очи и лице... Подлудяваха я и я караха да потрепва от възбуда, но... Нямаше право на това и не й беше позволено да си мисли за тези порочни и грешни неща. Но какво трябваше да направи, за да ги махне от главата си и да ги захвърли наделеч от живота си, като той бе толкова запенителен... След известно време чернокосото момиче се изчерви и започна разговорът им.
- Извинете ме, господин Учиха за грубото събуждане от моя страна, но ми бе заповядано от баща ви.- тя се поклони и остана приведена. Итачи се успокои, хвана брадичката й и я надигна нагоре. Момичето се изправи, а той я огледа от горе- до долу.
- Как се казваш?- запита направо Учихата. Лицето й още повече пламна от срам и си извъртя главата на другата страна, като пръстите му се свлекоха от лицето й, а ръката му падна до тялото му.
- Казвам се Марухо Сейрен. Нова съм в тази къща- преди да има време да реагира, Итачи си лепна усмивка на лицето и каза.
- Радвам се да се запознаем, Сейрен.- последва звучен смях от страна на чернокоското.- Хубаво име имаш...- Тя също се усмихна и двамата се засмяха, докато не се чу силният и строг глас на президента Учиха.
- Итачиии.- тялото на момичето се вцепи и панически се отдръпна няколко крачки назад. Бащата на Итачи се славеше сред работниците си, като добър и справедлив шеф, но и също толкова лош и безмилостен. Всички се страхуваха от него и не смееха да пренебрегнат нито едно негово нареждане или задача. В този момент Итачи си сбръчка веждите, защото работниците и всички останали в тази къща го гледаха, като нещо повече от тях, а той не искаше това. Чувстваше се, като обикновен човек и точно поради тази причина бе избрал Сакура за своя метреса. Да й помага с пари, но и да отолява жаждата си за плътта на някое момиче... Но това бе преди. Преди да се влюби в нея и да съжалява, че я е дал на Гаара. Беше му позволил една вечер с момичето, което значеше много за него и да... Мислите му бяха прекъснати от повторното провикване на баща му. Чернокоското изпсува нещо и се обърна към момичето.
- Съжалявам Сейрен, но трябва да се облека и да отида при баща ми.- повдигна недоволно крайчето на горната си устна, но прибави.- Все пак немога да изляза по този начин пред всички, нали...?- посочи с пръст голото си тяло и се засмя. Лицето на Сейрен стана червено, като домат, а Итачи вече беше затворил вратата на стаята си.
- Да, гос... подине.- изрече накъсано тя, защото чувстваше нещо странно в себе си. Капачките на краката й омекваха, а ръцете й трепереха. Какво ли ставаше с нея? Никога досега не се бе чувствала по този начин. Дали Итачи не й беше направил нещо? Не... Просто я беше омагьосал по такъв начин, че ликът му не изчезваше от главата й... Обърна се и започна да слиза по стъпалата. Вдигна си погледът напред и ужасът се появи в очите й. Пред нея седеше със скръстени ръце президента и я гледаше някак сърдито. Когато слезе и от последното стъпало мина покрай него, но тялото й цялото трепереше и се напрягаше само от близостта на неговото, че сърцето й беше готово да се пръсне от напрежение...
- Какво стана?- запита строго старият Учиха. Сейрен Се спря и отговори с треперещ глас.
- Облича се.- кратко, точно и ясно каза тя и отново тръгна, но този път със забързани крачки. Излезе от къщата и се захвана за определената й от иконома работа.
Итачи се спря пред огромното огледало и се загледа в него. Срещу него седеше прелестно създание, лицето на което беше притеснено и гневно. Бесен бе на себе си, че беше оставил съкровището си в лапите на Даруй... Изръмжа нещо и влезе в банята. Излегна се в горещото джакузи и си затвори очите. Остави балончетата да се пръскат по тялото му и да го гъделичкат... Мина се около половин час и Учихата реши, че му е достатъчно- поне за сега. Стана, излезе от джакузите и си наметна една хавлия на кръста си. Излезе от банята и се подсуши. Тогава отиде до гардеробът си и го разтвори. Огледа дрехите си, които бяха добре огладени, прилежно сгънати и прибрани вътре. Намери желаните от него дрехи и ги извади. Тогава го затвори и сложи дрехите си за деня на леглото си. Бял потник- без ръкави, на който пишеше с червени букви-" I`m the devil" и черни дънки. Махна си хавлията и облече потникът и дънките. Когато беше готов излезе от стаята си и отиде точно в градината. Спря пред масата, където седеше и закусваше баща му. Намръщи се и заговори.
- Защо си пратил да ме събудят толкова рано.- сложи си ръката пред устата и се прозя.
- Рано ли, Итачи?- изсмя се Учиха Ромуел.- Та, то е два часът след обяд... На това рано ли му викаш вече?- отново се чу смях от старият Учиха. Чернокоското още повече се намръщи и седна на столът, който беше пред него. Точно преди да си протегне ръката, за да си вземе нещо от отрупаната маса с храна, баща му започна да задава въпроси.
- Какво е станало вчера?- но и той получи въпрос вместо отговор.
- Защо?- президентът беше спокоен.
- Просто питам...- отбеляза мъжът.
- Защо се прибра?- последва още един въпрос.
- Не те засяга...- беше пък отговорът на Итачи. Ромуел си присви очите и се опита да изкопчи информация с още един въпрос.
- Нали бяхте в къщата на Даруй?
- Да...- безразлично и отвеяно отговори чернокоското, защото се беше зазяпал в Сейрен, която пък от своя страна поливаше с един мъркуч цветята и храстите. Чернокосият мъж видя това и си прибилижи столът до този на Итачи. Наведе си главата към него и му прошушна на ухо.
- Харесва ти, нали...?- засмя се дяволито и продължи.- Но никога няма да ти позволя да се ожениш за такава дрипла, като нея.- гласът му сега беше придобил заплашителна и страховита нотка, а Итачи потрепна. Щом говореше така за това мило момиче, какво ли щеше да направи, ако разбере, че синът му бе влюбен в дъщерята на най- омразният мъж на целият остров. Младият Учиха беше сигурен, че едва ли щеше да има възможност да бъде заедно със Сакура, но нямаше да се откаже. Щеше да се бори с всички сили, докато не постигне целта си... Образът на розовокоската отново изникна върху лицето на Сейрен и Итачи си стегна тялото. Мислите за прелестният му ангел бързо минаваха в главата му и го караха да се притеснява за нея. Какво беше това чувство през нощта, което го обземаше и го караше да се проклина сам... Итачи внезапно стана от столът си и се запъти към входната порта. Ромуел го гледаше объркано и не разбираше каква е тази промяна в него. Какво ли ставаше със синът му? Затова извика силно.
- Къде отиваш, Учиха итачи? Не си приключил със закуската си... Върни се обратно.- чернокоското не спираше да върви и да не казва нищо. Президента почервеня от гняв, но нямаше какво да направи, защото синът му вече беше излязъл от къщата и влязъл в скъпият си ровър. Поклати глава и се върна към закуската си... Итачи завъртя ключа на ровърът, а двигателят му изръмжа силно и плашещо. Затръшна вратата и подаде газ. Колата му тръгна да се движи по асвалта, а зелените дървета с бърза скорост се изтрелваха покрай него и все едно нещо ги движеше. Вътре в тялото му нещо го притискаше и го притесняваше. Караше го да диша, все едно се задушава, а сърцето му биеше неравномерно и пулсираше. Трябваше да види своята принцеса, за да се успокои и да е сигурен, че е добре. На тъблото пред него стрелката на скоростомера се движеше и ту отиваше на ниска скорост, ту стигаше над двеста километра в час. Така си минаваха минутите и заедно с тях километрите, а Учихата не се успокояваше. Навлезе в градът и сградите се стрелваха толкова бързо, колкото и дърветата преди няколко минути, но това не притесняваше чернокоското. Не го беше страх от полицаи, защото всички знаеха кой е той и не го спираха за привишена скорост. Донякъде това бе плюс за Учихата, но те се държаха с него, като по- виш от тях, а самият той не се чувстваше по този начин... Не след дълго стигна до блокът, където се намираше апартаментът на розовокоската и завъртя ключа на обратната страна. Ревът на ровърът за секунди изчезна, а Учихата слезе от колата си и я заключи, като натисна копчето на дистанционното си. Влезе в коридорът и се заизкачва нагоре към шестият етаж. Спря се пред вратата на апартаментът й и си сложи ръката на дръжката. Тя потрепна, а очите му бяха не спокойни...
Сакура седеше седнала на леглото си и стискаше силно възглавничката с ръце. Сълзите й падаха по бялата калъфка и образуваха локвичка. Сълзите й бяха от болка, унижение и най- вече заради предателството на Учихата спрямо нея. Ръцете й потрепваха отвреме- навреме, а болката от грубото проникване не си отиваше. Раздираше я, както тогава и усещаше бруталните движения на Даруй. Мразеше го... Проклинаше го и искаше да умре. Да усеща унижението и пронизващата тялото болка. Как ти отнемат достоинството, усмивката да изчезне от радостното ти лице, ужасяващи спомени и мисли да се появяват навсякъде около теб, когато си помислиш за тях. Плачеше и не искаше да вижда никого, нито да говори, с който и да било. Искаше да бъде сама и да се съжалява... Да съжалява прокълнатата си съдба, която й бе оставена от баща й. Съдба, която я караше да бъде играчка на богаташите и да се примирява с всички гадости, които я караха да прави или те самите правеха с нея. Очите й гледаха в една точка и потъваха в бялата стена, сякаш се изгубваше в безкрайноста... Изведнъж се звънна на звънеца и розовокоската се стресна. Заслуша се и чу как Арида отвори вратата. Гласът на Итачи зазвъня и достигна до ушите й. Тялото й се напрегна, сълзите й още повече закапаха от очите й, а кръвтта в нея забушува.

- Здравей, Арида.- усмихна се Учихата и продължи.- Сакура тук ли е?- каза той и се огледа зад гърба й с надеждата, че ще бъде посрещнат от така желаното от него момиче. Русокоската се смути и плахо отговори.
- Няма я, господин Учиха.- Итачи си сбръчка веждите и бързо запита.
- Къде е тогава? Тя никога не излиза без теб.- Извади си телефона и не почака отговор от нейна страна. Намери номерът на розовокоската и тъкмо да го набере из къщата се разнесоха шумове от счупване на предмети. Учихата се ококори, защото това чупене го тревожеше. Погледна към Арида със страшен и плашещ поглед, а тя се вцепени на място. Беше разкрита в лъжа и нявярно щеше да бъде уволнена за това своеволие.
- С теб ще си поговорим по- късно.- изсъска той и се затича към стаята на Сакура, защото шумовете идваха точно от нея. Русокосото момиче седеше на вратата и гледаше изплашена. Какво ли имаше да говори той с нея? Дали щеше да я уволни, заради лъжата й? Когато стигна до вратата на стаята й, хвана дръжката и се опита да я завърти, но вратата беше отдавна заключена. Тогава потропа веднъж на вратата и заговори.
- Сакура... Какво става, Сакура?- отвътре не се чу отговор, а вместо това ново трошене.
Розовокоската хвана нощната лампа, която седеше на шкафчето й и я запрати към вратата. Лампата се сблъска с нея и се пръсна на парченца. Отново се чу гласът на Учихата, но този път беше притеснен.
- Добре ли си? Отключи ми и ме пусни вътре... Моля те.- при тези думи Сакура направо побесня. Хвана една от вазите с цветя, които бяха в стаята й и мощно я хвърли към огледалото. То се пръсна на хляди парченца и те западаха по земята. Пръстта от вазата също ги следваше и ги покриваше, а цветята падаха на малки късчета. Сълзите на Сакура не спираха да капят от нея и да се спускат по разгневеното й лице. Мразеше целият свят, особенно този човек, който сега и се молеше да отвори и да я види със сълзи на очите. Дали можеше да си представи, какво й бе причинил миналата нощ? Имаше ли си на идея колко много я е боляло и е била наранена... Не, нямаше и никога нямаше да има, защото това бяха богатите... Безсърдечни животни, на които не им ли се угоди на капризите те стъпкваха, като най- мръсният боклук... Итачи не спираше да тропа по вратата и да се опитва да я вразуми, но това така и не ставаше.
- Какво е станало? Какъв е проблемът?- за пореден път запита чернокоското, а Сакура си обърна главата и погледна към шкафът си до леглото. На него имаше празна стъклена чаша. Протегна си ръката и я взе. Повдигна я на горе и се вгледа в нея. Толкова красива и крехка бе тя...
- Ти си ми проблемът... Махай се.- извика силно тя и в този момент й се зави свят. Залитна, но се подпря на шкафът до нея. Тогава си свлече безсилното тяло надолу и се сгрумоли на пода. Чашата, която все още седеше в ръцете й се удари в твърдата земя и също се пръсна на парчета. Стъкълцата задрънчаха навсякъде, а от ръцете на Сакура се стече алено червена кръв и запада по стъклата. Извика от болката, която усещаше от ръцете си, но така и не съзнаваше в този момент, кое й причинява болезненото усещане. Итачи не издържа и започна да блъска по вратата с крак и да беснее. След около десет удара от негова страна вратата се изкърти и падна на земята пред него. Учихата побърза да влезе, но когато го направи се вцепи на място, а зениците му се разшириха от ужасяващата гледка, която представляваше стаята й. Веднага си сведе погледът към пода и още повече се паникьоса и ужаси. Там седеше Сакура, а от ръцете й кръвтта падаше по земята и се смесваше с капките сълзи, който падаха от нея. По- потресаваща гледка не бе виждал до сега. Какво ли й се бе случило? Какво я е накарало да потроши цялата стая? Питаше се той на ум.
- Са... кура...- едва промълви той, а розовокоската си надигна нагоре главата, погледна го в черните му, като въглен очи. От нейните се стекоха поредните сълзи, стана, нахвърли се върху него и започна да го бие в гърдите с юмруците си.
- Мразя те... Мразя те, Учиха Итачи... Но най- много мразя това копеле Даруй. Защо не ме оставиш на мира и най- накрая да си идеш от животът ми? Ти си виновен... За всичко... Проклет бъди.- викаше тя и плачеше с глас. Капките сълзи падаха по голата му кожа на рамото и създаваха тръпки по нея. Учихата не разбираше какво точно се е случило и за каква вина говореше тя. Истерията още повече облада тялото на момичето и отново започна да вика.
- Върви си... Отиди при скъпоценният си приятел и ме остави... Дори и да умирам от глад не искам да те виждам никога повече... Ненавиждам те... Мразя те...- Тогава Итачи я хвана за раменете и я разтресе няколко пъти.
- Осъзнай се, Сакура? Какво ти става?- розовокоската започна да се дърпа и да крещи, все едно някой искаше да я убие. Итачи си повдигна ръката и й зашлеви плесница. Сакура застана на място, а зениците й се разшириха. Беше я ударил, така както го бе направил и Гаара през нощта. Вгледа се в очите му и отново се разплака. Тялото й се отпусна и се свлече по него. Линии от кръв се отличаваха по потникът му и по бялата му кожа. Учихата веднага я хвана за ръцете и я повдигна. Сложи ги около вратът си и ги кръстоса. Несъзнателно ги стисна и Сакура извика и в същото време изхлипа. Притисна я силно до себе си и започна да я милва по косата нежно.
- Кажи ми какво е станало?- заговори с мил и нежен глас. Тя не преставаше да прихлипва и да подсмърча. Усещаше стъкълцата да се забиват надълбоко под кожата й.
- Итачи... Той... Той...- едва мълвеше тя и плачеше. В този момент тялото й се отпусна напълно и се свлече надолу. Учихата се помъчи да я задържи, но неможа. Погледна към очите й и видя, че са затворени, а дишането й го нямаше. Уплахата и паниката се намърдаха в тялото му. Какво ставаше? Моментално си сложи двата пръстта на гърлото й, за да чуе пусът й, но нямаше такъв. Вдигна я на ръце и я положи на леглото й.
- Аридааа.- извика силно Учихата, като не отделяше очите си от лицето на розовокоската. На секундата русокосото момиче се появи и ужас я обзе от стаята.
- Да, господин Учиха.- застана до леглото и панически оглеждаше тялото на господарката и приятелката си.
- Моментално извикай доктор Керамондо.- тя кимна с глава и излезе толкова бързо от стаята, че никой нямаше да може да я забележе. Итачи хвана ръката на розовокоската и я целуна. Кръвтта й се стече по неговата и се разнесе навсякъде. Алено червената кръв се напояваше по кожата му и засъхваше. Това беше кръвтта на едно момиче, изпаданало в мъка и отчаяние...
- Обещавам, Сакура... Обещавам ти, че Гаара ще си плати затова, което ти е сторил.- Отново целуна ръката й, след това я пусна и стана. В погледът му се изписваше решителност, гняв и най- вече омраза. Обърна се и на бегом излезе от стаята и профуча покрай, връщащата се Арида.
- Госпо...- заекна, защото той вече беше излязал от апартамента.- ...дин Учиха.- допълни тя, влезе в стаята на Сакура и седна на леглото до тялото й.
Чернокоското излезе от входа на блокът и моментално отключи ровърът си. Отвори забързано вратата и когато влезе я затръшна мощно. Вкара ключа и го завъртя, като веднага натисна педала за газта и завъртя волана на 360 градуса. Двигателят изръмжа, а гумите изпищяха отврътителен звук. Колата се завъртя и тръгна да се движи по асвалта. Вътре в него всичко бушуваше и кипеше. Нервите му се сгъваха и едва ги удържаше да не изригнат. Искаше да смачка всички, да пали, да убива. Започна да вика и да удря по кормилото, защото това бе единственият му удушник да си изкара невите и гневът. Стрелката на километражът минаваше 300 килемотре в час, а Итачи не спираше да натиска газта и да вика. Какво й беше направил той? Щеше да го убие... Тя беше негова. Неговата ппринцеса... Неговият паднал от небето ангел, който внасяше светлина и радост в животът му с веселото си лице и жизнерадостните си очи, но сега... Сега тях ги нямаше. Лицето й беше посърнало, а очите зачервени и пълни със сълзи. Излезе от градът и стигна до плажът. Когато най- накрая стигна пред къщата на Даруй Гаара, спря двигателят и се загледа напред. Вените му изпъкваха и посиняваха зловещо. Очите му гледаха с омраза и копнеещи за отмъщение, а ръцете си търкаше в кормилото и силно го стискаше. Дяволите му се появяваха на бял свят и скоро щяха да се нахранят с гневът му.
- Ще си платиш, Гаара.- закани се още веднъж чернокоското и отвори вратата. Когато излезе за пореден път я засили и затръшна. Обърна се и тръгна с бързи и неравномерни крачки към домът на най- добрият си приятел...

Следва продължение...
Какво ще стане след това ще разберете в следващата част... Така че я очаквай те скоро.


Последната промяна е направена от Death_Angel на Чет Окт 28, 2010 2:04 am; мнението е било променяно общо 1 път


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Нед Авг 15, 2010 10:30 pm

Част 5 на фикчето е готова и я пускам, за да ви зарадвам Надявам се да ви хареса и съжалявам за локума, който се е получил Специално за теб, ангелче мое- daniloved1, За двете ми Любов- Сез и Ивето и за моята систър- Ваня... Много си ви обичкам Приятно четене


Част 5
Итачи се обърна и тръгна с бързи и неравномерни крачки към домът на най- добрият си приятел... Тялото му се напрягаше, а кръвта във вените му кипеше. Бесен беше меко казано, направо искаше да избухне и да помете всичко по
пътя си, както правeше бурята. Бяха наранили неговото момиче и то най- добрият му приятел... Какво си бе помислил той? "Тя е курвата на Учиха, значи мога да си правя, каквото искам с нея"... При тая мисъл чернокоското потрепна, защото може би се беше досетил, какво й бе причинил Гаара. Знаеше какъв грубиян може да бъде той и стига да поискаше чукаше брутално момичетата... Навсякъде... Зениците му се разшириха и си стисна юмруците. Беше готов да
го убие, дори и по- ужасно - да вземе един нож и да го остави без мъжество и поколение. Всякакви идеи и начини премисляше в главата си Учихата, докато наближаваше къщата на семейство Даруй. След около минутка стигна вратата
и позвъни. Зачака да му отворят и да си отмъсти... Да отмъсти за всичките сълзи, изплакани от неговият прелестен ангел и за кръвта, която бе проляла от отчаяние, заради безсърдечният му приятел... Гаара се бе излегнал на хамака си и както винаги гледаше океанът. От всичко на този свят най- обичаше да се
вглежда въъ вълните. Отвреме- навреме си взимаше чашата с уискито и отпиваше от нея. Тялото му потрепваше, а мъжеството му се промърдваше под късите му панталони. Още помнеше топлината на плътта й, красивото лице и онова
божествено тяло. Как го гледаше с изумрудено зелените си очи, а да не говорим за усмивката на розовокоската. За насладата, която му бе доставила. Как я бе гледал с удивление и му се искаше да не я дава на никой. Да не позволи на никой мъж да я докосва, както той го правеше. Да не я целува по сочните й устни и да не си помисля за нея. Онази нощ тя бе неговото уиски, което го опиянваше, неговата дрога, която го караше да се изгубва във възбудата си и да я желае още повече. Спомняше си ароматът на меката й кожа, за копринената й коса, запленителната усмивка и невинните очи... На секундата обаче изникнаха спомените от останалата част на нощта.
"- Пусни ме, проклетнико..."
"- Проклет да си Даруй Гаара... Дано изгниеш в ада..."
"- Майната ти..."- всичките тези моменти и обиди изречени от Сакура минаваха на бърз кадър през главата му и го караха да се вбесява. Кръвта му се покачваше, защото беше позволил на някаква си парцалана да го обижда. Стисна си зъбите и удари юмрук по масата. В същият момент на вратата се позвъни. Червенокоското си погледна часовника и щом видя, че е три и половина след обяд се усмихна, защото точно Итачи очакваше. Да му разкаже за здравото и удовлетворително чукане с неговата метреса... Икономът на Даруй отвори вратата и се чу гласът на Учихата, но този път не беше усмихнат, нито приятелски, а някак студен.
- Гаара, вкъщи ли си е?- Икономът леко се смути от държнието на Итачи, затова с треперещ глас отговори.
- Г-н Даруй го няма в...- заекна, защото в същото време Гаара извика.
- Кой е, Сивенте? Ако е Итачи му кажи да влезе?- чернокоското си намръщи веждите и погледна зловещо мъжът, който беше на около 40 години. Сивенте се одръпна няколко крачки назад и Итачи влезе през вратата. Не се събу, а направо навлезе навътре. Мъжът се възмути и заговори.
- Извинявайте, г-н Учиха, но няма ли да се събуете обувките.- чернокосият Учиха не спря, а само изсъска злобно.
- Няма да остана дълго...- присви си очите и допълни.- ...лъжецо.- Сивенте се стегна и се върна към работата си. Итачи стигна до терасата и излезе навън. Веднага погледна приятелят си и нервите му още повече се опънаха, дишането му се очести, сякаш сибараше сили в себе си. Даруй се обърна, видя приятелят си, който седеше на вратата, лепна си самодоволната усмивка и стана. Тъкмо, когато направи една крачка напред, внезапно получи един силен и мощен юмрук от страна на Учихата. Понеже не го очакваше, залитна настрани от силният удар и се стовари върху масата с всякакви деликатеси, салати и алкохол. Масата се залюля и също падна на земята, само че до тялото на Гаара. Червенокоското си стисна очите от болка и след няколко секунди ги отвори. Опита се да се изправи, като си сложи ръцете под себе си, но беше закъснял. Итачи се бе навел над него и повтори ударът си по лицето му. Главата на Гаара се свлече на пода, а от носът му текна струйка кръв. Учихата се приведе още по- близо до приятелят си и изсъска със злоба.
- Ах ти, кучи сине...- отново си надигна ръката свита в юмрука и замахна с нея, за да го удари за пореден път, но внезапно Даруй си вдигна ръката и хвана неговият юмрук с длан. Погледна го в подивелите му очи и запита притеснено и объркано.
- Какво ти става, Итачи? Защо се нахвърляш върху мен?- Очите на чернокоското направо побесняха. започнаха да трепнат от гняв.
- И питаш защо? Копеле, такова... Как можа?- замълча, защото си беше спомнил нарязаните и окървавени ръце на Сакура.- Как можа да я нараниш?- продължи той и не спираше да се вглежда в неговите очи безмилостно.
- Че какво съм направил толкова на тази курва? Ясно...- вдигна си другата ръка и избърса кръвта от носът си.- Насъсквате срещу мен...- Итачи се ококори невярващ на думите му.
- Как смееш да...- заекна защото Гаара си изправи бавно главата на нивото на неговата и му прошушна в ухото.
- Ако знаеш колко добре се чука и колко много е гореща отзад.- усмихна се унижително, защото беше напипал слабото място на приятелят си. Зениците на Итачи се разшириха и това беше върхът на търпението му. Хвана го за шията и
лицата им бяха едно срещу друго. Изръмжа нещо и този път юмрукът му се заби с всичка сила в лицето на червенокоското. Сега не само от носът, а ми и от устните на Гаара текна кръв. Запада по тялото му и да се свлича бавно по пода. Започна да се чува паникьосан и изплашен гласът на икономът.
- Какво става? Какъв е този шум? Г-н Даруййй...- появи се моментално на вратата на терасата и когато видя съборената маса и най- вече двамата, се ужаси.- Г-н Учиха, какво правите?- извика и на момента отиде при тях и вдигна Итачи от приятелят му. Хвана го здраво и заключи ръцете си пред гърдите му, за да не може да се отскубне от хватката му. Гаара бавно се изправи и изтри кръвта от устните и носът си. Отново онази демонска усмивка се появи на лицето му и започна да говори.
- Какво става, Итачи?- замся се и продължи.- Май великият Учиха се е влюбил в курвата си...- чернокоското започна да се дърпа, за да се измъкне и да изтрие усмивката на приятелят си, но Сивенте го държеше здраво нищо, че беше по- възрастен от тях.
- Много си печен, когато има някой да ме държи и да ти пази красивото лице от юмруците ми, нали Гаара?- изсъска Учихата и се вгледа в очите му, за да разгадае реакцията му и действията. Но такива нямаше в младият Даруй. Той
отново се засмя и заговори.
- Прав си, Итачи... Много по- лесно е някой друг да ти върши работата, отколкокото да си мърсиш ръцете.- това прекрачи границата и Итачи избухна. Опита се да си освободи поне едната ръка и когато това стана, я засили назад
и удари икономът, който го държеше. Всичко това ставаше за секунди и никой неможеше да реагира на бързината на Учихата. Итачи изобщо не се обърна назад, за да види какво става с мъжът, а се отправи към Гаара. Стисна си юмрукът, но червенокоското видя това и също се приготви за отбрана. Юмруците им се сблъскаха с лицата им и двамата залитнаха назад. Къщата приличаше на бойно поле, което нито един от двамата щеше да отстъпи и най- вече Итачи. Желаеше отмъщението си най- много от всичко на света и да сложи край на начинът на живот на приятелят си. Беше длъжен да предпази всички тези момичета, които щяха да си патят за напред от него... Поне така си мислеше в този момент той... Осъзнаха се на бързо и отново се запътиха един към друг, но този път Учихата бе по- бърз от приятелят си и го удари. Моментално последваха още няколко удара от страна на чернокоското и Гаара падна вътре в къщата с окървавено лице. Тялото му сякаш отслабваше и неможеше да нанесе нито един удар. Мускулите му едва се държаха от всичките юмруци, който беше понесъл от противникът си, защото сега Итачи бе точно такъв за него. Учихата се нахвърли върху него и продължи с ударите си. Удряше и изливаше гневът си, който се бе родил от тъгата и кръвта на Сакура. Отчаянието, което я бе подтикнало да изпадне в нервна криза. За всичките й викове и всяка нейна сълза... Не след дълго в хола се появи някъкъв мъж и щом видя какво става се забърза към двамата младежи. Итачи и Гаара не го бяха забелязали, защото бяха твърде заети да си раздават удари. Мъжът хвана С ръце тялото на Учихата и го вдигна. Отново беше задържан и отнето правото му да пребие от бой приятелят си. Гаара си надигна бавно главата и се усмихна самодоволно.
- Какво правите вие двамата?- зададе въпросa си мъжът.
- Здравей, баща ми...- каза доволно червенокоското.- Добре дошъл.- Учихата започна да се успокоява малко по малко, но желаеше толкова много смъртта на насилникът.
Даруй Хаджиме- беше бащата на Гаара. Имаше черни очи, бяло лице и синя късо посдригана коса...
- Изстрий си грозната усмивка, Гаара, и ми кажете защо се биете?- червенокоското се намръщи и се подпря на ръцете си. Гаара от нищо не се притесняваше или страхуваше, освен от един човек... От баща си... Хаджиме бе безмилостен и страшен човек. Не го интересуваха хората, а само семейството му. Държеше на семейните традиции и най- вече на синът си. Никога не му беше отказвал, каквото и да било и винаги задоволяваше капризите и прищявките му, но имаше едно условие за всичко това. Изискваше уважение и да слуша заповедите му. Нищо повече...
- Ще ми кажете ли или предпочитате да стана лош?- запита, като първо спогледа синът си, а после и младият Учиха. Внезапно пусна чернокоското и продължи.- Итачи, с баща ти сме приятели и не ми е приятно да виждам такава грозна
сцена в домът си. Ако имате сметки за уреждане с Гаара защо не ги оправихте някъде другаде, а точно тук.- след това погледна към Гаара и изсъска страховито.- Пак ли си направил някоя глупост или си се забъркал в неприятности?- никой не смееше да каже нито дума, защото знаеха, че са виновни за всичкият безпорядък, в който се беше превънала къщата. Така си минаваха минутите в мълчание, а тялото на Учихата напълно се успокои и отпусна...
Изведнъж въздухът около Гаара се промени и започна да задушава всичко около себе си.
- Помниш ли, Итачи?- зениците на Учихата се разшириха, защото не разбираше за какво му говори той.- Помниш ли какво ми каза миналата вечер на терасата. "Тази дума е измислена от курвите, които се опитват да примамят в лапите си богатите."- присви си очите и каза гневно.- Така ли искаш да приключи всичко... Заради една кучка да прекъснеш дългогодишното ни приятелство...- очите на чернокоското затрепераха, защото донякъде беше истина. Още от деца Итачи и Гаара бяха приятели и никога не се разделяха. Биеха се заедно рамо до рамо, ако един от тях беше в беда. Помагаха си, с каквото могат и мачкаха наред враговете си, но... Но тази вечер самите те бяха врагове, заради жена... Войната им едва започваше, както войните в миналото започвали и завършвали с трагедии, заради запленителната усмивка на някоя жена...
- Хъъъ.- Хаджиме си повдигна веждите объркано.- Кучка ли? Ама вие да не би да се биете, заради някое момиче?- вгледа се в очите им и разбра чувствата им.- Жалки сте, ако наистина е заради момиче...- едва сега Учихата пристъппи към входната врата на къщата, хвана дръжката й и каза заплашително.
- Никога повече няма да я видиш... Заклевам се.- излезе и влезе в ровърът си. Намести огледалото и погледна в него. Лицето му беше леко почервеняло от ударът на Гаара и имаше малка цепнатинка по горната си устна, от която се червенееше малко кръв. Веднага се сети за Сакура и извади телефонът си. Набра номерът на розовокоската и зачака отговор. След няколко секунди отсреща се отвори и се чу гласът на Арида.
- Ало.- Итачи побърза да попита.
- Как е Сакура?- последва кратка пауза.- Какво? Отговори ми на въпросът, Арида.- каза заповеднически той.
- Тя е добре...- Ококори си той очите.
- Добре ли? Как така? Какво каза, д-р Керамондо?- последваха нови въпроси.
- Каза, че е изгубила много кръв и затова е припаднала.- гласът й затихна, но след малко отново заговори.- Успокойте се, г-н Учиха. Няма за какво да се притеснявате.- поредните въпроси.
- А, какво стана с ръцете й? Пита ли какво се е случило и защо ръцете й са разкървавени?- тя му отговори
- Разгледа ги и когато видя малки стъкълца в тях ги извади, за да не навлизат навътре и да последва някоя инфекция или нещо по- лошо от това... Да, пита ме и аз му разказах всичко... След това ми каза, че е получила нервна криза и трябва да си почива няколко дена без никой да я посещава или вижда...- Учихата потрепна.
- Какво означава това? Какво искаш да кажеш?- запита с треперещ глас той.
- Съжалявам, че така грубо трябва да ви го кажа, но моля ви, г-н Учиха, не идвайте известно време в апартамента, докато Сакура не се възстанови напълно и не се успокои.- чернокоското си сведе погледът надолу и с тъжен глас каза.
- Разбирам. Няма проблем, Арида.- стисна си зъбите от гняв и продължи.- Щом е нужно да не ме вижда известно време ще уважа това решение на докторът.- завъртя ключа и онзи рев на колата му се появи.- Но да знаеш, че ще ти звъня
всеки ден, за да знам как е тя и какво е състоянието й. Също така ще се обадя на д-р Керамондо и ще го помоля да идва всяка вечер след работа и да я преглежда.- Изсфурсира ровърът.
- Добре, г-н Учиха. Ще очаквам обажданието ви.
- Чао, Арида.- каза чернокосият младеж, но едва промълви.- Грижи се за нея... Моля те.- Получи отговор от нея и набързо затвори телефонът си. Подаде газ и колата му тръгна. По пътя набра номерът на докторът и когато чу гласът му заговори загрижено.
- Д-р Кремондо ли е?
- Да.- получи отговор.
- Обажда се, Учиха Итачи.
- Да, кажете Итачи?- леко объркано попита докторът.
- Обаждам се, за да ви помоля да ходите всяка вечер след работа при Сакура и да наглеждате състоянието й. Разбрах от Арида, как е тя и точно затова ви се обаждам.
- Рабирам. Няма проблем, Итачи. Ще ходя и ще те държа в течение за всяка промяна и подобрение.- Учихата леко се успокои.
- Не щадете средства, ако се налага. Ще поема разноските за всичко.
- Добре, г-н Учиха... До скоро.- каза докторът и прекъсна връзката. Ровърът му препускаше бясно по улиците на градът и се отправяше към имението на президента. Когато чернокоското стигна пред домът си, слезе от колата и се
запъти незабавно към стаята си.

В същото време пък Гаара лежеше на хамака си, както преди около половин час. Гледаше вълните и широко се усмихваше.
- Итачи, итачи...- въздъхна той.- Как можа да се оставиш да те заплени тази вещица.- вдигна си ръката, разстърка си лицето, което беше леко посиняло от ударите на приятелят му, изтри последните капчици кръв по устните си и отново се усмихна.- Но имаш здрави юмруци... Винаги съм го казвал...- и отпи от алкохолът си.
Времето си минаваше, стрелките на часовниците тикталаха и се местиха, всеки ден слънцето изгряваше над земята и после залязваше. Хората отиваха на работа, за да изкарат пари за прехрана. Всичко се повтаряше, защото това беше
кръговратът на живота...

Минаха се около две седмици, откакто Итачи и Сакура се бяха видели запоследно. Всеки ден той звънеше на Арида, за да узнае как е състоянието на момичето, което обичаше най- много на този свят и вече не беше същият. Не излизаше много, не звънеше на никого, а най- вече на Даруй Гаара. Приятелството, което имаха преди беше изчезнало. Сякаш се беше изпарило, както водата се изпарява. Толкова много спомени и щастливи моменти бяха захвърлени от Учихата, за да защити розовокоската. Седеше си в стаята и гледаше към белият таван. Съжаляваше за караницата с най- добрият си приятел и човекът, който винаги е бил до него. Който му е помагал в трудни моменти и за когото преди беше готов да даде и живота си за него... Изклечение не правеше и днес. Итачи лежеше на лeглото си и си спомняше миналото. Колко беше безгрижно и без проблемно то. Как двамата бяха порастнали и променили се. Не само външно, но и вътре в себе си. Как Гаара от добро момче се бе превърнал в арогантен, самовлюбен и студенокръвен към останалите хора. Как самият той се бе преобърнал драстично. Като дете младият Учиха се биеше с всяко момче, което пожелаеше независимо дали имаха дразги или не; как тръгваше с момичетата, караше ги да се влюбят в него и след някой друг ден ги зарязваше... Но това беше преди... Сега чернокоското се бе превърнал в чувствително създание, благодарение на Сакура. Не го интересуваше колко пари щеше да й даде, само и само тя да е щастлива и от нищо да не е лишена... Той се върна в реалността, намръщи си веждите и изпсува нещо на висок глас. Надигна се и взе телефонът си от шкафчето. Отвори го и набра номерът на Арида. След няколко секунди отсрещната страна му отговори.
- Здравейте, г-н Учиха.- гласът й този път бе някак радостен и весел.
- Здравей, Арида... Как е Сакура?- запита леко притеснен, въпреки че знаеше за подобрението на розовокоската.
- Много по- добре е. Започна да излиза от стаята си и престанаха кошмарите й...- Учихата си наведе главата надолу и се натъжи, защото от онази вечер Сакура беше започнала да сънува кошмари. Събуждаше се и викаше паникьосана и
уплашена, все едно някой й изтръгваше живота от тялото й. Арида продължи.
- Виковете й също...- Тялото му се напрегна и стисна ръката си в юмрук.
- Какво казва, д-р Керамондо?- запита отново чернокоското. Тя се смути, но отговори на въпросът му.
- Че се подобрява изключително бързо и може утре да дойдете да я видите, но....- заекна тя, но тишината моментално беше раздрана, като с нож, от Итачи.
- Но?- повдигна си едната вежда и очакваше отговорът й.
- Но трябва да бъдете внимателен с нея, ако не искате да започне всичко отначало.- Учихата отново си смекчи погледът.
- Разбирам. Ще се постарая да не й напомням за онази нощ...-каза той.- Утре ще се видим, чао.- и затвори набързо телефонът. Отново се излегна на леглото си и започна ежедневното си хоби, което правеше от две седмици насам- да гледа тавана, да размишлява и да си спомня моментите с Гаара и тези със Сакура... Денят, както обикновен си минаваше бързо и слънцето се скриваше зад хоризонта. Луната се появяваше, а звездите заблещукаха на небесвода. Всичко беше спокойно, но не и младият Учиха. Как му се искаше да не се бе обаждал на Сакура и да не я беше викал при Даруй; проклинаше се сам, задето я бе предостъпил на Гаара и му я беше оставил да си прави, каквото поиска с нея. Да я изчука брутално и то навсякъде, да опита от плътта й и да усети топлината на тялото й... Но вече беше взел решение... Решението, с което да изкупи вината си към неговият прелестен ангел и да я защитава от всеки и всичко. Спусна си ръката надолу по тялото и когато стигна джоба на якето си, го отвори и я пъхна вътре в него. Напипа това, което искаше да извади и я махна. Вдигна я и постави нещо на шкафчето, което беше до леглото му. Усмихна се нежно и тихичко каза.
- Утре, Сакура... Почакай до утре и ще те направя най- щастливата жена на света.- затвори си очите и не след дълго заспа.
Утрото също се появи толкова бързо, колкото и нощта. Слънчевите лъчи осветяваха всичко и галеха нежно цветчетата на цветята и зелените листа на дърветата. Птички радостно се рееха във въздуха и пееха песните си, а малки облачета плуваха по синьото небе.
Итачи спеше спокойно за първи път от доста време, защото беше щастлив. Не се безпокоеше за розовокоската...
Изведнъж новият му часовник- купен за пореден път, звънна и алармата се включи. Той си отвори сънено очите и щом
видя малката кутийка на шкафа се усмихна и веднага се изправи. Отиде в банята, изкъпа се набързо и си извади дрехи от гардеробът си. Когато ги облече, отиде и взе кутийката. Сложи я в джоба на дънките си и излезе от
стаята. Слезе по стълбите и се запъти към вратата. Тогава беше спрян от силният глас на Ромуел.
- Къде отиваш, Итачи?- чернокоското леко се начумери и каза.
- Не те засяга...- лицето на президента се промени за секунда в раздразнено.
- Не смей да ми говориш така, защото последният път, когато се държеше по този начин отиде при Даруй и се сби с Гаара. Какво ти става напоследък, немога да разбера?- този път гласът му се смекчи и звучеше някак притеснено. Итачи изсумтя и излезе от къщата. Когато напълно беше извън имението, влезе в черният си ровър и запали двигателят. Онзи рев на колата му се появи и закънтя навсякъде. От доста време не се бе качвал в нея и беше забравил оглушаващият рев на лъскавият си автомобил. Беше загубил желание за бързите скорости и усещането от тях, че все едно летиш. Изсфурсира и завъртя воланът. Гумите му се завъртяха и изпищяха. Под тях се образуваха черни линии, които приличаха на кръг и тръгна по асвалта. Нямаше търпение да отиде в градът и да се види с нея. С момичето, което толкова лесно беше откраднало сърцето му; което само с един поглед го караше да се изгубва във вечността и запленителната й усмивка, откоято всеки път потрепваше. Зелените й бездънни очи се забиваха в него и
изсмукваха животът му и без нея неможеше да живее. Беше като дневната му доза наркотик, който не го ли вземе щеше да умре... Неговото съкровище, което нямаше да даде никога повече, на когото и да било и щеше да я защитава с животът си. Нямаше да позволи никой да я нарани и сълзи да се стичат от очите си. Щеше да изостави всичко, беше готов да се откажи от животът си, за да вижда винаги усмихнатото й и божествено лице... Навлезе в градът и минаваше така познатите сгради. Хората вървяха по тротоарите и бързаха за работа. Колите си минаваха покрай него и заминаваха. Най- накрая стигна до блокът на розовокоската и спря двигателят. Излезе от колата си и затвори вратата след себе си. Влезе в коридорът и се заизкачва с асансьорът до шестият етаж. Излезе от него и когато застана пред вратата на апартамента й потрепна и натисна копчето на звънецът. Следваха тежките и мъчителни секунди, докато някой му отвори и не види красивата си богиня...

Следва продължение...

Какво ще стане, когато Итачи отиде при Сакура... Дали Гаара ще си остане все същото безчувствено и арогантно

момче... Дали съдбата и на тримата ще се промени... Ще разберете в следващите части на " Метресата".



Последната промяна е направена от Death_Angel на Чет Окт 28, 2010 2:02 am; мнението е било променяно общо 1 път


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Чет Авг 19, 2010 2:03 am

Ето и както обещах   Пускам първа глава на част 6... Тя се състои от две глави и след това е част 7 Пожелавам ви приятно четене и се надявам да ви хареса. Специално за daniloved1, моята систър, любовта ми и за всички вас... Благодаря ви, че цените трудът ми


част 6 глава 1

Итачи седеше пред вратата и мислите му бяха заети с розовокоската, а тялото му се напрягаше и трепнеше. Как му се  искаше да я целуне по устните; да чувства мъжетвото си вътре в нея. Как тихо изстенва името му и си прокарва  ръцете по косата му. За нежната й кожа и за гърдите... Мислите му бяха прекъснати от отварянето на вратата.  Чернокоското леко се изплаши, но се опита да остане безразличен, доколкото му позволяваше момента.
- добро утро, г-н Учиха.- чу се гласът на Арида.
- Добро утро.- отвърна на поздравът й той и погледна зад нея, като очакваше вече възстановилата се Сакура.  Русокоската видя реакцията му и се усмихна.
- Тя е в стаята си.- засмя се тихо и отвори широко вратата. Учихата влезе и се сабу. Тогава се запъти към стаята  й и когато отвори вратата, видя съкровището си сладко да спи. Устните й бяха леко разтворени, а тялото й  отпунато... Усмихна се и седна на леглото до нея. Гледаше я с обич и нежност. Вдигна си ръката и отмести кичура  коса, който се беше спуснал по лицето й. Внезапно възбуждащи тръпки пробягаха по него и го накараха да настръхне.  Лекият и топъл дъх на розовокоската го галеше по кожата и кръвтта запулсира във вените му. Гледаше я, колко  красива и невинна бе тя, как добротата извираше от душата й и зареждаше всеки човек с щастие и желание за живот.  Винаги, когато усмивката й галеше лицето на Учихата, той сякаш беше на седмото небе... Внезапно Сакура се  размърда и изскимтя тихо. Устните й, този път се събраха и от тях заизлизаха още такива звуци. Учиха с едно бързо  движение стана от леглото и се паникьоса. Нали бяха спрели кошмарите й? Какво се бе случило? Питаше се той, а  Сакура сякаш усещаше аромата на мъжката плът до себе си; обаянието и сладникавият мирис на скъпият мъжки пърфюм.  Всичко това й напомняше за онази нощ... За нощта, в която беше изпитала най- ужасната и пронизваща болка през  живота си. За копелето, което я бе накарал да плаче и се налаждаваше на сълзите й; за животното, което се беше  гаврил с нея и правил каквото поиска с тялото й. Спомените, виковете и моментите, в които Гаара проникваше в нея  се изстрелваха пред очите й и въображението ги превръщаше в смразяващи сънища.
- Итачи... Итачи...- няколко вика се отделиха от гърлото й и се разнесоха из цялата стая. Чернокоското се скова  от това и незнаеше какво да направи. Тя викаше за помощ... Викаше го, за да предотврати гаврата и унижението с  нея.
- Итачиии...- още викове последваха, но тези бяха по- силни от предишните. Паниката в очите му ставаше по-  голяма, а безсилието и объркването го завладяваха. Нямаше сили да я гледа как се измъчва и страда.... Нямаше сили  и тогава, за да се изправи пред Даруй и да му откаже. Да разкрие чувствата си и да превърне тази прелестна богиня  в щатлива и обичана жена.... Но сега беше различно. Беше решил, че ще я защитава от всеки, нямаше да позволи  лицето й да бъде посърнало, а очите зачервени... Събра кураж, стегна си тялото и хвана здраво розовокоската.  Прегърна я силно и заговори.
- Събуди се, Сакура. Това е просто сън... Аз съм тук и няма от какво да се страхуваш.- започна да я милва по  косата и да я успокоява. Тялото й се отпусна и се свлече в прегръдката му. Бавно отвори сънените си очи и се  огледа. Все едно търсеше нещо- търсеше спасението. Вдигна си погледът и когато видя черните, като смъртта очи на  Итачи се ужаси. Очите й потрепваха, а в тях се появиха капки сълзи и напираха да излязат. Да западат по белият  чаршаф и да се смесят с него. Учихата се смути от реакцията й, но след около минутка се наведе и я целуна по  челото. Устните му нежно докоснаха кожата й и вляха увереност, сили и най- вече любов в тялото й. Вдигна си  главата и се усмихна, защото бе видял изненаданото лице на своят ангел. Искаше да го удари, да му зададе толкова  много въпроси, да вика и проклина. Но сякаш тази целувка беше погубила всяко едно зло чувство в нея, беше показал  своето разкаяние за постъпката си. Но дали Сакура трябваше да приеме всичко това? Щеше ли да му прости така лесно  предателството? Какво трябваше да направи в този момент? Беше объркана и изгубена. Нямаше си никого... Нямаше кой  да я защитава и закриля от светът на богатите. От този свят, в който имаш ли много пари можеш и постигаш всичко.  С тях можеш да купиш коли, къщи, приятели и най- вече любов. Можеш също да купиш плътта на някого и да я ползваш  за собствено забавление и удоволствие...
- З...- заекна и се задъха.- Защо си дошъл, Итачи?- запита го, като се вгледа отново в очите му. Те показваха  всичко. Емоциите и най- вече чувствата му. Той си наведе главата надолу, за да не може да види тъгата му и  заговори.
- Съжалявам, Сакура...- направи кратка пауза, а розовокоската се ококори.- Ще можеш ли да ми простиш? Не....  Прости ми грешката и егоизма... Трябва да ми простиш, защото не мога да си представя живота без теб и...-  прекъсна го тя, като си сложи пръстта на устните му. Никога не си бе представяла, че ще чуе от Учихата точно тези  думи и че ще я моли за прошка. За първи път се беше снижил на нивото на простоватият човек и тази промяна в него  й харесваше. Да... Правилно... В тялото на Сакура се бяха родили и живееха най- различни и смесени чувства.  Харесваше Учихата, защото наистина беше сексапилен и много красив. Характерът му отначало беше арогантен, но с  времето се бе научил да се въздържа от избухвания и обиди. Сега беше по- мил, мек и най- вече нежен към нея. Беше  вложила доста труд, за да го промени, но онази нощ. Онзи момент, в който я бе извикал в къщата на Даруй и се беше  държал с нея, като "куче". Защо го бе направил? Винаги, когато се събираше с Гаара ставаше предишното  безчувствено и грубо копеле, което беше преди и приличаше досущ на червенокоското. Мразеше го точно за това- за  внезапната промяна, която сякаш я пробождаше в сърцето с нож.... Итачи си смъкна ръката надолу към джобът си и я  пъхна в него. Напипа кутийката и когато я хвана, я сви в юмрукът си. Извади го от джоба си и го сложи пред очите  на розовокоската. Тя се смути, защото не знаеше какво има и защо Итачи й показваше юмрук. Какво ли беше намислил?
Учихата се усмихна широко. Отдръпна се от нея и стана от леглото. Приклекна, вдигна си юмрукът и го разтвори.  Пред Сакура се показа малка златна кутийка върху, която имаше червена панделка. Розовокоската ахна и остана без  дъх. Какво беше това? Наистина ли бе същото нещо, което си мислеше тя? В очите й заиграха радостни искрици, а  сърчицето й беше готово да изскочи от напрежение и щастие... Итачи сложи двата си пръстта върху капачето и бавно  го разтвори, за да може розовокоската да види великолепният пръстен, който сияеше от светлината.
- Сементе Сакура...- направи пауза и продължи.- Ще се омъжиш ли за мен?- в този момент Сакура се чувстваше най-  щастлива и дори беше забравила сънищата си, страховете и болката.
- Аз...- заекна тя, защото сякаш бучка се беше заместила в гърлото й. Такава изненада и шок не беше очаквала.  Учиха Итачи- синът на президента, искаше да се ожени за нея, а не за някое почтенно момиче...- Ти наистина ли  искаш да се омъжа за теб, Итачи?- запита объркано розовокоската. Чу се звънкият смях на чернокоското и след малко  той пое ръката й. Извади леко пръстенът, сложи го на лявата й ръка и после я целуна нежно. Сакура беше на седмото  небе от щастие. Щеше да стане госпожа Учиха... Мечтата на всяко момиче, което живееше на острова. Да бъдеш част  от семейство Учиха беше чест, защото щеше да имаш всичко. Пари, удобства и най- вече щеше да бъдеш уважаван от  всеки човек. Сакура искаше да постигне много... Искаше да накара хората да прекратят обидите към нея и починалият  й баща. Да започнат да я уважават и възприемат, като една от тях, а не, като прокажена... Розовокоската се  усмихна и надигна нагоре ръката си. От светлината, която прмеминаваше през стъклата на прозорецът, пръстена  заблестя в различни цветове. Самият пръстен беше от жълто злато с много малки диамантчета, а от горе на него  имаше три диаманта с различни цветове. Големината им беше еднаква, цветовете им бяха- син, зелен и червен.  Червеният диамант беше посредата, зеленият- отлявата страна, а синият- от дясната... Смехът на Итачи отново се  чу.
- Има три диаманта, защото те символизират различните чувства от любовта ми към теб, Сакура...- Зениците й се  разшириха и си повдигна крайчетата на устните в усмивка.- Синият, е като небето- искареността на чувствата ми;  зеленият, като зеленината по света- невинността на любовта ми към теб; а червеният, е като кръвтта- кръвтта,  която ще пролея, за да те защитя, независимо от кого и дали ще умра...- розовокоската бързо се изправи и се  хвърли върху Учихата. Прегърна го и захлипа. Плачеше, защото беше радостна. Никой до сега не бе правил нещо  такова за нея. Не бяха и подарявали дори малък подарък, камо ли такова прелестно и красиво нещо, създадено от  ръцете на човек... Итачи я прегърна и силно я притисна до себе си. Започна да я милва по косата и не спираше да  се усмихва. Не само Сакура беше щастлива, а ми и той. Щеше да бъде за цял живот с момичето, което най- много  обича и желае на този свят. Онази нерешителност я нямаше вече в него, а на нейно място беше навлязло уещането да  не се предава и да не се двоуми. да я пази от враговете им и да не позволява да страда... Внезапно Учихата се  приближи до ухото й и едва прошепна.
- Време е, любима моя, да те покажем на целият свят.- розовокоската изтръпна от думите му, но не само от тях.  Дъхът му я бе погалил по връхчето на ухото й и това я възбуждаше. Повдигна си главата и се вгледа в очите му.
- Как така да ме види света? За какво говориш, Итачи?- попита го объркана тя.
- Означава, че дойде моментът, в който всички ще разберат кого обичам и че има кой да ме укротява...- засмя се, а  смехът му закънтя из стаята. Сакура само се усмихна.
- Естествено, че има. Иначе досега да си преспал с всички момичета.- сега ролите им се бяха разминили. Сакура се  смееше, а той се бе нацупил.
- Какво лошо има в това и защо се смееш, не мога да разбера?- леко намръщено каза Учихата и зачака отговор и  реакция от нейна страна. А, усмивката на Сакура не изчезваше от лицето й.
- Няма лошо, скъпи мой...- винаги така му викаше тя, когато е щастлива или е доволна от чукането, което са  правили...- Но помни... Отднес нататък си само мой и да не си си помислял за никоя друга.- каза с предизвикателен  глас розовокоската и отново се засмя.
- Разбира се, че ти си единствената. Не ми трябва никоя друга, щом имам теб.- отговори пък той на нейното  предизвикателство. Наведе се и я целуна по устните. Така бяха скрепили годежът си, но не напълно... Е, поне скоро  щяха да го направят ХД... След като си отдели устните от нейните, я отдръпна бавно от тялото си и веднага я хвана  за ръката. Усмихна й се и двамата излязоха от апартамента й. Всички хора ги гледаха невярващо. Синът на  президента и дъщерята на предадетелят вървяха с хванати ръце, смееха се, приказваха си и се целуваха. така си  минаваха часовете, а двамата влюбени така и не го забелязваха, защото бяха заети с любовта си. Ходеха по  магазините, парковете и по улиците. Гонеха се, Итачи я гъделичкаше, правеха всичко, което правят и останалите  двойки, които се обичат. Края на вечерта го прекараха в най- луксозният и скъп ресторант....


В същото време пък Даруй Гаара седеше сам на сепарето за ВИП гостите в най- хубавата дискотека в градът-  "Червеният дявол". Пиеше си уискито и наблюдаваше с интерес момичетата, които за него бяха просто едни кукли на  конци. Едни от тях си шушукаха нещо и гледаха към него, а други пък танцуваха близо до сепарето му и се опитваха  да му привлекат вниманието. Но за жалост нито една не грабваше интересът на червенокоското. За него те бяха  поредните курви, опитващи се да спечелят пари от богаташите и точно затова се въртяха около хората, които имаха  огромно богатство... Басовете на тонколоните се забиваха, като ками в стените и ги тресяха. Безброй различните  светлинки на малките лампички се движеха на всички страни и заслепяваха гостите на дискотеката. Песните свършваха  и почваха други с по- бърз ритъм. Момичетата си въртяха възбуждащо телата, а на Даруй му беше скучно. Откакто се  бяха скарали с Итачи, той се шляеше из улиците и заведенията с бандите, които всеки богаташ поддържаше, за да има  защита и полза от тях... Изведнъж през входната врата влязоха две момичета- облечени предизвикателно, със слаби  тела и красиви лица. Веднага вниманието на Гаара беше привлечено от тях и той ги проследи с поглед. Те седнаха на  едно от сепаретата за двама човека и си извадиха цигарите. Поставиха ги на масичката и започнаха да чакат  сервитьорът. Не след дълго едно младо момиче отиде при тях и те си дадоха поръчката. Започнаха да си говорят  нещо, поне по устните им Гаара беше разбрал за разговорът им. Сервитьорката отново отиде до масата им и остави  питиетата, които си бяха поръчали двете красавици... Една и съща беше обстановката в "Червеният дявол", а  червенокоското не спираше да следи всяко движение на момичетата. Беше си харесал една от тях, защото двете  ставаха и танцуваха. Телата им се движеха перфектно в синфрон с музиката, а сексапилността, която излъчваха  побъркваше до полуда младият Даруй. Гаара не издържа и повика сервитьорката. Тя веднага се яви пред него и запита  с мил глас.
- Какво ще обичате, г-н Даруй.- червенокоското се вгледа зад нея и запита любопитно.
- Кои са момичетата на 15- то сепаре.- тя се обърна и се огледа, за да види, за кои момичета става въпрос. След  като ги разпозна, се обърна и отговори.
- Едното идва редовно в дискотеката, но другото за първи път я виждам.- веднага последва друг въпрос.
- А, какъв алкохол пият?- и не почака за отговорът си.
- По- ниската пие уиски, а другата- мартини.- Гаара си присви очите и самодоволната усмивка се появи на лицето  му.
- Занеси им по едно питие и им кажи, че е почерпка от мен.- направи пауза.- Ясен ли съм!!!- зловещо каза той, а  момичето изтръпна. Кимна с глава и набързо изчезна от погледът на богаташът. Червенокоското се излегна върху  сепарето, разпери си ръцете и се загледа в момичетата. След малко сервитьорката се появи при тях и остави две  чаши на масата им пълни с алкохола, който пиеха те. Обръна се към сепарето на Гаара, а с нея и двете момичета. Тя  го посочи с пръст и каза.
- Тези питие са от Даруй Гаара. Приемете ги, като поздрав и запознаство с него.- те се усмихнаха и се върнаха към  заниманието си- да се кикотят и да се радват, че са привлекли погледите на богатият наследник на семейство  Даруй... Мина се време и червенокоското се реши да атакува жертвите си и която се навиеше да му върже щеше да й  подари страхотна нощ. Стана от сепарето си и се запъти към тях. Едното момиче го фокусира с бялото на очите си и  веднага се наведи надолу. Братовчедка й не разбираше какво прави, затова я запита.
- Какво ти става, Ларидия? Защо се държиш странно?- момичето отговори.
- Даруй Гаара идва към масата ни.- Нарин- така се казваше братовчедката на Ларидия, се обърна и се убеди в  истинността на думите й.
- Наистина идва...- заекна, защото усети пърфюмът на чернокоското.
- Добър вечер, дами.- поздрави учтиво Гаара и сложи маската на джентълмен.....
Това е пръстенът, които Итачи подарява на Сакура:
Spoiler:
следва продължение...

Не пропускайте следващата глава на част 6 за да разберете какво ще стане с Гаара и момичетата. Също какво ще се случи със Сакура и Итачи и дали ще са щастливи...


Последната промяна е направена от Death_Angel на Съб Юли 29, 2017 4:02 pm; мнението е било променяно общо 7 пъти


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Нед Авг 22, 2010 1:03 am

Така... Ето, че и втората глава на част 6 е тук, още топла извадена от фурната   Надявам се да ви хареса и приятно четене  Съжалявам сис много затова за идеята, но въобще не съм искала да стане така Промених моментите, където тя заспива и после се събужда. Надявам се да ми простиш... Не беше нарочно  


Част 6 глава 2
- Добра да е.- отговори на поздрава му Ларидия. Ларидия- момиче на 18 години със сивкава коса и червеникаво-  кафеви очи. Братовчедка й- Нарин, бе с с черна коса на огнено червени кичури по нея и със синьо- зелени очи. Тя  беше по- малка от совикоската с четири години и до сега не бе излизала през нощта никога през животът си. Тази  вечер родителите на Нарин я бяха пуснали с братовчедка й, защото имаше рожден ден и те бяха решили да направят  изключение. Но дали бяха сгрешили?
Нарин погледна предизвикателната усмивка на Даруй и се изчерви. Беше я срам, защото за първи път виждаше Гаара и  такова прелестно същество. Веднага си отдръпна погледът от него и отпи глъдка от мартинито си. Ларидия беше  решила да я научи да пие алкохол и да й подари рожден ден изпълнен с веселие. Чернокосото момиче сбръчка устни,  заради горчивината на алкохола и веднага отпи от сока, който бе пред нея. Червенокоското повдигна крайчето на  горната си устна, защото вече си беше набелязал жертвата за тази вечер. "Срамежлливка... Ммм. Щом е срамежлива,  явно е още девственица... Ще бъде интерестна нощ." Даруй премести столът пред себе си и седна на него. Усмихна се  още повече и заговори.
- А, как се казвате, сладурани?- направо зададе въпросът си той без да се замисля. Този път по лицата и на двете  момичета се появи руменината. Толкова забавно бе това за Гаара, защото отдавна не си беше играл с такива  момичета.
- Аз се казвам Ларидия Долувейн, а това е братовчедка ми Нарин Соуса.- престраши се да заговори сивокосото  момиче. Даруй си подаде ръката към нея и каза.
- Даруй Гаара.- здрависа се с нея, а после я подаде към другото момиче и допълни.- Приятно ми е да се запознаем,  Нарин.- маската му не се махаше и нямаше да се спре докато не постигне целта си- да вкара в леглото девтвеницата  и да вземе така божествената наслада от нея...  Розовината не се тръгваше от бузките й и едва се усмихна в  отговор. Гаара вдигна ръка и повика сервитьорката. След като дойде той даде поръчката си.
- Една бутилка мартини, и една уиски.- погледна към сивокоската и добави.- От моето...- момичето кимна и се  отегли. След като алкохолът им беше вече на масата, младият Даруй сипа във всяка една чаша от бутилките и вдигна  своята.
- Наздраве за случйното ни запознанство.- лека самодоволна усмивка се появи на лицето му, която все едно казваше  " Тази нощ си моя". Отпиха и започнаха да си говорят, а той нищо друго не правеше, освен да следи движенията,  реакциите на Нарин и най- вече порозовялото й лице. Очите й- тази смесица от синьо и зелено, сякаш го омагьосваше  и караше тялото му да потрепва; устните й- толкова меки и съблазнителни, а да не говорим за тялото й- то бе слабо  и добре оформено. Гърдите й бяха мънички- заради възрастта й, но достатъчно големи, за да възбудят членът му.  Представяше си я отгоре над него и как се движи нагоре- надолу, а мъжеството му да прониква в топлата й плът.  Нямаше търпение и трябваше да измисли някакъв план, за да може да я вкара в леглото си. Искаше да е първият й мъж  и да я научи какво е секса, но... Имаше две пречки пред пътя му за изпълнение на представите му. Трябваше да се  отърве от досадната братовчедка, защото явно тя го харесваше и правеше всичко възможно да му обърща внимание и  втората беше- да напие колкото се може повече момичето и така да я прилъже. Затова когато свършеше алкохолът в  чашите им, той наливаше още и още. Така си минаваше времето и двете момичета се напиваха с всяка следващата  налята им чаша. От време на време ставаха и танцуваха. Телата им се преплитаха и слизаха надолу. Ларидия и Нарин  започнаха да си пускат ръце и да се целуват с езици. Чуваха се подсвирквания и виковете от страна на гледащите  със зяпнали усти мъже, а мъжествата им се надуваха под панталоните им. Един младеж най- накрая се престраши и  отиде при тях. Започна да тънцува с ритъмът им и да опипва момичетата. Те се опитваха да се отърват и да се  отдалечат от него, защото не им беше притно, но момчето беше толкова пияно, че не обръщаше внимание на отказите  им. Хвана ръката на чернокоската и я притика до себе си. Сложи нейната на вратът си, а неговите шареха по тялото  й и я стискаше по задничето й. Очите й бяха ококорени и ужасени. Гледаше на всички страни, за да си намери път да  избяга от ръцете му. Ларидия се опитваше да му ги махне от братовчедка си, но той я блъскаше назад и отново се  заемаше с играчката си. Нарин беше поникьосана и незнаеше какво да прави, защото тялото й беше сковано. Усещаше  отвръщението в себе си и искаше да се махне, но нямаше как да го стори. Гаара пък гледаше и си стискаше зъбите  гневно... Как се осмеляваше да докосва жертвата му? Първи си я беше набелязъл и нямаше да прозволи на някакъв си  дрипльо да си прави каквото поиска с нея... Това право имаше само той- наследникът на Даруй. Кръвта във вените му  кипеше с топлината на слънцето, а тялото му се стягаше. Нервите му не издържаха, стана и се запъти към  нахалникът. Когато стигна на милиметри от него, засили ръката си и юмрукът му се стовари мощно върху лицето на  момчето. То залитна и падна на земята, а червенокоското хвана Нарин за ръката преди да падне и я придърпа към  себе си. Обгурна я за кръста и изсъска злобно.
- Да не си посмял втори път да сложиш мръсните си ръца по нея, разбра ли копеле... Тя е моя.- Нарин обърна глава  към него и се загледа в лицето му. Беше гневно и бе готов да го убие, заради нея. Объркването не се махаше от  тялото й и не разбираше какво значи това... Но нямаше значение, защото й харесваше. Имаше кой да я защити от  мизерници, като този, които си мислеха, че щом са момчета това означава, че са безсмъртни. Другото момче пък  гледаше изненадано, защото не го беше усетил зад себе си. Естествено, че не го беше усетил, като беше зает да се  забавлява с плачката на Даруй... Момчето го гледаше някак изплашено и втрещено. Досега никой не му беше говорил  така, камо ли някакво си момченце- поне в този момент си бе помислил той. Изправи се и още повече се напери пред  червенокоското. В този момент още около седем момчета обградиха Гаара и чернокоската- явно бяха приятелите на  момчето. Даруй се огледа и прецени ситуацията. Извади си набързо телефона и го подаде на Нарин.
- Набери последният номер и кажи, че Даруй Гаара е в " Червеният дявол" и има нужда от помощ.- каза и буквално я  блъсна в страни. Момичето падна на земята и леко изскимтя от болка, но братовчедка й я вдигна. Нарин моментално  изхвърча от дискотеката и излезе на вън. Набра посоченият номер и зачака отговор. След няколко секунди се обади  някакъв мъж с плътен и страшен глас. Тя се смръзи на място, но трябваше да събере смелост и затова заговори.
- Ало, Даруй гаара ми каза да се обадя на този номер и че имал нужда от помощ...- бързо започна да говоря тя и  нищо не й се разбираше.
- Какво? Нищо не мога да ти разбера, момиченце. Ако това е подигравка ще те открия и ще изкормя семейството ти.-  Нарин направо се вдърви от думите му. Какво говореше той? Ще изкорми семейството й.
- Червеният Дявол... Даруй Гаара... Помощ.- накъсано говореше тя, но този път по- бавно. Отсрещната страна се  затвори и тя остана безмълвна да стои. Бяха й затворили. Какво щеше да прави? Вътре бе нейният спасител и сигурно  се биеше, за да оцелея, а тя не се бе опитала поне да го защити... Какво трябваше да направи? Мина се около  минута, когато се опомни и тъкмо да прекрачи прага на дискотеката, пред нея с бясна скорост заспираха четири  скъпи и лъскави коли. Нарин се обърна и какво да види... От всяка една кола слязоха четирима мъже и всеки един от  тях беше мускулест, с дебели вратове, ръцете им бяха колкото пет пъти нейните. Запътиха се към входа и буквално  профучаха покрай нея, без нищо да кажат. Влязоха вътре и започнаха да се оглеждат, за да видят господарят си.  Когато го намериха се втурнаха към Гаара, който се биеше и се опитваше да избягва ударите на противниците си, но  те бяха станали много повече. С тези, които червенокоското се биеше бяха станали около 15 човека. Беше отнесъл  няколко юмрука, но нищо повече. Когато грамадните мъже се намесиха в боя настана същинско "меле". Гаара се  измъкна незабелязано и остави горилите си да се бият вместо него. Беше му достатъчно, бе защитил честа и мъжката  си гордост. Гледаше и се наслъждаваше на пребиването на слаботелесните и отворени момчета. Трябваше да се научат  да уважават семейство Даруй и най- вече наследникът на фамилията. Нямаше да забравят никога този побой.  Защитниците на Гаара се движеха постоянно и раздаваха удари- силни и мощни. След около минутка всичко беше  свършило, а момчетата лежаха на земята. Кое едва дишаше и се задушаваше, кое беше със счупен крайник, но най-  доволен от това беше останал червенокоското...  Гаара отиде до чернокоската и Ларидия, спря се и заговори.
- Хайде да се махаме от тук. Гледката е ужасна.- те кимнаха с глава, но бяха изплашени до смърт. Излязаха от  дискотеката, а охраната нищо не им каза, все едно всичко си беше нормално. Когато стигнаха до черното му Ауди ТТ,  той отвори вратата откъм шофьорското място и погледна към двете момичета.
- Съжалявам, но колата ми е за двама души.- актьорската му гримаса веднага се показа, а момичетата се спогледаха.  Какво щяха да правят? Гаара разбра, че се дърпат и реши да пробва с хитрост.
- Е, добре... Пожелавам ви лека вечер, а аз трябва да си промия кръвта.- момичетата се ококориха, защото досега,  заради шока, не бяха забелязали малкото кръв по устната му. Даруй се качи в колата си и тъкмо да затвори, Нарин  извика силно.  
- Ще ме закараш ли до нас?- докато чуе тези думи червенокоското си залепи самодоволната усмивка на лицето и  отговори.
- Разбира се, че ще те закарал. Няма да те оставя на улицата.- Ларидия хвана ръката на братовчедка си и я  погледна в очите неодобрително.
- Какво си мислиш, че правиш малка госпожичке.- троснато й заговори тя.- Ще се прибереш с мен, разбра ли?- Нарин  поклати глава.
- Но, Ларидия... Той се сби, заради мен, а сега е ранен. Поне да ме закара до нас му дължа, нали...?- опълчи се  малката на братовчедка си.- Ако не беше той кой знае какво щеше да стане...- Ларидия въздъхна тежко и каза.
- Добре, добре... Аз ще си хвана такси и искам да ми се обадиш, като се прибереш, чули?- издаде си заповедите тя  и я прегърна. След като се отдели от Нарин, сивокоската си повика такси, качи се в него и отпътува към домът си.  Гаара стана от мястото си и когато отиде до другата страна, отвори вратата и Нарин се качи. Той я затвори и се  настани на шофьорското място. Запали двигателят и изфурсира няколко пъти на място колата си. Отпусна съединителят  и Аудито буквално литна напред. Скоростомерът надвишаваше 150 километра в час, а Гаара не си махаше кракът от  газта, а напротив- натискаше го още повече. Нито един от двамата не продумваше, а само си мълчаха. Изведнъж главата на Нарин натежа и да я пробожда, все едно с остриета. Виеше й се свят и тя самата не разбираше какво й става. Виждаше двойно всичко, което беше покрай нея, а гаденето се надигаше в нея. Тя си подпря главата на стъклото и си затвори очите, за да може поне малко да й помине. Всичкото това беше резултат от многото алкохол и с една дума, Нарин беше пияна и не беше подготвена за този момент. Дърветата и сградите се изстрелваха бързо покрай тях и когато най- накрая стигнаха пред къщата Даруй, Гаара спря двигателят и слезе от колата. Отвори другата врата, а Нарин си отвори бавно клепачите и се огледа наоколо. Беше й непознато мястото и се чудеше къде ли са. Защо я е завел на място къде никога не е ходила, а не в домът й. Погледна го в очите- объркването си стоеше там и не даваше признак, че ще си тръгне скоро.
- Къде сме?- запита тя, като си отпусна главата назад и тя се подпря на седалката. Толкова я болеше главата и беше замаяна, че дори и едва си държеше отворени очите. Даруй нищо не каза, а внимателно повдигна малката сладурана на ръце. Затвори после вратата и заключи автомобилът си. Както всяка вечер, когато щеше да води момичета в тях, червенокоското освобождаваше персонала, за да не го гледат или наблюдават. Влезе вътре и се запъти към горният етаж. Когато стигна до стаята, в която чукаше момичетата, отвори вратата, влезе в нея и я затвори с крак. Положи малкото телце на прелестното същество върху леглото и седна до нея. Гледаше я в красивото лице, а в очите й паниката ставаше все по- голяма. Не смееше да мръдне, защото не знаеше какво може да стане. Лицето й не беше познало болката и тъгата. Беше винаги усмихнато и даряващо светлина в мрака. Устните й бяха малки и сочни, като че ли някой ги беше изваял върху лицето й. Сведе си погледът надолу и се спря на двете разтворени копчета на ризката й. Гърдите й едва се показваха от отворът и привличаха вниманието му. Вдигна си леко ръката и разтвори останалите копчета на ризата. Едва сега се откриха целите. Нарин не носеше сутиен, защото й беше още рано за такъв- поне според родителите й. Безброй думи искаха да излязат от гърлото й, но нямаше смелост. Беше малка и наивна. Зърната на малките й гърди настръхнаха от хладинката на въздуха. Гаара потрепна, а мускулите му се напрегнаха. Възбудата навлизаше в него и искаше плътта й. Да усеща топлината и да чува стенанията й. Щеше да е тясна и удоволствието му щеше да е двойно по- голямо. Спусна пръсти по коремчето и когато стигна до поличката й я съблече, а момичето остана само по бикини. Усмихна се широко и облиза устните си. Хвана ги и тях, като поличката, махна. Голото тяло на малкото момиче лежеше на белият чаршаф, както водната лилия седеше върху водата- чиста, нежна и невинна. Наведе тялото си към нейното и се вгледа в лицето й. В това, така прекрасно и непорочно лице, на което никога не беше се появявала лъжата, което досега е било безгрижно и никога е нямало проблеми. Бяло, като сняг и от време на време се показваше розовината върху бузките й. Това неопетнено създание, което щеше скоро да изпита най- болезненото усещане досега. Сложи си два от пръстите на клиторчето и ги спусна надолу към отворът й. Спря ги и каза.
- Толкова си мъничка и невинна...- сякаш някаква тъга се беше зародила в душата на младият Даруй. Какво ли му ставаше? Да не би да беше усетил болка в сърцето си?... Не... Това все пак беше Даруй Гаара- безчувственият и безсърдечен човек.- Но от днес- нататък за теб всичо ще се промени.- промълви той с демонски глас и вкара рязко пръстите си в нея. Тих стон излезе от устните на момичето, заниците й се разшириха, очите й се напълниха със сълзи, а прорязващата болка между краката й я накара да извика силно....
Следва продължение....

Това е колата на Гаара- Аudi TT:
Spoiler:

Какво ще се случи по- нататък ще разберете в следващата част...


Последната промяна е направена от Death_Angel на Съб Юли 29, 2017 4:03 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Вто Авг 24, 2010 2:23 am

Понеже днес през деня си отивам на село и мисля, че в неделя ще си дойда пускам следващата част на фикчето ми и се надявам да ви хареса Специално за daniloved- обичкам си те; моята сис- ти си знаеш коя си- обичкам и теб и най- накрая за моята любов- Сез, без теб накъде- и теб те обичкам  
Пожелавам ви приятно четене...


Част 7

Жалостните викове на Нарин озвучаваха цялата къща и все едно с нож разрязваха тишината. Леката неонова светлина в  стаята блещукаше и отвреме- навреме заслепяваше чернокоската. Стискаше си клепачите, не заради светлината от  лампата, а от болката, която не спираше и я пронизваше право в сърцето. Какво правеше той с тялото й? Чувстваше  пръстите му в себе си, как се мърдаха и навлизаха навътре. Сълзите падаха по лицето й и изпращаха отнетата й  невинност. Очите на чернокоската се бяха зачервили, а тялото й не беше свикнало с промяната. Пръстите на ръцете й  трепереха и се движеха самостоятелно. Краката й потрепваха, а мускулите й се стягаха и изтръпваха. Толкова я  болеше, че искаше да вика... Да вика, за да чуе целият свят какво правеше с нея. Мислеше го за мило и добро  момче, но явно предупредителният поглед, който й беше хвърлила Ларидия е бил напълно заслужен. Беше чувала от  нея, че богатите момчета са агресивни, арогантни и безчувствени. Правели, каквото си искат с момичетата и не се  интересували какво става с тях. Взимали си удоволствието и ги захвърляли на боклука, за да може няой друг богаташ  да опита и той от насладата... Защо точно на нея се бе случило това? Та, тя беше едва на 14 години. Във  възрастта, която й откриваше забавлението в живота. Позволяваше й да се запознае с някое момче, да се влюби в  него и да получи първата си целувка... Но не и това... Не някой да я прелъсти по най- безмилостният начин и да  отнеме най- ценното нещо за нея- девствеността й... Капки кръв прокапаха по ръката му и западаха на белият  сатенен чаршаф. Той веднага се оцвети от тях и се образува петно. Червенокоското се хилеше победоносно и мачкаше  малките гърди на момичето. Усещаше топлината й и членът му още повече се надървяше. Щеше скоро да опита от нея...  Щеше да й покаже какво е бурният и здрав секс. Нямаше да се отърве толкова лесно... Нямаше да й прости за кръвта  и малката подутинка по устната си от боя, който беше се образувал по- рано, заради нея. Очите му светеха зловещо  и смразяваха още повече тялото на Нарин.
След известно време спря движението на пръстите си и бавно ги извади. Алената кръв текна и последва предишните  капки по чаршафът. Момичето усети това и се опита да се надигне, за да избяга от ужасяващата ситуация, но Гаара  се притисна до тялото й и се усмихна самодоволно. Наведе се на нивото на ухото й и дяволски заговори.
- Хареса ли ти, малката ми?- очите й се ококориха, защото я беше сварил неподготвена. Незнаеше какво да каже, пък  и болката отдолу не се махаше, дори и непроявяваше никакъв признак, че ще се махне. Той си надигна главата и се  вгледа в скованото й лице. Никаква реакция или емоция не беше изписано на него, само сълзите й падаха и се  свличаха надолу. Толкова му беше забавно да я гледа наранена, безсилна да го спре и незнаеща какво да стори.  Тогава си сложи ръката на копчетата на панталона си и ги разкопча. От процепа извади мъжеството си и го нагласи  на отворът й. Раздвижи го с нея, слунка се стече от устните му и падна на членът му. Още няколко пъти го  разтърка, за да го навлъжни и сложи главичката му там където скоро щеше да я усети. Вкара го бавно, за да го  намести хубаво и когато това стана, махна ръката си. Тогава се напъна и едва сега членът му се промъкна целият в  плътта й. Силен вик излезе от гърлото на Нарин и се разнесе из стаята.
- Моля те, недей.- изплака тя и си сви очите от болката, която й причиняваше големината му. Усмивката му не се  махаше от лицето, а той изсъска победоносно.
- Колкото и да ми се молиш, няма да спра. Време е да си платиш за боя, който стана по твоя вина.- моментално си  отвори очите и го погледна в неговите. Каква бе нейната вина, че това момче се беше напило и отишло при нея.? С  какво беше виновна, че се е родила красива? Той започна да се движи бързо в нея и да прониква надълбоко. По-  голяма болка не беше изпитвала дотогава. Членът му сякаш я раздираше отвътре, а големината му ставаше още по-  огромна. Вените му изпъкваха и кръв се покачваше в него. Втвърдяваше се за секунди и стигаше до стените й. Ледени  търпки пролазваха по мъничкото тяло и се забиваха в кожата й. Удоволствието за Даруй беше неописуемо голямо, но не й за нея. Усещаше всеки тласък на тазът му, всяко движени и проникване на мъжеството му. Искаше й се да беше  послушала по- голямата си братовчедка, но не. Тя беше предпочела да бъде със спасителят си, който тя мислеше до  моментът, в който не беше усетила жаждата му за плътта й, арогантното държание и блясъка в очите му... Сви пълните си очи със сълзи и извика.
- Гадно копеле... Защо ти се доверих? Проклет да си...- изведнъж тялото на червенокоското се скова, а движенията  му престанаха. Мускулите му се стегнаха, а проблясъците, който имаше преди малко изчезнаха толкова бързо, колкото  се бе изплашил. Ръцете му седяха върху бедрата й и леко потрепваха. Какво ставаше? Тези думи... Веднага си стрелна тъмният поглед към момичето и още повече се изсплаши. На леглото не виждаше чернокоската, а напротив. На  нейно място седеше Сакура и плачеше. Виждаше красивото лице обляно в сълзи, а от устните й излизаха викове.  Викаше за помощ, молеща за милост. За пощада, която той самият не беше проявил към нея... В този момент лицето на  Сакура се нормализира и се чуваха жестоките й и убийствени слова, които се забиваха в сърцето му, като кинжал.  Моментално изникнаха спомените от онази нощ. Как гледаше божественото й тяло; движениято му, когато правеше  стриптиза; устните й, които така нежно и топло докосваха неговите и ръцете, когато ги прокарваше и галеше с тях  кожата му... Какво ставаше? След като нищо не се чуваше Нарин си отвори очите и зениците й се разшириха.  Насилникът й я гледаше изплашено и ужасено.
- "Проклетник"- всяка една част от тялото му се беше сковала и не мърдаше. Никакъв признак, движение или реакция.  Чернокоската го гледаше объркано и не смееше да мръдне, защото може би щеше да си изпати.
- " Проклет да си, Даруй Гаара"- викаше и го обиждаше Сакура, но това не беше тя, просто подсъзнанието му  пресъздаваше онази нощ. Устните му бяха леко разтворени и трептяха. Как мразеше тези обиди... Ненавиждаше  надменното й поведение спрямо него...
- Махай се, уличнице...- извика той, вдигна ръка и я засили. Нямаше да й позволи отново да му говори така, нямаше  да я остави да го унижава и да убива удоволствието му... Но точно преди да стигне до лицето й, Сакура изчезна и  Гаара се вгледа в чистите и непорочни синьо- зелени очи на Нарин. Стегна си мускулите и я спря на милиметри от  ужасеното й лице. Гледаше го със страх и обърване, защото беше готов да я удари. Объркана беше, заради думите  му... Коя беше тази "уличница"? Гаара се опомни и отново се вгледа в нея. Наистина беше малкото момиче, от което  беше откраднал най- чистото и детското в нея. Беше я опустошил за секунди, заради жаждата си за секс... Беше  заличил онзи свят на безгрижност и на радост. Беше убил всяка една нейна съкровенна мечти... Беше я обезчестил по  най- арогантният и бездушен начин... Какво му ставаше?
Внезапно изкара членът си от нея, а той беше омекнал, заради шока, които бе изпитал. Прибра го и закопча  панталоните си. Стана от нея и леглото. Обърна се с гръб и изсъска злобно.
- Върви си, малка курво.- Нарин се ококори. Защо я наричаше курва, като тя не беше такава? Може би беше, защото се бе поддала на чарът и красотата му. Беше се излъгала от ролята на добро момче, която така изкусно играеше той.
- Да си вървя?- запита объркано чернокоската. Даруй си присви очите и каза.
- Да. Не искам да те виждам никога повече през животът си.- момичето едва се изправи и поредните сълзи се стекоха  от нея.
- Но как да си отида, като не знам къде се намирам?- паниката я обземаше още повече, защото не знаеше как ще се  прибере до у тях. Гаара тръгна към вратата.
- Не ми пука как ще се прибереш, просто се махни от погледът ми...- каза бездушно и безразлично той. Нарин  започна да подсмърча и когато видя, че червенокосият красавец наистина нямаше да й помогне, извика силно и  гневно.
- Не ти пука, така ли?- вече не я интересуваше, дали ще я удари или щеше да я нарани. Достатъчно беше взел от  нея, какво по- лошо можеше да стане... Поне така мислеше с детските си разсъждения.- Щом можеше да ме изнасилиш,  значи ще можеш да ме закараш до вкъщи.- Гаара се вцепи на място. Вените му изпъкнаха видимо от гняв. Беше  бесен... Как си позволяваше да му говори така? "Същата е, като нея" измърмори си на ум той и моментално се появи пред нея. Гледаше я с раздразнение и омраза. Тя се смути и побърза да се отдръпне назад, защото от него можеше да  очаква всичко. Младият Даруй само изскърца със зъби и се изправи.
- Хубаво.- изръмжа той и тръгна към вратата.- Обличи се и да се махаме.- допълни със същият смразяващ тон, след което извади ключовете от джобовете на дънките си и излезе от стаята. Нарин стана и започна да се облича. Болката  я режеше отвътре и едва слагаше дрехите върху тялото си. След известно време, когато беше напълно готова, също излезе от къщата и се запъти към черното Ауди на червенокоското. Седна на седалката до него и затвори вратата.  Гаара завъртя ключа и се чу ревът на колата му. Подаде газ и буквално хвръкнаха. По време на пътя никой от двамата не продумваше, а само си мълчаха. Нарин отвреме- навреме поглеждаше към момчето до нея и леко се усмихваше,  защото той беше красив, като ангел, но веднага щом си спомняше за случилото се преди малко, усмивката й замръзваше и се махаше. Червенокоското пък натискаше педала и тялото му се напрягаше. Нервите му незнайно защо се опъваха и го караха да се вбесява... Не след дълго стигнаха до обяснената му къща в града и спря колата си на една пряка от  домът на чернокоската. Ръцете му не се махаха от кормилото, а самият той гледаше напред в далечината и мрака,  спуснал се над покривите на къщите. Нарин седеше и не мърдаше. За първи път незнаеше какво да каже на някой.  Хиляи думи напираха в гърлото й и искаха да излязат, но сякаш някаква буца ги възпираше....
- Махай се.- изръмжа Даруй и не си отместваше погледа от предното стъкло. Момичето се натъжи, защото имаше надежди, че с него може да се опознаят малко повече, но това беше преди... Преди да я закара в домът си и да  постъпи с нея така. Нарин отвори вратата и тъкмо да слезе, беше спряна от ръката на Гаара. Той я беше хванал за  късият ръкав на ризата й и заговори зловещо.
- Ако някой разбере за това, което се случи в къщата ми, ще си имаш огромни проблеми...- зениците й се  разшириха.- Разбра ли?- опитваше се да я изплаши той. Нарин кимна с глава и през сълзи каза.
- Да!!!-  слезе от колата и веднага се затича. Бягаше и бършеше сълзите си. Младият Даруй удари юмрук по кормилото и затвори другата врата. После затвори своята, завъртя ключа и натисна силно педала. Колата изфурсира,  а ревът на двигателят беше доста силен. Ехото му оглуши улицата, а Гаара отпусна рязко съединителят и подаде газ.  Аудито му бързо се изстреля от мястото си, а гумите му изпищяха. Къщите и блоковете минаваха бързо покрай него и  го занимаваха, все едно летеше със самолет. Километражът му показваше триста километра в час, но това изобщо не  го притесняваше. Беше свикнал с бързите скорости и обожаваше да се движи по този начин. Излезе от градът и  навлезе в гората. Пътят за плажа минаваше през нея и той нямаше никакъв избор. Колата се движеше по асфалта и  елегантно се накланяше на завоите... Изведнъж, както Гаара пътуваше със скъпият си атомобил, на предното стъкло  се появи тя... Гневното и пълно с омраза лице на Сакура. Онзи поглед, който имаше по- рано в къщата си се появи,  а паниката го обземаше. Загледа се в нея и видя сълзите й... Същите сълзи, които беше видял и преди. Тялото му  беше вцепено и не му се подчиняваше, дори и не мигаше. Отпусна си ръцете и не можеше да повярва. Как беше  възможно това? Защо ли се появяваше за втори път? Да не би да полудяваше?
Изведнъж гумите му изпищяха, а колата се поднесе настрани.
- "Умриии."- чуваха се виковете на Сакура, а Даруй не реагираше. Внезапно едно дърво се появи пред погледът му, а  обликът на розовокоската изчезна. Tой се паникьоса и веднага извъртя воланът на другата страна. Автомобилът смени  посоката на движението си и се върна на пътя, като червенокоското се опитваше да я овладее и да намали скоростта  й. Бяха минали няколко минути и той се беше успокоил напълно, а Аудито му се движеше спокойно по асфалта. Когато  стигна пред домът си, спря двигателят. Отвори вратата, излезе и я затръшна след себе си. Заключи я с  дистанционното си и влезе в къщата. Веднага се запъти към терасата, защото трябваше да се успокои. Твърде много  шок му се бе насъбрал и то за една вечер. Появяването на Сакура, това момиче, което го вбесяваше до краен  предел, а сега и за малко да катастрофира. " Какво ми става, по дяволите". Изпсува той и излезе навън, като седна  на хамака си и се излегна на него. Погледна към вълните на океана и се усмихна. Сложи си ръцете зад врата и се  отпусна. Винаги водата го успокояваше и го караше да се чувства щастлив и в безопасност- това беше любимото му  занимание. Можеше да ги гледа до края на животът си и... Изведнъж вълните започнаха да се блъскат силно една в  друга, както при бурите и зловещо да шумят. Червенокоското се изправи и погледна към небето. То бе спокойно, а  звездите блещукаха на него. Свали си отново погледът към вълните и чу познатият глас.
- "Умрии, Даруй Гаара... Проклет да си..."- Какво ли ставаше? Тялото му отново, както първите два пъти не мърдаше  и се сковаваше все повече.
- "Ще си платиш за това, което ми причини... Ще те убия..."- говореше розовокоската.
- Остави ме на мира, вещице.- извика изплашено Гаара. Моментално се плесна за двете бузи с ръце и отново погледна  към океанът... Вълните бавно се движеха, а шумът от тях беше изчезнал, както и Сакура. Гледаше изненадано и  объркано. Ръцете му стискаха парапета на терасата и трепереха. Тази жена искаше да го подлуди. Искаше да си  отмъсти, дори може би и да го убие. Какво ли правеше с него? Каква ли магия използваше, че да го плаши до смърт?  Бързо стана и се заизкачва по стълбите към вторият етаж. Когато стигна на него тръгна, докато не стигна стаята  си. Открехна вратата й и влезе вътре. Затвори я и легна на леглото, без да съблече дрехите си. Сложи си ръцете зад  главата и се загледа в белият и мрачен таван. Едва сега забелязваше колко  самотно се чувства залепен- там горе.  Не след дълго заспа...
Така си минаваха дните, а Даруй още повече се депресираше. Всяка нощ сануваше кошмари, свързани със Сакура. Ту  държеше нож в ръка надвесена над него, докато спи и му казваше, че ще го убие; ту държеше пистолет и натискаше  спусъкът и когато куршумът достигнеше тялото му, започваше да тече кръвта му. Всяка една нощ се събуждаше с  викове и пот по цялото си тяло. Вгледаше ли се в лицето на някое момиче виждаше обликът й, и не само това.  Навсякъде беше тя- в дърветата, вълните на океана, стъклата и дори в тревата. Розовокоската не го оставяше на  мира и искаше да го подлуди......

Следва продължение...

Дали Гаара ще стане нормален и ще спре да вижда навсякъде Сакура? Какво ще стане по- нататък, ще разберете в  следващата част...


Последната промяна е направена от Death_Angel на Съб Юли 29, 2017 5:43 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Нед Авг 29, 2010 7:02 pm

Ето и следващата част на Метресата и се надявам да ви хареса. За daniloved и най- специално за днешната рожденичка- sakura46. Пожелавам ти много здраве, щастие и всичките ти мечти да се сбъднат. Късмет- винаги да имаш; Усмивката да не изчезва от лицето ти и винаги да си добра приятелка, каквато си била досега  



част 8
~~~~~~
- Гаараааа... Гаараааа...- чуваше се шепот в тъмнината на женски глас. Червенокоското се огледа объркано, защото  всичко около него беше мрак.
- Гаараааа... Гаараааа...- отново се чу шепота, но този път наподобяваше на стенания. Той се опита да се надигне,  но нещо възпираше ръцете му. Дръпна си дясната ръка, но шум от вериги огласи тишината. Гаара ококори очи и дръпна  напред лявата си ръка, но резултатът беше същият, както с другата. Паниката обземаше тялото му и неразбираше  какво става и къде се намира... Изведнъж някаква светлина се появи и освети всичко наоколо, а Даруй се намираше в  стаята си. Погледна моментално към ръцете си и с ужас видя, че те бяха завързани за леглото с вериги. Тялото му  се скова, а очите му трептяха от страх. Какво ли ставаше и защо беше завързан?
- Гаараааа... Гаараааа...- той си извърна погледът напред. Пред него седеше фигурата на някой, но от тъмнината, която беше обгърнала човека не можеше да познае кой е той.
- Кой си ти, по дяволите и защо съм завързан в собствената си къща?- извика гневно той, но това беше маска, за да  не може натрапникът да усети страха, който беше в тялото му. Никакъв отговор... Веднага последваха нови думи от  страна на сянката.
- Ще си платиш...- щом чу тези думи червенокоското се скова още повече, а ужасът му нарастваше с всяка изминала  секунда. Възможно ли бе това? Наистина ли беше тя? Едва сега фигурата се показа на светлината. Високо и стройно  тяло, розово бонбонена коса, бяло и красиво лице. Това беше тя... Самата Сакура. Заниците му се разшириха от не  вярване. Беше тя... Това гневно лице и тези кристално чисти зелени очи, от които се бяха стичали сълзи...  Червенокоското започна да се мятка в леглото и да се опитва да изтръгне веригите или поне да се измъкне от тях,  но успех не постигаше. Колкото повече се дърпаше, толкова повече нараняваше китките на ръцете си и се образуваха  червени кръгови линии, в резултат на триенето на веригите. Сакура се приближи до леглото и се усмихна дяволито.
- Какво искаш? Махай се, проклетнице...- започна да вика той, а пръстите му трепереха. Болка се появи по китките  му и тя започна и се движеше по кожата му. Дали искаше да го убие и да си отмъсти?
- Време е...- този тих звук се изтръгна от алените й устни, а ръцете, които бяха зад гърба й се раздвижиха и  застанаха пред нея. Устните му се разтвориха, а ококорените му очи показваха огромната паника в него.  Розовокоската силно стискаше една кама и не спираше да се усмихва. Забавляваше се на ужасеното му лице и от  неизвестното, което само тя знаеше...
- Какво ще правиш с тази...?- заекна, защото Сакура за секунди беше го възкачила и опряла оръжието в гърдите му.  Тя се вгледа в очите му и отговори.
- Ще те убия за това, което ми причини... Твоята кръв за моята...- вдигна ръце високо над главата си и ги засили  към тялото му. Камата се забоде точно в сърцето, той започна да вика от болка, а кръвта му да излиза от раната и  да се стича по леглото.
- Нееееее....
~~~~~~
- Нееее....- Гаара рязко се изправи и отвори очи. Моментално се огледа, за да разбере дали това бе истина или  само сън. Наистина беше сън... От тези сънища със Сакура, които се превръщаха в кошмари. Няколко капки пот се  стекоха от челото му и паднаха върху дланта му. Тялото му трепнеше, а ръцете му трепереха от страх и ужас. Вдигна  ги нагоре и извика силно.
- Остави ме намира, вещице...- захлупи ги върху лицето си, а няколко сълзи на отчаяние западаха по него. В същото  време на вратата се почука. Червенокоското подскочи, а отвъншната страна се заговори.
- Гаара, добре ли си сине?- беше Хаджиме. Едва сега Даруй се успокой малко и се опита да звучи нормално и  безразлично.
- Да, добре съм.- беше зададен нов въпрос.
- А, защо викаш така истерично?- той си намръщи веждите.
- Върви си. Искам да бъда сам.
- Добре, щом така искаш, ще се махна. Исках само да те предупредя, че заминавам за остров Дерена с Амелинда.
- Хубаво... Върви, където искаш с курвата си.- изръмжа Гаара и се чуха отдалечаващите се стъпки на баща му.
Зеферо Амелинда бе момиче на 21 години и беше любовницата и момичето за всичко на Даруй Хаджиме. Косата й беше  руса, очите сини, а да не говорим за тялото й- високо, стегнато и слабо. Той я водеше на всякъде със себе си,  защото беше представителна и изглеждаше сексапилно. Тя пленяваше погледите на онези богаташи, който правеха  сделки с Хаджиме....
- Амелинда.- изрече името й с досада.- Сигурно се шегуваш... Та, тя е с две години по- малка от мен.- повдигна  грубо горната си устна и стана от леглото. Облече се и когато погледна в огледалото за секунди се появи образът  на розовокоската. Очите му отново се ококориха и отстъпи една крачка назад. Примигна веднъж и тя беше изчезнала.  Хвана столът до себе си и го хвърли към огледалото. То се пръсна на парченца, а стъкълцата падаха по скринът.  Тялото му се тресеше, започна да тършува из стаята и да търси нещо.
- Къде е?- хвърли няколко тениски зад гърба си.- Няма я... Къде е?- силен вик се разнесе наоколо, а той  продължаваше да разхвърля дрехите и да ги събира на купчинка зад себе си. След около минутка мярна на земята да  седи опакована в пликче малка спинцовка. Усмихна се и я вдигна.
- Ето те, малката ми...- разкъса горната част на пликчето и я извади. Тогава отиде до нощното шкафче, което бе до  леглото и отвори чекмеджето му. Отвътре се претъркули малко шишенце с течност. Хвана го и го вдигна. Тогава сложи  спринцовката в отверената дупчица на капачката и надигна шишенцето нагоре. Част от течността се изля в  спринцовката и когато червенокоското прецени, че е достатъчно, свали шишенцето и и звади иглата от него. Затвори  дупчицата и го върна обратно в чекмедженцето. Опипа сгъвката на ръката си, за да потърси вените си и когато ги  намери, заби спринцовката в тях. Ръката му изтръпна и се появи болка от пробождането. Веднага си сложи пръстта  върху горната част на спринцовката и я натисна надолу. Течността се вливаше във вените му и протичаше по цялото  му тяло. Тихи болезнени стонове се чуваха да излизат изпод устните му и когато спринцовката се изпразни, Гаара си  махна пръстта от нея и я извади от кожата си. Алено червена кръв текна от малката дупчица, която беше пробита от  иглата. Захвърли спрнцовката на земята и веднага потърси уискито си и памук. Когато намери памука, отскубна малко  от него и обилно го напои с алкохолът. Постави го върху кръвта и силно натисна. В главата му изникнаха думите на  докторът, при когото беше ходил преди няколко месеца. Той му беше предписал това успокоително.
- " Успокоителното трябва да се взима в умерени количества, защото в противен случай може да има доста  нежелателни последствия."- Даруй се намръщи, защото лекарстовото действаше за шест часа, а можеше да го вземе  повторно на 12- тия час след последното вкарване в организмът си. Депресията му и страшните образи на Сакура не  преставаха. днешният ден нямаше да е по- различен от останалите... Щеше да му се привиди отново розовокоската и  щеше да прибегне до вторият начин, който ползваше за оставащите шест часа. Изсумтя и излезе от стаята. Когато  слезе по стълбите се огледа и съвсем случайно видя Сивенте да излиза навън.
- Сивентеее.- извика силно той и се спусна към вратата, но в този момент икономът на къщата се показа от вратата  и какво да види. Гаара тичаше към него и явно не го беше забелязал, защото червенокоското се блъсна в него и  падна назад. Издаде разгневен звук.
- Не можеш ли да гледаш къде вървиш, Сивенте.- изръмжа той през зъби, а Сивенте се засмя и заговори със сърказъм.
- Май, г-н Даруй е невнимателен... Защо ли?- още един смях последва, а Гаара беше бесен. Как си позволяваше да му  се присмива по този начин.
- Спри да се хилиш, Сивенте.- този път тонът му беше заплашителен. Усмивката на мъжът веднага замръзна и изчезна.  Обърна се и направи крачка напред, но в този момент червенокоското го спря.
- Чакай, Сивенте...- икономът се вцепи на място, защото за първи път чуваше господарят си да му говори с  добронамерен тон. Надникна от вратата и видя посърналото му лице. Веднага я затвори и приклекна до  червенокоското.
- Какво ви притеснява?- побърза да го запита. Гаара потрепна и се вгледа в очите му. Наведи си главата и  заговори.
- От доста време насам имам кошмари с едно момиче и не само това...- направи кратка пауза и продължи.- Виждам  лицето й навсякъде...- икономът се надигна и се замисли. След около минутка мълчание заговори.
- Може би съвеста ви узяжда отвътре.- Гаара се ококори.- Обсебен сте от нея.- засмя се той.- А, може би сте и  влюбен в това момиче. Причинили сте й нещо, което не можете да си простите и затова е всичко- кошмарите,  виденията и измъчването.- Даруй присви очи и изсумтя.
- Да бе да. Аз влюбен в нея... Това е невъзможно.- подпря ръце на пода и се изправи. Обърна се и излезе на  терасата. Излегна се, както винаги на хамакът си и се загледа във вълните. Толкова спокоини бяха те, движеха се  към брега и заливаха ситният пясък по него. Погледна към небето, а по него плуваха малки сини облачета. Слънцето  весело печеше и нещо му напомняше в негo за розовокоската... Красивото й лице и озаряващата го усмивка. Как очите  й излъчваха невинност и искреност, но... Но онази вечер те бяха пълни с омраза и отвръщение. Болка и ненавист бе  изписана по лицето й... В главата му изникаха думите на Сивенте. " Може би съвеста ви узяжда отвътре. Обсебен сте  от нея. А, може би сте и влюбен в това момиче. Причинили сте й нещо, което не можете да си простите и затова е  всичко- кошмарите, виденията и измъчването." Върна си погледът към океанът и се замисли.
- Възможно ли е това? Дали наистина съм влюбен в нея.- започна да размишлява той на глас.- Обсебен!!!- сложи си  ръката на челото и объркано се запита.
- Боже, какво да правя? Как да се успокоя и да се измъкна от този ужасен кошмар, който е обгърнал живота ми?- В  този момент тялото му потрепери, защото си беше спомнил как се бе чувствал, когато гледаше тялото на  розовокоската. Как не искаше да я дава на никого да я докосва, да я целува и най- вече искаше само за себе си  онази наслада, която му доставяше плътта и топлината й. Как ръцете й се прокарваха по кожата му, как устните й  пораждаха тръпки по тялото му и го възбуждаха до несвяст. Очите й, които му казваха, че е само негова... Негова  за през нощта... Но само за тогава... Какво ли щеше да стане, ако беше негова... Завинаги!!!
Моментално вълните отново зашумяха, а тялото му се вцепи. Поредното видение го връхлиташе и го плашеше до смърт.  Вече незнаеше кое е реалността и кое сън. Беше се изгубил в някакъв лабиринт, в който всеки път водеше до едно и  също- видението със Сакура и всичко което й беше причинил. Трябваше да направи нещо, за да спре да се измъчва, да  спре този тормоз, който го подлудяваше.
- Непременно трябва да се видя с теб, Сакура... Да направя нещо, за да ми простиш и да се махне всичко това...-  Затвори очи и вдиша дълбоко въздух. Отпусна се и се унеси.
Така си минаваха часовете и слънцето се движеше към хоризонта заедно с тях. Лекият и студен бриз излизаше от  океана и обхващаше всичко наоколо. Листата на дърветата се полушваха от него, а студенината полази по тялото на  червенокоското. То настръхна и накара Даруй да се пробуди. Очите му се отвориха бавно и първото нещо, което видя  бе вълните. Същите тези вълни, които винаги го успокояваха, а сега го караха да се страхува от тях. Беше го  страх, че ще види и срещне със Сакура... Надигна се от хамака и излезе от терасата. Запъти се към вратата и  когато излезе от къщата, влезе в колата си и я запали. Тръгна с нея и се запъти към градът. Щеше да научи на  всяка цена къде живее розовокоската и щеше да й се извини или нещо подобно. Сам незнаеше какво ще прави, но все  нещо щеше да измисли... В гърлото си усещаше пареща болка и буца, която все едно го задушаваше. За първи път  смелостта, която винаги имаше се беше изпарила.
- Не мога да го направя.- промълви той с тих и страхлив глас.- Ще се отбия в "Червеният дявол" и ще изпия малко  уиски за кураж.- реши се той и завъртя черното лъскаво Ауди. Гумите му пропищяха по асвалта, а колата му направи  обратен завой. Скоростта му на движение беше висока, но какво от това. Така щеше да стигне по- бързо до  дискотеката и щеше да отоли тревогата си в алкохолът... Не след дълго спря пред "Червеният дявол" и слезе от  автомобилът си. На входът го посрещнаха двамата здравеняци, които бяха охраната и го пуснаха да влезе. Даруй  отвори вратата, а силната музика моментално се вля в тялото му. Басовете вибрираха и дразнеха тъпанчетата на  ушите му. Повдигна си раздразнително горната устна и изсумтя. Седна на сепарето, което винаги ползваше и направи  знак на сервитьорката да отиде при него. Момичето моментално се отзова и запита любезно с усмивка на лицето.
- Добър вечер, г-н Даруй. Какво ще поръчате?
- Искам двеста уиски.- получи отговор от него. Кимна с глава и отиде при барът. Червенокоското се огледа, за да  види някой познат и наистина. Погледът му срещна и се спря на така познатото му лице на предишният си приятел.  Итачи седеше на сепарето, отдясно и малко по- отдалечено от неговото. Учихата беше седнал, а от двете му страни  имаше две сексапилни момичета. Едната беше с кафява коса, а другата- русокоса с черни краища на косата си.  Облеклото им беше предизвикателно, а по бедрата им шареха ръцете на чернокоското. Опипваше ги и ги целуваше по  вратлетата. Те пък от своя страна се смееха от гъделичкането и си спускаха ръцете по гръдта му, която се  показваше от разкопчаните копчета на ризата му. Сервитьорката донесе поръчката му и остави чашата на масата.  Даруй не си отделяше погледът от приятелят си, а момичето не получи нито отговор, нито дума, затова се отегли  мълчаливо. Гаара се намръщи, хвана чашата с уискито и отпи голяма глъдка от нея. Защо Итачи беше с тези две  момичета? Нали обичаше Сакура? Беше дошъл в домът му и се сбиха точно, заради нея, а сега... Сега опипваше и се  гавреше с тези момичета... Както беше правил той с розовокоската и хиляди други девойки. Усещаше отвръщение в  себе си и искаше да си отмъсти. Да отиде и да удари Итачи по същият начин, по които го беше удрял той онзи ден...  Внезапно Учихата си извърна погледът от момичетата и съзря Гаара да го гледа с омраза. Заядлива и арогантна  усмивка се появи върху лицето му, която предизвикваше червнокоското. Кръвта в тялото му кипеше с опустошителна  температура, а мускулите му се стягаха. копнееше да смаже физиономията му и да изтрие тази дразнеща усмивка от  него. Итачи каза нещо на момичетата, стана и извади пачка с пари от джобът си. Преброи няколко банкноти и ги  хвърли на масата. След това се запъти към вратата и излезе. Гаара веднага изпи изцяло уискито и също извади пари  и ги остави на масата. Моментално излезе от дикотеката и се огледа. Ровърът на чернокоското тъкмо тръгваше, Даруй  също влезе в колата си и я запали. Натисна рязко газта и потегли. Настигна колата на приятелят си и караше зад  него, като спазваше дистанция, за да не го забележи.
- Ще го проследя и ако имам късмет, може да разбера къде живее Сакура.- каза си той и усили газта. Изведнъж  дяволите му излязоха и жадуваше отмъщение. Искаше да го изплаши, затова се долепи до задницата на колата му.  Присветна  фаровете, но този път искаше да привлече вниманието и да покаже намеренията си. В предното стъкло на  колата си, Итачи видя светлината и веднага позна номерът на Даруй. Нямаше как да се сбърка, защото вместо номер  на табелата пишеше фамилията му. Чернокоското усили скоростта си, но Гаара не остана по- назад. Натисна педала и  Аудито буквално хвръкна. Колите им се изравниха една до друга и двамата поглеждаха хем към съперникът си, хем към  пътя, за да не стане някоя катастрофа. Итачи се вбесяваше и не се отказваше. Нямаше да загуби от Гаара... Беше  спечелил розовокоската за себе си, нима сега щеше да се откаже... Ревът на "Черните демони" оглушаваше улиците и  вибрираха в прозорците на къщите. Двете коли минаха с бясна скорост покрай няколко полицаи, но те нямаха време да  реагират, защото не бяха засекли бързото движение на колите. Бяха минали, все едно комар се беше стрелнал покрай  тях, пък и знаеха кои са те и не им се занимаваше с тези неразумни младежи... Гаара завъртя кормилото на лявата  страна и колата му се поднесе към тази на Учихата. Аудито се сблъска с Ровърът на Итачи, а ламарините започнаха  да се търкат. Звукът от триенето можеше да оглуши човек, а боята на колите се свличаше надолу. Гумите бяха много  близко една до друга, а от ауспусите излизаше черен и гъст дим. Итачи също завъртя вланът си и колите започнаха  да поднасят и не спираха да се сблъскват една в друга. Учихата си намери телефонът, отвори го и набра номерът на  Даруй. След няколко секунди пък телефонът на червенокоското звънна и той вдигна.
- Какво правиш, по дяволите?- запита го гневно Итачи. Гаара се изсмя и каза зловещо.
- Да не би да те хвана шубето, Итачи?- младият Учиха изсумтя и затвори телефонът. Натисна педалът на газта и  отново извъртя воланът. Колите не спираха да се блъскат и да се трият. Минувачите, които чуваха отдалече шумът от  колите седяха на тротоарът и не смееха да мръднат от мястото си, докато не премине бурята, която се беше  разразила в телата на двамата съперници... Изведнъж Итачи съзря блокът на Сакура и веднага намали скоростта.  Червенокоското усети, че сигурно е наближил някое важно място. Намали плавно скоростта на колата си и се шмугна в  близката усличка. Спря и обърна Аудито. Долепи се до ъгълът на улицата и зачака да види какво ще направи Учихата.  Итачи почака около минутка вътре и когато се убеди, че не чува автомобилът на приятелят си, слезе от своят и се  запъти към входната врата. Отвори я и влезе вътре. Качи се в асансьорът И потегли към шестият етаж. Когато стъпи  в коридорът се запъти към апатаментът на розовокоската и натисна звънецът.
- Ей сега идвам.- чу се съненият глас на Арида. Мина си около минутка и вратата се отвори. Показаха се  изненаданите очи на русокоската, защото не бяха очаквали Учихата по това време. Беше три часът през нощта и  всички бяха вече заспали- включително и Сакура. Итачи се засмя и направо влезе в апартамента. Събу се и се  отправи към стаята на любимата си. Открехна бавно и леко вратата на стаята и влезе вътре. След като я затвори  погледна към спокоино спящата му богиня и крайчетата на устните му се повдигнаха в нежна усмивка. Тя лежеше на  леглото и устните й бяха леко разтворени, а лицето й беше прекрасно. Косите й се бяха разпилели върху белите  сатенени възглавнички, а тялото й бе голо. Белите й, като сняг крака бяха обкрачили чаршафът, а от горещината  малки капки пот се стичаха по гърдите й. Усмихна се широко и съблече дрехите си. Пристъпи към леглото и легна на  него, до Сакура. Прегърна я с големите си ръце и започна да я целува по шията. Веднага топли тръпки полазиха по  тялото й я накараха да се пробуди. Тя отвори очи и се обърна към чернокоското. Усмихна му се и се сгуши в гръдта  му, но той настоятелно Си смъкна ръката надолу по нея. Стигна до бедрата й я галеше възбудено. Розовокоската  разбра намека и го целуна. Езиците им се преплетоха и започнаха любовната си игра, но изведнъж алкохолът се вля в  дъхът й и започна да я задушава. Толкова много уиски беше изпил той, че когато Сакура го усети се отврати и  веднага се отдели от него. Погледна го, а той беше объркан от реакцията й.
- Пиян си, Итачи.- каза тя с погнуса. Той присви очи и раздразнено запита.
- Какво от това?- розовокоската се обърна с гръб към него.
- Неискам тази нощ.- кръвтта се надигна в тялото му. За първи път му отказваше и това го беше подразнило.
- Какво?- изсъска той през зъби и я обърна. Тя го погледна в очите и имаше някакъв страх в нейните. Защо се  държеше по този начин... Изведнъж Учихата потрепна и веднага се успокои. Целуна я по челото и легна. Сакура се  смути и също си свлече на леглото. Загледа се в тавана и беше изплашена. Беше си спомнила за Даруй и за всичко,  което се бе случило в къщата му. През всичките тези месеци не бе си помисляла за него, но тази вечер Итачи й бе  напомнил. Какво ли му ставаше? След няколко минути тихото хъркане на Учихата се чуваше и ехото от него се  разнасяше из стаята, а розовокоската не можеше да заспи. Всичките спомени я връхлитаха и минаваха, като филмова  лента пред очите й. Беше неспокойна и ужасена, както тогава. В този момент Итачи си размърда устните и започна да  говори нещо на сън.
- Красива си, Делорес... Гърдите ти са стегнати и много ми харесват... Ще ми позволиш ли да...?- изречението му  се прекъсна. Сакура лежеше шокирана и незнаеше какво става. Коя беше тази Делорес? Какво ли бе правил тази вечер?  Всякакви мисли минаваха през главата й и не я оставяха на мира. Казваше, че е единствената, а сега желаеше тялото  на друга. Дали наистина я обичаше, както казваше? дали не бе сгрешила, като се беше съгласила с годежът и приела  пръстенът му. Коле*анието я обземаше и не я оставяше да заспи... Така си минаваше нощта, а сънят не я  обгръщаше...

В същото време отвън в малката уличка седеше скъпата кола на Даруй и чакаше излизането на итачи. Музиката в нея  кънтеше, прозорците се тресяха, а Гаара надигаше бутилка с уиски и пиеше с огромни глътки. Не се мина дълго време  и бутилката свърши. Червенокоското я подхвърли зад гърба си на задната седалка, протегна ръка и взе от джабката  някакво лисче и пликче с бял прах. След това взе от седалката до него нещо, което приличаше на сламка и ги сложи  в скута си. Разгъна листчето и и отвори плика. Сипа малко от прахът върху хартията и се наведе. сложи сламката в  носът си и пое въздух. Марихуаната навлезе в ноздрите му и пое към гърлото му. Когато всичката дрога свърши махна  всичко и го хвърли на другата седалка. Усили музиката на макс и отвори нова бутилка с алкохол. Дрогата и  алкохолът го държаха буден и премахваха всякакви мисли и грижи. в този момент не го интересуваше никой, защото  летеше в небето и беше радостен. Часовете си течаха, а уискито свършваше и той отваряше поредната бутилка.  Времето започваше да се разведелява и слънчевите лъчи да се показват. Светлината леко подразни очите му, но той  веднага сложи слънчеви очила. Алкохолът беше почти свършил, дрогата също, когато погледът му мерна образът на  итачи да се качва в черният си ровър и да потегля. Това бе неговата възможност и нямаше да я изпусни. Запали  двигателят и спря пред блокът. Слезе и се запъти към входът. Когато влезе в коридорът потърси нещо, което щеше да  го отведе до розовокоската. Вниманието му привлече малки кутийки, на който пишеше много имена и етажът, на който  жевееха лицата, собственици на посочените имена.
- Сементе Сакура... Шести етаж, апартамент номер две.- прочете червенокоското и се качи в асансьорът. Натисна  шестото копче и започна да се движи нагоре. Тялото му се бе сковало, а напрежението му беше на макс. Какво щеше  да стане, когато го види? Как ли щеше да реагира Сакура и какво щеше да й каже? Неизвестното го разкъсваше и  изяждаше отвътре. Асансьорът спря и вратите му се разтвориха. Гаара излезе от него и се огледа. погледът му се  спря на средната врата, на която пишеше с голяма табелка над вратата "2". Веднага се досети, че именно това беше  аоартаментът на розовокоската и се запъти към него. Когато застана пред вратата му, надигна ръка към звънецът, а  тя трепереше. Не трябваше да се коле*ае, а да го направи, ако искаше да се отърве от кошмарите и виденията.  Натисна копчето и се чу звън. Ръката му бавно се спусна надолу и се долепи до тялото му. Мина се около минутка и  вратата се открехна, а после се разтвори цялата. Заниците му се разшириха, защото не беше Сакура.....  

Следва продължение...

Какво ще стане по нататък ще разберете в следващата част...





Последната промяна е направена от Death_Angel на Съб Юли 29, 2017 6:07 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Сря Сеп 01, 2010 11:38 pm

Виждам, че нямате търпение за следващата част, затова реших да ви зарадвам   Ето я и следващата част и се надявам да ви хареса... Приятно четене



част 9

Зениците на Гаара се разшириха, защото беше изненадан и най- вече объркан. Лицето му беше леко побеляло, все едно  бе видял призрак, а малки капки пот се стекоха от челото му. Никога не беше попадал в такава неудобна ситуация и  незнаеше какво да каже. Русокоската бе много по- объркана от младежът срещу нея, защото беше рано сутринта и  непознат звънеше на вратата им.
- Какво ще обичате...- направи кратка пауза и добави.- Господине.- Даруй се смути и бавно си ратвори устните, но  от напрежението, което го обземаше започна да заеква.
- Аз... Ами...- наведе си главата надолу. Действията му накараха усмивката да се появи на нежното й лице.
- Може ли да попитам, кого търсите?- засмя се тя, а червенокоското още повече изтръпна. В очите му се четеше  срам, който никога досега не се бе появявал в тях. Тялото му се напрягаше, а сърцето му пулсираше силно и биеше  бързо. "Какво ми става, за бога? Защо се чувствам странно?" Подразни се той на себе си и вдигна глава. Едва сега  решителността се беше появила и нямаше да се откаже, докато не разреши проблема и съвестта му не се успокои.  Стисна юмруци за кураж и заговори.
- Тук ли жи...- заекна, защото чу така желаният от него глас.
- Кой звъни по това време, Арида?- Най- накрая се бе срещнал с нея. Сърцето му се разтуптя диво, все едно беше  ученик отишъл на първа среща... Русокосото момиче се обърна и едва сега розовокоската се показа изцяло. Той ахна  и си разтвори леко устните. Тя беше божествена... Късата бяла и копринена нощничка прилепваше по прелестното й  тяло и очертаваше всяка една нейна извивка. Гърдите й едва се показваха, а лицето й- то беше най- красивото нещо  на света, което човек можеше да види. Розовокоската си разтъркваше сънено очите и недоволстваше. Бяха я събудили  точно, когато сънуваше един от най- хубавите си сънища. Кой ли беше нарушителят на сънищата й? Повдигна си  погледът и се вгледа в човека пред вратата. Моментално тялото й се вцепени, а очите й се ококориха. Не можеше да  е Той... Това не бе възможно... Отново си потърка очите, за да се обеди, че не сънува и когато махна ръце още  повече се ужаси... Наистина беше Той. Човекът, който й беше причинил толкова много болка и то за една вечер;  който се бе подиграл с нея и унижил с хилядите обиди и действия... Ръцете й трепереха и смразяващи тръпки се  забиваха в тялото й... Изведнъж в съзнанието на розовокоската изникна онази нощ в къщата на плажа. Как той се  беше държал, като животно; как я бе ударил и заповядвал. Усещаше пареща болка вътре в себе си, все едно  проникваше грубо в нея. За всяко едно движение, което навлизаше все по навътре и я режеше, като нож. Кръвта й  замръзваше, а кожата й побеляваше с всяка изминала секунда. Все още не вярваше, че това се случва. Какво ставаше?  Вик се беше наместил в гърлото й искаше да излезе, но сякаш буца го възпираше.... Гаара седеше и гледаше, като  попарен. Толкова ли я беше наранил? Наистина ли се беше държал с нея, като животно? Защо беше тази реакцея от  нея? Дали го мразеше и щеше ли да се съгласи да му прости? Хиляди подобни въпроси връхлитаха и изникваха в  главата му. Не знаеше какво да направи. Какво трябваше да й каже?  Не надейно Сакура не издържа и започна да  вика.
- Копеле, такова... Как се осмеляваш да идваш тук?- бързо си изстреля погледът към Арида и продължи.- Веднага  затвори вратата...- русокоската я гледаше не вярващо и незнаеща какво става. Хвана силно дръжката и за част от  секундата, пред погледът на червенокоското, вратата се затваряше... " Какво да правя? Да оставя ли да се затвори  вратата и да си тръгна? Ако си тръгна виденията и кошмарите ще продължат и ще се наложи да вземам отново онези  противни успокоителни, или да вляза. Да вляза и да се помъча да я обедя да ми прости... Какво да избера?"  Инстиктивно си сложи кракът между вратата и стената, така че да спре затварянето й. Дървената врата спря точно  преди да щракне езикът на бравата, а русокосото момиче се изплаши. Скъпите му обувки седяха от двете страни-  отвън и отвътре, показвайки, че няма да се откаже така лесно. Очите на Сакура не спираха да потрепват и ужасът да  я обхваща все повече. Какво искаше този младеж от тях? Защо се налагаше в чужда собственост? Червенокоското сложи  едната си ръка върху вратата и натисна навътре. От своя страна пък Арида се противеше и не отстъпваше. Подпря  тяло и натискаше, за да отвърне на настойчивостта му, но проблемът беше, че Гаара бе по- силен от нея. Той махна  ръка и я засили. С длан изтласка вратата на вътре и Арида се озовя на земята. Сакура изтръпна и онази  безпомощност и безсилие избухнаха от тялото й. Започна да вика истерично, а викът й се разнесе из целият  апартамент. Даруй се скова на място и гледаше потресен. Какво ставаше в този апартамент? Въздухът се нажежяваше и  се изпълваше с омраза и отчаяние... Гаара направи усилие и пристъпи крачка напред.
- Моля те, успокой се... Не искам да те нараня, а само да поговорим.- поредният вик излезе измежду устните й, но  този път беше по- силен. Истерията се пълнеше в нея и я караше да губи контрол над тялото и емоциите си.
- Махай сеее... Махни се от животът ми и никога повече не се появявал в него...- продължаваше да вика тя, а Даруй  се вглеждаше във вече насълзените й очи. Чувстваше се, като боклук... Нищожество, което не заслужаваше да живее.  Сълзите се стичаха по лицето на розовокоската и падаха върху дървеният под.... Трябваше да направи нещо... Но  какво? Как можеше да изтрие сълзите й, да спре болката, която таеше тя в душата си и да премахне нараняващите я  спомени. Всичко беше готов да даде, за да не я вижда никога повече по този начин. Болката мъжду гърдите го  пробождаше и го убиваше малко по малко. Какво трябваше да стори? Гаара започна да върви към нея и когато направи  няколко крачки напред тя рязко отвори вратата и влезе в стаята си. Даруй забърза крачката си, но Арида му се  хвърли на вратът и със сетни сили се опитаваше да го спре. Нямаше да му позволи да влезе и отново да я нарани, но  нито една от двете незнаеше истинските намерения на червенокоското. Чу се завъртането на ключа отвътрешната  страна и плачът на розовокоската. Отчаянието и страхът излизаха от звуците, които тя издаваше. Даруй си сложи  ръцете зад тила и хвана русокоската за кръстта. Дръпна, за да я махне, но тя го беше хванала здраво за тениската.
- Пусни ме, дявол да те вземе.- извика побесняло той.
- Няма да те пусна. Няма да ти позволя да влезеш при нея и да й сториш, това което си направил онази нощ,  проклетнико...- отново дръпна, но този път по- силно и пръстите й се отделиха от дрехите му, но от мощното  изтласкване изпусна момичето от ръцете си и тя падна на земята. Болезнен стон озвучи коридорът, но на Даруй не му  пукаше особенно за нея. Обърна се и набързо отиде до вратата на стаята.
- Сакура, отвори... Искам да поговорим.- розовокоската се свлече по вратата и падна на пода. Захлюпи си ръцете  върху очите и захлипа.
- Чуваш ли ме? Отвори вратата... Няма да ти сторя нищо.- той започна да удря силно и да нервничи. Искаше само да  поприказват и да изяснят ситуацията. Да й поиска прошка и да се опитат да се опознаят... Да се опознаят? Това  беше невъзможно... Поне в настоящето... "Защо дойде? Защо винаги се налагаш над другите? С какво си по- различен  от тях? Защо?" ридаеше тя.
- Отговори ми? Пусни ме вътре...- не преставаше да удря.- Чуваш ли, Сакура?- извика на път нервите му да се  скъсат. Изведнъж Даруй се вцепи.
- Защо винаги се подиграваш на хората? Защо трябва да става това, което искаш ти? Защо си такова копеле?-  говореше тя през сълзи. Тръпки пробягваха по него, а сърцето му туптеше неравномерно. Какво беше това? Тези думи  го бяха проболи право в гърдите. Наведе се и се задъхваше. Никой досега не се беше осмелявал да му говори така.  Беше ли истина всичко това? Беше ли такъв егоист и самовлубен, какъвто го бе описала тя? Сложи си ръката върху  вратата и я свлече безпомощно надолу по нея.
- Може би си права, Сакура. Тогава не показах милост... Не се смилих над теб и болката, която ти причинявах.-  зениците й се разшириха от объркване. Наистина ли беше този Даруй, който тя познаваше... Същият жесток грубиян от  преди?- Можеш ли да ми простиш?- отрониха се тихо думите от устата му. В този момент гняв се надигна в  розовокоската. Искаше прошка? Искаше да му прости и да забрави тези спомени, които не я оставяха на мира през  всичките тези месеци? Не.... Нямаше да му прости и щеше да го остави с угризенията и съвестта му.
- Махай се...- каза зловещо тя, а Гаара се смути и вдигна поглед нагоре.
- Но...- заекна, защото Сакура го прекъсна.
- Казах да се махаш.- извика тя.- Няма да ти простя никога. Ти си безсърдечно копеле, което гледа да му е добре  независимо колко болка и страдание причинява... Мразя те... Ненавиждам те... Дано изгориш в ада... Не искам да те  виждам повече... Остани си с егото и дано някой ден разбереш какво е мъка и страдание...- Никаква реакция не  последва. Тя го мразеше... Ненавиждаше го... Искаше да го няма на този свят...
- Тръгни си най- накрая и ме остави намира, чудовище такова...- поредните викове не закъсняха и Гаара удари силно  по вратата с юмрук. Не беше му простила... Това означаваше, че всичко щеше да продължи? Щеше ли да вижда лицето и  сълзите й навсякъде?  След няколко секунди се надигна и се обърна. Вгледа се в русокосото момиче и едва промълви.
- Съжалявам...- тръгна с бавни крачки и когато стигна изкъртената врата, излезе в коридорът и се качи в  асансьорът. А, Сакура не спираше да вика и да плаче с глас. Защо трябваше да се случи това? Тъкмо, когато го беше  забравила се бе появил най- нахално и искаше прошка. Викаше от страх и гняв. Как си позволяваше?

Гаара излезе от блокът и се качи в черното си Ауди. Започна да бие по кормилото и да беснее. В главата му се беше  запечатал моментът, в който розовокоската се беше разплакала. Горчивите й сълзи се стичаха от очите и го убиваха.  Сам не можеше да си прости, че я е накарал да страда... Сложи ключът на мястото му и го завъртя. Натисна газта,  изфурсира и гумите му пропищяха по асфалта. Отпусна рязко съединителят и колата буквално хвръкна по пътя. Движеше  се с бърза скорост и не спираше да мисли за преди малко. Думите на Сакура се повтаряха в главата му. " Защо  винаги се подиграваш на хората? Защо трябва да става това, което искаш ти? Защо си такова копеле?" Извика веднъж  и заби отново по кормилото. Не можеше да си прости, че се е размекнал, заради момиче, както беше направил  Учихата. Беше забравил законите на богаташите- никога да не се поддава на сексапила на момиче и да не позволява  да го омае, но точно това беше направил. Беше се почувствал, като едно "Нищо". Изобщо не осъзнаваше, че пуска  кормилото, а колата му се поднася настрани. " Няма да ти простя никога. Ти си безсърдечно копеле, което гледа да  му е добре независимо колко болка и страдание причинява... Мразя те... Ненавиждам те... Дано изгориш в ада... Не  искам да те виждам повече... Остани си с егото и дано някой ден разбереш какво е мъка и страдание..." Сакура не  спираше да го измъчва и не искаше да се смили над него. Изведнъж погледът му се замъгли, а картините пред очите  му се размазваха. Всичко това беше резултат от постоянното и често взимане на успокоителни, дрога и пиенето на  алкохол в огромни количества. Гаара усети мощен трус под колата и тя подскочи. След това отново се върна на пътя,  но бедата не беше свършила. Малки капки западаха по асфалта и оставяха черна диря. Автомобилът се движеше с бясна  и мощна скорост надолу по байра, а червенокоското се опитваше да я спре и осмири, но това така и неставаше. Той  натискаше спирачките, но те не действаха. Падащите капки бяха от течността на спирачките, която беше се изсипала  всичката. Спирачките бяха блокирали, а Даруй се паникьосваше все повече. Какво щеше да прави? Виждаше замъглено и  размазано пътя. Изведнъж Аудито се поднесе настрани и се запъти към единият край на пътя. Гаара въртеше на всички  страни кормилото, но с това се вцепеняваше с всяка изминала секунда. Най- накрая от шока и напрежението ръцете му  изтръпнаха и нищо не усещаше от тях. Опитваше се да си мърда пръстите, но те сякаш не му се подчиняваха... В този  момент пред погледът му изкочи мантинелата... Колата му се сблъска с нея мощно и я изкърти. Даруй се заблъска в  кормилото, а автомобилът му не спираше. Излезе от пътя и се блъсна в едно дърво... Стъклата се запръскаха на  всички страни, а от капака се виждаше да излиза сив дим. Предните гуми бяха спукани, предницата бе напълно  смачкана, а Гаара лежеше върху кормилото и не мърдаше. От главата му течаха струйки кръв и се стичаха по  седалките.....

следва продължение....


Последната промяна е направена от Death_Angel на Съб Юли 29, 2017 6:55 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Сря Сеп 08, 2010 10:06 pm

Съжалявам за закъснението на частта, но бях много зле и не можех да напиша абсолютно нищо   Но ето, че я написах и я пускам. Приятно четене и се надявам да ви хареса



Част 10

Преди 15 минути..............
Черният ровър на Учихата се движеше по улиците на градът и подминаваше сградите, които все едно се мръщеха на  всеки. Сивият дим излизаше от ауспуха на автомобилът и се смесваше с чистия въздух... Изведнъж пред погледът на  Итачи светофарът светна червено и той рязко натисна спирачката. Спря точно на милиметър пред линията за спиране,  а минувачите заслизаха от тротоарите и се запътваха към другият край на пътя. Чернокоското се намръщи и извърна  глава настрани. Очите му веднага потрепнаха, защото се срещнаха с изкривеното стъкло отвън. Изсумтя и си върна  погледа напред. " Защо ли беше всичко това през нощта? Какво го прихваща това копеле, Даруй?" запита се на ум той  и си сбръчка веждите. Защо ли точно за него се беше сетил в този момент? " Дали искаше да ме изплаши нарочно или  най- лошото - да ме убие?" Зениците му се разшириха... Възможно ли бе Гаара да искаше смъртта му? Светофарът  смени цвета си, а след секунда стана зелено- знакът, който така очакваше Учихата. Натисна газта и рязко отпусна  съединителят, но в следващият момент плъзна кормилото в обратната посока и колата се завъртя на 180 градуса. След  като застана в изправено положение на асфалта, натисна газта и изхвърча от досегашното си място. Скоростта му се  усилваше с всеки изминал от него метър и бързаше да излезе от града, за да стигне до плажа и най- вече до къщата  на семейство Даруй. Искаше да се срещне с бившият си приятел и да разбере намеренията му. Какво е целял с  действията си през нощта и защо е постъпил по този начин? Какво ли щеше да разбере? Дали щеше да бъде шокиран от  отговорът му? Какво щеше да направи, след като му бъде отговорено на многобройните въпроси? Толкова много въпроси  се въртяха в главата му, че го караха да се изгубва в тях... Внезапно нещо го прободе в сърцето и накара стомахът  му да се свие на кълбо... Какво ставаше? Защо беше тази внезапна промяна в тялото му? Все едно беше усетил  някаква заплаха или беда. Защо се притесняваше? Сградите намаляваха и изчезваха, докато и последната не се скри  зад погледът му и не навлезе в гората. Какво беше това чувство, породило се преди малко? Извади си телефонът и  набра някакъв номер. На дисплеят му излезе името на розовокоската и долепи телефона до ухото си. След известно  време отсрещната страна заговори.
- Кажи, Итачи?- беше Сакура, вече успокоила се от внезапната среща с най- неприятният за нея човек.
- Как си, сакура? Добре ли си?- розовокоската ококори очи от невярване. От къде знаеше? " Не мога да му кажа...  Ако го направя сигурно ще избухне? А, аз не искам повече проблеми..." Тя успокои лицето и емоциите си.
- Добре съм, защо да не съм добре?- усмихна се фалшиво тя.
- Радвам се.- въздъхна чернокоското, но веднага вниманието му се прикова на сивкавият дим, издигащ се нависоко.  Тялото му се вледени на секундата. Тихо и едва промълви, без да осъзнава, че все още говореше със Сакура.
- Какво е това?- розовокоската се стегна и не почака.
- Какво има, Итачи? Какво е станало?- а Учихата се приближаваше все повече и повече.
- Невъзможно!!!- възкликна той и натисна газта. Сърцето на Сакура щеше да се пръстне от напрежение.
- Кажи ми какво става?- тросна му се тя, а Итачи вече не я слушаше. Бързаше да стигне до катастрофиралата кола и  да помогне, с каквото е по силите му. Не можеше да подмине такъв инцидент, защото от пушекът, който се издигаше  си личеше, че катастрофата е сериозна. Покрай погледът му се мярна червената брона на задницата на автомобилът,  както и номерът. Да, точно този номер, на който пишеше с големи букви "ДАРУЙ".
- Не може да бъде!!!- извика той, а тялото му още повече се вцепи. Тъкмо Сакура да продума, той я прекъсна.-  Гаара...- с тежест и мъка каза той и затвори моментално телефонът. Набра "911" - номерът за спешни случаи и  връзка с полицията.
- "911", слушаме ви...-
- Моля ви... По- бързо... Катастрофа... Гаара...- говореше той накъсано, бързо и неразбираемо.
- Успокойте се, г-не и разкажете какво виждате.- Итачи направо побесня.
- Не ми казвайте да се успокоя, разбрахте ли...? Аз съм Учиха Итачи и искам незабавно да изпратите полицейска  кола и линейка на пътя за плажа.- момичето, което досега говореше с мил и любезен тон се стегна и гласът и  звучеше някак страхливо.
- Г-н Учиха, моля да ме извините... Незабавно изпращам линейка и полицейска кола.- Итачи затвори капакът на  телефона и натисна спирачката. Скоростта на колата му намаля и в следващият момент дръпна нагоре дръжката, която  се намираше отдясната страна на седалката му. Колата се поднесе и той завъртя воланът. Ровърът започна да се  върти, но той бързо го овладя и паркира на близко разстояние от изкъртената мантинела. Излезе от автомобилът и се  затича към блъснатата в дървото кола. Сърцето му биеше бързо и неравномерно, все едно искаше да изскочи и да  избяга надалеч от него. Мускулите му се напрягаха, а кръвтта му пулсираше... Затова ли беше чувството преди  малко? Беше предусетил бедата, която се бе случила с Гаара.
- Гаара, добре ли си? Чуваш ли ме, Гаараа...?- викаше той и обикаляше около колата, защото не смееше да направи,  каквото и да било. Не му достигаше смелост да отвори потрошените врати и да го махне от там. Не, защото беше  страхливец, а точно обратното. Не смееше да го мръдне и да създаде опасност за животът му, ако изобщо беше жив.  Телефонът му не спираше да звъни настоятелно, но на него не му пукаше особенно... Други коли спираха и хората  излизаха от тях. Гледаха с ужас катастрофата и даваха предложения, а Итачи не спираше да обикаля колата и да  обмисля най- правилният начин, за да извади Гаара.
- Защо не го извадиш?- извика един младеж.
- Или пък можеш да провериш за пулс и дали е мъртъв.- чу се от друга страна.
- Че, ако е мъртъв защо седим и гледаме, а не го зарежем. Вината си е негова за катастрофата...- изсмя се  непознато момче, на около 25 години. Итачи веднага замръзна на място от думите му. Що за безсърдечен човек би  казал такива думи? Очите му се пълнеха с гняв и омраза към момчето, а нервите му скоро щяха да избухнат. Вгледа  се в него с кръвожадният си поглед и все едно го пронизваше с хиляди ножове. Стисна си юмруците и се затича към  него. Замахна с едната си ръка и го удари мащно и в същото време каза.
- Копеле, такова... Това е най- добрият ми приятел.- момчето изхвърча назад и падна на земята. Изпъшка от болка,  а кръв се стече от устната и носът му. Вдигна си главата и гледаше объркано и изненадано Учихата. Как цялото му  тяло трепереше от ярост и дишаше накъсано. Кръвта в него кипеше с унищожителна температура, а сърцето му тъптеше  бързо. Как си беше позволил да говори така за Даруй? Та, те бяха винаги един до друг. Никога не се бяха карали и  предавали... чернокоското си наведе главата, защото за един миг и едно момиче бяха скъсали неразрушимата нишка,  която беше образувала приятелството им... Толкова много съжаляваше за всички думи, които му беше казал и за  действията, които бе направил...
- Още веднъж повтори думите си и ще те смачкам от бой, така да знаеш...- изсъска Учихата и отново стисна юмрук.  Момчето изтри кръвта от лицето си и повдигна заядливо горната си устна. Това преля чашата и Итачи отново се  втурна да го удари, но в този момент се чуха сирените на полицейската кола. От нея веднага излязоха трима полицай  и хванаха чернокоското. Задърпаха го назад, а младият Учиха не спираше да се дърпа, да подскача и да беснее.
- Пуснете ме, дявол да ви вземе... Пуснете ме да му размажа физиономията.- викаше той и с всички сили опитваше да  се освободи. Искаше да го убие... И не само това... Желаеше да го гледа как се моли за пощада и се гърчи от  болка. Как се извинява и проклина съдбата си... Не след дълго дойде и линейката. Докторите слязоха от нея и се  запътиха към колата. Трябваше да разберат какво е състоянието на пострадалият и да направят всичко възможно да го  спасят. Първото нещо, което направиха бе да проверят за пулс на сърцето му. Единият от тях сложи пръсти на шията  му и веднага каза.
- Има пулс, но е много слаб. Да побързаме.- отвориха вратите и внимателно повдигнаха главата му. След това бавно  издърпаха тялото му от седлката и извадиха Гаара. Моментално го положиха на носилката и закопчаха вратът му с  нещо, като фуния... В това време тримата полицаи още се бореха с побеснелият, като бик Итачи. Зрителите на това  зрелище гледаха и се възмущаваха хем от поведениято на чернокосият младеж, хем от катастрофата. Никой не се  включваше да помогне или да успокоява Учихата.
- Ще ме пуснете ли, най- накрая? Това там е най- добрият ми приятел, по дяволите...- крещеше той. Един от  полицаите най- накрая извика право в лицето му.
- Спри се... Така по никакъв начин няма да помогнеш на приятелят си.- очите на Итачи потрепнаха за миг, а тялото  му се вцепи. Наистина нямаше да му помогне с обиди и юмруци. Лицето му помръкна, а мускулите му се отпуснаха.  Тримата, които го държаха, видяха реакцията му и го пуснаха. Тогава Итачи се обърна с лице към носилката, която  отнасяше тялото на Гаара към линейката. Вик напираше да излезе от устните му, но той не искаше да го извади, но  когато видя вишнево червената кръв да пада от лицето и тялото му и да прави малка пътечка от падащите капки,  побесня. Зарита с крак черното ауди и викаше обезумяло.
- Тъпа кола! Идиот... Тъп, Гаарааа! Защо?- за първи път сълзи закапаха от очите и се стичаха по лицето му. Никой  досега не бе виждал гордият син на президента да плаче, освен един... Гаара... Винаги, когато чернокоското беше  тъжен или самотен отиваше при Даруй и споделяше мъката си. В него намираше рамо, на което можеше да поплачи, но  сега... Сега може би нямаше да бъде така. Можеше да не се възстанови или най- лошото- да умре. Дори не искаше да  си помисля за този вариант, който беше по- вероятен от двата. Падна на колене и онзи вик, който до преди малко  възпираше, излезе на яве и оглуши всичко наоколо. Вик на отчаяние и същевременно от мъка. Всички хора наведоха  глави, защото виждаха един самотен и тъжен младеж да плаче и страда, заради пламъчето на живота, което гасне с  всяка изминала секунда, на приятелят му. Всичко това не продължи дълго, зрителите се качиха в колите и потеглиха.  На мястото останаха само Итачи и тримата полицаи, дори и момчето, което Учихата бе ударил си бе тръгнало.  Полицаите също се качиха в колата и потеглиха. Бяха си свършили работата и трябваха да пишат рапорт за създалата  се катастрофа и ситуация. Чернокоското седеше сам на земята, която беше напоена с кръвта на Даруй, а сълзите му  не спираха да падат върху червените капки и да се смесват с тях. След около половин час той малко се успокои и се  надигна. Когато се изправи, отиде и седна в колата си. Запали двигателят на ровърът и изфурсира на място.  Режещият звук закънтя из гората и подплаши птиците. Гумите се въртяха и пищяха, все едно някой викаше за помощ.  Отачаянието и паниката завладяваха тялото му и скоро нямаше да си тръгнат, не и докато не разбере, че Даруй е вън  от опасност и че се възстановява. Всички спомени изплуваха в съзнанието му и се изстрелваха, като филмова лента.  Всяка усмивка, всяка сълза се появяваха и се забиваха право в сърцето му. Защо беше постъпил с него така?...  Вината го обземаше и беше решен, че ще направи всичко по силите си, за да може Гаара да се оправи.
- Трябва да оживееш, Гаара... Трябва...- подсмръкна той.- ... защото не бих могъл да живея без теб.- изправи си  лицето, изтри и последната сълза в очите си.
- Ще дам и животът си, но ти ще се излекуваш и ще бъдеш онова копеле, както преди.- усмихна се едва и пусна  съединителят на колата. Тя потегли и се оправи към града. Внезапно телефонът на другата седалка звънна, а той  прекъсна разговорът. Взе го и набра номерът, защото знаеше, че се обажда розовокоската.
- Кажи, Сакура?- някак различно този път зададе въпроса си. Не беше, както преди. Мил и нежен с нея, а с груб  тон. Сакура леко се смути, но заговори.
- Какво е станало, Итачи? Защо ми говориш така?- нещо в него се бе променило... Но какво? Тя не знаеше и точно от  това беше объркана. Учихата веднага си снижи тонът и започна да пелтече.
- Съжалявам... Той... Гаара... Катастрофира.- отново една сълза се стече по бузата му, а розовокоската се смрази  на място.
- Какво говориш, итачи? Гаара е катастрофирал?- ужасът я обръщаше и не можеше да асимилира казаното от него.
- Да, Сакура. В момента отивам към болницата...- беше прекъснат.
- Как е той? Как е състоянието му?- изстреля бързо въпросите си тя, защото може би беше виновна за всичко.
- Незнам. Пътувам към болницата, за да разбера... Сега не мога да говоря, защото карам, но когато науча нещо  повече, ще ти се обадя.- каза и затвори телефонът. За пореден път го хвърли и не отделяше очи от пътя...

Сакура свлече бавно телефонът от ухото си и несъзнателно го изпусна от ръката си. Той падна на земята и издрънча  зловещо, все едно беше гневен. Сълзите започнаха сами да излизат и да се ронят от очите й. Тя беше виновна... Не  трябваше да го гони по този начин? Защо не го изслуша? Какво ли искаше да й каже той? За какво ли й искаше  прошка? Ами, ако беше го изслушала, дали щеше да се случи това? Толкова много въпроси не я оставяха на мира и я  караха да се чувства безсилна и виновна. " Трябва да отида... Трябва да го видя и да се опитам да му простя."-  отдели се от вратата, облече се набързо и веднага излезе от апартамента. Когато стъпи на улицата, спря едно такси  и се качи в него.....

Следва продължение....


Последната промяна е направена от Death_Angel на Съб Юли 29, 2017 7:42 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Вто Сеп 14, 2010 10:25 pm

Ето я и следващата част на Метресата и се надявам да ви хареса. От тази част нататък ще проследите обратите на животите на героите  


част 11 глава 1----------------------------------------------------

- Моля, направете място.- викаше един от докторите, които слизаха от линейката и тикаха носилката с пострадалият Даруй. Хората, които се бяха запътили да влизат през вратите се отдрапнаха назад и направиха път. И двете врати се отвориха и носилката навлезе в коридорът. Моментално настана хаос, защото доктори и сестри тичаха напред назад.
- Херони.- спряха се и най- високият от докторите се обърна към момчето, което работеше на рецепцията и продължи.- Къде е доктор Керамондо?- момчето се смути и погледна надолу списъците с докторите, които бяха на смяна. Мина се около минута и мъжът в бяла мантия се вбеси.
- Побързай, Херони. Имаме катастрофирало момче и е на ръба на смъртта.- едва сега Херони рязко си вдигна главата и заговори.
- Тук е, доктор Редокин.
- Повикай го незабавно в операционна зала 1.- каза той и хвана носилката. Отново тръгнаха, а чакащите в болницата гледаха ужасени. Очите им бяха изплашени и дори някои от тях се разплакваха. Толкова пострадал младеж не бяха виждали и студени тръпки ги побиваха, защото това момче, можеше да бъде и техен роднина. От прътите на Гаара падаше тъмно червената кръв по пода и образуваше диря. Най- накрая стигнаха пред операционната зала, а във вкички коридори ехтеше гласът на Херони.
- Доктор Керамндо.... Незабавно да се яви доктор Керамондо в операционна зала 1.- докторът пък се беше излегнал на стола и бе скръстил ръцете си.
- По дяволите.- изсумтя той.- Защо пак ме викат? Нали има и други доктори...- сбръчка си веждите, но в този момент една сестра връхлетя в стаята му, крещейки.
- Доктор Керамондо... Спешен случай... Катастрофа и младеж тежко пострадал.- докторът се надигна леко и скръсти отново ръцете си, но този път на бюрото пред него.
- Пострадал, значи... Хмм... Как се казва?- жената леко потрепна от въпросът му, но веднага отговори.
- Даруй Гаара...- веднага беше прекъсната.
- Какво? Защо не ми казахте по- рано?- моментално извика и излезе от кабинета, оставяйки изненаданата и задъхана сестра. С бързи крачки се отправи към залата, където се намираше червенокоското. Когато влезе започна да разпитва за състоянието му.

В същото време Сакура пътуваше в жълтото такси и както онази нощ не продумваше. Гледаше в една точка с наведена глава, а сълзите й се стичаха надолу. За всичко беше виновна тя... Не го беше оставила да говори. Беше го изгонила без капка жал, както той бе постъпил с нея... Усещаше режеща болка между гърдите си, която беше болка на вина. Не можеше да си прости, че бе показала слабост и избухнала толкова лесно... Ако го беше спряла? Времето беше излетяло бързо и тя не бе усетила кога са стигнали болницата. Когато се опомни, извади пари от чантата си и ги подаде на шофьорът. Отвори вратата и излезе от таксито. Моментално се запъти към вратата, но незнайно защо гледаше надолу. Дали, защото откриваше в очите на другите хора онзи поглед, който я кореше за случилото се... Изведнъж усети тялото ня някой да се блъска в нея и залитна, но в следващият момент, този някой я хвана за ръката и я спря да не падне. Застана изправена и вдигна глава. Ококори се, защото не бе очаквала, че точно с Итачи ще се сблъска. Вглеждаха се в очите и двамата бяха изненадани.
- Какво правиш тук, Сакура?- запита я рязко той, а розовокоската потрепна. Леденият му глас я беше погалил и създал смразяващи тръпки по тялото й. Разтвори си едва устните и тихо продума.
- Притесних се...
- Хъъъ...- реакцията му беше някак различна. Объркването се наместваше в него и го караше да се чувства странно. Тя се притесняваше... Но защо? За кого?
- За кого си се притеснила?- изстреля се още един въпрос. Но този път очите на Сакура трепереха. Какво трябваше да му каже? Че се притеснява за Гаара- човекът, който хиляди пъти беше проклинала през тези месеци и който мразеше от дъното на душата си.
- Притесних се за теб и за....- заекна, защото бе на косъм да изрече за първи път от доста време името му.- Просто, когато ми каза, че е имало катастрофа се притесних.- нищо друго не й идваше на ум, за да се измъкне.
- Хубаво...- изсумтя чернокоското и си сбръчка веждите.- Но не беше нужно да идваш чак до тук, аз щях да те информирам.- едва сега Сакура махна погледът си от лицето му и погледна на другата страна. Не можеше да му каже какво се бе случило по- рано сутринта и че може би тя беше виновна за пострадалият Даруй.
- Щом вече си тук нека влезем и разберем как е, Гаара.- каза Учихата, хвана ръката й и я повлече към коридорът на болницата. Когато влязоха вътре се запътиха веднага към рецепцията, където Херони се занимаваше с някакви документи.  
- Извинете...- заговори Итачи, когато стигнаха до рецепцията.- Докарали са едно момче тази сутрин пострадало от катастрофа, можете ли...- беше прекъснат.
- За Даруй Гаара, ли става въпрос?- запита момчето.
- Да. Какво е станало с него?- викаше с треперещ глас той. Коридорът ехтеше от виковете му, а хората, които чакаха гледаха изплашени и най- вече възмутени от държанието му.
- Моля ви, г-не не викайте, тук е болница.- спокойно, но с по- висок тон каза Херони.- Нищо не е станало с Даруй Гаара. Нямам никаква информация за състоянието му, защото преди половин час го докараха и сега е в операционната зала с докторите.- седна той на столът си, вглеждаше се в очите му и от време на време си отместваше погледът към Сакура.
- Операционната зала, ли? Как така? Толкова много ли е пострадал?- задаваше въпросите си бързо той и ръкомахаше с ръце пред момчето.
- Моле ви успокойте се и изчакайте да дойде някой доктор, за да каже нещо повече, защото нямам никаква информация за състоянието му.- продължаваше да го уверява и да се стреми да го успокои.
- Не мога да чакам, искам да го видя... Тук ли е, доктор Керамондо?- беше се сетил, че този доктор е най- добрият и опитен в целият остров. Нали сам той ползваше услугите му.
- Да, тук е и в момента е при пациента.- Херони се изправи.- А, вие какви сте на пострадалият, че така се интересувате от него и крещите на поразия в болницата?- запита момчето с плашещ глас. Итачи спря на място и се стъписа.
- Аз съм най- добрият му приятел, а това...- обърна се към розовокоската и я посочи с ръка.- ... това е моята годеница.- розовина се появи върху бузките на Сакура, но двамата младежи бяха заети с друго, за да забележат това.
- Разбирам много добре как се чувствате, но не мога да ви позволя да отидете и да безпокоите докторите по време на работа.- каза и излезе извън рецепцията, защото беше усетил намеренията на чернокоското. Итачи пък от своя страна се подразни, защото това нищожно момче му заповядваше и дори забраняваше. За кого се мислеше той? Хвана отново ръката на розовокоската и я дръпна след себе си, но в този момент Херони сложи неговата ръка върху техните.
- Осъзнайте се малко, господине. Нямате право да отивате и да...- заекна, защото от устните на чернокоското се отделиха няколко думи.
- Аз съм Учиха Итачи и мога да правя, каквото си пожелая.- Учихата го погледна със зверски поглед, а Херони седеше и трепереше. Пусна ръцете им и отстъпи една крачка назад. Снижи си тона и каза.
- Извинете, г-н Учиха за тонът, който ви държах...- едва сега Итачи се усмихна самодоволно, а момчето продължи.- Приятелят ви е в операционна зала 1, но моля ви не прекъсвайте дейността на докторите, защото може да стане опасно за пациента.- чернокоското кимна с глава в съгласие и със Сакура тръгнаха по стъпалата към вторият етаж. Всякакви чувства изникваха в розовокоската, но самата тя не разбираше от къде идваше притеснението. Защо бе изплашена за червенокоското, след като го ненавиждаше и безброй пъти искаше той да умре. Желаеше да го види под земята, как изгнива и плаща за греховете си... Когато стигнаха коридорът на вторият етаж, се запътиха да тръсят залата, където беше Даруй и докторите. Най- накрая вниманието на Учихата беше привлечено от ограмната цифра "1", която седеше над една врата. Рязко спря и пусна розовокоската. Седеше пред вратата и тялото му се тресеше. Беше изплашен за живота на приятелят си. Сакура пък седна на пейката, която беше предназначена за чакащите и не продумваше нищо. Минутите започнаха да минават бавно и им се струваха, като цяла вечност. Итачи ходеше напред- назад из коридорът и нервничеше. Никой не излизаше и не им казваше нищо.

- Какво е състоянието му?- запита д-р Керамондо. Най- високият от лекарите заговори.
- Има слаб пулс и се опасяваме, че има счупено ребро.
- Ясно...- каза той и се замисли. След по- малко от минутка си надигна главата и каза.
- Щом има счупено ребро, трябва да проверим дали не е засегнало жизнени важни органи.- извърна си погледът към сестрата и заповяда.
- Сестра, сложете му пълна опойка, за да може да видим какво е причинило катастрофата и безсъзнанието му.- сестрата кимна с глава и отиде до малката количка. Взе шишенце и спринцовка. Вкара иглата в малката дупчица на шишенцето и задърпа края на спринцовката. Когато я напълни, я махна от него и отиде до тялото на Даруй. Внезапно очите на Гаара едва се отвориха и дишането му се появи. Силната светлина от лампата подразни зениците му и той примигна няколко пъти. Едва сега усети хилядите режещи тялото му болки, които се появиха и несъзнателно изстена.
- Д-р Керамондо, пациента е в съзнание.- извика сестрата, а докторът се обърна и веднага застана до главата му. Червенокоското се огледа и с тих глас заговори.
- Къде... съм?- докторът вдигна глава и кимна на жената. Тя хвана ръката на пациента и започна да я опипва, за да намери вените му. Когато ги намери заби иглата в тях. Гаара усети за пореден път болка и стоновете му този път силно излязоха от устните му. Опита да се мръдне, но не можеше. Всяка една част от тялото му го болеше и го изгаряше. Когато упойката беше изцяло в тялото му тя махна спринцовката и се отдалечи от операционната маса.
- В болницата си.- отговори доктора на въпросът му, но Даруй усещаше как клепачите му се затваряха и му се доспиваше.
- В болни...- не можа да продължи, защото очите му напълно се затвориха и се унесе в дълбок сън. Тогава главният доктор сложи ръце върху тялото му и да го натиска, за да усети някаква нередност в него... Гаара лежеше върху масата и чисто белият чаршаф. Целите му дрехи бяха окървавени и раздърпени, а тялото му леко посиняло. От главата му продължаваха да падат малки капки и да оцветяват с червено чаршафът. Лицето му бе все така красиво, като на боговете, но с разликата че беше цялото покрито с алената му кръв. Защо му се беше случило това? Винаги е бил сам... Беше израстнал без майка, без семейство, а баща му рядко се прибираше в тях. Или пътуваше по бизнес, или се забавляваше на някой остров с любовниците си. Още като дете, майка му ги беше изоставила и заминала далеч. А, сега и това... Кога най- накрая късметът щеше да му се усмихне и щеше да му дари спокойствие и най- вече щастие... Изведнъж в стаята се разнесе оглушаващ и смразяващ звук. Апаратът до масата показваше прави линии и не спираше да издава този звук. Всички, който присъстваха се сковаха, защото не бяха очаквали това. Керамондо се стегна и веднага извика.
- Електрошока.- сестрата моментално отвори вратата и буквално изхвърча от залата.
- Какво...?- опита се Итачи да я спре и да разбере нещо, но щом чу звукът, който издаваше апарата, разбра какво става.
- Неее. Гаараааа...- започна да вика той и да бие с юмруци по стената. От очите на Сакура заизлизаха безброй сълзи и да падат по лицето й. Виждаше от отворената врата как линиите продължаваха да са прави, а очите на червенокоското бяха затворени. Чувстваше някакво парене в себе си и мъка... Защо тъжеше за него? Нима не очакваше този момент да настъпи? Нима не жадуваше да го види мъртъв и да пирува на смъртта му? Защо плачеше за него? Чувстваше се толкова виновна, затова че животът му го напускаше, че чак сърцето й се късаше на милион пърченца. Не можеше да го превъзмогне... Не искаше да приеме, че Гаара е мъртъв, а докторът беше сложил ръце върху гърдите му и се опитваше да накара сърцето му да заработи отново. Нервите й неиздържаха, захвърли чантата си на пейката и се затича по коридорът към първият етаж. Още от малка знаеше, че във всяка болница има малък параклис, където хората се молеха за роднините и приятелите си. Тичаше и плачеше... Плачеше за човекът, на когото не беше простила. Който я беше накарал да страда и плаче. Който не излизаше от сънищата й и постоянно я тормозеше в спомените й за нощта в къщата на плажа... Излезе от болницата и се запъти към малката сграда отстрани. Влезе вътре и когато стигна статуята на господ, се свлече върху земята на колене, кръстоса си ръцете и заплака.

А, в същото време в залата влезе сестрата, която тикаше забързано електрошока. Докторът разкъса потникът на Даруй и го махна. Сложи гъста течност върху тялото му и я размаза на всякаъде по червенокоското. Тогава сложи двата полюса на гърдите му, ток протече по тях и се вля в Даруй. Тялото му подскочи, но апарата не спираше да издава звукът, а сърцето му не биеше.
- Заредете 250 волта.- извика той и сестрата завъртя копчето. Керамондо отново долепи двата края на електрошока до него, но и този опит беше без успех.
- 300.- чу се втори вик от него и за пореден път вля в тялото на Гаара електричетво. Учихата гледаше безсилен през цялото време, а очите му се пълнеха със сълзи и падаха свободно надолу. Та, той беше Учиха Итачи- синът на президента, а не можеше да стори нищо. Защо му бяха всичките тези пари и слава, като с тях нямаше да спаси приятелят си?
Едва сега сърцето на Гаара реагира и започна да бие слабо. Керамондо остави полюсите на количката с електрошока и прокара ръка по челото си с въздишка.
- За малко...- в този момент се обърна и видя отворената врата и най- вече вцепененият Итачи. Отиде до вратата и едва продума.
- Съжалявам...- и я затвори.
- Неее.- извика Учихата и заби по вратата с юмруци.- Не му позволявайте да умре.- веднага се свлече по вратата и падна на пода. Сълзите му не спираха да падат и да образуват малка локвичка на земята.

- Моля те... Не го отнемай от този свят...- плачеше Сакура и говореше без да осъзнава, че не е сама.- Ще направя всичко, което пожелаеш. Ще му простя, ще се грижа за него, само не го оставяй да умре.... Моля те.- мъката я раздираше отвътре и я караше да се чувства ужасно. Усещаше как сърцето й тупти бързо и силно, сякаш я обвиняваше. Всичко наоколо й напомняше какъв беше нейният грях и вина. Нямаше да си прости, ако Даруй умре... Не и това. Споменът за него щеше да я преследва до краят на живота й и нямаше да й позволи да живее спокойно.
Внезапно някой сложи върху рамото й длан и заговори.
- Не плачи, чедо мое...- тялото на розовокоската се скова и извърна бавно глава назад. Зад нея седеше жена, която я гледаше с мил и нежен поглед. Очите на Сакура трепереха, а капките сълзи падаха самички.
- Защо плачеш, момиче?- отново с онзи спокоен глас я запита жената.- Изправи се и ми разкажи.- розовокоската гледаше ококрена ръката, която тя й беше подала, за да стане. След около минутка Сакура я хвана и се изправи. Тогава непознатата жена отново заговори.
- Нека отидем в кафенето и там ще ми разкажеш какво се е случило с твой близък човек.- едва се усмихна тя, а Сакура избърса очите си с ръка и се вгледа в нейните. Бяха толкова мили и в същото време зачервени. Беше ясно, че и тя бе плакала за скъп за нея човек. Наистина ли Даруй беше близък за нея? Вярно ли бе, че човекът, който я беше наранил безжалостно означаваше нещо повече? Изпитваше ли друго към него освен омраза и вина? Наистина ли плачеше за него? Всякакви подобни въпроси се въртяха в главата й, които я объркваха и я караха да се страхува от отговорите им. Розовокоската кимна с глава и излязоха от параклиса. Когато влязоха в кафенето, седнаха на първата видяна от тях маса и веднага дойде сервитьорът. Взе поръчката им и се отегли.
- Сега може да ми разкажеш какво е станало и защо плачеше в параклиса.- каза с онзи спокоен, но в същото време загрижен глас. Тя бе на около 42 години, с червена коса и сини очи... Странното беше, че на розовокоската тази жена много й приличаше на някого, но на кого точно?
- Защо плачех?- заговори тя и все едно на себе си задаваше въпроса.- И аз незнам защо.- направи кратка пауза и продължи.- Плачех за човека, който ми причини болка и който исках да е мъртъв.- наведе си тя главата, а жената се смути и запита.
- Как така си искала да е мъртъв, а пък плачеше за него? Не разбирам, моля те обясни ми.- Сакура отново се натъжи и започна разказът си още от самото начало на сутринта.
- Той се появи в апартамента ми и искаше да му простя това, което ми е причинил, но аз не му дадох прошка. След като си тръгна е катастрифирал и е пострадал тежко. Преди малко сърцето му спря и избягах от коридора. Не знаех къде точно да отида, за да може да излея всичката мъка, която се таи в душата ми. Затова дойдох в параклиса, за да се моля за животът му. Това е накратко историята.- каза розовокоската и една сълза се стече по бузите й.
- А, вие защо бяхте в параклиса? Като съдя по зачервените ви очи сте плакали, също като мен.- запита Сакура, като беше любопитна да разбере нейната история. Червенокосата жена отпи от вече донесеният й сок и започна да разказва.
- Казвам се Тамуро Вериния. Преди около десет години един пиян мъж блъсна през нощта синът ми и избяга. Отогава той е в кома и не се е пробуждал. Голям шок беше това за мен и съпругът ми. И до днешен имаме надежда, че той ще се събуди, сърцето му бие, но тялото и умът му не реагират. Лекарите отдавна смятат, че няма смисъл да го поддържат със системи жив, но ни е не се отказваме.- капките сълзи закапаха от очите й, а розовокоската се натъжи. Колко ли тъжни съдби имаше по света? Защо господ изпращаше на хората мъка и сълзи? С какво ги бяха заслижули? Жената продължи...- Преди много години имах друго семейство, имах син- също толкова красив, като сегашният ми, но тогава бяхме бедно семейство. Парите не стигаха до никъде и един ден срещнах сегашният ми съпруг. И двамата се влюбихме от пръв поглед. Беше любов, която никога не бях изпитвала... Той ми предложи обич до края на животът ни, но трябваше да избирам- него или семейството си. Със съпругът ми всеки ден се карахме и животът ни беше истински ад, затова реших да приема предложението на Тамуро и се оженихме. Така спестих всичката болка на синът ми, когато с баща му се карахме и всички щяхме да сме щастливи. С новият ми съпруг заминахме за Европа и не се бяхме връщали цели шест години. Когато ни се роди това момче бяхме много щастливи, но то ми напомняше за вече изгубеният ми син. Когато го погледнех ми се късаше сърцето, че трябваше да го оставя без майка и семейство, което да му дава любов. Помолих съпругът ми да помогне на бившият ми мъж да започне бизнес, за да има пари да отгледа синът ни без да го лишава от нищо. Той, разбира се, се съгласи и така помогнах на синът си да живее спокоен живот. Не съм чувала нищо за него, откакто баща му основа собствен бизнес без помощта на съпругът ми...- Колко сърцераздирателна бе тази история за Сакура. Искрено съчувстваше на жената срещу нея. Трябвало е да избира между синът си и любовта на живота й. После пък трагедията, която я е сполетяла... След няколко минутки Вериния се успокои, вдигна си главата и се вгледа в розовокоската.
- Как се казваш, девойче?- запита неочаквано тя. Сакура леко се смути, но отговори на въпросът.
- Казвам се Сементе Сакура.- червенокосата жена се усмихна и каза.
- Ти си добро момиче, Сакура.- розовокоската също се усмихна.
- Благодаря ви, госпожо.- Вериния се засмя, а смехът й беше нежен.
- Моля те, без любезности. Просто ме наричай Вериния.- Сакура кимна с глава. Внезапно жената стана от столът си и извади от чантата пари. Сложи ги на масата и каза.
- Съжалявам, Сакура, но е време да се връщам при синът си.- извади някаква визитка и я подаде на момичето пред нея.- Това е номерът ми и ако искаш някой път ми звънни да се видим.- розовокоската се усмихна и пое визитката. Вериния се обърна и излезе от кафенето. Сакура изпи останалият в чашата сок и също стана. Когато излезе се запъти към вторият етаж. Беше тъжна, но някак спокойна, все едно разговорът с Вериния беше успокоила съвеста й. Беше й вдъхнал кураж и преосмислил много неща в животът й. Беше й показал правилният път- ако не обичаш някого, а просто си свикнал с него, не е нужно да се омъжваш за него, защото от там ще започнат проблемите. Дали беще постъпила правилно, когато бе приела пръстенът от Итачи и дала му надежди за добро и радостно бъдеще? Наистина ли щяха да бъдат щастливи заедно, когато тя не го обичаше? Той за нея беше покровителят, който я защитаваше и издържаше... Беше ли наистина съпругът, когото желаеше за в бъдеще да бъде до нея? Отново се изгубваше във въпросите си, но за едно беше сигурна- щеше да направи всичко по силите си, за да може Гаара да се възстанови. Ако трябваше щеше да се грижи за него, но нямаше да седи безучастна и да се самосъжалява...


Времето беше слънчево и приятно. Слънчевите лъчи се спускаха и игриво галеха цветчетата на цветята. Птиците се рееха във въздуха и пееха, а малки бели облачета плуваха по небесвода и се смееха на всичко по земята. Денят се беше променил от мрачен на спокоен и весел...
- Не... Не... Не това.- говореше си тихо Сейрен и обикаляше около щандовете и слагаше продукти в пазарската количка. Бяха я изпратили на пазар и дали списък с всички продукти, които трябваше да напазарува. Тя се спря пред един щанд и протегна ръка, за да вземе любимият алкохол на красивият господар- уискито. Хвана една бутилка и я сложи в количката. Веднага хвана втора, но в същият момент усети как две ръце се увиват около кръстта й и тъкмо да се обърне, за да види кой е натрапникът, чу познат глас, който я накара да се смрази на място, а очите й се ококориха от ужас и страх.
- Най- накрая те открих, сладка ми Сейрен....

следва продължение....


Последната промяна е направена от Death_Angel на Съб Юли 29, 2017 7:59 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Вто Сеп 28, 2010 12:23 am

Ето и следващата част на фикчето и се надявам да ви хареса. Сигурно ще започнат нападките от рода " Ама нали каза, че няма да пускаш фикове, докато не измислиш нещо нормално?" Е, да работя по въпроса и скоро ще разберете, че не само порно съм способна да пиша... Стига толкова глупости, а да ви пожелая приятно четене


част 11 глава 2

- Най- накрая те открих, сладка ми Сейрен.- леден глас погали връхчето на ухото на чернокоската, а очите й бяха ококорени и изпълнени с ужас. Тялото й се беше сковало и незнаеше какво да прави. Защо точно този човек беше срещнала?
- Р...- заекна.- Рюичиро?- с треперещ глас изговаряше името му, защото повече от всичко на света се страхуваше от него.- Как разбра, че съм се върнала?- гледаше в една точка и не смееше да се обърне, защото щеше да срещне погледът, който презираше от дъното на душата си.
- И аз си имам своите трикове.- засмя се той, а дъхът му се заби в сърцето й и сякаш го късаше на парчета.
- Как ме откри?- отново запита тя и примигна веднъж, за да се успокои.
- Не беше лесно, красавице.- моментално отговори на въпросът й и се приближи на милиметри от нея.- Така й не разбра колко много страдах от заминаването ти и най- вече, че ме изостави.- спусна се към вратът й и го облиза безрамно с език. Ужасът още повече превземаше тялото й и тя се паникьосваше. Какво трябваше да направи, за да се отърве от него? Ако случайно почнеше да вика щеше да го вбеси и кой знаеше, какво можеше да стане.
- Ти сам ме подтикна към това решение.- започна да търси начин, за да се измъкне от лапите на звярът, който преди обичаше повече от всичко. Беше готова на всичко за него, но един инцидент беше преобърнал целият й живот и всички нейни чувства към мъжът зад нея.
- Найстина ли? Колко егоистично прозвуча от устата ти, Сейрен. Не прояви никаква милост към мен, когато си тръгна и ме остави с разбито сърце. Месеци наред не бях чувал нищо за теб, но после разбрах, че си заминала извън острова. Тогава започнах да те търся и днес научих, че си се върнала.- гласът му беше нисък, но в същото време зловещ.- Нима си ме забравила вече?- сложи си ръцете на неговите и се опита да ги махне от себе си, но той я стискаше здраво.
- Как да те забравя, като ти все ми напомняше за жалкото си съществуване.- каза.
- Така значи... Жалко съществуване?- русокосия мъж се приближи до ухото й, така че да чуе ясно шепнещите думи, които щеше да изрече.
- Но ще ти го върна тъпкано.- заниците й се разшириха от страх.- Знаеш на какво съм способен и ще направя животът ти невъзможен, ако не се върнеш при мен.- едва сега махна ръце от кръста й и направи няколко крачки назад. Сейрен не смееше да се обърне, защото толкова се страхуваше от него, че дори и не дишаше. Рюичиро тръгна с бавни крачки към касите на супермаркета, а чернокоската едва долови последните му думи.
- Не забравяй за мен, красавице. Аз съм сенките в нощта и светлината през деня.- отдалечаващите му стъпки отекваха в цялата сграда, а гласът му се запечатваше в съзнанието й. Тръпките, които лазеха по нея не си тръгваха, а тялото й настръхваше. Какво щеше да прави? Как шеше да се отърве от него? Щом сега я беше намерил, сигурно вече знаеше къде живее и работи. Още повече се ококори, защото Рюичиру знаеше къде работи? Дали щеше да навреди на семейство УЧиха и най- вече на Итачи? Какво трябваше да стори? Решенията бяха две: да замине надалеч за пореден път и да заличи следите си или да остане и да бъде причината за някоя трагедия. Наведе глава надолу и няколко сълзи се стекоха по пребледнялото й лице. Не можеше да позволи човекът, когото обичаше да пострада заради нея. Да, точно така... Сейрен безумно много обичаше Итачи, но нямаше смелост да му го признае... След около минутка вдигна глава и моментално се запъти към касата. Не искаше да остава и минута в супермаркета. Трябваше да се прибере и да помисли на спокойствие. Лицето й все още бе бяло, като платно, все едно беше видяла призрак. Може би беше видяла... Призракът на нейното минало... Когато плати на касиерката, излезе и веднага се прибра, без да се отбива за останалите покупки.

В същото време Сакура се качи на вторият етаж и тръгна към операционната зала, където беше оставила спрялото сърце на Гаара. Вървеше с наведена глава и хилядите мисли, въртящи се в главата й, я помитаха към изчезането на душата й, както правеше ураганът- изтръгваше всичко наоколо и го поглъщаше в себе си. Сърцето й беше разбито на две, а дишането й едва се чуваше. Беше я страх, че Даруй не е вече на този свят и нямаше да има възможност да говори с него и да изяснят случилото се в къщата му. Както си вървеше, внезапно чу смразяващият глас на Учихата.
- Къде беше?- тя се вцепи на място и вдигна глава. Срещна неодобрителният и гневен поглед на Итачи. Очите й потрепнаха, но се стегна, за да не разбере той тревогата, която таеше в душата си за червенокоското и отговори.
- На чист въздух.- Итачи се намръщи и моментално я прониза с думите.
- Не ме лъжи. Кажи ми къде беше?- извика той. Дишането й се ускори, а върху тялото й се появиха тръпки на безпокойство. За първи път й беше повишил тон.
- Не те лъжа.- опита да се измъкне от настъпващият скандал.
- Не ти вярвам.- каза злобно той и скръсти ръце пред гърдите.
- Ако искаш вярвай.- изказаните от нея думи бяха кратки и излизаха неуверено изпод устните й. Не беше убедителна и това не вещаеше нищо добро.
- А, защо тогава побягна така истерично преди?- зададе поредният си въпрос Учихата и чакаше задоволителен отговор от нея. Розовокоската седеше на място, а сърцето й пулсираше бързо. Как щеше да го обеди и да предотврати опасността.
- Стана ми лошо...- направи пауза.- ... ето, затова.- каза тя уверено и погледът й излъчваше безстрашие. Очите на Учихата потрепнаха, защото мислеше, че я е изплашил с тонът, с който и беше говорил, но съвсем не бе така. Сакура стоеше пред него и не показваше и най- малкият признак, че е изплашена. Кръвта му се надигна и тъкмо да започне да вика, доктор Керамондо отвори вратата на Операционната и излезе. Веднага след него заизлизаха сестрите и докторите, които тикаха болничната носилка, а на нея лежеше Гаара. Розовокоската моментално погледна лицето му, но те не беше както преди. Сега беше бяло и все така красиво, макар и с много бинтове по него. Нямаше ни най- малка следа от кръвта, която го беше обляла цялото. Върху тялото му беше сложено бяло покривало и нищо не се виждаше. От измъченият вид на лицето на Керамондо си личеше, че времето прекарано вътре е било дълго и мъчително.
- Как е той, докторе?- ненадейно беше зададен въпросът, но не от Итачи. Сакура беше пристъпила напред и изстреляла напиращите в гърлото й думи. Керамондо погледна към Сакура, а после и към Итачи. Едва се усмихна и заговори.
- Операцията мина успешно, но още е рано да се радваме.- веднагически усмивката му се смрази изчезна.
- Не.- промълви тя. Очите й трептяха, а устните й бяха заключени една в друга. Учихата пък гледаше невярващ и с ококорени очи. Объркването го завладяваше и го караше да се съмнява в чувствата на Сакура. Ревността го обземаше и караше нервите му да се сгъват.
- Едва, когато се събуди ще знаем състоянието му, но дотогава не давам никакви надежди.- натъжи се докторът. Огледа се и продължи.- А, къде е баща му?- Сакура и Итачи се стъписаха, защото наистина само те двамата бяха дошли.
- Не знаем.- отговори Учихата. Керамондо въздъхна и замислено тръгна по коридорът. И двамата седяха и не мърдаха. Защи ли г-н Даруй не беше там?
Итачи се свести и веднага ревностните мисли нахлуха в главата му. Какво беше това чувство, което беше учетил преди минутка. Защо ли розовокоската се притесняваше за приятелят му? Извърна глава към нея и очите му бяха гневни.
- Какво беше това преди малко?- гласът му звучеше леден и зловещ. Сакура потрепна за пореден път днес. Отново ли се задаваше буря?
- За какво говориш, Итачи?- недоумяваща запита тя.
- Много добре знаеш за какво говоря, Сакура! Не се прави, че не разбираш.
- Наистина не знам за какво говориш.- каза тя и отстъпи назад, защото усещаше яростта, която искаше да изригне от него.
- Така ли?- издаде изсъскващ звук той и тръгна към нея.
- Успокой се, Итачи.- опита се да го вразуми, но младият Учиха вече беше пред нея и хванал ръката й. Стисна я силно и лек стон на болка излезе от гърлото й.
- Пусни ме... Моля те, Итачи.- насълзена промълви розовокоската, а той не спираше да я пронизва с поглед и от вътре да беснее. Притика я до стената и отново с онзи зловещ глас заговори.
- Да не би да се притесняваш за Гаара?- зениците й се разшириха. Откъде знаеше? Да не би да се беше издала? Разтвори леко устни и единственото нещо, което излезе от тях беше:
- Аз...- Итачи вече се беше досетил, че нещо не е наред и щеше да узнае по един или друг начин.
- Отговори ми.- повиши й тон и зачака отговорът й.
- Просто исках да разбера как е... Какво толкова съм направила, че се вбеси така?- запита с треперещ глас тя. Учихата присви вежди и заповяда.
- Прибирай се в апартамента и когато се върна ще говорим за случилото се.- цялото й тяло леко се тресеше от ситуацията, която никога досега не се бе случвала. Да си отиде? Какво, за бога, говореше той? Та, нали беше дала клетва, че ако Даруй се оправи ще се грижи за него. Как щеше да си тръгне и да погази клетвата си? Просто не можеше? Нямаше да си прости, ако го направи. Лицето й стана сериозно и каза.
- Няма да си тръгна!- сякаш нож се беше забил в Учихата от изречениете думи на розовокоската. Тя му противоречеше? За първи път се държеше по този начин.
- Ще си тръгнеш, иначе....- беше прекъснат.
- Иначе какво?- озъби му се тя. Границата на скъсването на нервите му наближаваще и тя го настъпваше по петата.
- Не забравяй, че аз те издържам и...- кратка пауза последва и веднага продължи.-... и ще ставаш моя съпруга.- Сакура смръщи вежди.
- Няма нужда ми напомняш, че ме издържаш... А, относно това за съпругата...- заекна, защото Итачи я хвана за врата с ръка и изръмжа.
- Какво за нея?
- Пусни ме.- с тих глас каза розовокоската, защото захвата му я задушаваше.
- Или ще ме слушаш, или ще загубиш всичко, което е било досега.- заплаши я той, а Сакура се стегна. Не беше забравила обещанието си пред статуята на господ.
- Прави, каквото искаш!- отговори му се тя, а вените по шията му изпъкваха. Никога не беше усещал такъв гняв досега. Как се осмеляваше да му говори по този начин? Вдигна ръка и я засили към нея, но когато видя стиснатите очи на розовокоската се смрази. Ръката му беше на милиметри от лицето й, а самият той трепереше от ярост. "Какво правя? Щях да я ударя? Какво ми става, по дяволите?" зададе сам на себе си тези въпроси и не спираше да я гледа в красивото лице, което толкова много обичаше. Безсилието го обладаваше и не можеше да каже дори и дума. Толкова беше шокиран и изненадан от реакцията си, че усещаше тялото си... Веднага спусна ръката към тялото си и пусна Сакура. Отстъпи назад, обърна се с гръб към нея и заговори с извинителен глас.
- Тръгвам си, а ти прави каквото сметнеш за най- правилно.- спря, въздъхна и продължи.- Уморих се да се боря с теб.- тръгна по коридорът и излезе от болницата. Качи се на ровърът си, удари няколко пъти по кормилото и след това завъртя ключът. Двигателят изрева, а от ауспуха излезе сив дим. Итачи врътна кормилото, гумите на колата се завъртяха и изпищяха по асфалта. Подаде газ и изхвърча с бясна скорост от мястото си. Къщите и блоковете за секунди минаваха покрай него и оставаха в далечината. Скоростта му се увеличаваше с всеки изминал от него метър, а ръцете му треперха от гняв. Беше го предизвикала да покаже лошата си страна, която никога не искаше да й я показва. Защо го беше направила? Защо се държеше с него така? Нима вече не го обичаше? Всичките тези въпроси се въртяха в главата му и го караха да беснее. Пръстите на ръцете му трепнеха, а дишането му бе неравномерно и тежко... Най- накрая стигна пред високата входна порта. Спря колата си и излезе от нея. Когато влезе в имението веднага беше усетен и обграден от всичките четири пухкави и рунтави кучета. Обикаляха около него и лаеха радостни, защото господарят им се беше върнал. Единствено черното с бялото петно на окото стоеше настрани и седеше на тревата. Гледаше чернокоското и тихо ръмжене излизаше от муцуната му. Усещаше промяната в настроението на Итачи и недоволстваше от това.
- Ал Хатал.- чу се внезапно и Учихата се обърна. Видя любимото си куче да го гледа с различен поглед, а Сакой бе застанал до него и върху лицето му се изписваше объркването.- Тихо, Ал Хатал.- заповяда възпитателят и удари с пръчката по земята близо до кучето, за да го изплаши.
- Да не си посмял, Сакой.- изсъска Итачи и тръгна към мъжът. Когато стигна пред него се наведе и подаде ръка към кучето.
- Спокойно, момче. Няма защо да се страхуваш.- приближиваше я бавно към него и не спираше да говори.- Не ме ли познаваш?- едва сега ръката му бе до муцуната на Ал Хатал, той я помириса и започна да я ближи. Онова странно усещане се беше изпарило още, когато чернокосият бе клекнал и подал ръка към него. Итачи помилва кучето и се изправи. Вгледа се злобно в очите на Сакой, но за първи път нищо не каза. Просто тръгна напред и го подмина, а мъжът седеше вцепенен на място и не мърдаше. Очакваше, че ще има поне смъмряне, че се е държал по този начин с кучето, но дори и това не се беше случило. Младият Учиха газеше зелената трева и гледаше надолу. Тялото му още не се беше успокоило и чувстваше някакво безпокойство. Все едно нещо лошо щеше да се случи. Но какво? Очите му бяха леко зачервени, а по устните си имаше малки едва доловими ранички, които бяха следвствие от силното прехапване със зъбите си. Само един човек можеше да го докара до такава лудост- Даруй Гаара, а сега и Сакура. жената, която обичаше толкова много, го беше накарала да си изпусне нервите и дори да й посегне. Моментално спря на място и зениците му се разшириха.
- Наистина ли щях да го направя?- тихо промълви той, но в този момент вниманието му беше привлечено от фигурата, която седеше на беседката, а гласът й наподобяваше плач. Вгледа се по- добре и видя черната коса, късата поличка и бялата риза. Черно- бялата престилка, която ползваха прислужниците в имението на президента. Веднага позна че това беше красивата девойка, която го беше събудила преди време. Отново тръгна напред и се спря точно пред беседката.
- Сейрен.- тихи и леко изненадани излязоха думите изпод устните му, а тя се стресна и веднагически вдигна глава. Когато срещна очите на Итачи потрепна и кръстоса ръце пред гърдите, като показваше страхът си. Шокът изпълваше Учихата и го объркваше още повече.- Какво става, Сейрен? Защо те е страх от мен?- седна до нея и посегна да я хване за ръката, но тя започна да вика. По инстинкт ръцете му хванаха момичето и едната запуши устата й.
- Успокои се де, Сейрен. Какво ти стана изведнъж? Аз съм Итачи и не е нужно да викаш така истерично.- каза леко раздразнен той и смръщи вежди.
- Итачи.- едва изрече името му, а той махна пръстите си от устата й.
- Да, Итачи съм. Защо си сама навън по това време? Може някой човек или някое от кучетата да те изплаши.- отмести се на разстояние от нея, а тя започна плахо да говори.
- Извинявам се, г-н Учиха. Няма да се повтори.- рязко се изправи, защото не искаше той да види сълзите й и коле*анието, което показваха очите й. Направи няколко крачки, но в този момент Учихата я беше хванал за ръката. Сейрен се спря и се обърна с лице към него. Ококори се, защото бе видяла стаховитият и плашещ поглед на чернокоскосият пред нея. Гледаше я някак с презрение, а лицето му бе сбръчкано и показваше яростта му.
- Итачи, Сейрен... Наричай ме Итачи.- извика той, а чернокоската се смути.
- Защо сте ядосан, Итачи?- запита го изненадващо тя. Младият Учиха потрепери, защото беше съзряла чувствата му и за един миг разтопила гневът и ледът в сърцето му. Пусна ръката й и отстъпи няколко крачки назад. Беше си спомнил за Сакура и за спречкването им в болницата...
- Съжалявам, Сейрен, че така те изплаших с държание си.- Наведе глава надолу, а тя се приближи и застана пред него.
- Какво се е случило? Нещо лошо ли е?- зададе чернокоската въпросът си с нежност. Тялото му се стегна.
- Да, Сейрен...- спря, защото не знаеше дали да й разкаже или не.
- Можете да ми се доверите, госпо...- заекна и бързо се поправи.- ... Итачи.-
- Най- добрият ми приятел тази сутрин катастрофира и сега е в болницата.- през сълзи каза той, а Сейрен се ококори от изненада. Никога не беше виждала господарят си с приятели в къщата...
- Наистина ли? Много съжалявам.- каза с тъжен глас тя и долепи тяло до неговото. Преплете ръце около вратът му и нежно го прегърна. Топлината, която бе вляла в Учихата го накара да се отпусне и той сложи глава на нея. Капките сълзи падаха по раменете й и се свличаха надолу по лактите й. Тогава чувствата й неиздържаха и избухнаха, като вулкан. Любовта, която изпитваше към това момче беше безгранична и напираше да се слее с тялото му. Повдигна ръка и я вплете в косата му.
- Обичам ви, Итачи.- изрече тези думи, а зениците на Учихата се разшириха от изненада.
- Какво каза, Сей...- заекна, защото не можеше още да асимилира думите й.- ...рен.- чернокоската не спираше да милва косата му и да изрича любовните си признания към него.
- Обичам ви... Толкова много ви обичам...- сълзите се стичаха по лицето й. Какво трябваше да направи в този момент той? Получаваше искреното признание за любовта на това прекрасно, красиво и добро момиче, но той не изпитваше нищо към нея. Обичаше и желаеше Сакура- ангелът, който му беше предоставен от боговете... Внезапно се отдели от нея и се отдалечи, достатъчно, че телата им да не се допират едно в друго.
- Съжалявам, Сейрен... Но аз обичам друга... Сгодени сме и скоро ще се оженим.- като нож в сърцето й се забиваха, жестоките му думи. Беше на друга... Принадлежеше на друга... Тя щеше да го докосва, да гали меката му, като коприна кожа и целува устните му... Сълзите й не преставаха да се стичат, а безсилието и мъката да навлизат в очите й. Тогава Итачи хвана брадичката й и я надигна нагоре, така че погледите им да се срешнат.
- Не плачи за мен, Сейрен.- повдигна другата си ръка и изстри падащите сълзи от очите й.- Не заслужавам обичта ти и доброто ти сърце... Не исках да те наранявам, но не можех да ти дам надежди, а после да раня сърцето ти.- Наведе се и я целуна по челото. Тя усети топлината на устните му, но студеният дъх, който излизаше изпод тях й казваше, че не й принадлежат... След няколко секунди Учихата се надигна и пусна брадичката й. Обърна се с гръб към нея и каза с приятелски глас.
- Благодаря ти, Сейрен...- усмихна се и тръгна.- Наистина ми помогна.- чернокосото момиче седеше на място и не смееше да мръдне. Новината беше дошла изненадващо за нея и късаше душата й. Как щеше да го превъзмогне? Задържаше ли я друго в тази къща? Беше загубила единственият човек, заради когото работеше там. Мечтите й бяха опустошени и заличени завинаги. Може би трябваше да се примири и да приеме предложението на Рюичиро. Да замине с него и да опита от адът, в който беше живяла преди. Какво трябваше да направи?

Сакура пък бе седнала на пейката пред стая 315, в която Даруй лежеше непробудно и не показваше никакви реакции. Лицето й беше пребледняло, а върху зениците й се виждаха тънки кървави линии. Подутинките около очите й, ясно показваха, че е плакала с часове. Беше се скарала с Итачи и видяла гневът му отправен към нея. Дали беше прав да се ядосва и да постъпва с нея така? Беше ли избрала правилният човек за съпруг? Очите й бяха тъжни и коле*аещи се. Два пътя... Пътища, които водеха до собственото й нещастие и който и да избереше тя непременно щеше да страда.
Изведнъж от стаята започна да се чува звук... Онзи ужасяващ звук, които преди часове Сакура беше чула в операционната. Кръвта й се смрази, а ръцете й трепереха. Очите й трепнеха от страх, че ще го изгуби. Моментално се изправи и се затича към стаята на сестрите. Не беше усетила, кога капките сълзи бяха западали по пода, а тя не спираше да тича. Когато стигна вратата на стаята, отвори я рязко и започна да вика.
- Даруй... Гаара... Бързо.- медицинските сестри се спогледаха и излязоха от стаята. Вътре остана една от тях, за да съобщи на докторът за случилото се. Вратата на стая 315 се затвори пред розовокоската, а тя гледаше през прозорчето, как се опитваха да накарат сърцето му да заработи. Дали щяха да го спасят и докога щеше да издържи на това напрежение, което притискаше дъхът й и я караше да се задушава....


следва продължение....




Последната промяна е направена от Death_Angel на Чет Окт 28, 2010 1:55 am; мнението е било променяно общо 1 път


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Пет Окт 08, 2010 1:11 am

Извинявам се, че толкова време не съм писала и пускала глава на фика, но имах работа, пък и бях болна Затова ето, че пускам следващата глава. Надявам се да ви хареса и приятно четене



част 12

Беше изминала седмица от катастрофата на Гаара, а лекарите все още чакаха някакъв признак от него. Очите му бяха все така затворени и не се събуждаше от дълбокият си сън. На столът до леглото седеше Сакура с подпряни ръце до тялото му и спеше. От денят, в който се бяха скарали тя и Итачи, той не бе идвал, нито пък г-н Даруй. Бащата на Гаара все още незнаеше за случилото се, защото уреждаше бизнес сделки и се забавляваше с любовниците си... Устните на розовокоската бяха леко разтворени, а пръстите й потрепваха. Тялото й беше готово във всеки един момент да реагира, когато чуе, убиващият я звук на апарата. Необяснимото беше, че за тези седем дни сърцето на Гаара спираше хиляди пъти, но след минута започваше да тупти. Дали беше, заради всичките грижи, които полагаха лекарите, за да не умре или просто искаше да живее, но нещо сякаш му пречеше? Сакура усети допир върху косата си и отвори веднага очи. Повдигна поглед и проследи ръката, която бе на нея. Бял ръкав, груба ръка и едва усмихнато лице. Това беше доктор Керамондо.
- Защо не отидеш да си починеш, Сакура?- запита я загрижено той и махна ръката си.- Тук си от седмица и спиш малко. Не трябва да правиш така.- погледна я, а розовокоската се надигна от стола и се изправи.
- Какво има, докторе? Случило ли се е нещо?- запита неочаквано тя, а Керамондо се смути.
- Защо си мислиш, че е станало нещо?- отговори бързо на въпросът й с въпрос, за да се измъкне. Розовокоската скръсти ръце пред гърдите си и заговори подозрително.
- Познавам ви много добре, докторе и мога да разгадая емоциите ви, затова, моля да ми кажете.- Керамондо се отпусна и въздъхна тежко.
- Добре... Ще ти кажа... Ела в кабинета ми.- говореше кратко и накъсано, все едно истината го притискаше и не позволяваше да каже нищо. Излязоха от стаята и тръгнаха към кабинета на докторът, който се намираше в другият коридор. Стигнаха и той отвори вратата. Розовокоската влезе първа, а той след нея. Настаниха се на двата стола и мълчанието в цялата стая настъпи. Керамондо сведе поглед надолу и не продумваше нищо. Сакура пък се вглеждаше и следеше всяка негова реакция, всеки един трепет на лицето и очите му. Беше ясно, че нещо не бе наред, но какво? Какво притесняваше докторът, че изглеждаше така унил и тъжен? Дали беше свързано със състоянието на Гаара? Тя потрепна и веднага се стегна. Стисна ръце в юмруци и започна първа разговорът им.
- Какво става, докторе?- запита, като не отделяше очи от неговите. Ледени тръпки преминаха по него, вдигна глава и се срещна с милият и нежен поглед на розовокоската. Дали трябваше да й каже или да си замълчи? Още от първият ден, когато бяха докарали пострадалият Даруй бе разбрал, че тя се притеснява за него, въпреки че му беше разказала за всичката болка, която й беше причинил червенокосият красавец. Но защо?- Моля да ми кажете без увъртане! Как е Гаара?- отново наведе глава към бюрото и започна да говори.
- Не е добре, Сакура...- зениците й се разшириха, а докторът продължи.- Причините за катастрофата са много.
- Как така много?- въпросът й се бе изстрелял бързо изпод устните.
- От кръвните изследвани остановихме, че в кръвтта му има смесица от много вещества: успокоителни, алкохол и най- вече дрога...- при изричането на дрогата, розовокоската изтръпна и се стегна. Беше ли възможно Даруй да бе употребявал наркотици?
- Наистина ли е вземал дрога, докторе?- повиши тонът си тя.- Това е невъз....- сведе поглед, за да не може Керамондо да забележе малките капки сълзи, които напираха да излязат.
- Като съдя по количеството на тези три смесици, те са причина Гаара да изгуби концентрация при шофирането. Също са отслабили имунната му система и затова не може да се събуди толкова време. Но не в това е проблемът...- заекна и спря, защото отвътре целият трепереше. Самият доктор Керамондо беше приятел с г-н Даруй и още като малък, когато Гаара се разболееше ползваха неговите услуги. Керамондо беше най- добрият лекар в света и всички богати семейства идваха при него и поверяваха животите си, но сега... Сега живота на този младеж беше в опасност...
- Проблем ли?- зададе въпросът си тя с тих и изплашен глас.
- Да, Сакура... Сърцето на Гаара не функционира нормално. При катастрофата, горното му ребро се е счупило и достигнало до сърцето му, което е довело до разваляне на ритъма на сърдечните клапи. За 1 минута сърцето прави 75 удара и по този начин кръвта преминава от предсърдията в камерите, понеже обаче клапите на Гаара остават по дълго време затворени, предсърдията се пълнят с повече кръв от колкото трябва. Това е причината поради, която сърдечната му дейност спира толкова често. Сестрите и докторите се опитваме да направим, каквото ни е по силите, за да не го изпуснем, но най- важното е, че самият той има воля за живот и се бори с всички сили, за да оцелее.- каза той, а Сакура седеше и го гледаше вцепенена. Не знаеше какво да му каже. Какво да направи? Дали трябваше да трепне или да мигне? Дъхът й се беше притаил в гърлото и не излизаше, а напираше навътре и я задушаваше.
- Как можем да му помогнем, докторе?- изплака тя.
- Не можем, Сакура...- отговори й той с тъжен глас.
- Не...- едва сега сълзите, които бе събирала в очите си, излязоха и закапаха по жълтялото й и посърнало лице. Сложи ръце на очите си и се разплака. За пореден път сълзите й се стичаха, заради човекът, който преди седмица мразеше и искаше да умре, но сега... Сега чувстваше вина и искаше да му прости. Не беше му позволила да говори, а бе го изгонила без капка жал. Никога не беше знаела, че червенокоското взема наркотици и оспокоителни. Затова ли искаше прошка? Да може да се оттърве от грехът си и да заживее спокойно. Керамондо се бе облегнал назад и беше замислен. За какво ли толкова мислеше?
- Не плачи, Сакура.- спокойно каза той и я погледна.
- Как да не плача, докторе, като имам вина за катастрофата.- заговори, като не спираше да ридае.
- Има един начин, но...- заекна, защото погледът й го прониза. Беше изпълнин с надежда и решителност.
- Но...?- повдигна нетърпеливо вежда тя. Докторът скръсти ръце и започна да обяснява.
- Щом сърцето му не функцинира, както трябва, единственият начин да се спаси е- да му се присъди ново.- очите й се ококориха.
- Как така?- запита объркано розовокоската.
- Чрез трансплантация... По този начин сърцето му ще работи, както преди, но тук идва и другият проблем.- пръстите й потрепнаха.
- Още един проблем ли?- хвана се заглавата, която все едно искаше да избухне от толкова много тревоги и информация. Защо всеки път, който можеше да спаси младият Даруй стигаше до проблем? Защо в гърдите си чувстваше буца, която я притискаше и не й позволяваше да си поеме въздух? Защо се бе отдала в грижи и тревоги? Нямаше ли да бъде по- лесно, ако живееше спойно с Итачи и не се притесняваше за състоянието на насилникът й, който се бе гаврил с нея по най- безсърдечният начин?
- И на мен ми е трудно, Сакура...- изправи се и застана срещу прозорецът. Погледът му бе в една точка, но гледаше отвъд всичко, което беше навън. Сякаш протягаше ръка към някакво спасение, което бе недостежимо за него. Клепачите му не мърдаха, а дишането му бе тежко и накъсано.
- Но, ако операцията не мине добре има вероятност Гаара да не оцелее.- тялото на розовокоската се смрази. Какво, за бога, говореше той? Да не оцелее? Дори и не искаше да си го помисля...- Също така, трябва да се намери донор, но в списъците с хора, няма такива, които да са се съгласили да дарят орган- сърце.- за пореден път наведе глава.- Не мисля, че ще се намери скоро такъв човек, а времето притиска живота на Гаара. Смятам, че няма да издържи още дълго време с това сърце.- вдигна ръка нагоре към лицето си и избърса с ръкав падащата сълза от очите му. Сакура незнаеше какво да прави. Просто седеше, стискаше чантата, която бе на коленете й и не спираше да гледа потресена. Защо се бе случило всичко това на нея? Нима съдбата не искаше да е щастлива? Защо й изпращаше тези изпитания...?
Изведнъж в стаята връхлетя една сестра и започна да говори задъхано.
- Докторе... Гаара...- кръвта на розовокоската се вледени, а очите й бяха все така ужасени. Не искаше да чуе, убиващите я думи.- ... се събуди... Г-н Даруй, отвори очи.- едва сега се чу спокойното издишване на въздух от Сакура. Беше се успокоила, че няма да побегне към стаята на мъртвият Гаара.
- Слава на бога.- каза той и едва доловима усмивка се появи върху лицето му. Обърна се към розовокоската и продължи.- Нека отидем да го видим, нали?- тя също се усмихна и стана от столът. Тримата излязоха и се запътиха към ста номер 315...

- Къде...- примигна веднъж червенокоското.- ... съм.- запита се объркан той и обиколи с поглед цялата стая. Първото нещо, което видя бе апаратът, който отмерваше туптенето на сърцето му. Издаваше спокоен звук, а зелената линия се движеше. Зрението му беше все още замъглено, но това не му пречеше да познае предметите и фигурите на хора. Отново затвори очи и след няколко секунди ги отвори. В този момент дръжката на вратата се завъртя и Гаара чу отварянето й. Моментално стрелна поглед към нея и разпозна трите силуета, които влизаха в стаята.
- Сакура...- с тих глас промълви той, а устните на розовокоската се извиха във фалшива усмивка и пристъпи напред. Докторът и сестрата седяха на място и не правеха нищо. Когато Сакура се приближи до леглото, седна на него и заговори с нежност.
- Как си, Гаара? Как се чувстваш?- червенокоското спря погледът си върху очите й и забеляза колко бяха подпухнали и зачервени. Със сетни сили повдигна едната си ръка и я сложи върху бузите й.
- Защо си плакала, Сакура?- очите й се натъжиха, но на секундата се стегна и придоби по- лъчезарно изражение.
- Не ме мисли, Гаара...- усмихна се по- широко.- Кажи ми как се чувстваш?- едва сега Даруй усети многобройните режещи тялото му болки. Стисна очи и изстена. Всяка част от тялото му го болеше и го караше да изстръпва. Свлече ръката си надолу от лицето й и я постави на мястото, където беше операцията му.
- Всичко ме боли, Сакура...- изстена още веднъж, но този път по- силно.- Какво е станало? Къде съм?- започна да задава бързо въпросите си той, за да разбере какво става.
- В болницата сте, господин Даруй... Претърпяхте катастрофа, но сега всичко е наред.- отговори спокойно Керамондо, като сложи маската на безгрижие, за да не можеше да заподозре истината.
- В болница ли? Катастрофа?- говореше въпросително той, като недоумяваше как се е озовал там?- Нищо не си спомням...- Сакура помилва лицето му и заговори.
- Няма за какво да се притесняваш... Нали сега си добре.- смигна му и се засмя. Искри на радост се появиха в очите му и макар болката, която го пронизваше се усмихна леко. Незнайно защо беше щастлив... Дали, защото усещаше присъствието на розовокоската до себе си и я виждаше усмихната. Подпря ръце под тялото си и едва се изправи на леглото.
- Идиот, недей да се мърдаш.- извика сърдито Сакура, а той се усмихна.
- Добре съм.- каза той и за първи път се чу звънливият му глас, който отдавна не бяха чували.
- Може ли за момент, Сакура?- запита Керамондо и розовокоската стана. Отиде до него и зачака, какво щеше да й казва.
- Моля те... Не му казвай това, което говорехме.- каза шепнешком той.
- Но...- гледаше го тя объркана.- Той трябва да знае.
- Така е, но сега не му е времето. Не трябва да го тревожим, за да не се влуши.- Обърна се с гръб към нея и прибави.- Сега се събуди, остави го да се порадва на последните си свободни минути, защото, когато разбере ще бъде съкрушен.- отвори вратата.- Ще се опитам да се свържа с баща му и да му обясня ситуацията.- излезе и след него сестрата. В стаята останаха двмата, които до скоро бяха врагове, а сега се притесняваха един за друг. Съдбата беше преобърнала изцяло животите им и щеше да продължава да изпраща трудности, които да ги препъват по пътя към щастието им....


следва продължение....





Последната промяна е направена от Death_Angel на Чет Окт 28, 2010 1:55 am; мнението е било променяно общо 1 път


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Чет Окт 28, 2010 1:54 am

Ето и от мен обещаната част на фикчето и се надявам да ви хареса


част 13


Тихият и лек ветрец полюшваше клоните, а обагрените в различни цветове листа игриво се подмяткваха на всички страни. Бели облачета плуваха по синият небесвод, а слънцето весело печеше. Всичко беше спокойно, но едно- единствено нещо не бе на място в тази прекрасна приказка. На островът се бяха появили зловещи черни птици, който грачеха и плашеха хората до смърт. Те придаваха на обстановката смразяващи мисли, които щяха да преобърнат живота на острова. От този ден нататък бъдещето за всички щеше да се промени. Това бъдеще, което за едни щеше да е щастливо и спокойно, а за други- изпълнено с болка, сълзи и много любов....

Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Добре устроеното телосложение на малдежа прекрачи прага на стаята и излезе в коридорът. След себе си затвори вратата и тръгна напред към стълбите, по които щеше да слезе. Вървеше, а лицето му беше някак замислено и в същото време разтревожено. За какво ли си мислеше той? Главата му беше наведена надолу, а погледът му натъжен и гледаше белият мрамор, който седеше, като залепен за пода. Ръцете му бяха сложени в джобовете, а облеклото очертаваше всеки един мускул по тялото му. Дънките му бяха леко измачкани, последните две копчета на ризата му бяха откопчани, а косата му беше разрошена. Всичко това показваше, че момчето беше бързало и нямало време да се оправи. Стигна до стълбите на вторият етаж и заслиза по тях. Когато пристъпи от последното стъпало, се отправи към входната врата. Отвори я и излезе. Времето навън беше приятно и всичко наоколо беше обагрено в различни цветове. Шарената картина придаваше добро настроение на хората... Пристъпи напред, но изведнъж усети тялото на някой да се дапира до неговото и двамата се сблъскаха. Бързо направи крачка назад и се опита да се задържи на място. Лицето му се сбръчка в раздразнение, а очите му фокосираха фигурата, която седеше върху земята пред него. Тялото- бяло и нежно; краката- тънки и слаби; облеклото- къса черна поличка на бели раета, отгоре й имаше бяла престилка и бяла риза, сложена под полата. Дрехите бяха доста предизвикателни, дори и облечени от прислугата. Косата и беше черна, като изгорелите въглени в жарта, а очите- те бяха зелената и свежа трева по поляните. Беше познал красивата и мила прислужница, която преди седмица му беше направила признание в любов. Моментално вдигна очи и се срещна с нейните. По алените й бузки се появи лека розовина, която изкарваше на показ всичките й чувства. Изражението му се промени и крайчетата на устните му се извиха в усмивка.
- Аз...- заекна тя.- Извинявай те, госпо...- веднага беше прекъсната.
- Итачи, Сейрен.- засмя се той и продължи.- Няма да се научиш...- въздъхна чернокоското и подаде ръка към нея.- Изправи се.- Сейрен не знаеше какво да направи. Толкова я беше срам, че очите й трептяха незабелижимо от вълнение. След няколко секунди вдигна ръка, хвана тази на Учихата и се изправи. Застана пред него, наведе глава, за да прикрие емоциите си и заговори.
- Извинете, Итачи, че се блъснах във вас.- след това последва поклон от нейна страна, а чернокосият красавец се приближи до нея. Хвана брадичката й, повдигна я и се вгледа в тези зелени очи, които му напомняха за Сакура. За този наситено зелен цвят, който обичаше и можеше да се вглежда в него безброй пъти...
- Итачи.- чу се високия тембър в гласът на Ромуел. Ръката на чернокосият потрепна и се свлече надолу, а погледът му се отмести натрани. В този момент вратата се разтвори и от нея се показа високото тяло на президента. Веждите на Итачи отново се сбръчкаха, все едно някой прекъсваше закуската му. Устните му се извиха раздразнително и небрежно извъртя глава назад.
- Какво искаш, татко?- бързо изстреля въпроса си той към Ромуел, като очакваше поредното разпитване. А, то и не закъсня.
- Къде отиваш?- недоволен от тонът му, попита той. Скулите на момчето се набръчкаха и то изсумтя.
- Няма ли да спреш да ме питаш всеки път, когато прекрача прага навън?- напрежението обхващаше телата им и не вещаеше нищо добро. Едната вежда върху чернокосият мъж се повдигна и поредният скандал беше започнал.
- Учиха Итачи?- започна да вика баща му.- А, ти няма ли да спреш да ми говориш с този тон винаги, когато те попитам нещо?
- Не!- отговори му се Итачи и очите му излъчваха злоба. Мразеше контролът, който баща му се опитваше да налага върху него. Винаги го накараше да се чувства длъжен да дава обяснения за действията си... Ненавиждаше това... Имаше собствен живот и своите мечти... Мечти, които не можеше да осъществи, защото щеше да засрами фамилията и унищожи авторитета на баща си... Стисна ръце в юмруци и върна глава напред, където стоеше изплашената прислужница и не мигваше дори.
- Днес няма да ходиш никъде!- заповяда Ромуел и следеше всяка една реакция на синът си. Усещаше Пормяната в него и се тревожеше.
- Моля!- възмотително извика Итачи и се извъртя с едно рязко движени назад.- Няма да излизам ли?- очите му бяха подивели и искаше да го разкъса.- Това ли каза?- мъжът кръстоса ръце пред гърдите си и отново повтори заповедта си.
- Днес няма да излизаш!- цялото тяло на момчето се тресеше от нерви, които напираха да излязат.- Това е, което казах току що.- допълни той.
- Нямаш право да ми забраняваш, каквото и да било.- не спираше да вика и да ръкомаха, защото не вярваше на чутото.- Вече не съм дете, за да ми казваш какво да правя и какво не.- Сейрен направи няколко крачки настрани и опита да се измъкне от ситуацията, но господарят й я забеляза.
- А, ти. Къде отиваш?- тялото на момичето се смрази на място. Беше го подразнила с нещо и сигурно щеше да си изпати за това.
- Аз... Аз...- пелтечеше тя, като всички думи в главата й се бяха изгубили в безкрайността.
- Защо не си вършиш работата, а се размотаваш със синът ми?- пореден груб въпрос беше зададен към нея. Лицето й беше шокирано, а пръстите й трепереха от страх. Какво щеше да отговори? Как щеше да се оправдае? Дали трябваше да каже за случилото се? Какво трябваше да направи?
- Аз съм виновен!- гласът на Итачи звучеше уверено и непоколебимо. Тялото на Сейрен още повече се смрази, а паниката нарастваше все повече и повече в нея. Той се опитваше да я защити? Но защо? Нали не я обичаше? Не беше отвърнал на чувствата й и я бе отритнал? Защо сега се застъпваше за нея? Милион въпроси се въртяха в главата й и я караха да се чувства безсилна, за каквото и да било... Изражението на Ромуел стана още по- зловещо, защото първо му противоречеше, а сега го излагаше пред прислугата. Достойството му беше накърнено и нямаше да му позволи това своеволие. Не и това!
Итачи се обърна и заговори със спокоен глас към момичето.
- Сейрен, може да се оттеглиш.- едва забележима и лека усмивка се показа. Объркването се изписа върху лицето на баща му, но и гневът нарастваше. Собственият му син се държеше по отвратителен начин с него, а с прислугата- мило. Чернокосото момиче изчезна за секунди от погледите им, а Итачи въздъхна и тръгна напред към вратата. Ромуел седеше вцепенен на входа и стискаше силно юмруци. Трябваше ли да му позволява това? Не можеше, поне ако искаше той да върви по стъпките му.
- Заповядах ти нещо, Итачи!- този път викът му оглуши цялото имение и няколко работника се появиха изпод ъглите на къщата. За многократен път чернокосият красавец спря, но не се обърна. Взираше се напред в далечината, а лицето му не показваше никаква емоция, все едно беше мъртвец.
- Не ми пука, какво си заповядал! Повече няма да слушам заповедите ти и престани да ме третираш, както правиш с прислугата! Ще правя, каквото си поискам и ще излизам, когато искам, разбра ли?- тези, така жестоки думи се забиваха право в сърцето на президента и го раздираха бавно и мъчително. Този път нервите на баща му не издържаха, веднага стъпи на земята и хвана грубо ръката на Итачи.
- Тогава ще закрия всичките ти сметки и да видим как ще се оправяш сам!- скандалът им се превръщаше във вражда, която за нито един от двамата нямаше да е приятна след това...
- Прави, каквото искаш!- продължаваше да държи на ината си младият Учиха.- А, може да се отречеш и от мен...- тялото на Ромуел се вцепи. Какво за бога говореше той?- Както направи с мама...- говореше кратко и накъсано, като бавно извърташе глава назад, за да срещне погледът на баща си.- ТАТКО!!!- ледени тръпи бягаха по тялото на президента, а очите му бяха ококорени и изненадани. Беше си спомнил инцидента, който беше донякъде по негова вина. Нощта, когато съпругата му и малкият им син се бяха прибрали, а самият той се забавлявал с онези момичета, които продаваха телата си за пари. За ужасеното и наранено лице на жената, която обичаше, но й беше изневерил... За двамата полицаи, които му бяха съобщили за катастрофата и окървавеното тяло на майката на синът му... За катастрофата, която причинила умишлено, след като излязла същата нощ от имението... Всички тези спомени нахлуваха на бърз кадър в съзнанието му и изяждаха всяко едно парченце от сърцето му. За първи път Итачи му напомняше за този инцидент и очите му го коряха... Ръката му се спусна безсилна надолу и освободи тази на Итачи. Момчето тръгна напред и безмилостните му стъпки отекваха. Качи се на скъпата кола и запали двигателят. Сложи ръце на волана и се загледа напред. Лицето му беше посърнало и съжаляваше за думите си, но нямаше време да мисли за това. Трябваше да отиде, колкото се може по- бързо в болницата, защото двама за него скъпи хора страдаха. Натисна газта, отпусна съединителят и потегли.

В същото време изплашената Сейрен се въртеше из двора и опитваше да се успокои. Твърде много се беше притеснила от случилото се и цялата трепереше... Изведнъж се чу звъненето на телефона отвътре. Тя се стресна, но веднага се осъзна и изтича да вдигне. Когато надигна слушалката се смрази на място. Онзи познат плътен и зловещ глас говореше.
- Здравей, Сейрен... Нали не си ме забравила?- чу смехът му, който беше така нежен и в същото време убиващ я.
- Рю... Рюичиро...- едва промълви с трепнещ глас тя.- Как откри този номер?- грубият му смях навлезе в главата й и я ужаси още повече.
- Казах ти и преди, че си имам своите номера...- гласът му стана твърд.- Затова, ако не искаш да пострада младежът, който излезе преди малко от имението...- зениците й се разшириха. Той говореше за Итачи... За човекът, когото обичаше толкова много... Да пострада?
- Какво си намислил? Какво искаш?- веднага й беше отговорено с присмех.
- Знаеш какво искам, сладка ми, Сейрен.- направи кратка пауза, за да може да се позабавлява над страхът й.- Искам... ТЕБ!- последната дума я изговори с по- висок тембър на гласът си, за да може чернокоската да усети жаждата му за нея. И наистина успяваше, защото тя стоеше на място, а в гърдите й се забиваше нож и правеше дълбока рана.
- Защо го правиш, Рюичиро?- през сълзи запита тя, като няколко от тях се спуснаха по лицето и падаха по малкото стъклено шкафче, на което седеше телефона.
- Защото те обичам... Не си ли го разбрала досега.- Сейрен усещаше непоколебимостта в думите му и стремежа, който нямаше да се спре пред нищо, докато не я има само за себе си.
- Ако ме обичаше, щеше да си признаеш!- едва сега се стегна и изтри насълзените си очи.- Ако го беше направил, щяхме да сме заедно и никога нямаше да те напусна, но не. Ти предпочете свободата, пред любовта ни.- чувстваше смущението в гласът му и със сетни сили се опитваше да звучи спокойна и твърда. Не можеше да направи грешката да се издаде и да му даде повод да се развлича с безпомощността й.
- Кажи ми нещо, Сейрен.- момичето се стегна. Какво ли искаше да знае той?- Обичаш ли го?- смразяващите тръпки, които бяха изчезнали отново се появиха. Беше я попитал така директно... Беше неподготвена за този въпрос. Как щеше да му каже, че не само го обичаше, а щеше да даде животът си за него, ако това се налагаше?
- Защо мълчиш, Сейрен?- продължаваше да я измъчва.- Щом мълчиш, значи е вярно.- усещаше някаква тъга в него. Но защо тъга? Не се ли опитваше да я върне при себе си насила? Нима не се опитваше да я плаши до смърт?
- Но запомни едно нещо, Сейрен.- тонът му се беше променил за пореден път в заплашителен, както в супемаркета.- Докато не си отново моя, няма да спра да те преследвам. Ще убия всеки, който те докосне... Довечера ще съм пред имението, ако не искаш твоя любим да пострада, ще тръгнеш с мен.- чернокосото момиче не смееше да мръдне, защото имаше чувството, че ако го направи ще се счупи на хиляди парчета.- Давам ти целият ден за размисли.- това беше последното, преди да чуе сигналът за заето. Ръцете й трепереха, цялото й тяло натежаваше и се люлеше на всички страни, погледът й се замъгляваше. Защо точно днес трябваше да се случат тези ужасни неща? Защо не искаше да я остави на мира? Внезапно нова мисъл се намести в главата й. Рюичиро щеше да нарани Итачи? Очите й се ококориха... Не можеше да позволи това... В никакъв случай... Сълзите й отново закапаха надолу, сложи ръце на очите си и се затича нагоре по стъпалата, където се намираше стаята й...


Изумрудено зелените очи на Сакура гледаха към спокойното лице на Гаара и се опитваха да възпират сълзите, който напираха да се появят и да закапят.
- Как е днес пациента ни?- запита току що влезлият мъж с бяла мантия върху него. Сакура вдигна глава нагоре. Изражението й беше по- ведро и някак очакващо. Очакваше добра новина, че са намерили донор за Гаара, но не можеше да се каже, че Керамондо беше по същият начин. Самият той беше леко усмихнат, но сякаш усмивката му беше насила изкарана.
- Доктор Керамондо.- внезапно се чу спокойният глас на Даруй. Лицето на Керамондо все едно за секунди побеля, като платно, защото може би предусещаше наближаващият въпрос.- Кажете ми как съм? - розовокоската рязко погледна Гаара, а после стрелна неодобрително погледът си към докторът, който седеше на едно място и мълчеше. Дали наистина щеше да му каже?
- Моля ви, докторе!- повиши тон младият Даруй.- Искам да знам, ако нещо не е наред.- изправи се в седнало положение на леглото.- Имам това право, нали?- Сакура се стегна, извърна глава към червенокоското и заговори с усмивка на лицето.
- Гаара, има време за това, сега трябва да си изядеш обяда, а после аз ще отида и ще ти доне...- заекна, защото срещна погледът на Даруй, който беше някак умоляващ я да му каже.
- Тогава ти ми кажи, Сакура.- зениците й се разшириха.
- Добре, Гаара.- Керамондо се приближи до леглото му и бе спасил розовокоската от ужасът, който я беше накарал той да изпита.- Ще ти кажа, но първо искам да ми обещаеш, че няма да се разстройваш, защото състоянието ти може да се влоши от новината.- изведнъж Гаара се почувства странно. Усещаше някакво зловещо чувство около себе си, но беше решен, че ще научи.
- Добре, обещавам.- Керамондо пое дълбоко въздух и заговори.
- Нуждаеш се от ново сърце, Гаара.- зениците на червенокосият красавец се разшириха, а устните му леко се отвориха. Не можеше да повярва на думите изречени току що.- Сърцето ти не функционира нормално и затова ще се наложи да ти направим трансплантация....- Гаара го прекъсна.
- Но...?
- Но, засега не сме открили донор, който да дари орган подходящ за теб.- наведе глава надолу, сякаш изпитваше вина.- Незнам, колко време ще издържи в това състояние сърцето ти.
- Е, значи трябва да изживея диво последните си дни, нали така?- каза Гаара и широка усмивка се появи на лицето му, а Сакура и Керамондо седяха невярващи на място. Въпреки, че Даруй се усмихваше и се опитваше да не показва чувствата и емоциите си, от вътре той трепереше, дори се ужасяваше от мисълта, че скоро може би щеше да умре. Дали щеше да му бъде простено от Сакура? Дали щеше да се сдобри с Итачи и да му каже колко много съжалява за всичко, което е сторил на него и на всички други? Щеше ли да му бъде даден втори шанс, за да изживее пълноценно дните си до дълбоки старини? Това знаеше единствено съдбата....


следва продължение....





Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Вто Дек 28, 2010 6:32 pm

Съжалявам, че сега я пускам, но досега нямах време да я напиша. Исках да ви направя подарък за новата година и да ви пожелая, здраве, щастие и всички мечти да ви се сбъднат   Надявам се да ви хареса  










част 15

Белотата се ширише навсякъде - по стени и тавани, като придаваше мрачна и задушаваща атмосфера на сградата. По коридорите на етажите се рееха различни викове. Някои от тях бяха радостни, други пък смразяващи всеки един мускул. В стаите влизаха и излизаха сестри и помагаха на пациентите, но само по един пуст коридор се чуваше шумът от токчета.... Младо момиче тичаше и тихите ридания се чуваха да излизат изпод устните й. Отчаянието извираше от нея, а стените седяха бездушни и зловещо бели. Сърцето й биеше учестено, но нож се беше забил в него и го раздираше на милион пърченца. Съдбата никога нямаше да й позволи да бъде щастлива... Внезапно се сблъска с някого, залитна встрани и се подпря на стената. Моментално вдигна глава нагоре и лицето й беше изненадано. Не бе очаквало, че точно с този човек ще се срещне. Очите й бяха зачервени, а сълзите не спираха да се стичат от тях и да падат на красивото й ангелско лице. 
- Сакура?- чу се тънки женски глас пред нея.- Какво е станало?- жената направи няколко крачки напред и се приближи до розовокоската.- Защо плачеш?- Сакура не смееше да мръдне, защото имаше чувство, че ще се стрoполи на земята. Едва се държеше на крака, заради напрежението, но болката бавно и мъчително унищожаваше душата й. Не издържаше на гледката всеки път, когато спираше сърцето на Гаара. Виждаше човекът, когото за първи път беше обикнала истински да бъде на прага на смъртта. Чуваше как сърцето му с всяка изминала секунда заглъхваше, а запленителните му очи се затваряха и потъваха в бездната на мрака... Червенокосата жена обгърна с ръце момичето и я притисна силно.
- Поплачи си, Сакура. Излей мъката и болката си чрез сълзите.- малките капки заизлизаха сами и капеха по дрехите на Вериния, а тя милваше косата на Сакура.- Не се въздържай пред мен знам, че боли...- сложи същата ръка, която до преди малко милваше момичето на сърцето й и допълни.- Ето тук...- розовокоската отпусна глава на рамото й и зарида. 
- Не мога повече по този начин, Вериния... Не издържам.- каза, плачейки момичето с изумрудено зелените очи. 
- Разкажи ми Сакура и ако мога ще помогна.- повдигна главата й и погледите им не се отделяха. Зениците на розовокоската трепнеха, защото трябваше да си спомни ужасът, който беше изпитала преди малко. 
- Той... Гаа...- сложи ръка върху устните си, защото не смееше да изрече думите, които напираха да излязат и да се смесят с мъката й.- Разказах ти, че има човек, които ме е наранил и не мога да му простя. Осъзнах, че го обичам с цялото си сърце и забравих всичко, което ми е причинил, но...- отново зарови глава в обятията на Тамуро. 
- Но какво, Сакура?- запита жената притеснена.
- Гаара скоро ще умре.- Вериния се ококори и не вярваше на чутото. Тя беше казала Гаара! Това име й беше толкова познато и дори забравено от нея....
- Гаара ли?- розовокоската надигна глава и объркването я обвързваше в тънка нишка.- За Даруй Гаара ли става въпрос?- момичето пред нея седеше шокирана и не знаеше какво да каже. От къде тази госпожа знаеше името на червенокоското. 
- Да! Но... От къде знаете името му, след като не сте живяли тук дълги години?- но Вериния не чуваше въпросите и думите й. Една сълза се спусна от очите й и падна на снежно бялото лице на Сакура. Внезапно хвана раменете й и започна да ги тресе.
- Защо не ми каза, Сакура? Как е Гаара? Какво е станало?- истерично викаше Вериния, а момичето пред нея седеше още по- шокирана. Защо ли тя се интересуваше толкова много от Даруй?
- Аз...- заичаше Сакура, защото госпожа Тамуро не й оставяше време да каже нещо.
- Кажи ми как е? Чуваш ли, Сакура? Как е синът ми...- внезапно спря да я тресе и махна ръцете си от розовокоската. Очите й трепнеха, защото бе издала тайната, която беше пазила толкова много години и за нея знаеха само трима човека. Сложи ръка на устните си и пристъпи няколко крачки назад. 
- Син?- изстреля въпросът си Сакура, като не доумяваше какво става.- Какво искате да кажете с това, че Гаара е ваш син?- червенокосата жена не смееше да каже дори и дума.- Искате да ми кажете, че.... Невъзможно...- започна да я оглежда отгоре на долу и наистина виждаше приликите между нея и Даруй. Червена коса, сини очи, и лице, което приличаше на това на Гаара, но с разликата, че нейното беше по- остаряло.- Вярно ли е, Вериния? Истина ли е, че Гаара е твой син?- не спираше да задава въпросите си объркана. Жената наведе глава надолу и едва промълви.
- Да!- Сакура се натъжи и застана пред нея. 
- Гаара се нуждае от ново сърце, защото неговото не функционира нормално. Ако не се намери донор той няма да оцелее. За седмица сърцето му спираше хиляди пъти...
- Заведете ме при другият ви син.- Повдигна брадичката й и заговори с вече успокоен тон. Лека усмивка се появи върху лицето й, а Вериния я погледна объркана. 
- Защо искаш да го видиш?
- Искам да зърна лицето на брат на Гаара... Нищо повече.- Тамуро се отпусна и тръгна напред към стаята, която беше пред тях.
- Тогава ме последвай.- устните й се извиха в усмивка. Отвори вратата и посочи с ръка на Сакура да тръгне напред. Когато розовокоската влезе се вледени на място. Пред нея на леглото лежеше момченце с червеникава коса, като на майка си и на брат си; лицето му беше бяло, но все така красиво, все едно беше копие на Даруй Гаара. 
- Казва се Сейто... Тамуро Сейто.- изрече с мъка майка му, а момичето се приближи до леглото и седна на стола, все така загледана и изненадана от огромната прилика между двете момчета. По лицето му нямаше нито една бръчка или сгънка, все едно се бе унесло в покоя на смъртта. Спомняше си как любимият й спеше и сякаш той беше малкото момче наричано още- наследникът на Даруй... Внезапно апарутара започна да издава звук и линиите отчитаха активно сърцебиене. Вериния веднага застана до леглото и хвана ръката на синът си. 
- Сейто... Сейто...- сълзи тръгнаха от очите й и падаха по студената кожа на момчето. Бавна реакция от негова страна и леко повдигане на ръката му смути розовокоската. Сейто сложи длан върху бузата на Сакура и тихи думи излязаха от него.
- Ангел...- след изричането на тези думи, апарата отново смени звука си и линиите този път бяха прави. Този звук, който Сакура чуваше в продължение на седмица. Зениците й се разшириха, а ръката на момчето бавно се спусна надолу и се свлече безсилна във въздуха. Писък оглуши стаята и се разнесе в коридора от отворената врата. 
- Сейтооо...- Тамуро се хвърли върху синът си и започна да плаче с горчиви, като кръвтта сълзи. Беше го изгубила завинаги и мъката режеше с кама сърцето й, а очите на Сакура се насълзиха. По този ли начин щеше да се чувства, когато Гаара умре? Така ли щеше да изглежда- усмихнат и все така красив? Изведнъж главата й се замая и й се зави свят. Напрежението и умората си казваха думата... Не се минаха и няколко секунда и тя се успокои, стана и сложи ръка на рамото на червенокосата жена, за да изкаже своето съчувствие.
- Остави ме, Сакура...- гласът й беше някак странен и донякъде заплашителен. Очите на момичето се ококориха, защото не бе очаквало такава реакция от нея. Отстъпи няколко крачки назад и изглеждаше изплашена, все едно смъртта я дебнеше зад ъгъла. След секунда Вериния отново заговори.
- Тичай, Сакура... Кажи на лекуващият доктор на Гаара, че си намерила донор за сърцето му.- розовокоската стоеше смразена и не вярваше на казаното. Наистина ли Вериния щеше да даде сърцето на Сейто на първородният си син? Беше ли правилно?
- Но, това е...- 
- взех решение... Изгубих единият си син...- Повдигна се и хвана главата на вече мъртвото момче.- Не искам да изгубя и другият... Моля те....- гласът на жената беше пълен с молба. Сакура кимна с глава и излезе от стаята, тичайки с колкото сила има, за да каже добрата новина на д-р Керамондо, а госпожа Тамуро сгуши Сейто в обятията си и заплака.

В същото време Гаара лежеше в леглото си и едва дишаше. Въздухът го задушаваше и не искаше да навлезе в дробовете му. Някаква болка го пробождаше в сърцето и все едно беше изгубил част от себе си. Нещо умираше в него и сам не разбираше какво става. Внезапно Сакура нахълта в стаята и задъхана започна да говори.
- Докторе... Имаме донор за Гаара.- Керамондо се обърна с лице към нея, а Даруй се изправи от леглото.
- Наистина?- запита Керамондо.- Как го направи?- розовокоската бавно се успокояваше.
- Няма време, веднага започнете операцията. Донорът е в стая 415.- Зениците на Керамондо затрептяха, защото отлично знаеше кой лежи в стая 415. 
- Рабирам...- наведе глава надолу и тръгна напред.- пригответе Гаара за операция, а аз ще отида да говоря с родителите на донора.- излезе и тръгна по коридорът. Лицето на червенокоското грееше от щастие, защото щеше да живее. Щеше да бъде с момичето, което беше наранил и влюбил се в нея в последствие. Нямаше да позволи никога повече тя да страда, щеше да убие всеки, който се приближи до нея и я нарани... Щеше да го направи дори и да му струваше живота... Сестрите повдигнаха Гаара и му помогнаха да легне на количката. Когато минаха покрай момичето, Даруй я хвана за ръката.
- Всичко ще бъде наред, Гаара.- Сакура се усмихна, а червенокоското долепи устни до кожата й и я целуна.- Направи го, заради себе си.
- Не, Сакура... Ще оцелея, заради двама ни.- усмихна се и смигна на розовокоската.- Непременно ще се върна, за да те обичам.- каза и сестрите излязоха от стаята. Сама в нея остана момичето, което беше изплашено до смърт. Дали всичко щеше да се подреди? Дали операцията на младият Даруй щеше да е успешна и щеше ли да остане жив? Това се питаха всички, които бяха загрижени за младежът, които отиваше да спаси живота си....

следва продължение....


Последната промяна е направена от Death_Angel на Вто Ное 14, 2017 9:47 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by IVE-STORM(bg) on Чет Яну 13, 2011 11:09 pm

(Когато слагате нова глава на фика си, поставяйте линк към коментарите НАКАЯ)





avatar
IVE-STORM(bg)
ГЛАВЕН АДМИНИСТРАТОР
ГЛАВЕН АДМИНИСТРАТОР

Female
От : Казанлък
Рожден ден : 28.11.1994
Години : 22
Мнения : 6253
Дата на рег. : 29.04.2008

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: █Death Note█Kuroshitsuji█Attack on titan█

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Пет Фев 25, 2011 1:44 am

Ето и следващата глава на фикчето ми и се надявам да ви хареса smile Тази глава е посветена на моята мацка (Темари Акатски) - благодаря ти мацка

Част 16

Нощта беше черна и демонична, въпреки че небето бе опсипано със звезди. Зловещ студен вятър се провираше измежду черните кичури коса на Сейрен и я караше да настръхва. Очите и трептяха изплашени, а тих глас шепнеше в съзнанието й думите на Рюичиру: "Не прави резки движения, защото ще пострада..." Какво трябваше да направи? Изведнъж тялото й се стегна, а върху лицето й се появи лека усмивка.
- Добър вечер, господарю... - Итачи се ококори от невярване. Защо се усмихваше тя? Сейрен бавно се извърна назад, срещна самодоволното лице на русокосият непознат и положи ръка върху бузата му. След секунда сложи и другата си рака и страстно го целуна. Чернокоското беше стъписан, а тялото му бе вледенено и не разбираше какво се случва.- ... това, господарю, е моят възлюбен... - промълви тя с фалшива усмивка, но Учихата не виждаше как очите и бяха изпълнени с мъка, а Рюичиру се забавляваше на всичко това. Чернокосата красавица играеше отлично ролята си на влюбена, но синът на президента усещаше нещо нередно. Но какво беше то? Наблюдаваше внимателно движенията й и изучаваше реакциите на двамата срещу него. Стрелна съмнително тъмния си поглед надолу към земята и веднага фокусира куфарите, които бяха до краката на момичето, което бе защитил по-рано през деня.
- Да не би да напускаш, Сейрен? - с натъжен глас запита Учихата, като не отделяше очи от черните куфари. Сърцето й запулсира, а биенето му се забърза. Тя го чуваше и се опитваше да се успокой, за да не показва страхът и съмненията си. Сейрен не смееше да се обърне, защото щеше да се срещне с тези, така обичани от нея очи и щеше да се издаде, но тогава Итачи щеше да разбере всичко и дори можеше да пострада.
- За съжаление, господарю... - изричаше бавно всяка една дума, защото искаше да бъде, колкото е възможно по-убедителна. - ... налага се да напусна, защото искаме да заминем извън острова. - като с камък беше пръснала сърцето му. Мускулите му се стягаха, а веждите му се намръщиха.
- Но ти не си споменавала за това? - стисна заби, а Сейрен усещаше негодуванието в него. Чувстваше как вятърът донасяше хладният му глас до нея и я унищожаваше бавно и мъчително.
- Стана внезапно и го решихме днес... - чу се грубият глас на Рюичиро. Отново долепи устни до нейните и тихо продължи, но достатъчно силно, за да може Учихата да го чуе. - ... нали, любима? - ледени стрели се забиваха в тялото й и навлизаха навътре безмилостно.
- Да. - очите й се разшириха, защото сама не можеше да повярва, че го бе казала. Сърцето и разумът й крещяха: "Спри, не го прави!", но тя вече не можеше да се върне назад. Итачи не издържа и викайки разгневено я прекъсна.
- Тук има нещо гнило! - русокосият повдигна глава, а синьо-зелените му очи се вглеждаха зловещо в тези на Учихата, като усещаше заплахата, която бе надвиснала над него. Проклетникът се беше досетил и щеше да му отнеме правата над красавицата, която му принадлежеше. Нервите и на двамата съперници се опъваха и всеки момент бяха готови да изригнат. Чернокосият пристъпи крачка напред, като тръгна към Сейрен и Рюичиро.
- Кажи ми нещо, Сейрен... - очите й потрепнаха, а главата й инстинктивно се повдигна. - ... любовта ти към мен лъжа ли беше или истина? - тя се ококори, а тялото и се вледени. Не можеше да си поеме въздух, а думите и се бяха заместили в гърлото и я задушаваха. Пулсът й се ускори, а сърцето й щеше да изкочи от напрежение.
- Защо мълчиш, Сейрен? - отново запита Ичихата, настоявайки за отговор. Гласът му се беше променил и излъчваше решителност, все едно чрез него й подаваше рака за спасение. Не спираше да се приближава и да разчупва съществото, живеещо в нея, което толкова много го обичаше.
След няколко секунди Итачи бе на милименти от Сейрен, хвана ръката й и се опита да я извърти, но моментално усети леден допир над своята ръка.
- Тя обича мен, а не теб! - отговори на въпросът му русокосият непознат, вместо нея. Той всячески се опитваше да се измъкне от ситуацията, защото копнееше да усети, така отдавна жадуваната от него плът на чернокоската.
- Искам да го чуя лично от нея! - изръмжа младият Учиха, дърпайки ръката си с натиск и обърна момичето, така че погледите им да се срещнат. Веднага се вцепени, защото по-самотни иизпълнени с болка очи не бе виждал. Зеленото се отразяваше в черният му цвят и моментално си спомни за Сакура. Как я бе видял разплакана и окървавена...
- Какво има, Сейрен? - запита с натъжен глас, защото бе усетил всичките й чувства, а зениците й потрепваха от страх. Какво трябваше да направи? Да му каже ли и след това той да пострада? Не можеше да го позволи. Не и това...
- Не искаш ли да тръгнеш? Насила ли те кара, Сейрен? - но в този момент Рюичиро хвана ръката й.
- Тръгваме! - заповяда той и я задърпа към джипа. Сълзите на чернокоската бликнаха и западаха надолу по лицето й, извръщайки глава назад, виждаше как се отдалечаваше от любовта на живота си. Знаеше, че ако не дадеше и най-малкия признак за съпротива, Учихата не можеше да и помогне, но изведнъж повдигна ръка назад.
- Итачи! - силно извика тя. Мнoгoбройните капки не спираха да се стичат по скулите й, а викът й се сблъска с младият Учиха. Вглеждаше се в момичето - как устните й жалостно се разтваряха и го умоляваха да й помогне; как дланта й със сетни сили се опитваше да го докосне, но проклетникът не й позволяваше. Стисна юмруци, затичвайки се и извика решително:
- Идвам, Сейрен. - за секунди бе зад тях и за втори път тази вечер хвана ръката й, но в следващият момент почувства допир на метал в челото си. Вледени се на място и повдигна тъмния си поглед нагоре. Рюичиро беше опрял цефта на пистолета си в главата на Итачи и едва възпираше порива да натисне спусъкът му.
- Пусни я! - за пореден път заповяда раздразнено русокосият мъж, но знаеше, че имаше преимущество и щеше да постигне своето, дори да трябваше да го убие.
- Няма да се откажа от нея. - без коле*ание излязоха думите изпод устните на сънят на президента. Едната вежда на натрапника се повдигна нагоре.
- Защо толкова я искаш, богаташче? - гневно отправи въпросът към опонента си. - Тя е само една прислужница и би трябвало, за теб да не представлява такъв интерес. - Учихата присви очи и веднага отговори.
- Веднъж тя ме спаси, а сега е моят ред да го направя. - погледна в очите й и допълни. - Няма да те изоставя повече, Сейрен. - лека и едва забележима усмивка се появи върху ангелското му лице, а очите му бяха изпълнени с топлина и нежност. Една сълза се спусна по пребледнялата буза на момичето и падайки, изгори кожата на ръката на Итачи. Потрепна, защото допирът беше толкова приятен и изпълнен с любов.
- Казах да я пуснеш, копеле! - започна да вика гневно Рюичиро. - Иначе ще те гръмна, без окото ми да мигне. - закани се той и пръста му съвсем леко натисна спусъка на оръжието си.
- Прави, каквото искаш, но няма да я предам. - говореше непоколебимо чернокосият, а нежните му устни не преставаха да бъдат извити в усмивка.
- Тогава умри, богаташче! - извика злобно от яд и натисна спусъкът, но в същият момент Сейрен хвана ръката му и я изтласка нагоре, като куршумът се изтреля, изчезвайки в безкрайното и необятно небе. Итачи моментално блъсна с лакет чернокоската, за да я освободи от захвата му и започна да го удря. Юмруците се забиваха мощно в лицето на опонента му, а в имението настъпи пълен хаус. Лампите заблестяха и виковете на хора закантяха навсякъде. Козому и още двама от охраната веднага се показаха изпод портата, а лаят на четирите любимци на Учиха, зловещо оповестяваха приближаването си.
- Извикайте полиция! - заповяда Козому.
- Слушам. - отговориха двамата нисши от охраната и изчезнаха, а Козому се спусна към господарят си и непознатия. Когато стигна до тях, вдигна рака и замахна с нея. Юмрукът му се заби в лицето на мъжът и той залитна назад. Оградата служеше, като опора на Рюичиро, помагайки му да запази равновесието си. Лицето му бе цялото в кръв, а очите му бяха почервенели и гледащи с поглед по-унищожителен и от кипящата вулканична лава. Итачи се засили и го хвана за гърлото.
- Няма да ти позволя да ми я отнемеш! - побесняло изръмжа Учихата, а русокосият мъж изви лукаво истни и спусна ръка към джоба на черният си шлифер. Пъхна я и заговори.
- Щом не мога да я имам, то тогава и ти няма да я притежават... - едва се изсмя той. Младият Учиха стисна зъби и беше готов да го удря до смърт. Рюичиро извади нещо от джоба си, което накара тялото на чернокосият за миг да потрепне. Приличаше на тръбичка, но всички от престъпният свят знаеха, че Рюичиро беше майстор в бомбите и можеше да побере в малко листче хартия достатъчно барут, за да унищожи цял остров.
- Е, богаташче, май много бързо се отказа да се бориш за нея. - не спираше да се заяжда той и всячески се опитваше да го предизвика, защото ако Итачи го удареше, то тогава и с двамата щеше да бъде свършено. А, точно това искаше русокосият дявол. Учихата не смееше да мръдне, защото не знаеше какво и колко имаше в бомбата. Не искаше никoй да пострада и затова не предприемаше абсолютно нищо, но в главата му не спараха да се прехвърлят милион варианти за премахване на опасността. Сейрен седеше на асфалта, гледайки случващото се изплашена, а под колената и се образуваше мръсно червеникава локвичка. Ужасът и паниката не я напускаха, а сърцето й щеше да се пръсне от напрежението, което все повече и повече завладяваше тялото й. Козому анализираше ситуацията и бе готов за атака, веднага щом господарят му се отървеше от бомбата. Не смееше да рискува животът му, защото макар и негов подчинен Итачи не бе, като баща си, а справедлив и отнасящ се с уважение към всички работници. След всяка секунда напрежението растеше, а неизвестността обземаше цялата атмосфера. "Какво ли ще се случи?" Този въпрос си задаваха четиримата, които не по собствено желание бяха станали участници в криминалната пиеса.
Изведнъж лицето на Рюичиро пребледня, а викът му се разнесе из въздуха, усещайки режеща и пронизваща болка. Итачи моментално стрелна поглед надолу и заниците му се разшириха. Ръката на нападателят бе захапана от черният дявол с бялото око. Забиваше зъбите си навътре в кожата му и стискаше захвата си. Ръмжене се чуваше откъм страна на кучето, а виковете на русокосият не преставаха. Кожата му се разкъсваше от острите зъби, а кръвта започна да шурти, образувайки голяма локва на земята. Черният звяр затръска глава на всички страни, а Рюичиро се свлече на земята от безсилие. Изведнъж пред погледа на Итачи се появиха и останалите три кучета. Тялото му се стегна и веднага застана пред лежащият мъж със строго лице. Ако не направеше нещо бързо, нападателят щете да бъде разкъсан от любимците му.
- Ал Хатал, пусни! - извика побесняло младият Учиха, но черният демон с бяло око не чуваше и дума от командите му, защото подивелите му зеници жадуваха да унищожат всеки, които смееше да застраши живота на господарят му.
- Морой, Йента, Дейма! - чу се втори вик и плющенето на камшик в земята. - Назад! - зад гърба му бавно, но зловещо вървеше напред възпитателят им Сакой. Вдигаше камшика и го стоварваше върху асфалта, всявайки страх в трите кучета. Йента, Морой и Дейма сякаш за един миг бяха замръзнали на място, защото знаеха какво ги очакваше, ако не се подчиняваха. Единствено Ал Хатал продължаваше да се бори с ръката на непознатият, искайки да я откъсне. Гледаше безмилостно с очите си как плячката му викаше от болка и се молеше за помощ.
- Ал Хатал! - отново извика Сакой и запрати камшика в тялото на кучето. Едно плющене се разнесе, а черният демон вдигна поглед и го изтреля към възпитателят. Звукът, които издаваше звярът бе смразяващ и заплашителен. - Ал Хатал, пусни! - за пореден път му бе наредено и камшикът се отправи за втори път към него, но кучето моментално пусна Рюичиро и ръмжейки се нахвърли върху наказващото го оръжие. Ревносттно пазеше плячката си и нямаше да позволи никoй да му я отнеме. Щеше да си я разкъса сам... Внезапно синът на президента запристъпва бавно и непоколебимо. Стигна до любимецът си и се спусна към земята. Положи коляно на асфалта и подаде ръка към козината му.
- Спокойно, момче, спокойно! - ръката му почти бе стигнала дяволът, но изведнъж зъбите на кучето се озоваха на милиметри от Итачи, ръмжейки го.

Следва продължение...







Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Пет Юни 30, 2017 9:28 pm

Здравейте, хора, как сте? Реших да се завърна и да продължа фиковете си. Сега пускам следващата глава на Метресата, затова се надявам да ви харесала 




                                      Част 17

- Спокойно, момче, спокойно.- ръката му почти бе стигнала дяволът, но изведнъж зъбите на кучето се озоваха на милиметри от Итачи, ръмжейки го. Чернокосият му стопанин се опитваше да  укроти бесовете на животното, което обичаше, но и трябваше го да успокои, защото, ако не го стореше щеше да го изгуби завинаги. Трябваше да бъде много внимателен също и за Рюичиру, за да неможеше да избяга. Сакой също наблюдаваше ситуациюта,която се бе създала и единствено очакваше знак от господарят си за атака. Всичко наоколо беше объркано и трудно за разбиране, защото гласовете и виковете бяха смесени с най-различни чувства и напрежение. Нощта спокойно преминаваше своя път, а хората се опитваха да оцелеят. 
- Ал Хатал...- за пореден път Итачи повтори името на любимецът си, но този път със спокоен глас, който го молеше да се съвземе.- Аз съм, Ал Хатал...- погледите им се срещнаха и едва сега звярът потрепна и отпусна муцуната си и захвата му стана по- лек. - Не ме ли позна, момче.- запита Учихата с лека усмивка върху лицето. Тоша беше неговото момче, кучето, което обичаше най- много, защото той беше готов да умре за господарят си, да го защити от всички беди и хора. Ал Хатал бавно започна да отпуска захапката си и зъбите му се изваждаха от ръката на нападателят. Веднага кучето отстъпи две крачки назад и седна на задните си лапи. Веднага след това полицейските коли заспираха и оградиха имението на президента и загривени за състоянието на управляващият ги, те заизлизаха бързо и първият, който беше хванат от тях беше Рюичиро. Така и трябваше да стане. Всички познаваха синът на президента, но единствено Сейрен бе непозната, освен русият мъж. Двама от полицаите отидоха до момичето, което лежеше на земята и я хванаха за ръцете и бавно я повдигнаха. Сейрен се изправи едва, а Итачи замръзна на място. Защо точно нея бяха хванали по този начин? Какво ставаше? Да не би да мислеха, че тя беше пристъпничка? Това не беше така. 
- Вие двамата, какво правите?- извика силно чернокосият младеж.- Тя няма нищо общо... Тя не е пристъпничка, затова я оставете.- мъжете го гледаха с недоумение и незнаеха какво да правят, защото не я познаваха и затова искаха да я отведат ш полицейското управление. В това време обаче се появи и самият президент. Беше леко сънен и объркан и всичкото, което се беше случило. Бе чул изстрел около домът си и много викове и шум. Защо бяха щеше да разбере на мига. Обходи цялото място и всички присъстващи и правеше заключения и гадаеше какво точно се беше случило. Видя първо синът си- той беше побеснял, а лицето му бе цялото на бръчки от гняв; после съзря русокосият мъж, който лежеше на земята, целият в кръв, а четирима полицая му слагаха белезници. После кучетата лаяха срещу Рюичиру, а хората едва ги въздържаха да не ги изпуснат, защото имаше опасност да се нахвърлят върху престъпника. Но някъде в суматохата с крайчето на окото си видя и младата прислужница и кръвта, която течеше от нея. Объркване, но и огромен гняв се появи върху лицето му и сбръчка вежди.
- Ти пък какво правиш тук, слугиньo?- грубостта му излизаше навън и се сблъскваше с младото момиче. - Ти ли си виновна за всичко това, слугинче?- Русокосият се намръщи, защото този мъж нямаше никакво право да я обижда по този начин.
- Ей...- изръмжа Рюичиру.- ... Старче, недей да я обиждаш така.- Стисна зъби и се размърда на всички страни, за да можеше да се освободи.-  Само почакай да махна тези четиримата и ще ти размажа физиономията, заради обидите ти към нея, разбра ли, проклето богаташче... Не стига, че синът ти ми я отмъкна, а сега и ти ще я обиждаш...- не спираше да се опитва да се измъкне и да накажи всичките си врагове.- Тя е моята любов и моето момиче, разбрахте ли всички... Никой няма да ми я отнеме...- президента се вледени от тези думи изречени от престъпник, като него. Как смееше да каже такива неща? Полицаите го изправиха със закопчани ръце в белезниците, а той запоследно извика заплашително, обхождайки поглед всички, които мразеше и тази, която бе предпочела някой, като това разглезено момче вместо него.
- А, ти Сейрен, не плачи, щом това богаташче си малко поиграе с теб и се люби с други жени, когато му омръзнеш... Знай, тогава...- усмихна се лукаво и мазно и допълни.- ... тогава ще си сама и ще тънеш в мизерия и самота, но не се притеснявай, мила моя. - въздъхна веднъж.- Но, когато изляза от затвора ще те намеря отново, както сега... Не ме забравяй, защото аз ще бъда навсякъде и ще те дебна, малката ми...- скръцна със зъби, а мъжете го повлякоха към колата и се отдалечаваха от имението, което бе станало свидетел на нещо толкова сериозно нещо само за броени минути.
- Какво означава това, Сейрен? Какво е това нещо пред къщата ми? За коя се мислиш ти... - завика президента към момичето, което стоеше с наведена глава и настръхнала от страх, защото това чудовище в облик на човек я беше заплашил отново. Пак трябваше да живее в страх и криене. Това ли беше нейният живот? Така ли щеше да го изживее? защо нямаше поне малко щастие в съществуването си? Стъписа се от въпросите на господаря си и повдигна глава нагоре, срещайки ядосаните му и разширени очи.
- Аз,...- с немощен глас продума тя, но в този момент Итачия прекъсна.
- Тя няма вина за нищо, татко.- президента повдигна вежда нагоре и скъсти ръце.
- Така ли...? Какво стана тогава преди малко? Зашо се чу изстрел и за какво беше тази шумотевица пред дома ми?- чернокосия се стегна и отговори на въпросите му.
- Той преследваше, Сейрен...- беше прекъснат.-
- Какво...?- този път наистина гняв извираше от бащата на Итачи. Направи няколко крачки напред и когато стигна до момичето, повдигайки ръка я хвана и задърпа безмилостно.- Значи ти си виновна за всичко, така ли?- придърпа я по-близо и изсъска.- Така ли е, слугиньо? Заслужаваш наказание за това.- Този път черните му очи се впиваха в нейните и всяваха страх в момичето. За какво говореше той? Наказание ли? какво щеше да направи той? Какво ли щеше да измисли, за да я накаже? Една сълза се спусна по бузата й.
- Не, господарю...- заклати глава тя.- ... моля ви, недейте. Не ме накзвайте, ще ви разкажа всичко, само не ме накзвайте...- безпомощността извираше от нея и може би нямаше какво да направи повече, защото господарят й искаше да я накаже, дори и да я нарани.- ... моля ви.- молейки се, започна да вика паникьосано, но нямаше да получи пощада. Президента се обърна и започна да я дърпа към голямата порта, откоято се влизаше в имението, а момичето неспираше да се дърпа и да крещи. Итачи се вцепени, а кръвта му забушува още повече от преди няколко минути, защото щяха да наранят момичето в което беше влюбен и обичаше от цялата си душа... На мига стигна до баща си и черноковката, виждайки сълзите й да падат от очите й. Веднага хвана ръката на президента и я стисна толкова силно, пречинявайки болка на баща си и карайки го да спре и да се обърне. Когато очите им се срещнаха, в очите на чернокосия мъж се четеше изненада и обърканост. Това беше синът му? Какво правеше той? Защо го възпираше да накаже прислужницата си и да се наслади на болката й, забавлявайки се върху това? А, Итачи беше решен да спаси жената, която искаше да пази и обича цял живот.
- Няма да ти позволя да го направиш, татко...- присви устни и изръмжа.- ... разбра ли?- съсредоточи се и вкара сила в ръката си и причина по- голяма болка на баща си.- Тя е моя и няма на никой да позволя да я нарани, затова я пусни, татко.- решителността беше обзела младият Учиха и нямаше да се откаже, дори да трябваше да се кара с баща си. Това беше Учиха Итачи- никога не позволяваше на някой да го командва, особенно на баща си. Правеше каквото си иска и винаги държеше ма своето. Не даваше някой да докосне това, което му принадлежеше, а Сейрен му принадлежеше, дори тя бе неговата съдба. Бяха се запознали съвсем случайно и беше го спасила от самотата, точно, когато чувстваше болка и светът му беше рухнал изведнъж. Тя бе глътката въздух, която му бяха подарили и нямаше да позволи да изгуби или някой да я нарани. Щеше да се бори с всички сили за нея, дори щеше да даде живота си за да я защити. Нямаше страх от никой и никога нямаше да се страхува. 
- Така ли...? - зениците на президента се оголемиха за секунда, а червеникавите линийки се появиха, защото яростта му нарастваше бързо и унищожително. - Каква ти е тя, синко...- изведнъж се усмихна дяволито и добави.- Да не би да ти е наложницата, малкия ми...- засмя се, а сълзите на чернокоската неспираха да падат по земята. Учихата извърна глава и се вгледа в това красиво и обичано от него лице. Тези устни, които приличаха на свежите ягоди през пролетта, а бузите й алени, като сутрещната роса. Стисна зъби, а силата му нарастваше с всяка секунда и баща му усети това. 
- Тя е моята любов, татко...- едва сега една сълза се свлече по скулите му и падна надолу. Това беше сълза, която бе родена от любовта и щастието. 
- Какво?- ококори си очите президента от недоумение.- Какво каза, тази....- замълча и погледна към прислужницата си.- ... тази, тази измет ли е твоята любов, Итачи...- Този път баща му започна да вика, като подивял бик.- Какво ти става,  Итачи?  В тази ли успя да се влюбиш?- приближи се на милиметри от сина си.- Итачи.- Отново дръпна ръката на Сейрен и добави.- Няма да ти позволя да си с нея, Итачи... Така да знаеш...- Тръгна напред, повличайки след себе си чернокосото момиче, което незнаеше какво щеше да се случи с нея сега и след този момент нататък. Ако Итачи не я защитеше, щеше да изпита наи- голямата си болка в живота и какво ли не друго още? Дали я обичаше толкова много, за да се опълчеше на собственият си баща. 
- Няма да стане, татко...- изричайки това Итачи се затича, настигна ги и хващайки ръката на президента, със сила я отскубна от момичето. Бащата на чернокоското се обърна към сина си с ярост, защото не търпеше да му противоречат. Собственият му син говореше с него така и оспорваше думата му, какво ли щяха да си помислят слугите. 
- Ще ти обадя аз на теб, Итачи.- стисна юмрук той и замахна към сина си. Итачи веднага видя какво искаше да направи баща му, прегърна бързо Сейрен в ръцете си и я закри, за да можеше ако президента удареше, щеше чернокоското да поеме ударът. Тогава вдигна гордо глава нагоре и изсъска.
- И мен ли ще накажеш, татко... Ще ме удряш с камшици и ще ме нараняваш, както обичаш да правиш, така ли...- сгуши по- силно в прегръдките любовта на живота си, защото, когато бе чула това, Сейрен беше изхлипала, защото Итачи я беше спасил от всичко това, което можеше да й се случи. - Давай, татко, но аз няма да позволя да нараниш Сейре или да ни разделиш, така да знаеш.- тогава сведе глава и целуна момичето по главата.- Аз, я обичам, татко... Безкрайно много я обичам, татко, затова искам да прекарам живота си с нея.- вдигна поглед и президента се стъписа, защото сълзата, която видя да пада от очите на малкото му момченце беше искренна и истинска. Въздъхна и запита.
- Толкова ли я обичаш тази, сине...- замълча, защото не можеше да продължи, защото не намираше думи как да опише слугинята им. - Защо точно нея, сине? Защо не някое друго момиче, което е на твоето ниво или от добро потекло? Можехме да намерим момичета, които щяха да ти подхождат, само трябваше да ми кажеш, че искаш приятелка.- Въздъхна за втори път.- Толкова много момичета щяха да се съгласят да бъдат с теб... Защо точно нея, Итачи.- натъжи се той.
- Това е моят избор, татко. Моля те подкрепи ме и бъди до мен...Бъди щастлив с мен.- усмихна се едва с тази любяща усмивка, която винаги му даряваше. 
- Но ктя не е образована, как ще можем да я представим на обществото? Не е учена, нищо... Просто тя е нищо.- Каза спокоен президента, като обмисляше всичко, което се беше случило тази вечер досега. За всички истини, които бе научил. 
- Няма проблем, татко, ще наемем учители и ще учи. Всичко ще научи- как да се държи, ще учи от учебници... Всичко ще направим и аз ще й помагам.- Наведе глава надолу и с нежен глас заговори. - Нали, любов моя...- Сейрен кимна с глава и подсмърчквайки отговори.
- Да, Итачи.- изтри съллзите си и продължи.- Ще направя всичко, което трябва.- след това се обърна към президента и скръсти ръце пред себе си.- Моля ви господарьо, не ме накзвайте и наранявайте. Обичам сина ви, господарьо.- президента незнаеше, какво да каже. Беше много объркан- как щеше да приеме слугиня от дома му да стане един ден господарка на него. толкова много беше постигнал сам, а после някоя си щеше да провали всичко, както и живота на сина му. Беше на кръстопът и незнаеше по кой път трябваше да тръгне? Какво щеше да прави? Изведнъж главата започна да го боли, защото всичко му беше дошло твърде много- събития, нерви и шока, който беше получил посред нощ. Въздъхна за пореден път, обърна се с гръб и се запъти към дома си, едва продумвайки.
- Правете, каквото искате, мен не ме месете... Но, ако, ти Итачи един ден останеш сам и си самотен, няма да е моя вината, а само твоя.- каза това и влезе вътре, запътвайки се към стаята си. Итачи избухна от радост, хвана за кръста Сейрен и повдигайки нависоко я завъртя. Тя от недоумение се стресна, но беше щастлива и усмивката й грееше на лицето й. Неможеха да повярват какво им се беше случило. Дали това беше истина? Дали наистина щяха да бъдат щастливи за цял живот. 
- Обичам те, Сейрен.- каза чернокоското, оставяйки я на земята и я целуна страстно. 
- И аз те обичам, Итачи.- Отвърна тя и също го целуна. Прегърна я и двамата се запътиха към новият им дом. Дом, който щеше да пази и съхранява любовта им. Щеше да им дава удобство и щеше да бъде убежище на семейството им... Нощта беше спокойна и красива. Звездите блещукаха весело на небето, а върху него отраженията на светещите лампи бяха образували линии в различни цветове. Това беше нощта, в която се беше зародила една любовта и позволена от всички. Една прекрасна и изпълнена с много чувства любов...
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ....

Очаквайте каква ще е развръзката на историята на Гаара и Сакура. Как ще завърши животът им, ще проследите по- нататък от следващата глава...


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Чет Юли 06, 2017 4:02 pm

Ето ме и мен пак тук и сега ще ви пусна следващата  глава на фикчето ми  Надявам се да ви хареса 




Част 18


Там, в стаята стоеше младото момиче, беше скръстило двете си нежни ръце пред гърдите, а от изумрудените й очи падаха безброй сълзи. Капки на любовта, която бе се породила между нея и Даруй толкова бързо- любовта, която не бяха очаквали и дори помисляли, че можеше да има. Бузите й бяха почервенели, защото през целият един мъчителен за нея час бе ронила сълзи. Незнаеше какво се случваше в операционната стая и какво правеха докторите. Как ли щеше да свърши всичко това? Немислеше за нищо друго, освен за момента, който щяха да изскарат Гаара и щеше да отвори очи; тогава, когато докторът щеше да й каже усмихнат "Не се притеснявай, Сакура, всичко е наред."... Така жадуван от нея момент бе той, но незнаеше какво щеше да се случи по- нататък в животът й. Затова щеше да мисли след това...Отвреме навреме отместваше поглед от точката, която си беше избрала да гледа постоянно и поглеждаше вратата на болничната стая, да не би да влезеше червенокоското или доктора. Непозволяваше надеждата й да се срути на малки парченца, защото всичко щеше да се разпадне. Щеше да се разбие целият свят, в който бе живяла досега. Живот, който не беше искала, но й се бе отплатил, срещайки любовта на живота си. До няколко дена беше мислила, че Учихата е нейният живот и щеше да го изживее с него, но всичко се беше променило за един миг... Изведнъж се сети за запознанството й с брата на Гаара- как я бе нарекъл ангел. Как се беше мъчил толкова много години и едва, когато бе отворил очи, беше зърнал нея и издъхнал. Това ли беше животът- миг, който никой незнаеше какво щеше да се случи. За нея този ден бе изпълнен с мъка и шокираши моменти, а тя едва се въздържаше да не се предаде. Тялото й бе слабо и отвреме навреме потрепваше, не беше слагала залък от два дена насам, а случващото се я изяждаше още повече; ръцете и краката й също трепереха, а лицето й неспираше да бъде бяло, като платно. Под очите й се личаха малки сини кръгове, от недоспиване, но това нямаше никакво значение за нея, защото беше близо до любимият си и го подкрепяше. Преди много години, когато се беше запознала с младият Учиха си бе обещала никога да не се влюбва, но сега точно това беше направила. Неискаше да обича никой, защото според нея любовта бе измамна и нечиста. Порочна и несправедлива. Това искаше тя- живот, който да живееше както можеше и искаше (без да се съобразяваше с никого и да не даваше обяснения на когото и да било). Итачи щеше да й дава всичко, това, което тя поискаше и много й харесваше. Как се бе подлъгала от онези очи на Даруй, че се беше влюбила до полуда. Въпреки, че той бе арогантен и невъзпитан. Младеж, който го интересуваше единствено за себе си и никой друг и ако имаше случай щеше да предаде всеки, освен Итачи...
В този момент при нея влезе Вериния и когато се приближи до розовокоската, постави ръка на рамото й и загрижено я попита.
- Какво правиш, Сакура? Добре ли си?- едва сега момичето повдигна очи и съзря мъката, която никога нямаше да се махне от лицето на тази майка, която в един ден бе изгубила единият си син, а друдият бе вече малко повече от час в операционната. Потрепна, защото можеше и тя да е на нейно място, можеше да седи в тази болница изпълнена със смърт и плашеща атмосфера.- Защо ме гледаш така, Сакура... Какво е станало?- смутена я запита жената пред нея, а Сакура премигна веднъж и свлече погледът си надолу към скръстените си ръце.
- Не, нищо, Вериния... Нищо не се е случило, само...- заекна тя и се сети за всичко това нещастие, което бе видяла и усетила. Как ли се чувстваше в момента майка му? Как ли се чувства човек, който можеше да изгуби две любими същества за него за няколко часа... Стресна се от тази мисъл и когато искаше да продължи изречението си, беше прикъсната от червенокосата жена.
- "само"..., какво, Сакура? Какво ти става? Защо се държиш по този начин?- докосна с другата си ръка изнемощялата буза на Сакура.- Знам, че страдаш за сина ми, Сакура, но неможеш да се държи така? Кажи ми какво ти е? Защо си така?- усети трепет на паника в розовокоската, а Сакура продума тихо.
- Чудя се, Вериния...- отново направи пауза, защото се замисли какво ли щеше да й причини, когато я беше подсетила за трагедията.-... дали ти си добре, Вериния? Как издържаш? Как се чувстваш в момента?- повдигна очи и отново погледите им се вплетоха в една тъга.- Кажи ми, щом си майка на тези две момчета, не си добре, аз как трябва да съм...- Едва сега жената се срина изцяло. Досега не бе помисляла за това. Искаше по- големият й син да се оправи. Щом малкият й син бе издъхнал пред очите й, искаше този, който беше жив да е щастлив. Не бе се сещала за тъгата и мъката, които бяха в душата й, а ги бе подтискала, защото за нея отзначение беше най- вече оздравяването на единственият й вече син. Изражението й се промени веднага, сбръчка устни и няколко сълзи се свлякоха по лицето й. Защо? Защо точно сега трябваше да се случи това? Защо след толкова много години на плач, грижи и тъга трябваше Сейто да умре? Този нейн Сейто, който го беше родила и изгледала, въпреки голямата болест. Беше търсила преди време по- големият си син и искаше да се срещне с него, да го види и помилва нежно по бузата, но баща му не беше разрешил. Беше скъсал връзката, която бяха имали двамата помежду си. Беше постъпил толкова жестоко с една майка...
- Недей, Сакура... Моля те, недей да отваряш рани, които всеки ден от раждането на двамата ми сина крепя и опитвам да не разруша. Страдах много, защото неможех да виждам Гаара; не можех дори да го прегърна и да му кажа колко много го обичам. Иначе...- почувства как двете ръце на розовокоската я обгърнаха нежно и как главата й се свлече на рамото й, а сълзите й потекоха, като изведро. 
- Знам, Вериния...- изхлипа Сакура.- Всичко знам... Знам колко много те боли в момента и как страдаш... И аз живях тежко досега...- не можа да продължи, защото в в тази секунда в ошите си чу, този познат и нежен за нея глас на Даруй.
- Обичам те много, Сакура... Обичам те и вечно ще бъдем заедно...- момичето се вчепени на място и неможеше да повярва на случващото се. Наистина ли това беше нейният любим? Наистина ли беше чула това? 
- Гаара...- едва промълви и вдигна глава напред към вратата, която беше открехната изцяло.- Това ти ли си, любов моя..- не спираше да шепти мило и жалостно, защото не вярваше това да бе истина. Вериния я погледна изненадано и се обърна в същата посока, където гледаше Сакура.
- Какво ти става, Сакура...? С кого говориш?- 
А, там пред вратата седеше той- човекът, който розовокоската беше обикнала от един миг. Бе заобичала тези негови очи, които я гледаха с цялата нежност и обич на света. Усните му й шептяха думи, които всяка жена искаше да чуе от мъжът си. Наистина ли се случваше това? Наистина ли той беше жив и на крака? Дали беше вярно, че си поемаше въздух свободно и говореше? Вериния хвана за раменете момичето и го разтресе няколко пъти напред-назад, неспирайки да я вразумява, защото на вратата нямаше никой- само празно пространство и нищо повече.
- Сакура осъзнай се... Сакура, с кого говориш...?- гласът на Вериния бавно започна да се повишава и паниката се наместваше във всяка част на тялото й.- Гаара ли...?- изрече името му със страх и не спираше да гледа напред, но така и не виждаше нищо. Какво ли ставаше със Сакура? Дали това не беше плод от преумората на момичето или получаваше някакви халюцинации. Беше изплашена, защото, както розовокоската, очакваше с нетърпение сина си- да зърне очите му и усмивката му, да почувтсва топлият му дъх и да чуе биещото му сърце..
Бавно малко по малко образът на червенокоското започна да избледнява, а запленителната усмивка не се махаше от лицето му. Така нежен и красив...
- Обичам те, любов моя...- не спираше да повтаря той на любимата си, а сълзите от Сакура западаха по бързо и бяха многобройни. Сърцето й неспираше да се къса на хиляди парченца. Защо точно на нея? Какво се бе случило току що? Беше го видяла, такъв, какъвто винаги беше; какъвто го обичаше. Изведнъж тялото й се скова, защото найстина изображението, което се беше появило преди малко избледня толкова бързо и вече почти не се виждаше. Какво означаваше това? Дали не беше станало нещо с него в операционната? Тази мисъл я ужаси и се свлече на земята изнемощяла, а болката от загубата му, може би, я обгръщаше малко по малко.
- Гаара...- вик излезе от гърлото й. Вик- който показваше мъката и тъгата на момичето, което все едно незнаеше къде се намираше. Повдигна си ръката нагоре и я разпери, сякаш искаше да хване някого.- Моля те не си отивай, Гаара. Не ме оставяй сама в този жесток свят.- неспираше да плаче тя, душата й се късаше на милион парченца, а сърцето й биеше накъсано и беше пред припадане. Тялото й едва се държеше и сякаш вземаше сили от отчаянието. Вериния прегърна Сакура и зарида заедно с нея, защото и тя беше толкова тъжна, колкото и тя. Незнаеше какво трябваше да направи в този момент, но оказвайки опора беше най- умното решение, защото можеше розовокоската да изпадне в безсъзнание, а това не трябваше да се случва сега.
- Недей, Гаара... Моля те, недей.- не спираше да вика тя.- Обичам те и не искам да ме оставяш...- изхлипа.- Нямаш това право, Гаара. Винаги съм била сама, неискам и сега да съм сама.- Чуваш ли, Гаара.- викът й се разнасяше из цялата стая и достигаше дори стените, стоящи мълчаливо и зловещо бели.
В този момент в коридора започна да се чува суматоха и тропот от сестри, бързайки говореха.
- Трябва спешно да отидем в операционната... Пазциента.. Бързо...- момичето долови виковете им и тялото й се стегна. Заплака още по- силно и отчаянието й стана по- голямо. Какво бяха казали те? Да не би той да я напускаше? Сгуши се в прегръдките на жената и не спираше да плаче.
- Видя ли, Вериния...?- хвана сакото й и продължи.- Гаара си заминава от този свят.- усети капка да пада по лицето й и разбра, че и жената страдаше. Та, той беше нейн син и нямаше да го преживее отново. За един ден беше ззагубила всичко, което имаше- двамата си сина. Как щеше да живее? Как щеше да живее Сакура?- Той беше, Вериния... Беше дошъл да се сбогува.- изрече едва тези думи розовокоската, но изведнъж из коридора се разнесе друг шум от същите тези хора, които до преди минути бяха бързали и крещейки, се отправяха към мястото, където се намираше Даруй. Сакура се стресна и затаи дъх, защото искаше да чуе какво говореха? Дъхът й не смеееше да излезе изпод гърдите й, защото можеше да чуе ужасяващата новина за гибелта на любимият й- за смърта на Даруй Гаара. Какво щеше да стори и какво ли щеше да прави? Сама ли щеше да остане и трябваше ли да живее с тази тъга, която явно животът й беше начертал? 
- Сакура, Вериния.- извика имената им доктор Керамондо, след като беше влязъл вече в стаята.- Какво правите?- Сакура изправи бързо глава нагоре и съзря онези очи, на които беше предала живота на червенокоското. Този доктор, който трябваше да направи чудото, което щеше да спаси един живот, вземаайки друг. 
- Докторе,...- едва промълви тя и веднага избърса сълзите си.- Какво стана с Гаара?- зададе със сетни сили въпроса си към него.- Добре ли е, докторе? Как е Гаара, моля ви кажете ми?- усмивка се появи върху лицето на Керамондо и това показваше, че той беше щастлив, защото операция беше минала сполочливо.
- Не се притеснявай, Сакура, операцията минала по план. Гаара е добре и е жив и здрав.- веднага Сакура се усмихна, а очите й започнаха да трептят от радост. Беше ли истина това, което доктора й беше казал?
- Наистина ли, докторе?- запита го тя, защото искаше отново той да й потвърди, защото не го вярваше.- Не мога да повярвам, радвам се много, докторе. Благодаря ви много за всичко, което направих те за него и за мен.- стана и прегърна мъжът, а всичко около нея все едно се въртеше и подскачаше щастливо. 
- Няма проблем, Сакура, щастлив съм да те видя добре и радостна, обаче..- беше прекъснат от момичето, което макар и повдигайки глава, го гледаше леко притеснено. Какво ли беше това "обаче" изречено от него? Дали беше станало нещо и Гаара щеше да бъде в същото състояние, както преди операцията? Милион въпроси нахълтаха в главата на розовокоската и не й даваха мира.
-... обаче, за малко щяхме да го изтървем. В края на операцията получи гърч, незнайно от къде и сърцето му спря да бие и функционира.
- Сейто, беше брат на Гаара, докторе.- каза жената, която стоеше настрани и незнаеше какво да стори от радост.
- Знам, Вериния, знам.- въздъхна той и продължи.- Мислиш, че незнаех. Знам откакто приехме Даруй Гаара, но не смеех да казвам нищо. Не можех с лека ръка да отнема живота на малкият ти син, Вериния.- изражението му се промени.- Той беше млад и имаше вероятност да се оправи.- отдръпна се от момичето и пристъпи крачка напред.- Моите съболезнования за Сейто, Веирния.- изрече тези думи и сякаш проряза с нож сърцето й.
- Знам, докторе и ви благодаря за всичко, което направихте.- кимна с глава тя.- Сейто имаше продължителни години проблем и лежеше така неподвижен. Неможех да изгубя и Гаара, затова взех това решение. Не се притеснявайте, доктор Керамондо, вие нямате вина за нищо.- каза това тя, но с периферията си видя как Сакура залита надолу към земята.
- Сакура?- паникьосано извика тя и побърза да хване момичето, защото падайки, можеше да си навреди. Та тя беше безценна за нея, беше момичето, което бе спасило и двамата й сина от самотата. Единият на самият му край, а другият- едва в началото на новият му даден живот. 
- Сакура?- извика също и докторът, хващайки я, я задържа да не се свлече.
- Добре съм, докторе, само секунда да си почина и ще съм, като нова. - каза тя и започна да й се вие свят. Свлече се безпомощна на пода, изгубила съзнание, а Вериния беше изплашена. 
- Ще я занеса да си почине няколко дена и всичко ще е наред.- усмихна се той.- Сестра, донесете носилка.- извика, опитвайки се да не притеснява Вериния. Дойдоха две сестри, носейки носилка, а докторът положи момичето на нея.- Заведете я в някоя стая и аз след малко ще дойда.- те кимнаха с глава и забутаха напред по коридора количката.
- Спокойно, Вериния, не се притеснявай нито за Сакура, нито за Гаара.- каза той, излизайки. 
Там, остана единствено Вериния- жената, която беше страдала толкова много през животът си и мъчещата се да оцелее сам- сама. Майката на две момчета, макар и да не се бяха познавали, бяха се срещнали помежду си и споделили толкова много. Споделили неща, които и цял живот да бяха заедно, нямаше да знаят за себе си. Седна върху леглото на сина си и искаше поне да се успокои от всичко, което се беше случило досега. Хиляди сълзи напираха да излязат, а тя едва ги възпираше.
- Я, виж ти.- стресна жената глас, който й беше познат, но не беше чувала и очаквала, че ще срещне точно тук него.- Какво да видят очите ми.- чу се лек заядлив смях.- Това била парцаланата и явно съм объркал стаите.- тя повдигна глава и срещна, онези плашещи и безмилостни очи, които някога беше намразила от цялата си душа.- Чао, парцалано.- изказа мъжът това и бавно започна да маха ръката от вратата....

Следва продължение.....


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Пет Юли 28, 2017 4:58 pm

Пускам и следващата глава на фикчето ми  Надявам се да ви хареса



Част 19






- Я, виж ти.- стресна жената глас, който й беше познат, но не беше чувала и очаквала, че ще срещне точно тук него.- Какво да видят очите ми.- чу се лек заядлив смях.- Това била парцаланата и явно съм объркал стаите.- тя повдигна глава и срещна, онези плашещи и безмилостни очи, които някога беше намразила от цялата си душа.- Чао, парцалано.- изказа мъжът това и бавно започна да маха ръката от вратата....
Унижавайки я по собствен начин, Той лепна мазна и лукава усмивка и прекрачи напред, за да потърси сина си и да разбере какво се беше случило с него и дали беше добре. Лицето му бе все така студено и спокойно, все едно всичко бе наред, а всъщност той винаги беше спокоен и никога не се притесняваше за каквото и да било. Така беше свикнал да живее- както иска и правеше каквото си пожелае. Така минаваха дните и целият му живот. Все така наперен и небезпокоящ се за нищо. Имаше всичко и всяка жена, която си поискаше. Имаше пари, власт и почит от много хора, но дали наистина имаше истински живот. Това никой не знаеше... Той дори не го интересуваше, че бе вкарал сина си в затвор, откойто някой можеше много трудно да се измъкне. Беше прилъгал Гаара с парите, които изкарваше и искаше да го направи, точно като него. Човек, който си играеше с живота и чувствата на хората. Човек, който притежаваше и решаваше всичко, но всъщност тези хора притежаваха и решаваха собственият си живот и нищо повече. Съдбата винаги можеше да се промени от всеки, но този богат мъж не го знаеше, защото целият му живот беше изпълнен с лъжа и нищо истинско нямаше в него. Синът му дори не го обичаше наистина, а изпитваше само неприязъм към него. От много отдавна не го беше наричал "Татко", камо ли и да се беше държал добре. Бе свикнал да бъде сам и да се справя с всичко, както можеше или както намереше за добре. Само единствено, когато беше в голяма беда или имаше проблеми с полицията, се обаждаше на баща си и искаше да го измъкне. Това ли беше истински живот...? Само пари, неприязъм... 
Беше дошъл, защото всички, които познаваше и ценеше (по свой начин- като подчинени или хора, които бяха почти на неговото ниво) щяха да го корят, че не го беше интересувал синът му. Щеше да бъде обект на обсъждане дори и в пресата, а това нямаше да бъде добре за репутацията му и за бизнеса. Разбира се това бе по- важно от всичко за него...
- Разбира се, господин богаташа, се яви в болницата загрижен за сина си...- внезапно смрази тялото му звънливият глас на жената, която сякаш заби ледено копие в сърцето му.- ... така ли е, Даруй Саваш?- мъжът присви очи и сбръчка скулите на лицето си. Тя го дразнеше и предизвикваше? Какво й ставаше на тази дребна жена, която нямаше нищо? Според него хората се разделяха на класи, а тя... Тази жена нямаше дори и класа и непринадлежеше на никоя от тях, дори неможеше да се мери с него.
- Вериния...- изръмжа Саваш със злоба.- Не прилича на жена, като теб да говори така.- отново се опита да я постави на мястото й и да затвори тази уста, откоято излизаха обиди.- Нали така, парцалано.- цялата негова отрова беше отправена към нея и се опитваше да я срини със земята със отношението си.
- Саваш!- извика побесняло тя, неиздържала на унижението му.- Как си позволяваш да ми говориш така? Не ти ли омръзна от цялата тази злоба и ненавист? Никога ли няма да се промениш?- тялото й едва се възпираше, а нервите бушувайки, искаха да изригнат и думите да капят от устата й. 
- Да не би да те засегнах с нещо?- изричайки това, отново прекрачи напред, но този път беше спрян с решителност и злоба. 
- Не ти ли стигна, че ме отдели от синът ми и не ми позволяваше да го видя...- подсмръкна веднъж, а сълзите й заизкачаха от очите.- Отне ми правото да бъда до него всяка минута и да видя всеки щастлив и радостен миг на момченцето ми. Раздели ме от него и не ми позволи да му дам любвта си...- повдигайки глава нагоре се взря в жестоките му и студени очи и продължи.- Как не ти беше жал за мен? Как можа?- сила и непоколебимост извираше от нея и щеше да получи заслуженото обяснение от бившият си съпруг за всичката несправедливост, която бе сторил с нея през тези дълги години.- Как можа, Саваш, ти нямаш ли сърце, за бога?- богатият мъж стоеше пред нея мълчаливо и отвреме навреме зениците му шареха по нея, като я оглеждаше и лека заядлива усмивка се показваше изпод устните му. Минута след мълание, той изви крайчетата на устата си и заговори.
- Свърши ли, парцалано.- за пореден път я унижи и тръгна напред към целта си, защото не му се занимаваше с глупавите драми на бившата си жена, която бе намразил от дъното на душата си. Искаше Гаара да вземе всичката негова омраза към майка си и да си правеше каквото поиска, защото не искаше да премине през всичката тази болка и тъга, която някога бе изпитал, все още не живял и неразбирал навремето. Мразеше тези синьо небесни очи, които приличаха на яма, в която паднеше ли някой, нямаше да има начин за измъкване. Ненавиждаше онова лице, което преди години бе обикнал и неможел без него, каращо го да полудява до несвяст. Дразнеше го всичко в нея, абсолютно всичко... А, в това време тялото на Вериния започна да се тресе от напрежение и ярост. Как можеше да си тръгне просто така? Не беше продумал нито дума... Нито едно "съжалявам"! 
Какво беше това? Беше се превърнал в по- голям грубиян и егоист...
- Не си тръгвай, Саваш!- извика тя по- силно и леко ехо се разнесе по коридора. Едва сега привлече вниманието на Даруй и мускулите му се свиха, а бяс потече във вените му. Нажежената обстановка можеше да се усети между тях от километри, а въздуха все едно беше нажежен до максимум.- Защо го правиш, Саваш... За бога...!- извика повторно тя, но не беше забелязала, кога чернокосия мъж се беше приближил на милиметри от нея и за секунди хвана с длан гърлото й, а пръстите му бяха обгърнали гушата й. Леко стисна захвата си, а зениците на Вериния се ококориха и изпъкнаха напред. Не беше очаквала от него точно това, какво правеше той? Страхът измести решителноста и смелостта в тялото й, а паниката беше първото чувство, което напираше да навлезе във всяка част от нея.
- Ти ли ми говориш за господ, мръсна слугиньо...- устните му така се извиваха, все едно образуваха широка пътека към мрака, а тонът, с който говореше я пронизваше с хиляди ножове.- Намърда се в леглото ми и после ме накара да се влюбя в теб. Това честно и почтенно ли е, Вериния?- не спираше да говори с онези унизителни и груби думи, а жената съпротивлявайки се, се мъчеше да отскубне захвата от себе си, но силите й не бяха достатъчни, за да го постигне.- Срина живота ми, долна мръсницо...
- Пусни ме, Саваш...- едва промълви тя и за миг съзря очите му, а тялото й започна да трепери, защото беше зърнала онези негови черни очи, които, когато се вбесеше до краен предел, приемаха кърваво червен цвят. Сякаш беше човек продал душата си на дявола и превърнал се в демон. Зениците му изчезваха и не личаха, а останалата част от очите му се пълнеха с кървави линии, ясно показващи, че той нямаше да се спре скоро, освен, ако не убиеше жертвата си. Неописуем страх изпитваше и незнаеше какво трябваше да направи. Той беше способен на всичко и ако искаше това щеше да е последният й ден... 
- Няма да те пусна, дявол те взел... Върви в ада, проклетнице... Мразя те и още сега ще те убия... Унищожи ме изцяло...- викаше подивяло той, но не беше забелязал, че до стаята вече приближаваха доктор Керамондо и няколко сестри, които бутаха количката, в която лежеше младият Даруй- неподвижен и в безсъзнание. Никой не знаеше какво щяха да видят, когато след секунди влезеха в стаята. Докторът се взираше в Гаара и замислено вървеше. Беше загрижен за пациента си и за здравето му, без да предполага какво се случваше в онази същата стая, където червенокоското се бореше за живота си преди два часа. Ужасът, на който щеше да стане свидетел...

Следва продължение....


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Death_Angel on Вто Ное 14, 2017 8:10 pm

Надявам се да ви хареса...


          Част 20



Докторът влезе в стая номер 401 и моментално се смрази. 
- "Какво става тук? Боже господи, какво е това...?"- помисли си Керамондо, невярвайки на гледката, която бе видял пред себе си. Саваш бе хванал за гърлото Вериния, забивайки  ноктите си в кожата й и червена кръв леко започваше да се подава изпод тях. Лек стон излизаше изпод устните й, а болката бе раздираща. Веднага докторът пусна количката, в която лежеше в безсъзнание младият Даруй и нямаше представа за ситуацията, създала се досега. Неподозираше, че майката, която толкова години беше мразил, а като малък- обичал толкова много и липсвала му до болка, бе в стаята, в която се беше борил дълго време за живота си. Нямаше и понятие, че в гърдите му биеше сърцето на малкото му братче, което не беше знаел за него и познавал преди. Дори и не даваше признаци, че щеше да се събуди, просто стоеше неподвижен и нищо повече... Керамондо се запъти към двамата в стаята и когато стигна до милионера Даруй, хвана силно ръката, която беше увиснала на червенокосата жена, извъртя глава и погледът му се срещна с кръвожадните очи на Саваш. Чернокосия дявол се ококори от невярване, че можеше да има някой осмелил се да му противоречи и противостави.
- Какво правите, Даруй Саваш...?- запита докторът с въпросителен тон, като искаше да разбере, какво ставаше и какво ли си мислеше този мъж, че правеше точно на това място- в болницата, която лежяха толкова хора и борещи се за живота си - като неговия син.- Веднага пусни госпожата...!- в този момент интонацията му се промени в заплашителна и продължи.-... иначе ше бъда принуден да извикам охраната и да те изхвърлят от болницата ми.- Тялото на Саваш на мига се вледи. Какво ставаше, как можеше да се държи така с него? Незнаеше ли кой беше той - Даруй? Явно нямаше представа с какво се забъркваше...
- За кого се мислиш ти...?- извика разярено чернокосият мъж, като едва сега отпусна леко обхвата си от гърлото на Вериния. Нямаше да позволи да му се подиграваха и да отронваха авторитета му, защото само това имаше той. Беше го градял, толкова дълго време и с години се беше доказвал пред хората и обществото и нямаше да изгуби това, което беше постигнал; дори напоследък се говереше, че искал да се кандидатира за президент на страната, но никой незнаеше дали това беше вярно...
- АЗ съм лекуващият доктор на Даруй Гаара и личен доктор на президента, затова с добро ви моля да напуснете стаята му и да оставите тази жена на мира, иначе ще предприема строги мерки за изкарването ви от болницата.- троснато и наперено отговори на въпроса му доктор Керамондо.
- Моля...?- възмутително извика седящият срещу него Саваш, който започваше все повече и повече да се изнервя от тонът на това нищожно докторче- поне такъв беше той според богаташа.- Кой си ти, че да ми казваш какво да правя и какво не...? АЗ съм в стаята на синът си и чакам да го видя...- махна бавно ръка от Вериния и постави пръст пред докторът, продължавайки да говори изнервено.- Аз съм баща на пациента ви и нямате това право да ми говорете така. Ще седя тук колкото си искам, така че не ме поучавайте - какво трябва и какво не да правя.- изкриви крайчетата на устните си в заядлива усмивка, взимайки нещата в свои ръце.
- За ваше сведение, за този пациент и личението му, ми се плаща от Учиха Итачи, затова ще следвам неговите нареждания и препоръки. Ако имате проблем с това се оплачете на президента...- лицето на докторът беше безизразно и  изобщо не се променяше. Както винаги и като специалист владееше ситуацията, а Вериния застана зад Керамондо и едва промълви.
- Благодаря ви, докторе...- Мъжът с бялата престилка кимна в съгласие и отново съзря в очите на този побеснял демон.
- Така ли било...? Значи разглезеното хлапенце на президента може да позволи на тази дрипла да е в стаята на сина ми, а на мен не, така ли...?- махна заплашителният си пръст от лицето на доктора и я стовари тежко до тялото си, като се опитваше да овладее положението, защото така както изглеждаше, щяха да го изгонят не само от стаята на синът му, ами и от болницата. Неможеше да го позволи да се случи, но и незнаеше какво да направи, защото този мизерник нямаше да му позволи да остане.
- Да, съжалявам, господин Саваш, но когато се чуя с господин Учиха, ще пита какво да правя...- замълча за секунда и веднага продължи, неоставяйки време на събеседникът си да измисли нещо или да го провокира.- ... Ще ви помоля да си тръгнете.- Даруй изпръхтя, като подивял бик, изнемощял и неможещ да направи нищо, направи няколко крачки напред и точно, когато се разминаваше с докторът и червонокосата жена, заплашително каза.
- Добре, докторче, сега спечели, но помни, че скоро ще дойде момент, в който няма да можеш да ми говориш тези думи и ще ме молиш за пощада...- извъртя поглед към Вериния и допълни.- А, ти, малка парцалано, няма да ти се размине и ще те накажа, така жестоко, че ще искаш да не ме беше срещала никога...- изскърца със зъби и добави.- Преди, когато ме изостави, неможах да те нараня, както ти го направи, но този път...- подмина ги.- Помнете ми думата...- едва сега излезе от бялата и зловеща стая и леко се скова, защото до вратата стоеше количката, в която лежеше Гаара. Очите му помръкнаха и едва промълви, но с тази нотка на любов и загриженост.
- Гаара... Добре ли си момчето ми...- Както всички знаеха, Даруй Саваш, можеше да бъде лош и безмилостен към хората, но към малкото си момченце - той беше като най- добрият човек на света. Е, вярно беше, че напоследък две-три години не го интересуваше много за Гаара, заради една жена, която се беше намърдала в сърцето му и искаше да вземе парите му, но те така и никога нямаше да свършат. Саваш беше малко завладян от нея и както всички й огаждаше и рядко се връщаше вкъщи. Не обръщаше много внимание на прищявките й, колкото на това да прекарва повече време с нея, защото тя излъчваше класа и се гордеееше с нея и че стоеше до него, където и да идеха. Всички му завиждаха за нея и затова не отказваше, каквото и да било на тази жена. Сещаше се за сина си, но не чак толкова често, както Гаара бе искал. Да, Саваш обичаше сина си, но обичаше повече своят живот и всичко свързано с него. В, началото, когато Гаара се беше родил и беше малко дете и когато се бяха раделили с Вериния, той предяви права за малкото си момченце само, защото не искаше да плаща издръжки или пък, ако го бяха взели за осиновяване, щеше да се изложи пред обществото. Не му стигаше, че го обсъждаха заради развода му, ами и това да понасяше. Нямаше той сам да го гледа, ами нае бавачка и така Гаара израсна - такъв, какъвто е сега. С времето Саваш беше свикнал с малкия си малчоган и беше поставил него пред себе си. Играеше си с него, ходеха на различни места и се забавляваха. Ходеха на ваканции в други държави и нищо не му отказваше. Всички завиждаха на наследника на Даруй, но това не беше важно. Едва, когато стана приятел с Итачи, за Гаара баща му не представляваше, чак толкова интерес. Да, правилно Саваш ревнуваше сина си от малко момче и се страхуваше, че щеше да го изгуби малко по- малко с годините... Както и стана. Ходеха пак на екскурзии, но този път не бяха само двамата, а в пътешествието им се беше наместил още един човек- синът на президента... Мъжкото им семейство се беше разпаднало и се беше превърнало само в глезотии и в детинство. Даруй беше твърде остарял да се правеше на детегледачка, пък и това не му допадаше да гледаше някакви си деца и глезотиите им. Но имаше едно нещо, за което беше доволен и се облагодетелстваше- другарството с президента засвидетелствано с дружбата на децата им. Ето, това му даваше предимство пред останалите хора, дори и пред премиерите и министрите. За него беше позволено всичко, дори и най- малкото с молба от Итачи и Гаара, за Саваш всичко се случваше, но нямаше начин как да се опълчи и противопостави на президента, защото Учихата обичаше сина си повече от всичко и щеше да предпочете него пред когото и да било... Това беше Саваш- обичащ само себе си и живеещ само за себе си...
- Сестри, вкарайте пациента вътре... заповяда докторът, обръщайки се назад. Тялото на Даруй се стегна от думите, а жените, които държаха количката влязоха и затвориха вратата след себе си. Очите на мъжът потрепнаха, защото нещо съвсем малко беше трепнало от вида на Гаара. Естествено, че щеше да трепне, та той беше наследникът му, момчето, което обичаше и беше отгледал. Все едно камък беше паднал на сърцето му... Засили юмрука си и го стовари върху бялата стена пред него, а замаската се разпука едва. Гневът му беше истински, а безпомощността го завладяваше с всеки миг. Изцъка веднъж и тръгна бавно по коридора все така посърнал.

- Как е, Гаара, Докторе...?- Запита Вериния и една сълза се намести в очите й. Керамондо и сестрите положиха тялото на Гаара върху леглото.
- Спокойно, Вериния, всеки момент трябва да се събуди.- лека усмивка се появи върху лицето му.- Няма за какво да се притеснявате, операцията мина отлично и скоро ще можете да се радвате на сина си...- заекна, защото се сети за по-малкият й син и леко помръкна. Знаеше какво значеше да загубиш скъп за теб човек, защото всеки ден това му беше работата- да спасява хора... 
- Много съм щастлива, докторе...- въкликна в знак на радост жената и се усмихна, незабелязала реякцията на доктора... 
В този момент се чу стон, силно и дълбоко вдишване. Червенокосата жена се ококори, защото за първи път бе чула дъхът на момченцето си. Веднага се обърна и седна на леглото до него, а Керамондо започна да проверява пулсът му и болничното обурудване за здравето на пациента си. Щастие заля жената, защото беше до детето, което обичаше и което беше единствено за нея от този момент нататък. Положи ръце върху неговата и започна да я гали.
- Гаара... Гаара... Сине мой...- очите й се напълниха със сълзи.- Събуди се, Гаара...
В този момент в съзнанието на Даруй се появиха и първите мисли.
- "Какво...? Какво става...? Защо е тъмно...? Защо не виждам светлина...? Да не би да съм ослепял...? Какво става...? Къде са хората...?"- внезапно го осени друга мисъл по- ужасяваща." Да не би да съм мъртъв...?" Последва веднага отговор.- "Неможе да съм мъртъв... Ако бях мъртъв  нямаше да имам мисли и да ги чувам"- появи се леко мърдане на един пръст, а после и на втори. Така продължи с останалите, докато и цялата ръка не се движеше, а майка му не знаеше къде се намираше от радост. Това беше награда за цялото нейно страдание.
- Докторе, вижте...- обърна се много бързо и съзря очите на доктора, а в нейните се виждаше радост и щастие.
Керамондо вече беше видял подобрението и също имаше усмивка. Но този вълшебен миг беше прекъснат от първите думи на Гаара.
- Сакура... Сакура....- личеше се вълнението в гласът му и любовта към розовокоската.- Къде си Сакура...?- усети допира от ръцете на майка му и веднага се помъчи да си отвори очите и да зърне, така жадуваното от него лице на жената, която бе открил наскоро, че бе влюбен в нея. Очите му започнаха бавно да се отварят и светлината да нахлува  в зениците му. Отначало беше много замъглено, но с времето се изясваше и видя светлината, която идваше отвъншната светлина, както и от лампите на стаята. Заслепиха го и той веднага затвори очи и изстена, защото бяха му причинили болка. Минаха се няколко секунди и Гаара направи втори опит да си отвори очите, търсейки Сакура- любовта и животът му. Отвори ги пак бавно, но този път зениците му бяха свикнали със цялата светлина, която имаше в стаята. Задържа ги отвори, а в тях ясно си личеше радостта му, че пак виждаше и беше жив. Помнеше как се беше борил за живота си, но дотогава, докато не изпаднеше в безсъзнание, след това нищо. Помнеше болката, която изпитваше по тялото си и сърцето, когато губеше съзнание. Знаеше какво беше преживял, но помнеше също и думите, които си бяха казали със Сакура и чувствата, които имаха един към друг. Сети се за розовокосата си любов и веднага се заозърта да я види, но нея я нямаше. Къде ли беше...? 
- Сакура...- отново промълви името й и замърда пръстите си, защото беше усетил нежният и топъл допир на ръце и приятна кожа върху ръката си. Там беше всичко- любовта, която извираше и милия допир. Значи беше там, но къде... За втори път обходи с поглед стаята и долови образа на доктора... После обходи другата част на стаята, но не видя момичето, което търсеше.
- Сакура... Къде е Сакура, докторе...?- промълви с всички сили червенокоското с очакване да получи отговор, но вместо това получи непознат облик навесен върху него. 
- Гаара, добре ли си...- запита образът на жена- такъв разпозна Даруй, а Очите му се ококориха в недоумение и паникьосано запита.
- Коя си ти...? Не те познавам. Защо си тук?- гласът му започна да се повишава и ясно показваше загрижеността му от това, което беше видял.- Коя си ти...?- отново попита той и зачака да разбере какво ставаше и коя беше тя. Защо Сакура я нямаше, а на нейно място седеше по- възрастна жена и го викаше по име, сякаш имаше нещо общо с него, а той не я познаваше. Къде беше Сакура, нали трябваше да го чака да излезе от операцията? Нали щяха да бъдат заедно и щастливи....?


Spoiler:

Spoiler:
avatar
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 30
Мнения : 694
Дата на рег. : 22.12.2009

Върнете се в началото Go down

blue Re: Метресата {GaaSaku} +18

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите