Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Юни 05, 2017 11:39 pm by Death_Angel

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Сря Яну 11, 2017 1:53 pm by IVE-STORM(bg)

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Окт 31, 2016 8:29 pm by Shizuka

» Една душа, едно желание
Вто Сеп 20, 2016 7:30 pm by justwannabeone

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

» Пламък.
Вто Юли 05, 2016 6:43 pm by justwannabeone

» непопулярно-популярно
Нед Юли 03, 2016 3:36 pm by desi78

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Сря Май 25, 2016 4:58 pm by desi78

» Starway
Вто Яну 19, 2016 2:35 am by Lifeholic

Top posting users this week


Бягство

Предишната тема Следващата тема Go down

blue Бягство

Писане by justwannabeone on Пет Юни 10, 2011 9:20 pm

Здравейте на всички! Тази история е почти завършена и я качвам в един друг сайт, но реших да пробвам и тук, да видя как ще се приеме, дали ще се хареса Надявам се да ви допадне. Все пак пиша за себе си, но когато качвам, бих искала да чуя искрено мнение. Само предупреждавам, че имам грешки, но в началото нямах навика да си редактриам главите, а сега просто ме мързи да се връщам назад, така че ако нещо много ви избоде очите, споменавайте и знайте, че предварително съжалявам. Приятно четене...

Дори и след като Фостър си тръгна всички продължихме да се смеем. Бяхме в кафенето,около мен седеше моята компания. О, моя компания! Джон и Ник бяха с една година по-големи от мен, но по дяволите ако някога станат по-изветсни от мен. Да,знам,че царството в гимназията трае само в... ами гимназията, но не може да се отрече, че е абсолютно несравнимо.
Клеър се бе залепила за мен, а Ким седше до нея и се зяждаше с Ник и Джон. Да се забавляваш чрез нещаститето на училищния загубеняк Фостър е почти толкова забавно, колкото да... Е, нямам остроумна реплика, затова просто ще се придържам към частта, в която е забавно да се заяждаш със зубрача.
Надигнах бутилката бира за пореден път. Почти я бях пресушил.
-Майк...- повика ме Клеър.- Какво ще правиш по-късно довечера?
Направих се, че не съм я чул. Един път с нея ми стигаше. Време бе за нова плячка.
-Родителите ми са извън града за уикенда и си мислех, че можеш да преспиш у нас.- продължи с надежда и започна съблъзнително да ме целува по врата.
Въздъхнах. Вероятно единственото кофти на това да си звездата на училището е ,че всяко момиче, което оправяш смята, че съдбата ви е отредила място заедно. Беше като тежко домашно, да обяснявам на всяка една по отделно, че нещата стоят по малко по-различен начин.
-Моля ви.- дочух женски глас да излиза от кабинета на управителя.
Дебелия Ъръл се обърна с лице към девойката, закривайки я с обема си за това не можех да я видя.
-Виж, Леа, с удоволствие, но просто нямам достатъчно финанси, за да плащам на още една сервитьорка.
-Ема.- поправи го момичето.- Казвам се Ема.
-Както и да е.- бързо я прекъсна Ъръл.
Подсмихнах се. Никога не взимаше нови попоълнения, защото не искаше да се разделя с безценното си богатство, а когато силно му се наложеше персонал, правеше нещата така, че да се раздели с минимално пари за максимални услуги. Интересно коя беше глупачката, която иска работа точно при него.
-Не мога да поема повече хора. Съжалявам.
-Имате само двама сервитьори.- изтъкна тя високо и раздразнено.
-Отговорът ми е не, Лада.- отряза я той.
Толкова грубо та чак жал ми стана.
-Ема. ЕМА!- почти го извика.- Няма нищо общо с Лада или Леа, или Матилда. Казвам се Ема и имам спешна нужда от работа за това моля ви, моля ви, моля ви...- пое си дъх.- Не ми трябват много пари.Просто трябва да започна от някъде.
Ъръл скръсти ръце. О,Господи,наистина ли обмисляше?!
-Ще си помисля.- заключи той и я подмина, отново влизайки в малкия си кабинет.
Тогава успях да видя момичето. Имаше дъгла шоколадова коса, която седеше непокорно на главата й. Бе висока и стройна. Беше облечена с лилава жилетка и сини обикновени дънки. Не беше грозна, но вида й не ме привличаше с нищо, за това не можах да обясня внезапния интерес към нейната особа.
Имах изисквания, на които стриктно държах. Не понасях онези срамежливи момичета, които се изчервяваха при първия поглед намек за секс. Не понасях и онези открити феминистки, дето мразеха всичко що има пенис. Мацките със съмочувствие ми бяха по вкуса. Знаеха какво правят и в същото време винаги бяха готови да бъдат научени на нещо ново. Но в крайна на сметка, когато си много загорял всичко е добре дошло да се повъргаля под завивките.
Момичето, Ема, подбели очи, когато Ъръл се върна в кабинета си, оставяйки я с простото "ще си помисля".
Стори ми се, че промърмори нещо,като "по дяволите", но беше прекалено тихо, за да го чуя. Стана ми весело. Изпитах странното желание да й се подиграя така както правихме в пети клас, само дето по малко подновен начин.
-Хей...- подвикнах й. Изчаках да ме погледне объркано и продължих.- Ако застанеш на четири крака под масата и бъдеш добро момиче ще ти дам курабийка.- приятелите ми изпаднаха в див смях, а Ема сбърчи вежди сякаш в недоумение.
-Какво?!- не бях сигурен дали се възмути или наистина не разбираше. Но имах странното чувство, че не влага много емоция, нито във въпроса си, нито в изражението си.
-Не чуваш ли?- присмя й се Ник.
Двете момичета се намусиха. Разбирах ги. Хлапето отсреща имаше привилегията да се обръщам лично към нея.
Ема се приближи няколко крачки.
-Да не би току ощо да...
-О да!- прекъснах я със стенание, оглеждайки я безсрамно.
Но не получих желания ефект. Тя не изглежда да се смути от погледа или думите ми. Сякаш наистина не й пукаше. Това ме заинтригува и подразни едновременно.
Ник се надвеси леко напред,
-Хайде, сладурано.- смигна й.- Скачай в скута на човека.- кимна й към мен.
Демонстративно преместих краката си изпод масата, подпирайки ги на тези на дивана, на който бяхме седнали, и леко ги разтворих. Подканих я с поглед.
-Клякай.- проточих и не успях да се сдържа. Разсмях се още по време на изказването си.
По очите й разбрах, че се чуди дали да не ме срита в гордостта, но явно бе умна. По същите тези почти черни бездни осъзнах, че се е отказала. Погледа и започна да блуждае през прозореца навън.
-Довиждане.- грубо я отпрати Ким и ме прегърна през рамо.
Това ме ядоса, но момичето срещу мен не ни обърна никакво внимание. Тя просто излезе бързо от кафенето, съпроводена от погледа ми.
Забравих да спомена, че мразех и тези безразлични тъпачки, които се правеха, че не ме искат, а в същото време едвам се сдържаха да не свършат като ме гледат.

...Понеделник сутрин. Аххх... толкова приятно да усещаш слънцето, топлината, момичетата. Всичко това с примес на училище, правеше чудесата, на които дължа целия си успех. Ник и Джон ме посрещнаха пред шкафчето ми.
-Ново момиче.- изтреля Ник.
Повдгнах вежди докато отключвах шкафчето си.
-Е...?- попитах, когато не получих продължение.
-Ново момиче, ново попълнение, ново парче.
Повдигнах и рамене.
-Думата "ново" не предполага красиво парче.- намеси се Джон.
Джон, който беше най-сдържан от трима ни. Държеше на връзките и чувствата, нещо напълно непонятно за нас с Ник.
-Все тая.- отсече Ник.
Затворих шкафчето си и поехме по коридора. Леехме безсмислени разговори през целият път и през целия първи час. Момичета, интриги, момичета и малко от поредните философски глупости на Джон.
-Човек, обичам те...- казах му аз докато излизахме от часа по история, слагайки ръка на рамото му.- Но мисля, че отделяш прекалено много време на романтичните филми и книги. Стегни се...-блъснах го по ръката.- Забрави проклетата Дрина.
-Дарина.- поправи ме.
-Все тая. Не си заслужава.- подкрепи ме Ник.- Ти си млад, красив и неустоим. Трябва само да набележиш момиче.
Обгърнах го с ръка.
-Ще се оправиш, но трябва да спреш да мислиш за нея.- Джон закима по-скоро покровителствено, за да ме накара да млъкна от колкото в признак на съгласие и продължи с бърза крачка.
Ник до мен пое дълбоко въздух.
-Отивам да намеря и убия кучката.- зарече се и ме остави сам.
Засмях се и продължих напред. Забавих ход, когато чух познат глас. Върнах се крачка назад и се загледах в гърба на момичето пред бюрото на директорката, г-жа Фред. Леле, мразех г-жа Фред. Тя беше машина от бъдещето, пратена да ни унищожи, работейки ни отвътре. Присвих злобно очи. Омразата ми нарастваше. Някой ден наистина щях да я убя. Случайно щях да я прегазя или да подложа крак докато си пренася тежките кашони с папки, или щях да хвърля саксия на главата й.
Но не това бе гласа, който познах. Ема седеше пред директорката с вдигната нагоре коса и кафяв потник с тънки презрамки, който беше хубав, който откриваше поне някаква част от гърба й, който беше хубав, което много ме зарадва в една нова насока.
-Добре, г-це Грийн.- чудовището от другата страна плесна печат върху документите й и й ги връчи.- Добре дошла при нас.- усмихна се дружелюбно.
Каква лицемерка.
-Благодаря.- отвърна тихо Ема и пое листовете си.
-Учебници има в библиотеката.- осведоми я докато момичето се изправяше.
Просто кимна и се изкъкна от кабинета. Вперих нагъл поглед в нея, но тя дори не ме забеляза. По дяволите. Бавно започна да върви, очевидно без да знае на къде. Не беше трудно да я настигна, при все че вървеше със скоростта на охльов.
-Значи ти си ново момиче, а?- засмях й се.
Тя просто ме погледна и отново се втренчи напред.
-Не си от разговорливите виждам.- опитах отново.
Този път не си направи труда дори да ме погледне. Започнах да се ядосвам. Рязко залепих дланта си до стената, препречвайки пътя й. Ема се спря, погледа ръката ми, след това мен. Тя просто... ме гледаше.
-Можеш ли да говориш?- попитах я.
Тя затвори продължително очи и след това ги впи в моите.
-Какво искаш?- попита на свой ред.
Усмихнах се. Това винаги разтапяше момичетата. Но това срещу мен сякаш бе направено от камък.
-Да ти покажа библиотеката.- невинно отвърнах.
-И в замяна да клекна на четири крака?- сякаш ми се подигра,поклати глава с полуусмивка.- Не мисля.- каза ми, но не помръдна от мястото си.
-Не.- обещах й.- Само...- надвесих се към нея. Исках да я целуна не заради самата целувка, а заради самото момиче. Не можех да кажа, че я хресвам, но не заради това, че не я познавам... при мен това нямаше значение. Дали исках просто да я смутя, или да видя някаква емоция изписана на лицето й, не бях сигурен, но със сигурност исках нещо от нея. От момичето. Просто за забавата.
Ема сложи ръка на гърдите ми и ме отмести от себе си. Погледнах я с весело изражение. Но то се стопи, когато отново не видях смущението, което исках. Тя ме гледаше сериозно и имах чувството, че всеки момент ще се разплаче.
-Не се закачай с мен.- предупреди. Не звучеше особено авторитетно, но бе като да кажеш, че излиза от устата на безпомощно хлапе.
Стана ми любопитно. Това си беше предизвикателство. След това започнах да осмислям заплахата. Тя ме заплашваше!!!
Присвих очи.
-Какво каза?- трябваше да го просъскам, за да я накарам да изтръпне, но прозвуча по скоро като удивление.
-Ясен си ми като бял ден... не ме доближавай. Не съм от онези, които търчат след такива като теб. Не си губи времето с мен.- беше прекалено сериозна.
Започнах да се смея. Все едно признаваше за убийство. Сериозността й беше смешна, забавна. Тя подбели очи и се опита да ме подмине, но инстинктивно забих и другата си длана, за да я заставя мирна. Тя обаче хвана ръката ми, изви я зад гърба ми и ме прилепи с лице към стената.
-Предупреждавам те... не ме доближавай.- не звучеше ядосана.- Моля те.- пусна ме и бързо се отдалечи.
Когато се обърнах вече бе изчезнала зад коридора. Разтрих ръката си с неясното изражение и въпрос "какво?!?!?!". Не ставаше въпрос за силата или бързината, с която ме притисна в стената. Не беше първото момиче, което си го изкарваше на мен, но обикновено се разминавах със силен шамар. Любопитството беше в основата на всички идеи, които ми хрумваха, за да се сближа с нея. Беше странна по онзи странен начин. Не спадаше към типажите, които отбгявах така че засега не нарушавах собствените си правила.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by Butterfly on Нед Юни 12, 2011 7:56 pm





Butterfly
Ако можех да летя, никога не бих докоснала земята... дори да съм с прекършени криле...




http://place-the-butterfly.webnode.com/
avatar
Butterfly
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Earth
Мнения : 496
Дата на рег. : 18.11.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto Shippuuden, Monster, Higurashi No Naku Koro Ni, Kuroshitsuji, Elfen Lied, One Piece, Berserk, Neon Genesis Evangelion, Soul Eater, Mirai Nikki, Byousoku 5 Santimeter, Samurai Champloo

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Пон Юни 13, 2011 11:29 pm

Интересът ми към това момиче нарастваше с всеки изминал ден. Често, докато бяхме в клас, я наблюдавах, като преди това подсигурявах фронта. Не исках приятелите ми да виждат колко обсебен съм от непознатата, която не разкриваше нищо от себе си.
Беше умна, но го показваше само когато учителите и зададат някакъв въпрос. В противен случай просто си мълчеше. На обяд стоеше сама. Изглеждаше така, все едно не искаше да завърже приятелства, все едно всичко й бе безразлично, чуждо, почти неприятно... Рядко я виждах да се усмихва и се чувствах странно доволен, когато забележех, че на лицето и може да има някаква емоция освен... отегчение?Не, това не е думата. В нея просто нямаше живец. През по голямата част от времето изглеждаше тъжна.
Поредния ден, в който тя почти не обелваше дума. Часът свърши и тя бавно се заизнизва от стаята, запътвайки се към шкафчето си. Проследих я с поглед как излиза, но се стреснах, когато на преден план, твърде близо до лицето ми, се появи Клеър. Усетих как изповам физиономията си в отегчена гримаса.
-Здравей, Майк.- поздрави ме весело.
Усмихнах й се престорено дружелюбно и я подминах.
-Какво има?- догони ме тя.
-Нищо.- отвърнах студено.
Тя започна да ми говори нещо, но бях твърде зает да наблюдавам двеойката, която се опитваше да отвори шкафчето си. Някакъв глупак се приближи към Ема и с едно движение отвори вратичката към шкафчето и благодарната й усмивка. Глупак! И тя беше глупачка. Беше, защото ме пленяваше по начин, който обаче не ме подтикваше да й подарявам рози, а само да видя червенината по бузите й, каквато бях сигурен, че има въпреки че не я бях зървал.
Отново подминах досадната Клеър и застанах зад Ема.
-Здравей, красавице.- прошепнах в ухото й и тя подскочи.
Усмихнах се, когато срещнах сърдития й поглед. Поне виждах признак за чувства на лицето й. Чвустваше гняв.
-Коя част от не ме доближавай загуби?- троснато ме попита тя.
Стана ми още по-добре. Явно последните две седмици тук я бяха накрали поне да говори хапливо ако не друго.
-Не мога да спра да мисля за теб.- смигнах й.
Тя подбели очи.Моя грешка, двете седмици не бяха свършили добра работа. Безразличието се върна.
-Имам въпрос...- започнах, като тръгнах след нея.
-А аз имам час.- отвърна ми тя и влезе в стаята.
Нямаше да я оставя да се отърве. Очевидно не беше на ясно, че колкото по недостъпна се изкарва, толкова повече ще влезе в леглото ми. Седнах до нея и отново се приближих до ухото й.
-Искам да правя секс с теб.- казах й безсрамнно.
Ема присви очи и бавно се обърна към мен.
-Казах ти го преди, казвам ти го и сега...- изпепеляваше ме с тези тъмни очи.- Не ме закачай. Не съм тук за забавлението ти. Не проявявам интерес.
Едната ми вежда се вдигна нагоре. Това ме ядоса леко. Подпрях лакът на чина и положих глава на дланта си.
-И защо така?- полюбопитствах аз.
-За бога, ти си кретен!- извика в лицето ми тя.- Остави ме на мира!
И ето тук ме изкара извън нерви. Ядосано се изправих блъскайки стола си. Това я накара да притаи притеснено дъх. Хванах я за косата и я придърпах към себе си, принуждавайки я да се изправи.
-Имам една добра идея,за напред...- просъсках в лицето й.- Ти не ме обиждаш и аз няма да те премажа, като муха.
Ема бе напрегнала лицето си. Сдържаше гняв или плач... едно от двете. Не достатъчно, че да ми пука. Никога не съм и не бих посегнал на момиче, но нямаше нищо лошо да я стресна малко.
-Пусни ме!- заповяда ми студено.
Изсмях се, удивен от наглостта й, и я завлачих към коридора, далеч от досадно притеснените и любопитни погледи на съучениците ни. Дърпах я за косата, така сякаш бе кукла. Куклата не се противеше много.
Грубо я притиснах в стената.
-Не обичам да ме заплашват.- изръмжах.
Тя бавно поклати глава.
-Отправям проста молба.- поясни.
-Така ли?- усмихнах се.- Ами тогава...
Но не довърших. Някакво тъпо копеле ме хвана за яката на черната ми блуза и ме отдръпна от красивото създание, което бях на път да насиля за целувка и още нещо. Изправих се влудяващо дори и за мен бавно и погледнах наглия нещастник. Ерик.Добрия стар Ерик, който винаги е бил за всички, но не и за мен. Малък глупак.
-Грешка, тъпако.- подех предупредително.
-О, да... а това да насилваш момиче е нещо толкова праведно.- каза с ирония той.
Засмях се.
-Не я насилвам.- уверих го.
-По-друг начин излгеждаше от моя ъгъл.- отвърна ми той.
-Тогава си смени ъгъла.- вбесено се приведох на пред, когато предложението изскочи от устата ми.
Ема стоеше все така до стената, гледайки ту единия, ту другия. Имаше притеснен вид. Осъзнах, че няма да спечеля тази битка сега. Целувката ми щеше да почака, сближаването ми щеше да се отложи за малко. Надявах се, че пронизвам Ема с очи.
-Не сме приключили.- тихо й казах и отстъпих назад, гледайки кръвнишки Ерик.
Чух,че му благодари, но изсумтяването ми заглуши по нататъшни глупости.

В кафенето я гледах как спори с Ъръл за... нещо си. Ник ми говореше, но не го слушах особено внимателно. Джон също ми дуднеше, но и при него не се съсредоточих .Едва когато споменаха името на Ема, привлякоха вниманието ми.
-Казах ти.- Ник перна Джон по рамото.
-Пич, непрекъснато гледаш това момиче.- каза ми Джон.
Сбърчих вежди.
-Не е вярно.- отрекох. Нескопосана лъжа. Рядко можех да скрия истината от тях.
-Стига, Майк.- изпуфтя Ник.- Просто си признай, че новото мистериозно момиче, което не се интересува от теб те привлича точно защото е ново, мистеризоно и не се интересува от теб.- засмя ми се накрая.
Стиснах устни замислено.
-Защо просто не я поканиш на среща?- предложи Джон.
Смеха излезе от мен, като въздишка. Една такава фалшива.
-Да бе!- пренебрежителния ми тон не ги убеди. Станах малко по-сериозен.- Тя...- издух бузи и отново я погледнах. Поклатих глава.- Тя е странна. А аз не излизам със странни момичета.
-Първият път, когато я видя поиска да ти духа.- припомни ми Ник.
-Това не значи, че я харесвам.
- Значи, че предлагаш на непознати момичета да ти правят свирки.- Ник отново ми се присмя.
Шибнах го в ребрата.
- Трябва да го приемеш...- продължи той.- Дори и най-големия гадняр си има отредено момиче...
Отново спрях да го слушам. Ерик се бе облегнал на плота и изтръгваше сладък смях от устните на Ема. Нададох ухо, за да чуя за какво си говорят. Добре, че нямаше много посетители.
- Не, сериозно...- очевидно го уверяваше.- Добре съм. Благодаря ти още веднъж.
Сложи ръка върху неговата. Присвих злобно очи.
- За нищо. - усмихна й се в отговор той, тъпак, и покри дланта й. - Но все пак е добре да те предупредя... - физиономията му стана леко извинителна. - По-добре да страниш от него.
Ядосах се. Защо за глупак? От друга страна това може би не беше лоша идея. Момичетата си падаха по лоши момчета, знаех го от личен опит.
- Повярвай ми... - засмя се леко. - Той не е... - поклати глава енергично. - Не ми е приоритет в момента.
Ядът ми нарастваше. Дори аз не бях толкова наивен, за да не усетя искреността в думите й. Можех да се правя на кретен и да обръщам внимание на това "в момента", но ... кого се опитвам да заблудя? Нещо, което очевидно е извън мен, извън хората в този град, извън самия град ... нещо там, където и да е това, я правеше така ... нещастна. Но това само ме караше да искам да разбера. Тя беше избягала от нещо. Това бе сигурно. Исках да знам от какво.
След няколко минути дойде към нашата маса, за да вземе поръчките ни. Кажете, че съм задник, но вътрешните ми мисли си остават вътре в мен. Аз съм достатъчно авторитетен, за да разбера това, което искам без да се правя на героя Ерик. Отвън пак щях да я гледам похотливо, да се държа безсрамно и пак щях да я накрам да лежи под мен. Рано или късно.
- Готова си да заслужиш курабийка ли? - попита я Ник.
Тя пое глътка въздух.
- Готова съм да взема поръчките ви. - отвърна.
- Тогава аз искам една Ема с нищо отгоре и ако може покорство докато я ... - прочистих гърло през смях, докато изказвах изречението си.
Ема притеснено погледна Ъръл, който я гледаше преценяващо. Разбрах, че е на изпитаелен срок и колко лесно можеше да загуби работата, от която така силно се нуждаеше. Може би погледът му бе това, което я спря да ме цапардоса. Но все пак, заради вложената мисъл, реших, че ще е честно да й го върна.
- Наясно си, че ако се оплача ще те изгони, нали? - попитах я с повдигнати вежди.
Тя разтвори ноздри, борейки се с някакъв инстинкт. Изправих се, подпрях се на масата и я погледнах съсредоточено. Скръстих ръце пред гърдите си.
- Какво искаш? - тихо зададе тя, осъзнавайки положението си.
Усмихна се.
- Само малко от теб. - отвърнах й честно.
Тя направи гримаса и пристъпи по - близо към мен.
- Не си мисли, че можеш да ме манипулираш по какъвто и да е начин. Вероятно си способен да направиш така, че да загубя тази работа, но за нищо на света на бих направила нещо, с което да ти се харесам. За това дори не се и опитвай.
Премигнах.
- Мила моя, малко късно е да правиш нещо, с което да ми харесаш. Аз вече ти хвърлих око. И ако попиташ новото си приятелче ... - поех въздух и се изправих, озовавайки се глава и нещо над нея. - Аз не изпускам шансове. Знам с какво разполагам и знам как да го изпозлвам.
- Ти си в една от последните години, които правят живота ти щастлив. - отсече тя. - И когато гимназитя спре да бъде твоето царство, ще останеш с нищо. Каквото си и сега. - съскаше ми злобно, сякаш задържала гняв дълго време. - Смяташ, че да забиеш момчие е най-важното нещо на целия свят, но не е. Смяташ, че понеже баща ти изкарва много пари и си си създал репутация на красивия мъжкар се превръщаш в нещо??? - изсмя ми се в лицето - Това, в което живееш не е жовотът !В истиниския свят хората, които обичаш умират, момичетата, които раняваш с егото си остават белязанаи за цял живот, а ти - викна ми и заби пръст в гърдите ми. - Ти просто оставаш едно нищо.
В очите й имаше сълзи. Гледах я като треснат. Не бях сигурен какво се очакваше да направя. Заби ме. Остави ме без говор, без аргумент, без ... нищо. Изпитвах почти непредодолимо желание да я зашлевя, но тогава нямаше да съм по - различен от описанието, което току ощо отправи по мой адрес. Чух как Ник се изправя ядосано, готов да ме защити със сила от момичето срещу мен, но аз сложих ръка напречено, за да възпра двжението му. Продължавах да се взирам в Ема и дори не разбрах кога Ерик, в ролята на защитник, се бе появил зад нея, готов да се бие. Вероятно изучаващият ми поглед изглеждаше по-скоро като предпоставка за удар, затова Ерик откъсна също вперения й, сълзлив поглед от мен и я извлече от кафенето. И както първата вечер, аз я съпроводих с очи, ядосан и силно заинтригуван в едно..


justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by Butterfly on Вто Юни 14, 2011 12:22 am





Butterfly
Ако можех да летя, никога не бих докоснала земята... дори да съм с прекършени криле...




http://place-the-butterfly.webnode.com/
avatar
Butterfly
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Earth
Мнения : 496
Дата на рег. : 18.11.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto Shippuuden, Monster, Higurashi No Naku Koro Ni, Kuroshitsuji, Elfen Lied, One Piece, Berserk, Neon Genesis Evangelion, Soul Eater, Mirai Nikki, Byousoku 5 Santimeter, Samurai Champloo

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Вто Юни 14, 2011 10:18 pm

Ерик пое чантата й, когато тя излезе от кабинета по биология. През последната седмица двамата почти не се отделяха един от друг. Почти не я поглеждах. Не й говорех, подминавах я по коридорите точно както подминавах всички останали. Не бях сигурен, но безразличието ми сякаш наистина я успокояваше.
Исках я. Исках я безумно много. И перфектно знаех защо. Исках я, защото ме отхвърляше. Беше банално, беше дори детинско, но така работеше системата.
Раздразнението си проправи път през цялото ми тяло когато видях Клеър да ме чака до шкафчето ми. Боже, беше толкова досадна!
- Майкъл! - повика ме тя.
Подбелих очи и отворих вратичката, за да прибера чантата си.
- Майкъл, правя купон у нас довечера. - информира ме тя.
- Мммм супер.- отвърнах незаинтересовано и започнах да си ровя с надежда да разкарам по - бързо.
- Идваш, нали? - попита ме след минута тя.
Повдигнах замислено вежди и накрая затворих шкафчето си и й кимнах.
- Ще се видим там. - казах и я подминах.
- Страхотно! Нямам търпение. - подвикна зад мен, въодушевено.
Изсумтях и се скрих зад ъгъла. Намалих крачка когато зърнах Ема сама пред своето шкафче. Стиснах устни и се зачудих дали да не отида при нея и да я закачам. Тя затвори шкафчето си и погледа й случайно се спря на моя и ми се стори, че прочетох страх в очите й. Нямаше хора на около, а може би по - жалко бе, че няма Ерик наоколо.
Преглътна и тръгна в моята посока. Не изпусках очи от нея, съпътстващи с малка усмивка. Знаех, че излгеждам заплашителен по този начин. Направих крачка в страни, за да препреча пътя й тя пребели очи и ме погледна.
- Какво искаш? - попита сериозно.
- Честно ли? - повдигнах вежди иронично.
- Не, излъжи ме! - усмихна ми се и отново се опита да ме подмине, но аз, по детски му, отново застанах на пътя й.
Тя въздъхна и пооправи чантата си.
- Пусни ме да мина, ако обичаш. - примоли се.
Стиснах устни престорено замислен, с блуждаещ зад нея поглед и накрая й се усмихнах чаровно. Поместих се крачка в страни. Тя проследи движението. Понечи да мине, но този път реших, че няма да спазя дистанция помежду ни и се прилепих към нея. Тя издаде звук на изненада и се отдръпна, но аз отказах да изоставам и така я съпроводих до шкафчетата, където я поставих между тях и себе си.
- Майкъл ... - прочисти гърло и сложи плахо една ръка на гърдите ми.
Не отместих нейната длан, а моята поставих на повърхността зад нея, а другата пъхнах в джоба си.
- Да, Ема? - попитах я, силно, подигравателно съсредоточен.
Облиза устни и погледна настоятелно.
- Сега няма кой да те защити, а? - натъртих. - Не си толкова разговорлива когато Ерик не е тук да те пази.
Тя разтвори очи и поклати глава.
- Това изобщо не е вярно. - отрече.
- От моя ъгъл изглежда точно така! - признах й.
Ема присви очи срещу мен.
- Тогава си смени ъгъла! - повтори ме от преди време.
Широка, удивена усмивка плъзна по устните ми, което май я обърка. Чух стъпки на токчета по коридора и предположих, че някоя учителка идва, или директорката. Без да съм сигурен и без да ми пука реших, че е време да пусна Ема. Отдръпнах се от нея, като пъхнах и другата ръка в джоба си. Смигнах й и я оставих сама.

Беше приятно топло навън. С Ник и Джон се оправяхме за глупавия купон на Клеър.
- Мислите ли, че Дарина ще бъде там? - попита Джон с някаква надежда в гласа си.
Аз и Ник се спогледахме.
- Пич, стига глупости. Клеър е поканила всички готини мацки, защо трябва да се занимаваш с най - тъпата от всичките. - каза му Ник.
Джон се смръщи.
- Майната ти,Ник! - облече синята си блуза и рошавата му кафява коса се размърда по смешен начин и аз се подсмихнах. - Изобщо не знаеш какво имахме!
Ник изсумтя и закопча бялата си риза.
- Какво имахте? - пренбрежително поде той. - Само защото издържахте повече от колкото всички си мислеха не значи, че бяхте голяма работа. В крайна на сметка, като не можеш да си държиш разни неша в гащите, вината си е твоя.
Ядосах се при припомнянето на този случай. Джон беше пян. Нямаше вина.
- Имам предвид, че ако мацката те беше прецакала и ти щеше да я зарежеш. - продължи.
- Нищо не разбираш. - тихо каза Джон и излезе от стаята. - Чакам ви долу. - подвикна.
Погледнах Ник осъдително. Той се сви назад.
- Какво? - попита.
- Трябва ли да се държиш като такъв задник, по дяволите? - троснах се, като прекосих стаята си и запалих цигара. - Не можеш ли поне веднъж да му кажеш това, което иска да чуе?
Дойде при мен и си взе непоканено от цигарите ми.
- Ти си по тази част, Майк. Аз му казвам това, което трябва да знае.
- Наясно е и без глупавите ти коментари. - срязах го и облякох черното си яке. - Хайде.
Пристигнахме достатъчно късно, за да не се налага да висим и да чакаме всичко да се наплъни с хора. Клеър ме прегърна когато ме видя и аз лекичко я потупах по гърба и побързах да се отдалеча. Оставих си якето на закачалката и се постарах да стигна до плота с напитките без да бъда полят по бялата си фланелка, която не бе прилепнала по мен, или по сините ми дънки, които винаги носех леко смъкнати. Бях готин и не исках да развалям това!
Минавайки през тъплата ме поздравиха по - голямата част от танцуващите, чийто имена наполовината не знаех. Взех си шише бира, когато стигнах невредим до хладилника.
- Хей, пич.
Обърнах се, за да видя кой ме вика.
- Здравей, Тод! - поздравих капитана на отбора по футбол и отпих.
- Исках да те питам нещо, пич. - намести се до мен.
Това "пич" от неговата уста силно ме дразнеше, но потиснах желанието си да го му го кажа и просто кимнах.
- Слушам.
- Клеър ти беше гадже.
- Това е констатация, не въпрос. - осведомих го. Не можех да очаквам от безмозъчен футболист да знае разликата.
- Би ли имал нещо против да ... ами ... сещаш се.
Погледнах го преценяващо и накрая се засмях.
- Заповядай ... пич. - посочих в нейна посока.
Той кимна енергично и ми се врътна, но тогава го хванах за блзузата и го задърпах при мен, като стиснах врата му.
- А сега само да вметна, че ако се доближиш до нея лошо ти се пише. - усмихнах се дружелюбно, виждайки как физиономията му премахва въодушевлението си и преглъща.
Кимна сковано веднъж и когато с наведена глава бе готов да ме напусне го прегърнах през само и се засмях.
- Ебавам те, пич! - уверих го, този път честно. - Твоя е ако я искаш. - казах му.
Несигурната му физиономия ме накара да го потупам окуражително по гърба. Накрая се усмихна, отново въодушевен, и ме остави сам с моето питие и доволно изражение от теста на авторитета ми.
Загледах се в тълпата хора, откривайки Джон, който неловко пристъпваше към Дарина. Раздразнено изпих повече от две глътки на екс и се загледах с интерес и намерение да се намеся при нужда. Той и говореше тихо и леко смутено ... не, по-скоро колебливо, а тя се усмихваше и му отговаряше. Това ме успокои до някаква степен. Поне не го нападаше с кресливи думи и ритници. Бавна музика се разля из голямата къща и той й подаде ръка, която тя колебливо пое и двамата се впуснаха в бавния ритъм на танца. Ник за сметка на това се забавляваше с едно две момичета. Не исках да задълбочавам поглед и мисъл там.
Беше ми леко скучновато. Закачах се с няколко момичета, но не ми беше толкова забавно тази вечер. Предпочитах клубовете, в които ходехме само тримата. Там поне можех спокойно да натискам някоя, а не само да целувам неопитни тийнейджърки.
И тогава, случайно видях Ерик, за когото бях сигурен, че ще се появи. Беше зародил някакво смешно приятелство с някаква приятелка на домакинката, но Ема се зададе зад него и това ме изненада приятно, но ме и обърка. От малкото време, в което я познавах се убедих, че това вероятно е последното място където би отишла.
Изненадах се и на вида й. Сваляйки черното си кожено яке, тя остана по черен потник, който откриваше целия й гръб с изключение на трите тънки ивици връзки, които минавах хоризонтално, задържайки потника там, където си беше. Прилепналите й тъмно сини дънки откриваха нов поглед върху тялото й, а непокорната й коса беше пусната и обрамчваше лицето й. Изглеждаше зашеметително въпреки че си личеше, че не се е готвила дълго за събитието.
Но излгеждаше на място сред тълпата от хора. Беше различна и това ясно се долавяше. Отчаяно исках да остане сама. И Той чу молитвите ми. Ерик и каза нещо на ухо, изтръгвайки усмивката й, което необяснимо ме накара и аз да се усмихна. В мига, в който не го виждах се впуснах към нея. Стоеше неловко, оглеждайки всички с някаква тъга.
- Добър вечер. - прошепнах зад нея.
Желанието ми да я изненадам също се изпълни. Тя се обърна рязко към мен и въздъхна.
- Едва ли. - каза по - скоро на себе си и се огледа, сигурно за Ерик.
- Гаджето ти те замъкна тук на сила? - налучках.
Тя ме стрелна с поглед.
- Той не ми е гадже.
Усмихнах се. Отпих глътка и като я огледах и подадох шишето си. Ема сбърчи вежди и поклати глава.
- Не пиеш алкохол? - присмях се на отказа й.
- Отдавна го спрях. - отвърна ми, като лека закачка, но ми се стори, че не долавям нещо съществено.
- Оу, лошо момиче! - смигнах й и отново нагънах бутилката.
Ема стисна устни и някаква емоция бързо пробяга по лицето й. Не бях сигурен и със сигурност не съм експерт, но мисля, че беше тъжна. Много тъжна.
Ерик застана до нея, подавайки й чаша и ме погледна очаквателно. Преместих бавно очи от нея към него.
- Аз поемам от тук. - увери ме той.
Присвих очи.
- Не ми излгежда така, все едно е в нужда да я поемаш от където и да е. - отговорих му, но все пак вдигнах шишето си, за да имитирам наздравица и ги оставих сами.
Реших, че ми се танцува и задърпах Клеър към импровизирания дансинг. От време на време поглеждах към Ема и когато погледите ни се срещаха тя леко отваряше възмутено уста от отправения ми към нея поглед, съчетан с движенията, които изпълнявах и докосванията, които правех. Бързо успяваше да отмести очи от моите, но не достатъчно бързо. На бавните песни Ерик я канеше танц, който тя никога не отказваше и аз се зачудих дали би приела и на мен. Говореха си докато танцуваха, смееха си и тя излгежда се чувстваше добре в неговата компания. Каквато и да бе причината за тъгата й, която знаех, че има в нея и която така силно исках да разбера, Ерик очевидно лекуваше раните й. Тъпак!
След близо час вече бях изтощен от танцуването с почти всички момичета. Бях облегнал ръце на плота и гледах отегчено в петата бутилка бира с надежда по - скоро да ме хване. Чух двамата да си говорят някъде близо до мен, очевидно зад ъгъла, очевидно на стълбите. Приплъзнах се до края на плота, за да ги чувам по - добре.
- Просто ми стана ... - подсмръкна. - Сетих се какво беше. - каза накрая и схванах, че съм на финиша на разговора или в техния случай - признание.
- Всичко е наред. - утешително прошепна той. - Искаш ли да си тръгваме? Ще те закарам до вас, няма никакъв проблем.
Тя излгежда се поколе*а.
- Не ... - отвърна. - Недей да си разваляш веселието заради мен. Остани. Мога да се прибера и сама.
- Няма да те оставя да си ходиш сама. - звучеше силно несъгласен с това предложение.
След минута мълчание Ема отново проговори.
- Ще останем. - каза тихо. Вероятно той се готвеше да възрази, затова тя побърза да довърши. - Не е проблем. Тъкмо ще се сетя какво се правеше на тези купони. Някога се мятахме в басейна. - засмя се на спомен.
Аз от своя страна също започнах да се смея. Прекалено силно явно, защото Ерик излезе ядосан пред мен, а след него и Ема, която бе повече притеснена.
- Подслушваш ли ни?! - разяри се той, а аз продължих да се смея.
- О, спокойно, няма да кажа на никого. - опитах се да си поема дъх, но ми беше много трудно.
Ерик ме хвана за блузата.
- Какво чу? - изсъска в лицето ми.
Това махна усмивката. Отблъснах ръцете му и му ударих юмрук, така че го запратих на по широко пространство. Ерик се изправи и отново се хвърли към мен, но и този път не пожъна успех. Съучениците ни се струпаха в кръг, някои тревожни, други в очакване на боя.
- Ерик, стига! - опита се да го спре Ема, като сложи ръка на рамото и му помогна да се изправи.
Той обаче не я послуша. Бутна ме назад.
- Тъпо копеле! - извика.
Раздразнена усмивка се появи на устние ми и го ритнах в корема. Хванах го за косата и започнах да го влача по пода докато не стигнахме до първата стена, която видях. Тогава забих главата му в нея.
- Ерик! - извика Ема и му се притече на помощ.
Той глупаво, мислейки си, че може да ме победи, ме нападна за трети път.
- Недей! - опита се да го спре Ема.
Аз отново го изблъсках от себе си и Ник и Джон бяха така добри да го хванат и да спре да ми пречи. Ема поиска да отиде при него, но аз препречих намеренията й, както по рано тази сутрин, се прилепих към нея и нуждата й да се отблъсне от мен я запрати между стената и моята особа.
- Ходила си на такива купони преди, а? - попитах я злобно и се засмях. - Знаеш ли какво правим тук на такива купони?
- Махни се от мен! - извика тя и се опита да ме изблъска, но аз залепих длани до стената и я заставих мирна.
- Пребиваме кретените, които смятат, че могат да се мерят с нас и след това натискаме момичетата им.
Хванах я за косата и грубо свързах устни с нейните, изтръгвайки негодование в звука и тялото й. Ема се изви назад и постави ръце на гърдите ми, за да ме разкара, но аз отказах да я пусна. Другата ми ръка се обви около кръста й. Имах чувството, че не е достатъчно близо. Исках я още по - плътно до себе си. Под себе си.
В следващия момент нещо неочаквано се случи. Тя ме срита в гордостта и ме постави на колене пред себе си. След това двете й ръце се сключиха и тя ги засили към лицето ми. Когато се стовариха върху бузата ми, главата ми се извъртя и трябваше да се задържа с една ръка, за да не падна изцяло.
- Кучка! - изпсувах аз, държейки се за средството, с което един щях да продължа прекрасния ни род.
Ник и Джон бяха пуснали Ерик да падне на земята и се бяха приближили, за да ми съдействат.
- Нееее! - изревах, когато усетих, че Ник смята да й посегне.
Той се спря и се обърна към мен с удовено изражение. Повиках ги да дойда при мен и след кратко коле*ание от страна на Ник и подтикване от страна на Джон двамата ми помогнаха да се изправя. През това време Ема отиде при Ерик, помогна му да се изправи и бързо изпроводи и себе си и него до вратата без да си направи труда да вземе якоето си..


justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by Butterfly on Сря Юни 15, 2011 12:44 am





Butterfly
Ако можех да летя, никога не бих докоснала земята... дори да съм с прекършени криле...




http://place-the-butterfly.webnode.com/
avatar
Butterfly
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел

Female
От : Earth
Мнения : 496
Дата на рег. : 18.11.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto Shippuuden, Monster, Higurashi No Naku Koro Ni, Kuroshitsuji, Elfen Lied, One Piece, Berserk, Neon Genesis Evangelion, Soul Eater, Mirai Nikki, Byousoku 5 Santimeter, Samurai Champloo

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Пон Юни 20, 2011 11:04 pm

...- По дяволите! - изругах докато Джон подаваше лед.
- Не мога да повярвам, че те удрари пред всичките тези хора! - поклати глава Джон и се засмя.
- А аз не мога да повярвам, че не ми позволи да я пребия. - разсърди се Ник, дърпайки нервно от цигарата си.
Погледнах го строго.
- Не е нужно да я биеш, за да си плати, Ник. Ние не сме такива! - обясних. Насилието над жени не ми допадаше.
- Въпросът е принципен. - възрази той. - Когато момиче те рита там, където не бива, работиш по проблема. Ти я остави да си тръгне.
- Престани, Ник! -скара му се Джон. - Това е долно дори и за теб, братле!
Той изсумтя.
- Знаете, че не бих ударил момиче. -защити се той.
Двамата с Джон повдигнахме недоверчиво вежди. Да бе!
Отказах да обсъждам случилото се с тях. Замислих се силно върху проблема, належащ в момента. Болеше ме доста силно там, където с невероятна прецизност Ема ме фрасна. А още по - неприятно ми стана, когато Ник и Джон се впуснаха в глупав разговор, спор относно отношения и връзки.

Уикенда мина прилично. Едно две момичета, малко клуб, малко танци, малко алкохол, малко бой ... обикновеното. Няколко пъти засякох Ерик да се скита сам из улиците. Пращахме си само гневни погледи, но отказах да се занимавам с него. Явно той обаче бе на друго мнение.
Разхождах се с чаша кафе по пристанището, когато той изникна от немай къде със сърдита физиономия. Подбелих очи.
- Как е челюстта, Ерик? - попитах го подигравателно.
- Не се доближавай до Ема. - предупреди ме той.
Погледнах го недоумяващо.
- От къде тази защитническа позиция. Тя ли те квалифицира за бодигард?
Ерик се изсмя остро.
- Просто я остави на мира. Има много други момичета в училище. Намери си някоя друга, но не се закачай с Ема.
Мой ред бе да се засмея.
- Кажи на малкото хлапе да не пипа огъня и познай какво ще направи то ... - повдигнах невинно вежди.
- Говоря сериозно.
Въздъхнах тежко и се приближих към него.
- Слушай сега, приятелю, ти си последния човек на тази проклета земя, който може да ми казва какво да правя. Ако съм решил, че по някакъв начин Ема трябва да бъде моя ... то тя ще бъде. И ти не си в състояние да промениш това.
- Тя не е вещ. - изръмжа ми в отговор. - Не можеш просто да я поискаш и тя да се отзове.
Подсмихнах се и раздразнено сложих ръка на рамото му.
- Следвай устните ми, Ерик. Върви. На. Майната. Си. - потупах го окуражително и го подминах, но след две крачки се спрях и се обърнах към гърба му.
- И само да вметна ...ако още веднъж си позволиш да ми посегнеш ще те смачкам, а след това Ема, която така стриктно се опитваш да пазиш, ще плаща вместо теб, ясен ли съм? - мисля, че прозвучах достатъчно страшно, затова просто се обърнах и продължих да си вървя.
Вечерта получих гнусната заповед да напазарувам. Баща ми се беше прибрал от командировка и сега трябваше да вечеряме като едно истинско семейство. Що за глупост?! Единствения маркет в хубавото ни морско градче беше почти празен. Това не ме радваше особено. Сега нямаше с кого да се заяждам. Минавах през щандовете с тъпата количка и взимах всичко що попадне пред погледа ми, като влагах някакво старание да не занеса вкъщи пълен буламач. Обърнах се след поредната порция боклуци и зърнах отсреща Ема.
Вцепених се за миг. Чудех се какво да направя. Дали да я смажа задето ме тя смаза мен или да се опитам да се държа на висота и ... и какво? Тя също ме видя и се смръщи. Погледна белия лист, който държеше в ръка и с ядна физиономия се приближи към рафта до който аз седях.
- Така и не ти благодарих, че почти ме остави без наследство. - започнах аз, като се облегнах на количката.
- Така и не ти благодарих, че се опита да ме насилиш. - отвърна незаинтересовано тя, оглеждайки продуктите.
- Пак заповядай. - усмихнах се фалшиво мило.
Тя се обърна към мен и ме погледна учудено. За пръв път срещнах лицето й толкова близо до моето, не насила.
- Защо го правиш? - попита тя и поклати глава недоумяващо. - Защо трябва да се държиш, като задник? Разбирам, че животът на богатите е труден ...- изсмя се тя. - Но ...
Сбърчих вежди. Защо винаги трябваше да цели право в десетката? Бях си такъв. Нямаше да се променя заради някакво ново момиче, което просто ми го казваше в лицето ... очевидно без да има проблем с това.
- Сам се чудиш, нали? - подиграваше ми се. Долових го ясно.
- Е,не съм Ерик спасителят, Ерик героят ,Ерик всичко най - най! - отговорих й, премигвайки.
- Не, не си. - съгласи се тя и се усмихна леко.
Изправих се от облегнатата си поза.
- А ти защо го правиш? - реших, че след като сме в тотален момент на споделяне няма лошо и аз да играя.
- Защо правя кое? - обърка се видимо.
Поколе*ах се. Започнах често да се коле*ая в нейно присъствие.
- Странна си. Виждам, че има нещо, което криеш.
Очите й се присвиха. Екеспериментът бе успешен. Знаех си, че има нещо, което силно я тревожи.
- Въобразяваш си. - отряза ме и ме подмина, търсейки нещата, които й трябваха.
Бързо я настигнах озадачен от неизказаното й разкритие.
- Прав съм, нали? - започнах да ръчкам. Имах чувството, че съм много близо до истината. Въодушевих се.
- Не. - излъга Ема, неуспешно, разбира се.
Препречих пътя й, този път не защото исках да я смутя, или да я целуна, или каквито и да бяха подбудите ми преди, неизвестно защо сега не можех да си ги припомня, а за да я чуя.
- Лъжеш ме! - настоях аз.
Тя ме погледна нагло.
- Не си ми никакъв, че да ти казвам истината. Мога да те лъжа ако искам. - заяви.Имаше известно право.
- Какво е? - продължих да я притискам аз. Не ме интересуваше дали имам право или не. Исках да знам. Трябваше. Дори и аз не знаех защо.
- Нищо не е. Защото, за да има нещо, трябва да има нещо, а при мен просто няма такова. - звучеше сякаш наистина го мисли, но нещо в нея говореше друго.
- Не мисля.
- Я той можел да мисли. - каза, въздъхвайки, по - скоро на себе си и отново ме подмина.
- О да! - започнах да вървя с нея - И мисля, че ме лъжеш. Мисля го, защото в този град хората идват, за да избягат от нещо. И кой не би искал? Море, слънце, топлина. Перфектното място.
- Или просто защото е била първата дупка, в която да се завреш. - отговори ми почти незаинтересовано.
- Какво имаш предвид. - не я разбрах.
Тя спря и ме погледна.
- Че няма нищо общо с топлината и слънцето. - видях сълзите в очите й, които, ако не бях така вманиачен да разбера всичко за нея, вероятно нямаше да забележа.
Млъкнах. Отказаха се да продължавам. Този път аз уцелих десетката и сега, когато знаех това, щеше да ми е по - лесно ... вероятно. Ема стисна устни и поклати глава. Приближи се до мен, нарушавайки личното ми пространство осезаемо. Притъих дъх, а очите ми шареха по лицето й. За миг си помислих, че ще ме целуне. Глупак! Тя протегна ръка и взе един пакет пилешки пържоли, които седяха на рафта зад главата ми. Отдръпна се крачка, огледа съдържанието и ги пъхна в кошницата. Почти черните й очи отново се взряха в моите.
- Повече недей да правиш предположения относно престоя ми тук. Живея с леля си, защото в къщи имаме много проблеми. Това е. - разбрах, че ми го казва само за да ме накара да се откажа от търсенето на това, което знаеше, че искам да знам. В противен случай нямаше да ми докладва тази информация.
Реших обаче да я оставя за тази вечер и кимнах делово.
- Все тая. - опитах се да звуча безразличен.
Вероятно успях, защото видях в очите й победоносно изражение. Едва ли, обаче, бе толкова глупава, за да ми повярва..


justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by -*-What The Hell-*- on Пон Юни 20, 2011 11:12 pm



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Пон Юни 27, 2011 3:15 pm

- Майкъл! - развика се баща ми от долния етаж. - Майкъл, закъсняваш!
Бавно отворих очи и ярката светлина, идваща през прозореца ми ме накара мигновено да ги затворя. Бях тотално скапан. Не бях мигнал цяла нощ, твърде зает да бъда готин заедно с Ник и Джон, и сега хич не ми се ставаше рано за училище.
- Ставам! - измърморих и се претъркулих на другата страна, завивайки се през глава.
Чух как дъртият катери стълбите. Припряно започна да чука по вратата ми.
- Майкъл, хайде! - настояваше той.
- Ахам. - промърморих наново прегърнах възглавницата си по-силно.
Баща ми влезе и със замах премахна синята ми уютна завивка.
- Хайде, момчето ми. - засмя ми се той. - Нов ден, нови емоции.
Изръмжах и зарових лице в пухената си възглавница. Това беше първата реплика, която ми казваше всеки път, преди да ме залее със студена вода. Рязко отворих очите си, когато осъзнах опасността. Изправих се на секундатата и го посочих с показалец.
- Буден съм! - натъртих аз.
Той доволен вдигна ръце с усмивка и заднишком напусна стаята ми.
- Само да не си легнеш пак. - предупреди ме.
Подбелих очи и го изчаках да се скрие от погледа ми. В мига, в който се почувствах сигурен се тръснах обратно в меките си завивки и се сгуших. Пет минути в страната на сънищата и усетих ледената струя вода, която баща ми изля върху мен.
... Сутринта ми започна кофти и предполагах, че ще продължи по този начин. Бях в лошо настроение, защото ми се спеше, защото ме вдигнаха от леглото на сила, защото скоро щях да се разделя с прелестния аромат от якето на Ема. Носех й го, принципно, за да й го върна, конкретно, за да започна учтив разговор с нея. На края разбира се префектно знаех какво ще стане.Тя ще каже нещо, което няма да ми се понрави и аз отново ще избухна и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но трудно успявах да се сдържам, при положение, че беше толкова директна с мен. Беше нещо ново под слънцето и все още не бях свикнал.
Излязох от колата си и повлякох коженото й яке със себе си. Докато вървях към училищната сграда, няколко пъти, деликатно, помирисах дрехата и затворих продължително очи. Ухаеше на чисто и на свежо, като самата Ема. Ароматът беше несравним. Държах го безопасно в ръцете си, докато влизах в стаята и след това го поставих на облегалката на стола си, също толкова прилежно.
- От кога носиш женски якета, приятелю? - подигра ми се Ник.
Намръщих се.
- От кога започна да ставаш толкова досаден, другарю? О, чакай, това го знам. - скрих фалшивата си усмивка. - От винаги!
- Хах хахах. -кисело проточи Ник. - Забавен бил той, забавен.
- Тъпак бил той, тъпак. - казах под нос и се извърнах, като пет годишно хлапе.
Часът започна и както винаги не чувах абсолютно нищо него. Г-н Чарлз не спираше да говори за... химия! Вниманието ми бе привлечено едва когато вратата рязко се отвори.
- Г-це Грийн. - усмихна се кисело той. - Колко мило от ваша страна да се присъедините към нас.
Тя сбърчи вежди и не се отмести от мястото пред вратата.
- Кжете ми, какво бе толкова важно, че закъснявате за часа ми? - попита я.
- Просто се успах. - отвърна тя и ми се стори, че не бе съвсем искрена.
-В такъв случай ви предлагам просто да се явите за наказание след часовете. - учтиво каза г-на.
Жегнах се. Както изглеждаше, Ема също.
- Не мога да остана, имам работа. - пристъпи една крачка, сякаш това подчертаваше думите й.
Г-н Чарлз свали очилата си.
- Предполагам сте имали време да я свършите, след като сте така неточна за часовете ми.
- Но... - опита се да възрази, но г-н Чарлз вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
Ядосах се. Той и направи знак да седне. След часа тя излезе ядосано и това ме накара да се усмихна. За първи път я виждах ядосана. Беше забавна. След това обаче се върнах на проблема. Със скръстени ръце и нагла физиономия отидох до учителя и го зачаках да ме полгедне.
- Въпрос ли имате, Майкъл? - любезно ме попита.
- Да. За колко време ще си намерите нова работа, ако случайно ви изквърлят от тази понеже... знам ли... решавам, че не ви харесвам? - усмихнах се мило, преставяйки директно... въпроса си.
Г-н Чарлз преглътна, а моите вежди се вдигнаха нагоре. Като син на човека, който финансираше голяма част от училището и всичко в него, бях способен да нанеса някоя и друга промяна ако искам. Това бе известно на учителите, може би една причините поради които никога не бивам наказван. Излязох последван доволен от успеха си. Озовах се на двора, където въпреки многото хора успях да оттегля Ема, седяща самотно на една от пейките. Проправих си път и седнах до нея без покана.
Тя гледаше в земята и присъствието ми не й направи впечатление.
- Можеш да свършиш работата си. - казах й и тя ме стрелна с възмутен и яден поглед.
Отне ми малко време преди да схвана как бе възприела думите ми. Бях широко разкрачен и лактите ми се облягаха на облегалката на пейката.
- С това, което имаш да правиш днес. - поясних бързо.
Лицето й като че ли омекна малко.
- Как...? - зададе тя, но след това замлъкна. - Това якето ми ли е? - попита объркана, когато зърна черната кожа в ръката ми.
- Да. - отвърнах безинтересно й и го подадох. - Взех го след партито, в което почти ме остави импотентен. - допълних.
- Мисля, че уточнихме този въпрос. - тихо каза тя и взе якето си. - Благодаря ти. - каза бавно двете думички и това ме принуди да я погледна внимателно, изучаващо.
Благодареше ми. Не го каза кисело или като подигравка. Благодареше ми. Кимнах преди да й позволя да прочете мислите ми.
- Пак заповядай. - облегнах глава назад, за да се направя на максимално безразличен.
Стори ми се, че се подсмихна и се изправи. Не знам, защо направих това, което направих, но все пак го направих. Надигнах се до не толкова излегнало положение и я дръпнах за ръката, карайки я да се озове в скута ми. Стреснах я. Вцепени се и стисна шепа плат от фланелката ми в юмрук.
- Пусни ме. - нареди ми.
Стоеше, като малко хлапе в колената ми и вероятно й бе толкова неудобно, чисто физически, че не можеше дори да се бори, за свободата си.
- Мммм... - прошепнах в ухото й и преминах с ръка по бедрото й.
Едва когато щях да я стисна на друго място, Ема хвана китката ми. Не беше достатъчо силна, за да ме отблъсне, но спрях ръката си.
- Не каза вълшебната думичка. - почти го измърках в ухото й.
- Моля те. - изстреля веднага.
Зарових лице във врата й, вдишвайки аромата, който излъчваше и той и косата й. След това разперих ръце, подсказвайки й, че е свободна. Мигновено се изправи и се дръпна няколко крачки. Блъсна се в Ник, който очевидно идваше да види мен.
Той се усмихна, когато гърба й за миг упря гърдите му. Ема се извърна стресната към него.
- Има други начини да кажеш, че ме искаш. - смигна й той.
Нацупих се разгневен. Тя издаде звук, подобен на отвращение и забърза към входа на училището.
- Какво си мислиш, че правиш? - станах ядосано.
Ник вдигна ръце.
- Какво съм направил? - засмя се той.
Стиснах юмруци, за да възспра всяко необмислено движение.1 2 3 4... продължавах да съм ядосан, ако до десет не се успокоя това никога не е на добре. Добре беше, че Джон се появи и веднага разсея обстановката. С Дарина се били събрали и сега той бил много щастлив. Това ме зарадва. Поне един от нас бе получил това, което иска.
След училище веднага изхвърчах. Имах нужда да бъда сам. Бях съвсем прав за отвратителния ден, за чийто предположения бях прав. Успокоителния аромат на Ема го нямаше, Ник ме изкарваше извън нерви прекалено често от обикновенното и още не можех да простя на баща си, че ме изкара от къщата по този брутален начин. Разхождайки се по празния плаж с ръце в джобовете, осъзнах простата истина. Просто имах кофти ден. Всеки имаше такива периоди. Ако някой знаеше това перфектно, то това бях аз. Спрях се и се обърнах с лице към морето. Вдишах дълбоко и след това издишах шумно. Около мен нямаше никого. Бях абсолютно сам. Обичах това. Обичах усещането, обичах чувството. Сам, но не самотен. Обожавах това. Вятърът вееше леко, вълните в пълна противоположност се блъскаха една в друга. Залезът правеше розови отенъци във водата и аз се чувствах напълно щастлив.
Зареях поглед по хоризонта, чудейки се какво ли правят хората от другата страна. Усмихнах се на тази мисъл. Присвих очи, за да виждам по-добре, защото не бях сигурен, че виждам правилно. По дяволите, трябваха ми очила! Там, на няколко метра от мен, брега свършваше и дълга ивица от ниски скали правеха алея, позволяваща да влезеш малко по навътре в морето, без да влизаш във водата. Кристалната красива,и чиста вода.
Бялата й риза опъваше по тялото й заради вятъра, който се засили малко. Късите й дънкови панталони бяха нещо ново за очите. Не бях виждал дългите й крака голи преди и изпитах желание да ги докосна. Можех само да си представям колко меки бяха. Ема стоеше на края на прекрасната каменна алея. Ръцете й бяха отпуснати до тялото, косата й бушуваше, брадичката й бе вирната нагоре.
Вече бях в основата на каменно образувание и направих първата крачка. Няколко метра ме деляха от нея. Пристъпвах бавно. Не исках да я изплаша... не, по-скоро не исках да наруша спокойствието, което цареше в нея. Застанах зад нея, достатъчно близо, за да чуя, че не бе спокойна, а плачеше. Не цивреше, не ревеше. Чух как подсмъркна веднъж и видях как сълзите падаха от лицето й. Така де... виждах ги падаха на земята, като едри капки.
- Какво има? - въпросът се изплъзна от устата ми и мислено си зашлевих звучна, дебела плесница за това.
Тя рязко се обърна към мен.
- Какво правиш тук? - разсърди се тя, но гласът и бе твърде пресипнал. Господи, от колко дълго бе плакала?
Съжалението се заби в мен с всичка сила, когато видях лицето й. Очите й бяха червени. Намерих отговор на въпроса си. Бе плакала отдавна и сигурно стоеше тук също толкова време. Изглеждаше изключително тъжна. Безметежно тъжна. Неноправимо тъжна... Не знаех достатъчно думи, за да опиша колко тъжна изглеждаше. Тъжна и отчаяна.
Не знаех какво да направя за това глупаво реших, че да съм себе си е ще е най-добре.
- За това ли те измъкнах от наказанието? - присмях се. - За да си гледаш морето?
Глупак!
Ема поклати глава и стисна устни, за да не се разплаче. Не издържа. Извърна се с гръб към мен и закри лице в шепи. Рамената й се разтресоха от плача и чувах тихите й отчаяни звуци. Отворих уста, но не знаех какво да кажа. Приближих се и колебливо сложих ръце на рамената й, които не спираха да се тресат. Тя не помръдна. Не се отмести, както очаквах и не се сви при мен, както иначе би се случило с нормално момиче. Остана си на място и продължи да плаче.
- Съжалявам. - казах й искрено.
Дори не знаех за какво се извинявам. Как бих могъл? Нямах представа какво може да е направило това красиво финно създание да страда така. Не можех да дори да притегля възможността някой да иска умишлено да я нарани. Въпреки, че излгеждаше силна и беземоционална още в първия момент видях колко крехка е всъщност. Имах чувството, че ако не я държа ще се разпадне.
В един миг се почувствах, като глупава госпожичка. Имах чувството, че очите ми се пълнят със сълзи. Предаваше ми глупавата си негативна енергия и вече не се чувствах щастлив, както до преди малко. Съжалявах я. Желаех я. Както вече уточних, не знаех какво да направя, за това просто останах така прилепен до нея, обгърнал рамената й,придържайки я... просто придържайки я да не се разпадне.


justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Сря Юни 29, 2011 3:58 pm

През живота си не бях толкова уплашен, колкото когато Ема реши да изпадне в безсъзнание. Държах я и в следващия момент тя силно се притисна в мен. Почти щях да извикам победоносно, когато всъщност осъзнах, че не тя е отговорна за действието си. Бях я пренесъл на ръце до дома си и сега тя лежеше в леглото ми.
Да я гледам как спи беше, като да гледам... като да гледам... не можех да направя дoстатъчно честно сравнение. Изглеждаше спокойна и хубава. Лицето й не се изкривяваше в гадна ядосана гримаса, не се пълнеше със сълзи, не гледаше безразлично. Беше хубава.
Седях на креслото до леглото ми и не откъсвах очи от Ема. Исках да присъствам на събуждането й. Исках да я видя как става от сън въпреки, че в този случай бе малко по-различно. Обърках се когато видях как стиска чаршафите ми в двете си шепи. Станах притеснен, когато ръцете й буквално се опитаха да скъсат завивките ми. Поглеждайки към лицето й, уплашен за самата нея, видях капките пот избили не само по челото й. Ема стисна зъби и от гърлото й се изтръгна звук на агония. Моментално седнах на леглото й я хванах за рамената, разтръсвайки я.
- Ема! - повиках я паниран. - Ема! - този път по-силно.
Ема рязко отвори очи и се изправи до седнало положение с треперещо тяло.
- Спокойно. - прошепнах утешително без да свалям ръце от рамената й.
Дишането й бе тежко... Твърде тежко. Помислих си, че ще припадне отново, помислих си, че ще умре от недостиг на въздух, помислих си, че е астматичка!!! Но намерих отрицание на всичките си три подозрения. Устата й бе плътно затворен и целия въздух излизаше като свистене от ноздрите й. Изглеждаше объркана.
- Всичко е наред. - бавно я освободих, но не помръднах от мястото си. - Добре ли си? - попитах я.
- Какво правя тук? - изстреля веднага. Гласът й беше тих и напрегнат.
- Припадна. - обясних кратко. - Не знаех къде живееш за това те доведох у нас.
- У вас... - повтори тя тихо и се огледа.
Чак, когато зърнах лицето й от друг ъгъл, успях да различа потта от сълзите й. Плачеше насън. Желанието ми да науча всичко за нея, ставаше все по-силно. Вече не знаех как да го игнорирам. Убеден бях, че, когато и без това малкото ми търпение се изчерпа, дори ще й платя, за да ми разкрие тайната си.
Ема продължи да се оглежда подозрително още малко и после, когато се обърна към мен, изглеждаше по-спокойна. Премигна няколко пъти и, вероятно усетила мокрите следи от сълзите си, бързо избърса бузите си.
Изправи се и залитна напред. Ако не я бях подхванал щеше да си разбие главата в ръба на шкафчето ми.
- Хей... - повдигнах главата й, за да ме погледне.
Клепачите й бяха наполовина пуснати. Изглеждаше изключително изморена въпреки че бе проспала целия следобед.
- Добре. - изпъшках. - Хайде лягай.
- Не... - запротестира немощно тя.
Положих я отново на леглото и този път я завих.
- Стой мирна. - настоях, когато тя се опита да стане.
Притиснах я с ръка и явно наистина чувстваше силна умора, защото веднага се залепи за леглото.
Оставих я сама в стаята за няколко минути. Пратих хора да намерят и предупредят лелята на Ема, че тази вечер тя няма да се прибере. Върнах се, намирайки я сгушена в завивките ми. Нямаше как да не се усмихна. Приличаше на хлапе, сладко хлапе. Зачудих се как точно да я отърва от мокрите й дрехи. Сънят, който я събуди явно е бил доста стресиращ, защото когато я подхванах , ризата й бе мокра. Отвих я внимателно и се заех да разкопчавам копчетата на дрехата й. Прочистих гърло, когато стигнах до края и се опитах да не гледам докато я измъквам от мокрия плат. Хвърлих един-два бегли погледа, но това беше. Сам си наложих да се въздържа от изкушението, защото имаше вероятност да не се стърпя и да й налетя. Щеше да е доста лесна плячка, така уморена и уязвима.
Навлякох и една от моите ризи, с надежда да не забележи, че не е нейната. Избрах максимално късата и прилепнала, която имах, за да направя жалката размяна. Седнах на леглото готов да я събудя от ужаса, който очевидно представляваше сънищата й.

Когато отворих очи слънцето вече бе стаята ми. Чувствах зверски дискомфорт в цялото си тяло. Краката ми бяха свити а главата ми не беше върху уютната ми възглавница, както обикновено би трябвало да бъде. Ръката ми обгръщаше нещо... Фокусирах се върху това нещо, установявайки, че това е кръстът на Ема. Тя спеше по гръб, едната й ръка бе подпъхната под възглавницата, където трябваше да е моята глава, а другата й почиваше върху моята. Бавно се изправих на единия си лакът, като гледах да неместя другата си ръка. Явно обаче движението ми бе регистрирано. Ема размърда рамене и плавно отвори очите си. Измънка нещо нечленоразделно и когато видя, че не е сама в легло, извика и се обърна толкова рязко, че падна на пода.
- Уоу! - извиках изправяйки се на четири крака, за да видя дали всичко е наред. - Добре ли си? - попитах и започнах да се смея.
Тя коленичи пред леглото ми и ме погледна с укор.
- Какво става тук?! - ядоса се.
Аз продължих да се смея. Струваше ми се изключително забавно падането й примесено с изненадата и сърдитата физиономия. Ема се изправи на крака. Понечих да погледна лицето й, но нямаше как да не плъзна поглед по тялото й. Беше ми просто по пътя до физиономията й. Тя погледна надолу и като видя, че е само по риза моментално взе завивката и се закри.
- Съблякъл си ме?! - леле бързо направи връзката.
Смехът ми вече бе секнал така че можех да говоря разбираемо.
- Дрехите ти бяха мокри. - обясних й и прочистих гърло.
Застанах срещу нея, от другата страна на леглото.
Ема повдигна недоверчиво вежди. Отвори колебливо уста и се огледа.
- Може ли… ам… - зачаках да продължи - Да ми върнеш дрехите, ако обичаш. - завърши и ми се стори, че смени посоката на въпроса си. Подозирах, че не това бе нещото, което иска да ме пита.
Разтърках очи и прекосих стаята до гардероба си. Извадих от него синя риза и й я подхвърлих. Тя сбърчи вежди.
- Какво е това? - попита ме.
- Дрехите ти още не са готови. - казах й. - Ще трябва да се задоволиш с това, което ти дам.
Ема запрехвърля ризата в ръцете си. Пристъпих няколко крачки към нея.
- Добре ли си? - попитах я внимателно.
Тя ме погледна и премигна няколко пъти.
- Добре съм. - отвърна и се усмихна леко. - Благодаря ти… - запъна се. Явно й бе неудобно. - За вчера.
Приближих се още по-близо. Ема отстъпи, стигайки до шкафчето ми и аз почти се прилепих до нея. Леко се надвесих и тя се изви назад. Не откъсвах очи от нея. Подпрях едната си ръка на повърхността на шкафчето, а с другата отворих чекмеджето. Ема бе затаила дъх. Вероятно си мислеше, че ще я целуна, нещо което безумно много ми се искаше. Извадих колието, което изглежда никога не сваляше от врата си. Беше крехко и сребърно. Имаше морско син камък на синджирчето. Отделих се с една крачка и вдигнах гердана, за да го погледне.
Ема разтвори очи и мигновено стрелна ръката си към врата, сигурен бях, за да се увери, че наистина не е на мястото си.
- Защо е в теб? - попита ме. Имах чувството, че с липсата на това нищожно бижу, пораждах невероятна ярост в момичето срещу себе си.
- Беше мръсно. - отговорих. - Помолих слугите да го изчистят.
- Моля те, върни ми го. - гласът й бе настоятелен и тих.
Замислих се, но бавно го спуснах надолу и тя веднага разтвори длан. Беше в ръката й и когато понечи да си го вземе и аз го дръпнах.
- Върни ми го! - тона й бе заплашителен.
- Какво му е толкова специалното на това колие? - попитах я. Интересно ми беше. Виждах, че редовно е с него. - Не мога да видя стойността му. - споделих й. - Не изглежда много скъпо.
- Не всичко хубаво трябва да е скъпо. - сряза ме тя.
Подсмихнах се.
- Ти знаеш най-добре, а? - подиграх я. - С твоите маркови дрехи и скъпи бижута. Сигурно живееш в голяма къща с много персонал и ходиш на училище с лимузина.
Тя стискаше челюст и сдържаше гнева си. Не бях съвсем сигурен защо се държа така с нея. В някакво малко кътче на съзнанието си, осъзнавах, че не е правилно, но беше в природата ми. Явно не бях в състояние да немря правилния подход и от опита знаех, че това действа в повечето случаи. Притискането, дразненето. Накрая просто щеше да ми изкрещи тайната си в лицето ми, за да я оставя на мира. Исках да знам!
- Майкъл, предупреждавам те. - почти ми съскаше. - Дай ми го.
Поех дълбоко въздух и направих гримаса.
- Просто ми кажи защо е толкова важно. - настоях аз. Щеше да даде някакво начало на „пъзела Ема”.
- Моля те. - прошепна напрегнато.
Не разбирах тази вманиаченост по това нищо и никакво герданче. Въздъхнах.
- Обърни се. - наредих й с досада.
- Извинявай? - обърка се Ема.
- Обърни се. - повторих с раздразнение и я хванах за рамената, обръщайки я с гръб към мен. - Махни си косата от врата. - дадох втората си заповед.
Тя мигновено ме послуша, но действието като че ли се позабави. Когато откри врата си видях разранения й тил. Имаше малка драскотина, но изглеждаше дълбока. Около нея бе червено. Леко я докоснах с показалец и Ема се дръпна.
- Какво правиш? - преглътна.
- Какво е това? - попитах я и рязко я обърнах, за да до разгледам раничката.
- Нищо не е. - измъкна се от хватката ми.
Присвих очи срещу нея. Какъв й беше проблемът? След това разбираемо сведох поглед към гердана в ръката си.
- От колко време носиш този боклук? - чувствах, че се ядосвам заради някаква си малка драскотина, причинена от някакво си малко герданче, по тила на… на момичето, което… Носеше някакво глупаво менте, което раняваше кожата й.
- Не е твоя работа. - отсече и посегна да си го вземе, но аз дръпнах дланата си.
- Не е нужно да го носиш. - уверих я нетърпеливо - Мога да ти поръчам същото, просто ще е малко по-ефикасно. - натъртих последната дума.
Това като че ли я обиди.
- Не искам друго. Искам си това. Дай си ми го! - посегна да си го вземе, но отново не позволих това своеволие.
Ема се намуси и след кратък поглед, мълния, решително започна да посяга на посоки, в опит да измъкне ментето от ръката ми. Аз от своя страна също размятах ръце. Пренасях бижуто ту в едната ту в другата, вдигах го нависоко или зад себе си. Местехме не само ръце. Започнахме почти да търчим из стаята, докато тя опитваше, а аз не давах. Грозни думи излизаха от устата на момичето при всеки неуспех. Гледах я възмутен, докато продължавах, също като нея, да упорствам. Как можеше женска да знае такива думи. Тя направо ме псуваше. Краката ми се подгънаха, когато нацелих леглото. Паднах върху него, а Ема непоколебимо се качи отгоре ми точно когато ръцете й щяха да се проснат при моите и да изтръгнат колието аз ги дръпнах.
- Върни ми го, алчен глупак такъв!
- Да не мислиш, че бих могъл да имам някаква изгода от този евтиняк? - изсмях й се.
Уморено подпря ръце до главата ми и ме погледна.
- Няма такава дума. - каза ми сякаш удивена от глупостта ми.
- Значи вече знаеш какво е колието ти. - усмихнах й се в отговор.
Ема отново се намуси. Ръцете ни играеха по завивката в старание тя докопа предмета, а аз да го опазя от нея.
- Дай ми го! - извика и рефлексно закова ръцете ми до главата ми.
Усмивка пропълзя по лицето ми, докато я гледах. Сега, когато не се борех осъзнах, че тя всъщност е върху мен. Застанах мирно под нея и я загледах озадачено. Тя пое въздух, уморена от упражнението и се изправи в скута ми. Остана си седяща отгоре ми и и разтвори длан. Зачака. Изправих се рязко, увивайки ръка около кръста й, когато щеше да падне от колената ми и да се просне на пода. Ема инстинктивно се улови за врата ми. Другата си ръка вдигнах пред лицето й и пуснах синджира да се развее. Преместих косата й на едното й рамо. Отворих закопчалката и внимателно заставих ръце зад врата й. Когато гердана й отново си бе на мястото, оправих косата й от двете страни на лицето й и накрая сключих ръце зад кръста й. Отстрани приличахме на гаджета. Момче и момиче, които се прегръщат сутрин преди да се разделят за закуска.
Ема прочисти гърло и се опита да стане от мен, но не й позволих. Задържах я.Исках я така само още малко. Тя обаче реши да не се съобразява с желанието ми. Почти очаквано, смея да твърдя, юмрукът й се стовари върху лицето ми и извъртя главата ми. Принуди ме да я пусна и тя мигновено се изправи.
- Следващия път ще знаеш да ми връщаш нещата навреме. - усмихна ми се тя и взе синята риза. - Мерси за дрехата. - стисна устни, смигна ми и си излезе най-безцеремонно, като по пътя забра панталоните си.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Пет Юли 01, 2011 3:50 pm

В училище се сблъскахме на вратата, но тя не ми обърна внимание. Когато ме видя да я гледам ми врътна глава, като малко хлапе. Само трябваше да ми се оплези, за да може картинката да е пълна.
- Хей… - Джон ме блъсна по рамото. - Какво ти става бе човек? - попита ме.
Сбърчих вежди.
- Нищо ми няма. - отговорих.
Ник се усмихна.
- Да не би да си успял да забиеш сладката и чаровна Ема?
Присвих очи и се постарах да не избухна. Не ми харесваше да говори за нея по този начин. Джон се усмихна щастливо.
- Имал си време с нея, нали? - заръчка ме в реброто с весело изражение. - Хайде, хайде признай си.
Наместих се по-удобно на стола си и го блъснах, за да ме остави на мира.
- Не точно… - споделих скромно.
Ерик отново бе привлякъл вниманието й. Изглежда спореха за нещо, защото виждах как Ерик се напряга. Хванах таблата си и се приближих по предлог, че изхвърлям съдържанието, за да ги чувам по-добре.
- Стига, Ерик. - скара му се Ема. - Нищо не се е случило.
- Не го познаваш, Ема. - отвърна напрегнато той. - Недей да му се връзваш. Всичко, което прави си има конкретна цел.
- Прекаляваш. - каза тихо тя. Ако гледаше мен с тези очи, вече щях да съм се изпарил. - Мога да се грижа сама за себе си.
Рязко се обърнах към кошчето, когато ме погледна.
- Да пренесем разговора другаде. - предложи му.
Стиснах очи и когато се уверих, че вече ги няма се върнах на мястото си унил. Почувствах се леко унижен.
- Хванаха те в измама, а? - подигра ме Ник.
Бавно се взрях в него.
- Започваш да ми лазиш по нервите повече от обикновеното. - поклатих глава. - Спри да го правиш. - усмихнах се леко, заплашително и най-вече фалшиво.
Ник продължи да се смее, но бях сигурен, че осмисля предупреждението.
Края на часовете ме направиха щастлив и доволен. С Джон и Дарина отидохме в кафенето, в което винаги ходехме и което започна да ми се нрави повече от преди. Мисля, че има нещо общо с Ема, работейки там.
Видях я как поема смяната си. Навлече бледо розовия потник и белите панталони, които тя очевидно бе спазарила да са дълги, а не къси, както при другите момичета. Дойде към нас с тефтерче и химикалка.
- Здравей, скъпа. - усмихнах й се весело и се облегнах ръце на масата.
Тя подбели очи и погледна Джон и Дарина. Почувствах се някак горд. Сега нямаше безразличие, ясно можех да доловя това. Дори и без да го осъзнава, играеше в играта ми, асистираше ми, харесваше ме.
- Кола за мен… - вдигна ръка Джон, също усмихнат.
- Чай, моля те. - любезно я помоли Дарина.
Не помнех някога да е била толкова учтива, въпреки че вероятно просто съм бил твърде зает да правя други неща с други хора, докато тя е била с нас.
Ема се обърна към мен.
- Ами ти? - попита ме.
Повдигнах вежди.
- Бих искал да повторим всичко от снощи. - смигнах й.
- Мммм да...едва ли! - увери ме с жално кимване.
- Жал ли долавям?
- Ще повторя отговора си.
Затворих очи и след това я погледнах внимателно.
- Една бира, благодаря ти.-формално изказах и тя потисна усмивката си, записа и се отдалечи.
Дарина се взря в мен с… укор?
- Какво? - натъртих аз. Защо ме гледаше така?
- Мисля, че ти трябва нов подход. - каза ми.
- Моля? - попитах недоумяващо.
Дарина зърна Ема, която бързо достигаше до касата и след това очите й отново се върнаха на моите.
- Харесваш я, забелязвам.
Изсумтях.
- Въобразяваш си. - излъгах.
Но пък за какво ми бе да я лъжа? Джон вероятно й бе разказал всичко, което бе изпуснала, след като спря да се влачи с нас.
…Вече десет минути мизерната ни поръчка не идваше и това ме раздразни. Изправих се и това, неизвестно защо, отлепи устните на Джон и Дарина един от друг. Поне вече знаех как да ги накарам да спрат да се забират на обществени места. Ядосано отидох при Ема, която бършеше масите.
- Къде са ни питиетата? - попитах я разперих ръце в недоумение.
Тя ме погледна объркано и след това се плесна по челото.
- О, Господи, толкова съжалявам! - изтича зад бара и бързо изключи водата, която очевидно бе оставила да ври за чая на Дарина.
Бързо взе една бира от хладилника и забра отварачка по пътя си до мен. Няколко пъти неуспешен опита да я отвори и аз нетърпеливо я отнех от ръцете й саморъчно отворих бирата. Ема ме погледна съжалително. Но не изглеждаше, като да се шегува, или да иронизира. Обърна се да поеме чаша за чай, но блъсна купа с ядки и порцелана се счупи на пода с оглушителен трясък.
Ъръл излезе от кабинета си, почти веднага, като по команда.
- Какво става тук? - развика се.
Ема се дръпна крачка назад стресната. Дали защото се опасяваше, че шефът й може да й посегне или защото се страхуваше, че ще я уволни, не разбрах съвсем. Ъръл погледна счупената купа и се нацупи.
- Непохватно момиче. - измърмори ядно.
- Моя грешка. - намесих се аз и застанах пред Ема. - Бутнах го без да искам.
Ъръл присви очи недоверчиво.
- Почистете - заповяда. Явно не му се занимаваше с това сега. Занимаващия се Ъръл щеше да я уволни веднага.
Тръгна към кабинета си, но се обърна отново към нас.
- Повече не чупи купите ми, Лили. - предупреди я.
Влезе в малкото си уединено кабинетче, а започнах да се смея. Ема ме стрелна с поглед, но взе една метла и се зае да чисти.
- Дай на мен. - дръпнах метлата от ръцете й. - По- добре занеси поръчката на останалите преди да са си тръгнали и Ъръл да те е уволнил за това, че прогонваш ходещи каси с пари. - продължих да се смея.
Ема прочисти гърло.
- Мерси. - изстреля бързо и занесе нещата на масата ни.
Проследих я с поглед. Бързо се върна при мен. Протегна алчно ръчички, за да вземе почистващия предмет. Аз го прибрах към себе си.
- Дай ми я. - възпротиви се тя. - Ъръл може да излезе и да види.
- Не е като да те натискам на плота му, Ема. - отговорих й и тя отвори възмутено уста.
- Престани. - перна ме с кърпата, която стоеше на рамото й и след това я захвърли на масата зад нея.
- Кога пак искаш да наминеш към нас? - започнах да я закачам и се подпрях на метлата.
Тя ме стрелна с поглед докато чистеше масата.
- За да имам време да се подготвя. - обясних й.
- Какво ще кажеш за след два века и след това още толкова, и така до края на вечността? - отвърна без да ме поглежда, но леко, съвсем бегло доловимо, ъгълчетата на устните й се извиха в усмивка.
Поклатушках се няколко пъти на пети и после захвърлих метлата.
- Странна птица си ти, Ема Грийн. - казах й, като бавно започнах да я подминавам.
- А ти си идиот. - отвърна и се скри зад бара.
Засмях се.

…-Не мога да повярвам, че се събрахме. Наистина съм много щастлив.
Гледах Джон със задоволство. Вървяхме само двамата на плажа с ръце в джобовете и той не спираше да говори за Дарина. Слънцето се бе скрило зад хоризонта и беше приятно прохладно.
- Радвам се за теб, човече. - казах му искрено.
Джон сведе поглед със засмяно лице.
- И аз се радвам за себе си.
Леко започна да изостава докато накрая спря напълно. Върнах се няколко крачки и го загледах объркано.
- Какво има? - попитах.
Джон въздъхна и поклати глава. След това отново въздъхна.
- Мисля, че я обичам, Майкъл. - очите му светеха. - Наистина си мисля, че я обичам.
Премигнах няколко пъти срещу него в недоумение и после се огледах неловко. Почесах се зад тила и се зачудих какво да кажа на това.
- Знам, че вие с Ник смятате това за глупости и измишльотини и ненужни емоции, но…
- Хей… - прекъснах го и сложих ръка на рамото му. Постарах се да го гледам максимално окуражително.
Прав беше. С Ник не вярвахме в подобни глупости, но кой знае…?
- Вярвам ти. И не бива да се срамуваш от това. - гледах го няколко дълги мига с приятелско подкрепящи очи и след това прочистих гърло и го блъснах малко над лакътя, така че леко залитна на една страна. - Ако ти си окей и ние сме окей. - смигнах му.
Той се засмя заедно с мен и двамата продължихме безцелната си разходка.

…-О, Майкъл! - прошепна Ема през устните ми, докато я притисках към стената.
Целувах я по врата, по ключицата, по бузите, по устните, по клепачите. Обхождах всичко, което можех, стига да не се отделях от нея. Вплетох пръсти с нейните, след като я накарах да се обърне с гръб към мен. Зарових лице в косата й и едната ми ръка се спусна към късата и червена рокля. Започнах да я повдигам бавно и изстенах.
- Кажи го пак. - заповядах гърлено. - Кажи името ми!
- Майкъл… - лудешка въздишка се откъсна от сладките й устни.
- Отново.
- Майкъл…
- Отново.
…- Майкъл!!!
Рязко отворих очи. Над мен стоеше Ема с тънка, не откриваща нищо от тялото й, зелена риза и сини дънки. Къде беше отишла красивата червена рокля, която повдигах?!
- Събуди се, глупако! - перна ме с ръка по рамото няколко пъти. - Ставай! - извика.
Няколко пъти отворих и затворих очи. Не мога да повярвам, че имах мокър сън с нея. Това беше абсурдно. И освен това- какво правеше в стаята ми?! Защо изобщо бе тук?! Защо ме бе събудила от прекрасния и прекалено кратък сън?! Изправих се бавно в леглото си и я погледнах недоумяващо.
- Какво, по дяволите, правиш тук? - нелюбезно попитах.
Тя сложи ръце на кръста си.
- Дойдох да ти върна нещо. - каза и повдигна една вежда.
- Дай го на иконома, докато затваряш вратата ми от външната страна. - казах и се завих готов да се върна в страната на сънищата.
Ема обаче нетърпеливо ме отви с ядна физиономия.
- Какво искаш? - измрънках.
Тя присви очи след това се усмихна. Сладка, прелъстителна усмивка. Погледнах я съмнително. Бавно се приближи до легло ми и се качи, като седна в скута ми. Пръстите й се преместиха на копчетата на ризата й и тя пъргаво започна да ги разкопчава.
- Какво правиш? - преглътнах.Това не бе в неин стил. Това не бе в стил на никого.
- Исках да ти се отблагодаря за нощта, в която ме приюти и за следобеда, в който ме спаси от Ъръл. - отвърна невинно и разкопча всички копчета.
…Отново рязко отворих очи, този път наясно, че вече НЕ сънувам! Задишах се тежко не особено наясно защо. Сънувах я? Сънувах Ема? Защо? Няколко пъти потупах сърцето си, за да се успокои. Това беше нещо ново за мен. Ново и странно. Не мога да кажа, че ми харесваше. Чел бях някъде за това… Усмихвам се, когато тя се усмихва. Щастлив съм ,когато тя е щастлива. Ревнувам я, искам да я опазя. Не ми харесва, а в същото време ми харесва толкова много. Нетърпение, знаейки, че ще я видя скоро. Полудяване, съзнавайки, че скоро няма да се появи. Облекчение всеки път, когато зърна лицето й. Желание да поема мириса й.
По дяволите!!! Не!!! Не започвах да изпитвам чувства към нея, нали?!
- Ти си виновен! - висяхме в къщата на Ник и аз сочех Джон обвинително. - Ти и твоето тъпо разкритие за тъпите ти чувства!
Ник се смееше, а Джон ме гледаше извинително.
- Мисля, че подценяваш това „тъпо чувство”, Майкъл. - каза ми Джон. - Имам предвид… тя е готина. И ти си силно заинтересован от нея. Защо в това трябва да има нещо лошо? - повдигна рамене. - Ти самият ми каза вчера, че не бива да се срамувам от това, което изпитвам.
- Говорех за теб! - поясних високо и спрях да се разхождам напред назад. - Тези правила не важат за мен! Аз нямам подобни проблеми. Не ми се налага да…
- Къде всъщност е проблемът, Майк? - попита ме Ник.
Погледнах го с питанка.
- Проблемът? - повтори той и стана от канапето. - Ти я харесваш, няколко чаровни погледа и тя моментално ще ти падне в краката… Къде е проблемът?
Пристъпих от крак на крак. Не бях съвсем сигурен за отговора, но, разбира се, трябваше да изтърся нещо.
- Аз не съм влюбен в нея. - натъртих. - Неспособен съм на подобни чувства. - отчетливия ми глас явно не ги убеждаваше. - Освен това… - скръстих ръце. - Знам от къде идва всичко… Аз просто искам да науча тайната й. Всички знаем, че има нещо, което крие.
- Това пак е причина. - тихо изтъкна Джон.
Стрелнах го ядосано и размърдах устни в признак на ярост.
- Не се опитвайте да ми съдействате в тази пагубна посока. Няма да ви се вържа… - посочих ги предупредително.
И двамата вдигнаха ръце сякаш се предават.
- Прав си… - съгласи се Ник. - И без това не я познаваш толкова добре.
- Да… - кимна Джон. - Не е нужно да се вайкаш за нещо, което не съществува. Не си влюбен в нея. - заклати глава в отрицание.
- Не, господине, не си! - продължи Ник. - Спокойно можеш да забравиш за нея. Тя не е важна.
- Само тайната й е от значение.
- Самата Ема е просто момиче.
- А момичета много.
- Нищо повече.
- Нищо по-различно.
Гледах няколко дълги минути ту единия, ту другия и накрая усетих, че ставам скептичен.
- Мерси много. - подхвърлих и ги оставих да ми се подиграват на спокойствие.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by `M.и.s.h.и.t.0` on Сря Юли 13, 2011 10:46 pm



Принцът целунал жабата и тя се превърнала в принцеса.С кайма и кашкавал.
██ Новият план на M-tel "Шизофреник" - говориш със себе си за 0 стотинки на минута неограничено.██

Look mr. simple, simple you are you are cool just like that
Look miss simple, simple you are pretty just like that (s j call!)

avatar
`M.и.s.h.и.t.0`
Без спирачки
Без спирачки

Female
От : (рс) Много хора не ме харесват..е аз да не би да ги харесвам всички!
Рожден ден : 07.04.1994
Години : 23
Мнения : 6233
Дата на рег. : 30.12.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Elfen Lied,Ouran High school host club, death note, vampire knigh,Zombie Loan,Kanon

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Пет Юли 15, 2011 2:51 pm

Вървях самотно по главната улица. Бях силно замислен по един притеснителен начин. Кривих лице, сигурен, че изглеждам като ненормален психар, но просто не можех да се въздържа. Клатех глава, сякаш това можеше да спре, или по-скоро да върне ужасното прозрение, което днес ме озари.
Спрях се, когато видях Ерик да седи на бордюра с минерална вода в ръката си и отчаяно изражение на лицето си. Поогледах се, за да видя дали Ема не е с него. Неизвестно защо ги считах, като едно цяло, бидейки толкова близки… Приближих се до Ерик и неудобно пъхнах ръце в джобовете си. Той вдигна поглед към мен.
- Какво искаш? - попита ме и бързо се взря там, където и до преди секунда - в кафенето отсреща.
- Сам-самотен в петък следобед… - поклатих глава с фалшива жал. - Сподели с папа Майкъл Първи. - усмихнах му се подигравателно.
Той ми се смръщи в отговор. Започнах трескаво да мисля стратегия… Бе ясно, че знае повече неща за Ема от всеки друг. Може би с правилния подход ще успея да изтръгна нещо от него. Седнах до неговата особа с пухтене и това извика обърканото му изражение.
- Та така… - започнах. - Какво правиш?
Ерик поклати недоумяващо глава.
- Вися си… - отвърна.
- Ччч… чакаш ли някого? - колебливо попитах.
- Чакам. - кратко каза.
Присвих очи.Докога смяташе продължава с глупавите си едносрични отговори?
- Ема ли е този някого? - зададох следващия си въпрос.
Ерик облиза устни и ми се стори, че долових неприязън.
- Да. - отговори с притаен дъх.
Въодушевих се. Значи Ема щеше да дойде? Нищо лошо нямаше да почакам заедно с него. Щях да я позакачам малко с него вероятно щях да се сбия… тамън ще запълня времето си.
Видях я как държи черната си чанта на едното рамо и как прибира коса зад ухото си. Лилавата тениска с къс ръкав и стоеше съвсем леко разпуснато. Изглеждаше странно притеснена, сигурно, защото ме вижда до Ерик. И аз да бях, и аз да се гледах от страни, и аз щях да се ужася от това, че стоя до сами този глупак! Тя пристъпи към нас с все същата неразбираща физиономия.
- Здрасти, Ерик. - усмихна му се, гледайки към мен. - Здравей, Майкъл. - поздрави и мен с леко негодувание.
- Здравей, скъпа. - засмях се весело.
Тя веднага се намуси. Изправих се бързо и Ерик не изостана много.
- Готова ли си? - попита я той.
Тя го погледна разсеяно и кимна с лека усмивка.
- Да тръгваме. - каза му и го хвана под ръка.
Погледна към мен през рамо, докато се отдалечаваха. Стиснах устни. Това беше тъпо. Когато вече ги нямаше и аз бях този сам-самотен в петък следобед, осъзнах колко много искам да съм на мястото на Ерик в момента. Да я държа близо до себе си, да слушам смеха й, да гледам интереса в очите й за всичко, което представляваше интерес за нея. Да й бъда приятел, но и нещо повече. Тръснах глава.Какво, по дяволите, ми ставаше? Това не бях аз. Не обръщах внимание на дребните и ненужни емоции. Глупаво е!Безсмислено е! Нелепо дори! За какво ми беше?
Продължавах да обмислям и в кафето, в което бях почти сам. Петък вечер всички бяха някъде, само аз, като истински зубрач, висях в полупразно кафе и мислех за най-незначителната част от човека. Чувствата. Прокарвах ръка през косата си, пих енергично бира, и просто… висях. Вероятно щях да се забавлявам с Ник и Джон, но разбира се, след като единия си върна гаджето, а другият ме дразни до смърт, май предпочитах усамотението. Не можех да не се почувствам по-добре, виждайки как Ема влиза. И тя беше сама. Сръгах се мислено в ребрата, когато думата „съдба” проблесна в съзнанието ми. Но не можех да отрека, че зареян в безсмислените си мисли, времето бе минало и сега ми предоставяше момичето.
Силно прочистих гърло, за да привлека вниманието й. Успях. Тя ме погледна и подбели очи със закачка. Това веднага допринесе за подобряването на настроението ми. Приближи се бавно до мен и скръсти ръце на гърдите си, гледайки преценяващо.
- Как така не си някъде навън, да скитосваш и да се закачаш с по-слабите от теб? - попита, но отново усетих, че се забавлява.
- Мисля, че празното кафене е по-удобно за притискане на млади и беззащитни момичета.
- Няма да ти казвам колко отвратително прозвуча това. - подсмихна се.
Направих същото.
- Недей. - съгласих се с нея. Погледнах я изпод мигли. - Искаш ли да се присъединиш към мен? - потупах мястото до себе си.
Ема сбърчи нос, демонстративно обмисляйки.
- Като че ли идеята не ме влече много. - сподели.
Тук май бе искрена.
- Ще бъда добро момче. - обещах й и й смигнах.
Поколе*а се и накрая седна срещу мен. Повдигнах рамене разочаровано.
- И така става. - промърморих.
Тя се засмя.
- Ако продължаваш с тази бира ще получиш корем и няма да си толкова чаровен колкото всички те изкарват. - предупреди ме и взе бутилката от ръцете ми, за да отпие.
Повдигнах вежди изненадан от разпуснатата й поза, която заемаше в този момент. След много бърз размисъл, реших, че няма да е зле да се възползвам. Кой знае кога пак щях се озова с нея лице в лице без тя да се опитва да ме пребие, а аз да я изнасиля.
- Казват, че съм чаровен? - отмъкнах й бирата и поех една глътка.
Стисна устни в мистериозна усмивка.
- Ако питаш мен е чиста проба подмазване. - отвърна. - Влиятелното ти семейство не е сред списъка на тези, с които би искал да си имаш проблеми.
Присвих очи.
- Интересна теория. - изсумтях.
- О, не е теория. - поклати енергично глава Ема. - Мисля, че в речника все още го пише, като факт.
Облизах устни. Започваше да ме ядосва. Темата за семейството никога не ми е била любима, а Ема със сигурност не ми помагаше да я харесам повече.
- Ти пък какво знаеш? - обидено казах. - Мислиш си, че след като Ерик ти е казал, защо трябва да стоиш далеч от мен, ме познаваш?
Това, изглежда, я жегна леко. Тя размърда рамене. Или осъзнаваше, че разговора, ако можех така да го нарека, приемаше една неприятна форма и тръгваше в кофти посока. Все едно знаеше нещо за тези неща… Парите, богатството, „влиятелното семейство”. Но по изражението й имах странното чувство, че има представа за какво става въпрос.
- Не… - проточи. - Но мисля, че влиянието бива много подценявано. - погледна ме внимателно с въпрос. Сякаш чакаше да види щастливото изражение на лицето ми и да се подсигури, че вече не й се сърдя.
Усмихнах се, не успявайки да устоя на желанието да видя как очите й се превръщат в извити цепки от широката усмивка, която се появява на устните й.
- И така, птице… - подех, за да разведря и двама ни. И без това имах цяла нощ на разположение. - Разкажи ми нещо за себе си.
Ема сбърчи вежди без да сваля усмивката от лицето си.
- Птице? - повтори ме с объркване.
- Предпочиташ да ти мисля други прякори ли?
Мисли, мисли малко и после кимна.
- Птице става.
Засмях се. Тя се засмя заедно с мен. Беше ми непонятно. Тя ми беше непонятна.
- Странна си. - изтърсих.
Взря се в мен любопитно.
- С това няма да се класираш до никъде. - предупреди.
Поклатих глава и облегнах лакти на облегалката на дивана.
- Повярвай ми знам перфектно как и… - погледнах надолу и после отново в очите й. - Къде да се класирам когато пожелая. - добавих.
Ема преглътна и лицето й стана едвам доловимо сериозно.
- Винаги ли сменяш темата в насока, която от своя страна, винаги води до секс? - попита ме.
Приведох се напред и опрях ръце на повърхността на масата.
- Само когато си заслужава. - гласът ми започваше да става тих и съблазнителен. Настроенията ми често се меняха, когато Ема стоеше пред мен.
- Ако си толкова загорял, защо не си намериш някое хубаво момиченце да те успокои малко? - повдигна подигравателно вежди. Дразнеше ми се.
- Може би съм си намерил. - намекнах и извих устни в усмивка. Лека, подканваща усмивка.
- Никога ли не ти е хрумвало какво се случва с момичетата, които оправяш?
Премигнах няколко пъти. Тя пиеше бира, тя псуваше като каруцар, тя говореше за секса абсолютно нормално и естествено, когато другите момичета все се червяха и притесняваха от тази тема. Вярно, че на моменти просташките й изблици ми правеха лошо впечатление, но тъй като бяха забавни, компенсираше. Но сега ме питаше абсолютно сериозно, без притеснение от подбора на думите, които бе изказала и от тези, които сигурно подозираше, че ще чуе от устата ми.
- Не ми пука. - отговорих отчетливо.
- Не се ли замисляш, че някои от тези момичета, вероятно наистина се интересуват от теб? - продължи да разпитва.
-Жената е средство, с което да се забавлявам, Ема. - сериозното ми признание я смръщи обидено. Надявах се да не го приема толкова лично. - Обичам да бъда с жени. Харесва ми да ги… оправям. - повторих я цинично. - Но чувствата им са нещо, което е отвъд моя контрол и за което не може да ми пука по-малко.
Надигнах шишето без да откъсвам очи от нея. Ема размърда челюст.
- Много жестоко от твоя страна. - промълви.
- Аз съм жесток мъж. - отвърнах безпристрастно.
- Момче. - поправи ме тя.
Веждите ми се извиха нагоре.
- Какво? - изсмях се. Не бях сигурен, че съм чул правилно.
- Не си мъж, Майкъл, а момче. И всички знаем, че важното момче от гимназията ще бъде дълбоко наранено точно от това, което мрази най-много… - погледна ме снизходително. - Чувствата. - изтъкна.
Стиснах зъби. Опитах се да си припомня, че е момиче, а не мъжки, който мога да пребия и няма да ми е гузно. Въпреки, че с този нейн характер, разликата едвам се долавяше.
- Не го казвам, за да те засегна. - увери ме. - Просто… суровата ти маска няма да ти помага още дълго.
Присвих очи и повече от това присвиване не можех. Объркваше ме. Веднъж иска да се увери, че всичко е наред и да продължим със закачките, втори път ме обижда, както само тя си знае, уцелвайки право в целта, трети път се опитва да смекчи последствията от втория. Това нормално ли беше?
- Не си мисли, че знаеш нещо за мен - предупреждението ми прозвуча, като заплаха.
- Тогава да го поставим така - предложи. - Какво не знам за теб?
Втренчих се в нея несигурен какво се очаква да й кажа. Какво се опитваше да направи?
Въздъхна.
- Ти си богат. - започна да изрежда на пръсти. - Красив, умен, всяко момиче иска да е с теб, всяко момче се плаши от теб. Разчиташ на репутацията, която си създал за себе си. Изкарваш се просто като бездушник в тялото на сексапилното момче. Чувствата са нещо незначително и безсмислено. Само усложняват живота ти. За какво са ти? - изсмя се така, сякаш самата го мисли. - Парите са единственото нещо, което обичаш и на което разчиташ, защото знаеш, че без тях си за никъде. Не би могъл да оцелееш в нормалния свят и минутка от неспособността ти да преживяваш сам. Вероятно до скоро е имало и кой да те къпе, ако ли не, то поне някой все още ти приготвя ваната. - погледна ме осъдително. - Как се справям до тук? - попита с неразгадаемо изражение.
Стисках юмруци върху масата и това не остана незабелязано от нея. Ема погледна двете ми ръце, след това кимна.
- Явно доста добре. - каза си. - Искаш ли да продължа?
Приведох се максимално напред.
- Ще дойде един прекрасен ден - съсках ниско и заплашително. - В който ще лежиш под мен и ще искаш да те пусна… - усмихнах се лекичко. - И тогава аз ще ти разкрия своята теория за слабостта на момичетата към лошите момчета. За желанието на момичетата да бъдат пристискани и за това колко изненадващо добре съм наясно с женската природа. Ще те изчукам, със или без твоето желание, докато ти обяснявам защо го правя и защо ще ти хареса. И след това… влиянието, с което разполагам така обилно, ще ме остави невредим. А ти ще си наясно с моите представи.
Станах от масата и се подпрях на длани, за да се приближа по близо до Ема, която ме гледаше, като хипнотизирана.
- Не искаш да ми става враг, Ема. Защото това жестоко момче, може да бъде много опасно, когато пожелае. И финото ти тяло няма да може да спре този изблик на ярост, докато бъде притиснато върху някоя повърхност. И тогава няма да бъда никак внимателен. И знаеш ли какво? - приведох се още повече и устните ми почти докоснаха ухото й. - Ще се наслаждавам на цялата процедура, и накрая ще изпитвам вина точно, толкова, колкото един слон ще тъжи, за това, че е стъпкал муха, която дори не е видял.
Бавно се дръпнах от нея и излязох с отчетливи стъпки от заведението, оставяйки гневния й обмислящ поглед. Съзнавах, че току ощо й казах, прав текст, че ще я изнасиля и се зачудих дали реално съм способен на подобно нещо.Знаех, че при нас, мъжете, сексуалните желания са абсолютно животински, но бях ли способен на направя това? Мисля, че ако продължава да ме вбесява и да цели все там, където не трябва и ме хване в неподходящ момент на неподходящото място и това може да се случи. Все пак… ако на купона на Клеър нямаше хора, щях ли изобщо да спра, онова което започнах? Не… нямаше да й причиня подобно нещо… по-скоро на себе си няма причиня подобно нещо. Глупаво момиче.

Уикенда мина бързо. Изключвайки шантавия дразнещ петък, всичко си бе както трябва. И самата седмица не се забави особено. Първите два дена, както преди не отдавна, се стараех да избягвам Ема, за да не се подам на изкушението да я завлека някъде и да й направя разни неща. Тя изглеждаше леко притеснена от присъствието ми, вероятно благодарение на заплахата ми, с която всеки нормален човек, щеше да си спечели място зад решетките, но тъй като аз не бях просто „всеки човек” нямаше опасност от подобна реализация на бъдещето. В кафенето все попадахме на друга сервитьорка, но тайно подозирах, че Ема е направила това онова, за да й се размине общуването с нас, по специфично, с мен.
Ясно ми бе защо толкова много я исках. Тя просто ми отказваше, а момчетата ставахме уязвими и накърнени от отказа. Особено ако идва от устата на някакво си хлапе, като Ема, което просто не знае какво иска и какво изпуска. Така представена теорията ми пред Джон, само извика подигравателния му смях.
- Престани да се заблуждаваш, Майкъл. - каза ми той, докато отнемаше напитката от ръката на Дарина и отпиваше.
Главната улица бе празна, поради делничния ден и късния вечерен час.
- Това го казва всяко момче, което не иска да си признае, че има чувства. - подкрепи го Дарина.
- Знам, че вероятно се повтарям, но… - погледнах към Дарина с повдигнати вежди. - Кой те покани да дойдеш? - попитах я.
Дарина се засмя, заедно с Джон.
- Престани да се правиш на недостижимия Казанова. - предложи ми.
- За това е Казанова. - защитих се аз. - За да бъде недостижим и не поддаваш се на чувствата.
- Да, но накрая остава с разбито сърце, нали? - контрира ме Джон.
Отворих уста да кажа нещо, но бързо я затворих.
- Хенриет трябва да е била доста специална. - замислено въздъхна Дарина.
Сбърчих вежди.
- Няма значение. - спря се Джон и ме обърна към себе си, слагайки ръце на рамената ми. - Майкъл, повече от ясно на всички ни е, че харесваш това момиче.
Врътнах глава неспособен да призная подобна нелепа глупост.
- За това, може би няма да е зле, ако започнеш да се държиш малко по-добре с нея. Схващам, че ти си Майкъл Велики, който смазва всички, но никой не смазва него, но може би е добре да промениш малко този имидж, не мислиш ли? Едва ли скоро ще срещнеш момиче, като нея. Тя наистина успява по някаква необяснима причина да ти влезе под кожата.
- Но не и под завивките. - добави гаджето и се разкикоти.
Усмихнах й се натъртено и присвих очи. Боже, исках да й се изпелзя!
- За това. - продължи Джон, сдържайки смеха си. - Просто бъди мил.
Поклатих глава.
- Аз не правя такива неща.
Джон ме гледа дълго сякаш искаше да ми внуши нещо след това, предадено ми се стори, ме пусна и хвана Дарина.
- Няма надежда за теб, докато сам не признаеш какво се случва. - каза ми.
Направих гримаса при това изказване. Кога започна да става такъв философ? И какво значеше това въобще? Какво да призная?



justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by `M.и.s.h.и.t.0` on Пет Юли 15, 2011 3:01 pm



Принцът целунал жабата и тя се превърнала в принцеса.С кайма и кашкавал.
██ Новият план на M-tel "Шизофреник" - говориш със себе си за 0 стотинки на минута неограничено.██

Look mr. simple, simple you are you are cool just like that
Look miss simple, simple you are pretty just like that (s j call!)

avatar
`M.и.s.h.и.t.0`
Без спирачки
Без спирачки

Female
От : (рс) Много хора не ме харесват..е аз да не би да ги харесвам всички!
Рожден ден : 07.04.1994
Години : 23
Мнения : 6233
Дата на рег. : 30.12.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Elfen Lied,Ouran High school host club, death note, vampire knigh,Zombie Loan,Kanon

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Чет Сеп 08, 2011 11:32 am

Ник висеше пред телевизора ми вече два часа и играеше някаква тъпа игра.Пъргавите му пръстчета, тракащи по плейстейшъна ми не бяха най-досадното нещо.Глупакът, не млъкваше.Не спираше да ръси обиди и звука на гласа му ми пречеше.Дразнеше ме.За пръв път се опитвах да уча истински.Не пожънвах успех не само, защото дори не гледах в учениците си, и защото Ник бе твърде шумен, но и защото не спирах да си представям себе си, в ролята на милото момче.Имах чувството, че ако фантазиите ми продължат още малко, нямаше да се сдържа и вероятно щях да се разсмея гръмко.Да подарявам цветя, да й говоря колко е красива днес и как никога не бих могъл да забравя уханието й.Колко много я обичам и как тя е единствената жена на света за мен.Да правя смешни планове за бъдещето и името на децата ни, които не трябва да бъдат по-малко от две.Чак когато вече бях дядо и имах внуци на верандата си, се сетих, че Джон и Дарина не казаха точно това.Може би трябваше да започна с леки стъпки.
„Здравей.Как си?Искаш ли да отидем на кино?” Тръснах глава, разбирайки, че ако влезем в тъмната зала може и да оплескам нещата.Вариант номер две: „Здравей.Какво правиш?Времето днес е особено приятно.Да се поразходим на плажа?Можем да погледаме залеза, ако искаш.” Да бе!Такова клише бих приел само ако се случи от само себе си.Освен това можеше да се получи така, че времето да не е хубаво, а аз вече да съм планирал целия ден.Не можем да гледаме залеза ако вали!
„Хей…Тази вечер няма да има никой у дома…би ли искала да дойдеш…ще погледаме филм, ще ядем пуканки и накрая можем да се бием с възглавници- тъпа очаквателна усмивка.” Не!Не можех да бъда мил!Щеше да изскочи нещо, което да провали всичко.А не знаех колко лесно се трогва и дали изобщо това каменно злобно лице може да бъде трогнато, по какъвто и да е начин.
-Ник…-повиках го.
Той вяло обърна глава към мен, без да спира да играе.
-Просто на теория питам…-подех леко несигурно.
Помня, че веднъж, когато се опита да впечатли едно момиче, се държеше наистина добре.В този негов период го намразих и почти не общувах с него, но сега щеше да е от полза да сподели как го направи.
-Когато беше хлътнал по…Рики…Рори…
-Вики?-подсказа ми той и аз кимнах енергично веднъж.-Какво за нея?
-Ами…-изправих се и се облегнах на облегалката на дивана, като скръстих ръце на гърдите си, опитвайки се да си придам максимално небрежен вид.-Ти правеше…много мили неща за нея…-продължавах да се коле*ая относно начина, по който да задам въпроса си, или по-конкретно, да поискам услугата да ми покаже как точно става цялата работа с милото и внимателно отношение.
-И…?-мисля, че се правеше, че не схваща какво точно искам от него.
-Какви бяха точно тези неща?-зададох направо.
По устните на Ник се плъзна бавна усмивка .Флегматично остави джойстика и ме погледна със същото засмяно изражение.
-Искаш да впечатлиш Ема?-предположи той, право в целта.
-Не!-отрекох веднага.
-Разбирам.-засмя се той и се изправи.
Застана пред мен и също скръсти ръце.
-Това е едно от нещата, които трябва да спреш да правиш.-каза ми.
Погледнах го пренебрежително.Не мога да повярвам, че взимах съвет от Ник!Ник, който беше най-грубото мъжко създание, което познавах.Но не можех да отрека, че когато наистина се отдаде на нещо, е отдаден до край.
-Тъй като пред нея си се проявявал само, като надутия богаташ може би няма да е зле да се опиташ да промениш това.-започна делово-Бъди по земен.Недей да правиш намеци, които говорят в прав текст само за секс, защото това не е нито намек, нито приятна тема за разговор.Подари й нещо…Момичетата винаги обичат подаръците.
Слушах го внимателно и кимах на всяко предложение.Тежката ръка върху рамото ми ме накара да го погледна.
-Чу ли?
-Всичко запомних.-уверих го.
Ник се подсмихна и след това присви очи обмислящо.
-А сега зачеркни всичко, което току ощо ти казах.
Сбърчих вежди, след това нареждане.Да не би да страдаше от раздвоение на личността?
-Винаги правиш такива неща, за момичетата, които искаш да вкараш в леглото си, Майкъл.-каза ми.-Тя не е като другите.Вярвай ми, като ти казвам, че тя е този тип момичета, които ще се трогнат и от лайно в кутия, стига да й напомня за нещо, което сте преживели заедно.За да я спечелиш не трябва да се променяш.-поклати глава и се усмихна.-Трябва да покажеш старание във всичко, което правиш.Бъди искрен и бъди себе си.Банално е и е тривиално, но с цветя ще стигнеш до кенефа на заведението.Няма смисъл от подобни глупости.На цветя ще се зарадва, когато вече имате връзка.Преди това ще го счете за номер, с който по-бързо да приключиш с нея.И няма да греши особено.
Стиснах устни.Трябваше да призная, че ако разделим нас тримата-мен, Ник и Джон- на опит с момичетата, чисто, като бройка, Джон имаше най-малко, а Ник бе най-големия курвар.Но показа веднъж, че има подход към тези неща.Никога не е бил банален към момче, което харесва наистина.Сега исках и аз така.
-Бъди просто по-добрия вариант на себе си.-говореше тихо и невероятно убедително.-И тя ще те хареса…Вече знае противната ти, лоша, стряскаща, перверзна страна.Време е да й покажеш другата-милата, внимателната, която всички знаем, че има.Мисля, че заслужава да бъде първото момиче, което да отвори тази врата.Има кураж, което е рядкост при другите ти набелязани.Ако не се получи….-сви небрежно рамене.-Аз имах вас, когато ударих на камък.Ние сме зад теб.
Гледах го с искрящи очи.За пръв път ми говореше по този начин.Като истински приятел.Винаги съм го обичал.И него и Джон, не само заради факта, че сме заедно от деца.Той беше прав.Каквото и да стане, един зад друг сме.
И аз сложих ръка на рамото му и се изправих от облегалката.
-Благодаря ти, човече.-потупах го и го гледах с благодарност.
Той ми смигна.
-Пак заповядай, малкия.-използва прякора, който използваше и на времето, когато бяхме по-малки.
Засмяхме се заедно и аз го оставих сам, за да отида до заведението.Сряда следобед знаех, че ще е там.Влязох вътре готов да използвам теорията в практика.Джон и Дарина се прегръщаха и се гледаха любовно.Седнах тежко при тях и това го отдели един от друг.Дарина сбърчи вежди.
-Сияеш ли?-попита ме и се засмя.
-Не…-проточих мистериозно.-Но вече знам какво да направя.-споделих им.
Дарина и Джон се спогледаха.
-Определено ще оплеска нещата.-каза й.
-Не мисля.-отрече тя.
Аз им се усмихнах и се изправих, когато видях Ема да носи мръсни чаши върху подноса.Отидох при нея и я зачаках сама да ме погледне.Счетох, че това с прочистването на гърлото е едно от нещата, с които трябва да престана.Само за малко, разбира се.
Двама новодошли в заведението привлякоха вниманието ми, заради силния тембър на гласовете им.Видях с периферното си зрение, че Ема също поглежда на там и даже чух как, неясно защо, притаява дъх.Не разбрах това.Двойката бе възрастна и не изглеждаше с нищо опасна.Не можах да си обясня внезапната й напрегната поза.
Това, което се случи след това, обаче ме стресна.Ема ме сграбчи за яката на черната ми риза и ме дръпна към себе си, насила сключвайки устни с моите.Очите ми широко се разтвориха и инстинктивно се опитах да се отдръпна от нея, но тя се прилепи към мен и отказа да ме пусне.Едната й ръка се вплете в черните ми коси, почти болезнено.Когато отново се опитах да се отлепя от нея тя премести устни до ухото ми.
-Моля те…-прошепна задъхано.-Помогни ми.
След това отново ме целуна.Молбата й ме обърка.Не схванах, но за сега не ми й трябваше.Ема ме молеше да я целуна.И това бе молба, на която не можех да откажа.Обгърнах кръста й и притиснах в първата стена, до която успях да се добера.Както първия път, когато я целунах, и сега имах чувството, че не е достатъчно близо.Едва ли в момента можехме да бъдем считани за двама отделни души, но аз продължавах да искам още.С някаква все още разумна част на съзнанието си, разбирах, че скоро ще трябва да я пусна.Разбирах, че желанието й е породено от нещо друго, далеч от претенциите си към мен.Подозирах, че има нещо общо с възрастната двойка, която влезе и почти можех да се обзаложа, че излязат ли, Ема веднага ще ме пусне.
Но това не се случи.Да, мъжът и жената си тръгнаха.Чух как гласовете им отекват постепенно и когато отворих очи, за да видя дали и Ема не ги е отворила забелязах, че тя продължава своята страстна целувка.Впуснах се отново в нея и знаех, че Ема също е наясно с отминалата опасност.Но тя не ме пускаше.Сякаш бе освободила и без това затворената си същност и й трябваше време преди отново да я опитоми и да я прибере там, в дъното, където никой да не я види и познава.
Усетих как движенията й се забавят.Пръстите й бавно освободиха стиснатите ми до болка коси.Устните й плавно спряха да танцуват с моите.Отдръпна лице от моето и ме погледна с изражение, което не можех да разчета.Притеснено и въпросително с примес от извинение и благодарност?Това бяха думите, ако трябваше да разгадавам изражението й.
Очите ми шареха по лицето й удивени от новото парче пъзел, което действията й ми разкриваха.Бях все така долепен плътно до нея и усещах как гърдите й се повдигат и спадат с всяко поемане на въздуха, който изглежда й бе в излишък в момента.Вероятно усети, че силно започвам да я желая и за това постави леко ръце на гърдите ми и аз реших да изпълня неизказаната й молба.Отдръпнах се оставяйки приемливо разстояние между нас.Ема ми кимна благодарствено, след това сведе поглед и ме подмина, за да довърши работата си.
Дишах тежко и клатех глава.Удивляваше ме.Малко момичета можеха да се похвалят с това.Целувката беше невероятна.Бях целувал много момичета, много момичета бяха целували мен и при всичките, желанието бе едно и също.Ема не правеше изключение в тази област, но при нея имаше едно допълнение-нещо в мен се надигаше, когато я докоснех.Нещо друго освен желанието ми да я имам, тази възбуда, която не можех да спра, дори и когато я гледам.Нещо в мен пърхаше в и двата мизерно малко пъти, когато я целунах.Не можех да си ги обясня.Тя не бе с нищо повече от останалите.Кожата й не бе ЧАК толкова мека, устните й не бяха ЧАК толкова сладки, самата тя не бе ЧАК толкова готина.Но в същото време бе достатъчно готина.В същото време кожата й бе достатъчно мека, и устните й бяха достатъчно сладки, и самата тя бе достатъчно привлекателна за моите очи и абсолютно против моите представи.
Цялата ми идея, оправдание да я искам толкова, само защото искам да разбера нейната тайна започна да се превръща в някаква красиво грозна лъжа.Отвратителните чувства, които изпитвах към нея- желанието ми да я видя щастлива, да бъда с нея, дори просто да я държа в ръцете си, все неща, които бяха извън моя опит и желания- и оправданията, които си измислях, за да прикрия очевидното бяха разбити на парченца от тази една единствена целувка.
Бях влюбен в нея.Наистина влюбен в нея и не знаех защо.Не я познавах.Не знаех нищо за нея.Нямах дори физическа връзка с нея, освен няколкото пъти, в които съм си позволявал порочна близост без нейно съгласие.
Не разбирах.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by -*-What The Hell-*- on Вто Окт 04, 2011 11:52 am



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Сря Фев 01, 2012 3:34 pm

Същата тази вечер не можах да заспя.Седях втренчен в тавана и се опитвах да осмисля днешното откритие, което бе по-голямо откритие от онова последното, което направих.Да отричам, че имам чувства към нея и да си вярвам в това, бяха две различни неща.Много бих искал все още да държах на второто, но бе твърде късно.Наивно смятах, че трябва да послушам съвета на Ник.Да бъда себе си, но не…изцяло.
В първия момент на своето просветление си помислих, че ми трябва лекар.Почувствах се зле и наистина взе да ми прилошава.Но след като се консултирах на дълго и на широко с Ник и Джон осъзнах как се нарича болестта ми.
Сутринта, не мигнал цяла нощ, този път не заради момичета, а заради момичето, слязох по-рано от обикновеното в кухнята и заварих баща ми.Нацупих се.Избягвах прекия контакт с него, докато все още не бе офейкал на някъде, но явно днес нямах особено голям избор.
-Добро утро, сине.-поздрави ме с весело изражение.
-Добро да е, Гордън.-отвърнах на поздрава му.
Той подбели очи.
-Аз съм ти баща, Майк.-изтъкна.-Ще ти бъда благодарен ако се обръщаш към мен по традиционния начин.
Повдигна вежди, докато отхапвах парче хляб.Задъвках го бавно, гледайки баща си в очите.Той въздъхна, след като разбра, че тази битка няма да спечели.
-Какво ще правиш днес?-попита ме делово.
Напрегнах се.Винаги задаваше този въпрос, когато трябваше да присъствам някъде, като добрия син- слуга.
-Имам среща.-отговорих, с надежда да не прозре лъжата ми и да ме остави на мира.
-Трябваш ми довечера.Имам прием и някой трябва да посреща гостите.
Смръщих се.
-Наеми си някого.Не съм свободен тази вечер.-понесох се към стаята си.
-Майкъл….-спря ме той на входа на стълбите.
Обърнах се с нежелание и зачаках да приключи.Той стисна устни колебливо и пристъпи една-две крачки.
-Съжалявам.-погледна ме настоятелно.
-За това, че правиш прием в къщата ми без да ме попиташ?-с ирония запитах.-Да…следващия път просто ми кажи по-рано, за да си събера багажа.-измърморих и отново се врътнах, за да се махна от противната компания на баща си.
-Разбирам, че с нетърпение чакаш да се разкарам, но…-отново не продължих, но този път не се и обърнах.-Искам да знаеш, че след като аз поех отговорността за теб ще…
-Недей…-запънах и след това се изсмях.-Не ти отива да говориш по този начин.
-Не сме говорили за това преди, Майкъл.-каза ми.-Бих искал да го обсъдим.
-Не желая.-отрязах го.
Продължавах да си стоя с вперен в стълбите поглед и стисках зъби.
-Виж, разбирам, че е трудно да си сам…
-Не съм сам.-прекъсна го.-Имам двама човека, които перфектно заместват кръшкащия ми баща и избягалата ми майка.-плюех отрова и го знаех, но не ми пукаше.
Усетих как се предава по въздишката, която изпусна.Изкатерих стълбите и блъснах вратата на стаята си в смешен израз на бунтарство.Изръмжах, когато го чух да се качва.Застана пред вратата ми и явно този път искаше да се прави на загрижения баща и да не ме оставя без да се е обяснил, очевидно смятайки, че ако чуя изповедта му ще го погледна с други очи.
-Не те виня, че ме мразиш…-каза от другата страна.Поне не влизаше непоканен в стаята ми.-Но мисля, че трябва да поговорим за случилото се.
-Не ме интересува,-перфектно знаех какво се е случило.Отидох до вратата и блъснах дървото с юмрук.-Махай се!
Само че човек, не може да се оправдава, че бил леко пийнал и стресиран от напрежението, всеки път, когато жена му го хване в изневяра.Такъв филм нямаше.Гордън бе виновен, че растях без майка и без баща, твърде зает да работи и да не забележи кога тя го е напуснала с проста бележка.Вярно, че преди три години не беше точно периода, в който имах някаква нужда от майка си, но по дяволите, баща ми заслужаваше всички гадове на света и след като да се държа по този начин го раняваше, то тогава давай здраве да е.
Преигравах до някаква степен, но ми бе достатъчно да видя едно щастливо семейство, за да завидя, защото това бе единственото, което нямах.Както всяко богато момче, бях щастлив, но в никакъв случай не напълно и както всяко богато момче, нещо, като родители, бе отвъд всякаква критика.Аз нямах семейство.И това ме правеше тъжен в някакви аспекти.Мразех да нямам нещо, което силно да желаех.
Висях седнал на така любимата ми алейка от скали в морето и докосвах водата с върха на пръстите си.Гледах напред с присвити очи, заради слънцето и чувах воя на малки хлапета и крещенето на родителите им да не влизат толкова навътре.Усещах как очите ми се пълнят със сълзи, абсолютно неспособен да се въздържа, и се отвратих от себе си.Не би трябвало да се разстройвам от подобни незначителни глупости.Но слушайки веселите гласчета и загрижените тембъри, не можех да не съжаля, че за човек, който има всичко, не притежавам най-важното.О, да…можех да се държа, като задник и често да се правя не без емоционален глупак, но това не ми пречеше всъщност да чувствам.Да чувствам и да съжалявам за загубата и липсата на хора, които да ме обичат и да се грижат за мен.
Чух предпазливите стъпки на някого зад себе си и се насилих да разсея мъглата в очите си преди този някой да разбере, че имам силата да плача.Усетих как човека зад мен се поколе*ава и после сяда до мен.Обърнах се да видя кой е присвих очи преценяващо.
Ема прибра колене до гърдите си и ме погледна с изражение, което не можех да определя.Отново зареях очи в хоризонта с единствената цел да не се разцивря пред нея.
-Как си днес?-попита ме весело.
Моментално разбрах опита й да ме разсее, виждайки, че съм разтроен и от това ми стана още по-зле.Явно наистина имах проблем, който наистина показвах на околните от неспособността си да скрия факта, че съм в кофти настроение.Зяпах безизразно напред и стиснах зъби, когато усетих мокра следа да се спуска от дясното ми око…онова, което Ема виждаше по-добре, понеже стоеше от дясната ми страна.
С периферното си зрение видях как тя сведе поглед и се поколе*а.Да, и аз щях да се коле*ая ако мъж ревеше на среща ми!
-Какво има?-попита ме тихо.
-Не ми се говори за това.-грубо отвърнах с цялата честност, на която бях способен.
Ема прехапа устна замислено.
-Знаеш ли, че споделянето е изпитана система?-пробва се отново тя.
-Знаеш ли, че не ми пука?-срязах я отново аз.
Ема остана загледана в мен и след това също се зазяпа в хоризонта.Стояхме така известно време и трябваше да призная, че присъствието й не ме дразнеше толкова.А обикновено в такива моменти, които никак не бяха често, но когато ги имаше…обичах да съм сам.Но да съм сам с Ема също не бе много зле.
Подсмъркнах и извъртях глава, за да не гледам съжалителното й изражение, при чуването на звука.Само че тя не ме погледна.Направи нещо друго.Внимателно постави длан върху моята, която бях опрял на скалата.Бавно погледнах ръцете ни и след това лицето й.Тя се обърна към мен също толкова бавно и съвсем леко, едвам забележимо се усмихна.Тъгата даваше място на объркването ми.
Силно прочистване на гърло откъсна погледите и ръцете ни.Когато видях баща си, седящ зад нас се изправих флегматично и го зяпнах нагло и с неприязън.
-Майкъл, може ли да поговорим?-попита любезно, като преди това не пропусна да огледа Ема, която застана до мен.
Не знам дали ядосания ми поглед или отбранителната позиция, която заех срещу мъжът от среща бе това, което подсказа на Ема, че той е виновен за днешния ден, в който почти мълчах и не гледах момичетата закачливо и похотливо,но тя подпъхна длан под моята и преплете пръстите ни.Потрепнах, когато ме стисна окуражително.
-Коя е приятелката ти, Майкъл?-повдигна вежди баща ми.
Изръмжах тихо.Ема подаде свободната си ръка и това ме учуди.
-Ема, сър.-представи се и видях как стисна силно ръката на Гордън.-Приятно ми е да се запознаем.-усмихна се.
Баща ми кимна веднъж.
-И на мен.-отвърна.Много любезно.
Ема уви другата си ръка малко над лакътя ми и ме погледна весело.
-Закъсняваме, Майк.-каза ми.-Знаеш каква става леля.-подкачи ме.
Побутна ме леко и аз веднага направих една крачка с нея.
-Извинете ни.-усмихна се на баща ми и го подминахме, като тя не ме пусна, през целия път до плажа, докато не се изгубихме изцяло от втренчения поглед на баща ми.
Колата ми бе паркирана наблизо и я наближавахме бавно, но сигурно.Ема продължаваше да не ме пуска.Направо съжалих, че имам кола, защото стигнем ли до нея Ема вече нямаше да ме държи.Щеше да си тръгне.
Стигнахме до черната броня и Ема отпусна пръсти и се отдалечи крачка, но не й позволих.Преплетох ръцете ни по-силно и я придърпах към себе си, улавяйки косата на тила й в шепа.Видях как лицето й показа страха от това, което можех да й направя.Не бе толкова глупава да си мисли, че бих могъл да я нараня, след като бях влюбен в нея и след като така умело ме спаси.Притиснах я между колата си и себе си.
-Майкъл.-прошепна напрегнато.
-Искаше да ме успокоиш, нали?-припомних й, но не по онзи грозен начин, по който бих го направил ако ситуацията бе друга-Просто ми позволи.-почти й се примолих.
Видях примирението в очите й.Наклоних глава и освободих ръката, с която държах нейната и обхванах брадичката й.Нежно, едва ли не внимателно, допрях устни в нейните и затворих очи.
Усетих как се поддава.Даже и това не бе точната дума.Останах с впечатлението, че го искаше.Разтворих устните й със своите и бавно вкарах езика си в устата й.Ема не се противи.Изпълняваше командите ми, съобрази се с молбата ми.Едната й ръка се озова на китката ми, чиято шепа бе завзела косата й, а другата постави предпазливо на кръста ми.Целувката бе нежна, бавна…красива.И най-прекрасно от всичкото е, че не бе насила.Тя не се съпротивляваше, аз не я принуждавах.Беше перфектната целувка.
Ема започна да ме отблъсква.Не с физическа сила, но когато устните й спряха да се движат с моите пак ме заболя.Мой ред бе да изпълня нареждането й.Спрях с нежелание и опрях чело в нейното, като вдишах няколко пъти, за да нормализирам процеса на всичките си органи.Продължавах да придържам тила й и не бях съвсем сигурен защо.Не исках да ми се изплъзва…не още.Ема потърка китката ми няколко пъти, сякаш да ми напомни, че още я държа и аз се предадох.Освободих косите й и се отдръпнах крачка назад, като прехапах долната си устна.Гърдите й се повдигнаха нервно, докато дишаше.Плаха усмивка се появи на устните й.
-Сега сме квит, нали?
Премигнах срещу нея.
-Мисля, че имаш с какво още да ми отплатиш за услугата, която ти направих.-пошегувах се, но всъщност не се шегувах.
Погледнах я сериозно.
-Благодаря ти.-изрекох искрено.
Следях озадачено лицето й, за да не изпусна нито една реакция.
-Баща ти ни наблюдава.-каза тя, като очите й за миг пробягаха зад мен и след това отново се върнаха на моята особа.-Не се обръщай.-заповяда ми, като се приближи към мен и обхвана лицето ми между дланите си, за да обърне главата ми към нея.
Бързо притисна устни в моите и след това ми се усмихна.Играеше.
-Закарай ме до нас.-прошепна ми.-Да довършим сцената.
Замислих се.После се усмихнах и се надвесих по-близо до ухото й.
-Можеш да се окажеш доста добра актриса.-измърках.
Тя се засмя и обгърна врата ми.Придружих я до пасажерското място и й отворих вратата.Заобиколих и докато отварях своята погледнах към баща ми, чийто очи, доколкото виждах от разстоянието, издавах нещо средно между гняв и…щастие?Присвих очи и се пъхнах в колата.Запалих двигателя и шумно отпраших.Мразеше да карам бързо и се надявах сега да е много ядосан.
Ема положи глава на облегалката и се обърна към мен.
-Каква е историята между теб и баща ти?-попита ме любопитно.
Подсмихнах се, гледайки пътя.
-Ако ти кажа ще се преместим ли на задната седалка?-закачливо и върнах въпроса.
Тя сбърчи нос.
-Не съм чак толкова любопитна.-увери ме и се засмя.
Погледнах я с усмивка.Косата й леко се вееше от отворените прозорци.Очите й бяха присвити заради светлината, а лицето й излъчваше доброта и съпричастност.
-Гледай пътя, Майкъл.-скара ми се.
Изпълних нареждането й.
-И все пак…-поде отново сериозно.-Изглеждаше разтроен.-констатира.
-Да…-стиснах устни.-И на мен ми се случва от време на време.
-Уау…-замислено проточи, зяпайки ме.-Явно безчувствения красив младеж, всъщност има сърце.
Изказването й ме вкара в размисъл за няколко кратки мига.След това повдигнах вежди.
-Красив ли ме нарече?-удивено я погледнах.
Ема премигна няколко пъти и сведе очи в земята.
-Пропусна частта с безчувствието.-поправи ме леко неловко и смутено.
Разтворих очи изненадан.Смут.Смутих я.Обърках я.Изнервях я?
-Не, не съм.-уверих я и отново се съсредоточих върху пътя с усмихнато лице.
Спрях пред една от многото еднакви къщи.Двуетажна, достатъчно голяма за повече от двама души-лелята на Ема и самата Ема.Намираше се на дълга алея и беше в онази приятна част на града, където всички средностатистически хлапета живееха.Дългата улица свършваше близо до плажа.И тя, като мен, живееше близо до морето.Още нещо общо.
-Благодаря ти, че ме докара.-въздъхна и разкопча колана.
Хвана дръжката и отвори вратата.Излязох и придържах вратата й и когато Ема бе навън я затворих и се облегнах на нея.
-Сладка къщичка имаш.-подкачих я кимайки към дома й.
Тя се обърна разсеяно, за да я види и после сви рамене.
-На леля ми е, но да.-съгласи се.-Сладка се.-прибра кичур коса зад ухото си.-Още веднъж мерси.-пъхна ръце в джобовете на леко широките си бежови панталони.
-Пак заповядай.-отвърнах.
Тя ме посочи предупредително с пръст.
-Внимавай, защото ще се възползвам от офертата.-предупреди ме, гледайки ме предизвикателно.
Засмях се с чаровна усмивка на лице.Надявах се да я разтопя.Тя заотстъпва към дома си на задна, като не спираше да ме гледа благодарно.Аз също не спирах да я гледам и чак когато затвори вратата си от вътрешната страна сведох поглед, разширих усмивка и се пъхнах в колата си

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Сря Фев 01, 2012 3:35 pm

Спрях директно пред дома на Джон.В моята къща се вихреше скучен прием и глупав баща и с нито едно от двете не ми се занимаваше сега.Сияещото ми лице, подсказа на моя приятел, че нещо невероятно се е случило…нещо друго освен сблъсъка с Гордън.Дарина също остана впечатлена от щастието, което не исках да им обяснявам още.
Тъмнината се спусна неочаквано бързо и аз постилах дивана на Джон, когато самия той закрачки през хола към мен с ръце в джобовете.
-И така…-поде той.-Дарина заспа така че вече можеш да споделиш с мен добрата новина.
-Няма новина.-свих рамене безгрижно и се усмихнах, превъртайки набързо целия ден.
-Бил е с Ема.-Ник се появи от входната вратата с плик тракащи бутилки.
Обърнах се към него неразбиращо.
-Шпионираш ли ме?-попитах.
Ник се засмя и поклати глава.
-Изглеждаш така само когато си бил с Ема.-констатира.-Влюбен си в нея.-добави.
-Не е вярно.-пристъпих към него в кухнята.
Не знаех защо отричам.И тримата знаехме колко влюбен бях.
-Т.е. …-спрях се и се почесах зад тила.
-От нас ли се опитваш да криеш, Майкъл?-осъди ме Ник.-Ние, които познаваме всяка частичка на противното ти съществуване.-подигра ме.
Размърдах неловко рамене.Не ме биваше в споделянето на подобни преживявания.Едно бе да се хваля с плячката, която съм забил предната вечер- въпреки че дори и тогава не говорех много- друго бе да изразявам чувствата си.Но защо пък не?Облегнах лакти на плота и се загледах в двамата ми най-добри приятели, които тършуваха из кухнята.
-Днес бях с нея.-започнах.
Не спряха да вършат дейността си- правене на мезета за бирата- но знаех, че ме слушаха внимателно, за това продължих.
-Бях на плажа и тя се появи там.И ми помогна да се разкарам от дъртия.-добавих гордо.
Вдигнаха учудени погледи.
- Той искаше да поговорим и аз, явно доста видно, показах нежеланието си и Ема го забеляза и…се представи за моя приятелка, след това ме целуна, след това ме помоли да я закарам до тях, след това се разделихме с усмивка.Като…
-Приятели.-прекъсна ме Джон с усмивка.
Захилих му се в отговор.
-Точно като приятели.-съгласих се.
-И не е толкова страшно, колкото си мислеше, нали малкия?-Ник ме погледна нежно.
Засмях се.
-Изобщо даже.Беше доста смела.-подхвърлих замислено.-Подаде му ръка, стисна го здраво и усмивката не слезе от лицето й през цялото време на операцията.-подбора на собствените ми думи ме разсмя.
-Какво чакаш тогава?-блъсна ме Ник по рамото.-Покани я на среща.
Сбърчих вежди недоумяващо.
-Започнали сте да заформяте нещо.-започна да обяснява- Нещо различно от хапливи приказки и заплахи.Сега е точния момент да бъдеш мил и да й покажеш колко невероятен можеш да бъдеш.
Сведох замислен поглед.Имаше право.
Остатъка от вечерта мина безгрижно.Лежахме, кой къде намери, пихме и не спирахме да дърдорим, докато накрая просто не заспахме.Събудих се с глава на облегалката на дивана и изтръпнали крака.Отне ми време, докато се разсъня и още толкова, докато си намеря ключовете от колата.Трябваше да се прибера, да се изкъпя и да взема Ема от тях, за да започна да й показвам колко съм страхотен…и за да не ходи пеша до училище.
Когато се прибрах, хората от кетъринга все още почистваха.Не се застоях много долу, за да видя дали баща ми е все още в къщата.Покатерих се бързо в стаята си и заключих, за да не бъда притесняван.Свалих дрехите си и се шмугнах в банята, където си наложих да пусна само студена вода.Добре бе да се подготвя преди неочакваната среща с Ема.Кой знае дали пак нямаше да ме ядоса и трябваше да съм готов.Вече изсъхнал, навлякох кафява тениска и сини леко разпуснати дънки.Погледнах се в огледалото и с гордост отбелязах не нуждата ми, да слагам гел.Косата ми вечно стърчеше нагоре.Поне за едно нещо можех да бъда благодарен на Гордън.Напръсках се с любимия си парфюм и поех дълбока глътка въздух и се изстрелях от къщата.
Застанах пред алеята на къщата й и натиснах два- три пъти клаксона.Не се наложи да чакам много.Ема отвори вратата с объркано изражение и подозрителна усмивка.Приближи се бавно към колата ми и скръсти ръце пред гърдите си с все същата подозрителност.Отворих прозореца и се надвесих, като сложих черните си очила на главата си.
-Скачай.-кимнах й.
-И какво ще трябва да направя в замяна?-попита ме.
Погледнах я закачливо.
-Ще ти кажа, когато влезеш.-смигнах й мистериозно.
Ема присви преценяващо очи, бавно отвори вратата и се настани до мен.Усмихнах й се.
-Колан, моля.-напомних й.
Тя се засмя и закопча колана.Спуснах покрива на колата и потеглих.
-И така…-започнах разговорливо аз.-Като отплата,за това, че те взех искам да си освободиш следобеда.
Ема направи гримаса.
-Мога да вървя и пеша.-увери ме.
Намръщих се и я погледнах.
-Просто играй в играта ми.-примолих й се.
Тя се загледа в мен без да диша и след това изпусна въздухът тежко.
-На работа съм след училище.-каза ми.
Кимнах замислено.
-Мога да уредя това.-предложих й.Всъщност нейното мнение нямаше значение.Вече бях уредил плановете в главата си и Ема трябваше да е свободна този следобед.
Тя задържа смеха си и отново присви очи.
-Има ли изобщо смисъл да споря?-натърти с усмивка.
Облизах устни и поклатих гордо глава.
-Едва ли.-съгласих се с нея.
Тя също поклати глава със смях и се загледа през прозореца.Беше ми толкова добре с нея.Толкова естествено стоеше в колата ми, толкова приятно бе мълчанието.Толкова по- живнала изглеждаше сега, когато стоеше до мен и гледаше през прозореца с усмивка на лице.Искрена усмивка.Безумно много исках да спра колата и да я притегля до себе си.Да я целуна, да погаля кожата й.Не мога да не призная, че и далеч по-перверзни мисли ми минаваха през главата, но се опасявах, че ако ги допусна да се зареят в съзнанието ми, вероятно нещата щяха да излязат извън контрол.Най- странното от всичко бе, че Ема дори не подозираше.Наясно бе с желанията ми да я имам…бях й го показал неведнъж, но не знаеше колко много.Сигурно не подозираше колко противно влюбен бях в нея и колко отчайващо много я исках по всеки начин, по който можех да я получа.
Протегнах ръка, за да включа радиото.Някаква весела песен с безсмислен текст бе в ефир и с Ема се спогледахме и се засмяхме.Протегна ръка, но се спря и ме погледна с въпрос.
-Може ли?-попита.
Кимнах й.Показалеца и занатиска копчетата а носът й се бърчеше на всяка песен, която не й харесваше.Още една сходна черта.Глупавите песни не ни бяха по вкуса.На поредната станция тя махна пръста си, за да се почеше по рамото и когато отново понечи да смени честотата замръзна.Сбърчих вежди, объркан от реакцията й.Някаква бавна песен, която за пръв път чувах, завзе радиото и…разстрои Ема.Тя разтвори очи, които се напълниха със сълзи и стисна силно устни, за да не позволи на влагата да прелее.Веднага спрях радиото и намалих скоростта.
-Спри колата.-нареди ми.
Неразбиращо отбих и пуснах ръчната.Загледах се в Ема, която моментално разкопча колана и се измъкна от колата.Сложи черната си чанта на рамо и се забърза напред.На свой ред разкопчах колана си и излязох.Нямаше и три метра от нея и колата, за това я настигнах бързо, смея да кажа, и препречих пътя.
-Хей хей…-сложих ръце на раменете й.-Какво стана?-погледнах я внимателно.
Тя извърна глава и сълзите напуснаха очите й.Защо ми се струваше, че се редуваме?Веднъж тя плаче, веднъж- аз, след това отново тя.Сигурно след ден- два отново ще изпадна в мълчалива криза.
-Ема?-прошепнах името й и започнах нежно да трия сълзите от лицето й.
Тя поклати глава и покри лице с шепите си.Обърна ми гръб, но реших, че този път ще я придържам по моя си начин.Врътнах я обратно към себе си и я придърпах към гърдите си.Опрях брадичка в главата и с една ръка утешително потърках гърба й, а с друга погалих косата й.
-Спокойно.-зашепнах.-Всичко е наред.
Усетих несъгласието й.Притиснах я по-близо до себе си.Исках да усети подкрепата ми.Ема уви ръце около кръста ми и дланите й се вкопчиха в плат от фланелката ми.Дори и в този момент не можех да не се усмихна, съвсем леко.Беше някакъв признак на доверие…може би не точно доверие, но беше още една крачка към сближаването ми с нея.Честно казано тайната й все още ме вълнуваше изключително много, но в момента повече исках самата нея.Исках я цялата.С всичките й капризи и депресии, дори и да звучи грубо.С всичките й настроения, усмивки, желания.И най- вече, в момента повече от всичко, исках просто да я успокоя.Исках да се почувства по- добре, благодарение на мен.
Постояхме така известно време и чак когато усетих как ръцете и плавно ме освобождават, преместих само лицето си, за да я погледна.
-По- добре ли си?-попитах я.
Тя премигна, за да разсее влажните си очи и кимна с лека усмивка.Палците ми се спуснаха по бузите й, за да изтрият мокрите следи.
-Добре си.-уверих я с усмивка.
Тя също ми се усмихна, този път по истински и видях, че се е почувствала по- добре.Прегърнах я още веднъж и след това се отдръпнах крачка.
-Искаш ли да пропуснем училището днес?-зачудих се на глас.
-Може би няма да е много добра идея.-извинително изграчи.Гласът й бе тежък и нисък.
-Сигурна ли си?-пробвах аз.-Мисля, че г-н Чарлз пак ще говори целия час за химия.-направих гримаса и това разсмя Ема.
-А аз мисля, че предпочитам да гледам колко малко разбираш, докато говори.-отряза ме тя.
Въздъхнах победен.
-Добре тогава.-подминах я, за да й отворя вратата, но тя ме спря.
-Следобеда съм твоя.-погледна ме невино с някакво съжаление, явно помислила си, че съм се разсърдил мъничко, заради отказа й.
Усмихнах се.
-Знаех това и без да ми го казваш.-осведомих я.
Преметнах една ръка през рамената й, докато вървяхме към колата ми.Отворих й вратата и демонстративно я поканих вътре, което извика нова порция благодарен смях.Новото прозрение ме удари, докато палех колата.Бях готов да се правя и на придворния шут, ако това щеше да разсмее Ема.Ако щеше да я накара да се чувства щастлива и ако пораждаше смеха й.
…В училище нещата бяха доста забавни и постепенно започнах да се радвам, че я послушах, като решихме да дойдем.В часа на г-н Чарлз не спрях да се обръщам към Ема и да я гледам с искрено недоумение от факта, че нищо не разбирах.И тя не спираше да се смее.Всеки път, когато се обръщах към нея, установявах, че и тя ме гледа.И всеки път, когато бърчех вежди понеже не схващах, тя клатеше глава, а очите й придобиваха формата на обърнат полумесец.Смехът й се разнесе приятно из стаята, когато г-на ми зададе въпрос и рязко обърнах глава към него, изтърсвайки глупост.Ема сложи ръце пред устните си, за да спре невъздържания изблик, който ме накара и аз да се засмея.Когато г-н Чарлз ядосано й каза да напусне часа, смехът й веднага секна, а аз веднага го изгледах предупредително.Това я спаси.Спаси и него.
В останалите часове не бе по-различно.В биологията седнах до нея и когато нямахме възможността да си говорим или дори да се гледаме, й връчвах бележка.Изказах една две глупости за учителката и часа й, и това сложи неодобрение в очите на Ема.Тя ме погледна осъдително.Аз се свих на стола си, престорено уплашен и отново бяхме приятели.
-Не е чак толкова лоша.-сръга ме в ребрата тя, докато излизахме от стаята.
-Очилата й са смешни.-защитих се аз.
Ема се изсмя с възмутена въздишка.
-Стига, Майкъл.-сопна ми се.-Подигравките от този сорт, бяха в пети клас.
-Шести.-поправих я аз.
Тя се засмя и закима.
-Явно си бил там.-съгласи се.
Усмивката на устните й бавно се стопи, когато видя стоящия насреща ни Ерик.Ема погледна мен, след това него и накрая прочисти гърло.Направи една крачка, но не бе нужно.Ерик сам дойде при нас, гледайки ме кръвнишки.Това смръщи и мен.
-Ема, всичко наред ли е?-попита я гневно, без да сваля поглед от моя.
-Смяташ, че понеже е с мен, нещо не е както трябва?-ядосах се аз.
-Майкъл…-Ема сложи ръка на гърдите ми и застана пред мен.-Добре съм, Ерик.-увери го.
Той кимна веднъж с неприятно изражение.Очите му се пренесоха към нея.
-Вчера трябваше да се видим, забрави ли?-повдигна нахално вежди и това ме накара да присвия очи, готов да го пребия.
Ема отвори уста и затвори очи.Стисна зъби и направи извинителна физиономия.
-Съжалявам, Ерик…-запъна се тя.-Имах…ам…-погледна към мен и после отново към него.-Отвори ми се важна работа, която не можах да отложа.
Ерик отново кимна и устните му потръпнаха в гневна гримаса.
-Важна работа, а?-повтори я с неприязън.
Погледа му се стовари тежко върху моя.
-Тук е пълно с момичета, Майкъл.-изтъкна той и усещах колко много започва да се ядосва.-Трябваше ли да е точно тя?!-извика.
Пристъпих крачка напред и стиснах зъби в изблик на ярост.
-Майкъл.-умолително поде Ема, но се отказах да я слушам.
-От всички момичета, с които можеше да изкараш една нощ, защо точно тя?!-кресна ми.
Премигнах.Какво?
-Ерик…-възмутено го изгледа Ема.-За каква ме вземаш?-издиша ядно.
Презрението валеше от очите му.
-Мислех те за приятелка.-отвърна й, трепереше от ярост.Явно наистина се чувстваше предаден.-Но след като си била с него, явно си като всички останали, залепени за този богат глупак.
Изръмжах и го хванах за яката на блузата, блъскайки го в шкафчетата.
-Смяташ, че съм спал с нея?!-процедих през зъби.
-Майкъл, моля те.-извиси глас Ема.
Блъснах го наново.
-Ако я исках просто затисната между себе си и матрака, не мислиш ли, че вече щеше да е там.-изсъсках по-близо до него, с надежда Ема да не чуе, но дори да не бях преценил правилно не ме интересуваше.
-Ти си манипулатор и тя не заслужава боклук, като теб.-запъхтяно ми отговори.
Забих му юмрук и тръгнах заплашително към него.
-Майкъл, достатъчно!-Ема застана на пътя ми с твърдо и напрегнато лице.
Преглътна и повтори по-тихо.
-Достатъчно.-обърна се към Ерик и приклекна до него.
Помогна му да се изправи, но той грубо я отблъсна от себе си.Вбесен, отново щях да му дам урок, за това че си позволи да я докосва не с нежност, но Ема сложи две ръце на гърдите ми.Отказа се да му помага, когато двама негови приятели се притекоха на помощ.
-Хайде, човече.-изпухтя единия и бавно го съпроводи извън обсега на очите ми.
Ема гледаше след тях с и когато вече не виждаше Ерик сведе поглед.Обърна се към бавно към мен.
-Искаш ли да го накарам да страда?-попитах я настървен.-Защото още веднага мога да му стъжня живота.
-Вината не е негова.-отговори ми тихо.-Нормално е да се чувства предаден.
Поклатих глава.
-Предаден от какво?-запитах я.-Какво толкова се е случило?Не можеш да излизаш с мен, защото Ерик не ме харесва ли?-изсмях се.Исках да го пребия.
Ема стисна устни.
-Дължа му повече от колкото можеш да си представиш.-каза ми.
Започвах да губя.
-Защо?-настоях аз възобновил яда.-Защото знае причината за страданията ти?
-Това няма значение.-отрече тя и се опита да ме подмине, но аз я хванах за лакътя и я дръпнах към себе си.
-Не искаш да се виждаш с мен, защото Ерик ти е наговорил куп глупости?-бях стиснал зъби.
-Не е като да не са истина, нали?-контрира ме, стъписа ме.
Облизах устни и премигнах на среща й.Обидено и бавно я пуснах и се отдалечих няколко крачки от нея.Тя отвори извинително уста, но не я дочаках.Врътнах се и побързах да се скрия.
Денят започна прекрасно.Дори когато Ема се разплака, денят продължи да бъде прекрасен.И сега един поглед от Ерик бе достатъчен да я отдръпне от мен.Да се обърне срещу мен.Кратките седмици, в които се държах зле с нея, а Ерик бе заел ролята на спасител, явно нямаше да ме оставят безнаказан.Сега трябваше да се доказвам, ли?Пред него?Да му доказвам, че мога да направя Ема щастлива, дори повече?Това не бе в списъка неща, които трябваше да свърша.Наум го прегледах отново.Да се държа мило, да бъда себе си, но в онази добра насока…да…само две неща бяха.Никъде в тези, между тези, до тези, две неща нямаше, „доказване пред Ерик”, „чакане одобрението на Ерик”.Стиснах зъби и просто излязох от училището.Не ми се занимаваше с глупави часове, които нямаше да допринесат с нищо в реалния живот и в подобрението на настроението ми.
Късния следобед се шмугнах в кафенето при Ник, Джон и Дарина.Ема взимаше поръчки, но се постарах да не й обръщам внимание.Никакво.Ник и Джон забелязаха лошото ми настроение.
-Какво се е случило?-попита Ник.
-Все тая.-горчиво изрекох.
Ник и Джон се спогледаха.Дарина сведе поглед и тактично стана, целуна Джон и се изниза от нашата маса.
-Да не би да си объркал нещо с Ема?-предположи той.
Изсмях се и поклатих глава.
-За пръв, момчета…-погледнах ги с повдигнати вежди.-Вината не ме в мен.Всъщност, ако гледаме технически на нещата, беше точно в мен, но в конкретния случай…-стиснах устни отново заклатих глава.-Не беше в мен.
-Не си я…-запъна се Джон.-Не си я…Не си и направил нещо лошо, нали?
Стрелнах го ядно с очи.
-Слушаш ли ме какво ти говоря?-сопнах се.Изсумтях.
Въздъхнах, направих няколко ядосани физиономии и се опитах да обясня спокойно и безпристрастно.
-Взех я от тях…-започнах.-Споделихме няколко мига и в колата и в училището.-нямаше нужда да знаят, че е плакала и, че главно заради това се правех на шут през по-голямата част от времето.-И след това Ерик се появи.
Метнах едно късче от салфетката, която нервно късах.
-Един презрителен поглед от негова страна и няколко непочтителни думи, ме изкарах извън контрол.
-Обиждал те е?-учуди се Ник.
-Не мен.-изтъкнах.-Ема.Тя обаче не прие спасението, както подобава и трябваше да се застъпи за него.Дължала му била твърде много и сега сигурно не иска да ме погледне понеже Ерик не би одобрил.-завърших с фалшиво отегчение.
Ник сбърчи вежди.
-Майкъл…-поде с недоумение.-В такива моменти е ясно какво правим.-изви глава към мен, сякаш да ми подскаже.
-Забрави.-срязах го с предадено изражение.-И без това е прекалено трудно да й следвам настроенията.-добавих строго.
Не бях прав.Обичах да гледам променливите й настроения.
-Знаеш, че не е така, човече.-не се съгласи с мен Джон.-Харесваш я.Не бива да се отказваш само защото Ерик е на пътя ти.
-Не мога да го разкарам от пътя си.-троснах се.-Не и докато Ема е така вързана за него.
-Но…-опита се да възрази Ник, но аз го прекъснах.
-Вижте, не е като да няма право.-повдигнах рамене.-Държах се като задник първите няколко седмици, а Ерик бе този, който превръщаше нещастието й в щастие.Не мога да очаквам, че ще ме приеме…поне не и толкова скоро.
Сведох поглед замислен.Още веднъж ми бе трудно да изразя чувствата си, но Ник и Джон не ми се подиграха или изсмяха, така че не съжалявах дълго за отворената си природа.
Загледах се гневно напред, когато Ема дойде.Виждах, че съжалява, но не знаех дали съжалява за днешното си откровено признание, че съм курвар и че не си струвам, или за това, че нямам никакъв шанс с нея.
-Мога ли да ви предложа нещо?-попита плахо и любезно.
Преглътнах и продължих да зяпам напред.Ник и Джон й се усмихнаха и поклатиха глави в отрицание.Усетих как погледна към мен, но щях да устоя.Нямаше да отвърна.Не!
-Майкъл?-надеждно зададе към мен.
Вдигнах показалец и го заклатушках разсеяно.Не я погледнах.Тя сведе поглед и стисна устни.Отдалечи се бавно и чак тогава зърнах гърба й, като побързах да се обърна към Ник и Джон.
-Мисля, че самата тя не знае какво да прави, Майк.-каза Джон и имах чувството, че се опитва да ме успокои.
-Важното е какво иска.-поправих го.
-Объркана е.-защити я Ник.-Не можеш да очакваш от нея да ти даде точен отговор.
-Нищо не съм я питал.-припомних му.
-Не се прави на глупак.-гласът на Ник стана равен.-Знаеш какво имам предвид.Дай шанс на ситуацията.
-Тя е тази, която трябва да даде шанс.-извисих тон аз.-Опитах се да бъда онова, което ще й хареса и с което ще се чувства добре.Тя трябва да реши дали иска да е с мен или с Ерик.
-Защо поставяш въпроса така?-попита ме Джон.
-Защото въпросът е така!-изтъкнах.-Така стоят нещата.Ерик ме мрази и след като Ема е по-близка с него го слуша.Фактически тя трябва да избира дали предпочита да остане с Ерик, който не би приел тя да има връзка с мен, или да бъде с мен, като тогава автоматично се отказва от Ерик.
-Правиш го прекалено сложно.-обвини ме Ник.
-То е сложно.-викнах аз и половината заведение се обърна към мен.
Огледах се ядосан и стиснах зъби.Станах рязко и излязох.Честно казано не се почувствах по-добре, когато чух леки, но настоятелни стъпчици да търчат след мен.
-Майкъл!-повика ме Ема.
Не спрях, а продължих да крача към колата си.
-Майкъл!-викна по-близо до мен и препречи пътя ми.
-Ако обичаш.-нетърпеливо я замолих.
-Съжалявам.-натърти тя.
Присвих очи, но реших да я оставя да се изкаже.
-Това, което казах днес не беше редно.
Изсумтях.
-Не е като да не е бе права, нали?-повторих я с лека корекция.
Тя облиза устни и сведе поглед.
-Не бях.-каза твърдо накрая.-Защото не го мисля…не и по този начин.
-Това ме успокои.-иронично подметнах.
-Трудно ми е, Майкъл.-пристъпи припряно.
Тонът й показваше колко много иска да ми внуши истината, която не ми казваше.
-Не си мисли, че не виждам колко старание полагаш.-погледна ме внимателно.
Това ме учуди.Значи все пак не начинанието ми не бе съвсем невидимо за инициатора!
-Да…-усмихна се на учуденото ми изражение.-Забелязвам.И го оценявам.
Замълча за малко, гледайки ме мило.
-Но…-продължи,.
Разбира се,че ще има „но”.
-Опитай се да притеглиш фактите.Ерик бе до мен, когато ти не беше и това не е нещо, което мога просто да подмина.
-Бъркаш за подбудите на Ерик.-пуснах отровната муха.
Ема сбърчи вежди.
-Не се опитвай да го изкараш виновния в цялата ситуация.-предупреди ме.
Разбирах как изглежда от страни.Богатото хлапе не получаваше това, което иска и целия свят му бе виновен…Но не бе така.
-Имаше време, когато с Ерик бяхме приятели, Ема.-обяснявах с безизразно лице.-Признавам, че това, което направих не бе никак…
-Достойно?-повдигна вежди.
Я, Ерик й бе разказал и явно доста поукрасил, ако съдех по лицето й.
-Може би няма да е зле да чуеш и двете версии.-сухо добавих.
-Не мисля, че има версия, Майкъл.-отвърна ми тя обидено.-Да отнемеш гаджето на приятеля си, само защото можеш не е готина игра.
-Въпросът не е в това…-нетърпеливо стиснах зъби.-Да, тя беше много важна за него и да, аз спах с нея.-безразлично резюмирах.-И е прав да ме мрази, не отричам.
-Тогава къде е проблемът?
-Той знае, че си различна за мен.-вътрешно изгарях от смут, но не позволих това да се покаже.
Това обаче смути и нея.
-Не иска да ме доближаваш, за да ме кара да страдам.
-Не мисля, че съм чак толкова важна за теб, за да ме въвлича в борбата ви.-недоверчиво подметна.
Наистина не знаеше колко важна започна да става за мен.
-Не иска да опази теб, а да смаже мен.-казах й.Не ми повярва.
Гледа с объркано и все същото недоверчиво изражение и накрая енергично поклати глава.
-Не знам, защо въобще те слушам!-плесна се по челото.
-Схващам, че е по-достоверно да вярваш на добрия Ерик, а не на лошия Майкъл, но…
-Има ли нещо нередно в тази теория?-прекъсна ме с присмех.
Загледах се в очите й и след това затворих своите продължително и поклатих глава победен.
-Няма смисъл.-промърморих.-Скоро ще разбереш за какво ти говоря.-обещах й, съвсем не наясно как ще изпълня обещанието си.
Сигурен бях колко много Ерик ще се постарае да не спира да бъде добрия в тази история.Съзнавах обаче, че Ема не бе никак глупава.Рано или късно щеше да схване.


justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Вто Фев 28, 2012 7:56 pm

Карах бавно към дома си.Не бе в мой стил.Обикновено прашех по пътя и правех няколко обиколки, но сега просто исках да се прибера.Отново съжалих, че няма да кого да се оплача.На някого другиго, освен Ник и Джон, с които не ми се мотаеше в момента.С унила физиономия пъхнах ключа в ключалката и влязох вкъщи.Стреснах се когато видях баща ми да виси на креслото, специално обърнато към вратата.
-Какво?-троснато попитах.Исках да приключа по-бързо с това и да се кача с моментната си депресия, която исках да изживея сам.
-Съжалявам.-каза той.
Пребелих очи.
-Мисля, че упражнихме това действие.-промърморих.
Гордън поклати глава със съпричастна физиономия.
-За приятелката ти.-поясни.
Взрях се в него с учудване.
-Моля?-попитах недоумяващо.
Гордън се изправи и се приближи към мен, слагайки ръка на рамото ми с жално изражение.
-Сега разбирам, защо се държиш така с нея, а не както с другите.
-Какво?!-ядно потретих нетърпелив да чуя за какво, по дяволите, ставаше въпрос.
-Сестра й, Майкъл.-погледна ме сякаш очакваше да знам за какво говореше.
Поклатих глава, а той след мен също внезапно объркан.
-Сестра й, Майк.-настоятелно повтори.-Починала е преди близо шест месеца.
Взря се в мен с някакво очакване на реакция.
-Не знаеше ли?-удиви се.-Мислех, че за това си така добър с нея.
Зяпах го.Зяпах го с разтворени очи и уста.Не мисля, че бях способен да помръдна.Наистина в този момент не знаех, че въобще можех да се считам за човек, който съществува.
Това ли бе тайната й?!За това ли бе избягала тук?!За това ли бе така тъжна и закрита, така несигурна и предпазлива?!За това ли плачеше…?!Всичко наоколо ли й напомняше…?!?!?!Момичето, в което бях влюбен, страдаше заради смъртта на, подозирах, най-близкия й човек!!!Никога не съм имал братя или сестри, но чувал бях, колко силни са връзките помежду им.Имах чувството, че ще се разцивря.Не мога да повярвам, че ми пукаше!
Рязко се врътнах и излетях през вратата.Гумите извистяха, когато потеглих и когато спрях нетърпеливо пред дома й.Излязох в дъжда и припряно започнах да чукам по вратата.Ема отвори и аз веднага я придърпах в прегръдката си сякаш самият аз имах нужда от нея.Изкарах я на дъжда, но имах нужда да я държа.Да я държа близо до себе си.
-Съжалявам!-зашепнах настоятелно.-Толкова много съжалявам!
Бях притиснал главата й към гърдите си и мисля, че Ема схвана за какво се извинявах.
…-Не беше нещастен случай.
Каза Ема.Стоеше до прозореца си и гледаше дъжда, а от косата й се спускаха капки от него.Бях срещу нея със скръстени ръце и чаках.
-Беше убита.-гледаше право през прозореца и не можех да различа капките дъжд от сълзите, които бях сигурен, че са там.-Бяхме…-сведе поглед и се усмихна горчиво.-Бях…съм от богата фамилия, също като теб.-не ме погледна.-Баща ни…често отсъстваше, а майка ни, бидейки вкъщи, рядко ни обръщаше внимание.Можехме да правим почти каквото си искахме.Лира беше по-малка от мен с две години, но…-поклати глава.-Беше по-умната и по-красивата.
Дори и в този момент, трудно ми бе да си представя, че някой може да е по-прекрасен от Ема.Започвах да я боготворя.
-Един слънчев ден се запозна със студента Марк.-долових неприязън при споменаването на името.-Той беше доста по-голям от нея.От двете ни.Беше беден и това бе една от причините Лира така да се привърже към него.Смяташе, че живеем във филма, в който богатото момиче и бедното момче намират щастието.-видях едрата сълза по бузата й.-Само че в нашия филм бедното момче, уби богатото момиче.
Помълча малко и после разтърси глава и подсмъркна.Не знаех какво да направя.Направо усещах колко много не желае да я докосвам сега.За това просто си останах прикован на перваза срещу нея.Гледайки я, готов да я поема в случай на нужда.Все още осмислях факта, че знаех причината за идването й тук.Чувствах се още по-хлътнал до уши, разбирайки колко много си приличаме.Не с това за сестра й, но в животите ни имаше много сходства, които ме караха да я чувствам близка.
Мокрите й очи се взряха в моите.
-Марк влезе в затвора, където лично настоях да отиде.Разбира се, щеше да влезе там и без моя помощ, но…-премигна.-След време се оказа, че баща му не е толкова беден колкото се изкарваше.
-Мислиш, че ако излезе ще те потърси?-попитах я, за да съм сигурен, че сме на една вълна.
-Знам го.-потвърди.-За малката една година, в която имах възможността да го опозная се убедих колко жесток може да бъде.
Присвих леко очи, абсолютно наясно, че няма да позволя нищо да й се случи.Не и докато аз съм до нея.Не и докато имам силата да я опазя, от всичко, което й мисли злото.
Тя въздъхна тежко и се пренесе до малката си библиотека, пред чиито книги стоеше една единствена снимка на първия рафт.Докосна леко рамката й.
-Падаше си малко наркоман от време на време.Започна да дължи пари, а Лира искаше да му помага и когато баща ни разбра за всички субсидии, които липсваха се вбеси.Дори не знаеше, че Лира излиза с второкурсник.Когато научи и за това, побесня.Щеше да ни изгони, нея-защото беше виновна за всичко, а мен, защото като по-голямата сестра трябваше да я озаптявам.
Обърна се към мен и повдигна рамене.
-Когато отиде при него с молба да й възстанови някои от загубените й пари, Марк отказа.Скараха се и…-стисна устни силно.-Тя заплаши, че ще го издаде на полицията, заради дрогата.След пренебрежителния му отказ, му каза, че ще го обвини в педофилия.Неговия гняв бе далеч по-страшен от този на баща ни.Лира просто искаше да оправи отношенията в семейството…искаше да ме предпази от гниене на улицата без нищо.-изсумтя.-Такава лигла бях.-изплю с отвращение.-Ако се бях научила на малко повече отговорност и живот с по-малко пари сега щеше да е още жива.-изсъска.
Поклатих глава.
-Нямаш вина за случилото се.-тихо й възразих.
Сълзливите й очи отново ме пронизаха.
-Напротив.-изплака и преглътна тежко.-Баща ми беше прав.Моя задача бе да се грижа за нея и какво направих?!Оставих я да й се тегли куршум в главата, заради невъздържан гняв.-сложи ръка пред устата си и отново се загледа в снимката на русичкото салбичко момиче, което лежеше на зелена остригана трева и се усмихваше весело.
Приближих се до Ема и обгърнах рамената й.
-Нямаш вина.-повторих.
Тя ме отблъсна и се понесе към прозореца.
-Знаеш ли, че дори не отидох на погребението й.-призна ми, триейки сълзите си.-Стоях зад каменна колона и гледах цялото шоу, но така и не участвах.-иронизира пак с горчивина.-Изчаках да дам показания срещу Марк и да издера лицето му, доколкото успях преди охранителите да ме хванат и се изнесох от града.Не беше минала и седмица от смъртта й.Лира беше единствената ми приятелка.Единственото живо създание, на което можех да разчитам.Имаш ли представа какво е да изгубиш най-скъпото, Майкъл?-попита ме.
Не й отговорих.И без това знаеше отговора.Можех да се депресирам, че нямам семейство, но моята болка нямаше нищо общо с нейната.Ако трябваше да се явяваме на състезание, щеше да е първото, което да изгубя.Дори с пари не бих могъл да подсигуря победата си.
Отново се взря в мен.
-Не си измислям, като ти казвам, колко много дължа на Ерик.-каза ми.-Не ми понесе, когато той ме попита дали съм добре, след сблъсъка ми с теб.Помниш ли?
Кимнах веднъж, започвайки рязко да разбирам ситуацията.Кретен!Бях кръгъл кретен, да се отнасям така с нея.Така сякаш е парче месо, което можех да поръчам и да взема.
-Не те виня.-увери ме.-Бях същата, като теб.-усмихна ми се.-Беше ми изключително трудно да се приспособя към новата среда.Нов град, ново училище…Дори след тези няколко месеца, още не съм се интегрирала напълно.Ако не беше Ерик…-замълча.
Не ми беше нужно да продължава.Ерик се издигаше в очите ми.Помогнал й е.Бил е до нея и й е помогнал да превъзмогне поне малко.Щастието й бе най-важното и ако Ерик го постигаше то…
Ема се доближи до мен.Бавно вдигна ръката си.Хладните й пръсти се спуснаха по бузата ми.Нежна милувка, която ме подлуди.Най-нежната, която някога бях усещал.
-Благодаря ти.-прошепна.
Погледнах я объркано.
-Значи много, че дойде до тук.
Пристъпих крачка към нея и телата ни се допряха и това за пръв път нямаше значение за мен.Плъзнах ръката си по лицето й, като спрях шепата си в основата на тила й, а палеца ми започна да премахва сълзите.
-Влюбен съм в теб.-изтърсих в тон със споделящата атмосфера.
Очите ми шареха нервно по лицето й, чакайки реакцията й.Ако щеше да ме отхвърля нека го направи сега.Аз пак щях да остана до нея.
Нейните очи засияха.Разтвори ги, сякаш невярващо, стори ми се.
-Не, не си.-отрече тихо.
Поклатих твърдо глава.
-Опитах да не съм, повярвай ми.-уверих я.
Още една сълза напусна едното й око и тя обви пръсти около китката ми.
-И аз. - засмя се нервно и разбрах, че и на нея й струва много да говори за чувства.
За това просто придърпах лицето й към своето и я целунах силно и невъздържано.Не и беше проблем да ме следва.Мисля, че и двамата имахме нужда от това
.Бавно започнах да разкопчавам ризата й и когато стигнах до края я смъкнах предпазливо от раменете й.Вдигнах ръцете си, когато Ема започна да повдига фланелката ми.Плъзна ръка по голите ми гърди и целуна ключицата ми.Устните й продължиха по врата ми, извиквайки стенанието ми.Устните ни отново се сляха и аз придърпах тялото й към своето и ръката ми обходи голия й гръб.Кожата й бе толкова мека, толкова изкушаваща.Гърдите й се докосваха до мен без задръжки и притеснение.Положих я внимателно на леглото и се качих върху нея, като внимавах в невидимото за нея нетърпение, да не отпусна и грам от тежестта си върху финото й, но както бях усетил не веднъж, здраво тяло.
Ема бе такава красноречива смесица.Мекотата на нежната й кожа криеше невероятна сила, когато пожелае да бъде използвана.Когато трябва.Толкова неука, когато опре до чувства, но толкова директна, когато трябва да говори за нечии чужди.Така силна психически и в същото време така слаба, намираща своя начин да се справи, който отново я раздвояваше.
Телата ни се задвижиха спокойни и страстно нежни, в пълна противоположност с плющящия навън дъжд.

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Вто Фев 28, 2012 7:57 pm

Сутринта не се забави особено.Беше без значение, тъй като и без това не спах много добре.Ема лежеше върху гърдите ми и още не се събуждаше.Това пък ме устройваше напълно.Нежната ми страна бавно започна да дава път на старото мен.Споменът за снощи ме приповдигна доста.Плъзнах пръсти лекичко по голия й гръб и целунах косите й.След тази невероятна нощ, нямах търпение за още.Беше толкова прекрасно, че изпитах желание да повторим всичко още сега.Но по-специалната ситуация и чувства към Ема, ме възпряха.Бях я спечелил и сега нямах намерение да я губя.
Усетих, че се разбужда.Дългите й мигли погалиха кожата ми и аз се засмях.
-Какво?-попита ме сънено и долових усмивката й.
-Нищо.-отвърнах и отново целунах косите й.
Тя надигна леко глава и се взря встрани от мен.Направи гримаса, като човек, който е хванат в лъжа и се изправи бързо, отнемайки ми завивката.
-Хей!-възпротивих се.
Тя се засмя чаровно.
-Съжалявам.-направи жална физиономия и когато скри части от тялото си от лукавия ми поглед, ми върна завивката.-На работа съм.
-В събота?-повдигнах вежди.
Тя повдигна рамене.
-Ъръл ме взе след определени условия.-каза ми.-Трябва да бягам.
Изправих се с мъка и нежелание.Обух дънките си и се приближих към нея, за да й оправя косата, която се скри под ризата.Ема обгърна кръста ми с ръце и ме целуна бързо.
-Това моята риза ли е?-попитах я, като я дръпнах обратно при себе си.
Ема сви устни.
-Нямам време…-невинно поде.
Сложих показалец на устните й.
-Ще си я поискам обратно и ще трябва лично да ми я върнеш.-прехапах устна.
Очите на Ема се присвиха закачливо.
-Обещавам.-каза отчетливо.
Целунахме се още веднъж, облякох си фланелката и тихо се изнизахме от къщата.Спрях пред заведението на Ъръл и се обърнах към Ема.
-Ще дойдем с момчетата по някое време.-казах й.-Да не си тръгнеш без мен.
-Няма.-засмя се и ми смигна.
Тръгна да излиза, но аз я хванах за лакътя.Обърка се, когато не успя да разчете изражението ми.Не беше трудно.Очите ми бяха присвити и предпазливи.Почти предупредителни.
-Няма да се повлияеш от Ерик, нали?-поисках да се подсигуря.
Ема наклони леко глава и след това сдържа усмивката на лицето си.
-Няма.-увери ме.
Отново понечи да излезе, но отново я дръпнах към себе си.
-Целуни ме.-усмихнах й се и зачаках.
Устните й нежно и внимателно се сключиха с моите и трябваше да си напомня, че съм паркирал пред заведението, което в събота въртеше завиден оборот и не мога да я пренеса на задната седалка.
Откъсна се от мен и не спря да ме гледа, докато се отдалечаваше с всяка една крачка.Чаках я да се скрие от погледа ми и тогава потеглих.Чак сега се съсредоточих върху въпросът, който ме развълнува вчера, но не достатъчно, за да остана да попитам.
Гордън не си беше вкъщи, за това се насочих към тъпия му офис.Когато влязох в сградата и уверено закрачих към кабинета му, Миранда ме посрещна нервно.
-Майкъл, какво правиш тук?-попита ме и ме застави срещу нея.
-Баща ми вътре ли е?-посочих вратата в края на коридора.
-Да, но има събрание в момента.-заяви ми.
Подминах я безцеремонно и секретарката се развика зад мен.
-Майкъл, не можеш да влезеш сега!-изтича до мен, но не посмя да ме докосне.
Не я слушах.Отворих двойната врата и влязох все едно съм си у дома.Баща ми се изправи от главното място.
-Г-н Фин, съжалявам…-притеснено започна секретарката.
-Няма нищо, Миранда.-успокои я той.-Можеш да се върнеш към заниманията си.-усмихна й се и тя притеснено затвори вратите.
Вгледах се в него и всичките му колеги.
-Всичко наред ли е, Майкъл?-попита ме внимателно.
-Бих искал да поговорим.-повдигнах нетърпеливо вежди.
-В момента съм малко зает…-изтъкна.-Защо не…
-Бих искал да поговорим сега, ако може.-настоях.
Гордън се поколе*а и после кимна.Не помръдна от мястото си и подбелих очи.
-Бих искал да поговорим насаме, ако нямаш нищо против.-започвах сериозно да се ядосвам.
Той закима разбиращо и се отмести от мястото си, насочвайки се към мен.
-Извинете ме за момент, господа.-делово помоли и затвори вратите на кабинета си, вкарвайки ме в другия си малък кабинет.
-Миранда, донеси на партньорите ми кафе, ако обичаш.-каза й докато влизахме.
Гордън седна на големия стол, зад лъскаво бюро и ме погледна въпросително.
-Какво има?-въздъхна.
-От къде разбра за сестрата на Ема?-зададох направо.
Гордън повдигна вежди и рамене, сякаш всичко си бе в реда на нещата.
-Исках да науча повече за нея.-призна ми.
-Кой си ти, че да се ровиш в чуждото минало и история на хората?-ядно го попитах.
За какъв се вземаше?!Как смееше така неканено да изтръгва информация за Ема?
-Ти, изглежда, не знаеше.-изтъкна той, но не като подигравка, както щях да го приема, ако не усетих, че не е с такава цел.
-И до там щях да стигна.-уверих го.
Гордън се подсмихна.
-Бях любопитен.-повтори се.-Не беше трудно…Попитах директорката, леля й…
-И те ти казаха?-недоверчиво запитах.
-С няколко чаровни погледа и усмивки, всичко можем да получим…-внимателно ме погледна.-Ти го знаеш не по-зле от мен.-усмихна ми се.
Пригади ми се от думите му.Исках да го фрасна с нещо силно и тежко.Не че аз нямаше да използвам всичко необходимо, за да науча, но имаше значение от какви подбуди.Първоначално исках просто да знам, но после се случиха всичките тези неща с влюбването и…А той просто, за да знае…Стар глупак!
-Не се прави така!-обвиних го.
-Има ли значение?-изправи се.-Аз задоволих любопитството си, а ти вече знаеш още нещо за своята приятелка.Всички печелим.
-Въпросът не е в това!-запротестирах.
-Явно момичето доста си струва…-замислено отбеляза, прекъсвайки ме.-Така уставно да се застъпваш за нея…
-Изобщо не е твоя работа!-отговорих през зъби.Личния ми живот не го засягаше.Никога не го е, за това защо да започва сега?
Погледна ме сериозно.Пое глътка въздух.
-Радвам се, че те превръща в човек, а не в глезльото, който е свикнал да получава всичко.-обидата си беше обида.
Присвих очи и устните ми потръпнаха в знак, че скоро ще избухна.
-Ти ме превърна в този глезльо, Гордън.-напомних му.
-Да…-съгласи се.-И съм доволен, че има кой да поправи грешката ми.
Отстъпих няколко крачки назад отворих троснато вратата.
-Прекалено е чиста, за да си позволяваш дори да говориш за нея.-казах му, като обърнах леко глава, но не го погледнах.-Повече не смей да се месиш в живота й!-предупредих и излязох.
Сега щях да пообиколя града няколко пъти на отворени прозорци, за да се разсея, после да забера Ник и Джон и да се върна при своето момиче, което вече ми липсваше.Бях малко извън града, колата ми стоеше на края на сивите скали, които сега имаха по-светъл цвят, заради залеза.Първоначално зяпах морето, но когато по-късно отворих очи забелязах, че е вече тъмно.
-По дяволите!-изругах, като се огледах и осъзнах, че наистина е късно.Часът бе девет и половина и Ема вероятно отдавна бе свършила смяната си.
Бързо се върнах в града и повече време ми отне да се добре до кафето.Когато влязох и се заозъртах за Ема останах разочарован.Рязко се обърнах и стиснах устни, за да прикрия стряскането си.
Ник и Джон стояха зад мен.
-Тръгна си.-уведоми ме Ник.-Разбрахме, че си говорил с баща си и й казахме, че вероятно няма смисъл да те чака.
-Не е като грешахме.-изтъкна Джон.-Къде беше толкова време?
-Наблизо.-подлъгах.
-Да пием по нещо?-предложи Ник.
Поклатих глава.
-Трябва отида при Ема.-казах им.
-Спокойно.-Ник сложи ръка на рамото ми.-Изпратихме я до тях, за да се уверим, че Ерик няма да се прави на кавалер.
-О…-сбърчих вежди.-Ами…-поколе*ах се.-Мерси…предполагам.-измърморих.
Седнахме на най-крайната маса и бирите ни не се забавиха.
-Значи вече е официално?-подкачи ме Джон.-Вие сте заедно.
Кимнах сънено и затърках очите си.Леле, колко много ми се спеше.
-Притесни се за теб.-каза ми Ник, сменяйки темата.-Когато й казахме, че си се сдърпал с баща си.
-На вас пък кой ви каза това?-троснах се.
-Не си вдигаш телефона, не можем да те открием никъде…-заизрежда Джон.-Ами да, горе-долу това са симптомите.-пошегува се после усетих как става сериозен.-Какво се случи?
Поклати глава.Не ми се говореше за това.Така вероятно трябваше да им кажа за проблема на Ема, а нямах намерение да го правя.
-Поредната глупост.-реших да задоволя каприза им, все пак.-Рови се там, където не му е работа и след това отново стигнахме до момента, в който аз съм глезен, а той съжалява…въпреки че…този път нямаше съжаление.-завърших и отпих.
Продължихме в мълчание.Не неловко.Мълчанието между нас никога не беше неловко.Просто уютно, способно да те приспи мълчание.Когато се прибрах все още се терзаех за това, че така прецаках Ема.Толкова нечестно от моя страна, при положение, че й казах да ме чака.Не…нямаше да остана и тази вечер вкъщи.
На вратата ме посрещна Гордън.Подминах го, но той ме спря, докато отварях колата си.
-Майкъл, утре вечер ми трябваш.-подвикна ми.
-Не съм свободен.-отрязах го.
-Майкъл!-гласът му стана по-настоятелен.
Затвори вратата ми и ме погледна строго.
-Моля те.-изговори бавно.-Доведи приятелката си ако искаш, но трябва да дойдеш утре.
Гледах го дълго време, готов да му откажа, но нещо ме възпираше.
-Хубаво.-отговорих незаинтересовано.
-Чакам те в официалната зала, седем и половина и моля те…-надвеси се над мен през прозореца на колата.-Недей да закъсняваш.Важно е да си там навреме.
Не казах нищо.Просто потеглих.Погледнах в огледалото за задно виждане и установих, че баща ми гледа притеснено след мен.Върнах очи на пътя и въздъхнах.
Почуках колебливо на вратата на Ема.Не ми отвори Ема.Висока чаровна жена с кърпа на главата си и цигара в устата, със сладко излъчване и приятна аура, застана на прага и ме погледна любопитно и дружелюбно.
Усмихнах се плахо.
-Ема вкъщи ли е?-попитах.
-Съжалявам, в момента я няма.-отговори ми жената и ме огледа, дърпайки от цигарата си.-Майкъл…предполагам? –предположи правилно.
-Същия.-усмихнах се по-уверено и подадох ръката си.
Жената здраво ме стисна.
-Аля.-представи се.-Аз съм лелята на Ема.-отмести се от прага с въпрос в очите.-Искаш ли да влезеш и да я почакаш?
Замислих се, но реших, че може би не е много добра идея.Предпочитах да се усамотя някъде с малко алкохол и лошо настроение, което, с липсата на Ема, ставаше още по-лошо.
-Благодаря, но няма нужда.-любезно я отрязах.-Предайте й, че съм минавал.
Аля кимна и изчака да потегля, преди да затвори вратата.Пръстите ми забарабаниха по волана, докато карах и се оглеждах в търсене на нещо интересно.От време на време отпивах от малкото бира, която ми бе останала и се надявах да не спре някое тъпо ченге.Тогава нямаше да е гот.
На кея, където често обичах да се разхождам с чаша кафе сутрин, когато успея да стана достатъчно рано, за да не хвана тълпите, двойка се разхождаше и това ме накара да се усмихна, способен да се похваля със същото.Момиче, което е само мое, с което се обичаме, с което си помагаме…Рязко забих спирачките, когато, минавайки през светеща лампа, установих, че това Е моето момиче.С Ерик.Бях достатъчно замаян от малкото алкохол, за да си позволя това да остане така.
Излязох заплашително и треснах вратата.Това не привлече вниманието им.
-Ерик и Ема!-провикнах се подигравателно.
И двамата се спряха и се обърнаха бавно и объркано.
-Ема и Ерик.-този път по-тихо, тъй като се бях приближил към тях.-Мерси, че ме изчака днес, съкровище.-присвих очи срещу нея.-Много мило от твоя страна да спазиш обещанието си.
Ема преглътна, свеждайки поглед.Не уплашена, а по-скоро предпазлива.
-Ник и Джон ми казаха, че няма да се върнеш скоро.-обясни тя с тих глас.
-Но с Ерик, можеш да се мотаеш.-несвързано направих връзката.
Ема облиза нервно устни и се приближи към мен.
-Пиян си, Майкъл.-констатира.
-Е и?-троснах се.
Стоях напълно неподвижно, освен че от време на време се полюшвах и вероятно само миришех на алкохол.И да, леко ме бе хванало.
-Това не обяснява защо си с него.-посочих ядно към Ерик.
-Отидох да я видя, глупако.-отговори ми нагло той.-Както знаеш, има нужда от компания в момента, а не от депресиран пиян тъпанар.
Стиснах зъби и тръгнах към него, но Ема сложи ръка на гърдите ми.
-Майкъл.-предупредителния и тон ме принуди да я погледна.
След това отново към Ерик.Изсмях се удивен.
-Ооо разбирам…-закимах.-Яд те е…-приведох се напред и присвих очи.-Че на мен пусна, а на теб-не.-повдигнах подигравателно вежди.
Шамара то страна на Ема не се забави.Извъртя главата ми на една страна и съм убеден, че в момента бе червено.Извърнах ядосано глава към нея и Ерик моментално застана на преден план пред очите ми.Изсмях се.
-Мислиш, че ще й посегна?-попитах невярващо.
-Почти мога да се обзаложа!-отвърна той напрегнато.
Поклатих глава.
-Аз я чукам, Ерик.Не я бия.-смигнах му и след това усетих юмрук от другата страна на лицето си.
Интересното бе, че отново дойде от Ема.Видях как Ерик се опита да я отдръпне от мен, но тя го сряза само с поглед, чието презрение се насочи към мен.
-Как смееш да говориш по този начин?-плесна ми още един шамар и аз се засмях, но не, защото ми беше смешно, за просто защото не вярвах колко много си позволява тази малка госпожичка.-Чаках те цял ден в проклетото кафене, за да можеш да се напиеш и когато просто се разхождам с приятел, да ме обвиняваш…-поклати глава.-Как си позволяваш да хвърляш намеци относно отношенията ми с Ерик?За кой, по дяволите, се мислиш?-четвъртия удар ме изкара извън строя.Паднах на земята и се хванах за горещата ми буза, която нямаше да е толкова високи градуси, ако не беше здравата ръка на Ема.
Стиснах зъби, за да успея да се задоволя само с нисък, заплашителен говор, а не с действия.
-Ако още веднъж ме удариш…-просъсках и бавно започнах да се изправям.-Ще има последствия.
Очаквах Ерик да застане пред нея, в ролята на защитник, но когато дискретно се огледах него го нямаше.Какво?Нямаше го!Беше се изпарил.Беше си тръгнал?И оставил своята скъпа приятелка сама?
Усмихнах се на мисълта, че двамата сме сами и мога да я накажа, както ми се иска.
-Заплашваш ли ме?-разтвори невярващо очи и отново ме зашлеви.
Вбесено я хванах малко над лактите и я придърпах към себе си.
-Спри да ме удряш, кучко!-изръмжах.
Ема разтвори и устата си заедно с очите, които имах чувството, че ще изскочат от орбитите.Блъсна ме силно в гърдите и поредния шамар ме свари неподготвен.
-Кучка?!-извика и ме блъсна назад още веднъж.-Чукаш кучка!-изсмя се и не знам как, ме застави на колене пред себе си и ме хвана за косата, все едно ме скубе.-Лоша комбинация от думи, а?Особено ако наистина го мислиш-изсъска ми.-Сигурно си много разочарован от себе си или ти харесва?
-Оооо….-засмях се продължително и преглътнах.Позволих й да ме подържи така още малко.-Харесва ми…-с едно движение премахнах ръцете й от косата ми и я съборих, настанявайки се между бедрата й.Усещах гнева й и това ме караше да се чувствам изключително добре.-Толкова прекрасно беше…-облизах врата й и тя изстена, не разбрах дали от удоволствие или отвращение.-Искаш ли да го повторим още тук.-преместих устни до ухото й леко го захапах.-Още сега.
Тя прилепи тяло към моето, в опит да се измъкне и това ме развесели.Не бях толкова замаян, за да й позволя да ми се изплъзне.С едната си ръка, заковах китките й, а другата преместих на коляното й, което бе свито, за да й дава повече сила да ме отблъсне.Напълно излишно.
-Интересно ми е…-зашепнах.-Колко пъти са те докосвали така?-плъзнах ръката си надолу по бедрото й.Вярно, през дънките, но бях сигурен, че усеща докосването ми също толкова добре, колкото и ако бе гола.-Колко пъти са те опитвали…-облизах долната й устна. Притиснах таза си в нейния.
Усещах тежкото й дишане.Бях плътно прилепен до нея и гърдите й натрапчиво се притискаха в мен, всеки път, когато си поемаха въздух.
-Със сигурност по-малко от броя на момичета, с които си бил.-хапливо ми отвърна Ема.
Засмях се.
-Така ли?-попитах.
Изправих се бързо и я повлякох със себе си.Не спирах да я притискам, докато не се озовах до колата си не я заковах между мен и нея.
-Да го направим тук!-възбудено из грачих.
-Разкарай се!-тросна се тя.
-Веднага.-прошепнах невъздържано.-Да го направим точно тук.
Притиснах устни в нейните и не й дадох право на глас.Не ми беше нужно гласното й съгласие.В мига, в който освободих ръцете й, Ема обгърна врата ми и вплете пръсти в косата ми.Повдигнах я и краката й се обвиха около кръста ми.
-Вътре…-запротестира през свързаните ни устни.-В колата, Майк.-каза малко по- ясно и се засмя.
Явно й беше забавно.За това реших и на мен да ми стане.Отворих задната врата с мъка и без да искам ударих главата на Ема в покрива на колата.Това разсмя и двама ни.
-Съжалявам.-извиних й се през смях.
Устните ни не се отделяха.Ема само поклати глава, също без да спира да се смее и се проснахме със стенание на задната седалка

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by justwannabeone on Вто Фев 28, 2012 7:58 pm

Лежахме на кожената тапицерия вече близо час.Бях пуснал един от дисковете си, колкото за фон.Главата ми почиваше на вратата, а Ема лежеше почти върху мен, загърната в коженото ми яке, което не я покриваше съвсем.Така ме устройваше.Бях смъкнал покрива на колата и гледахме изпъстреното от звезди небе.Беше някъде след един.Едната ми ръка, бе обгърнала Ема и не спираше да се движи по рамото и гърба й, надолу до лактите.Другата ми длан, покриваше нейната, която бе положила на корема ми.
-Извинявай.-тихо казах, вече за десети път.
Тя се засмя .
-Свикнала съм на подобен тип характери.-прошепна в отговор.Мисля, че й се спеше.-Каква приятелка щях да съм ако се сопвах при най-малкия ти изблик?-иронично подметна.
-Разбирам гледната ти точка.-съгласих се с нея.
-Ще трябва да говоря с Ерик.-въздъхна след още няколко минутки мълчание.
Това ме смръщи.Трябваше ли да разваля момента?
-Защо трябва да разваляш момента?-споделих й мислите си.
Ема измъкна ръката си изпод моята и опря брадичка на нея, върху гърдите ми.
-Не искам да развалям приятелството си с него.-призна ми.
-Той не иска да ти е само приятел.-осведомих я.
Тя сбърчи вежди.
-Какво?-подсмихна се.-Какво говориш?
-Ти си доста привлекателна.-незаинтересовано обясних.-В повечето случаи момчета и момичета, не могат да бъдат просто приятели.
-Това е малоумно.-подигра ми се.-Да не сме в четвърти клас?
-В четвърти клас се държахме само за ръчичка.-контрирах я.
Ема сведе поглед и стисна устни, обмисляйки.
-Ерик ми е приятел, Майк.-каза твърдо.-Имай ми малко вяра.-помоли.
-Все тая.-пребелих очи.
Не ми се говореше за Ерик.
-Но искам да знаеш, че не одобрявам.-прибавих.
-Ще го имам в предвид.-увери ме.
Отново се загледахме в звездите и аз отново започнах да се наслаждавам на меката й кожа и на факта, че стои гола, под моето яке, до мен.Усмихнах се.
-Между другото, баща ми ме помоли да се явя на някакво празненство…не знам за какво е, но трябва да съм там, като добрия син и да демонстрираме едно прекрасно семейство.
-И иска да поканиш момиче, което изглежда аристократично, за да не се излага?-предположи.
Обидено сбърчих вежди.
-Всъщност смятах да поканя теб.-засегнато й отвърнах.
-О…-усетих, че се смути.-Съжалявам.-засмя се.-Разбира се.-обгърна кръста ми.
Продължавах да стоя объркан и обиден.
-Наистина ли мислиш, че бих взел някоя друга?-попитах я.
-Не…не знам…-намести се по-удобно.-Когато моя баща правеше приеми, винаги искаше да бъдем придружавани от братовчедите ни.Като истински аристократи.-изсумтя.-Трябваше да трупа партньори, а партньорите винаги се разтапяха при вида на хубави, възпитани дъщери, част от едно сплотено семейство.
-И смяташ, че бих се съобразил с желанието на баща ми, ако беше такова?Да взема някоя красавица?-не спирах да се чувствам обиден.
-Смятам, че щях да ти откажа, ако от това зависеше благоразположението на баща ти.
Надигнах се, карайки я да се изправи, заедно с мен.Подпрян на лакти, загледан в нея с удивени очи, а тя срещу мен, придържайки якето ми към себе си.
-Защо ти е да се тревожиш за благоразположението на баща ми?-попитах я силно неразбиращ.
Ема наново сведе поглед и повдигна рамене.
-Един ден ти ще поемеш щафетата, Майкъл.-каза ми.-Добре е да трупате позитивни отзиви.И ако за една вечер, трябва да ме заместиш с друго момиче…за каузата…ще го приема.Не мога да те съдя за това.
Надигнах се до седнало положение срещу нея и подхванах брадичката й, за да ме погледне.
-Никога, Ема!-твърдо заявих.-Да ти търся заместник дори и за една вечер…-поклатих глава.-Никога!Знаеш как да се държиш на такива места, всеки го знае.
Изражението й се смекчи.Изглеждаше трогната.Протегна ръка, за да погали лицето ми и палеца й проследи контура на долната ми устна.
-С удоволствие ще бъда твоя дама довечера.-усмихна ми се широко.
-Благодаря ти.-отвърнах в отговор, все още зашеметен от зрялото й мислене и жертво готовността й.
Вълнуваща и невероятна, поразен от нея придърпах лицето й към своето.

…Прекарахме така остатъка от нощта, като не пропуснахме да се облечем.Все пак на кея рибарите идваха към пет сутринта и нямаше да е забавно да гледат двама голи в кола с пуснат капак.Заспахме в същата поза, в която си седяхме и аз се събудих от детския вик и победоносните възгласи на рибарите.Събудих и Ема с целувка и зърнах засмяното й лице.Оставих я пред тях и изтръгнах обещанието й, да дойде до моята къща в шест.Исках да отидем заедно и да сведа гледането й с Ерик до минимум.Сигурен съм, че и тя разбра това.
Прекарах скучен начален неделен ден, в отсъствието на Ема.С Ник, Джон и Дарина обикаляхме околностите на града.Аз бях със своята кола, Ник караше пистовия си мотор, който намирах за изключително смешен, поради розовата ивица, която пресичаше иначе черната боя, а Джон и Дарина се возеха в двуместната колица на Джон.Идеята бе да си направим няколко кръгчета и да си намерим място, където да заседнем, но се отдалечихме от града, карайки предимно до плажа.
Намалих скорост, когато видях Ник спрял встрани от пътя.Излязох от колата си и се облегнах на предния й капак, за да изчакаме задаващите се Джон и Дарина, които само смъкнаха стъклото.
-Да отидем до ресторанта на скалистото убежище?-предложи Ник, като се приближи до тях.
Дарина се усмихна доволно.
-Отдавна не съм ходила в „Скалите”.Джон?-обърна се към него и той кимна
енергично.
-Майк?-погледите се насочиха към мен и аз се съгласих с усмивка на лице.
Харесвах това място и нямах търпение отново да отида (въпреки че ходихме често) и да заведа и Ема там.Ник сложи каската си и се качи на мотора, Джон превключи скоростите, а аз се метнах през отворения капак и потеглихме.
Пътуването бе кратко, разбира се, и когато пристигнахме се настанихме на най-крайната маса, която Марта, нашата обичана сервитьорка, винаги пазеше за нас.Морето бе под нас, чувахме го, усещахме го и се чувствахме идеално.Беше нещо, като нашето място и единствено Дарина бе идвала тук, като сериозната приятелка на Джон.Време бе и Ема да посети заведение, в което няма да се налага да взема поръчки, а да дава такива.
-Здравейте, момчета.-весело ни поздрави Марта.-Отдавна не съм ви виждала.
Джон се облегна назад.
-Това е защото някои от нас се залюбват.-посочи към мен и аз се усмихнах със сведен поглед, а Марта плесна с ръце и разроши косата ми с ке*абчестите си пръсти.
-Браво, Майки.-поздрави ме.-Време беше.Чакам да я доведеш, за да видя и други момичета освен прекрасната Дарина.-сложи ръка на рамото й.
-Благодаря ти, Марта.-усмихна й се в отговор.
-Обичайното предполагам.-повдигна вежди, оглеждайки ни всичките.
Ник се разсмя.
-Както винаги.-кимна й.
Тя се отдалечи с усмивка.Беше толкова сладка.Пълничка жена, на четиридесет и малко, винаги засмяна, винаги позитивна.Приличаше ми на леля с червената си коса, която едва покриваше врата й.Лелята, която винаги оправяше и най- скофтеното настроение със закръгленото си усмихнато лице.
Не си поплюхме с дългия си престой.Ядохме бавно и томително.Отказах се да пия бира, както останалите и останах верен на колата и водата.Разговорите бяхa безгрижни и забавни.Съжалявах, че и Ема не е тук, за да бъда истински безгрижно щастлив.
Сега, когато Джон и Дарина се целуваха нежно и просто естествено по време на разговорите или паузите, не гледах така пренебрежително ами напротив.Радвах им се.Радвах се и на това, че тази вечер можем да прекараме всички заедно.Ник и Джон щяха да присъстват на приема, разбира се, а по съвместителство и Дарина.Почти нямах търпение.Почти, защото излезеше ли Гордън в главата ми, ми се искаше да има друг повод, по който да се съберем така официално и Ник да разчупва формалната обстановка.
С бързо каране за двадесет минути щях да съм в дома си, но реших да си дам кредит.Този път нямаше да карам Ема да ме чака, камо ли пред собствената ми къща, като куче.Платихме и закрачихме преяли към автомобилите си.Спряхме се, когато видяхме Ким и Клеър да се тръшкат над предния капак на кола.
-Всичко наред ли е, дами?-провикна се Ник и аз веднага го изгледах кръвнишки.
Клеър не пропускаше момент да ми се предложи и вероятно нямаше да имам против, ако вече не се бях задомил с прекрасното си момиче.
-Колата ми се развали.-измрънка тя и това ме раздразни изключително много.
Клеър и Ким пристъпиха към нас.
-Може ли да ни закарате до града?-попита Ким изпод мигли.
Присвих очи от надеждните им погледи.Ник повдигна рамене.
-Аз имам само едно място.-каза им и кавалерски предложи каската си на една от двете, тази която щеше да се качи при него.
Мислено изстенах болезнено, когато Ким протегна алчно ръчички към каската и я пое.Клеър направи крачка към мен.
-Явно ще се возим заедно.-смигна ми.
Усмихнах й се с кимване.
-Какъв късмет.-промърморих и се пъхнах в колата си.
Ликуващо се усмихнах, когато видях как се смръщи, след като не й отворих вратата.Потеглихме в мълчание и в главата си, праснаха Клеър с тежък чук, когато тя реши да прекъсне затишието.
-Напоследък не те мяркам много, Майкъл.-каза ми с жал.
Закимах незаинтересовано.Присвих очи, когато ръката и се озова на бедрото ми.
-Искаш ли да отбиеш?-попита ме, сяакш сигурна в позитивен отговор.
Ръката й се плъзна нагоре и аз улових китката й преди да ме е докоснала.
-Не се дръж така, Клеър.-тихо настоях, като я погледнах за миг.-Спри да се държиш, като курва.-пуснах внимателно ръката й в скута й.
Клеър премигна срещу мен.Усещах объркания й поглед да блуждае по лицето ми, докато аз се съсредоточавах върху пътя.
-Какво стана с Майкъл?-попита с насмешка.
Стиснах устни.Исках да я нараня и знаех, че това ще стане най-добре, като й кажа истината.
-Влюби се.-казах й.
Този път не се извърнах да я погледна.Продължителен вперен поглед и накрая троснато се врътна към прозореца.Видях с периферното си зрение как поклати глава.
-С какво е повече от останалите ни, Майкъл?-попита неразбиращо.
Усмихнах се.
-Не знам.-признах й честно.-И все пак по някаква причина тя успя, а ти не.-пуснах отровата.
-Какво…да не би да е по-добра от мен в леглото.?-заръчка засегнато.
Разтворих очи удивен и отвратен от просташкия въпрос.Колко банално!
-Всяко момиче е по-добро в леглото от теб, Клеър!-отвърнах й хапливо.
Дланта й се заби в бузата ми с плясък и това ме вбеси.Стиснах зъби и спрях рязко колата, като си спечелих недоволно бибкане от джипа зад мен.Излязох и бързо се придвижих до страна на Клеър.Извлачих я насила от мястото й и я притиснах в колата.
-Има само един човек, на когото позволявам подобно своеволие и със сигурност ти не си нея!-просъсках в лицето й.-Така че не го прави повече, иначе ще се прибираш пеш до утре сутринта, ясно ли ти е?
Клеър преглътна ядосано и ме изчака да я освободя.Влезе троснато в колата и закопча колана.
-Не можеш да се задоволиш само с едно момиче, Майкъл.-предупреди ме тя, когато изчаквах Ник да мине с мотора.Джон ме остави да го преваря и отново потеглих бързо, задминавайки Ник.
-Дори и да си права, ти ще си последната, на която ще се обадя, ако се почувствам самотен.-отговорих й.
-Колко лесно човек може да те прелъсти, Майк.-изсмя ми се тя.-Достатъчно е само да се съблече и вече привлича погледа ти.
Стегнах челюстта си.Кълна се, още малко и щях да я зашлевя.
-Значи Ема има най-прекрасните форми, които съм виждал.-върнах й коментара доволен от резултата.Тя отново се извърна към прозореца.
Спрях пред къщата си и това я обърка.Погледна ме възмутено.
-Няма ли да ме закараш?-повдигна вежди.
Свих рамене.
-Каза, че ти трябва превоз до града.-припомних й.
Излязох и се запътих към вратата, като запрехвърлях ключовете в ръката си.
-Майкъл!-повика ме Клеър и с нежелание спрях се обърнах към нея.
Оказа се по близо от колкото си мислех.Тя бързо обви врата ми и ме докосна устните ми със своите.Отдръпнах я грубо от себе си и я изгледах неодобрително.Тя ми се засмя и ме остави сам.Избърсах устата си с опакото на дланта си и после плюх в саксията до вратата си.
-Тъпа кучка!-просъсках тихо и отворих вратата.
Ядосах се още повече, когато Ема ми се обади, за да ми каже, че няма да дойде навреме.Имала работа, но нямало да се налага да я чакам.Щяла да бъде облечена и готова.Ще ме посрещне пред входната ми врата.
Изсумтях, когато затворих телефона и го метнах на леглото си.Влязох в банята и реших да се успокоя с най-горещия душ, който можех да понеса.Чувах Ник и Джон да се катерят по стълбите, докато бършех косата си.Увих кърпата около кръста си и излязох от банята, тъкмо когато двамата влязоха в стаята ми.
-Къде е Ема?-попита Ник, като се огледа.
-Няма да дойде сега.-отвърнах.-Имала някаква работа и ще се появи малко по-късно.
Кимнаха и започнаха да се суетят около костюмите, които, също като, мен не харесваха.Мразехме да ходим в костюми.Беше неудобно и прекалено помпозно на моменти.
Когато излязохме, оправяйки вратовръзките си, косите си, закопчавайки още някое копче, видях Ема, стояща права пред колата ми.
Сепнах се.Замръзнах.Останах без дъх.
Дългата сива рокля, стигаше до глезените й.Не бе по нея, но подчертаваше фигурата й.Тънките презрамки подчертаваха изящните й рамена.Деколтето бе прилично и опасано със сребърни пайети, които свършваха малко под него.Косата й бе вдигната нагоре, а около лицето й бяха пуснати няколко къдрави кичура.Спиралата и черния молив, подчертаваха прекрасните й тъмни очи, а безцветния гланц, правеше устните й пригодени само за целувки...Беше най-красивото момиче, което някога бях виждал.
Ник и Джон ме подминаха с усмивка.
-Изглеждаш зашеметително, Ем.-каза й Ник и целуна ръката й.
-Няма спор.-съгласи се Джон и пое другата й ръка.
Тя им се засмя и стисна ръцете им, когато те отделиха нейните от устните си.
-Благодаря, момчета.-отвърна им.
Продължавах да я гледам с лека усмивка.Ема също се вгледа в мен и присви закачливо очи.Повдигна ръката си и ме повика с показалец.Бавно пристъпих към нея и не можех да сваля поглед от прекраснотата й.Дори не знаех дали има такава дума.Просто нямаше дума, която да опише колко великолепно изглеждаше.Колко великолепна беше.Протегна ръка и улови моята, като ме придърпа към себе си.
-Запознай се с Пепеляшка.-весело започна и обви ръце около врата ми.-Тя е мистериозното момиче, което прилича на грозното патенце, но нейния прекрасен и неповторим приятел я кани на бал и феята, чиято роля заема Аля, я премени в тази поразителна рокля.И изключваме факта, че приказката не е точно така.-въздъхна и се загледа в мен очаквателно.
Наклони леко глава на една страна, когато не казах нищо.
-Ииии явно прекрасния и неповторим приятел, не е доволен от промяната.-предположи и повдигна вежди.Сви безгрижно рамене.-Е, признавам, че феята ми не бе от най-сръчните, но можеш да ми дадеш точки само за опита.-пошегува се.
Когато продължих да я зяпам все още в транс от поразителната й красота, тя започна да се смръщва леко.
-Добре, признавам, че феята ми въобще не бе сръчна, но ако продължаваш да ме зяпаш така, без да кажеш нещо, кълна се, ще си тръгна и ще ходиш на бала сам със своята каляска.А ще е жалко да нямаш принцеса.-стисна устни и поклати глава.-С този „ела и ме вземи” вид, ще има доста момичета около теб тази вечер…Дали да не преосмислим варианта да…
Не я оставих да довърши.Трябваше да я целуна.Притиснах я силно до себе си, като някаква предпазна мярка и самия аз не знаех срещу какво.Ема наистина приличаше на принцеса, но много по-красива и от най-красивите.Страхувах се, че ще изчезне.Приличаше на мираж.Само че моя мираж не се размаза в криволичещи линии, когато го докоснах.Нито изчезна съвсем, когато го вкусих.Отделих само лицето си и видях как въздъхва със затворени очи.
-Приемам това, като одобрение.
-Нямам думи.-прошепнах й.
-И така става.-увери ме и ми се усмихна.
-Хайде, двойка.-подкани ни Ник.-Да тръгваме.
Подхвърли ми ключовете за колата ми и аз ловко ги улових.Отворих вратата на Ема и не спирах да й се усмихвам загадъчно.Ник и Джон се пъхнаха в колата зад нас.Спряхме пред дома на Дарина.Нейната красота, не можеше да ме впечатли.Не и докато Ема бе до мен, като сравнение.Пред официалната зала- което представляваше огромен салон с полилеи, на които винаги съм се възхищавал и на които винаги съм искал да вися, не мъртъв, като в някои от онези страшни филми, а по скоро, като героя, дошъл да спси принецесата - имаше доста хора, все с хубави банални дрешки, и билети в ръцете си, чакащи ред да минат.
Излязох от колата и отново отворих вратата на Ема.Подадох й ръка, докато излизаше и когато се озовахме лице в лице тя се засмя.
-Принцът е голям кавалер.-констатира.
-Ще го дариш ли с целувка, тогава?-попитах джентълменски.
-Не мислиш ли, че един принц, няма да иска отплата за заслугите си?-повдигна вежди в очакване на отговора.
Помислих малко и кимнах победен.
-Туше.-смигнах й.
Това я разсмя.Преплетохме пръсти и закрачихме към входа.Охраната премахна червената бариера и петимата влязохме, пристъпвайки към ярко осветеното уютно, топло място.Гордън поздравяваше колеги и приятели и когато ме видя се насочи към нас.
-Благодаря ти, че се отзова навреме, Майк.-каза ми и пренесе очите си на Ема.-Здравей отново.
-Здравейте, сър.-тя подаде ръката си и той я стисна внимателно, като я покри и с другата си длан.
-Здравейте, момчета, Дарина.-поздрави останалите.-Моля, заповядайте.
Усмихна се дружелюбно и ни остави.Изсумтях.
-Мисля, че и баща ти полага старание, Майкъл.-каза ми Ема, когато Джон, Ник и Дарина отидоха да ни запазят маса.
Стрелнах я с поглед.Ема вдигна ръце, сякаш се предаваше.
-Просто изтъквам фактите.-защити се.
-Просто стой до мен.-помолих я.
Тя премигна и отново преплетохме пръсти.Седнахме на масата, която за щастие си бе само за нас петимата и аз зачаках приема да мине.
Напрегнах се, когато видях Клеър.Придружаваше я собствения й баща и съжалих, че не казах на Ема за малкия инцидент с целувката още когато ме посрещна.Ако научеше утре или в други ден и то от някой друг, ще си помисли, че съм си помислил, че е значело нещо и можеше да не се размина само с шамари.Но не исках да й казвам.Не беше нищо и смятах за ненужно хабене на думи да й обяснявам колко незначително бе.Направо не можех да повярвам колко гузен се чувствах.
Бавна музика се разля из голямото помещение и станах и се обърнах към Ема, предлагайки и ръката си.Тя се усмихна е заедно поехме към дансинга, където аз я завъртях веднъж, изтръгвайки изненаданото й ахване и обвих кръста й с едната си ръка, а с другата хванах нейната.Ема се заигра с косата на тила ми, докато танцувахме.
-Не знаех, че си такъв добър танцьор.-каза ми.
-Много неща не знаеш за мен…-мистериозно отвърнах.
-Бих искала да узная.-лицето й стана нежно, сериозно и очите й ме изпиваха.
Взрях се в нея.Изпитах желанието да бъдем в онези векове, в които хората са се женели на седемнадесет или осемнадесет.Исках да я направя своя, за да мога да кажа „Имаме цял живот заедно…”.Все още не я познавах толкова отлично, колкото ми се искаше и тази мистерия не ми допадаше по онзи екзотичен начин, по който хората го приемаха.Исках да я познавам и да мога от тук нататък само да трупам познания за нея, от неща, които да изпитваме заедно.
-Загубих ли те някъде?-погледна ме внимателно, изтръгвайки ме от мислите ми.
-И аз бих искал да познавам цялата Ема.-споделих й.
-Имаме цял живот…-засмя се и ме накара да замръзна.
Ема веднага скри усмивката си и прочисти гърло.Поклати глава със смутено изражение.
-Съжалявам…-извини се бързо.-Лош подбор на думи.
-Не…-побързах й аз да кажа.Усмихнах се влюбено.-Не.-придърпах я към себе си и я целунах.
Не страстно, не с желание да я имам…Просто нежно и с любов.Вярвам, че го усети.Нямаше никакво диво желание в тази целувка.Беше просто…между момиче и момче…Заедно.Двамата.
Опрях чело в нейното и се засмяхме.Нечие нахално присъствие, отдели погледите ни.Клеър висеше, с недружелюбно изражение пред нас, а зад нея се задаваха моя и нейния баща.
-Майкъл.-през смях, бащата на Клеър ме поздрави с ръкостискане.-С баща ти тъкмо обсъждахме колко бързо растат децата.-поклати глава със стиснати устни.-Докато се обърнеш и вече отивате в колеж.-прегърна тъпата си дъщеря.
-Майк,-Гордън привлече вниманието ми.-С Лео говорихме за откриването на таз годишното завършване на компанията.Както всяка година…ам…-погледна Ема леко неловко и отново върна очите си към мен.-Надявахме се с Клеър отново да откриете празненството.
Ема сведе поглед и пръстите и леко пуснаха моите, но не й позволих.Стиснах я по-силно.
Настоятелния поглед на баща ми, ми подсказа колко наложително е да кажа „да”.Лео Смит бе най-стария и най-близкия партньор на Гордън.Дилемата ме разкъсваше.Да изложа баща си за сметка на собствената си гордост, или да приема и да предам Ема.Ема, която нямаше да възразява, но перфектно знаех колко много ще я заболи.
-Майкъл, всяка година го правим.-намеси се Клеър и ме смръщи.-Малко ще е странно ако изведнъж се появиш с…-огледа критично Ема.-Друга.-завърши и се усмихна.
Изръмжах тихо и май само Ема ме чу, защото ме побутна в ребрата, да се успокоя.Очаквателните погледи на Клеър и Лео ме изнервяха.
-Майкъл…-засмя се Клеър и се приближи към мен.-Мислех, че след днес, отношенията ни се оправиха.-смигна ми.
Превъзбуденото лице на Лео светна.Разбира се, че ще се радва ако отново се събера с нея.В момента обаче повече се притесних за Ема.Несигурно извъртях поглед към нея.На устните й се бе появила лека разбираща усмивка.
-Голяма кавалер е.-продължи да я дразни Клеър.-Закара ме обратно до града, когато колата ми се развали…-приведе се леко напред и на мен ми трябваше още малко, за да й посегна.-Не е загубил способността си да ме целува.-прошепна й заговорническо.
Ръката на Ема освободи моята.Обърнах се изцяло към нея, гледайки с гняв, заради Клеър и извинение, заради поукрасения разказ.
-Ема…-прошепнах в някакъв опит да я заставя на мястото й, но тя само облиза устни и се почеса зад тила.
-Моля да ме извините.-любезно се обърна към възрастните, след това ме изгледа с презрение.
Бързо се придвижи и излезе през аварийния изход.Насочих гневния си поглед към Клеър.Лео ме потупа по рамото.Баща ми забеляза неприязъна, с който гледах семейство Смит и реагира почти веднага.
-Лео, виждам бъдещи партньори да се присъединяват към партито.Защо не отидете да ги поздравите?
Смит кимна и поведе дъщеря си, която щях да намеря и да накарам да страда, заради голямата си уста.
Баща ми троснато се обърна към мен.
-Не ме излагай така, сине.-гневно помоли.-Лео е много важен за развитието на компанията.Ако иска да отвориш празненството с дъщеря му, моля, бъди така добър, да се съгласиш.
Привих очи.
-На какво ти приличам?-повдигнах вежди ядосано.-Имам си приятелка и ако искаш да отварям приема, ще го направя с нея.
Врътнах се, но Гордън ме хвана за лакътя.
-Майкъл…-изкара го като въздишка, целяща да ме убеди.-Имаш задължения към мен и бизнеса ми.
-Не…-възразих аз и дръпнах грубо ръката си.-Не съм момче за всичко.-изсъсках.-Имаше време, когато можеше да поправиш отношенията ни, ако тогава се бе възползвал от възможността, сега вероятно щях да те слушам, да изпълня молбите ти.В момента, обаче, искам само да те карам да плащаш за невежеството си на родител.
-Няма да успееш да се оправиш сам, Майк.-предупреди ме.
Разтворих очи.
-Заплашваш ли ме?
-И да искам не бих могъл.-отвърна той.-Но имай в предвид, че щетите, които нанесеш сега, ще трябва да ги оправяш след време.
-Има още доста време до този момент.-уверих се сам себе си.
-Не мисли, че идва толкова бавно.-каза Гордън и долових някакво съобщение.
Прекалено ядосан, за да ми пука, и нетърпелив да оправя кашата с Ема още сега, не останах повече при него, за да разбера за какво ми говори.
-Какво става?-препречи пътя ми Джон.
-Не сега.-отхвърлих го и излетях през аварийния изход.
Перфектно знаех къде е.Качих се на последния етаж и рязко отворих вратата на покрива.Отпуснах се, когато я видях подпряна на парапета, гледаща напред.Бавно запристъпвах към нея и свалих сакото си.Не се помръдна, когато го наметнах на голите й рамена.
-Ако ми дадеш възможност да се обясня, може би ще ми се сърдиш по-малко.-започнах аз.
Ема поклати глава.
-Целунал си я.-грешно каза.-Не е голяма работа.
-Не съм я целунал.-настоях аз и се взрях по-силово в нея.-Бяхме в едно заведение малко извън града, когато Клеър и Ким обявиха, че колата им е развалена.Ник ги попита дали имат нужда от превоз и Клеър се качи при мен.Кълна се не съм я целувал.Дори не я изпратих до тях, а когато излязох от колата тя ме целуна…Така де, повика ме и когато се обърнах…-замлъкнах.
Ема не ме гледаше.
-Просто се случи.Не съм го искал.Плюх след това.-побързах да приведа плюсовете.
Ема бавно ме погледна в очите.
-Тогава защо не ми каза?-попита.
Отворих колебливо уста, но после я затворих.Заблуждах някъде около ни, докато намеря отговор на въпроса.
-Не знам.-признах й накрая.-Защото се опасявах, че ще го приемеш, като нещо, което не беше.
Ема сведе поглед и закима.
-Добре.Приемам.-потвърди.
Преглътна.
-Но при едно условие.-допълни.
-Каквото кажеш.-обещах с готовност.
Ако щях да се размина само с обещание, тогава здраве да е.
-На откриването или, каквото там е…-поде сериозно.-Ще го отвориш с Клеър.
Зяпнах я.Затърсих някакъв намек за шега.
-Какво?-попитах недоумяващо.
Ема побърза да поклати глава и да сложи показалец на устните ми.
-Няма да го обсъждаме, Майкъл.-сряза ме.-Ще ти кажа само, че тази среда ми е позната.Щом трябва да бъдеш с нея за една вечер, макар и без желание,-добави, когато видя, че бях на път да кажа нещо.-То тогава ще го направиш.
-Не искам!-повиших глас, като малко хлапе.Не исках.
Погледа й стана настоятелен и страшен.Премигнах ядно и отместих ръката й.
-Ако…това е…желанието ти…-отместих поглед сърдито.-Хубаво.Ще го направя.
Ема кимна и въздъхна.Очите й отново ме хванаха в капан и тя ме зашлеви.Издадох звук на негодувание, когато главата ми се извъртя и докоснах бузата си.Защо винаги трябваше да ме удря толкова силно, по дяволите?
-Вече се чувствам по-добре.-кимна си сама не себе си и пое нова глътка въздух.-Не се ли чувстваш по-добре?-повдигна вежди с любопитство.
-Аха…-отвърнах, търкайки болезненото място.-Невероятно.-с ирония подметнах.
-Да се връщаме.-хвана ме под ръка и ме завлачи към вратата.-О и между другото…-поде докато й давах път пред мен.-Тази вечер няма да правим секс.-смигна ми и се зае да слиза по стълбите.
Сбърчих вежди и се загледах в слизащата й фигура.
-Удари ме.-примолих я и се затичах след нея.-Колкото пъти искаш…Даже ще ти дам да използваш и юмруци

justwannabeone
Учaщ се
Учaщ се

Мнения : 184
Дата на рег. : 26.01.2011

Върнете се в началото Go down

blue Re: Бягство

Писане by -*-What The Hell-*- on Вто Фев 28, 2012 8:23 pm



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите